Стръкче трева

Играех още от малък. Майка ми започна да ме води на кино, когато бях едва три-четиригодишен. През деня беше заета във фабриката или вършеше някоя черна работа, а когато се прибираше вкъщи, единствената компания, която имаше, беше синът ѝ. Затова ме водеше със себе си на кино. Не знаеше, че така ми осигурява бъдеще. Веднага се привързах към гледането на актьорите на екрана. Тъй като нямаше с кого да си играя в апартамента ни, а и все още нямахме телевизор, не ми оставаше какво друго да правя, освен да мисля за филма, който съм гледал последно. Прехвърлях героите в главата си и ги съживявах един по един в апартамента. Още в ранна възраст се научих да се сприятелявам с въображението си. Понякога да се сприятелиш със самотата си, може да бъде същинска благословия, особено за другите хора, с които споделяш живота си.

Киносалонът беше място, където майка ми можеше да се скрие в тъмното и да не споделя своя Сони бой с никой друг. Това беше нейният прякор за мен, този, който тя ми даде първа, преди всички останали да започнат да ме наричат Сони. Беше нещо, което беше заимствала от киното, след като чула Ал Джолсън да го пее в една песен, която после станала много популярна. Текстът на песента е следният:

Качи се на коляното ми, Сони бой !

Въпреки че си само на три годинки, Сони бой,

няма как да знаеш,

няма как да го покажа,

какво означаваш за мен,

Сони бой.

Песента останала да се върти в главата ѝ в продължение на десетина години, и след раждането ми през 1940 г. все още беше толкова жива за майка ми, че ми я пееше. Бях първото дете на родителите ми, първото внуче на баба ми и дядо ми. Вдигаха голям шум около мен.

Баща ми бил на осемнайсет години, когато съм се родил, а майка ми – само с няколко години по-голяма. Достатъчно е да се каже, че са били млади, дори за онова време. Вероятно не съм бил навършил още и две годинки, когато се разделили. Първите няколко години от живота ми прекарахме двамата с майка ми в постоянно местене, без стабилност и сигурност. Живеехме в обзаведени стаи под наем в Харлем, а след това се преместихме в апартамента на родителите ѝ в Южен Бронкс. Почти не получавахме подкрепа от баща ми. Накрая със съдебно решение ни бяха отпуснати по пет долара на месец, което беше достатъчно, за да покриваме разходите за квартира и храна в жилището на родителите ѝ.

Много години по-късно, когато бях на четиринайсет години, майка ми отново заведе дело срещу баща ми в съда, за да моли за повече пари, които той каза, че няма, и които така и не получихме. Тогава ми се стори, че съдията се беше показал много несправедлив към майка ми. Трябваше да минат десетилетия, за да могат съдилищата да се ориентират в нуждите на самотните майки.

За да намеря най-ранния си спомен, в който съм заедно с двамата си родители, трябва да се върна назад към времето, когато съм бил на около три-четири годинки. Гледахме някакъв филм с майка ми на балкона на кинотеатър „Доувър“. Сюжетът беше някаква мелодрама за възрастни, а майка ми беше направо потънала във филма. Знаех, че гледам нещо, което всъщност е предназначено за възрастни, и подозирам, че съм изпитвал известна тръпка от това, че съм малко дете до майка си и споделям това време с нея. Но не можех да проследя сюжета и вниманието ми постоянно се отклоняваше. Погледнах надолу от балкона към редиците седалки под нас. И видях един мъж, който се разхождаше там и търсеше нещо. Беше облечен в униформа на военната полиция, в която баща ми е служил по време на Втората световна война.

Сигурно ми се е сторил познат, защото инстинктивно извиках: „Та-та!“. Майка ми ми се скара да мълча. Не разбрах защо. Как така можеш да кажеш на някого „ш-ш-шт“? Извиках му отново: „Та-та!“. Майка ми не спираше да ми шепне: „Шшшт, тихо!“, защото всъщност търсеше нея. Имаха проблеми и тя не искаше той да я намери, но сега я беше открил.

Когато филмът свърши, си спомням как вървях по потъналата в мрак улица с майка ми и баща ми, а неоновите реклами на кино „Доувър“ оставаха далеч зад нас. Бях между родителите си и ги държах за ръка. С дясното си око мярнах кобура на кръста на баща ми, от който се подаваше огромен пистолет с перленобяла дръжка. Години по-късно, когато играех полицай във филма „Жега“, героят ми носеше пистолет с такава дръжка. Дори като малко дете можех да разбера, че това нещо е мощно. И е опасно! И после баща ми си тръгна. Замина на война и се върна, но не при нас.

По-късно, когато играех в първото си шоу на „Бродуей“, роднините ми от бащина страна дойдоха да ме видят. Бях млад, авангарден актьор, който беше прекарал по-голямата част от времето си в Гринуич Вилидж и постепенно си проправяше път към „Бродуей“. След представлението няколко мои лели и братовчеди ме посетиха изненадващо в коридора зад сцената. Започнаха да ме обсипват с целувки, да ме прегръщат и да ме поздравяват. Бяха все от фамилията Пачино и въпреки че ги познавах от епизодичните посещения при баба ми по бащина линия, бях малко смутен.

Но докато разговаряхме, стана дума за нещо, което ме порази дълбоко. Споменаха нещо за „времето, когато бяхте при нас“. Аз попитах: „Какво имате предвид, когато съм бил при вас?“. Обясниха ми: „Когато ти беше с нас, помниш ли? О, да, Сони бой, когато беше едва ли не все още бебе, нямаше и годинка и половина, живееше при баба си и дядо си – майката и бащата на татко ти“.

„Колко време живях там?“ – попитах аз.

Около осем месеца, отговориха ми, почти година.

И изведнъж нещата започнаха да се подреждат в главата ми. Отнели са ме от майка ми за осем месеца, докато баща ми е бил на война. Но не съм бил изпратен в сиропиталище или настанен в приемно семейство; милостиво съм бил предаден на кръвен роднина – майката на баща ми, моята баба, която беше истински Божи дар. През целия си живот на тази земя съм имал спасители, а тя може би беше първата.

Това осъзнаване направо ме порази. Изведнъж ми се изясниха необяснимите неща, които бях направил в живота си дотук, на двайсет и осем години – за шарения начин, по който живеех, за изборите, които правех, и за начините, по които се справях с нещата. Беше откровение да науча, че съм бил предаден, поне временно, на шестнайсетмесечна възраст. Да си бил напълно зависим от майка си, да не си знаел нищо друго, а след това да си бил изпратен в съвсем друг живот – това е огромен разрив. Малко след това започнах терапия. Несъмнено имаше неща, с които трябваше да се справя.

Майката на баща ми се казваше Джоузефин и вероятно е най-прекрасният човек, когото съм познавал в живота си. Беше богиня. Имаше ангелско лице. Беше от онези жени, които навремето отиваха на остров Елис и чакаха новопристигащите италианци и въобще всички, които не знаеха английски, за да им помогнат. Грижеше се и се бореше за мен толкова всеотдайно, че при развода на родителите ми получи правото да ме отгледа. Нейният съпруг, моят дядо и съименник Алфред Пачино, пристигнал в Ню Йорк от Италия в началото на века. Имали уговорен брак и дядо ми работел като бояджия. Бил пияница, което го правело мрачен и непредсказуем.

