Студени досиета

1.

Понеделник, 7:28

Тя обичаше да чака вълната повече, отколкото да я язди. С лице към скалите, възседнала дъската, с бедра, уловили ритъма на водната повърхност. Яздеше вълните като кон и това я подсещаше за Каупо Бой от детските ѝ години. Имаше момент на благоговение преди да дойде следващата вълна и да настане време да се захване за работа и да гребе.

Погледна си часовника. Можеше да хване още една вълна. Щеше да я язди до самия бряг, стига да можеше. Но точно сега се наслаждаваше на момента, в който просто се носеше по водата, затворила очи и вдигнала глава към небето. Слънцето тъкмо се беше издигнало над скалите и топлеше лицето ѝ.

– Не съм те виждал тук преди.

Балард отвори очи. Беше онзи с дъската „Уан Уърлд“. Старо куче без неопрен и без ремък, с кожа като тъмно черешово дърво от слънцето. Балард зачака онова, което следваше – типичното за мъжете позиране и претенции за територията.

– Обикновено сърфирам в Топанга – каза тя. – Но тази сутрин там няма никакви вълни.

Не спомена, че се е консултирала с приложение. Старите кучета никога не биха използвали приложения.

Той беше на пет-шест метра от лявата ѝ страна, обърнал дъската си напречно на вълните, за да я държи под око. Жените не бяха нещо обичайно в Стеъркейсис. Това беше място за големи момчета. С много скали при отлив. Трябва да знаеш какво правиш, а Балард знаеше. Не се беше пречкала на никого, не беше откраднала ничия вълна. Ако този тип смяташе да я наставлява, щеше бързо да го постави на мястото му.

– Аз съм Ван – каза той.

– Рене – отвърна тя.

– Е, да закусваме после в Парадайз Коув?

Малко прибързано, но какво пък.

– Не мога – каза тя. – Още една вълна и съм на работа. Но все пак благодаря.

– Може би следващия път – каза Ван.

Преди положението да стане неловко, някой по-нататък започна да гребе и да обръща дъската си спрямо приближаваща вълна. Действията му имаха ефекта на стресната птица, вдигаща в небето цялото ято. Балард погледна през рамо и видя вълната да се надига към нея. Обърна се напред и качи крака на дъската. Започна да гребе. Дълбоки загребвания, с прибрани пръсти за по-добро набиране на скорост. Гребеше усилено. Не искаше да пропусне вълната, не и пред Ван.

Погледна наляво и го видя да гребе в ритъм с нея. Смяташе да я притисне, да ѝ покаже чия е вълната.

Балард загреба по-силно и усети как раменете ѝ пламват. Дъската започна да се надига с вълната и тя направи хода си: надигна се и клекна на централната линия. Постави левия си крак назад и се надигна точно когато стигна гребена. Насочи носа на дъската надолу и започна да се спуска по лицето на вълната.

Чу някъде зад себе си гласа на Ван. Нарече я Тъпокрачка или нещо такова.

Разпери ръце за равновесие, зави с пети и се изкачи по стената, преди да обърне отново надолу до подножието ѝ. За осем секунди целият свят изчезна. Бяха само тя и океанът. Водата. И нищо друго.

Караше по пяната, когато си спомни за Ван и погледна назад. Не се виждаше никакъв, но после главата му се появи в прибоя заедно с червената му дъска. Той вдигна ръка и Балард му кимна за довиждане. Скочи във водата, взе дъската си и излезе на пясъка.

Когато стигна до паркинга зад дюните, беше свалила неопрена до кръста си. Слънцето и вятърът вече бяха изсушили кожата ѝ. Опря дъската на джипа и бръкна под задния ляв калник за кутийката с ключовете.

Нямаше я.

Балард клекна и огледа асфалта при гумата за магнитната кутийка.

Не беше там.

Наведе се и погледна долната страна на калника с надеждата, че е сложила кутийката на друго място.

Но нея я нямаше

– По дяволите!

Бързо стана и отиде при вратата. Натисна дръжката и вратата се отвори – бяха я оставили отключена.

– Мамка му, мамка му, мамка му!

Ключът и магнитната кутийка бяха на седалката на шофьора. Балард видя, че жабката е отворена. Наведе се, бръкна под седалката на шофьора и затърси пипнешком по постелката.

Телефонът, пистолетът, портфейлът и значката ѝ бяха изчезнали. Балард бръкна още по-навътре и извади белезниците и късия рюгер със седем патрона, явно пропуснати от крадеца.

Изправи се и се огледа. На паркинга нямаше никого. Само редиците коли и каравани на сърфистите, които още бяха във водата.

– Мамка ми.

2.

