Да преживееш XXI век - Чомски и Мухика

Ноам Чомски

Биография

Роденият на 7 декември 1928 година във Филаделфия, Съединените американски щати, Аврам Ноам Чомски е една от най-цитираните и влиятелни академични личности на съвременния свят и едновременно с това един от най-емблематичните активисти и дисиденти на XX и XXI век. Той е професор емеритус на Масачузетския технологичен институт (MIT), в който ръководи катедра от 1955 година, а от 2017-а е професор лауреат по лингвистика на Аризонския университет.

В академичен аспект е широко известен като бащата на модерната лингвистика. Сред монументалните му приноси е развитието на теорията на генеративната граматика, йерархията на Чомски и теорията на универсалната граматика, трудове, които го утвърждават като основоположник на радикална трансформация в основния му предмет на изучаване. Всеобщо е признат като един от инициаторите на когнитивната революция в сферата на хуманитарните науки и предвестник на развитието на нова научна област за изучаване на ума и езика. Освен това Чомски е и важна фигура на аналитичната философия, един от основателите на когнитивната наука, а работата му е повлияла дълбоко други научни области като философията, психологията, компютърните науки, математиката, педагогиката, антропологията, историята и политическите науки.

По време на изключително продуктивната си кариера е написал повече от сто и петдесет книги, а интелектуалният му гений му е спечелил многобройни почетни титли от множество институции, сред които са Колумбийският университет, Харвардският университет, Националният автономен университет на Мексико, университетът в Кеймбридж, Масачузетският университет, Делхийският университет, Лондонският университет, университетът в Джорджтаун, Чикагският университет, Западният университет на Онтарио, колежът „Суортмор“, университетът „Лойола“ в Чикаго, колежът „Бард“, университетът на Буенос Айрес, университетът на Калкута, колежът „Амхърст“, университетът на Торонто, Националният университет на Колумбия, университетът „Макгил“, университетът „Ровира и Вирхили“ в Тарагона, университетът на Кънектикът, университетът на Пенсилвания и Висшето нормално училище в Пиза. Освен че е член на различни професионални и академични общности в Съединените щати (като Американската академия за изкуство и наука и Националната научна академия) и в чужбина, е получил и Наградата за изключителен научен принос на Американската асоциация по психология, награда „Киото“ за фундаментални науки, медал „Хелмхолц“, награда „Дороти Елдридж“ за мир, медал „Бен Франклин“ за компютърни и когнитивни науки, наред с още много.

Идеологически Чомски описва политическата си ориентация като анархистка – още по-точно като анархо-синдикалистка – и се поставя в редиците на либертарианския социализъм, критика на ортодоксалния марксизъм и ленинизъм. С дългата си кариера на активист, започнала още в младежките му години, той рискува блестящата си академична кариера и е многократно арестуван заради действията си. Дори почти се изправя пред дълга присъда в затвора, но делото му е отменено в последния момент заради отприщилото се вълнение в политическите среди и в медиите. Като един от първите интелектуалци, противопоставили се яростно на войната във Виетнам, е включен в списъка на противниците на президента Ричард Никсън и в различни етапи от живота си се оказва обект на преки враждебни действия от страна на Израел заради постоянната му подкрепа на правата на палестинския народ.

Чомски продължава да е отявлен критик на външната политика на Съединените щати и постоянната им военна намеса по целия свят, на съвременния държавен капитализъм и на средствата за масова информация, които според него „произвеждат съгласие“ в полза на капитализма и политическите сили, които го поддържат. Чомски и идеите му са със световно влияние върху антикапиталистическите и антиимпериалистическите движения. Впечатляващата му биография издига концепцията за интелектуалеца и отговорността, която това води след себе си. След като се оттегля от активно преподаване в МТИ, той продължава с политическата си активност – винаги се е отличавал с безмилостна честност, яснота и невъзможност за сплашване – включително се противопоставя на инвазията в Ирак през 2003-та и поддържа движението „Окупирай Уол Стрийт“, както и много други каузи в подкрепа на свободата и социалната справедливост по целия свят.

„Ню Йорк Таймс“ пише: „Ако се съди по силата, обхвата, новостите и влиянието, Ноам Чомски вероятно е най-важният жив интелектуалец в наши дни“ и тази оценка все още е валидна. Но този университетски професор е много повече от това. Ноам Чомски не само е революционен интелектуалец, той е и интелектуален революционер, произвел революция в своята академична област, като същевременно е емблематичен и опитен интелектуален лидер на световната левица в активната ѝ политическа борба през втората половина на XX, а после и на XXI век.

Непоколебимата му отдаденост да изобличава несправедливостите и да се изправя срещу статуквото му е спечелила място сред най-влиятелните световни личности в продължение на десетилетия и същевременно е постоянно вдъхновение за всички онези, които се осмеляват да поставят под въпрос властта, търсейки по-справедлив и разумен свят.

Представяне

Аз съм Ноам Чомски, професор емеритус от Масачузетския технологичен институт и понастоящем професор от Аризонския университет. Първата си статия написах, като бях в четвърти клас. Лесно си спомням датата, защото ставаше въпрос за падането на Барселона от войските на Франко. Сигурен съм, че не беше особено запомняща се статия; надявам се да е изчезнала [смее се], но се отнасяше за експанзията на фашизма в Европа – Австрия, Чехословакия, Толедо, Барселона, – което се усещаше като край на всяка надежда за свобода в Испания и приличаше на неизбежна експанзия на истинския терор по онова време, 1939 година. И оттам нататък просто никога не спрях.

Бях пристрастен към книгите. По време на юношеството си прекарвах много време в четене и участвах в различни активности на левицата, много от които бяха свързани с тогавашното ционистко движение, но в онази негова част, която се противопоставяше на създаването на еврейска държава. Тя беше грешка и след като бе създадена, стана като всяка друга държава. От левицата бяхме за сътрудничество с еврейската работническа класа и за подкрепа на палестинската общност, което по онова време беше част от ционисткото движение, макар да е трудно за вярване днес. Участвах в него и в политиката като цяло; това бяха основните ми дейности освен ученето, съвместните дейности с приятели и така нататък. В онези дни беше доста необичайно да учиш в университет, който не е местният; живееш и работиш в близост до жилището си и учиш в близкия университет, така че на шестнайсет години постъпих по същия начин. Нашият университет не ми хареса много; щях да го напусна, ако не бях стигнал до курсовете за докторантура и оттам развих донякъде екзотична кариера, но винаги бях въвлечен в някаква политическа активност.