Нямам никакъв спомен за това време, което съм прекарал в дома им, далеч от майка ми. Предполагам, че майка ми е изпитвала вина за това споразумение. Със сигурност се е чувствала виновна. Разбира се, не съм бил отделен от майка си за много дълго време, но на тази ранна възраст осем месеца са били достатъчно продължителен период.

Когато синът ми Антон беше малко момченце, още ненавършил две годинки, си спомням един момент, когато бяхме заедно на Седемдесет и девета улица и „Бродуей“, а майка му я нямаше. По лицето му се четеше, че се чувства напълно изгубен. Помислих си, че е така, защото не знае къде е майка му. Всъщност я търсеше – взираше се в минувачите с надеждата да я намери. Беше на възраст, близка до тази, на която съм бил и аз, когато съм живял с родителите на баща ми. Никога не съм виждал сина си толкова объркан – нито преди, нито след това. Вдигнах го и му казах: „Мама ще си дойде, не се бой“. Тъкмо това имаше нужда да чуе.

Родителите на майка ми живееха в шестетажна кооперация на авеню „Брайънт“ в Южен Бронкс, в апартамент на последния етаж, където наемите бяха най-евтини. Жилището приличаше на кошер, в който кипеше неспирна дейност, само с три стаи, които се използваха като спални. Стаите бяха малки, но не и за мен. Понякога там живеехме по шест-седем души наведнъж. Обитавахме ги на смени. Никой нямаше стая само за себе си и дълго време спях между бабите и дядовците си. Когато пък спях на дюшека в така наречената дневна, никога не знаех кой може да се окаже в съседната стая – роднина, който минава през града, или братът на майка ми, който се е върнал от войната. Беше воювал в Тихия океан и подобно на много други мъже, които са участвали в бойни действия, не искаше да говори за преживяното. Вземаше дървени клечки за кибрит и ги слагаше в ушите си, за да заглуши експлозиите, които не спираше да чува.

Бащата на майка ми се казваше Винченцо Джовани Джерарди и произхождаше от един стар сицилиански град, чието име, както по-късно научих, беше Корлеоне. Когато бил на четири години, пристигнал, вероятно нелегално, в Америка, където станал Джеймс Джерард. По това време вече бил загубил майка си; баща му, който си падал диктатор, се оженил повторно и се преместил с децата си и новата си съпруга в Харлем. Възпитанието на дядо ми било бурно, почти като от роман на Дикенс, но за мен беше първата истинска бащинска фигура, която познах.

Когато бях на шест години, се прибрах от първия си учебен ден и намерих дядо ми да се бръсне в банята. Беше пред огледалото, по потник с марка BVD , със спуснати отстрани тиранти. Застанах на прага на отворената врата на банята. Исках да споделя една история с него.

„Дядо, едно дете в училище направи много лошо нещо. Така че отидох при учителката и ѝ казах, и тя го наказа“.

Дядо ми продължи да се бръсне и без да се поколебае дори за миг, каза просто: „Значи си доносник, а?“. Това беше непринудена констатация, сякаш казваше: „Обичаш ли музиката за пиано? Не го знаех“. Но думите му ме удариха право в слънчевия сплит. Усетих как се свличам по касата на вратата на банята. Бях съкрушен. Не можех да дишам. Това е всичко, което той ми каза. И никога повече не издадох никого в живота си. Въпреки че точно сега, когато пиша тази книга, издавам себе си.

Жена му, Кейт, беше моята баба. Имаше руса коса и сини очи като на Мей Уест, нещо рядко срещано сред италианците, което я отличаваше от всички мои роднини. Може да е имала някаква немска жилка. Когато бях на около две годинки някъде, ме слагаше да седна на кухненската си маса и ме хранеше с бебешка храна с лъжичка, докато разказваше екстравагантни, измислени истории, в които аз бях главният герой. Без съмнение, това ми е оказало влияние. Когато пораснах малко, често я заварвах да готви в кухнята. Понякога белеше картофи, а аз ги ядях сурови. Нямаха голяма хранителна стойност, но ми харесваше вкусът им. Понякога ми даваше кучешки бисквити и тях също ги ядях.

Баба ми беше известна с кухнята си. Тя, разбира се, готвеше италианска храна, но ние не живеехме в италиански квартал. Всъщност бяхме единствените италианци в нашия квартал. Може би имаше едни от другата страна на улицата, момче на име Доминик, весело дете, което имаше заешка устна. Когато се канех да изляза от вратата, баба ме спираше на прага, стиснала в ръка неизменната мокра кърпа, за да каже: „Избърши си соса от лицето. Хората ще си помислят, че си италианец“. Когато италианците започнахме да идваме в Америка, имаше някаква стигма срещу нас и тя се засили след началото на Втората световна война. Америка току-що излизаше от четири години в борба срещу Италия и въпреки че много американци от италиански произход бяха отишли в чужбина, за да се бият срещу собствените си братя и да помогнат за свалянето на Мусолини, други бяха обявени за вражески чужденци и изпратени в лагери за интерниране. Когато италианските американци се върнаха от войната, мнозина от тях сключваха бракове с представители на други етноси.

Останалите семейства в нашата кооперация бяха от цяла Източна Европа и други части на света. Чуваше се истинска какофония от диалекти. Буквално всякакви. Нашият малък участък между Лонгфелоу авеню и авеню „Брайънт“, от 171-ва до 174-та улица, беше смесица от националности и етноси. През лятото, когато се качвахме на покрива на нашата кооперация, за да се разхладим, защото нямаше климатик, се чуваше приглушеното жужене на всякакви езици с различни акценти. Беше славно време: бяха придошли много бедни хора от различни гета и заедно превръщахме Бронкс в нещо ново. Колкото пт на север отиваше човек, толкова по-заможни ставаха семействата. Ние не бяхме заможни. Просто преживявахме. Дядо ми беше мазач, който трябваше да работи всеки ден. В онези времена мазачите бяха много търсени. Беше придобил опит и беше ценен за уменията си. Построи стена в пряката за нашия хазяин, който я хареса толкова много, че остави наема на семейството ни непроменен на 38,80 долара на месец, докато живеехме там.

Докато не станах малко по-голям, не ми позволяваха да излизам сам от апартамента – живеехме в задната част, кварталът не беше съвсем безопасен, а нямах братя и сестри. Нямахме телевизор и не разполагахме с много развлечения, освен няколко плочи на Ал Джолсън, на които се преструвах, че пея за развлечение на семейството, когато бях на три-четири годинки. Единствените ми другари, освен баба ми и дядо ми, майка ми и едно малко куче на име Трикси, бяха героите от филмите, на които ме водеше майка ми. Сигурно съм бил единственият петгодишен, който е бил заведен на „Изгубеният уикенд“ (The Lost Weekend). Много ми хареса изпълнението на Рей Миланд в ролята на саморазрушаващ се алкохолик, което му донесе „Оскар“. Докато се мъчи да се откаже от пиенето и страда от алкохолен делириум, халюцинира прилеп, който се спуска от ъгъла на болничната му стая и напада мишка, пъплеща по стената. Миланд може да ви накара да повярвате, че е попаднал в ужаса на тази заблуда. Не можах да забравя сцената, в която е трезвен и трескаво търси алкохола, с който се е запасил, докато е бил пиян, но не може да си спомни къде го е скрил. Опитвах се да я изиграя сам, преструвайки се, че тършувам из невидим апартамент, като претърсвам въображаеми шкафове, чекмеджета и кошове. Станах толкова добър в тази малка сценка, че я правех по молба на моите роднини. Скъсваха се от смях. Предполагам, че им се струваше смешно да гледат как едно петгодишно дете се преструва, че се рови из въображаема кухня с такова напрежение, сякаш е въпрос на живот и смърт. Вече откривах, че мога да давам посока на тази вътрешна енергия. Макар и само на пет години си мислех: „На какво се смеят? Този човек се бори за живота си“.