Без портфейл и лична карта Балард не можеше да мине през бариерата на центъра „Амансън“ на Полицейското управление на Лос Анджелис, така че ѝ се наложи да влезе в паркинга зад огромния тренировъчен център, откъдето се обади по новия си телефон на Колин Хатърас.

– Рене, къде си? – разтревожено попита Хатърас. – Срещата не беше ли в девет?

– На задния паркинг съм. Ще ме пуснеш ли през пожарния изход, Колин?

– Сигурна ли си? Ако капитанът...

– Сигурна съм. Отвори вратата. Аз ще се оправя с капитана. Всички там ли са още?

– Ъ-ъ, да. Мисля, че Андерс отиде до кафенето, но не спомена нищо от сорта, че си тръгва.

– Добре, кажи на Том или Пол да го извикат, докато ми отваряш. След две минути съм там.

– Какво е станало? Не се обади и не си вдигаше телефона. Започнахме да се тревожим.

Балард слезе от джипа и тръгна към задната врата на комплекса. Вече беше ядосана на Колин, а денят още не беше започнал.

– Успокой се, Колин – каза тя. – Всичко е наред. Изгубих телефона и портфейла си на плажа. Наложи се да се върна у дома за кредитна карта и после минах през магазина на Епъл за нов телефон. Така че просто отвори вратата, моля те. Почти стигнах и затварям.

Направи го преди Колин да е отговорила – а Балард знаеше, че тя ще го направи. Отиде при пожарния изход, като закопча якето си, за да не е прекалено очевидно, че няма значка на колана.

Колин отвори вратата и веднага писна оглушителна аларма. Балард бързо влезе, затвори и писъкът секна.

– Как си изгубила телефона и портфейла си? Някой да не ги е откраднал.

– Дълга история, Колин. Всички ли са тук?

– Том отиде да вземе Андерс.

– Добре. Започваме веднага щом дойдат.

Пожарният изход се намираше зад архива на отдел „Убийства“. Следвана от Колин, Балард мина покрай задния ред рафтове и влезе в общото помещение на звено „Неприключени следствия“, наричано още и „Неразкрити убийства“. Централната му част се доминираше от така наречения Сал – осем долепени бюра с прегради помежду им. Стените на помещението бяха заети от кантонерки и дъски, на които се проследяваха текущите разследвания.

– Съжалявам за закъснението – каза Балард, когато стигна до бюрото си в края на Сала. – Започваме веднага щом дойдат Том и Андерс.

Тя седна, влезе в портала на управлението и отвори базата данни, съдържаща сигналите за престъпления от целия окръг. Потърси сигнали за кражби от коли от плажовете и след малко на екрана се появи списък. Тя отдели от него кражбите на популярни за сърфиране плажове. Сърфираше от шестнайсетгодишна в Южна Калифорния, от Тресълс до Докуайлър. Познаваше всеки плаж и можеше да види определен модел в случаите с КМПС (кражба от моторно превозно средство) – сигналите бяха все за плажове, където местата за паркиране не се виждаха от океана.

Това ѝ каза три неща. Първо, вероятно ставаше дума за един и същи крадец или банда крадци. Второ, те разбираха от сърфиране и може би също бяха сърфисти. И трето, тъй като кражбите се случваха по цялото крайбрежие и попадаха в юрисдикцията на множество полицейски управления, моделът бе останал незабелязан от органите на реда. Кражбите бяха се разглеждали като единични случаи.

Започна да чете резюметата, за да види дали някой очевидец не е видял нещо полезно, дали са открити пръстови отпечатъци или дали има някакво развитие по случаите. Никой от обирите не беше достатъчно голям, за да събуди голям интерес у органите на реда. Най-често предмети на кражбите бяха портфейли, телефони и резервни дъски за сърфинг. Балард знаеше, че взети поотделно, тези случаи най-вероятно умират с първоначалния сигнал. Съгласно протокола те се озоваваха на нечие бюро, но без описание на заподозрения, пръстови отпечатъци или дори частично видян регистрационен номер на колата на извършителя сигналите отиваха в огромната паст на дребните престъпления, които не заслужават вниманието на апарата за борба с престъпността. Такава беше реалността на модерната епоха. Докладите се правеха предимно за изплащането на застраховки. От гледна точка на органите на властта те бяха само пилеене на хартия.

Колин надникна над преградата между нейното бюро и това на Балард. От този ъгъл не можеше да види екрана на терминала ѝ.

– Върху какво работиш?

Балард излезе от системата.

– Просто си проверявах имейлите. Всички готови ли са?

– Андерс дойде – отвърна Колин.

Балард стана да се обърне към екипа.

3.