Първите ми политически влияния дойдоха от семейния ми кръг, не от непосредственото ми семейство, а от фамилията ми. Раснах в силно еврейска среда, светска, но все пак еврейска. В по-голямата си част това бяха имигранти от първо поколение, много от които безработни от работническата класа, някои от комунистическата партия, а други – антикомунисти от левицата, тоест критикуваха комунизма, но бяха с леви убеждения. Живеех във Филаделфия на сто и шейсет километра от Ню Йорк и когато пораснах достатъчно, за да бъда самостоятелен, тоест на дванайсет години, родителите ми ме пуснаха да ида сам в Ню Йорк и да остана при роднини. Прекарвах времето си в анархистки книжарници и малки книжарнички, пълни с европейски имигранти от левицата, много от които от Испания. Събирах много материал за испанската гражданска война и някои други неща от анархистката литература. Повлияха ми и някои по-възрастни хора, в частност един мой чичо, въвлечен във всякакви радикални дейности.

Ноам през погледа на Пепе

През годините съм чел за него от доста места. Винаги ми се е струвал интересен човек. Започнах да си спомням неща от войната във Виетнам. Той принадлежеше към онази шепа интелектуалци, които спечелиха войната, защото Съединените щати я изгубиха отвътре заради цената, която трябваше да платят. Истината е, че през целия си живот съм бил в голяма степен либертарианец (в класическия смисъл на термина, а не според анархокапиталистическата концепция на Съединените щати) и съм в пълно съгласие с начина му на мислене.

[...]

За мен е чест този човек да дойде в Уругвай. В настоящия момент е най-гениалният останал луд, защото този свят е пълен с твърде много здравомислещи хора [смее се]. А най-големият му дар през всички тези години е борбата му да опази най-трудната свобода: свободата на мисълта. Това е най-трудното за удържане нещо в наши дни.

[...]

[Скъпи Ноам Чомски:]

Благодаря на живота, че се запознах с теб. Може би твоята богата реколта ни помогна да поддържаме най-трудната и най-рискованата от всички свободи; говоря за свободата на мисълта. Благодарен съм на съдбата за ролята си на скромен трамплин, така че светът на младите и уругвайският интелектуален свят да могат да те опознаят и да ти засвидетелстват привързаността си към всичко онова, което си посял. Няма бъдеще без интелектуалците, които са готови да рискуват.

А знам, че рискът е по улиците и в перипетиите на хората. Борбата за свобода никога не приключва, защото по всички пътища лагеруват болката и егоизмът. Но с всяка нова зора се възраждат сътрудничеството и солидарността по тази безкрайна стълба, която наричаме цивилизация.

Скъпи Чомски, бедната богата Латинска Америка остава разпокъсана на държави, без да може да създаде своя нация. Тя е цветнокожа, тя е метис, кръвта ѝ е на коренното население, на Африка и на Средиземноморието; тя е синтез на убежище, на смазване, на робство. И при все това, макар да е родена късно, се опитва, бори се, за да изгради надежда за цялото човечество. Уругвайците са много големи, твърде големи за нашата нищожност. Борим се за развитие, но не искаме да платим с щастие. Най-голямото ни богатство е чудото да сме живи в това малко красиво кътче и безмълвно се кълнем да почитаме живота без фанатизъм и с толерантност.

Пепе Мухика

Биография

Хосе Алберто Мухика Кордано, познат най-вече като Пепе, е цветар, бивш партизанин и политик от левицата, роден в Уругвай на 20 май 1935 година в квартал „Пасо де ла Арена“ в столицата Монтевидео. Между 2010-а и 2015-а е президент на републиката и е международно известен с честното си мислене, личната си философия и аскетичния си начин на живот и всички тези неща му печелят известни прозвища като Най-бедния президент на света и Мъдреца от Юга. С епичната си биография и с обемна колекция от речи, изпълнени с прозрение, честност, дълбочина и красота, днес е трудно да си представим по-обичан политик на света от Пепе Мухика. Скъпи приятелю, благодаря ти, че те има.

Той е с баски и италиански корени и е роден в скромно семейство. Баща му умира, когато той е едва на шест години, поради което от съвсем ранна възраст се отдава на отглеждането и продажбата на цветя, с което издържа семейството. Основното и средното си образование получава в държавното училище в родния си квартал, за да учи впоследствие право, което така и не завършва.

През 1956-а започва да членува в Националната партия и става неин главен секретар по младежта. Напуска партията през 1962-ра, за да участва в създаването на Народния съюз. Но в същото това десетилетие, изправено пред мрачна политическа панорама, наситена с насилие и с правителствен авторитаризъм, Мухика постъпва в редиците на партизанското Движение за национално освобождение Тупамарос и минава в нелегалност.

По време на партизанската си дейност е прострелван шест пъти и накрая попада в затвора „Пунта Каретас“ в Монтевидео. Избягва, отново е заловен, участва във второ бягство, което остава в историята като едно от най-големите бягства от затвор. Общо е залавян четири пъти, подлаган е на брутални физически и психологически мъчения и почти петнайсет години от живота си прекарва в затвора. За последен път е задържан от 1972-ра до 1985-а, когато е поставен в тежки условия на изолация и съществуване, което по думите му го довежда до границите на лудостта и смъртта.

През 1985-а след края на диктатурата е освободен и заедно с членовете на Движението за национално освобождение Тупамарос и партиите от левицата създава Движението за национално участие (МПП) в рамките на политическата коалиция, наречена Широк фронт. На изборите през 1994-та е избран за депутат от Монтевидео и през 1999-а става сенатор. На изборите през 2004-та движението му се затвърждава като водеща сила в правителствената партия и през март 2005-а Мухика е назначен за министър на животновъдството, земеделието и риболова. На 29 ноември 2009-а е избран за президент на Източна република Уругвай с повече от 52 % от гласувалите и полага клетва на 1 март 2010-а в Двореца на законодателството. Клетвата полага пред собствената си съпруга Лусия Тополански, която е сенаторката, получила най-много гласове от партията, спечелила изборите. Тя също е изтъкната участничка в партизанското движение, заради което прекарва дълги години в затвора и изтърпява брутални мъчения.