Майка ми имаше чувствителност към този тип неща. Мисля, че това беше причината, поради която толкова я привличаха този вид филми. Беше красива жена, но деликатна, с крехки емоции. От време на време посещаваше психиатър, когато дядо имаше пари да плаща за сеансите ѝ. Не знаех, че майка ми има проблеми, до един ден, когато бях на шест години. Подготвях се да изляза и да играя на улицата, седях на стола в кухнята, докато майка ми обуваше малките ми обувки вместо мен и ми слагаше пуловер, за да ми е топло. Забелязах, че плаче, и се зачудих какво става, но не знаех как да я попитам. Целуваше ме навсякъде и точно преди да изляза от апартамента, ме прегърна силно. Беше необичайно, но нямах търпение да сляза долу и да отида при другите деца, така че не обърнах повече внимание.

Бяхме навън от около час, когато видяхме суматоха на улицата. Хората тичаха към къщата на баба ми и дядо ми. Някой ми каза: „Мисля, че това е майка ти“. Не повярвах. Помислих си: „Как може да кажат такова нещо? Майка ми? Това не е вярно“. Затичах заедно с тях. Пред сградата имаше линейка и санитарите тъкмо изнасяха майка ми на носилка през входната врата. Беше направила опит за самоубийство.

Не ми го обясниха и се наложи сам да сглобя случилото се. Знаех, че след това е била изпратена да се възстановява в болница „Белвю“, където държат известно време хората, извършили подобно нещо. Беше период от време, който някак си остана празен за мен, но си спомням, че седях до кухненската маса в апартамента на баба ми и дядо ми, където възрастните обсъждаха какво ще правят. Не можех съвсем да го схвана, но се преструвах на възрастен с тях. Години по-късно направих филма „Кучешки следобед“ (Dog Day Afternoon) и един от финалните кадри, показващ как героят на Джон Казейл бива изнесен на носилка, вече мъртъв, ме караше да си спомням за момента, в който видях как носят майка ми към линейката и потеглят с нея. Но не мисля, че по онова време тя искаше да умре, все още не. Върна се жива у дома, а аз излязох на улицата.

Като дете именно взаимоотношенията с приятелите ми на улицата ме крепяха и ми даваха надежда. Движех се с компания, която включваше тримата ми най-добри приятели – Клифи, Брус и Пийти. Всеки ден беше ново приключение. Сновяхме насам-натам, жадни за живот. От дистанцията на времето осъзнавам, че може би съм получавал повече любов от семейството си, отколкото другите трима. Мисля, че това може би е оказало решаващо значение. Аз се измъкнах жив, а те – не.

И до днес един от най-любимите ми спомени е как в събота сутрин през пролетта слизам по стълбите и излизам на улицата пред блока, в който живеех. Едва ли съм бил на повече от десет години. Улицата пустееше, а слънцето светеше ярко. Спомням си, че погледнах надолу по улицата и видях там Брус, на около петдесет метра от мен. Почувствах тази радост в себе си, която остана в мен завинаги. Денят беше ясен и свеж, а всичко беше тихо и спокойно. Той се обърна и се усмихна, а аз също се усмихнах, защото знаехме, че сме живи. Денят беше изпълнен с обещания. Нещо предстоеше да се случи.

На всеки няколко пресечки имаше празни парцели, където в разгара на Втората световна война са били засадени „градините на победата“. След като Елинор Рузвелт построява своята Градина на победата в Белия дом, те започват да се появяват навсякъде, дори в Южен Бронкс. Но когато отидохме да живеем там след войната, бяха разрушени, пълни с отломки – цветята бяха отишли в рая. По краищата на тези парцели имаше тротоари. Понякога, ако сведеше поглед към тротоара, можеше да видиш стръкче трева, пробило бетона. Ето това моят приятел Лий Страсбърг веднъж нарече талант: стръкче трева, израснало от бетонен блок.

Тези градини на победата, заринати с боклук, се превърнаха в наши зали за събрания и площадки за игра. От тях ставаха и доста добри игрища за бейзбол, ако се разчистеше боклукът, за да се направят бази.

Често играех бейзбол на някоя от тези площадки и някъде към пет часа забелязвах в далечината дядо, който минаваше покрай нас, докато се прибираше от работа. Без значение къде се намирах в този парцел, веднага, щом го зърнех, се втурвах да го посрещна на тротоара точно преди да е минал, за да му изкрънкам достатъчно дребни за сладолед.

Дядо ме поглеждаше и бъркаше в джоба си. Ръката му се спускаше до дъното на джоба, но накрая винаги се подаваше с големия ми подарък: лъскаво петаче. Изстрелвах едно „Благодаря, дядо!“ и хуквах.

Ако го забележех да минава покрай мен, когато беше мой ред с бухалката, виках силно, за да привлека вниманието му, надявайки се, че ще види как удрям топката и стигам до базата. Той се спираше и гледаше за минута и всеки път, когато стоеше там, аз правех страйк. Всеки път. Когато се прибирах вкъщи, му казвах, че след като си е тръгнал, съм направил троен удар, а той кимаше с глава и се усмихваше.

В квартала сякаш редовно се измъквах на косъм от смъртта. Бях като котка с много повече от девет живота. Попадах в повече злополуки и произшествия, отколкото мога да преброя, така че от този куп ще избера няколко, които изпъкват и имат значение. Един зимен ден се пързалях по леда на река Бронкс. Нямахме кънки за лед, така че бях обут в чифт маратонки. Правех пируети, перчейки се пред моя приятел Хесус Диас, който стоеше на брега. В един момент аз се смеех, а той викаше окуражително, а после изведнъж пробих леда и пропаднах в мразовитите води отдолу. Всеки път, когато се опитвах да изпълзя навън, ледът не издържаше и аз падах обратно в ледената вода. Мисля, че този ден щях да се удавя, ако не беше Хесус Диас. Той успя да намери един дълъг прът, два пъти по-висок от него, да се протегне колкото може по-далеч от брега и да използва тази пръчка, за да ме издърпа на безопасно място. Бях мокър и премръзнал, така че той ме приюти от студа в апартамента, в който живееше със семейството си, в блока, където баща му беше домоуправител. Хесус Диас ми даде собствените си дрехи, за да се преоблека.

На същата възраст преживях един от най-смущаващите епизоди в живота си. Дори сега ми е малко неудобно да го разкажа, но защо пък не? Затова сме тук. Едва ли съм бил на повече от десет години и помня, че вървях по тясна желязна ограда, преструвайки се, че балансирам върху въже. Цяла сутрин беше валяло и сигурно затова се подхлъзнах и паднах, а желязната греда ме удари точно между краката. Изпитвах такава болка, че направо не можех да вървя. Един възрастен човек ме видя да стена на улицата, вдигна ме и ме отнесе в апартамента на леля ми Мари. Тя беше по-малката сестра на майка ми, която живееше на третия етаж в същата сграда като баба ми и дядо ми. Самарянинът ме сложи на едно легло и каза: „Пази се, човече!“.