С изключение на Балард, която беше заклет полицай на пълно работно време, всички членове на звено „Неприключени следствия“ бяха доброволци. Две години по-рано, следвайки тенденцията в ордените на реда, която беше принудила бюджетно затруднените полицейски управления из цялата страна да използват пенсионирани детективи в разследването на стари случаи, Балард беше поставена начело на суспендираното дотогава звено на ЛАПУ. Освен това тя беше и главен вербовчик, което означаваше, че трябваше да увещава хора поне веднъж седмично да допринасят с уменията си за благородното усилие, с петдесет долара месечно за покриване на разноските. Балард най-сетне беше достигнала етапа, на който беше доволна от екипа, който беше създала.

Около Сала се бяха събрали Том Лафонт, пенсиониран агент от ФБР, Лилия Агзафи, която беше служила двайсет години в полицията на Вегас, и бившият обвинител Пол Масър от окръжната прокуратура. Колин Хатърас никога не беше работила като полицай. Тя беше домакиня, запалила се по генетична генеалогия, и беше изкарала онлайн курсове, за да кандидатства за органите на реда. Беше неуморима с клавиатурата – и с навирането на носа си в личния живот на другите членове на екипа и най-вече на Балард. Освен това се описваше като съпричастен човек, който никога не се притеснява да изрази чувствата, с които оставаше от другите хора. Балард я търпеше с неохота заради уменията ѝ в разследването на случаите.

Най-новият член на екипа беше Андерс Пършон, който изпреварваше и Хатърас като човек, който има малко общо с органите на реда. Опитът му се ограничаваше с това, че е бил доброволец към шведската полиция в родния му Стокхолм. Но Пършон, който беше само на двайсет и осем, сега ръководеше през нощта базирана в Ел Ей софтуерна компания, а през деня помагаше на НС екипа. Докато Хатърас беше експерт в установяването на родови истории и генетични връзки, Пършон беше човекът, към когото се обръщаха, когато се налагаше да се заровят в интернет и да откриват хора, положили огромни усилия да останат неоткриваеми. Заедно Хатърас и Пършон бяха страхотно съчетание и отлично допълнение към онези с реален опит в полицията и разследването. И макар че все още се възстановяваха от един сериозен удар по репутацията им, резултат от един по-ранен случай, който се беше оплескал, сега Балард чувстваше екипа си като добре настроен двигател. Сала имаше свободни места за още двама доброволци, но Балард беше доволна от онова, което бяха постигнали до този момент. Екипът решаваше средно по три стари убийства на месец. Това беше капка в сравнение с шестте хиляди неразкрити убийства в архива зад Сала, но все пак представляваше солиден старт.

Балард излезе при дъската, за да започне срещата. Обикновено оставяше якето си метнато на облегалката на стола, но днес остана с него, за да скрие факта, че няма значка.

Четири наредени една до друга дъски се използваха за проследяване на случаите, които бяха в някакъв етап на разследване. Всеки понеделник екипът се събираше сутринта, за да обсъди напредъка си. Първата дъска изброяваше случаите, съдържащи веществени доказателства, които трябваше да се изпратят за съдебномедицински или технически анализ. Това означаваше предимно ДНК проби, пръстови отпечатъци и понякога балистични данни. Използването на ДНК в наказателните дела беше одобрено от калифорнийските съдилища едва в началото на 90-те и през последните години генетичният анализ беше направил големи крачки напред. Това правеше неразкритите случаи от последните три десетилетия на миналия век плодородна почва за приложението му. Базите данни с пръстови отпечатъци също бяха набъбнали значително. В сравнение с тях балистичните изоставаха и не вършеха чак толкова работа, но не можеха да се игнорират в случаите с употреба на огнестрелно оръжие.

Добре настроеният двигател на екипа се задавяше от факта, че много от случаите бяха толкова стари, че разкритите убийци вече бяха или мъртви, или вкарани зад решетките. Това носеше завършек за все още скърбящите семейства, но и оставяше усещането, че възмездието е закъсняло. И членовете на екипа бяха лишени от онова, към което се стреми и от което се нуждае всеки следовател в края на един случай – възможността да се изправи срещу злото зад убийството. Именно затова така наречените живи случаи, при които се смяташе, че убиецът е жив и все още се укрива някъде, повдигаха най-силно духа на екипа. Макар че архивът съдържаше досиета на неразкрити случаи още от началото на миналия век, Балард насочваше екипа си да работи само върху случаите от 1975 г. насам.

Тя погледна първата дъска, за да види дали няма добавени нови случаи. Когато не участваше в разследване, всеки член на екипа трябваше да вади досиета от архива и да ги преглежда за възможна допълнителна работа по тях.

