Затворникът

1.

В НАШИ ДНИ

Когато вратата на затвора се захлопва зад гърба ми, се усъмнявам в правилността на всяко решение, което съм вземала през живота си.

Не искам да съм тук. Никак даже. Кой би желал да попадне в затвор със строг тъмничен режим? Бас държа, че никой. Щом си се озовал зад тези стени, може би си направил някои доста лоши избори в живота си.

Аз определено съм.

– Име?

Иззад стъклената преграда точно до входа на затвора ме гледа жена в синя надзирателска униформа. Очите ѝ са мътни и изцъклени и май и на нея, като на мен, никак не ѝ се иска да бъде тук.

– Брук Съливан. – Прокашлям се. – Имам среща с Дороти Кунц?

Жената поглежда клипборда с листове пред себе си, без да дава вид, че ме е чула или че разбира защо съм тук. Аз обръщам глава към малката чакалня зад гърба си, която е пуста, ако не се брои сбръчканият старец, който седи на пластмасов стол и чете вестник като в автобус. Сякаш не сме обкръжени от ограда от бодлива тел, над която се извисяват масивни наблюдателни кули.

След – както ми се стори – няколко минути в помещението отеква бръмчене – толкова силно, че подскачам и отстъпвам назад. Вдясно от мен бавно се отваря врата с червени вертикални решетки и открива дълъг слабо осветен коридор.

Вторачвам се в него със залепнали за пода крака.

– Да... да вляза ли?

Жената ме поглежда с мътните си очи.

– Да, вървете. Контролният пункт е по-надолу.

Кима към тъмния коридор и когато минавам неуверено през решетъчната врата, която пак се затваря и се заключва с кънтящ звук, ме побиват тръпки. Никога не съм била тук. Събеседването за работата се проведе по телефона, а отчаяният началник на затвора толкова бързаше да ме наеме, че не намери за необходимо да се срещнем – автобиографията и препоръките ми му бяха достатъчни. Подписах едногодишен договор и миналата седмица го пратих по факса.

И ето ме сега тук. Където ще прекарам следващата година от живота си.

Това е грешка. Не биваше да идвам.

Поглеждам назад, към червените метални решетки, които вече са се затръшнали зад мен. Не е твърде късно. Макар да съм подписала договор, сигурна съм, че ще успея да го разтрогна. Все още мога да се обърна и да изляза. За разлика от обитателите на затвора, не съм длъжна да бъда тук.

Не исках тази работа. Която и да е друга, но не тази. Обаче кандидатствах за всяко свободно място на час път от градчето Рейкър в северната част на щата Ню Йорк и само от затвора ме поканиха на събеседване. Това беше последният ми избор и имах късмет, че ме одобриха.

Затова продължавам напред.

До контролния пункт, пазещ втора решетъчна врата в другия край на коридора, стои охранител. Той е към петдесетгодишен, с късо подстригана коса като на военен и в същата безупречно изгладена синя униформа като на жената с безизразните очи в приемната. Поглеждам пропуска на предния му джоб – надзирател Стивън Бентън.

– Здравейте – казвам с твърде весел тон, както впоследствие осъзнавам, но не мога да се сдържа. – Аз съм Брук Съливан и от днес ще работя тук.

Той ме оглежда с тъмните си очи, без да променя изражението си. Въртя се от смущение и вече преосмислям модните решения, които взех тази сутрин. Тъй като ще работя в мъжки затвор със строг тъмничен режим, реших, че е по-добре да не слагам нищо, което може да се сметне за предизвикателно. Така че съм облечена в черен панталон с леко клоширани крачоли, съчетан с черна блуза с копчета и дълги ръкави. Навън е почти двайсет и седем градуса – един от последните горещи дни на лятото – и съжалявам, че съм цялата в черно, но това ми се стори добър начин да не привличам особено внимание. Тъмната ми коса е прибрана отзад на обикновена опашка. Сложила съм си само коректор, за да прикрия тъмните кръгове под очите си, и малко червило почти с цвета на устните ми.

– Другия път – казва Бентън – без високи токчета.

– О! – Поглеждам черните си дамски обувки. Не бях получила никакви наставления за дрехите, а още по-малко – за обувките. – Е, не са чак толкова високи. А са и стабилни – не са остри или нещо подобно. Едва ли...

Възраженията ми заглъхват под втренчения му поглед. Без високи токчета. Ясно.