В онези дни беше обичайно лекарите да ходят по домовете на хората, въпреки че кабинетите им бяха на края на улицата. Докато семейството ми чакаше д-р Таненбаум да дойде, аз лежах на леглото със свалени до глезените панталони, докато трите жени в живота ми – майка ми, леля ми и баба ми – побутваха и опипваха пениса ми, почти изпаднали в паника. Мислех си: „Боже, моля те, вземи ме сега!“, докато ги чувах да си шепнат нещо, докато инспектираха. Пенисът ми остана прикрепен към мен, заедно с травмата. И до днес ме преследва мисълта за този случай.

В нашия квартал в Южен Бронкс имаше всякакви чудаци, но повечето от тях бяха безобидни. Имаше един човек, който изглеждаше на около трийсет или четиресет години, със смесица от червена и черна коса, който се обличаше в костюм и риза с разхлабена, опърпана вратовръзка. Изглеждаше така, сякаш е отишъл на неделна служба и са го посипали с пепел. Вървеше тихо по улиците сам и почти никога не говореше; когато го правеше, единственото, което казваше, беше: „Не ти убиваш времето – времето убива теб“. Това беше всичко. Ако беше дошъл при нас дори веднъж и беше казал: „Как сте, момчета?“, щяхме да бъдем шокирани. Разбира се, аз се отнасях малко подозрително към него, както и всички останали. Бяхме като глутница диви животни и знаехме, че се отличава от нашия вид. Инстинктът ни подсказваше, че е частен случай, затова не му задавахме въпроси. Просто го приемахме такъв, какъвто беше. Тогава имаше повече чувство за уединение в сравнение със сегашния ни свят, известно благоприличие и дистанция, които хората си даваха един на друг. Може би това все още съществува в по-малките градове и е нещо, което винаги съм носил със себе си.

Но мракът можеше да дебне зад грешния ъгъл. Веднъж, когато бях на около осем или девет години, бях сам на авеню „Брайънт“ и хвърлях топка по стената на моята жилищна сграда. Едно момче, което познавах, да го наречем Стийв, се връщаше от голямото автобусно депо до гарата на надземната железница, където играехме в празните автобуси, събирахме цветните хартиени билети и се преструвахме, че са пари. Стийв имаше странно, празно изражение на лицето, сякаш беше наистина зашеметен. Аз му подвикнах: „Ей, Стийв, какво става?“.

Той ме погледна право в очите и каза: „Някакъв човек ми пика в устата“.

Попитах го: „Защо някой ще ти пикае в устата?“.

Той отговори: „Не знам“.

„Но ти е пикал в устата?“

„Да, долу в автобусното депо.“

Стийв не знаеше какво се случва, а на моята крехка възраст и аз не знаех. Не разбирах нюансите, нито имах опита. По-късно в живота си щях да разбера какво вероятно наистина му се бе случило. Това беше нещо, което можеше да се случи на всяка улица във всеки град, а то се беше случило тук. Намерих начин да го преодолея в съзнанието си. Има неща, които ни се случват, докато растем, и макар да ни въздействат, не можем напълно да ги осъзнаем или да си спомним много за тях, освен ако не изпаднем в някакво хипнотично състояние. Но все пак ги възприемаме. По онова време осъзнавах, че се е случило нещо наистина лошо и че Стийв изглеждаше някак съкрушен от това, безпомощен.

Знаех само, че с приятели като Клифи, Брус и Пийти никога не съм се чувствал безпомощен. Когато станахме малко по-големи, на единайсет или дванайсет години, сформирахме банди и изследвахме района, като излизаме извън границите на нашия квартал в търсене на нови хоризонти. Отиваш на някое място и някоя банда те пребива. Отиваш на друго място и те напада друга банда. Много скоро научаваш границите на собствената си територия и се стараеш, доколкото е възможно, да не напускаш пределите ѝ.

Правехме всичко забавно, което можехме да си позволим. Прекарвахме часове наред, лежейки по корем, загледани в канализационните решетки в края на улиците си, надявайки се да зърнем нещо блестящо там долу в мръсотията, което може да е изгубена монета. Не беше празно занимание – петдесет цента променяха играта. Изкачвахме се до върховете на жилищните блокове и прескачахме от един покрив на друг. В съботните вечери, когато виждахме момчета, само няколко години по-големи от нас, вече завършили училище и започнали да се срещат с момичета, които водеха на кино или на метрото, ние се качвахме на покривите на магазините и ги замеряхме с боклуци. Понякога разрязвахме глава маруля и я хвърляхме по тях. Зърно боб, хвърлено от шест метра, наистина може да причини болка като от ужилване. През лятото отваряхме пожарните хидранти, което ни правеше герои за всички млади майки, които оставяха малките си деца да играят във водата. В средата на юли в Южен Бронкс ставаше доста горещо. Качвахме се на задните седалки на автобусите, прескачахме турникетите в метрото. Ако искахме храна, я крадяхме. Никога не плащахме за нищо.

Да правим пакости и да бягаме от властите, беше нашето развлечение. Опитахме се да се присъединим към бойскаутите, но знаехме, че не можем да си позволим да плащаме за униформите им или да ходим на летните им лагери. Сбирките им се провеждаха в местните държавни училища, така че се събирахме с тях във физкултурния салон, където някой скаутски водач се опитваше да ни каже какво да правим. Ние просто периодично избухвахме в смях, докато накрая не ни кажеха да си вървим. От нас никога не биха излезли бойскаути: не знаехме как да го направим.

Живеехме и дишахме със старите улични игри като ритане на кенче, стикбол и ринголевио. За да играят на ринголевио, децата се разделят на два отбора, преследват противниците си и се опитват да ги хванат, като ги обгръщат с ръце и казват: „Ринголевио, едно, две, три“ три пъти подред. След това този човек отива в „затвора“, в маркиран кръг в центъра на училищния двор. Но ако някой успее да вкара един крак в затвора на твоя отбор и да извика: „Освободете всички!“, тогава цялата банда се измъква. Беше най-хубавото чувство на света, успееш ли да го постигнеш. Имаше деца, които бяха известни с това, че бяха готови да скочат от сграда само за да се опитат да стъпят в този кръг и да изкрещят: „Освободете всички!“.

Там, откъдето идвам аз, винаги или ни гонеха, или ние гонехме. Когато виждахме полицаи, викахме един на друг: „Ей, от какво е направена една стотинка?“. А после всички крещяхме: „Мръсно ченге !“. Полицаите или се прозяваха, или се смееха, или ни погваха, в зависимост от настроението си. Но всички познавахме нашия квартален полицай; той се разхождаше с нас, държеше ни под око и ни насърчаваше да се забавляваме. Не знам колко насилие беше предотвратил, но ние го обикнахме, а той ни се радваше. Винаги съм си мислел, че този човек беше влюбен в майка ми. Задаваше ми въпроси за нея и дори на единайсетгодишна възраст донякъде знаех защо.