– Добре, някой има ли да добави нещо към текущия ни списък? – попита тя.

След като другите поклатиха отрицателно глави, Лафонт вдигна ръка.

– Мисля, че ще добавя едно тази седмица – каза той. – Днес очаквам новини от Дарси. Ако имам късмет.

Дарси Трой беше ДНК лаборантът, който работеше по случаи от „Неприключени следствия“. Беше хубаво да имат в лабораторията човек, към когото да се обръщат, но Трой не работеше единствено по техните случаи. Текущите разследвания винаги бяха с предимство и Трой трябваше да направи ДНК анализите по тях, преди да се заеме с нещо, идващо от Сала. Понякога това беше вбесяващо.

– Какъв е случаят? – попита Балард.

– Изнасилване с убийство от деветдесет и първа – отвърна Лафонт. – Гаден случай. Не че има хубави, но онзи тип я изнасилил няколко пъти, преди да я удуши. Свършвал извън тялото, но оставил нещо по дрехите ѝ. Дарси се зае със случая. Миналата седмица каза, че тази ще има някакви резултати.

– Добре – каза Балард. – Как се казва жертвата?

– Шакила Уошингтън – отвърна Лафонт. – Случаят е от южните райони. Навремето не му обърнали много внимание.

Балард кимна. Не беше нужно да се споменава, че архивът беше пълен със случаи, на които не е било обърнато особено внимание, тъй като бяха от малцинствените общности от южната и източната част на града. Донякъде това се дължеше на факта, че в тези общности се случваха много убийства и детективите в тези райони бяха най-натоварени. Но можеше да се обясни и с липсата на отдаденост към общностите и на съпричастност към жертвите. Балард беше забелязала, че тези недостатъци не са характерни за Лафонт. Когато имаше време да рови в архива, той обикновено вадеше досиета от южната част на града. Беше бял, към шейсетте, и като агент на ФБР в Лос Анджелис рядко му се случвало да работи в онези райони. И сега гледаше на работата си като на начин поне частично да възстанови равновесието. Балард го уважаваше заради усилията му.

– Да се надяваме, че Дарси ще намери нещо – каза тя.

Продължи да обсъжда дъските и случаите с екипа, като накрая стигна до последната дъска, която изброяваше най-активните случаи с предстоящи арести, повдигане на обвинение или закриване. Последният случай от списъка беше на Масър.

Ставаше дума за убийство на продавачка в смесен магазин в Холивуд от 1997 г. Мъж със скиорска маска влязъл в магазина, казал на продавачката да извади всички пари от касовия апарат и я застрелял от упор в гърдите. След това скочил в чакаща го кола и изчезнал. Според различните очевидци във и извън магазина зад волана на колата седяла бяла жена с дълга черна коса. Самата кола се описваше като червено-кафяв седан, а един свидетел посочил първите две цифри от регистрационния ѝ номер.

В магазина имало видеокамера и записът показваше, че пистолетът гръмнал, докато заподозреният прибирал извадените на тезгяха пари. Изглеждаше, че изстрелът е бил случаен и е шокирал дори извършителя – той се обърнал и избягал, зарязвайки половината пари.

Следователите пуснали цифрите и описанието на колата в регистъра на МПС и резултатът ги насочил към някой си Доналд Ръсел, собственик на червено-кафява „Хонда Акорд“, чийто номер започвал с тези две цифри. Ръсел бил безработен, с няколко ареста във връзка с наркотици. Живеел с жена си, която също била арестувана за наркотици. Нейната коса обаче била къса и руса. Двамата били разпитани, но отрекли да имат нещо общо с обира и убийството. Посочили алиби, което следователите не могли нито да потвърдят, нито да отхвърлят. Детективите отнесли случая в окръжната прокуратура, но тя отказала да повдигне обвинение с мотива, че няма достатъчно доказателства, които да убедят съдебните заседатели и да доведат до осъдителна присъда. Допълнителни доказателства обаче не били събрани и случаят останал неразкрит – докато Пол Масър от „Неприключени следствия“ не извадил досието от архива.

Масър прегледал досието и бързо установил, че то не съдържа традиционните улики, които могат да рестартират работата по стар случай. Нямало пръстови отпечатъци от местопрестъплението. Куршумът бил изваден от тялото на продавачката, но не бил подложен на модерна балистична експертиза, защото бил сплескан от удара в гръбначния стълб на жертвата, което го правело негоден за сравняване с куршумите от НББД, Националната балистична база данни. Не било намерено и оръжието, с което бил изстрелян.