През 2013-а „Икономист“ обявява Уругвай за държава на годината. Определя за възхитителни двете най-радикални либерални реформи, въведени наскоро от Мухика: регулацията на продукцията, продажбата и употребата на марихуана и легализирането на еднополовите бракове. След приключването на мандата му Мухика отново е избран за сенатор за периодите 2015–2020 и 2020–2025, но на 20 октомври 2020 се отказва от поста си заради пандемията от ковид-19 и заради напредналата си възраст.

От десетилетия Мухика и съпругата му Лусия живеят в изключително скромни условия във ферма в района Ринкон дел Серо и са се посветили на отглеждането на цветя. Не напускат фермата си дори по време на президентския мандат на Мухика. През този период Мухика дарява 90 % от заплатата си и при официалните си пътувания винаги използва втора класа. Имуществото му се състои от фермата в земеделските покрайнини на Монтевидео и от фолксваген от 1987-а, оценен на 1800 долара. И макар по време на президентския си мандат Мухика да изоставя характерното си неофициално облекло и във важни случаи да носи костюм по поръчка, никога не си слага вратовръзка.

Емблематична фигура от левицата, на която се възхищават и уважават дори широки сектори от политическата десница по целия свят, Пепе Мухика е революционер с последователен характер, показал, че има и по-различен начин да се прави политика.

Представяне

Аз съм човек с голям късмет. Много пъти смъртта е наминавала при мен, но не пожела да ме вземе, даде ми време. Днес съм на осемдесет и две години. Като млад имах недостатъка на всички младежи [усмихва се]; влюбвах се на няколко пъти, исках да променя света, имах някои проблеми, влизах в затвора, прострелваха ме, два пъти бягах; в крайна сметка продължих напред. След това, с края на диктатурата, решихме да направим промени, защото уругвайският народ от друго не разбираше. Насочихме се към легалното участие в политиката, започнахме да отбелязваме напредък, приехме правилата на либералната демокрация. Бях депутат, после сенатор, министър, президент, а сега сме тук и се сбогуваме с политическия живот. Името ми е Хосе Мухика; както на всички Хосе и на мен ми викат Пепе. Семейните ми корени са от едно кътче в Страната на баските. Семейството на майка ми идва от Лигурия; били са италиански селяни. Роден съм в един квартал с ферми, малко в града и малко в селото. Обичам земята, селянин съм, нещо като буца пръст с крака. Много обичам природата. Философски се придържам към сдържаността и може би представлявам някакъв вид неостоик.

Пепе през погледа на Ноам

Саул Алвидрес: Какво знаехте за Пепе Мухика, преди да се запознаете?

Ноам Чомски: Бях чел много за него, знаех за забележителната му кариера и за постиженията му. Знаех и за достойния за възхищение начин на живот, който е възприел, когато поема президентската длъжност, а също и за делата му като президент и сенатор.

Саул: Кое смятате за най-будещото възхищение или представително качество на Мухика?

Ноам: Нещо, което мога да изтъкна, е, че не е участвал в корупцията, която е толкова доминираща не само в Латинска Америка, а е повсеместна, макар тук да е особено силна. И че е водил обикновен и честен живот, посветен на работата в полза на хората, нещо, което е много необичайно за един политически лидер. Много е трудно да се открие подобен случай.

Саул: Какво мислите за човек, поел по пътя на партизанското движение? Например членовете на Тупамарос. Какво мислите за онези, които решават да участват в този вид борба?

Ноам: Човек би могъл да разбере причините за включването в такава инициатива към онзи момент. Мисля, че е било... Най-любезното, което може да се каже, защото могат да се изрекат и по-лоши неща, е, че трябва да е било грешка в преценката. Не вярвам, че това [пътят на оръжията] е начинът да се постигне значителна и важна промяна в обществото. [Пепе] е изстрадал много, отнасяли са се по ужасяващ начин с него през годините в затвора и нищо подобно не бива да се толерира където и да е из цивилизования свят. Невероятно е, че е успял да издържи всичко това и дори да се превърне в толкова почтен и уважаван човек.

[...]

Мисля, че [Пепе] е най-завладяващата и важна политическа фигура в съвременния свят.

II.

КАК СТИГНАХМЕ ДОТУК?

Перспективи за оцеляване

Ноам: Независимо дали ни харесва, или не, живеем в най-необикновения период в историята на човечеството. През последните години хората са изградили два огромни чука, подготвени да ни унищожат, наред с още други, които чакат зад кулисите. Отделно от тези „постижения“ доминиращите сили на глобалното общество са поставили началото на политики, които систематично ерозират най-голямата отбранителна линия срещу саморазрушението. В резюме човешкият интелект е създал перфектната буря и ако това продължи, е малко вероятно нашият вид да оцелее много време.

Изглежда сякаш човечеството се е посветило на доказването на една мрачна теза, формулирана от един от най-важните модерни биолози, покойния Ернст Майр. Майр проучва възможността да се открие разумен живот в други части на вселената и заключава, че вероятността е много ниска, а солидните му аргументи се основават основно върху актуалното ни положение. Той наблюдава, че разполагаме само с един-единствен образец за референции, планетата Земя. На Земята са съществували приблизително петнайсет милиарда живи видове, поради което имаме значително доказателство за биологичния успех, а Майр посочва, че доказателството е непогрешимо: най-успешните организми са онези, които притежават способността да мутират много бързо като бактериите, или онези, които имат фиксирана ниша и независимо от всичко се придържат към нея, като например торните бръмбари. По тази причина бактериите и торните бръмбари вероятно ще надживеят онези, които не се променят в съответствие със средата си.

Колкото повече се придвижваме по скалата, която наричаме разум, толкова повече намаляват перспективите за оцеляване и когато достигнем до бозайниците, наблюдаваме драстична редукция. Приматите са много малко; хората също. Преди едва около сто години те са били рядък и не толкова преобладаващ вид, а наскорошният експоненциален прираст, който човечеството наблюдава, е статистическа аномалия, не особено релевантна към времевата линия. Така че Майр достига до следното заключение: „Историята на живота на Земята опровергава теорията, че е по-добре да бъдеш интелигентен вместо глупав“. С други думи, онова, което наричаме разум, вероятно е летална мутация. Майр също така добавя, че средната продължителност на живота на видовете на Земята е сто хиляди години. Съвременните хора са се появили преди двеста хиляди години и сега като вид усърдно са се посветили да докажат тезата на Майр, като покажат, че може би вече сме прехвърлили определеното ни време на Земята.

