Сватбеният търг - книга втора

ЕПИЗОД 38

ПРЕДАВАНЕ НА ЩАФЕТАТА

ФЕЙТ

Сътресение. Счупен нос. Избит зъб. Петнайсет шева на дланта. Отоци, кръвонасядания, порезни рани и разтежения. Ако не броим зъба, всичко друго ще мине с времето, болкоуспокояващите и почивката на легло.

– Cara mia. – Баща ми стисна ръката ми, за да ме върне в настоящето. Идън спеше, свита на кравай до него и преметнала малката си ръчица през широките гърди на дядо си. Сладкото ми момиченце беше травмирано от преживяното, но лекарите казаха, че нивата ѝ на кръвна захар са идеални и че физически е в добро здраве. Предписаха на Идън достатъчно инсулин за няколко седмици, след като Джоъл спомена, че скоро ще летим за Гърция.

Прехапах долната си устна, стресната от тона на баща си. Джоъл ме беше оставил насаме със семейството ми за кратко. Пред болничната стая на баща ми имаше двама охранители, а самият той крачеше напред-назад по коридора и говореше по телефона на гръцки, тихо, но отривисто и бързо като картечница. Планът му беше да ни измъкне от Лас Вегас по най-бързия начин, но аз не бях готова да оставя баща си в това състояние.

– Фейт, погледни ме – изграчи настоятелно татко, с глас като едра шкурка по дърво.

Преглътнах с усилие и вдигнах поглед от преплетените ни пръсти към лицето, което обичах толкова много. Срам и страх се бореха за надмощие в мен, докато гледах щетите, нанесени от Ейдън.

– Трябва да заминете. Махни се оттук и иди на място, където онзи мъж няма да ви намери и няма да ви нарани повече. Теб и внучката ми.

Задави ме хлип и аз затиснах с юмрук устата си, преди да съм избухнала в сълзи при вида на пребития си баща.

– Зле си. Не мога да те оставя така... Не ме карай. – Стиснах пръстите му с двете си ръце.

Той поклати глава. Превръзката на носа му и синьо-червените кръвонасядания около очите бяха като на боксьор, който се е сблъскал с далеч по-силен противник на ринга и е изгубил безапелационно.

– Лекарят каза, че ще ми мине. Две седмици на легло и пак ще поема ресторанта като преди. Джоъл вече предложи да ме настани в „Александра“, а медицинският му екип в комплекса ще ме наглежда. Сестра ми и братовчедите ти скоро ще пристигнат и без съмнение, ще ми досадят до смърт с вниманието си. Няма да съм сам. – Стисна още по-силно ръката ми. – И ще съм в безопасност, за разлика от теб, ако останеш. Затова те моля, Фейт, направи го заради мен. Ако знам, че с Идън сте далече оттук и нищо не ви заплашва, ще оздравея по-бързо, повярвай ми. Моля те, cara mia.

Затворих очи, предадох се пред сълзите и кимнах. Бих сторила всичко за баща си, защото той правеше същото за мен от години. Дължах му толкова много, че не бих могла да му се отплатя до края на живота си.

Той въздъхна, издърпа едната си ръка и потупа моите.

– Добре. Така вече съм спокоен. Като пристигнете в Гърция, звънни да разкажеш.

– Непременно, тате.

Баща ми се обърна внимателно по хълбок и целуна Идън по главичката.

– Покажи ѝ света, Фейт. Дай ѝ онова, което аз не можах да дам на теб. Безопасен дом. – Брадичката му потрепери и той притисна лице в косата на детето, сякаш да запамети допира.

Сърцето ми щеше да се пръсне. Тъга стисна гърлото ми, беше ми почти невъзможно да говоря. Въпреки това успях да прошепна едва чуто:

– Ще се постарая.

Стараех се с всички сили, още откакто се озовах в тази ситуация с Ейдън преди години. Но това все не се оказваше достатъчно. Ето и сега баща ми лежеше пребит в болнична стая заради моите грешки.

Вратата зад нас се отвори и Джоъл влезе, сам.

– Готова ли си, Фейт? Самолетът ни чака. – Гласът му беше тих и нежен, но думите – директни. В началото тази директност ме стряскаше, но вече се бях научила да я ценя. Нямаше нужда да гадая какво мисли или чувства Джоъл. Думите и действията му бяха достатъчно красноречиви. Обещал беше да върне Идън жива и здрава, и го направи. Джоъл щеше да успее в това, в което аз и баща ми се проваляхме от години. Щеше да ни защити от опасността.

Станах от стола си до леглото.

– Да. – Поех си дълбоко дъх и издишах бавно. – Обичам те, тате, и ужасно ще ми липсваш. – Преглътнах тъгата си и се усмихнах храбро. – А като се оправиш, Джоъл ще прати самолет да те докара за сватбата. Как ти звучи това?

Баща ми разтегли лице в горда усмивка. Каквото и да направех, той винаги ми показваше колко се гордее с мен – дори когато не го заслужавах.

– За нищо на света няма да го пропусна – каза той и отново целуна Идън по косата.

Джоъл заобиколи леглото, подпъхна ръце под заспалото дете и го вдигна, нагласи ръчичките му около врата си, а крачетата – около кръста си. Идън сгуши главичка на рамото му, лицето ѝ се лепна за шията му. На Джоъл определено му идваше отвътре. Сякаш го беше правил хиляди пъти. И в известен смисъл беше точно така, с неговото момиченце, което беше само с няколко години по-голямо от моето. Сега потърка нежно гръбчето на Идън, сякаш да ѝ внуши, че всичко е наред, че има кой да се грижи за нея, макар детето да спеше.

Погледнах несмело към баща си, но той грееше от радост въпреки посиненото си лице, скрито наполовина от превръзките.

– Ти си добър човек, Джоъл Кастеланос – каза той със силен и ясен глас.

– Значи ли това, че имам благословията ви да се оженя за Фейт, господин Марино? – Попита направо Джоъл. Директен както винаги.

Баща ми се засмя тихичко.

– Имаш благословията ми да се ожениш за дъщеря ми, Джоъл. Грижи се за нея и за Идън. Разчитам на теб.

– Ще дам всичко от себе си. Нищо няма да им липсва – закле се Джоъл.

Двамата мъже се гледаха и нещо неизказано се случи помежду им. Сякаш баща ми предаваше щафетата на Джоъл, а той нямаше търпение да я поеме в свои ръце.

Щафета. Това бях аз, разбира се, щафетата, и тази мисъл ми се стори странна.

Топлинка се разля в гърдите ми, в стомаха ми затанцуваха пеперуди. И още повече, щом Джоъл ме погледна с очи, самоуверени и решителни.

Той искаше да се грижи за мен. Искаше ме в живота си. Мен. Не знаех как и защо, но самата мисъл, че мъж като него, с неговите възможности, сила и доброта, иска мен, с миналото, страховете ми и детето ми, събуди онова, от което се боях най-много.

Даде ми надежда.

Досега Идън общуваше свободно само с мен и баща ми. Останах приятно изненадана колко бързо и лесно свикна отново с мен, макар да не се бяхме виждали на живо от месеци, а само си говорехме ежедневно по видеочат, докато аз бях на път.

На път.

Така го наричах, когато говорех с нея или с баща си. Истината беше малко по-различна. Истината беше, че бягах. Криех се и чаках опасността да отмине. Чаках да се установя някъде на безопасно място, после татко ми водеше Идън, за да прекараме заедно няколко месеца. После, уви, за пореден път ме застигаше слухът, че Ейдън и мутрите му са ми хванали дирите, и аз връщах Идън при дядо ѝ. Тази криеница ни вършеше работа още от раждането на Идън, макар така тя да прекарваше повече време с дядо си, отколкото с мен. Целта ни винаги е била една – сестра ми Грейс да има ограничен достъп до Идън, а детето да остане изцяло встрани от радара на Ейдън.

Сега Идън тичаше напред-назад из салона на самолета и се смееше доволно. Тревожила се бях, че няма да ѝ хареса, че ще ѝ стане лошо или нещо такова. Слава богу, истината се оказа друга. Нещо повече, Джоъл я насърчаваше с аплодисменти и силен смях, всеки път когато тя го „хванеше“. Сигурно за стотен път играеха на тази странна гоненица, при която Джоъл нито веднъж не стана от стола си до мен, но наближеше ли Идън, протягаше ръце, уж ще я гъделичка и иска да я хване.

Когато Идън притича за пореден път край нас, той най-сетне я хвана, награби я с две ръце, завъртя я във въздуха и я настани странично в скута си.

Тя взе да се смее и да рита. Добре че ѝ бях събула обувките.

– Искаш ли да обядваш, малката? – попита я той. – Ако Мими одобри, може да си хапнеш спагети с морски дарове и чесново хлебче.

– Гладна съм – кимна тя и облиза красноречиво устни.

Джоъл се разсмя и я остави да стъпи на пода. След миг сервитьорката дойде с поднос храна, съобразена като за малко дете.