В моята малка банда, освен мен, Брус, Пийти и Клифи, имаше още няколко души – Хесус Диас, Биби, Джони Ривера, Смоуки, Солти и Кени Липър, който един ден щеше да стане заместник-кмет на Ню Йорк при Ед Кох. (По-късно направих филм, наречен „Кметството“ (City Hall), в който участвах заедно с Джон Кюсак и който беше режисиран умело от Харолд Бекер. Филмът беше базиран на опита на Кени.)

В групата ни имаше и момче на име Хайми, което днес биха описали като дете със специални нужди. Беше по-възрастен от нас и много силен. Другите банди се замисляха дали да ни нападнат, щом го видеха. Вечер се прибирах вкъщи с него и заедно пеехме „Чудя се кой я целува сега“. Това беше стара песен от Втората световна война, в която се пееше за войник, който мисли за своето момиче у дома. Хайми ме следваше по стълбите на жилищната ми сграда, а когато си тръгваше, слизаше надолу и пееше: „Чудя се кой...“, а аз му отвръщах: „... я целува сега“. Когато Хайми навърши шестнайсет години, стана агресивен, започна да напада майка си и го настаниха в специализирана клиника. Никога повече не го видяхме. Липсваше ни.

В нашия квартал имаше едно момче на име Фили, което беше подложено на тормоз от друго дете. По онова време се смяташе, че ако носиш яката си вдигната нагоре, си „як“, или „пич“. Хлапето непрекъснато наричаше Фили „як“; казваше му: „Мислиш си, че си много як?“. Хулиганът го правеше толкова често, че Фили просто превъртя. Започнал да си удря главата в една тухлена стена, отново и отново, крещейки: „Аз съм як, аз съм як“. След този случай изключиха Фили от училище и го настаниха в рехабилитационен център. След това никога вече не беше същият. Седеше на стола и гледаше втренчено, без да разговаря с никого. Майка му седеше до него.

Клифи, Брус, Пийти и аз – ние бяхме четиримата най-големи пичове. Наричаха ме Сони или Пачи – тяхното съкращение на Пачино. Наричаха ме и Пистачио, защото обичах сладолед с шамфъстък . Ако трябваше да изберем някого за наш лидер, това щеше да е Клифи или Пийти. Пийти беше кораво ирландско момче. Но Клифи беше откачен, самороден талант, безстрашен и дори на тринайсет години постоянно носеше книга на Достоевски в задния си джоб. Това момче имаше потенциала да бъде каквото поиска в живота си. Имаше талант. Имаше външност. Имаше завиден коефициент на интелигентност, с който се хвалеше. И имаше четирима по-големи братя, които го биеха всеки ден. Беше изпълнен с дяволитост. Никога не се е налагало да го питам: „Какво ще правим днес?“. Винаги имаше план.

Качвахме се на покривите на блокове, когато искахме да се поразтъпчем, а също и защото ни предлагаха пътища за бягство, ако ни преследваха. На този покрив имаше телевизионни антени, монтирани по протежение на трийсетсантиметровия перваз, който обикаляше цялата сградата. Понякога се качвахме на този перваз, сякаш участвахме в цирков номер с ходене по въже, и се разхождахме по него. Вървяхме като котки, на пет етажа височина, и когато стигнехме до някоя от тези антени, спирахме, за да починем, преди да изминем още един участък. Клифи се движеше с радостна безгрижност, като крещеше: „Видя ли ме?“. Летеше, сякаш беше обезумяла птица. Самият аз също съм минавал по перваза няколко пъти, но не по начина, по който го правеше Клифи.

Ходехме в зоологическата градина в Бронкс, до мястото, което наричаха Остров на маймуните, където отивахме в един усамотен край и се катерехме по гигантските въжета, завързани за клоните на дърветата там от някакви наши далечни предци. Залюлявахме се на тези въжета над езерото, пускахме се и цопвахме във водата. Брус излизаше оттам със смучещи кръвта пиявици, залепени за тялото му. Някои от момчетата, които бяха по-големи от нас, заставаха на един голям плосък камък, който влизаше във водата, и се състезаваха кой ще успее да се изпразни най-надалеч. За тях всичко беше състезание: „Обзалагам се на пет цента, че няма да изядеш този цигарен фас на земята и портокаловата кора до него“. И със сигурност някой се хващаше на този бас. Аз стоях настрана от тези игри и ги оставях да правят каквото си поискат. Някак си винаги ми се струваше, че наблюдавам нещата; само от време на време участвах в тях.

Веднъж Клифи видя една катерица да се стрелва нагоре по дървото и хвърли камък по нея. Горката катерица тупна мъртва на земята, а Клифи се разплака. Не очакваше, че ще я убие. Погребахме катерицата и се помолихме за нея. Друг път се прибрах вкъщи с едно ранено врабче, което бях намерил, и го занесох на майка ми, а ние наистина се погрижихме за него. След известно време това врабче свикна с нас. Летеше из апартамента и кацаше на раменете ни. Трябваше само да внимаваме да държим кучето далеч от него. Всички го харесахме. Майка ми го целуваше, а ние му направихме малка клетка за птици. Даваше му храна, за да възстанови силите си, и го обгрижваше, галеше го и го обичаше. В крайна сметка се наложи да го пуснем, защото то трябваше да бъде свободно или така поне си мислехме. Върнахме го там, където бяха всички останали врабчета, и го пуснахме на свобода. Беше по-дребно от другите врабчета наоколо, а по-късно разбрахме, че те обикновено отхвърлят птиците, които са били опитомени. Мисълта, че нашият приятел вероятно е бил убит от себеподобните си заради престоя си при нас, ни късаше сърцата. По-късно прочетох „Орфей слиза в Ада“ на Тенеси Уилямс и когато попаднах на забележката му за малките птички, които „нямат никакви крака и цял живот живеят в полет и спят на вятъра“, се сетих за това врабче.

Методът на баба ми за миене на кухненския прозорец, както впрочем правеха и повечето други наематели на апартаменти в блока, беше да го отвори, да седне на перваза и да се пресегне отвън, докато гърбът ѝ се полюлява несигурно върху перваза на пет етажа над земята. Ако бях в кухнята и погледнех през прозореца, виждах долу алеята, същата, покрай която дядо ми беше построил стената, която я отделяше от алеята на съседната сграда. Ако се изкачиш на тази стена, имаше коридор, който водеше към цяла система от изходи и входове – един отделен свят, пълен с проходи, свързани с дворове и кръгли празни пространства. Когато започнах да пуша цигари, някъде между десет и единайсет години, гледах да го правя в някоя задна улица, където никой не можеше да ме види, защото знаех, че пушенето е забранено. Предполагам, че там долу са се вършели и други неприлични неща, всичко, каквото е било забранено. Имаше такова усещане, но то не беше плашещо, а приканващо. Първият път, когато целунах момиче, беше там, в тези улички. Не знаех какво правя, но си мислех, че се е случило нещо грандиозно. Мислех, че съм загубил девствеността си. За съжаление, не бях.

Често, когато поглеждах от прозореца на апартамента си надолу към тази алея, виждах приятелите си – глутница диви пубертетни вълци с дяволити усмивки, които ме гледаха и ми викаха: „Слез долу, Сони бой! Имаме нещо за теб!“. Една сутрин Клифи се появи с огромна немска овчарка. Провикна се: „Ей, Сони, искаш ли да видиш кучето ми? Той е новият ми приятел и се казва Ханс!“. Прииска ми се да скоча през прозореца, за да бъда в миг долу и да огледам това гигантско куче, но бях чак на последния етаж.