Това самоубийствено усилие е факт от края на Втората световна война. Краят на тази война води до създаването на две неминуеми заплахи за оцеляването заедно със систематичната ерозия на средствата за защита. Двете изненадващи предизвикателства, пред които се изправя човешкият вид, за да оцелее достойно, разбира се, са ядрените оръжия и екологичната катастрофа. И най-добрата защита срещу терминалното бедствие би била една функционална демокрация, при която информираните и ангажираните граждани се обединяват, за да разработят средства за преодоляване на заплахите, което всъщност е напълно възможно.

Формулировката на политиките през неолибералната епоха значително подсилва тези заплахи. По добре установени причини тези неолиберални принципи изключват основната част от населението от участие в създаването на други политики и решения; често дори опитват да направят така, че решенията, взети от елита, да минат незабелязано за по-голямата част от хората. Тези политики са концентрирали по категоричен начин богатството в ръцете на малцина, които като следствие автоматично концентрират и политическата власт, докато подкопават институциите, които биха могли да отговорят на волята на обществото. Въпросните политики са разработени с цел да подкопаят автентичната демокрация. А с ерозията на демокрацията е свързано настъплението срещу един ефективен регулаторен апарат, който би могъл да смекчи заплахите. Понастоящем наблюдаваме това много драматично в най-могъщата страна в историята, Съединените американски щати, „лидера на свободния свят“, но корените са много дълбоки.

Сега ще опитам да обединя множество нишки от най-новата история, които се преплитат, струва ми се, за да покажа, че образът на ужасната буря, сочеща към бедствие, е прекалено правдоподобен. Краят на Втората световна война е една от най-важните дати в историята на човечеството. Това е момент на радост, но също и на ужас с изгрева на ядрената епоха; една епоха, затъмнена от мрачното разбиране, че човешкият разум е създал средствата за окончателното унищожение на нашия вид.

В онзи момент не става ясно, но краят на Втората световна война бележи и началото на друга геологична епоха, застрашаваща организираното човешко съществуване: антропоцена; ера, в която човешката дейност променя драстично околната среда. Датата на началото на антропоцена все още е обект на обсъждания, но Световното геоложко общество смята, че започва през 1950-те, отчасти заради разпръснатите по цялата планета радиоактивни елементи вследствие на ядрените опити, но и заради други последствия от човешката дейност като рязкото увеличаване на газовите емисии и парниковия ефект. Тоест ядрената епоха и антропоценът съвпадат.

Един от показателите за тежестта и неизбежността на кризата е представен графично от известния Часовник на Страшния съд, създаден от Бюрото за атомни науки от Чикагския университет, който периодично събира учени и политически анализатори, за да дадат оценка на състоянието на света и да определят колко близо сме до окончателната катастрофа, представена от часовника като полунощ. През 1947-а се установява, че сме на седем минути до полунощ, през 1953-та сме били на две минути, когато СССР изпробва водородната бомба, а впоследствие САЩ произвеждат много по-голяма експлозия, ясен знак за неизбежното бедствие. Оттогава часовникът, който отбелязва полунощ, се колебае. През осемдесетте години има силен страх от световна война, което ни доближава застрашително до полунощ, и през 2015-а и 2016-а стига на три минути от нея по две причини: нарастващата заплаха от ядрена война и провала в справянето с климатичните промени, който до този момент не е вземан предвид. Експертната група заключава: „Вероятността от глобална катастрофа е много висока и необходимите действия за редуциране на рисковете от бедствие трябва да се вземат много скоро“. Това е казано през 2016 година.

В началото на мандата на Тръмп аналитиците пренастройват часовника и приближават стрелката до полунощ. По думите им причината е, че установяват, че „опасността е още по-голяма и необходимостта от действия е още по-спешна“. И сега сме на две минути и половина от полунощ, тоест глобалната опасност приближава. Това е най-близкото състояние до глобален катаклизъм, в което сме се намирали от 1953-та, когато САЩ и СССР изпробват водородните бомби. Струва си да се обърне внимание на онова докосване до окончателното бедствие, което ни казва много за формулировката на политиките и истинската природа на настоящия световен ред.

Дали заплахата за самоунищожение е можело да бъде избегната? Какви усилия са били направени за тази цел? Въпросът е очевиден и отговорът, изненадващо, е пълен с мрачни уроци за днешния ден. Ако се върнем към 1950-а, е известно, че Съединените щати се намират в много сигурна позиция: контролират цялото полукълбо и двата океана, разполагат със съкрушително икономическо и военно надмощие и в голяма степен контролират основните индустриални държави, които са жестоко отслабени или почти разрушени от Втората световна война, докато американската икономика преживява бурен разцвет. Индустриалното производство се увеличава почти четирикратно и се полагат основите за бърза следвоенна експанзия. На практика макар в продължение на дълъг период Съединените американски щати да са били най-голямата световна икономика с уникални предимства, те не са били важен участник в световните дела, а са отстъпили тази роля на Великобритания и Франция. Но войната ги оставя в безпрецедентна позиция на силата. При все това, макар да са в действителност много силни, САЩ се изправят и пред потенциална заплаха – балистичните междуконтинентални ракети с ядрени бойни глави; към онзи момент ги е нямало, но със сигурност са щели да се появят.

Съществува академично изследване относно взимането на решения и планирането, осъществено от Бънди, съветник по националната сигурност при Кенеди и Джонсън; той е изключително уважаван към онзи момент и има пълен достъп до документите, отнасящи се до националната сигурност. Ето какво казва той: „Не ми е известно нито едно сериозно съвременно правителствено или друго предложение за споразумение за забрана на балистичните оръжия“. Това изявление трябва да се препрочете; прилича ми на една от най-забележителните и откровени декларации в академичната история. Има се предвид, че очевидно не се е мислило за предотвратяване на единствената сериозна заплаха за Съединените щати, заплахата за пълно унищожение. Сигурността на населението е твърде маргинална грижа дори да сме изправени пред незабавното унищожение. Напротив, надделяват институционалните императиви на държавната мощ. Освен това потенциалните жертви, населението, остават изцяло на тъмно и все още е така.