Масър открил заподозрените, които още живеели в Лос Анджелис, и научил две неща, които можели да се окажат полезни четвърт век след извършването на престъплението. Първото било, че двойката вече не била двойка – развели се пет години след убийството. Второто било, че бившата вече съпруга Максин Ръсел наскоро отпразнувала двайсет години, без да докосне наркотик, поне според страницата ѝ във Фейсбук.

От опита си като прокурор Масър знаел, че разводът означава, че установената по закон съпружеска привилегия вече не е в сила. Според това правило съпругата или съпругът не могат да свидетелстват срещу половинката си без нейно разрешение. Но тази защита важеше само за годините на брака, което означаваше, че има възможност Максин да бъде използвана срещу бившия си съпруг. От опита си с бивши пристрастени членове на семейства Масър знаел също, че повечето програми за възстановяване окуражават участниците в тях да си водят дневници като част от пътя им към нов живот.

Със събраната по време на оригиналното разследване информация Масър написал заповед за обиск на апартамента на Максин Ръсел и убедил съдия да го подпише. Заповедта включвала всички дневници и документи, написани от заподозряната, както и семейни снимки, показващи Максин с дълга черна коса. На един рафт в дневната Масър попаднал на няколко дневника, които Максин водела през годините си без наркотици. В един от тях се описвал оплесканият обир; Максин изразявала също и вината си, че е била замесена в отнемането на човешки живот, въпреки че твърдяла, че става въпрос за нещастен случай. Освен това един албум в килера съдържал снимки на Максин още от детството ѝ. На много от тях тя била с дълга черна коса.

Максин беше арестувана преди две седмици и още се намираше в затвора, тъй като не беше в състояние да си позволи наложената ѝ гаранция от два милиона долара. Управлението не беше оповестило за ареста и засега той не беше привлякъл интереса на медиите, така че беше време Масър да продължи с втората част от стратегията по случая.

– Днес следобед имам среща с Джон – каза той на групата. – Ще идем при адвоката на Максин да видим дали тя няма да се съгласи на споразумение. За две седмици би трябвало да си е дала сметка, че килията не е мястото, където би искала да прекара остатъка от живота си.

Джон беше прокурорът Джон Люин, който поемаше случаите от „Неприключени следствия“. В репортажите си за разрешени стари случаи местните медии често го наричаха Краля на студените случаи.

– Тя обаждала ли се е на бившия си съпруг от затвора? – попита Балард.

– Не и по наблюдаваните линии – каза Масър. – Съмнявам се, че той знае за арестуването ѝ.

– Какво смята да ѝ предложи Джон? – попита Лафонт.

– Не знам как ще започне, но ми каза, че ще се съгласи на пълен имунитет, ако разкрие бившия си – отвърна Масър.

– И мислиш ли, че ще го направи? – попита Лафонт.

– Определено – отвърна Масър. – Опитах се да прегледам бракоразводното, но без успех. Но два пъти след развода тя е искала ограничителна заповед срещу него. Не оставам с впечатлението, че изгаря от любов по бившия си мъж. Ще се съгласи.

– Да се надяваме – каза Балард. – Кажи ми, когато научиш.

– Дадено.

– Добре, значи това е всичко – каза Балард. – Извинявайте, че закъснях, и благодаря, че всички ме изчакахте. А сега да запретваме ръкави и да задълбаем.

Балард винаги завършваше седмичните срещи с думите, взети от едно нейно любимо парче на Мюз – „Дълбай“. Думата беше изписана и на стената. Тя беше нейният код както в живота, така и в работата ѝ.

4.

Балард се върна при бюрото си и отново отвори един от сигналите, които беше преглеждала преди малко. Този беше за кражба от кола в Топанга отпреди няколко месеца. Вниманието ѝ към него беше привлечено от бележката на полицая в резюмето, че на паркинга е имало продавач на плодове. Той казал, че не видял нищо, но полицаят беше записал името и телефонния му номер. Балард копира информацията за продавача и жертвата в малкия си бележник. Жертвата се казваше Сет Доусън, който съобщил за кражба на чисто нов iPhone 15 и часовник „Брайтлинг“ за три хиляди долара, подарък от баща му. Тези два предмета изкарваха случая от категорията дребни кражби и го правеха обир.

Докато прибираше бележника в джоба си, Колин отново надникна над преградата и попита:

– Не си ли забравила нещо днес?

Балард веднага си помисли за срещата на екипа и се зачуди какво може да е пропуснала.

– Не мисля – отвърна тя. – Какво?

– Ами например значката – заговорнически прошепна Колин.

Балард посегна към десния си хълбок, сякаш да опипа колана си.

– По дяволите, права си. Под седалката на колата е. Ще я взема, когато изляза. Благодаря, че забеляза, Колин.