Не кучетата обаче бяха обичайният обект на кражба на Клифи. Повече си падаше по колите. На около четиринайсет години открадна градски автобус. Веднъж задигна и камион за боклук. Когато го направи, все още носеше със себе си онази книга на Достоевски. Обикновено обираше и къщи – вече не можеше да ходи в Ню Джърси, защото там го издирваше полицията. Подиграваше ми се, защото никога не бях взимал наркотиците, с които той се беше забъркал. Казваше: „На Сони не му трябва дрога – той си е постоянно надрусан!“.

Спортът беше област, която ме отличаваше от останалите членове на бандата. Дядо ми ми беше внушил любов към спорта. През целия си живот остана запален по бейзбола и бокса. Беше израснал като фен на „Ню Йорк Янкис“, още преди да са станали „Янкис“ – първо са се наричали „Хайлендърс“, а като бедно дете беше гледал мачовете им през дупки в оградата на „Хилтоп парк“ или на „Поло Граундс“, където играеха „Ню Йорк Джайънтс“. По-късно янките се сдобиха със собствен стадион, който стана известен като „Къщата, която Рут построи“. Този стадион е на заден план в сцената от филма „Серпико“ (Serpico), заснет толкова красиво от Сидни Лумѐт, в която Серпико се среща с група корумпирани ченгета, които се събират там като в бърлога на крадци. Денят, в който беше заснета тази сцена, беше сутринта, когато се разделихме с Тюсдей Уелд, и ако обърнете внимание на изражението на лицето ми, можете да забележите, че изглеждам доста тъжен.

Дядо ми винаги подкрепяше по-слабия отбор и изглежда това е и моята участ. Винаги викам за неудачниците, докато не започнат да печелят, и тогава си казвам: „О, човече, вече не съм за тях“.

Когато можеше да си го позволи, дядо ме водеше на бейзболни мачове и седяхме горе на трибуната – на евтините места. Знаехме, разбира се, че има и места в ложите, които струват повече пари и са по-близо до игрището. Това беше съвсем друго нещо – ние не принадлежахме към тази класа. Не мислех за себе си като за човек в неравностойно положение – това беше просто още един блок в квартала, още едно племе. Можеше да е и друга държава. Разликата между мен и Клифи беше, че Клифи виждаше същите тези места от ложите и искаше да слезе там. Ако имаше опашка пред киното, никога не чакаше – пререждаше другите и влизаше направо. Беше дързък в това отношение. Сякаш не съществуваше никой освен него, солипсист, ако някога съм виждал такъв. Като се замисля, може би и аз съм в този континуум.

Аз самият бях спортист на тази възраст. Бях бърз и пъргав и подскачах, когато се движех. Играех бейзбол за отбора на Полицейската спортна лига в моя квартал. Спортът не представляваше интерес за Клифи и момчетата, така че сякаш живеех два живота: един с бандата и друг с момчетата, с които играех бейзбол. За известно време си мислех, че може би ще стана професионален бейзболист, докато не видях някои от тези момчета да се опитват да влязат в подготвителния отбор на „Янкис“ – дори не ги поглеждаха, а бяха много по-добри от мен, да ви кажа. Възхищавам се на професионалните спортисти. За да стигнеш високо, трябва да изкачиш планина, а ако питате мен, всички те са изкатерили Еверест.

Животът ми беше там, където бяха момчетата от бандата, но се случваше да отида и сам. Един ден се връщах от игра в съмнителен квартал, когато ми откраднаха ръкавицата. Група от четири-пет момчета, не много по-големи от мен, ми се нахвърлиха; имаха ножове и Бог знае какво още и казаха: „Дай ни ръкавицата!“. Знаеха, че нямам пари, а аз разбрах, че ще загубя ръкавицата. Дядо ми я беше купил, а аз се прибрах вкъщи със сълзи на очи и му казах, че са я откраднали и не знам какво да правя. Знаех, че той не може да си позволи друга, а опитът да намеря онези момчета, които ми я бяха взели, щеше да означава война. Ако само Клифи, Пийти и Брус бяха с мен, това изобщо нямаше да се случи. За нас не беше просто удобно да сме заедно в нашата група – беше необходимост, защото в противен случай бяхме уязвими, беззащитни.

На брега на река Бронкс, на около четири пресечки от домовете ни, се намираха холандските къщи, които наричаха „Холандците“. Това бяха стари сгради, построени от холандците при заселването им в тази страна, сега порутени, но не съвсем изоставени. Херман Уук разказва за тях в романа си „Момчето от града“, описвайки околността като район от „смрадливи купчини“. Когато се чувствахме наистина смели, се отправяхме към холандските къщи. Руините им бяха населени с непокорни деца и бегълци – наричахме ги бууни, защото се намираха на Буун авеню. Живееха там в колиби, разнасяха болести и се говореше, че слагат отрова на края на самоделните си оръжия.

Покрай речните корита растяха диви, неопитомени растения: гъсти плевели, които се издигаха над главата ти, и бамбукови дървета, които децата отсичаха, нарязваха и правеха от тях ножове, лъкове и стрели. По река Бронкс се движеха салове, пренасящи продукти, които не бяха разрешени за продажба в магазините. Шпионирахме съмнителните търговци, които се промъкваха тук и там, за да извършват потайните си сделки, и мъжете, които се появяваха, за да правят кой знае какво с жените, които водеха със себе си.

От време на време се чуваше приглушен изстрел, обикновено от самоделно оръжие, изработено от дърво и гумени ленти. Представляваше разновидност на прашка: ако сложиш 22-ри калибър и възпламениш патрона, куршумът обикновено се отклоняваше встрани; ако нямаш късмет, летеше нагоре към главата ти. С тях се стреляше по кутии, бутилки и камъни, но все пак всяваха респект. Ако носеше такъв, той ти даваше необходимото допълнително предимство, но можеше да ти докара и неприятности. Целият район беше осеян с опасности, но за нас това беше забавно.

Един ден бях на авеню „Брайънт“, когато видях останалата част от бандата да се прибира от „Холандците“, изглеждайки победена. Клифи беше целият в кръв. Когато забеляза шока, изписан на лицето ми, той изкрещя: „Не е моя! Това е кръвта на Пийти!“. Зад него вървеше Пийти, чиято кръв шуртеше от рана на китката му. Били навлезли дълбоко в „Холандците“ и се спускали по един хълм, когато Клифи изведнъж изкрещял: „Внимавай, там има бууни!“. Произнесъл думата, която беше печално известна в този район. Дори и сега не мога да се накарам да я произнеса. Клифи само се шегувал, но другите деца се разпръснали във всички посоки. Пийти знаел, че трябва да се изтегли незабавно, но за нещастие, се спънал, паднал и се ударил силно. Приземил се върху нещо остро и назъбено, което порязало лявата му китка. Раната беше толкова дълбока, че стигаше чак до нервите. Беше ужасно.

В крайна сметка лекарите успяха да го зашият, но го бяха направили некачествено, така че не можеше да движи както трябва ръката си. Предполагам, че ако това се случи днес, за подобно нараняване ще могат да се погрижат правилно – ще ви струва скъпо, но ще го направят, както трябва. Но ето че сега беше с една ръка, която вече не можеше да движи. Тъмният свят на бедността го беше оставил осакатен. Когато Пийти играеше с нас на топка, трябваше да сваля ръкавицата си от ръката, с която току-що я беше хванал, и да използва същата ръка, за да хвърли топката обратно. Клифи винаги се обвиняваше за случилото се с Пийт, и то заради глупавата си шега.