Макар всичко това да е публично, обикновено е непознато дори и в академичните среди. Тогава какви възможности има за достигането на споразумение за предотвратяване на тази окончателна заплаха за Съединените щати? Не можем да сме сигурни, защото очевидните възможности бяха пренебрегнати. През март 1952-ра Сталин отправя много важно предложение: да приеме обединението на Германия само с едно условие: страната да не се присъединява към НАТО, военен съюз, който е враждебен към СССР. Сталин оставя отворена възможността за избори в Германия, които Западът явно би спечелил и това би сложило край на Студената война, заплахата за конфликт и заплахата за катастрофа. На практика в онзи момент има един много уважаван политически анализатор, който обсъжда предложението на Сталин: Джеймс Уорбърг, публикувал важна книга по темата, озаглавена „Германия, ключ към мира“. В тази книга общо взето той осмива предложението на Сталин с думите, че не би трябвало да се взема на сериозно и всъщност не се прави нищо по въпроса. Нещо повече, който и да го спомене през идните години, автоматично бива отхвърлен и осмян. Аз го направих и ето какво стана. Той [Уорбърг] отговори: „Как може да се вземе на сериозно подобно нещо?“.

Наскоро бяха декласифицирани някои руски архиви и се оказва, че в действителност предложението е било съвсем сериозно. Адам Улам, професор в Харвард и яростен противник на съветския комунизъм, смята, че характерът на предложението на Сталин е „загадка без решение“. Пише, че Вашингтон „не изразходва много усилия за категоричното отхвърляне на инициативата на Москва“ с мотива, че предложението на Сталин е „смущаващо неубедително“, и така оставя отворен основния въпрос: макар че това би могло да има огромни последици за световния мир и американската сигурност, дали Сталин наистина е бил готов да принесе в жертва наскоро създадената Германска демократична република на олтара на демокрацията?

Един от най-изтъкнатите академици от Студената война Мелвин Лефлър пише, че учените, които изучават разсекретените съветски архиви, се изненадват от откритието, че „[Лаврентий] Берия, зловещият брутален шеф на тайната полиция, препоръчва Кремъл да предложи на Запада споразумение за обединяването и неутрализацията на Германия“, което включва „пожертване на комунистическия режим в Източна Германия с цел намаляване на напрежението между Запада и Изтока“ и подобряване на вътрешните политически и икономически условия в Русия, възможности, които биват пропилени в полза на осигуряването на участието на Германия в НАТО. Наистина ли в онзи момент е имало такава воля в СССР? Честно казано няма как да знаем това, но можем да сме сигурни, че Западът се вълнува от глобалната хегемония, а не от сигурността за населението, което е било и продължава да бъде маса, която се смята за маловажна и преднамерено се държи в информационно затъмнение. Това е един от най-суровите и уместни уроци за формиране на обществени политики.

И така, много се говори за сигурността, но не и тази на населението – това е само една маргинална загриженост, – а по-скоро за сигурността на държавните и частните управленски системи. Това е много обширна тема, за да се разгледа в подробности, но нека отидем още няколко години напред, до петдесетте и шейсетте, които в наши дни са много показателни и актуални.

След Сталин на власт идва Никита Хрушчов, който се е посветил особено силно на идеята за икономическото и социалното развитие на СССР, който, естествено, е много назад от Съединените щати. Хрушчов много добре разбира, че това развитие е невъзможно в контекста на надпреварата във въоръжаването, и затова предлага както САЩ, така и СССР да редуцират значително нападателните си оръжия. Макар да не получава никакъв отговор от Съединените щати, СССР едностранно пристъпва към значително намаляване на оръжията си. След това правителството на Кенеди разглежда предложението на Хрушчов, но реагира в обратната посока.

Ще цитирам Кенет Уолц, един от най-уважаваните учени в областта на международните връзки от онова време: „[Администрацията на Кенеди] осъществява най-голямото виждано до момента стратегическо и конвенционално военно натрупване в мирно време, включително когато Хрушчов опитва да реализира важно намаляване на конвенционалните оръжия и да следва стратегия за минимално възпиране, въпреки че балансът в стратегическите оръжия в голяма степен е в полза на Съединените щати“.

Това е отговорът на Кенеди и очевидно има отговор и от СССР: Хрушчов изпраща оръжия в Куба в опит да компенсира в известна степен стратегическия дисбаланс, значително подсилен от огромното натрупване на оръжия от страна на американския президент. Втората причина е да се защити Куба от терористичната и убийствена кампания на Кенеди срещу острова, която достига своя връх при една вероятна американска инвазия през октомври 1962-ра, годината, в която оръжията са изпратени в Куба, а последиците почти довеждат до окончателна катастрофа за човешкия вид.

Това, което виждаме, е, че за пореден път тези решения нанасят сериозен удар върху националната сигурност на Съединените щати, докато в същото време увеличават държавната власт. Станалото е скрито зад ентусиазираната реторика в годините на Камелот. Това е основната отговорност на либералните интелектуалци, укрили тази част от историята. Основният извод е, че сигурността на населението е второстепенен проблем, и това продължава до ден днешен. Когато разследваме международната политика и управленските решения, редовно откриваме, че съществуват мирни възможности, които спокойно биха могли да доведат до избягване на катастрофата, но постоянно биват отхвърляни.

Нямаме време да прегледаме целия списък, но нека преминем към нещо по-актуално. Днес ни казват, че голямото предизвикателство, пред което е изправен светът, е задължаването на Северна Корея да замрази ядрените си програми и оръжия. Предлагат да се прибегне до повече санкции, до кибернетична война, сплашване и включително инсталирането на противоракетна система – нещо, което Китай реалистично вижда като сериозна заплаха; включително може би и директна атака срещу Северна Корея, която би имала ужасяващи последици. Обаче съществува и друга възможност, която е пренебрегвана: приемането на предложението на Северна Корея, която обмисля да прави точно онова, което Съединените щати ѝ налагат. Китай и Северна Корея предлагат Северна Корея да замрази ядрените си и оръжейните си програми, а причините са много подобни на онези на Хрушчов. Севернокорейските лидери търсят икономическо развитие и разбират, че не могат да напредват особено, докато са изправени пред смазващия товар на военната продукция и на търговското ембарго.

