Радост

1.

Алегра Диксън помнеше съвсем ясно деня, в който майка ѝ си тръгна. Тогава беше на шест. Ана, икономката, имаше почивен ден. Майката на Алегра, Изабел, обикновено спеше до късно, а баща ѝ, Брадли, се беше върнал от поредното си дълго пътуване. Тя се беше научила от съвсем малка да не ги безпокои и да се старае да не вдига никакъв шум. Пристъпваше на пръсти надолу по стълбите, за да отиде да закуси, когато чу, че родителите ѝ разговарят в кухнята, говореха високо. Не беше сигурна дали да влезе или не, затова спря и се заслуша.

Родителите ѝ не крещяха. Държаха се любезно един с друг.

Когато бащата на Алегра не беше у дома, майка ѝ често се смееше. Алегра мислеше, че смехът ѝ е като звънчета. Изабел беше изящна. Имаше дълга рижава коса, зелени очи и красиво лице. Обличаше интересни рокли, слагаше красиви бижута, а парфюмът ѝ ухаеше божествено. Когато бащата на Алегра го нямаше, майка ѝ излизаше почти всяка вечер и икономката оставаше при нея, докато тя се прибере. Живееха във Вашингтон, окръг Колумбия, в къща в Джорджтаун. Изабел често пътуваше до Ню Йорк, за да се види с приятели, и тогава Ана отново оставаше при момичето. Родителите на Изабел, бабата и дядото на Алегра, семейство Вандерхолт, живееха в Ню Йорк.

Баща ѝ беше в армията. Носеше униформа и беше много красив. Пътуваше до далечни места и оставаше там дълго, понякога дори цяла година. Посещаваше страни като Либия и Либерия в Африка, също и в Южна Америка. Прибираше се вкъщи от време на време. Когато си беше у дома, работеше на място, което наричаха Пентагона. Почти не разговаряше с Алегра, а когато все пак опиташе, сякаш не знаеше какво да каже. Питаше я за училище или ѝ казваше колко много е пораснала от последния път, когато я е видял, а това беше преди доста време.

В този ден гласовете им, които долитаха откъм кухнята, звучаха сериозно. Майка ѝ не се смееше. Алегра я чу да казва, че се връща в Ню Йорк. Баща ѝ попита какво очаква той да прави с „детето“. Обикновено я наричаше „детето“ и рядко използваше името ѝ, когато говореше за нея, затова тя предположи, че пита за нея. Каза, че заминавал отново след две седмици. Изабел отговори, че Алегра може да остане в къщата във Вашингтон с Ана. Тя не можела да вземе дете със себе си. Възнамерявала да отседне при приятели. Бащата на Алегра отсече, че е невъзможно. Детето имало нужда поне единият родител да бъде с него, а Изабел беше категорична, че няма да е тя.

Момиченцето се отдалечи тихо на пръсти, реши, че моментът не е подходящ, за да влезе в кухнята. Беше уплашена, объркана. Сърцето ѝ блъскаше лудо. Ако майка ѝ си тръгваше и нямаше да я вземе със себе си, а баща ѝ заминаваше отново и тя не можеше да остане сама във Вашингтон с Ана, без родител – какво щеше да стане с нея? Какво означаваше това? Тя много рядко виждаше баба си и дядо си – родителите на баща ѝ, освен това те бяха много възрастни. Майка ѝ беше казала, че няма възможност да остане при нейните родители. Алегра се качи в стаята си и седна на леглото, прегърнала плюшеното си мече, казваше се Джордж. Трябваше да изчака те да ѝ кажат къде ще отиде.

Алегра забеляза куфарите на майка си подредени в спалнята ѝ. Предишния ден я видя, когато си приготвяше багажа. Момиченцето реши, че отива на парти в Ню Йорк. Винаги носеше много дрехи, но този път беше приготвила още повече.

Алегра дълго седя на леглото, чакаше те да дойдат при нея. Вече не беше гладна. След това чу пристигането на автомобил, долу се понесоха гласове. Чу стъпки на площадката. Известно време приближаваха и се отдалечаваха, след това входната врата се затвори. Автомобилът потегли, но никой не дойде при нея.