Вечер е и се къпя в апартамента на баба и дядо, когато дочувам тупурдия от алеята долу. От пет етажа по-долу гласовете долитат до прозореца на банята ми:

„Сони!“

„Хей, Пачи!“

„Сониииииии!“

Това са крясъците на моите приятели, които ме викат от алеята. Събират се за поредната порция лудории – вечерна смяна. Аз съм на десет или единайсет години, а те искат да се присъединя към тях. Вият като диви котки. Няма звънец, на който да звъннат, нито телефон, по който да ми се обадят, така че това е начинът им на общуване. Замислили са нещо – нещо вълнуващо – и аз искам да бъда с тях.

Но нещо друго ми пречи да изскоча от ваната, да нахлузя дрехите си и да се втурна към тях. Нямам предвид съвестта си; имам предвид майка ми. Казва ми, че не ми е позволено. Казва, че е късно, а утре е учебен ден и всички момчета, които идват да викат на алеята по това време на нощта, не са от тези, с които трябва да прекарвам времето си, и с две думи, отговорът е „не“.

Мразя я за това. Прекъсва връзката ми със света. Тези приятели са източникът на моята идентичност. Те са всичко в живота ми, което означава нещо за мен в този момент, а майка ми не ми позволява да бъда с тях. Мразя я за това. А след това един ден съм на петдесет и две, гледам лицето си в огледалото в банята, покрито гъсто с крем за бръснене, и си блъскам главата в безплодни опити да намеря някого, когото да спомена в благодарствената реч за наградата, която ми предстои да получа. Връщам се към този момент и осъзнавам, че все още съм тук благодарение на майка ми. Разбира се, че това е човекът, на когото трябва да благодаря, а аз никога не съм ѝ благодарил за това. Тя е тази, която държеше всичко под око, която ме възпираше да не кривна към пътя, който водеше към престъпността, опасността и насилието, към иглата, това смъртоносно удоволствие, наречено хероин, което уби тримата ми най-близки приятели. Пийти, Клифи и Брус – всички те умряха от наркотици. Не бях точно под строго наблюдение, но майка ми обръщаше внимание на това къде съм по начин, по който семействата на приятелите ми не го правеха, и всички го знаехме. Вярвам, че тя спаси живота ми.

Усещах, че семейството на майка ми нямаше много добро мнение за баща ми, но баба и дядо се стараеха да не казват нищо негативно за него в мое присъствие. Майка ми обаче от време на време изпускаше някои неща, от които ставаше ясно, че не го уважава и не смята, че той се грижи за мен. Подобни разговори могат да наранят децата. Когато произлизаш от семейство на разведени, вече се чувстваш като сирак. Тази гледна точка от страна на възрастен може да доведе до трайни предразсъдъци – може да отрови кладенеца завинаги и е нещо, за което трябва много да се внимава. И съм сигурен, че това, което чувах от нея, имаше някакъв ефект върху мен. Но дори и на тази възраст бях твърдо решен да не ѝ позволя да повлияе на чувствата ми към баща ми. Исках сам да си създам представа за него.

Когато бях на девет години, баща ми ме разведе из квартала, в който живееше в Източен Харлем. Двамата с майка ми бяха разведени от няколко години, а след като се беше върнал от войната, беше започнал нов живот. Наближаваше трийсет години и си беше осигурил колежанско образование с помощта на закона за военните. Работеше като счетоводител и печелеше доста добре, доколкото разбрах. От време на време го виждах по празници и рождени дни, а той имаше нов апартамент, нова съпруга, ново дете. Но все още искаше да ме има в живота си по някакъв начин. Затова ме развеждаше из квартала си, спираше се пред витрините на магазините и в местните заведения, показваше ме на приятелите си. „Това е моят син“ – казваше им той. „Здравей, синко“ – поздравяваха ме в отговор те. Но не знаех кои са тези хора. Бяха от друга порода. Бяха италианци и приличаха на някои роднини, които бях срещал, но имаха специфичен маниер, който не ми беше познат. Бяха по-възрастни и отпиваха анисета си от малки чашки за еспресо в уличните кафенета. Бяха готини и ме харесваха, но аз просто исках да се прибера в Бронкс и да бъда със собствените си приятели. Чувствах се така, сякаш баща ми ме излагаше на показ.

Мислех, че ще е само еднодневно посещение, но някъде между разходката около квартала и дома на баща ми научих, че вече е с преспиване. Щях да спя при него – в дълъг, тесен, преходен апартамент, със стаи, наредени една след друга, като вагоните на влак, в който ме слагаха да спя в един от далечните му краища. Когато се събудих посред нощ, бях напълно дезориентиран. Всичко ми се струваше сбъркано. Не можех да видя нищо в стаята, в която ме бяха настанили. Леглото, на което ме бяха сложили да спя, не беше моето собствено. Звуците, които идваха откъм улицата, бяха напълно чужди. Чух някакво драскане по стената, което предположих, че е от мишки или плъхове.

Започнах да си проправям път през тъмнината, за да стигна до баща ми. Всяка врата, покрай която минавах, можеше да крие опасност зад себе си. Всяка стая, в която влизах, беше пълна с препятствия. Когато стигнах до задната част на дългия апартамент, го намерих да спи в леглото, което споделяше с новата си съпруга. Леглото му стигаше до кръста ми и единственото, което можех да различа в тъмнината, бяха различни по големина купчини под завивките. Не можех да определя коя купчина е той и коя – съпругата му, но знаех, че не искам да събуждам тази жена, която, ако съдех по начина, по който ме гледаше и ми говореше през деня, изглежда ме смяташе за някакъв гълъб, който се е отделил от ятото си и без съмнение, носи смъртоносна болест.

Затова разтърсих чаршафите, което, разбира се, събуди и двамата. Но повече от всичко исках да се измъкна оттам, а не знаех как. Само заекнах: „Мога ли... мога ли да се прибера вкъщи?“. И този уморен човек стана посред нощ и ме качи в колата си. Всъщност имаше кола, което за мен беше все едно да има самолет. И ме закара вкъщи, което беше сравнително далеч с кола. С метрото щеше да е по-бързо.

Когато спряхме пред блока на семейството ми, баща ми изключи двигателя и започна да ми говори, докато седяхме там. Искаше да ми разкаже своята версия на историята. Каза: „Опитах се да направя всичко възможно, но баба ти винаги ми пречеше“. По своя неловък, импровизиран начин той се опитваше да намери връзка с мен. Но говореше на деветгодишно дете и аз просто не можех да го възприема. Бях толкова облекчен, когато се качих горе при баба и дядо. Помислих си: „Баща ми не е толкова лош човек“. Искам да кажа, вижте какво направи – доведе ме чак до вкъщи, когато не беше длъжен да го прави. Но аз, честно казано, просто исках да се измъкна. За мен той беше непознат.