– Няма нищо – отвърна Хатърас.

Едната от двете линии на телефона на бюрото ѝ започна да примигва.

– Ще вдигнеш ли? – попита Балард.

– Разбира се – отвърна Хатърас.

Главата ѝ се скри и тя вдигна телефона. После заговори на Балард, без да наднича над преградата.

– Дарси Трой на първа линия. Каза, че било важно.

Балард натисна копчето и вдигна слушалката.

– Дарси, нека позная. Шакила Уошингтън ли?

– Шакила Уо...? Не, за друго е. Току-що имаме пробив с Изнасилвача с възглавниците.

Балард не каза нищо, но по гръбнака ѝ пробягаха ледени тръпки.

– Рене?

– Да, извинявай, слушам те. Къде са го пипнали?

– Не са. Става въпрос за съвпадение по едно роднинско търсене, което вие пуснахте миналата година.

– Разказвай.

– Някакъв тип бил арестуван от участъка в Уест Вали за домашно насилие. Взели му ДНК проба и я пратихме в Министерството на правосъдието. Оказа се като роднинско съвпадение по случая с Аби Сенклер.

Това беше един от първите случаи, които Балард беше изпратила за сравнителен генетичен анализ след възстановяването на звеното преди две години. Изнасилвача с възглавниците беше тероризирал града в продължение на пет години в началото на века. Десетки жени били изнасилени в домовете им. Всяка спяла и се събудила, когато някой нахлузвал калъф на възглавница на главата ѝ. След изнасилването той задушавал жертвата, докато изгуби съзнание, връзвал я със свински опашки и се измъквал.

Бил образуван екип по случая, но не били направени никакви арести. Терорът достигнал кулминацията си през 2005 г. с убийството на последната известна жертва, Аби Сенклер. Извършителят прекалил с нея и я задушил до смърт след изнасилването. След това посегателствата престанали и Изнасилвача с възглавниците изчезнал напълно.

– Значи има роднинско съвпадение – каза Балард. – Колко голямо?

– Много – отвърна Трой. – Има голяма вероятност арестуваният да е син на Изнасилвача с възглавниците.

Балард кимна. Пулсът ѝ се беше ускорил.

– Кога е бил направен арестът за домашно насилие?

– Преди два месеца.

– Еха!

– Толкова време отнема обработката на пробите и вкарването им в базата данни на министерството. Тези проби имат по-нисък приоритет в сравнение с взетите от местопрестъпленията. Слава богу, че ти беше пуснала търсенето.

Балард беше постъпила в управлението и беше в академията, а по-късно и като униформен патрулен полицай в годините, през които Изнасилвача с възглавниците беше тероризирал града. Тя и партньорът ѝ бяха първите, пристигнали по сигнала за Аби Сенклер. Това беше първото местопрестъпление с убийство за Балард и макар че след това беше виждала много други, картината с голото тяло на Аби Сенклер с нахлузен калъф от възглавница на главата се беше запечатала в ума ѝ. И това беше първият случай, който беше взела от рафта от библиотеката на изгубените души – архива на неразкритите убийства.

– Добре, Дарси – каза тя. – Кажи ми с какво разполагаш по случая с домашно насилие.

Балард си записа информацията, благодари на Трой за обаждането и затвори. Стана да види кой е останал на Сала. Срещите в понеделник сутрин бяха задължителни, но от следователите се изискваше да работят само един ден в седмицата и мнозина си тръгваха след срещата, за да си изпълнят задълженията някой друг ден. Сега видя само Хатърас и Пършон. Знаеше, че Агзафи предпочита да работи във вторник или петък, а Масър вероятно беше излязъл да се срещне с прокурора по случая на Максин Ръсел. Лафонт го нямаше никакъв, но Балард се надяваше, че просто е отишъл за кафе или до тоалетната, защото щеше да ѝ трябва.

– Добре, Андерс, Колин, слушайте – каза тя. – Имаме горещ случай, с който искам да се захванем сериозно.

Балард направи справка с бележките си, преди да продължи.

– Искам да се заемете с Николас Пърсел, роден на двайсет и девети януари две хилядната година. Преди два месеца е бил арестуван за домашно насилие в Уест Вали. Искам да знам всичко за него – къде живее, къде работи, за престъплението, всичко.

– А какъв е случаят? – попита Пършон.

– Преди двайсетина години имаше сериен изнасилвач с прякор Изнасилвача с възглавниците – каза Балард. – Нападаше жени в продължение на пет години. Говоря за десетки жертви. Накрая уби една от тях, след което изчезна. Така и не беше хванат. Случаят е онова убийство.