Прекарва чантата ми през металодетектор, а после и аз минавам през такъв, но много по-голям. От притеснение се опитвам да се пошегувам, че сякаш съм на летище, но имам усещането, че този тип май няма чувство за хумор. Другия път – никакви токчета, никакви шеги.

– Отивам при Дороти Кунц – заявявам. – Тя е медицинска сестра.

Бентън изсумтява:

– И вие ли сте сестра?

– Лекарска асистентка – поправям го. – Ще работя в медицинския пункт.

Повдига вежди.

– Успех!

Не знам как да изтълкувам пожеланието му.

Натиска едно копче и отново се разнася оглушителен бръмчащ звук, преди да се отвори втората решетъчна врата. Той ми показва коридора към медицинския пункт на затвора. В него се носи странна миризма на химикали, а луминесцентните лампи над главата ми непрекъснато трептят. С всяка стъпка се засилва ужасът ми, че отнякъде ще изскочи затворник и ще ме пребие до смърт с една от собствените ми обувки на висок ток.

В края на коридора завивам наляво – там ме чака една жена. Към шейсет и няколко годишна, с късо подстригана прошарена коса и крепко телосложение – в нея има нещо познато, но не мога да определя какво. За разлика от охраната, е облечена в морскосиня хирургическа престилка. И тя като другите служители на затвора, които съм видяла досега, е сериозна. Питам се дали усмивките не са против правилата. Трябва да проверя в договора. Служителите биват уволнени, ако се усмихват.

– Брук Съливан? – пита с рязък глас, който е доста по-дълбок, отколкото очаквах.

– Да. А вие сте Дороти?

Също като надзирателя на входа ме оглежда от глава до пети. И подобно на него, е напълно разочарована от видяното.

– Без високи токчета – отсича.

– Знам. Аз...

– Ако знаеш, защо си ги обула?

– Исках да кажа... – Изчервявам се. – Вече знам.

Приема отговора ми с неохота и решава да не ме принуждава да обикалям боса. Маха с ръка и аз припвам послушно след нея по коридора. Той е пропит със същата миризма на химикали като целия затвор и има същите трептящи луминесцентни лампи. Покрай стените са наредени пластмасови столове, но са празни. Дороти отваря една врата.

– Тук ще преглеждаш – казва.

Надниквам. Манипулационната е почти двойно по-малка от тази в спешната клиника, в която работех в Куинс. Но не е по-различна. С медицинска кушетка в средата, стол за сядане и малко бюро.

– Ще имам ли кабинет? – питам.

Дороти поклаща глава.

– Имаш бюро. Не го ли видя?

Значи пациентът ще наднича през рамото ми, докато пиша?

– А компютър?

– Медицинските картони са на хартия.

Изумена съм. Никъде не съм работила с хартиени медицински картони. Дори не знам дали още са законни. Но в затворите правилата сигурно са по-различни.

Дороти посочва съседната врата.

– Това е картотеката. Влиза се с пропуск. Ще го получиш, преди да си тръгнеш.

Показва своя на скенера на стената и се чува силно щракване. Отваря вратата към малка прашна стая, пълна с кантонерки. Стотици. Ще е истинска агония.

– Има ли надзираващ лекар? – питам.

Тя се поколебава.

– Доктор Уитенбърг отговаря за десетина затвора. Няма да го виждаш често, но може да му се обаждаш.

Това ме притеснява. В спешната клиника никога не бях сама. Но предполагам, че случаите там са били по-тежки от тези, с които ще се сблъскам тук. Поне така се надявам.

Обиколката продължава със склада. И той прилича на склада в спешната клиника, но разбира се, е по-малък – и също се отваря с пропуск. Пълен е с превързочни и хирургически материали и с най-различни контейнери, стъкленици и препарати.

– Само аз раздавам лекарства – информира ме Дороти. – Ти пишеш рецепта, а аз давам лекарството на пациента. Ако липсва нещо, може да го поръчаме.

Избърсвам потните си длани в черния панталон.

– Ясно, добре.

Дороти ме гледа продължително:

– Знам, че да работиш в затвор със строг тъмничен режим, е притеснително, но бъди сигурна, че много от тези мъже ще ти бъдат благодарни за грижите. Ако се държиш професионално, няма да имаш проблем.

– Разбирам.