Чака цял ден. Бяха я забравили. Понякога се случваше, когато бяха много заети. След това вратата се отвори и баща ѝ влезе. Беше в униформа и изглеждаше много сериозен. Погледна седналото на леглото дете, гушнало мечето. Наблюдава я цяла минута. Тя беше истинска миниатюра на майка си, със същата рижава коса и зелени очи. Може би нежелано напомняне в този момент. Накрая баща ѝ заговори.

– Майка ти замина – заяви сериозно той. Поколеба се за кратко, след това добави: – Няма да се върне. – Зачака, тъй като не знаеше какво друго да каже, след това се обърна, излезе и затвори тихо вратата след себе си. Беше забравил, че няма кой да нахрани Алегра, тъй като Ана имаше свободен ден. Нямаше значение. Малката и без това не беше гладна. Момичето седеше и гледаше вратата, притискаше силно Джордж. Баща ѝ не каза къде отива, не спомена дали тя ще отиде някъде. Нямаше никаква представа какво ще стане с нея. Мислеше единствено, че майка ѝ бе забравила да се сбогува, когато тръгна. Баща ѝ все повтаряше да е смела, затова тя не заплака, от страх, че той може да се върне в стаята. Само че той не се върна. Тя се сви на топка на леглото, притисна Джордж до себе си и остана така, докато не заспа.

Пламенната връзка между Брадли Диксън и Изабел Вандерхолт продължи месеци, а бракът им седем години. Всичко изглеждаше невъзможно. Тя беше златно момиче, ослепителна дебютантка, а после и светска личност в Ню Йорк, дивото дете на високоуважаваното семейство Вандерхолт. На осемнайсет, след като завърши девическо училище в Ню Йорк, Изабел не прояви интерес да се запише в колеж. Беше попаднала сред ултрамодния елит на града, в компанията на Анди Уорхол и антуража му. Вечер бе редовна посетителка на „Студио 54“, известно като „съвременна Гомора“, свърталище с наркотици и диско, където светски особи се смесваха с музиканти, холивудски звезди и всякаква паплач. Средата беше колоритна и неподходяща. Родителите ѝ отдавна се бяха отказали да я контролират. Тя беше единственото им дете. Баба ѝ и дядо ѝ по бащина линия бяха създали фонд на нейно име, за да бъде напълно независима, когато навърши двайсет и една. Родителите ѝ не можеха да я спрат. Тя беше красива и млада, дива, приличаше на Рита Хейуърт и имаше великолепно тяло. Запозна се с неподходящи хора, включително с приятелите си от студио „Фактъри“ на Уорхол, и изигра няколко епизодични роли в някои от филмите му, по-красива от която и да било филмова звезда. Беше на двайсет и една, когато се запозна с Брадли Диксън.

Беше 1979 година и полковник Брадли Диксън, на четиресет и три, многократно награждаван герой, ветеран от Виетнам, беше прекарал по-спокойно последните четири години след Виетнам, Лаос, Камбоджа и други проблемни места в Африка. Имаше висок пост във военния разузнавателен корпус и бе изиграл важна роля при подписването на мира във Виетнам. Една вечер влезе в „Студио 54“ с приятели. Беше в черен смокинг, без униформа и веднага забеляза Изабел. Обикновено не посещаваше подобни места, но приятелите му бяха настояли да отиде с тях. Казаха, че има нужда да се поотпусне. Не грешаха. Бе прекарал целия си живот сред военни. Единствен син на генерал Том Диксън, Брадли бе израсъл по целия свят. Дипломира се в Уест Пойнт, после завърши обучение за военното разузнаване в началото на кариерата си. Ожени се за момиче от военно семейство, също като него, дъщеря на друг високопоставен офицер. Бракът се разпадна по време на дългия му престой във Виетнам. Кариерата му винаги беше на първо място и бе напълно несъвместима с брак. Съпругата му се разведе с него докато го нямаше и се омъжи за друг военен, но с по-скромна и не толкова бляскава кариера. Двамата с Брадли нямаха деца. Той така и не се ожени повторно. На човек му се налагаше да направи избор в живота. Неговата голяма любов беше кариерата, поне до онази вечер, когато се запозна с Изабел.