– Но чакай малко – каза Хатърас. – Ако Николас Пърсел е роден през двехилядната, значи...

– Няма начин да е нашият човек – довърши Балард. – Правилно, не е. Извършителят е баща му. Имаме ДНК съвпадение. Бащата на Пърсел е Изнасилвача с възглавниците. Ще го открием чрез сина му, ще му вземем ДНК проба и ще продължим нататък.

– Страхотно – каза Пършон.

Балард го изгледа за момент. Не беше съвсем сигурна какво шведите смятат за страхотно. Накрая реши, че използва думата, защото английският му е втори език, кимна и тръгна към архива, като слушаше как Хатърас и Пършон обсъждат разделянето на работата.

Досиетата в архива бяха подредени първо по година, след това азбучно, по фамилиите на жертвите. Балард трябваше да използва манивелата, за да отвори рафтовете за 2005 г. Досието на Аби Сенклер се оказа цяла кутия, съдържаща материалите от разследването на убийството, както и на четирийсет и шестте изнасилвания, започнали през 2000 г. Балард смъкна кутията с дръжки от рафта и я помъкна към бюрото си.

Хатърас и Пършон бяха завъртели столовете си и я чакаха. Балард още не можеше да разчита лицето на Пършон така добре, както това на Хатърас след две години съвместна работа. А лицето на Хатърас ясно показваше, че нещо не е наред.

– Какво има? – попита тя.

– Ами, открихме Николас Пърсел – каза Хатърас. – Мислим също, че открихме и баща му.

– Доста сте бързи. Какъв е проблемът?

– Виж. – Хатърас стана да ѝ направи място.

Балард остави кутията на стола и се наведе към екрана. Той показваше снимка от Фейсбук страницата на Ник Пърсел – семейно събиране около празнична торта.

– Върнах се три години назад, за да я намеря – каза Хатърас.

– Добре, и какво по-точно гледам? – попита Балард.

– Прочети текста – отвърна Хатърас. – Двайсет и първият рожден ден на Ник. Онзи вдясно е баща му.

Балард се загледа в бащата. Стори ѝ се смътно познат, но не можеше да се сети откъде точно. Изглеждаше на около петдесет, с румено лице и гъста черна коса. Беше с фланела за голф на райета, с вдигнати над лактите ръкави.

– Кой е той? – попита Балард.

– Съдия – изтърси Пършон, изпреварвайки Хатърас.

– Той е главният съдия на Висшия съд на Лос Анджелис – каза Хатърас. – Почитаемият Джонатан Пърсел.

Сега Балард се сети откъде го познава.

– Намерихте ли доклада за домашното насилие?

– Имаме го – отвърна Пършон. – Но трябва да ти кажа, че изобщо не е бил заведен.

– Окръжната прокуратура е отказала да образува дело – каза Хатърас. – Може би съдията ги е натиснал.

Балард я изгледа по начин, който показваше, че подобни неща са опасни за казване.

Отиде при бюрото на Пършон и се наведе към неговия екран. Пършон стана от мястото си и тя седна да прегледа резюмето, написано от извършилия ареста полицай. Четеше подробностите за така нареченото нападение и какво беше превърнало случая в углавно престъпление. Като жертва беше посочена Сара Сантана, на двайсет и една, която казала, че приятелят и Николас Пърсел се ядосал и я задушил до безсъзнание, когато тя закъсняла от работа. Балард превъртя страницата надолу, за да види дали са били събрани някакви веществени доказателства. В доклада пишеше, че полицаят е снимал врата на жертвата, както ѝ лявата ѝ ръка, защото тя казала, че е счупила два нокътя, докато се е опитвала да се освободи от хватката на Пърсел.

– Снимките няма ли ги в доклада?

– Няма ги – отвърна Пършон.

– Не трябва ли да са към него? – попита Хатърас.

– Ако полицаят ги е направил с телефона си, би трябвало да са приложени – каза Балард. – Така изисква протоколът при сигнали за домашно насилие.

– Чудя се дали го е направил и дали в прокуратурата не са ги видели – каза Хатърас.

– Това е въпросът – отвърна Балард.

Тя стана, върна се при кутията, взе я и тръгна към бюрото си.

– Чуйте ме добре. Никакви приказки по случая извън тази стая. Никой друг не знае за случая, за съдията и за каквото и да било друго. Разбрахте ли ме?

Хатърас и Пършон кимнаха сериозно.

– Добре – каза Балард. – Андерс, прати ми доклада.