– Не споделяй нищо лично. – Устните ѝ образуват права линия. – Не споменавай къде живееш. Не разправяй нищо за живота си. Не излагай снимки. Имаш ли деца?

– Да, син.

Поглежда ме учудено. Очаквала е да кажа „не“. Повечето хора се изненадват, като разберат за детето. Макар да съм на двайсет и осем години, изглеждам доста по-млада. Въпреки че се чувствам много по-стара.

Приличам на колежанка, а имам усещането, че съм на петдесет години. Историята на живота ми.

– Добре – продължава Дороти, – не говори за сина си. Дръж се професионално. Винаги. Не знам как е било в предишната ти работа, но затворниците не са ти приятели. Те са злодеи, извършили изключително тежки престъпления, и повечето са тук до живот.

– Знам. – Боже, аз ли не знам!

– И най-вече... – Леденостудените ѝ сини очи се впиват в мен. – Трябва да запомниш, че повечето може да те потърсят с основание, но някои идват за дрога. Имаме малко количество наркотици в аптеката, но те се пазят за редки случаи. Не допускай да те измамят да им предпишеш наркотици за употреба или продажба.

– Разбира се...

– Също така – добавя – никога не приемай каквото и да било заплащане в замяна на наркотици. Ако получиш такова предложение, веднага ми кажи.

Поемам дълбоко дъх.

– Никога не бих го сторила.

Поглежда ме изпитателно.

– Да, и предшественичката ти каза така. Но сега самата тя ще се озове на подобно място.

За момент губя дар слово. По време на събеседването попитах за предшественичката си и началникът на затвора каза, че е напуснала по „лични причини“. Не намери за необходимо да спомене, че е била арестувана за продажба на наркотици на затворниците.

Отрезвяващо е да разбереш, че човекът, който е заемал тази длъжност преди теб, е бил арестуван. Чувала съм, че попаднеш ли в затвора, трудно можеш да се откопчиш от системата. Това май важи и за работещите в нея.

Дороти забелязва изражението на лицето ми и погледът ѝ се смекчава – съвсем леко.

– Не се притеснявай – казва. – Не е чак толкова страшно, колкото си мислиш. Всъщност е работа като всяка друга в медицината. Преглеждаш пациенти, лекуваш ги и ги отпращаш да си гледат живота.

– Да... – Разтривам шията си. – Само се питам... Всички затворници ли ще са ми пациенти? Или само една част...

Усмихва се.

– Да, момичето ми. Всички. Това проблем ли е?

– Никакъв – отвръщам.

Лъжа.

Истинската причина да приема работата с нежелание не е страхът някой затворник да не ме пребие със собствената ми обувка. А един от осъдените, който лежи тук. Мой познат от далечното минало, когото не копнеех да срещна повторно.

Но не мога да споделя това с Дороти. Не мога да ѝ кажа, че в затвора със строг тъмничен режим „Рейкър“ доживотна присъда без право на помилване излежава първото ми гадже.

И то заради мен.

2.

Когато старата ми синя тойота завива към улицата на нашите, в чантата ми лежи ламиниран пропуск за затвора „Рейкър“. Дороти ми отправи зловещо предупреждение да не допускам той да попада в грешни ръце, но като знам какви права за достъп имам, съм сигурна, че с него може най-много да се откраднат няколко лепенки или да се използва служебната тоалетна. И все пак ще го пазя с цената на живота си.

Въпреки трагичните обстоятелства, при които си тръгнах оттук преди едно десетилетие, се радвам, че израснах в Рейкър. Той е красиво градче с дървета на всеки ъгъл, живописни стари къщи и съседи, които не извръщат автоматично глава, когато те подминат на улицата, както в Куинс. А когато нощем погледнеш към небето, виждаш цели съзвездия вместо няколко случайни светлинки, които най-вероятно са от самолети.

Това е най-подходящото място за отглеждане на дете. Точно от това се нуждаеше моето малко семейство.

Спирам пред двуместния гараж – привичка от едно време, когато нашите паркираха в него, а аз – отвън или на улицата. Старите навици се изкореняват трудно. За мен тази къща все още е тяхна, макар че вече не е. Сега е моя – само моя.

В края на краищата те са мъртви.