Севернокорейското предложение е незабавно отхвърлено от Вашингтон, както е отхвърлено две години по-рано и от администрацията на Обама така, както предложението на Хрушчов е отхвърлено от Кенеди, което пък в онези дни ни отвежда най-близо до пълното унищожение на човечеството. Мотивът за незабавното отхвърляне е, че китайско-севернокорейското предложение е на основата на quid pro quo : от САЩ се изисква да прекратят заплашителните си военни учения на границите на Северна Корея, включително симулираните атаки с ядрени бомби от В-12, изпратени през близките месеци от Тръмп. Китайско-корейското предложение не е нерационално. Севернокорейците, разбира се, помнят, че страната им е буквално срината със земята от американските бомбардировки, както припомнят и жизнерадостните репортажи във военните американски вестници за бомбардирането на големи язовири след изчерпването на други цели – което пък е очевидно военно престъпление – и радостта от вълнуващия спектакъл на голямото наводнение, което унищожава оризовата реколта, от която селяните зависят, за да оцеляват.

Тези официални документи си струва да се прочетат, защото са полезна част от историческата памет. Китайско-корейското предложение би могло да постави основите на по-мащабни преговори с оглед радикалното редуциране на заплахите и може би дори и слагане на край на кризата. И противно на множество провокативни коментари има причини да се мисли, че преговорите биха могли да са успешни, както ясно разкрива записът. Обаче тези предложения както обикновено са отхвърлени с цел осигуряване на властта на държавата.

Нека тогава да направим по-задълбочена проверка на тезата на Майр. С други думи, какво правим, за да валидираме теорията му за интелекта? Миналия март Бюрото за атомни науки публикува подробен доклад за мащабната програма за ядрена модернизация, започната от президента Обама, която в момента се довършва под управлението на Тръмп. Докладът анализира как модернизацията на ядрените сили на Съединените щати подкопава стратегическата стабилност, от която зависи оцеляването на страната, и равновесието в действителност е много крехко. Настоящите програми за модернизация включват – цитирам – „нови революционни технологии, които ще увеличат значително капацитета за насочване на арсенала от балистичните оръжия на САЩ. Това увеличаване на капацитета е удивително; почти утроява унищожителната сила на съществуващите американски балистични оръжия и създава точно онова, което човек би очаквал от държава с ядрени оръжия да планира да води и да спечели ядрена война, обезоръжавайки враговете си с изненадващ първи удар.“ Всичко това има „революционно въздействие върху военния капацитет и важни усложнения за глобалната сигурност“.

И да, последиците са много ясни. [...] Затова в момент на криза – за съжаление има много възможности да ни сполети такава – руските лидери могат да се почувстват изкушени да предприемат превантивна атака само за да си осигурят оцеляването, което би могло да доведе до край на организирания човешки живот на земята. И отново, възможен ли е дипломатически подход? Така изглежда. Осъществява ли се? Ако случаят е такъв, не се забелязва. Всичко това продължава да е релевантно за тезата на Майр.

По отношение на втората екзистенциална заплаха, глобалното затопляне, всеки човек, който не си е затворил очите, трябва да осъзнава, че опасностите са тежки и неизбежни. Как да действаме?

Ако най-богатата и могъща страна в историята е оглавила усилията за увеличаване на вероятността от екологична катастрофа, усилията за избягването ѝ се водят по целия свят от т.нар. примитивни общества: коренното население, племенните общности, аборигените. Не много далеч оттук Еквадор с голямото си коренно население потърси помощ от богатите европейски страни, за да задържи нефтените си резерви под земята, където им е мястото; Европа отказа помощта. През 2008-а Еквадор промени и конституцията си, за да включи „правата на природата“ като имащи „присъща стойност“. Същото стана и с Боливия с преобладаващо коренно население. Като цяло страните с голямо и влиятелно коренно население са начело на опитите за опазване на планетата. И обратното, онези страни, довели коренното население до унищожение или крайна изолация, са се втурнали към пълното унищожение. Може би това е още нещо, върху което да се замислим.

Не би трябвало да е нужно да се споменават ужасяващите доклади за заплахите към околната среда, които постоянно се появяват в научните издания и само понякога достигат до средствата за масова информация, но докато стане това, разрушителната топка на републиканците систематично руши структурите, които предлагат надежда за достойно оцеляване. Агенцията за опазване на околната среда на САЩ, създадена от Ричард Никсън – последния либерален президент – е практически извън строя, но много по-важно е ставащото в министерството на енергетиката: очаква се неговото научно бюро да изгуби деветстотин милиона долара, почти двайсет процента от бюджета му. Забранено е дори споменаването на климатичните промени, докато регулациите се нарушават и се прави всичко възможно да се увеличи употребата на изкопаеми горива, включително и най-деструктивните като въглищата.

Така че не става въпрос само за Тръмп и първичните избори; съществува виртуално единомислие между лидерите на републиканската партия в този смисъл, нещо, което стана пределно ясно по време на първичните избори на републиканците през миналата есен: сто процента от републиканските кандидати или отричат, че климатичните промени наистина съществуват, или ако ги признават, препоръчват да не се прави нищо по въпроса. Това стана със съучастничеството на медиите, които пренебрегнаха единодушието сред републиканците. Всъщност едно проучване на интервютата и медийните изявления на Тръмп от встъпването му в длъжност на 20 януари 2017 година разкрива, че не му е зададен нито един въпрос за климатичните промени – което в крайна сметка е само най-значимата политическа позиция на администрацията, – което истински подхранва тази екзистенциална заплаха.

А заплахата е изключително сериозна. Дори едно по-малко от предвижданото покачване на морското равнище ще наводни крайбрежните градове и равнини; такъв е случаят с Бангладеш, където десет милиона души ще трябва да бягат в съвсем обозримо бъдеще и впоследствие ще ги последват още много. Проблемите на бежанците мигранти в наши дни ще са несравними с онези, които се задават с климатичната криза. Ръководещият министерството на климата в Бангладеш пише: „Тези мигранти би трябвало да имат правото да се преместят в страните, които произвеждат газовете, създаващи парниковия ефект. Милиони би трябвало да могат да отидат в Съединените щати.“ И сега как се вписва това в настоящото състояние на духа на Запада? Не говоря само за САЩ, които са екстремен случай, нито за Великобритания. Едно скорошно проучване показва, че повечето европейци искат пълна забрана на имиграцията от страни с преобладаващо мюсюлманско население. Основната идея е първо да ги унищожим, а после да ги наказваме за опита им да избягат от разрухата; говори се за бежанска криза, докато хиляди хора се давят в Средиземно море, бягайки от Африка, за която Европа исторически носи огромна отговорност. Всъщност бежанската криза е сериозна морална и културна криза на Запада.