Станах и помогнах на Идън да седне в детското столче, с което разполагаха на самолета – Джоъл явно се беше сетил за всичко, което можеше да ни потрябва. Сложих ѝ коланчето и взех храната от стюардесата. На телевизора срещу Идън вече вървеше анимационно филмче. Стюардесата ни даде детски слушалки и аз ги нагласих на главата на Идън. След броени секунди тя вече се хранеше доволно, вперила поглед в телевизора.

– Отлично се справяш с нея – каза Джоъл, щом се върнах в задната част на самолета и седнах до него. Взе ръката ми и преплете пръсти с моите. Това негово дискретно желание за физически контакт ми харесваше. Да се свърже с мен, като ми държи ръката... Беше сладко и интимно.

– Дано да е така, не знам. Боя се, че допуснах много грешки по отношение на нея. А сега добавих и похищение от страшни мъже към списъка ѝ с травми от детството. Искам да е щастлива и здрава и единствената ѝ грижа да са подаръците от Дядо Коледа. Заради диабета животът ѝ е достатъчно сложен. Като добавим към това и майка, която я зарязва при всеки удобен случай...

– Колкото и да се стараеш, Фейт, не можеш да заместиш напълно сестра си. Вече си направила максимума с картите, които съдбата ти е раздала. Но сега имаш кент флош роял, Фейт. И оттук насетне ще имаш само печеливши ръце. – И ме погали нежно по бузата.

Гледахме се в очите. Потърках страна в топлата му шепа.

– Удивителен си, известно ли ти е? Още не мога да повярвам на късмета си, че беше там и че точно ти ме видя. Че наистина ме видя онази вечер, когато излязох на сцената с усещането, че продавам душата си на онзи, който ще предложи най-много пари.

– Не душата си, а ръката си. Тепърва смятам да спечеля сърцето и душата ти. – Скъси разстоянието между нас и притисна устни към моите.

Усетих вкуса на капучиното, което беше изпил, след като заехме местата си на самолета, както и на нещо богато и тъмно, което си беше само негово.

Въздъхнах тихичко и наклоних глава, за да задълбоча целувката. Той не чака втора покана, а вплете пръсти в косата ми и ме притегли нежно. Да ме задържи сякаш. Не че бих избягала. За нищо не света не бих пропуснала и един миг с него. Исках го със страст, която не можех да крия повече от себе си.

Тръпки пълзяха по гръбнака ми, въздухът сякаш се сгъсти. Целувахме се жадно, аз прокарах пръсти през косата му, по-дълга в горната част, и ахнах тихо, щом той впи зъби в долната ми устна и простена на свой ред. Другата му ръка се озова на кръста ми и потегли бавно нагоре. Все още ни делеше твърде голямо разстояние, а аз исках да потъна в него, да изпълзя в скута му и там да си остана.

Уви, Идън се разсмя с онзи писклив детски смях, който прилича повече на вик, и аз откъснах неохотно устни от неговите. Едва тогава осъзнах, че съм пропълзяла наполовина на неговия стол, че притискам горната част на тялото си към неговото, а ръцете ми стискат в шепи косата му с цвят на тъмно еспресо. Той ме гледаше жадно с потъмнял поглед. Устните му бяха зачервени и набъбнали от целувките. Не се сдържах и засмуках долната му устна, после впих закачливо зъби в нея.

Той ме прегърна по-силно, притисна ме към гърдите си и май нямаше намерение да ме пусне.

– Внимавай, момиче. Ако ще ме дразниш по този начин, има голяма вероятност да те изям още тук и сега. – И потърка нос в моя. Явно имаше и закачлива страна, която ми показваше за пръв път.

Усмихнах се широко, открила още нещо чудесно в мъжа, за когото скоро щях да се омъжа.

– Мацката се усмихва, докато аз очевидно полагам кански усилия да не я обезчестя на мига – въздъхна драматично той.

При което аз прихнах и се изчервих като влюбена ученичка след първата целувка.

– Скоро ще сме в Гърция и там ти ще споделяш леглото ми. Да видим как ще се почувстваш, когато аз ще те дразня безмилостно, безценна ми годенице. – И обсипа с целувки шията ми.

Сърцето ми заби лудо, кожата ми настръхна. Мисълта как ме наказва с ласки в леглото си разля топла вълна ниско долу.

Стиснах несъзнателно бедра с напразната надежда да укротя сладката болка, която той беше подпалил между тях с целувките, думите и докосванията си.

Облизах устни, той не ме изпускаше от поглед. Чак вдигна вежда.

– Виждам, че тази мисъл допада на бъдещата госпожа Кастеланос.

– Допада ѝ много – признах аз. Искаше ми се вече да сме в Гърция и Идън да спи спокойно в стаята си, така че аз да се мушна в леглото на този мъж.

Той простена гърлено.

– Мисля, че изгаряме от еднакво желание един към друг.

Кимнах. Определено едва се удържах да не му се нахвърля. Джоъл беше мъжествен и самоуверен, без да е потискащ. Макар че и последното не беше изключено. Все още не се познавахме добре. А аз исках да го опозная, в подробности. Включително в мръснишките.

Като за начало исках да се озовем голи в леглото му.

Мобилизирах колкото сила имах в себе си, и се отърсих от притесненията си и старите рани, останали ми в наследство от Ейдън и неговото отношение към мен. Откакто с Джоъл се запознахме, химията между нас набираше сила. Той беше първият мъж от много дълго време, когото исках да докосна сексуално. Пръстите буквално ме сърбяха от желание да обходят всяка част от тялото му, въпреки колебанията и страховете, които все още живееха в мен след преживяното в леглото на Ейдън.

Чувствах се готова за тази стъпка. Готова да излекувам ума, сърцето и тялото си. И исках Джоъл да е моето лекарство.

Погледнах към Идън, която се тъпчеше щастливо със спагети, цялата омазана с червен сос. Вързана стабилно в столчето си с гръб към нас, тя беше изцяло погълната от храната и филмчето.

При мисълта, че детето е далече от нас и не ни вижда, аз събрах смелост и плъзнах ръка помежду ни към възголемия пакет, който вече бях усетила по време на страстните ни целувки.

Джоъл простена и впи пръсти в облегалката на коженото кресло.

– Не играеш честно, Фейт. – Прозвуча като предупреждение.

Възбудата ми удари тавана, отдавна потисканото сексуално желание се разля по кожата ми. Исках да доставя наслада на този мъж, исках той да усети нещо изключително с мен, пък било то и от едно елементарно докосване. Особено след онова импровизирано опипване, така горещо и изпълнено с нужда и глад. Потърках твърдата издутина в панталоните му, той отметна глава назад и простена със затворени очи. Исках да вкуся смуглата му кожа, затова наведох глава към шията му и впрегнах на работа езика, зъбите и устните си.

Великолепно.

Джоъл отвърна подобаващо, като плъзна свободната си ръка нагоре, обхвана гърдата ми през блузката и потърка умело щръкналото зърно.

Притиснах се към дланта му със стон.

– Искам да разкъсам тази глупава блуза, да засмуча зърното ти и да впия зъби в него, докато не замолиш за още – изръмжа в ухото ми той, докато аз го търках с ръка и прокарвах език по врата му.

Вдигнах глава и опрях чело в неговото, като продължавах да го търкам през панталона, така дълъг и твърд. Хълбоците му се задвижиха в ритъм с ръката ми и ние отново потънахме в усещането за дълбока интимност.

После хълбоците му застинаха внезапно и той издиша дълго и мъчително.

– Фейт, спри, моля те – каза той, макар тялото му да твърдеше друго.

– Не искам да спра, никога – подразних го аз и направих тъкмо обратното, галех го по-бързо и по-силно.

Той изпъшка и надигна хълбоци отново.

– Заради теб ще свърша в гащите, на борда на самолета и пред племенницата ти – изскърца през зъби той. После пусна гърдата ми и покри ръката ми със своята, като така спря и мен, и себе си.

Останахме така, чело в чело и накъсан дъх в ухото на другия, цяла минута, докато се поуспокоим. Думите му бяха като кофа ледена вода, излята върху разпалващ се огън.

Отдръпнах неохотно ръка от мъжеството му, но той хвана ръката ми и я върна върху ерекцията си.

– Ще продължим с това веднага, щом се приберем и се усамотим в спалнята си. Само дето, кача ли се на самолета си, вече ще мисля само за това. Е, поне ще мога да прескоча до банята и да се облекча. – Подсмихна се самодоволно, а аз се изкисках. – Сега обаче ще запазя настроението, за да те връщам към него пак и пак, всяка нощ, която ще прекараме заедно до края на живота си.

До края на живота си.

Преглътнах и се облегнах назад, казаното от Джоъл ме изплаши до смърт. Това с „до края на живота ни“ не влизаше в плана.

– Договорът е за... – Гласът ми се прекърши. – Договорът е само за три години.

Той ме погледна право в очите, в неговите все още гореше огън.