Забеляза я още щом влезе в „Студио 54“, забележителна жена, с огнени коси, която танцуваше лудешки с известен чернокож певец. Тя също забеляза Брадли, красив в черния смокинг. Той изпи две питиета и я покани на танц. Двамата танцуваха с часове, а когато по-късно се прибра в хотела си, вече бе омагьосан от нея. Няколко месеца щеше да работи във Вашингтон и започна често да отскача до Ню Йорк, за да се виждат.

Ожениха се след шест месеца. Тя беше на двайсет и две, а той на четиресет и три. Родителите ѝ имаха съмнения за брака им и способността ѝ да се укроти и създаде семейство. Бащата на Брадли също не беше във възторг от Изабел. Всичко у нея нашепваше за неприятности, като се започне от външния ѝ вид, приятелите ѝ, миналото ѝ, свободата ѝ.

Алегра се роди скоро след това и беше нежелана изненада. Бебето стресна Брадли, струваше му се очарователно през малкото време, докато си беше у дома. Изабел не беше от жените, които човек може да остави да седят кротко пред камината с бебе на ръце. Докато Брадли го нямаше, тя прекарваше повече време с приятелите си в Ню Йорк, отколкото с бебето. Той беше наясно, че не може да контролира съпругата си, и още от самото начало престана да се опитва.

През седемте години брак Брадли обикаляше по целия свят, на всички проблемни места на картата. Панама, Близкия изток, Либия, Корея. Изабел ограничаваше, доколкото може, социалния си живот по време на кратките завръщания на Брадли и оставаше с него във Вашингтон, само че притегателната сила на Уорхол и свитата му, както и на останалите ѝ приятели в Ню Йорк, беше невъобразимо силна. Тя не успяваше да прикрие радостта си, когато Брадли отново заминаваше. Беше заслепена от него, когато се запознаха, но много скоро се отегчи. Не беше тайна, че не бе създадена да бъде съпруга на военен, и дори не положи усилия. Мразеше познатите съпруги на военни, а и те не я харесваха. Изабел живееше и играеше по свои правила. Беше част от друго, по-модерно, светско общество. Беше си мислила, че Брадли е силен и сексапилен мъж, ала откри със закъснение колко е студен, макар и изключителен в леглото, поне в началото.

Дъщеря им Алегра беше просто една досадна грешка. Заминеше ли Брадли, Изабел също заминаваше, връщаше се в Ню Йорк. Отсядаше при приятели. Животът ѝ не замираше нито за миг, нито пък неговият. Тя бе пуснала дълбоки корени в забързания живот на Ню Йорк. Това, че живееше във Вашингтон, не я задържаше у дома, там бе удобното място, на което да остави детето – при икономката, на бавачка или гледачка, който и да е. Родителите на Изабел никога не се месеха. Знаеха, че е безсмислено. Изабел правеше каквото реши. Родителите на Брадли бяха наясно колко е своенравна и бяха преценили, че са твърде възрастни, за да я поучават. Нямаха други внуци и рядко виждаха Алегра. Чувстваха се неловко около деца. Бащата на Брадли беше на седемдесет и все още консултираше Министерството на отбраната. Те така и не можаха да си обяснят слабостта на сина им към Изабел. Тя не ставаше нито за съпруга, нито за майка.

Макар да имаше хиляди причина да се отдръпне, Брадли държеше на този брак. Не искаше втори развод, но не се задържаше у дома достатъчно време, за да оправи брака си или да сложи Изабел в правия път. Той можеше да организира маневрите на хиляди войници или да изведе тайно петстотин партизани от джунглата по-успешно, отколкото да се справи със съпруга като Изабел. Отначало я обичаше, но чувствата постепенно се стопиха. Тя беше като див кон, който човек иска да притежава, но не може да язди. Алегра пък се превърна в забравен наблюдател, който следеше как протича бракът на родителите ѝ. Брадли не се изненада, когато Изабел заяви, че го напуска, защото той вече не я обича. Проблемът беше детето. Той нямаше представа какво да прави с малката, а Изабел категорично отказа да я вземе със себе си. Тя не бе имала никакво желание да бъде майка.