Когато отключвам входната врата, във фоайето се чува звукът на телевизора и мирише на пържено месо. Затварям очи и за момент си позволявам да се пренеса в алтернативна вселена, в която се прибирам у дома, а партньорът ми готви вечеря в кухнята. Естествено, това не е нищо повече от мечта. Никой партньор в живота ми не се е задържал чак толкова дълго, че да готви. Започвам да се питам дали някога ще има такъв. Вкусният аромат е заслуга на детегледачката, която е била така добра да започне да приготвя вечерята.

– Ехо! – провиквам се. – Прибрах се!

Изчаквам да видя дали Джош ще излезе да ме посрещне. Преди време, когато се прибирах и давах да се разбере, че „мама си е вкъщи“, неизменно се чуваше тропот на малки крачета и в коленете ми се притискаше едно топло телце. Откакто Джош навърши десет години, това се случва все по-рядко. Още ме обича – не ме разбирайте погрешно, – но не толкова изразително.

Естествено, след секунда пристига бос във фоайето. Това е последната седмица преди началото на учебната година и той я оползотворява, като прекарва деветдесет процента от времето си на дивана. Или гледа телевизия, или играе на нинтендото. Не бива да му позволявам, но много скоро ще започнат часове, домашни, тренировки. Джош обожава Малката лига, обаче тя стартира чак през пролетта и когато наближи, ще иска да го карам в парка да се упражнява.

– Здравей, мамо.

Протягам ръце и той ме прегръща не съвсем неохотно.

– Здравей, сине. Как мина днес?

– Добре.

– Става ли въобще от дивана?

Ухилва се:

– Защо?

Отмахва кестенявата си коса от очите. Трябва да го подстрижа и ако историята е някакъв показател, това пак ще стане над мивката в банята. Но определено ще бъде подстриган, преди да тръгне на училище. Все повече заприличва на баща си, а с тая рошава глава сходството е толкова силно, че чак ме заболяват гърдите.

В кухнята иззвънява таймер, отправям се натам и ароматът на печено пиле се засилва. Боже, колко ми липсва домашната храна! Майка готвеше почти всяка вечер, но аз от доста време не живеех под един покрив с нея и едва след смъртта ѝ се завърнах тук за постоянно – само преди месец.

Наближавам кухнята точно когато Марджи вади тавата от фурната. Тя е възрастна жена от района, която ще гледа сина ми, докато съм на работа. Джош се опита да възрази, че не се нуждаел от бавачка, но на мен няма да ми е спокойно да седи сам с часове, докато аз съм на четиресет и пет минути път – и то в затвор. Пък и той е едва на десет години. И не е съвсем зрял за възрастта си.

– Ухае невероятно, Марджи – казвам.

Тя ми се усмихва и прибира един непокорен кичур прошарена коса зад ухото си.

– Нищо особено. Просто печено пиле с маслен сос с чесън. И разбира се, с гарнитура от ориз и аспержи. Не може да се яде само пиле.

Хм, не може ли? Аз пък съм сигурна, че през последните десет години с Джош много пъти не сме вечеряли нищо друго освен пиле. От кофа с един усмихнат полковник отстрани.

Но това е минало. Сега нещата ще са по-различни. И двамата започваме на чисто.

Джош въздъхва пресилено:

– Мирише на много сос.

Поглеждам го.

– В какъв смисъл? Не можеш да помиришеш колко е сосът.

Марджи ми намига.

– Сигурно долавя аромата на масления сос с чесън.

Джош набръчква носле.

– Не обичам чесън. Защо просто не отидем в „Макдоналдс“?

Не ми е съвсем ясно как може да обичаш човек до безумие, и толкова често да ти идва да го удушиш.

– Първо – казвам, – в Рейкър няма „Макдоналдс“, така че няма как да отидем там. Второ, Марджи ни е опекла нещо вкусно. Ако не го искаш, сам си сготви.

Тя се засмива.

– Говориш като дъщеря ми.

Дано да е комплимент.

– Много ти благодаря, че дойде, Марджи. В понеделник ще посрещнеш ли Джош от училище? Автобусът пристига към три.

– Естествено! – отвръща възрастната жена.

Изпращам я до вратата, макар да има ключ. Но точно преди да ѝ пожелая „лека нощ“, тя се поколебава и между прошарените ѝ вежди се образува гънка.

– Виж, Брук...

Ако ме предупреди, че напуска, ще се свия на кълбо и ще се разрева. Марджи беше единствената детегледачка, която можех да си позволя, и пак ще ми е трудно да ѝ плащам.