– Майната му на договора. Ти си моя, Фейт. Цялата си моя.

ЕПИЗОД 39

ПРЕСТРУВКИТЕ ПОМАГАТ

РУБИ

– Трябва да пишкам – рекох.

Госпожа Банкрофт, или Драконицата, както я наричах тайничко, изпръхтя под нос.

– Когато една дама иска да стане от масата по време на вечеря – каза тя и вирна възмутено брадичка, докато крачеше напред-назад, кръстосала ръце зад гърба си, – не обявява на всеослушание нуждата си да отиде до тоалетната.

– Тогава какво да кажа? – Стиснах бедра и взех да нервнича на стола си. Наистина ми се пишкаше. Драконицата ми изнасяше лекция вече няколко часа. Макар нееднократно да ѝ доказвах, че съм в състояние – не е за вярване – да отпивам от виното си от съвсем същото местенце на чашата, пак и пак, докато тя не призна неохотно, че „ставам“. Само дето в чашата нямаше вино, естествено, а вода. И след толкоз много вода, трябваше по спешност да стигна до кенефа.

– Ако се наложи да напуснете за кратко трапезата, просто казвате „Извинете“ или „Бихте ли ме извинили“, според случая.

– Добре. Бихте ли ме извинили?

Тя въздъхна дълбоко и махна с ръка.

– Добре, вървете. Но се върнете веднага. Чака ни още много работа.

Изпъшках и се повлякох към банята. Още имах тъмни хлътнали сенки под очите, дори след като спах почти цяло денонощие. Не е за вярване колко уморена се чувствах. Свърших си работата, измих си ръцете и си пооправих косата.

Какво толкова виждаха в мен братята, което да си струва шест милиона долара? Аз виждах само едно Барби от дълбоката провинция, с кукленски сини очи, нацупена устичка и нелошо тяло. Едвам бях завършила гимназия и никога нямаше да отида в колеж, за разлика от Опал, която след две-три години щеше да се сдобие с бакалавърска, а после и с магистърска степен. Със сигурност не бях начетена, в който и да било смисъл на тази дума. Както вече споменах, едвам си взех матурата, а за момиче като мен колежът беше недостижима мечта.

Отърсих се от меланхолията и си ощипах силно бузите да им вкарам малко цвят, така че да не приличам на труп.

– Преструвай се, Руби. – Пратих си въздушна целувка в огледалото. – Крайно време е да спечелиш на своя страна гувернантката. – Излязох от банята и тръгнах по коридорите на внушителното имение, а мислите ми много скоро се отплеснаха.

Този уреден брак беше изключително важен за мен. Като спасително въже за удавник. Затова, по един или друг начин, трябваше да вляза под кожата на госпожица Банкрофт. Провалът беше немислим и недопустим.

Влязох в стаята и се тръснах на стола си. Масата беше подредена малко по-различно отпреди.

Щом седнах, един прислужник нагласи салфетката в скута ми. Първия път дръпнах салфетката от ръката му и му благодарих. Обаче това, оказа се, не било според етикета. И ми докара първото конско, устно, но придружено с близо трийсетсантиметрова дървена линийка, с която Драконицата блъскаше по масата. Направо ми изкара акъла. Сега вече знам какво да правя. Не мърдам с ръце и само се усмихвам на човека в знак на благодарност.

Той кимна и пак зае мястото си до стената.

– Госпожице Доусън, кое е любимото ви цвете? – попита ме като гръм от ясно небе гувернантката.

Сбърчих вежди, вдигнах ръка и опрях лакът на масата. После се обърнах към Драконицата и облегнах глава на ръката си. Във всеки миг на относителен покой, тоест когато не се движех или не говорех активно, мозъкът ми се изключваше с надеждата да премине в режим на сън.

– Никога и за нищо на света не опирайте лакти на трапезата – смъмри ме тя. – Това е абсолютно неприемливо – добави със сумтене.

Дръпнах ръце назад като опарена и преплетох пръсти в скута си.

– Така е по-добре – кимна одобрително гувернантката. – Отговорете на въпроса ми, дете. Кое е любимото ви цвете?

– Ми...

– „Ми“, както и по-дългият му вариант „ами“, са тактика за печелене на време. Искам да се освободите от този навик и да изключите тези думички от речника си. Ако имате нужда да помислите, преди да кажете нещо, просто замълчете. Помислете миг-два върху думите си, след това ги изкажете с правилен словоред.

– Добре. Честно казано, изобщо не съм се замисляла по този въпрос. Цветята са просто растения, които си растат в природата, и понякога любезните хора си ги подаряват. А вашето кое е? Любимото ви цвете, тоест.

– Моите предпочитания са без значение – отсече тя. Явно започваше да ми се дразни не на шега.

Не ми се беше случвало мъж да ми подари цветя, ама никога, затова тази отправна точка не ми вършеше работа. Около караваната ни не растяха цветя и изобщо нищичко не знаех за тях. Освен... да, помнех букетчето за китка, което сестра ми получи от кавалера си за абитуриентския бал – едно сладко момче, с което ходеше в гимназията. От Опал знаех, че цветята в онова букетче се наричат карамфили, помнех сладкия им бледопрасковен цвят. Все щеше да свърши работа.

– Карамфили, предполагам – пробвах аз, доволна от себе си.

Гувернантката стисна зъби, а устните ѝ станаха на тънка бледа черта.

– Карамфилите са твърде обикновени.

Сетих се в движение за още едно цвете и побързах да блесна със знанията си:

– Лилия?

Госпожица Банкрофт сложи ръце на кръста си и ми се облещи от мястото си. Стоеше права и ме гледаше от горе надолу.

– Лилиите са идеални...

– Оф, слава богу! – усмихнах се аз с облекчение.

– ... за погребение. Предстои ви сватба, госпожице Доусън. Мислете за нещо елегантно... романтично.

Романтиката е за глупачките. Моето не беше романтичен годеж, както и да извъртах нещата. Една от другите кандидатки, Дакота, се беше бракувала броени часове след търга. Ще ми се и при мен да се беше получило така. Въздъхнах уморено и реших да пробвам друга тактика с тази трудна жена.

– Що вие не изберете нещо? Аз нямам предпочитания и ще се радвам жена от вашата класа да вземе тези важни решения. От името на момчетата, един вид – добавих с надежда да подсладя малко лъжата.

Тя изпръхтя комично и аз само дето не прихнах, обаче стис­нах зъби и забих поглед в чинията си. Докоснах несмело вилицата, сложена напряко на въпросната чиния, а не при другите прибори. Идея си нямах за какво служи. Вече ме бяха обучили за салатата, предястието и скаридите. Обаче това чудо изглеж­даше различно.

– Това за какво е? – попитах и чукнах с пръст по сребърния прибор.

– Десертна вилица.

– А, добре. А кога ще ядем? Толкова съм гладна, че мога да изям вол. – И погладих жално празния си стомах.

Госпожица Банкрофт процеди през зъби:

– Ние вече закусихме и обядвахме. Докато вие проспивахте деня.

Отпуснах се на стола си и въздъхнах.

– Изправете гърба. Брадичката да е успоредна на масата. Ръцете в скута. Когато не се храните, трябва да седите с прав гръб и ръце в скута като истинска дама.

Изпълних указанията и се загледах в минутната стрелка на малкия старомоден часовник върху полицата над каменната камина. След секунда-две часовникът отбеляза пет часа следобед със звучна камбанка.

– Ми, тоест... – Изкашлях се и побързах да поправя грешката си. – Госпожице Банкрофт, бихте ли ме извинили? Ноа ще ме води някъде довечера и трябва да се приготвя.

– Добре. Утре ще опитаме отново. Но този път очаквам да ви видя на масата в осем сутринта и нито минутка по-късно. Ясно ли се изразих, госпожице Доусън? Разполагаме с крайно ограничено време, а имаме да наваксваме много.

Кимнах.

– Да, госпожице Банкрофт. Разбирам.

– Сладък грах – обяви тя, докато аз ставах и прибирах стола си обратно до масата. Не съм чак такъв идиот, когато става дума за маниери.

– Сладък грах? – повторих тъпо. Това едва ли беше обръщение към моя милост, предвид че тази жена очевидно не ме одобряваше по принцип и още по-малко като избраница на поверениците си.

– Сладкият грах е деликатно и недооценено цвете. Расте навсякъде в кралството и е много красиво. Дребните му цветчета в бяло и бледорозово ще бъдат отлична украса за сватба по това време на годината. Ще отива и на тена ви.

Кимнах.

– Обичам розовото.

– Обичате розовото – изсумтя тя и махна с ръка да заминавам. – Ще го запомня.

Излязох от трапезарията и повлякох крака по двойното стълбище и дългия коридор към стаята си. Бих дала дясната си ръка да се накисна до сбръчкване в гигантската вана, но трябваше да звънна на мадам Алана, на Опал и на другите момичета, а после да се приготвя и за излизането с Ноа.