Трябваха му две седмици, за да убеди родителите си да приемат Алегра при тях, поне докато се върне отново във Вашингтон. Той не разполагаше с време, за да уреди каквото и да било друго, и те се съгласиха дъщеря му да остане при тях за няколко месеца. Положението съвсем не беше най-доброто. Те не бяха готови да се грижат за дете и не бяха във възторг, но Брадли знаеше, че ще има кой да е с нея и тя ще бъде в безопасност, затова настоя. Родителите му живееха в северната част на Ню Йорк, близо до река Хъдсън и до Уест Пойнт, чудесна среда за едно дете. Вечерта преди Алегра да отиде при тях, Брадли ѝ каза къде я изпраща. Багажът ѝ беше събран и отнесен там няколко дни преди той да замине. Изабел вече бе дала ясно да се разбере, че не иска правата над детето и ще го уведоми кога би могла да я посещава. На двайсет и девет, най-сетне свободна, дивият кон бе пуснат от конюшнята и се канеше да препусне към дивата прерия. Канеше се в най-скоро време да замине за Лондон, друго място, което много ѝ отиваше. Приятелите ѝ в Лондон бяха точно толкова необуздани като тези в Ню Йорк.

*

Генерал Томас Диксън и съпругата му Каръл посрещнаха Алегра студено, както обикновено. Не бяха свикнали с деца и не бяха виждали момиченцето често през изминалите шест години. На Брадли рядко му оставаше време да ги посети между пътуванията си, а Изабел никога не си правеше труда да се среща с тях. Те останаха шокирани, че майката на детето го изоставя и товари сина им с отговорността да я отглежда, тъй като той пътуваше по десет месеца в годината, дори повече. Гордееха се с кариерата му, но не и с брака му. Брадли не се беше чувал с родителите на Изабел, откакто тя го напусна, а и не очакваше те да го потърсят. И те не бяха отдадени баба и дядо, а Изабел рядко се виждаше с тях. Беше ги изтощила напълно в младежките си години, те не проявяваха търпение към нея и я избягваха, стига да беше възможно. Непрекъснато се страхуваха от скандал и не бяха никак очаровани от развода.

Алегра пристигна в дома на баба си и дядо си с два куфара, предварително откарани там три дни по-рано от баща ѝ, преди той да отпътува. Момичето нямаше представа колко време ще остане тук, Брадли също. Родителите му казаха, че трябва да преценят как вървят нещата помежду им. Смятаха, че тя е твърде малка, за да бъде отделена и от двамата си родители, но други възможности нямаше. Ана не искаше да напусне Вашингтон. Тя имаше годеник, а родителите на Брадли не желаеха непознат в дома си. Брадли предупреди Алегра да се държи прилично, което бе нещо обичайно за нея. Тя бе послушно дете и уважаваше възрастните.

Домът на семейство Диксън беше голям и безрадостен, приличаше на учреждение. Намираше се близо до Академията. Брадли беше уредил Алегра да учи в местното държавно училище и всеки ден щеше да я взема училищен автобус. Родителите му просто трябваше да я хранят, а и те не възнамеряваха да правят много повече от това. Имаха готвачка и икономка, а майката на Брадли обеща да помага с грижите за детето, когато се налага. Нито един от тях не гледаше на това като на дългосрочен ангажимент. Беше просто временна мярка, докато Брадли го няма.

Ангажиментът му трябваше да приключи след единайсет месеца. За тяхна изненада, Алегра не създаваше никакви неприятности. Тя беше като малък призрак, който живееше сред тях. Те почти не я виждаха. През повечето време, за тяхно огромно облекчение, момиченцето си стоеше в стаята. Двете им домашни помощници я хранеха и наглеждаха. За Коледа готвачката я заведе на филм на „Дисни“, а икономката избра всички подаръци, които семейство Диксън възнамеряваха да ѝ подарят за празника. А те не бяха много. Алегра бе свикнала на емоционални лишения още преди да пристигне, затова не искаше нищо и не очакваше нищо. Тя имаше богат измислен живот в самотния дом на баба си и дядо си. Прочете всички книги, които можа. Баща ѝ дойде да я види, когато се върна, а тогава беше вече ясно, че уговорката е удачна за всички и родителите му се съгласиха тя да остане. Брадли беше продал къщата в Джорджтаун след като Изабел го напусна и си беше купил апартамент, така че вече нямаше значение колко време ще отсъства.