– Да?

– Джош изглежда доста притеснен, че тръгва на училище – казва. – Знам, че не е лесно да се преместиш в нов град – особено на неговите години. Но той ми се струва много по-неспокоен, отколкото очаквах.

– О...

– Не искам да те притеснявам, мила – продължава. – А само да те предупредя.

От все сърце съчувствам на десетгодишния си син. Не го виня, че му липсва „Макдоналдс“. Това е нещо познато. За разлика от Рейкър и от тази къща. След като се роди, нашите не ни позволиха да стъпим тук – те ни идваха на гости в Ню Йорк, докато не им забраних. За мен градът е роден, но за Джош е пълен с непознати.

А и се сещам за няколко причини да го е страх да тръгне на училище след случилото се в Куинс.

– Ще се погрижа – казвам. – Пак ти благодаря, Марджи.

Връщам се в кухнята, където Джош седи на масата и си играе със солницата и пиперницата. Прави купчинка от сол и пипер, за което много пъти съм му правила забележка, но сега не му се ядосвам. Намествам се срещу него.

– Здравей, приятел – казвам. – Всичко наред ли е?

Той изписва с пръст инициала си в подправките на масата.

– Да.

– Притеснен ли си за училище?

Повдига едното си кльощаво раменце.

– Чух, че тук децата били много добри – казвам. – Няма да е като вкъщи.

Поглежда ме с кафявите си очи.

– Откъде знаеш?

Потръпвам, почувствала болката му. Миналата година го тормозеха в училище. Жестоко. Аз не бях в течение, защото не споделяше. Само ставаше все по-мълчалив. Не можех да проумея защо, докато един ден не се прибра с насинено око.

Въпреки „бушона“ се опита да отрече, че има проблем. Толкова се срамуваше да ми каже защо го тормозят. Нямах представа какво се случва. Синът ми е малко мълчалив, но нищо в него не бие на очи – не проумявах защо са го нарочили. Докато не чух как му викат: „Копелето“.

Сякаш някой ми заби нож в сърцето, като разбрах, че го тормозят заради мен. Заради моята биография и факта, че синът ми няма баща. После ме спохождаха доста мрачни мисли, повярвайте ми.

В училището не толерираха тормоза, но очевидно само на думи, само за да се потупат в гърдите, че постъпват правилно. Въобще не намираха за необходимо да помогнат на сина ми. Не ме улесни и укорът в очите на директора, който отбеляза, че учениците просто посочват едно нещастно обстоятелство в моето положение.

Когато си самотна майка, която и без това едва свързва двата края, трудно можеш да се разправяш с училище, където не виждат никакви нередности. И с куп родители, с двайсет години по-възрастни от теб и много по-богати. Дори се консултирах с адвокат, който почти изпразни спестовната ми сметка, а в резултат ми препоръча да преместя Джош в друго училище.

Ето защо, когато в края на учебната година нашите загинаха в автомобилна катастрофа, реших да не продавам къщата, в която бях израсла. Това беше новото начало, от което се нуждаехме с Джош.

– Ще си намериш приятели – успокоявам сина си.

– Може би – отвръща той.

– Ще си намериш – настоявам. – Обещавам ти.

Обаче детето ти расте и разбира, че има неща, които не можеш да му обещаеш.

Джош не вдига поглед от купчинката със сол и пипер. Този път изписва с пръст инициала на фамилията си – „С“.

– Мамо?

– Да, миличък?

– Сега, след като вече живеем тук, ще видя ли баща си?

Едва не се задавям със слюнката си. Леле, не подозирах, че му минава такава мисъл. Колкото и да се старая да играя ролята и на двамата родители, в дадени моменти от живота си Джош бива обсебен от идеята за баща си. Когато беше на пет години, не можех да го убедя да спре да говори за него. Всеки ден се прибираше вкъщи с нова рисунка на баща си, показваща как си го представя. Астронавт. Полицай. Ветеринар. Отдавна не го беше споменавал.

– Джош... – започвам.

– Защото той живее тук? – Вдига очи от масата. – Нали?

Всяка дума се забива като кинжал в сърцето ми. Просто трябваше да му кажа, че баща му е починал. Това щеше много да ме улесни. Да бях си измислила някоя прекрасна история как татко е загинал като герой... не знам, спасявайки кученце от пожар. Щеше да остане доволен. Може би, ако му бях разказала подобна история, миналата година съучениците му нямаше да го тормозят.