Надявах се, че момичетата се справят по-добре от мен.

– Стъпка по стъпка, Руби – напомних си аз, докато слизах предпазливо по мраморните стъпала с неприлично високите си токчета. Сребристата ми рокля беше не просто изумително красива, а ме обгръщаше като втора кожа. Ноа беше дал да се разбере, че харесва тялото ми, затова избрах най-прилепналата и скандална дреха, която бях получила от стилистката като част от новия си гардероб.

Силно изсвирване отекна в стените откъм Ноа, който стоеше в преддверието, изтупан в готин тъмносин костюм, истински шедьовър на шивашкото изкуство. Коланът му беше с цвят на карамел, кожените обувки – също. Снежнобялата му риза – без вратовръзка – беше разкопчана до третото копче. Абе, жив да го изядеш.

– Добре изглеждате, госпожице Доусън – каза нахилен той, като ме претегляше с поглед от глава до пети.

Че как. Прилепналата ми рокля от най-фина коприна беше с етикет на „Версаче“. По-добре не бях изглеждала никога. Дори бях отделила време да си спретна скокливи къдрици, които се движеха заедно с мен. Гримът ми беше опушен и зноен, със смело червило и черна очна линия. И видяното явно се харесваше на Ноа, както личеше от сластния му поглед, а дори това да оставяше някакви съмнения, нищо колебливо нямаше в начина, по който ме награби собственически през кръста.

Наведе се към ухото ми, вдиша шумно и прошепна:

– Ако това беше десетата ни среща, а не първата, щях да завъртя хубавото ти задниче, да те кача обратно по стълбите и да те наведа над първата равна повърхност. А после щях да те чукам здраво, докато виковете ти не отекнат из цялата къща.

Стиснах ръцете му над лактите, пръстите ми потънаха в мускулите му, докато така обрисуваната картинка вилнееше из главата ми.

– Ако това беше десетата ни среща, а не първата, вероятно бих ти позволила да направиш каквото искаш.

Той изпъшка, заврял нос във врата ми, и лепна влажна целувка в ямката там. А мен ме полазиха тръпки, докато кръвта ми възвираше.

– Не играете честно, милейди – подразни ме той.

Разсмях се.

– Ти отвори дума за чукане, не аз. Сам си си виновен, приятел.

– Хайде да вървим, преди да съм направил нещо нередно – изръмжа той с натежал от желание глас, който пробуди особен ритъм между бедрата ми.

Излязохме от къщата и той ми отвори вратата на дълга лимузина.

– Винаги ли се возиш на лимузини? – попитах го аз.

– Само когато искам да гледам дамата до себе си, а не пътя напред.

Усмихнах се срамежливо, чувствах се почти като принцеса, която водят на бал. Не че една принцеса би облякла прилепнала сребриста рокля, къса, с тънки презрамки и почти без гръб.

Ноа отвори бутилка с шампанско, наля в две високи чаши и ми връчи едната.

– За една дива нощ в града – каза той и вдигна чашата си за наздравица.

– Какво е диво за теб? – попитах го аз, след като чукнах леко чашата си в неговата. – За мен може да са безброй шотове и танци до зори, но може и да е час в сладкарницата, където да опитам всичките трийсет и един вида сладолед.

Той се засмя.

– Правила ли си го? За сладоледа питам. Трийсет и един вида за една вечер?

Кимнах.

– Да, защото сестра ми ме предизвика. А аз никога не бягам от предизвикателство.

– И сега ли? Предизвикателства има всякакви... – Погледът му се сгорещи, докато потупваше с пръст долната си устна.

Преглътнах в опит да се отърся от внезапната си нервност, преди да ми е съсипала вечерта. Никога не бях излизала с мъж като Ноа. Елегантен. Богат. Очарователен. Не знаех как да подходя към него, буквално не знаех как да се държа, защото още не бях открила слабото му място. Понякога чак ми се струваше, че няма такова, а после той пускаше намек за другата страна на характера си, която ме объркваше съвсем. Тази му страна беше небрежна, пет пари не даваше за статут и репутация, даже май обичаше да нарушава правилата. Не че аз имах бог знае какъв опит с мъжете и срещите. У дома през повечето време си скъсвах задника от работа, за да издържам Опал в колежа. Мъжете и романтичните връзки се влачеха на опашката на списъка ми с приоритети.

– Пристигнахме – обяви Ноа, взе ми чашата и ми помогна да сляза от колата.

Вдигнах глава към яркочервената табелка на заведението. Прозорци нямаше, само гигантска врата като на мазе и едра охрана отпред. На табелката над вратата пишеше „Широко отворени очи“.

– Какво е това място? – попитах, сбърчила вежди. Не бях очаквала да се озова пред такава тъмна и занемарена фасада, дори минувачи нямаше наблизо. Кварталът също изглеждаше съмнителен, предвид изкорубените тротоари със счупени плочки и множеството дупки в асфалта на улицата.

– Ще видиш – прошепна в ухото ми той и застана до мен.

Канарата ни отвори вратата. Ноа му благодари и му стисна ръката, после ме поведе към мрака от другата страна на прага.

Сложи ръка на голия ми кръст и ме побутна леко към търбуха на звяра.

Къс коридор, после завой. Ноа махна на някаква жена, застанала на... знам ли, рецепция или гардеробна. Подминахме жената без повече внимание, което ми се стори донякъде странно, а после друга жена, с черен костюм и зализана назад коса, дръпна пред нас завеса от плътно червено кадифе.

– Радвам се да ви видя пак, господин Пенингтън – изчурулика жената.

Ноа вдигна брадичка, но не каза нищо, вместо това ме въведе право в гигантско помещение, излязло като от филм за някой бордей.

Покрай стените имаше сепарета с кадифени пейки и лъскави черни маси. Част от двойките се бяха поразсъблекли и се натискаха, имаше също тройки, четворки и прочие, заети със същата дейност. В средата на стаята имаше сцена, където се боричкаха две голи жени, а над тях се беше надвесил мъж и им даваше указания, стиснал тънка кожена палка в ръка, с която току се плясваше по бедрото. Зяпах с провиснало чене представлението и трепвах при всяко изплющяване на палката.

Преди да съм дала израз на лавината от чувства, с ужас видях как мъжът плясва с палката голия задник на една от жените. Тя писна, а после простена сластно и взе да го моли за още, а по бялото ѝ дупе остана розова следа от удара.

– Какво е това, мамка му! – ахнах аз, отстъпих паничес­ки назад и налетях право на тухлена стена, тоест на гърдите на Ноа.

Той ме прегърна преспокойно през кръста.

– Защо, какво има?

Плъзнах още веднъж поглед по помещението, после се обърнах към него.

– Довел си ме в сексклуб, сериозно? – изсъсках през зъби. Гняв процеждаше отрова във всяка моя дума, цялата се тресях от ярост.

Миналото ми беше пълно с мъже, които ме бяха използвали по подобен начин, и спомените разбиха самообладанието ми на малки парченца остро стъкло, докато аз напразно се опит­вах да се хвана за котвата на настоящето.

– Клуб за джентълмени, по-скоро. Аз съм собственикът. И между другото, е най-търсеният клуб в Лондон. – Ноа наклони глава и сбърчи чело. Явно най-сетне беше регистрирал ужасеното ми изражение.

Стиснах зъби и пристъпих към него, толкова близо, че носовете ни почти се докоснаха.

– Разбирам. Довел си малката си курва в любимото си сексподземие, за да си поиграете. – Блъснах го в гърдите. – Разкарай се. – Заобиколих го и излетях през кадифената завеса. Трябваше да се махна оттук по най-бързия начин.

– Руби! Чакай – извика Ноа, но аз дори не намалих.

Претичах по коридора и изхвърчах през голямата врата. Беше захладняло навън, вятърът пощипваше голите ми крака. Лимузината я нямаше никаква. Огледах се наляво и надясно, но не видях такси, нито дори някоя от онези нелепи червени телефонни будки.

Ноа излетя през вратата и се закова до мен.

– Руби...

Поклатих глава.

– Спести си приказките. Уж си щял да ме ухажваш? Да ме изведеш на среща, за да се опознаем? Дрън-дрън ярина. Преценил си ме от един поглед и си решил, ми да, на това момиче ще му хареса да го заведа в сексклуб. – Изпръхтях и тръгнах с бърза крачка по разбития тротоар. Не знаех къде отивам, целта ми беше да се отдалеча от него, точка.

– Руби, не исках да... Мама му стара! Просто спри, нека повикам колата. Ще те заведа другаде.

Завъртях се толкова бързо, че едва не паднах.

– Да ти кажа ли какво? Може да са ме купили на търг, но не съм ничия курва. Нито твоя, нито на брат ти. Остави ме на мира! – креснах на изпроводяк, скръстих ръце на гърдите си да се предпазя поне малко от студа, и тръгнах. Единият крак пред другия. Щях да намеря пътя и да се измъкна от тая глупост. Винаги намирах пътя.