Да се върнем към друг проблем, ядрената заплаха. Основните ядрени сили, САЩ и Русия, разширяват арсенала си по доста опасен начин, а огнищата на напрежение стават все по-сериозни, особено на руската граница. Трябва да се отбележи, че това става на руската, а не на мексиканската граница като резултат от разширяването на НАТО след колапса на СССР в нарушение на устните обещания към Горбачов, че НАТО няма да се разшири „и на един инч към Изток“, ако той приеме обединението на Германия – една доста забележителна отстъпка в светлината на историята от последния половин век. Визията на Горбачов за общ европейски дом, единна система на сигурност от Брюксел до Владивосток без военни съюзи, е мечта, която се топи. Джордж Кенан и други висши държавници от самото начало предупреждаваха, че разширяването на НАТО ще е „трагична грешка, политическа грешка с исторически пропорции“. И сега това води до увеличаването на напрежението по традиционния маршрут за нахлуване, чрез който Русия практически е унищожена на два пъти през миналия век само от Германия. За да се влошат нещата, през 2008-а на Украйна, геостратегическото руско сърце, е предложено членство в НАТО, усилията за което впоследствие са реализирани от Обама и Хилъри Клинтън.

Пепе: Една мъка гложди съзнанието ми. Мисля, че голямата въпросителна е дали човечеството ще има време да поправи бедите, които е причинило на природата; това е голямата дилема. Защото човечеството има познанията и разполага със средствата, но не успява да събере достатъчна политическа решимост, за да предприеме сериозно необходимите мерки. Продължаваме безотговорно да се стреляме, да търсим петрол и в крайна сметка всички знаем, че си играем с огъня, прекрасно го съзнаваме. В своята история човечеството е причинило множество катастрофи от незнание, но сега го прави съзнателно, осъзнава саморазрушението си. Ето защо голямото ми притеснение е дали човечеството ще има време, или ще загинем от някакъв екологичен холокост, или пък голяма част от човечеството ще бъде заличена от липсата на политическо решение в съвременния свят.

Свикнали сме да мислим с терминологията на държавите, а не с терминологията на вида, и затова правим глупост след глупост. Сред тях са инвазията в Украйна, а също и онова, което прави Западът. Убеден съм, че няма нито екологична, нито ядрена криза, а има политическа криза. Изпуснахме от контрол една цивилизация, която не се подчинява на политическа власт, а се управлява от интересите на пазара; политиката бе подчинена на пазарните интереси. И сега безотговорно плуваме по течението. Това се влоши много през последните години; цифрите са ужасяващи. Диагнози, доклади, научни становища и така нататък... Прилича на диалог между глухи; политиката не спазва препоръките на науката.

И става все по-опасно, защото тежестта на човечеството, тоест влиянието на активността му и технологичната му мощ върху планетата, се е превърнала в геоложки фактор. Съвсем доскоро геологията беше независима от нас; хората трябваше да се борят с екологичните несгоди и всичко приличаше на лотария. Но сега хората имаме такава тежест на Земята, че влияем на курса на планетата и сме като гигантски чирак на магьосник, който си играе с ключовете на живота. А животът отвръща с промени и постоянно създава нови неща, не е пасивен.

Мисля, че първият път, когато някои хора са си дали сметка, че са достигнали това ниво на влияние върху циклите на живота, е бил по времето на Дарвин благодарение на дървеници, които си променили цвета, живеейки в индустриалния и покрит с прах и облаци от въглища Лондон през XVIII век. Тогава е имало дървеници, които били бели, но започнали да почерняват. Това предизвикало голямо внимание за времето си и ми се струва, че е проблем, който се е появил, за да остане.

Ноам: Точно тази сутрин се сдобих чрез интернет с книгата на известен австралийски учен, занимаващ се с климата. Книгата се казва „Плутоценът“. Както вече видяхме, геоложката ера след Втората световна война се нарича антропоцен, който е периодът, когато човешката дейност уврежда сериозно околната среда и действа като геоложка сила. Но сега Андрю Гликсън твърди, че вече сме излезли от антропоцена и навлизаме в епоха, наречена плутоцен, по време на която земната екосистема ще се определя от количеството плутоний в околната среда. Хората ще бъдат ограничени до малки групи ловци и събирачи в полярните области, а останалата част от света ще е толкова замърсена от радиацията и плутония, а също и от глобалното затопляне, че ще бъде необитаема. Както вървят нещата, това не е нереалистична перспектива.

Пепе: Всъщност е обезсърчаващо. Но можем да видим реалността по друг начин, освен чрез огромна песимистична дилема. Не знам дали някое чудо ще успее да ни разтърси, но си имам своите съмнения.

Ноам: Съвсем определено сигналите са обезсърчаващи, някои от най-лошите са в Северния полярен кръг, който е критична зона за регулиране на глобалната климатична система, защото не засяга само океаните, но и всички климатични модели на планетата. Тази зона се затопля много по-бързо от другите части на света, където положението също е сериозно, но в Арктика е много по-зле. И това има самоподсилващ ефект: колкото повече арктически лед се стапя, толкова повече се освобождава тъмна вода и се абсорбира повече слънчева радиация, вместо да се отрази от леда и да се върне в стратосферата, което пък ускорява процеса. Пермафростът, който съдържа огромни количества натрупан въглерод, се топи и за първи път се освобождава като никога в писаната история; това освобождава във въздуха метан – който е много по-летален газ от въглеродния диоксид, – което още повече ще ускори нещата.

Но да разгледаме и останалия свят. В места като Индия, където десет процента от населението разполагат с климатици, бедните селяни се опитват да оцелеят при температури, които достигат до петдесет градуса по Целзий, при висока влажност, и това става сега, но в бъдеще ще е още по-зле. Местата, където ние [Ноам и съпругата му Валерия] живеем, например Югозапада на Съединените щати, скоро ще се превърнат в пустиня; водата вече привършва. Накъдето и да погледнеш, сме се запътили към катастрофата.