Остави кутията на бюрото си и вдигна капака. Вътре имаше шест пластмасови папки, поставени с гръбчетата нагоре и с отбелязани дати. От първото преглеждане на кутията преди две години Балард помнеше, че първите пет папки съдържат доклади за серията нападения, приписвани на Изнасилвача с възглавниците. Шестата беше за последния случай, убийството на Аби Сенклер. Балард я извади и седна да си припомни отново разследването на убийството.

Но преди да отвори папката, отвори списъка с контактите на телефона си и се обади на Лафонт.

– Какво има, Рене?

– Тръгна ли си?

– Да. Помислих си, че сме свършили. Имам уговорен обяд. Смятах да се върна, когато получа новини от Дарси по моя случай. След това ще си отработя часовете.

– Искам след обяда да се върнеш. Току-що получихме нови данни, по които искам да продължа днес.

– Ъ-ъ, добре. Мога да се върна и още сега. На десет минути път съм. Спрях да побъбря с капитан Лабрава. Той ме видя на паркинга и попита за задействалата се аларма на вратата сутринта.

Лабрава беше началникът на операциите в центъра „Амансън“. Това го правеше шеф на сградата, но не и на звено „Неприключени следствия“, което се водеше към отдел „Грабежи и убийства“ в централата на ЛАПУ.

– Господи, този тип и проклетата задна врата – каза Балард. – Няма ли си по-важни неща, за които да се безпокои?

– Би трябвало да има – каза Лафонт. – Но мисля, че замазах положението. Казах, че сме открили гущер в архива и сме се опитали да го спасим, като го изнесем навън по най-бързия възможен начин.

– Гущер? И той се е вързал?

– Не знам, но му дадох причина да зареже въпроса. Не мисля, че ще го повдигне отново.

– Ще видим.

– Е, за какви нови данни става въпрос?

Балард му каза, че един от първите ѝ случаи като шеф на звеното е бил изпратен в лабораторията за ДНК сравняване и че току-що са намерили съвпадение. И че съвпадението води до главния съдия на Висшия съд на Лос Анджелис.

Лафонт подсвирна достатъчно силно, за да принуди Балард да дръпне телефона от ухото си.

– Явявала ли си се някога пред Пърсел? – попита той.

– Доколкото си спомням, не – отвърна Балард. – Мисля, че той се занимаваше предимно с граждански дела. А сега е главен съдия, но това е предимно административен пост.

– Жалко, че не води дела. Бих искал да го погледам.

– Е, ще имаш тази възможност. Ще взема ДНК проба от него при първа възможност.

– Тайно ли?

– Освен ако не знаеш някакъв друг начин. Едва ли ще се получи, ако отидем в съда, потропаме на вратата му и кажем: „Хей, съдия, нещо против да ти вземем проба?“.

– Споделям мнението ти. В такъв случай какво си намислила?

След като разполагаше със солидна следа по много голям неразкрит случай, Балард не искаше да забавя разследването нито за ден, час и дори минута. За нея този случай беше основен приоритет още от деня, когато беше възстановила звеното.

– Още не съм мислила, но съдиите обикновено паркират в подземния гараж. Мисля да го пресрещнем, когато си тръгва, и нататък да импровизираме.

– Звучи добре. Сигурна ли си, че мога да спазя обедната си среща и да дойда след нея? Няма да е нужно да ходим до центъра до четири или някъде там, нали?

– Да, но искам да си запознат със случая. Току-що извадих материалите по него.

– Ще се върна към два, става ли?

– Добре. Аз също имам обедна среща. Ще се видим следобед.

– Няма да го правим само ние двамата, нали?

– Не, ще се опитам да накарам Пол и Лилия също да се върнат.

– Добре. До два.

– Да.

Балард затвори и си погледна часовника. Имаше половин час преди да ѝ се наложи да тръгне за срещата си. Отвори лаптопа си и провери последните покупки с кредитните карти, които бяха в портфейла ѝ. Надяваше се, че с поне една от тях е било купено нещо и че това ще ѝ помогне да проследи покупката до крадеца, но се оказа, че и двете карти не са били използвани.

Замисли се. Обикновено откраднатите карти и номерата им се продаваха бързо от крадците на други престъпници, които ги използваха трескаво преди жертвата на кражбата да ги е блокирала. Това очевидно още не се беше случило. Разочарована, тя обмисли възможните причини и се запита дали да блокира картите, или да ги остави с надеждата те да доведат до някаква следа.

Хатърас подаде глава над преградата, но не каза нищо.

– Какво има, Колин?

– Просто се чудех дали нямаш някаква задача за мен.

– Не, излизам на среща. Не е нужно да оставаш.

– Сигурна ли си?

– Да.

– Е, добре тогава.

Балард погледна екрана и започна процедурата по докладване на картите за откраднати и искане да ѝ бъдат издадени нови.