– Миличък – обяснявам, – баща ти живееше тук преди. Но вече не.

Не мога да разгадая изражението му. Другият проблем с порасналото дете е, че то разбира кога го лъжеш.

3.

Човекът пред мен има точно един зъб.

Добре де, не е съвсем така. Господин Хендерсън има няколко зъба отзад, които са почернели и се нуждаят от сериозно лечение, но като се усмихне, виждам само жълтия бивник на горната му челюст.

– Спасяваш ми живота, докторке – заявява, като се ухилва и пак ми показва стърчащия си зъб. Два пъти го поправям, че не съм „докторка“, но на него явно му харесва да ми вика така. – Нямаш представа колко съм ти благодарен.

– Радвам се, че ви помогнах – отвръщам.

На практика не бях направила нищо за господин Хендерсън. Само му дадох рецепта за нов инхалатор за емфизема му, който се беше влошил през последните месеци. Ако нямат предварително записан час, затворниците попълват формуляр, който се явява заявка за преглед, а в своя господин Хендерсън беше написал само: „Не мога да дишам“.

Всичките ми пациенти през първия ден бяха такива. Не знам какво бяха сторили, за да попаднат в затвор със строг тъмничен режим, но до един бяха невероятно вежливи и благодарни за грижите ми. Нямам представа какво ужасно престъпление е извършил този шейсет и три годишен мъж, а и не искам да знам. В момента той ми допада.

– Откакто другото момиче напусна, кашлям и дишам тежко – уведомява ме господин Хендерсън. И сякаш в потвърждение на думите му гърдите му се раздират от силна влажна кашлица. Бих искала да му направя рентгенова снимка, но техника днес го няма и ще трябва да почакам до утре.

Положението с персонала е трагично. Това ми става пределно ясно още в първия ми работен ден. Преди да постъпя тук, понякога се е отбивал доктор Уитенбърг, иначе и за най-малкото са изпращали затворниците в спешното отделение или в центрове за спешна помощ – огромен разход за затвора. Нищо чудно, че побързаха да ме назначат.

И в бързината не обърнаха внимание, че съм имала интимна връзка с един от затворниците.

– А Дороти? – питам. – Не ѝ ли се оплакахте, че дишате трудно?

Маха с ръка.

– Тя само казва: „Стига си хленчил“.

Мъжете са достатъчно учтиви, но днес се наслушах на оплаквания от Дороти. Май никой не я харесва особено.

– Но ти си страхотна, докторке – казва господин Хендерсън.

– Благодаря. – Усмихвам му се. – Имате ли други въпроси или притеснения?

– Да, имам въпрос. – Почесва се по сплъстената прошарена коса на главата си. – Омъжена ли си?

Още чувам предупреждението на Дороти да не давам лична информация на пациентите. Но този въпрос ми се струва съвсем невинен. А и господин Хендерсън ясно вижда, че не нося халка.

– Не – казвам. – Не съм.

– Е, сигурно скоро ще си намериш някого – отвръща той. – Много си млада и хубава. Не се притеснявай.

Страхотно.

Господин Хендерсън скача от медицинската кушетка и аз го изпращам, като в последния момент попълвам набързо картона му. Доколкото виждам, тук няма особени изисквания към документацията. Предишната лекарска асистентка Елийс е добавяла с едър витиеват почерк по няколко бележки за всяко посещение. Каквото и престъпление да е извършила, благодарна съм ѝ, че поне пише четливо.

Пред манипулационната чака надзирателят Маркъс Хънт. Той е зачислен към медицинския пункт, което означава, че води пациентите в чакалнята (пластмасовите столове отпред) и пази отвън, докато ги преглеждам.

Хънт е висок и макар да не е особено широкоплещест, изглежда як в синята си надзирателска униформа. Малко над трийсетгодишен, с бръсната глава и неколкодневна четина по бузите. На вратата ми няма прозорче и ми действа успокояващо да я оставям широко отворена и да знам, че той е отвън. Забелязала съм, че Хънт понякога също я оставя широко отворена, а друг път – както в случая с господин Хендерсън – само я притваря. Съобразявам, че познава затворниците по-добре от мен, и се осланям на преценката му.