Има причини да смятаме, че все още разполагаме с малък прозорец от възможност да променим тази посока. Има подробни и осъществими предложения как да бъде спрян упадъкът и да продължим към един много по-добър свят, но разполагаме с малко време, за да доведем това докрай. Въпросът е дали ще имаме моралния капацитет да преодолеем тези тенденции в човешкото общество и историята. До момента доказателствата не са много обнадеждаващи, но гледката на младите, протестиращи против онова, което е сторено с бъдещето им, е лъч надежда и всичко, което можем да направим, е да посветим усилията си да подкрепим, доколкото е възможно, полаганите от тях усилия.

Саул: Това е днешната младеж или поне част от нея, но дали вярвате, че политическите и икономическите лидери на съвременния свят са на висотата на предизвикателствата на XXI век?

Пепе: Не. Мисля, че съществува много голям разрив между изводите, до които достига съвременната наука, и политическите решения, които дори не трепват от предположенията, недвусмислено направени преди време от науката. Не може преди трийсет години да ни кажат в Киото какво предстои и това да се посрещне с такова бюрократично спокойствие, а светът да запази мълчание! Това е ограничение, присъщо за човека, понеже не че ни липсват познания, а не използваме познанията, за да опазваме живота.

Ноам: Също така не вярвам, че политическите лидери ще останат на висота, не и тези, с които разполагаме в момента. Мисля, че те основно слушат могъщите икономически сили на обществото и никой друг. Представете си например един конгресмен от Съединените щати: естествено, че този човек е в състояние да разбере предупрежденията на науката, но слуша единствено корпорациите, финансирали кампанията му. Затова кампанията на Сандърс беше толкова значима: защото за първи път показа, че е възможно да се развие голямо политическо движение без корпоративно финансиране. Това е драматична промяна и хората си научиха урока: могат да вършат неща, без да са зависими от структурата на тази политическа система, финансирана от корпоративния свят. И всичко това може да стигне до много далеч.

Левицата, както и всички останали, трябва да признае факта, че за първи път в човешката история се изправяме срещу решения, които ще определят дали видът ни ще оцелее, или не. Заплахите са много. Така, както ядрената война е неизбежен проблем и климатичната катастрофа е непосредствена заплаха, вероятността от пандемии е много висока. Масовата употреба на антибиотици при индустриалното отглеждане на животни създава проблеми с изключителна потенциална опасност, полагайки по този начин основи за пандемии, които биха могли да се окажат катастрофални, ако антибиотиците изгубят своята ефикасност, което далеч надхвърля способността ни да създаваме нови антибиотици. В частност месната промишленост, която на първо място е основен съучастник за създаването на парников ефект, генериращ глобално затопляне, включва широка употреба на антибиотици. Животните са затворени в нездравословна среда и ги тъпчат с антибиотици, за да ги опазят живи и здрави, което пък води до бърза мутация на смъртоносни бактерии, които с лекота могат да преодолеят ефикасността на антибиотиците. Това започва да се случва; някои болести вече не могат да се контролират и проблемът ще става по-сериозен с изключително опасни последици. Съществуват наистина сериозни предизвикателства, каквито никога досега не е имало в историята на човечеството, и към тях трябва да се подходи експедитивно, ефективно и много бързо.

Можем да говорим и за пластмасата в океаните. Нещо толкова просто като това застрашава съществуването на всички морски обитатели, което ще застраши и човешкия живот. Видовете изчезват в много по-бърз ритъм от всеки друг момент през последните седемдесет милиона години. Това означава, че се трупат един след друг все по-мащабни проблеми, които трябва да бъдат решени бързо. А бързо означава сега, в това поколение.

Освен всичко това трябва да се преодолее моделът на йерархичните и репресивни общества, в които неколцина дават заповедите, а останалите трябва да ги изпълняват. Това са огромни задачи за левицата. От съществено значение е хората да престанат да бъдат склонни да приемат социалните условия, при които само следват заповеди, което е нещо ново при капитализма. Ако разгледаме първите етапи на индустриализацията, работниците разглеждат наемното робство като нещо почти идентично с класическото робство. Защо да следваш заповедите на друг? С времето това се оформя като нещо нормално в общото съзнание и трябва да бъде изкоренено оттам.

Пепе: Мисля, че в идните десетилетия светът също ще претърпи много силни сътресения в областта на организацията на труда и разпределението на приходите, защото технологичната революция е прекалено ускорена, а обществото не успява да върви в крак с тези промени. Така че предстои епоха на катаклизми. Роботизацията настъпва, но не и разпределението на заплатите, което да е пропорционално на производителността, а това ще доведе до много трудни условия. Левицата трябва да се бори за цивилизацията, за тези неща, за които говорим. Но не всичко е поетично, нито пък всичко е катастрофално; ще зависи от онова, което ще постигне организираната воля на много хора.

Саул: Професоре, виждате ли възможност за революционни промени през XXI век? Под революционни имам предвид промени с такъв мащаб, че да трансформират из основи глобалния модел и да създадат устойчива цивилизация.

Ноам: Така, ние все още не знаем дали ще видим, или не революционни промени през XXI век, но твърдя, че трябва да има много значими промени конкретно в начина, по който е организирано обществото; в противен случай проблемът няма решение. Идеята за развитие, производство и взаимодействия, основани на пазара, има присъщи опасности и понастоящем летални последици. Онова, което наричат пазар, се основава на игнорирането на външните фактори, представляващи ефекта на една трансакция върху всичко останало, което води до всевъзможни проблеми и понастоящем означава унищожаването на околната среда. Ако това не се преодолее по някакъв начин, с всички нас е свършено.

На второ място самата идея, че хората трябва да подпишат обществен договор, според който някои получават заповеди от други, е нелегитимна по своята същност и това трябва да се преодолее. Това означава демократичен контрол върху публичните институции, но включва и контрол над производствените предприятия от работниците, какъвто е случаят с кооперативните компании. Международната система трябва да е съставена от хората, участващи в нея без присъщи йерархии, и това са промените, които биха могли да се нарекат революционни.

Пепе: Когато бях млад, вярвахме, че хората от левицата се борим за власт. Сега вярвам, че борбата е за цивилизация.

Ноам: Наистина. И без сериозни действия след не много време бихме могли да стигнем до момента, в който организираният човешки живот се колебае между трудното и невъзможното.