ЕПИЗОД 38

ПРЕДАВАНЕ НА ЩАФЕТАТА

ФЕЙТ

Сътресение. Счупен нос. Избит зъб. Петнайсет шева на дланта. Отоци, кръвонасядания, порезни рани и разтежения. Ако не броим зъба, всичко друго ще мине с времето, болкоуспокояващите и почивката на легло.

– Cara mia. – Баща ми стисна ръката ми, за да ме върне в настоящето. Идън спеше, свита на кравай до него и преметнала малката си ръчица през широките гърди на дядо си. Сладкото ми момиченце беше травмирано от преживяното, но лекарите казаха, че нивата ѝ на кръвна захар са идеални и че физически е в добро здраве. Предписаха на Идън достатъчно инсулин за няколко седмици, след като Джоъл спомена, че скоро ще летим за Гърция.

Прехапах долната си устна, стресната от тона на баща си. Джоъл ме беше оставил насаме със семейството ми за кратко. Пред болничната стая на баща ми имаше двама охранители, а самият той крачеше напред-назад по коридора и говореше по телефона на гръцки, тихо, но отривисто и бързо като картечница. Планът му беше да ни измъкне от Лас Вегас по най-бързия начин, но аз не бях готова да оставя баща си в това състояние.

– Фейт, погледни ме – изграчи настоятелно татко, с глас като едра шкурка по дърво.

Преглътнах с усилие и вдигнах поглед от преплетените ни пръсти към лицето, което обичах толкова много. Срам и страх се бореха за надмощие в мен, докато гледах щетите, нанесени от Ейдън.

– Трябва да заминете. Махни се оттук и иди на място, където онзи мъж няма да ви намери и няма да ви нарани повече. Теб и внучката ми.

Задави ме хлип и аз затиснах с юмрук устата си, преди да съм избухнала в сълзи при вида на пребития си баща.

– Зле си. Не мога да те оставя така... Не ме карай. – Стиснах пръстите му с двете си ръце.

Той поклати глава. Превръзката на носа му и синьо-червените кръвонасядания около очите бяха като на боксьор, който се е сблъскал с далеч по-силен противник на ринга и е изгубил безапелационно.

– Лекарят каза, че ще ми мине. Две седмици на легло и пак ще поема ресторанта като преди. Джоъл вече предложи да ме настани в „Александра“, а медицинският му екип в комплекса ще ме наглежда. Сестра ми и братовчедите ти скоро ще пристигнат и без съмнение, ще ми досадят до смърт с вниманието си. Няма да съм сам. – Стисна още по-силно ръката ми. – И ще съм в безопасност, за разлика от теб, ако останеш. Затова те моля, Фейт, направи го заради мен. Ако знам, че с Идън сте далече оттук и нищо не ви заплашва, ще оздравея по-бързо, повярвай ми. Моля те, cara mia.

Затворих очи, предадох се пред сълзите и кимнах. Бих сторила всичко за баща си, защото той правеше същото за мен от години. Дължах му толкова много, че не бих могла да му се отплатя до края на живота си.

Той въздъхна, издърпа едната си ръка и потупа моите.

– Добре. Така вече съм спокоен. Като пристигнете в Гърция, звънни да разкажеш.

– Непременно, тате.

Баща ми се обърна внимателно по хълбок и целуна Идън по главичката.

– Покажи ѝ света, Фейт. Дай ѝ онова, което аз не можах да дам на теб. Безопасен дом. – Брадичката му потрепери и той притисна лице в косата на детето, сякаш да запамети допира.

Сърцето ми щеше да се пръсне. Тъга стисна гърлото ми, беше ми почти невъзможно да говоря. Въпреки това успях да прошепна едва чуто:

– Ще се постарая.

Стараех се с всички сили, още откакто се озовах в тази ситуация с Ейдън преди години. Но това все не се оказваше достатъчно. Ето и сега баща ми лежеше пребит в болнична стая заради моите грешки.

Вратата зад нас се отвори и Джоъл влезе, сам.

– Готова ли си, Фейт? Самолетът ни чака. – Гласът му беше тих и нежен, но думите – директни. В началото тази директност ме стряскаше, но вече се бях научила да я ценя. Нямаше нужда да гадая какво мисли или чувства Джоъл. Думите и действията му бяха достатъчно красноречиви. Обещал беше да върне Идън жива и здрава, и го направи. Джоъл щеше да успее в това, в което аз и баща ми се проваляхме от години. Щеше да ни защити от опасността.

Станах от стола си до леглото.

– Да. – Поех си дълбоко дъх и издишах бавно. – Обичам те, тате, и ужасно ще ми липсваш. – Преглътнах тъгата си и се усмихнах храбро. – А като се оправиш, Джоъл ще прати самолет да те докара за сватбата. Как ти звучи това?

Баща ми разтегли лице в горда усмивка. Каквото и да направех, той винаги ми показваше колко се гордее с мен – дори когато не го заслужавах.

– За нищо на света няма да го пропусна – каза той и отново целуна Идън по косата.

Джоъл заобиколи леглото, подпъхна ръце под заспалото дете и го вдигна, нагласи ръчичките му около врата си, а крачетата – около кръста си. Идън сгуши главичка на рамото му, лицето ѝ се лепна за шията му. На Джоъл определено му идваше отвътре. Сякаш го беше правил хиляди пъти. И в известен смисъл беше точно така, с неговото момиченце, което беше само с няколко години по-голямо от моето. Сега потърка нежно гръбчето на Идън, сякаш да ѝ внуши, че всичко е наред, че има кой да се грижи за нея, макар детето да спеше.

Погледнах несмело към баща си, но той грееше от радост въпреки посиненото си лице, скрито наполовина от превръзките.

– Ти си добър човек, Джоъл Кастеланос – каза той със силен и ясен глас.

– Значи ли това, че имам благословията ви да се оженя за Фейт, господин Марино? – Попита направо Джоъл. Директен както винаги.

Баща ми се засмя тихичко.

– Имаш благословията ми да се ожениш за дъщеря ми, Джоъл. Грижи се за нея и за Идън. Разчитам на теб.

– Ще дам всичко от себе си. Нищо няма да им липсва – закле се Джоъл.

Двамата мъже се гледаха и нещо неизказано се случи помежду им. Сякаш баща ми предаваше щафетата на Джоъл, а той нямаше търпение да я поеме в свои ръце.

Щафета. Това бях аз, разбира се, щафетата, и тази мисъл ми се стори странна.

Топлинка се разля в гърдите ми, в стомаха ми затанцуваха пеперуди. И още повече, щом Джоъл ме погледна с очи, самоуверени и решителни.

Той искаше да се грижи за мен. Искаше ме в живота си. Мен. Не знаех как и защо, но самата мисъл, че мъж като него, с неговите възможности, сила и доброта, иска мен, с миналото, страховете ми и детето ми, събуди онова, от което се боях най-много.

Даде ми надежда.

Досега Идън общуваше свободно само с мен и баща ми. Останах приятно изненадана колко бързо и лесно свикна отново с мен, макар да не се бяхме виждали на живо от месеци, а само си говорехме ежедневно по видеочат, докато аз бях на път.

На път.

Така го наричах, когато говорех с нея или с баща си. Истината беше малко по-различна. Истината беше, че бягах. Криех се и чаках опасността да отмине. Чаках да се установя някъде на безопасно място, после татко ми водеше Идън, за да прекараме заедно няколко месеца. После, уви, за пореден път ме застигаше слухът, че Ейдън и мутрите му са ми хванали дирите, и аз връщах Идън при дядо ѝ. Тази криеница ни вършеше работа още от раждането на Идън, макар така тя да прекарваше повече време с дядо си, отколкото с мен. Целта ни винаги е била една – сестра ми Грейс да има ограничен достъп до Идън, а детето да остане изцяло встрани от радара на Ейдън.

Сега Идън тичаше напред-назад из салона на самолета и се смееше доволно. Тревожила се бях, че няма да ѝ хареса, че ще ѝ стане лошо или нещо такова. Слава богу, истината се оказа друга. Нещо повече, Джоъл я насърчаваше с аплодисменти и силен смях, всеки път когато тя го „хванеше“. Сигурно за стотен път играеха на тази странна гоненица, при която Джоъл нито веднъж не стана от стола си до мен, но наближеше ли Идън, протягаше ръце, уж ще я гъделичка и иска да я хване.

Когато Идън притича за пореден път край нас, той най-сетне я хвана, награби я с две ръце, завъртя я във въздуха и я настани странично в скута си.

Тя взе да се смее и да рита. Добре че ѝ бях събула обувките.

– Искаш ли да обядваш, малката? – попита я той. – Ако Мими одобри, може да си хапнеш спагети с морски дарове и чесново хлебче.

– Гладна съм – кимна тя и облиза красноречиво устни.

Джоъл се разсмя и я остави да стъпи на пода. След миг сервитьорката дойде с поднос храна, съобразена като за малко дете.