Към една трета от мъжете дойдоха с белезници на ръцете. Неколцина имаха и на краката. Не попитах как решават кой да е окован и кой – не.

Предавам господин Хендерсън на надзирател Хънт и той ми кима безизразно. И Хънт като Дороти не се усмихва много, дори никак. Откакто съм тук, ми се усмихват само затворниците.

– Ще го върна в килията – казва Хънт.

Поглеждам към пластмасовите столове.

– Никой друг ли не чака?

– Никой. Може да си починете.

Изпращам с поглед Хънт, който изчезва по коридора с господин Хендерсън и ме оставя сама. Не че нямам нужда от почивка, но тук почти няма какво да се прави. Безжичен интернет на практика липсва, а няма и с кого да поговориш. Ще трябва да си нося книга за четене за такива паузи в графика.

Вляво е медицинската картотека. Днес няколко пъти влизах да търся картони, тъй като няма кой да ги донесе. Часовникът ми показва, че до края на работното време остава един час. Поглеждам нагоре и надолу по коридора.

Сам-самичка съм.

Прокрадвам се до картотеката и отключвам вратата с пропуска си. Помещението е болезнено клаустрофобично, натъпкано с колкото кантонерки са успели да поберат в наличното пространство, осветено от една-едничка гола крушка на тавана. В ъгъла е струпана купчина папки с разпилени листове. Дороти ми каза, че са картони на затворници, които вече не са тук. Тъй като повечето излежават доживотни присъди, предполагам, че тези са на починалите.

Хънт скоро ще се върне и нямам много време. За щастие, знам какво търся.

Отправям се към чекмеджето с буква Н. Отварям го и виждам, че е натъпкано с картони. Преглеждам имената. Наб. Наш. Нейпиър. Нийл.

Нелсън.

Вадя картона с леко треперещи ръце. На разделителя е надраскано „Шейн Нелсън“. Той е. Още е тук. Това не би трябвало да ме учудва, след като го видях за последно, когато го осъдиха да прекара остатъка от живота си в „Рейкър“.

Затварям очи и виждам суровото му красиво лице. Очите му са впити в моите. „Обичам те, Брук.“

Каза ми го няколко часа преди да се опита да ме убие.

И това не беше най-лошото, което стори.

Гледам картона и ми се иска да го разтворя и да го прочета, но знам, че не бива. От морална гледна точка, определено не бива. От правна... Положението е неясно. На практика, като затворник тук, той ми е пациент. Но ако разтворя картона му, няма да го разгледам като медицинско лице.

Това е едва първият ми работен ден. Малко е рано да нарушавам правилата.

Когато кандидатствах за мястото, не вярвах, че ще ме назначат, предвид някогашната ми връзка с един от затворниците. Но по време на процеса над Шейн бях непълнолетна и нашите доста се постараха името ми да не бъде разгласено. И все пак си мислех, че при една проверка всичко ще излезе наяве. Явно съм грешала.

Или началникът на затвора е в течение, но толкова отчаяно се е нуждаел от лекарски асистент, че си е затворил очите.

Чувам щракване и осъзнавам, че някой е отключил картотеката с пропуска си. Паникьосана, пъхам картона на Шейн обратно в кантонерката и затръшвам чекмеджето точно когато вратата се отваря. Рамката ѝ е запълнена от високия силует на надзирател Хънт, който стои на прага.

– Имате нов пациент. – На слабата светлина в помещението очите му изглеждат като две тъмни ямки. – Какво правите тук?

– Ами аз... – Поглеждам към кантонерката. – Просто ми хрумна нещо за един от сутрешните ми пациенти и исках да го впиша.

Имам пълното право да бъда в картотеката. Хънт няма как да знае, че съм влязла с неособено чисти намерения, макар да подозирам, че зачервените ми бузи ме издават.

Той присвива очи.

– Оставям картоните на предварително записаните пациенти. Ако ви потрябват други, мога да ви ги нося.

– О! – Усмихвам се пресилено. – Ами благодаря. Ще ви бъда признателна.

Не отвръща на усмивката ми.

Страхотно, няма що! По-малко от ден съм на работа и този надзирател вече ме смята за проблем. Но май тук имат по-голяма нужда от мен, отколкото аз – от тях, и мястото ми е сигурно. Поне засега.

Стига на Шейн Нелсън да не му се наложи да посети медицинския пункт в близко бъдеще.