Този път се бе върнал за месец и му остана време колкото да се види два пъти с Алегра. Уест Пойнт беше далече от Вашингтон. Ана се беше омъжила и се беше преместила да живее другаде, затова той бе наел фирма да поддържа апартамента му, докато го няма. За Алегра нямаше кой да се грижи. Срещите му бяха и денем, и нощем, докато се подготвяше за следващото пътуване. Изабел беше все още в Лондон и той не се беше чувал с нея от няколко месеца. Бяха подали документи за развод и процедурата беше в последната си фаза. Брадли щеше да получи пълно попечителство, а Изабел нямаше възражения.

Алегра вече беше свикнала с живота при баба си и дядо си. Беше ѝ приятно да прекарва време навън и харесваше училището си. Не ѝ позволяваха да води приятели у дома. Нямаше смисъл да променят нещо, което бе приемливо за всички, а Брадли не можеше да предложи по-добро решение. Родителите на Изабел дадоха ясно да се разбере, че не могат да се грижат за дете на възрастта на Алегра.

Алегра живя с родителите на баща си пет години и се стараеше да не се набива на очи в леденостудената скована атмосфера на дома им. Първоначално се опита да ги спечели, да покаже обич, да им помага. Всички прояви на обич караха възрастните хора да се чувстват неловко и те не я поощряваха. Брадли я посещаваше, когато се прибираше в страната, но тя никога повече не отиде да живее при него. След като Изабел го напусна, го изпратиха в Либия, в Персийския залив, после в Панама и Либерия и рядко му се случваше да се върне за дълго в Щатите.

На Алегра ѝ беше приятно да ходи с дядо си в Уест Пойнт, за да гледат маневри или парад. Струваше ѝ се вълнуващо и ѝ напомняше за баща ѝ. Всички мъже в униформи приличаха на него.

За пет години баба ѝ и дядо ѝ я заведоха два пъти да се види с майка си, когато Изабел се беше прибрала за малко от Лондон, където се беше установила. Алегра си каза, че Изабел е красива, както винаги, и остана слисана, когато майка ѝ я прегърна. Така копнееше за ласка, че усети прилив на обич към нея. Беше свикнала със строгостта на баба си и дядо си, които разговаряха с нея като с възрастен и дори не я докосваха. Когато прегръщаше баща си, той винаги се напрягаше и тя разбираше, че е направила нещо нередно. Таеше в себе си толкова любов, а нямаше на кого да я даде. Тя беше скрита в нея, също като дълбок кладенец, който се пълнеше от неизвестен източник. Вечер продължаваше да спи с плюшеното си мече, нещо, което баба ѝ не одобряваше, но въпреки това ѝ бе позволила.

На Алегра ѝ беше приятно, когато се видя с майка си. Изабел беше толкова изящна и вълнуваща. Беше лесно да я обича и прегръща и Изабел ѝ позволяваше. Беше мека и нежна, а парфюмът ѝ ухаеше прекрасно. Все още използваше същия. Алегра не го беше забравила. Момиченцето прекара цял ден с нея, а след това, също като пеперуда, майка ѝ отлетя и пъстрите цветове на крилцата ѝ изчезнаха от света на Алегра. Замина, за да се види с приятелите си, а Алегра се върна при баба си, дядо си и еднообразния живот. Най-големият страх на двамата възрастни беше, че тя ще стане като майка си, и правеха всичко по силите си тя да се превърне в отговорен, сериозен човек с „нормални“ ценности. Брадли се опитваше да поощрява същото при редките си и много кратки посещения.

Петте години на почти военна строгост приключиха неочаквано, когато баба ѝ получи удар и почина, а дядо ѝ беше с напредваща деменция и не можеше да се грижи за нея. На Брадли му се налагаше да намери друго решение за Алегра, когато се върна за погребението на майка си. Единственото, което измисли, беше да я запише в чудесен частен пансион. На единайсет, поне според него, тя беше достатъчно голяма. В училището имаше мъжки и женски корпус и подготвяха кадри за Уест Пойнт. Брадли бе завършил същата гимназия. Уговаряше Алегра, че много ще ѝ хареса. Друг вариант нямаше.