Станах и помогнах на Идън да седне в детското столче, с което разполагаха на самолета – Джоъл явно се беше сетил за всичко, което можеше да ни потрябва. Сложих ѝ коланчето и взех храната от стюардесата. На телевизора срещу Идън вече вървеше анимационно филмче. Стюардесата ни даде детски слушалки и аз ги нагласих на главата на Идън. След броени секунди тя вече се хранеше доволно, вперила поглед в телевизора.

– Отлично се справяш с нея – каза Джоъл, щом се върнах в задната част на самолета и седнах до него. Взе ръката ми и преплете пръсти с моите. Това негово дискретно желание за физически контакт ми харесваше. Да се свърже с мен, като ми държи ръката... Беше сладко и интимно.

– Дано да е така, не знам. Боя се, че допуснах много грешки по отношение на нея. А сега добавих и похищение от страшни мъже към списъка ѝ с травми от детството. Искам да е щастлива и здрава и единствената ѝ грижа да са подаръците от Дядо Коледа. Заради диабета животът ѝ е достатъчно сложен. Като добавим към това и майка, която я зарязва при всеки удобен случай...

– Колкото и да се стараеш, Фейт, не можеш да заместиш напълно сестра си. Вече си направила максимума с картите, които съдбата ти е раздала. Но сега имаш кент флош роял, Фейт. И оттук насетне ще имаш само печеливши ръце. – И ме погали нежно по бузата.

Гледахме се в очите. Потърках страна в топлата му шепа.

– Удивителен си, известно ли ти е? Още не мога да повярвам на късмета си, че беше там и че точно ти ме видя. Че наистина ме видя онази вечер, когато излязох на сцената с усещането, че продавам душата си на онзи, който ще предложи най-много пари.

– Не душата си, а ръката си. Тепърва смятам да спечеля сърцето и душата ти. – Скъси разстоянието между нас и притисна устни към моите.

Усетих вкуса на капучиното, което беше изпил, след като заехме местата си на самолета, както и на нещо богато и тъмно, което си беше само негово.

Въздъхнах тихичко и наклоних глава, за да задълбоча целувката. Той не чака втора покана, а вплете пръсти в косата ми и ме притегли нежно. Да ме задържи сякаш. Не че бих избягала. За нищо не света не бих пропуснала и един миг с него. Исках го със страст, която не можех да крия повече от себе си.

Тръпки пълзяха по гръбнака ми, въздухът сякаш се сгъсти. Целувахме се жадно, аз прокарах пръсти през косата му, по-дълга в горната част, и ахнах тихо, щом той впи зъби в долната ми устна и простена на свой ред. Другата му ръка се озова на кръста ми и потегли бавно нагоре. Все още ни делеше твърде голямо разстояние, а аз исках да потъна в него, да изпълзя в скута му и там да си остана.

Уви, Идън се разсмя с онзи писклив детски смях, който прилича повече на вик, и аз откъснах неохотно устни от неговите. Едва тогава осъзнах, че съм пропълзяла наполовина на неговия стол, че притискам горната част на тялото си към неговото, а ръцете ми стискат в шепи косата му с цвят на тъмно еспресо. Той ме гледаше жадно с потъмнял поглед. Устните му бяха зачервени и набъбнали от целувките. Не се сдържах и засмуках долната му устна, после впих закачливо зъби в нея.

Той ме прегърна по-силно, притисна ме към гърдите си и май нямаше намерение да ме пусне.

– Внимавай, момиче. Ако ще ме дразниш по този начин, има голяма вероятност да те изям още тук и сега. – И потърка нос в моя. Явно имаше и закачлива страна, която ми показваше за пръв път.

Усмихнах се широко, открила още нещо чудесно в мъжа, за когото скоро щях да се омъжа.

– Мацката се усмихва, докато аз очевидно полагам кански усилия да не я обезчестя на мига – въздъхна драматично той.

При което аз прихнах и се изчервих като влюбена ученичка след първата целувка.

– Скоро ще сме в Гърция и там ти ще споделяш леглото ми. Да видим как ще се почувстваш, когато аз ще те дразня безмилостно, безценна ми годенице. – И обсипа с целувки шията ми.

Сърцето ми заби лудо, кожата ми настръхна. Мисълта как ме наказва с ласки в леглото си разля топла вълна ниско долу.

Стиснах несъзнателно бедра с напразната надежда да укротя сладката болка, която той беше подпалил между тях с целувките, думите и докосванията си.

Облизах устни, той не ме изпускаше от поглед. Чак вдигна вежда.

– Виждам, че тази мисъл допада на бъдещата госпожа Кастеланос.

– Допада ѝ много – признах аз. Искаше ми се вече да сме в Гърция и Идън да спи спокойно в стаята си, така че аз да се мушна в леглото на този мъж.

Той простена гърлено.

– Мисля, че изгаряме от еднакво желание един към друг.

Кимнах. Определено едва се удържах да не му се нахвърля. Джоъл беше мъжествен и самоуверен, без да е потискащ. Макар че и последното не беше изключено. Все още не се познавахме добре. А аз исках да го опозная, в подробности. Включително в мръснишките.

Като за начало исках да се озовем голи в леглото му.

Мобилизирах колкото сила имах в себе си, и се отърсих от притесненията си и старите рани, останали ми в наследство от Ейдън и неговото отношение към мен. Откакто с Джоъл се запознахме, химията между нас набираше сила. Той беше първият мъж от много дълго време, когото исках да докосна сексуално. Пръстите буквално ме сърбяха от желание да обходят всяка част от тялото му, въпреки колебанията и страховете, които все още живееха в мен след преживяното в леглото на Ейдън.

Чувствах се готова за тази стъпка. Готова да излекувам ума, сърцето и тялото си. И исках Джоъл да е моето лекарство.

Погледнах към Идън, която се тъпчеше щастливо със спагети, цялата омазана с червен сос. Вързана стабилно в столчето си с гръб към нас, тя беше изцяло погълната от храната и филмчето.

При мисълта, че детето е далече от нас и не ни вижда, аз събрах смелост и плъзнах ръка помежду ни към възголемия пакет, който вече бях усетила по време на страстните ни целувки.

Джоъл простена и впи пръсти в облегалката на коженото кресло.

– Не играеш честно, Фейт. – Прозвуча като предупреждение.

Възбудата ми удари тавана, отдавна потисканото сексуално желание се разля по кожата ми. Исках да доставя наслада на този мъж, исках той да усети нещо изключително с мен, пък било то и от едно елементарно докосване. Особено след онова импровизирано опипване, така горещо и изпълнено с нужда и глад. Потърках твърдата издутина в панталоните му, той отметна глава назад и простена със затворени очи. Исках да вкуся смуглата му кожа, затова наведох глава към шията му и впрегнах на работа езика, зъбите и устните си.

Великолепно.

Джоъл отвърна подобаващо, като плъзна свободната си ръка нагоре, обхвана гърдата ми през блузката и потърка умело щръкналото зърно.

Притиснах се към дланта му със стон.

– Искам да разкъсам тази глупава блуза, да засмуча зърното ти и да впия зъби в него, докато не замолиш за още – изръмжа в ухото ми той, докато аз го търках с ръка и прокарвах език по врата му.

Вдигнах глава и опрях чело в неговото, като продължавах да го търкам през панталона, така дълъг и твърд. Хълбоците му се задвижиха в ритъм с ръката ми и ние отново потънахме в усещането за дълбока интимност.

После хълбоците му застинаха внезапно и той издиша дълго и мъчително.

– Фейт, спри, моля те – каза той, макар тялото му да твърдеше друго.

– Не искам да спра, никога – подразних го аз и направих тъкмо обратното, галех го по-бързо и по-силно.

Той изпъшка и надигна хълбоци отново.

– Заради теб ще свърша в гащите, на борда на самолета и пред племенницата ти – изскърца през зъби той. После пусна гърдата ми и покри ръката ми със своята, като така спря и мен, и себе си.

Останахме така, чело в чело и накъсан дъх в ухото на другия, цяла минута, докато се поуспокоим. Думите му бяха като кофа ледена вода, излята върху разпалващ се огън.

Отдръпнах неохотно ръка от мъжеството му, но той хвана ръката ми и я върна върху ерекцията си.

– Ще продължим с това веднага, щом се приберем и се усамотим в спалнята си. Само дето, кача ли се на самолета си, вече ще мисля само за това. Е, поне ще мога да прескоча до банята и да се облекча. – Подсмихна се самодоволно, а аз се изкисках. – Сега обаче ще запазя настроението, за да те връщам към него пак и пак, всяка нощ, която ще прекараме заедно до края на живота си.

До края на живота си.

Преглътнах и се облегнах назад, казаното от Джоъл ме изплаши до смърт. Това с „до края на живота ни“ не влизаше в плана.

– Договорът е за... – Гласът ми се прекърши. – Договорът е само за три години.

Той ме погледна право в очите, в неговите все още гореше огън.