В училище учителите казваха на майка ми: „Освен всичко друго синът ви има нужда и от баща“. Това я вбесяваше. „Искате да кажете, че трябва да сме заедно, да страдаме, да се караме и да спорим, а детето ми да слуша всичко това?“

В живота си съм имал приятели, които са харесвали бащите си или дори са имали силна връзка и с двамата си родители. Но други не са били в добри отношения с бащите си. Някои от тях са израснали, виждайки как пияните им бащи пребиват майките им. Познавах дори хора, чиято омраза към баща им беше толкова силна, че им ставаше физически лошо, когато бяха около тях. Аз просто никога не съм имал баща. Нямаше го. Имам късмет, че имах дядо си. Но като се замисля сега, сигурно е било доста болезнено, че баща ми не е могъл да има връзка с мен. Беше италианец, а аз бях неговият първи и единствен син, така че знам, че това трябва да го е преследвало. В същото време осъзнавах, че в известен смисъл съм бил пощаден, като не съм го имал близо до себе си. Ако бях отгледан от този човек, нямаше да съм същият. Но имам три полусестри, негови дъщери, с които се запознах, и всички те се изказваха добре за него. Виждах колко много го обичат.

Имах и други хора в живота си, които се грижеха за мен и ме напътстваха, дори и да не го осъзнавах по онова време. Учителката ми в гимназията, привлекателна жена на средна възраст на име Бланш Ротстайн, ме избра да чета откъси от Библията на ученическите ни събрания. Не произхождах от особено религиозно семейство. Майка ми ме изпращаше на уроци по вероучение, а за първото си свето причастие бях облечен в малкия си бял костюм. Но се опасявах, че може би съм толкова добър, че Дева Мария ще слезе и ще ме направи светец. Казах: „Не, не искам да бъда светец“. Всъщност ме беше страх, че ще стане точно така, и това е самата истина, затова така и не се върнах за конфирмацията си. Затова, а и защото монахините биеха без причина.

Но когато прочетох от псалтира с висок, гръмък глас – „Който ходи честно и върши правда и говори истината в сърцето си“ – почувствах колко силни са думите. Защото думите могат да ви накарат да летите. Те могат да оживеят. Както казваше моят приятел Чарли: „Словото стана плът“, ако заимствам друга библейска фраза. Мислех, че актьорството е точно това – просто да казваш красиви думи и да се опитваш да забавляваш хората с тях.

Скоро започнах да играя в училищни пиеси като „Котелът“ (The Melting Pot) – малък спектакъл, в който се отдаваше почит към представителите на различните народи, допринесли за величието на Америка. Бях едно от децата, избрани да застанат пред огромен котел в средата на сцената. Бях там, за да представям Италия, заедно с едно момиче на три годинки с тъмна коса и маслинова кожа. Погледнах към нея от другата страна на котела и си помислих: „Така ли изглеждат италианците?“.

Когато нашият клас играеше „Кралят и аз“ (The King and I), аз играех Луи, сина на героинята Анна. С другото дете, което играеше младия принц на Сиам , изпяхме заедно песен за това как сме озадачени от начина, по който се държат възрастните.

Не приемах актьорската игра много сериозно – беше просто начин да се забавлявам, да изразходвам енергията си и най-вече да се измъкна от часовете. Но по някакъв начин си спечелих репутацията на човек, който просто трябва да участва в училищните продукции. Предполагам, че трябва да съм се справял добре, защото след едно представление някакъв човек се приближи до мен и ми каза: „Хей, момче, ти си следващият Марлон Брандо!“. Аз го погледнах и попитах: „Кой е Марлон Брандо?“.

В края на годината нашият гимназиален клас проведе събрание, на което гласуваха за различни ученически награди, и аз бях избран за „Най-обещаващ ученик“. Бях разочарован, защото исках да бъда най-красивият. Но я спечели Уили Рамс – беше от онези момчета, които правеха лицеви опори на една ръка и ходеха на ръце. Беше хубаво момче. А наградата „Най-обещаващ ученик“, която ми дадоха, беше просто конкурс за популярност. Означаваше, че много хора са чували за теб. Така или иначе, кой би искал да са чували за него.

Бланш Ротстайн, моята учителка в прогимназията, имаше по-големи планове за мен. Един ден тя изкачи петте етажа на стълбището, за да стигне до апартамента ни, защото искаше да говори с баба ми. Не беше дошла, за да ми се кара, а за да ми вдъхне кураж: „На това момче трябва да му се позволи да продължи да играе – каза тя на баба. – Това е неговото бъдеще“. Беше толкова прост жест и толкова рядък. Никой друг не бе полагал такива усилия, поне не заради мен. Това, което правеше тази велика, всеотдайна учителка, беше нещо достойно, нещо, което всички учители могат да предложат, а именно – вдъхновение и отдаденост към професията си. Окуражаване – най-великата дума в английския език. Баба ми не схвана съвсем добре какво искаше тази учителка, но майка ми я разбра и беше обезпокоена от това. Както тя виждаше нещата, ние бяхме бедни хора, а бедните хора не се занимават с актьорски изпълнения.

Това не обезкуражи напредъка ми в училище. Когато бях на тринайсет години и изиграхме пиесата на класа ни, „Убийство вкъщи“ (Home Sweet Homicide), бях избран да играя едно от децата, които помагат на овдовялата си майка да разкрие убийство в съседната къща. Преди да изляза, някой ми каза зад кулисите, че и двамата ми родители са в публиката. Майка ми и баща ми в публиката? О, не! Това ме смути и не се представих толкова добре, колкото се надявах. И до днес не искам да знам кой е в публиката на премиерата, както и в която и да е друга вечер.

Но като изключим това, участието в пиесата беше прекрасно. Винаги съм се чувствал у дома си на сцената. Чувствах, че това е моето място. Не че не ми харесваше да бъда и на бейзболното игрище, но не можех да играя бейзбол толкова добре, колкото можех да правя това друго нещо, наречено театър. Просто ми харесваше. Чувствах се свободен. Чувствах се щастлив. Усещах, че хората ми обръщат внимание. И ми харесваше да бъда с другите актьори.

Веднага след представлението майка ми и баща ми ме заведоха в „Хауърд Джонсън“ и всички вдигнахме тост за успеха ми. „Хауърд Джонсън“ беше просто закусвалня, като „Денис“ – тази, която виждате в началото на „Криминале“ (Pulp Fiction). Не е нищо луксозно. Там ходят обикновени хора. Не ти носят огромна сметка в края на обяда. Но ме обзе чувство на такава топлина и принадлежност. Вероятно за първи път през целия си живот виждах родителите си да седят един до друг. Искам да кажа, можете ли да си го представите? Беше нещо, което бях желал през цялото време, само че не го знаех съзнателно. Всяко дете израства с желанието да бъде заедно с майка си и баща си. Това е сигурността. Това е семейството.

Откривах нещо, което ми бе липсвало, това чувство за свързаност. Гледах как си говорят любезно, без да спорят за нищо. За миг баща ми дори докосна ръката на майка ми със своята – флиртуваше ли с нея? Просто всичко беше толкова естествено и лесно, че се запитах защо изобщо са се разделяли? Пиесата ги беше обединила, макар и за кратко. Каквото и да беше надвиснало над мен, то беше премахнато, защото в този момент тези двама души щяха да се погрижат за мен. Участието в тази пиеса беше събрало отново майка ми и баща ми, беше ме направило отново част от нещо. Всъщност аз бях цял. Изпитах това усещане за първи път в живота си. А после то изчезна.