Брадли тъкмо бе поел работа в района на Персийския залив и щеше да отсъства поне година. За пръв път се обърна за помощ към родителите на Изабел. Досега те не бяха предложили да му помогнат. Изпращаха задължителните подаръци за Коледа, обикновено пуловери и книги, веднъж кукла. Макар да бяха на възраст, те все още водеха активен социален живот. По настояване на Брадли се съгласиха да вземат Алегра за Деня на благодарността и Коледа, и да остане при тях след като приключи летният лагер в Мейн, на който я беше записал.

Семейство Вандерхолт не бяха готови да се грижат за дете, но когато видяха Алегра, се успокоиха. Тя беше много тиха и кротка. Знаеше какво се очаква от нея след годините, прекарани при семейство Диксън. Момичето нямаше да има никакви изисквания, щеше да се държи като възрастен човек, на почтително разстояние и да бъде невидима. Беше много добра във всичко това. Четеше ненаситно и си стоеше в стаята. Единственото ѝ бягство от лишеното от любов съществуване беше в книгите. Тя беше като пакет, който резервираните възрастни в живота ѝ си предаваха с неудоволствие. Изабел отдавна бе решила да остане в Лондон и бе казала на Брадли, че да се грижи за Алегра е немислимо. Тя нямаше време за дъщеря си, дори признаваше, че начинът ѝ на живот не е подходящ за едно дете. Брадли бе наясно, че това е самата истина, и не задава въпроси, нито настоя.

Той се върна в Персийския залив, а Алегра започна седемгодишната си присъда в пансиона. Беше прилежна ученичка и умно момиче. Притежаваше аналитичния ум на баща си и външния вид на майка си. Комбинацията беше наистина впечатляваща. Учителите я харесваха, създаде си приятелства, но беше затворена и срамежлива, след като години наред се беше чувствала нежелана, освен това се срамуваше, че няма семейство, докато останалите разказваха за близките си. Те имаха братя и сестри, родители, баби, дядовци, лели, чичовци, братовчеди и приятели, хора, с които прекарваха празниците и с които бяха живели и преди това. За разлика от тях Алегра имаше баща, който бе отсъствал през целия ѝ живот, и майка, която я беше зарязала на шест. Дядо ѝ по бащина линия почина година след смъртта на съпругата си, когато Алегра беше на дванайсет. Тя не го видя повече след като замина да учи в пансиона. Отиде на погребението, тържествено и церемониално събитие, достойно за генерал. Нямаше как да обясни всичко онова, което ѝ липсваше в живота. Все си мислеше, че вината е нейна. Ако бе проявила повече обич, ако бе оправдала очакванията им или приличаше повече на майка си, те щяха да я харесват или дори да я обичат. Бе твърде млада, за да разбере, че неумението на баща ѝ, на бабите и дядовците ѝ да изразят любовта си към нея се дължи на неспособността им да обичат когото и да било. Изабела бе толкова нарцистичен човек, че можеше да обича единствено себе си. Шестте години майчинство ѝ бяха предостатъчни. Алегра получаваше писма от нея от време на време в отговор на нейните, но те бяха сякаш писани от далечен приятел. Изабел се ужасяваше от ролята на майка, не можеше да я играе и я избягваше.

Баба ѝ и дядо ѝ по майчина линия посрещаха с ужас първите посещения на внучката си, изтръпнали от страх, че тя е неконтролируема и непокорна като майка си, но тя съвсем не беше такава. Щом усети нежеланието им да е там, тя напускаше стаята си единствено, за да се храни. Те живееха на Пето Авеню в Ню Йорк и имаха къща в Нюпорт, Роуд Айлънд. Това беше един от забележителните домове там, огромна мраморна къща, студена също като тях, но великолепна, подобна на музей. Там прекарваха празниците и ваканциите си. Къщата беше невероятна, пълна с ценни предмети и произведения на изкуството. Те разчитаха на многоброен персонал и Алегра вечеряше в кухнята с прислугата, които бяха много мили с нея, а баба ѝ и дядо ѝ излизаха почти всяка вечер със също толкова общителни приятели. Понякога канеха гости в смокинги, но тя беше твърде малка, за да присъства, и това бе истинско облекчение за тях.