– Майната му на договора. Ти си моя, Фейт. Цялата си моя.

ЕПИЗОД 39

ПРЕСТРУВКИТЕ ПОМАГАТ

РУБИ

– Трябва да пишкам – рекох.

Госпожа Банкрофт, или Драконицата, както я наричах тайничко, изпръхтя под нос.

– Когато една дама иска да стане от масата по време на вечеря – каза тя и вирна възмутено брадичка, докато крачеше напред-назад, кръстосала ръце зад гърба си, – не обявява на всеослушание нуждата си да отиде до тоалетната.

– Тогава какво да кажа? – Стиснах бедра и взех да нервнича на стола си. Наистина ми се пишкаше. Драконицата ми изнасяше лекция вече няколко часа. Макар нееднократно да ѝ доказвах, че съм в състояние – не е за вярване – да отпивам от виното си от съвсем същото местенце на чашата, пак и пак, докато тя не призна неохотно, че „ставам“. Само дето в чашата нямаше вино, естествено, а вода. И след толкоз много вода, трябваше по спешност да стигна до кенефа.

– Ако се наложи да напуснете за кратко трапезата, просто казвате „Извинете“ или „Бихте ли ме извинили“, според случая.

– Добре. Бихте ли ме извинили?

Тя въздъхна дълбоко и махна с ръка.

– Добре, вървете. Но се върнете веднага. Чака ни още много работа.

Изпъшках и се повлякох към банята. Още имах тъмни хлътнали сенки под очите, дори след като спах почти цяло денонощие. Не е за вярване колко уморена се чувствах. Свърших си работата, измих си ръцете и си пооправих косата.

Какво толкова виждаха в мен братята, което да си струва шест милиона долара? Аз виждах само едно Барби от дълбоката провинция, с кукленски сини очи, нацупена устичка и нелошо тяло. Едвам бях завършила гимназия и никога нямаше да отида в колеж, за разлика от Опал, която след две-три години щеше да се сдобие с бакалавърска, а после и с магистърска степен. Със сигурност не бях начетена, в който и да било смисъл на тази дума. Както вече споменах, едвам си взех матурата, а за момиче като мен колежът беше недостижима мечта.

Отърсих се от меланхолията и си ощипах силно бузите да им вкарам малко цвят, така че да не приличам на труп.

– Преструвай се, Руби. – Пратих си въздушна целувка в огледалото. – Крайно време е да спечелиш на своя страна гувернантката. – Излязох от банята и тръгнах по коридорите на внушителното имение, а мислите ми много скоро се отплеснаха.

Този уреден брак беше изключително важен за мен. Като спасително въже за удавник. Затова, по един или друг начин, трябваше да вляза под кожата на госпожица Банкрофт. Провалът беше немислим и недопустим.

Влязох в стаята и се тръснах на стола си. Масата беше подредена малко по-различно отпреди.

Щом седнах, един прислужник нагласи салфетката в скута ми. Първия път дръпнах салфетката от ръката му и му благодарих. Обаче това, оказа се, не било според етикета. И ми докара първото конско, устно, но придружено с близо трийсетсантиметрова дървена линийка, с която Драконицата блъскаше по масата. Направо ми изкара акъла. Сега вече знам какво да правя. Не мърдам с ръце и само се усмихвам на човека в знак на благодарност.

Той кимна и пак зае мястото си до стената.

– Госпожице Доусън, кое е любимото ви цвете? – попита ме като гръм от ясно небе гувернантката.

Сбърчих вежди, вдигнах ръка и опрях лакът на масата. После се обърнах към Драконицата и облегнах глава на ръката си. Във всеки миг на относителен покой, тоест когато не се движех или не говорех активно, мозъкът ми се изключваше с надеждата да премине в режим на сън.

– Никога и за нищо на света не опирайте лакти на трапезата – смъмри ме тя. – Това е абсолютно неприемливо – добави със сумтене.

Дръпнах ръце назад като опарена и преплетох пръсти в скута си.

– Така е по-добре – кимна одобрително гувернантката. – Отговорете на въпроса ми, дете. Кое е любимото ви цвете?

– Ми...

– „Ми“, както и по-дългият му вариант „ами“, са тактика за печелене на време. Искам да се освободите от този навик и да изключите тези думички от речника си. Ако имате нужда да помислите, преди да кажете нещо, просто замълчете. Помислете миг-два върху думите си, след това ги изкажете с правилен словоред.

– Добре. Честно казано, изобщо не съм се замисляла по този въпрос. Цветята са просто растения, които си растат в природата, и понякога любезните хора си ги подаряват. А вашето кое е? Любимото ви цвете, тоест.

– Моите предпочитания са без значение – отсече тя. Явно започваше да ми се дразни не на шега.

Не ми се беше случвало мъж да ми подари цветя, ама никога, затова тази отправна точка не ми вършеше работа. Около караваната ни не растяха цветя и изобщо нищичко не знаех за тях. Освен... да, помнех букетчето за китка, което сестра ми получи от кавалера си за абитуриентския бал – едно сладко момче, с което ходеше в гимназията. От Опал знаех, че цветята в онова букетче се наричат карамфили, помнех сладкия им бледопрасковен цвят. Все щеше да свърши работа.

– Карамфили, предполагам – пробвах аз, доволна от себе си.

Гувернантката стисна зъби, а устните ѝ станаха на тънка бледа черта.

– Карамфилите са твърде обикновени.

Сетих се в движение за още едно цвете и побързах да блесна със знанията си:

– Лилия?

Госпожица Банкрофт сложи ръце на кръста си и ми се облещи от мястото си. Стоеше права и ме гледаше от горе надолу.

– Лилиите са идеални...

– Оф, слава богу! – усмихнах се аз с облекчение.

– ... за погребение. Предстои ви сватба, госпожице Доусън. Мислете за нещо елегантно... романтично.

Романтиката е за глупачките. Моето не беше романтичен годеж, както и да извъртах нещата. Една от другите кандидатки, Дакота, се беше бракувала броени часове след търга. Ще ми се и при мен да се беше получило така. Въздъхнах уморено и реших да пробвам друга тактика с тази трудна жена.

– Що вие не изберете нещо? Аз нямам предпочитания и ще се радвам жена от вашата класа да вземе тези важни решения. От името на момчетата, един вид – добавих с надежда да подсладя малко лъжата.

Тя изпръхтя комично и аз само дето не прихнах, обаче стис­нах зъби и забих поглед в чинията си. Докоснах несмело вилицата, сложена напряко на въпросната чиния, а не при другите прибори. Идея си нямах за какво служи. Вече ме бяха обучили за салатата, предястието и скаридите. Обаче това чудо изглеж­даше различно.

– Това за какво е? – попитах и чукнах с пръст по сребърния прибор.

– Десертна вилица.

– А, добре. А кога ще ядем? Толкова съм гладна, че мога да изям вол. – И погладих жално празния си стомах.

Госпожица Банкрофт процеди през зъби:

– Ние вече закусихме и обядвахме. Докато вие проспивахте деня.

Отпуснах се на стола си и въздъхнах.

– Изправете гърба. Брадичката да е успоредна на масата. Ръцете в скута. Когато не се храните, трябва да седите с прав гръб и ръце в скута като истинска дама.

Изпълних указанията и се загледах в минутната стрелка на малкия старомоден часовник върху полицата над каменната камина. След секунда-две часовникът отбеляза пет часа следобед със звучна камбанка.

– Ми, тоест... – Изкашлях се и побързах да поправя грешката си. – Госпожице Банкрофт, бихте ли ме извинили? Ноа ще ме води някъде довечера и трябва да се приготвя.

– Добре. Утре ще опитаме отново. Но този път очаквам да ви видя на масата в осем сутринта и нито минутка по-късно. Ясно ли се изразих, госпожице Доусън? Разполагаме с крайно ограничено време, а имаме да наваксваме много.

Кимнах.

– Да, госпожице Банкрофт. Разбирам.

– Сладък грах – обяви тя, докато аз ставах и прибирах стола си обратно до масата. Не съм чак такъв идиот, когато става дума за маниери.

– Сладък грах? – повторих тъпо. Това едва ли беше обръщение към моя милост, предвид че тази жена очевидно не ме одобряваше по принцип и още по-малко като избраница на поверениците си.

– Сладкият грах е деликатно и недооценено цвете. Расте навсякъде в кралството и е много красиво. Дребните му цветчета в бяло и бледорозово ще бъдат отлична украса за сватба по това време на годината. Ще отива и на тена ви.

Кимнах.

– Обичам розовото.

– Обичате розовото – изсумтя тя и махна с ръка да заминавам. – Ще го запомня.

Излязох от трапезарията и повлякох крака по двойното стълбище и дългия коридор към стаята си. Бих дала дясната си ръка да се накисна до сбръчкване в гигантската вана, но трябваше да звънна на мадам Алана, на Опал и на другите момичета, а после да се приготвя и за излизането с Ноа.

Надявах се, че момичетата се справят по-добре от мен.

– Стъпка по стъпка, Руби – напомних си аз, докато слизах предпазливо по мраморните стъпала с неприлично високите си токчета. Сребристата ми рокля беше не просто изумително красива, а ме обгръщаше като втора кожа. Ноа беше дал да се разбере, че харесва тялото ми, затова избрах най-прилепналата и скандална дреха, която бях получила от стилистката като част от новия си гардероб.

Силно изсвирване отекна в стените откъм Ноа, който стоеше в преддверието, изтупан в готин тъмносин костюм, истински шедьовър на шивашкото изкуство. Коланът му беше с цвят на карамел, кожените обувки – също. Снежнобялата му риза – без вратовръзка – беше разкопчана до третото копче. Абе, жив да го изядеш.

– Добре изглеждате, госпожице Доусън – каза нахилен той, като ме претегляше с поглед от глава до пети.

Че как. Прилепналата ми рокля от най-фина коприна беше с етикет на „Версаче“. По-добре не бях изглеждала никога. Дори бях отделила време да си спретна скокливи къдрици, които се движеха заедно с мен. Гримът ми беше опушен и зноен, със смело червило и черна очна линия. И видяното явно се харесваше на Ноа, както личеше от сластния му поглед, а дори това да оставяше някакви съмнения, нищо колебливо нямаше в начина, по който ме награби собственически през кръста.

Наведе се към ухото ми, вдиша шумно и прошепна:

– Ако това беше десетата ни среща, а не първата, щях да завъртя хубавото ти задниче, да те кача обратно по стълбите и да те наведа над първата равна повърхност. А после щях да те чукам здраво, докато виковете ти не отекнат из цялата къща.

Стиснах ръцете му над лактите, пръстите ми потънаха в мускулите му, докато така обрисуваната картинка вилнееше из главата ми.

– Ако това беше десетата ни среща, а не първата, вероятно бих ти позволила да направиш каквото искаш.

Той изпъшка, заврял нос във врата ми, и лепна влажна целувка в ямката там. А мен ме полазиха тръпки, докато кръвта ми възвираше.

– Не играете честно, милейди – подразни ме той.

Разсмях се.

– Ти отвори дума за чукане, не аз. Сам си си виновен, приятел.

– Хайде да вървим, преди да съм направил нещо нередно – изръмжа той с натежал от желание глас, който пробуди особен ритъм между бедрата ми.

Излязохме от къщата и той ми отвори вратата на дълга лимузина.

– Винаги ли се возиш на лимузини? – попитах го аз.

– Само когато искам да гледам дамата до себе си, а не пътя напред.

Усмихнах се срамежливо, чувствах се почти като принцеса, която водят на бал. Не че една принцеса би облякла прилепнала сребриста рокля, къса, с тънки презрамки и почти без гръб.

Ноа отвори бутилка с шампанско, наля в две високи чаши и ми връчи едната.

– За една дива нощ в града – каза той и вдигна чашата си за наздравица.

– Какво е диво за теб? – попитах го аз, след като чукнах леко чашата си в неговата. – За мен може да са безброй шотове и танци до зори, но може и да е час в сладкарницата, където да опитам всичките трийсет и един вида сладолед.

Той се засмя.

– Правила ли си го? За сладоледа питам. Трийсет и един вида за една вечер?

Кимнах.

– Да, защото сестра ми ме предизвика. А аз никога не бягам от предизвикателство.

– И сега ли? Предизвикателства има всякакви... – Погледът му се сгорещи, докато потупваше с пръст долната си устна.

Преглътнах в опит да се отърся от внезапната си нервност, преди да ми е съсипала вечерта. Никога не бях излизала с мъж като Ноа. Елегантен. Богат. Очарователен. Не знаех как да подходя към него, буквално не знаех как да се държа, защото още не бях открила слабото му място. Понякога чак ми се струваше, че няма такова, а после той пускаше намек за другата страна на характера си, която ме объркваше съвсем. Тази му страна беше небрежна, пет пари не даваше за статут и репутация, даже май обичаше да нарушава правилата. Не че аз имах бог знае какъв опит с мъжете и срещите. У дома през повечето време си скъсвах задника от работа, за да издържам Опал в колежа. Мъжете и романтичните връзки се влачеха на опашката на списъка ми с приоритети.

– Пристигнахме – обяви Ноа, взе ми чашата и ми помогна да сляза от колата.

Вдигнах глава към яркочервената табелка на заведението. Прозорци нямаше, само гигантска врата като на мазе и едра охрана отпред. На табелката над вратата пишеше „Широко отворени очи“.

– Какво е това място? – попитах, сбърчила вежди. Не бях очаквала да се озова пред такава тъмна и занемарена фасада, дори минувачи нямаше наблизо. Кварталът също изглеждаше съмнителен, предвид изкорубените тротоари със счупени плочки и множеството дупки в асфалта на улицата.

– Ще видиш – прошепна в ухото ми той и застана до мен.

Канарата ни отвори вратата. Ноа му благодари и му стисна ръката, после ме поведе към мрака от другата страна на прага.

Сложи ръка на голия ми кръст и ме побутна леко към търбуха на звяра.

Къс коридор, после завой. Ноа махна на някаква жена, застанала на... знам ли, рецепция или гардеробна. Подминахме жената без повече внимание, което ми се стори донякъде странно, а после друга жена, с черен костюм и зализана назад коса, дръпна пред нас завеса от плътно червено кадифе.

– Радвам се да ви видя пак, господин Пенингтън – изчурулика жената.

Ноа вдигна брадичка, но не каза нищо, вместо това ме въведе право в гигантско помещение, излязло като от филм за някой бордей.

Покрай стените имаше сепарета с кадифени пейки и лъскави черни маси. Част от двойките се бяха поразсъблекли и се натискаха, имаше също тройки, четворки и прочие, заети със същата дейност. В средата на стаята имаше сцена, където се боричкаха две голи жени, а над тях се беше надвесил мъж и им даваше указания, стиснал тънка кожена палка в ръка, с която току се плясваше по бедрото. Зяпах с провиснало чене представлението и трепвах при всяко изплющяване на палката.

Преди да съм дала израз на лавината от чувства, с ужас видях как мъжът плясва с палката голия задник на една от жените. Тя писна, а после простена сластно и взе да го моли за още, а по бялото ѝ дупе остана розова следа от удара.

– Какво е това, мамка му! – ахнах аз, отстъпих паничес­ки назад и налетях право на тухлена стена, тоест на гърдите на Ноа.

Той ме прегърна преспокойно през кръста.

– Защо, какво има?

Плъзнах още веднъж поглед по помещението, после се обърнах към него.

– Довел си ме в сексклуб, сериозно? – изсъсках през зъби. Гняв процеждаше отрова във всяка моя дума, цялата се тресях от ярост.

Миналото ми беше пълно с мъже, които ме бяха използвали по подобен начин, и спомените разбиха самообладанието ми на малки парченца остро стъкло, докато аз напразно се опит­вах да се хвана за котвата на настоящето.

– Клуб за джентълмени, по-скоро. Аз съм собственикът. И между другото, е най-търсеният клуб в Лондон. – Ноа наклони глава и сбърчи чело. Явно най-сетне беше регистрирал ужасеното ми изражение.

Стиснах зъби и пристъпих към него, толкова близо, че носовете ни почти се докоснаха.

– Разбирам. Довел си малката си курва в любимото си сексподземие, за да си поиграете. – Блъснах го в гърдите. – Разкарай се. – Заобиколих го и излетях през кадифената завеса. Трябваше да се махна оттук по най-бързия начин.

– Руби! Чакай – извика Ноа, но аз дори не намалих.

Претичах по коридора и изхвърчах през голямата врата. Беше захладняло навън, вятърът пощипваше голите ми крака. Лимузината я нямаше никаква. Огледах се наляво и надясно, но не видях такси, нито дори някоя от онези нелепи червени телефонни будки.

Ноа излетя през вратата и се закова до мен.

– Руби...

Поклатих глава.

– Спести си приказките. Уж си щял да ме ухажваш? Да ме изведеш на среща, за да се опознаем? Дрън-дрън ярина. Преценил си ме от един поглед и си решил, ми да, на това момиче ще му хареса да го заведа в сексклуб. – Изпръхтях и тръгнах с бърза крачка по разбития тротоар. Не знаех къде отивам, целта ми беше да се отдалеча от него, точка.

– Руби, не исках да... Мама му стара! Просто спри, нека повикам колата. Ще те заведа другаде.

Завъртях се толкова бързо, че едва не паднах.

– Да ти кажа ли какво? Може да са ме купили на търг, но не съм ничия курва. Нито твоя, нито на брат ти. Остави ме на мира! – креснах на изпроводяк, скръстих ръце на гърдите си да се предпазя поне малко от студа, и тръгнах. Единият крак пред другия. Щях да намеря пътя и да се измъкна от тая глупост. Винаги намирах пътя.