Алегра пиеше чай с баба си и дядо си веднъж или два пъти в седмицата и разговаряха с нея за училището. На Коледа и на рождения ѝ ден ѝ дадоха подаръците, избрани от икономката, и в края на лятната ваканция тя с облекчение се върна в пансиона. Поне имаше къде да отиде за празниците, но така и не се почувства желана или у дома си. Беше натрапница. Роднините ѝ просто изпълняваха досадно задължение, което им бе наложено от баща ѝ. Времето минаваше и тя осъзна, че баща ѝ ги беше принудил да я приемат за празниците, защото те са единственото ѝ семейство, а той прекарваше по-голямата част от времето на другия край на света. Майка ѝ пък не проявяваше никакъв интерес към нея. Така че Алегра бе съвсем сама на този свят и те бяха задължени да го направят. Баща ѝ я посещаваше в пансиона, когато се връщаше в Щатите, но никога не оставаше дълго, тъй като беше много зает в Пентагона. Двамата бяха като непознати и бе така открай време. Стените, издигнати между тях, бяха твърде високи, за да ги прехвърлят, и Алегра бе приела наложените от него граници.

Алегра беше на шестнайсет, когато през лятото се запозна с Шепърд Уилямс – високо, красиво, умно момче с тъмна коса и сини очи. Родителите му, заедно с баба му и дядо му прекарваха летата в Нюпорт, в къща, голяма почти като тази, в която бе отседнала тя. Неговите баба и дядо познаваха нейните. Семейството му беше много порядъчно, от поколения живееха в Бостън. Шепърд беше на двайсет и учеше в Уест Пойнт, което ѝ беше познато. Имаше двама братя, с които не беше близък и бяха доста по-големи, и двамата бяха семейни и живееха на Западния бряг. Сподели с Алегра, че не е сигурен дали иска кариера в армията, но родителите му го убедили, че в Уест Пойнт може да разчита на добро обучение, а и дядо му бил завършил там.

Шеп беше чувствителен, грижовен и много умен. Двамата с Алегра станаха добри приятели, доверяваха си тайни и се чувстваха като сродни души. Той никога не бе имал приятелка като нея. Можеше да сподели всичко с нея, а тя изливаше душата си пред него. Младежът беше очарован от нея. Тя казваше онова, което мисли, бе честна и откровена, но никога груба. Беше нежно момиче. Запознанството с него промени живота ѝ. Тя споделяше мислите и чувствата си, нещо, което не беше се случвало преди. През останалото време от годината си пишеха и се виждаха в Ню Йорк за Коледа или в Нюпорт.

Приятелството им прерасна в любов през лятото, когато тя навърши осемнайсет. Беше приета в Колумбийския университет и започваше училище през есента, а Шеп тъкмо беше завършил Уест Пойнт като младши лейтенант и не знаеше какво друго да прави, затова реши да остане при военните. Бащата на Алегра не присъства на завършването ѝ. Беше в Афганистан, но обеща да прекара Коледа с нея. Баба ѝ и дядо ѝ дойдоха на дипломирането. Чувстваха се неловко, но тя си каза, че е мило от тяхна страна. Вече смяташе, че е пораснала, след като щеше да започне колеж.

Същото лято двамата с Шепърд за пръв път правиха секс и сърцето ѝ изля цялата любов, която можеше да му даде и която цял живот бе чакала да дари. Връзката им беше наситена с нежност, а той беше чувствителен младеж. Искаше да се занимава с военно разузнаване, също като баща ѝ, „но само за известно време“. Канеше се да запише офицерски курс за една година във Вашингтон, а след това щеше да води военен разузнавателен отряд. Предстояха му пет години активна служба. Алегра го предупреди, че животът на военен в армията ще го погълне, но той я увери, че това няма да се случи.

Тя бе свидетел на това какво стори военната кариера с баща ѝ. Той бе леденостуден човек и се отнасяше почти нечовешки към живота. Беше разбрала, че баща ѝ е неспособен да прояви чувства към друго човешко същество. Изпълняваше задълженията си към родителите си, но не проявяваше обич към тях, нито пък те към него. Беше разочарован от две жени и момичето усещаше, че за него тя е неприятно напомняне за една от тях. С всяка изминала година Алегра започваше да прилича все повече на майка си, без нейните диви прояви и безобразно поведение, но физическата им прилика, красотата, бяха много подобни. Брадли беше се оставил да бъде погълнат от кариерата си и бе се откъснал от всички дълбоки и трайни връзки, доколкото ги имаше, дори с единственото си дете. Усещаше болка всеки път, когато я видеше, сякаш се страхуваше, че ще покаже чувство, с което не би искал да се справя. Докато растеше, Алегра четеше за войните, в които той бе участвал, и осъзна, че е бил свидетел на невъобразими ужаси. Страхуваше се това да не се случи с Шепърд. Любимият ѝ мислеше, че ще успее да се справи, но малцина имаха този късмет. Тези хора или се превръщаха в роботи, също като баща ѝ, или се разкъсваха вътрешно, разпадаха се на милиони късчета.

Дядото на Шеп по бащина линия беше военен, но баща му беше бизнесмен и макар родителите му да не бяха много емоционални хора, бяха по-сърдечни от семейството ѝ и по-любезни с нея. Родителите на майка ѝ, семейство Вандербилт, имаха своите социални ангажименти и повърхностни ценности, бяха преди всичко егоисти, егоцентрични хора. Родителите на баща ѝ, семейство Диксън, сякаш бяха сковани от лед. Когато стана на осемнайсет, Алегра разбра всичко това благодарение на наблюденията си. Не искаше случилото се с баща ѝ да се случи и с Шепърд. Той беше много чувствително момче и тя харесваше тъкмо това у него. Военният разузнавателен корпус щеше да го изпраща в размирни зони по цял свят, а това щеше да го съсипе, също като баща ѝ. Понякога се питаше дали баща ѝ някога е бил любящ човек, защото сега не беше такъв. Поне доколкото тя помнеше.

– Няма да остана в армията толкова дълго, че да позволя това да се случи – увери я Шеп. – Ще изкарам петте години служба в разузнаването и ще се махна, ще остана запас. Трябва да си на активна служба доста по-дълго, за да те пречупи работата.

– Невинаги е така. Кой знае колко войни са нужни, за да се случи? Защо не се опиташ да напуснеш по-рано? – предложи наивно тя и той се усмихна.

– Не е почтено. Освен това няма да ми позволят. Дължа им следващите пет години след Уест Пойнт. Поне разузнаването е нещо интересно.

– Точно това ме притеснява. Не искам да си опустошен, когато напуснеш.

– Повярвай ми, това няма да стане. Няма да го позволя. Приблизително по времето, когато завършиш, ще съм почти готов да напусна армията, а след това двамата заедно ще решим какво да правим.

Той бе премислил всичко и тя се надяваше да е прав. Не беше уверена като него, че ще успее да се опази във военното разузнаване, защото всичко зависеше от местата, на които щяха да го изпращат. Само че дотогава имаше много време. Тя започваше колеж, а на него му предстоеше обучение и да ръководи своя собствена част. Няколко години щеше да е разпределен във Вашингтон, в университета „Джордж Вашингтон“. Алегра се върна към спомените. Не живееше във Вашингтон, откакто майка ѝ ги напусна, въпреки това харесваше града.

Шепърд обеща да посещава Алегра често, докато е в Ню Йорк. Това също щеше да е забавно. Тя нямаше търпение да започне живота си на зрял човек, да взема сама решения, вместо да я изпращат при роднини, които не я искат. Сега искаше да води свой живот и имаше късмета да се запознае с момче, което я обичаше истински. За пръв път някой я обичаше. Щеше да дари Шеп с любовта, която бе събирала цял живот, също като пари в банка, които са трупали лихва. Не помнеше някога да е била по-щастлива, както в края на лятото на 1998-а.