Корсиканска сянка

ПРОЛОГ

Нормандия, Франция,

12 май 1940

Марсел Демил потърка уморените си очи за стотен път – умората го беше захлупила като тежка габина – и отново стисна дебелото кормило. Безлунната черна нощ не му помагаше да прогони сънливостта, докато очите му се фиксираха върху слабите жълти лъчи от фаровете на камиона. Имаше усещането, че кара през безкраен тунел от кехлибар.

От ранния следобед караше товарния камион „Рено“ към пристанищния град Хавър. Беше очаквал да стигне до града още преди часове, но не беше предвидил безбройните бежанци, които запушваха пътя – мъже, жени и деца. Нещастни уморени хора. Мнозина бяха от Холандия и Белгия и бягаха от германската светкавична война. Доста след полунощ пътят най-накрая се оказа свободен – новите бездомници се бяха подслонили в полетата край пътя за поне два-три часа сън. Най-накрая Демил можеше да натисне газта и километрите започнаха да намаляват.

Той превключи на по-ниска предавка, когато камио¬нът прехвърли нисък хълм и започна да се спуска¬. Физическото движение за смяната на предавките му помогна да остане буден. Демил се обърна към спътника си... и в същия момент размазани цветове в ъгъла на предното стъкло привлякоха вниманието му.

Беше бебешка количка, която пресичаше пътя. Зеленият рюшен гюрук беше привлякъл вниманието му в светлината на фаровете.

Рефлексите прогониха мислите и Демил натисна спирачките, стъпвайки с цялата си тежест върху педала. По-младият мъж до него, който дремеше с придърпано кепе над очите, залитна напред срещу арматурното табло, събуди се стреснат и с протегната ръка омекоти удара, а надцевката в скута му падна на пода.

Лекият камион „Рено“ модел 1938 г. се плъзна по влажния асфалт, когато колелетата му блокираха. Демил изведнъж се уплаши, че товарът им от сандъци може да се стовари върху кабината и да ги смачка. Но камионът не се беше движил достатъчно бързо, та товарът да се размести, и спря без повреди. Само на няколко сантиметра от предната броня детската количка също спря.

Млада майка с широко отворени очи и прашна рокля сграбчи дръжката и се вторачи във фаровете. Демил се свлече върху волана и зачака сърцето му да се успокои. Жената провери как е детето в количката, след това продължи по банкета, сякаш нищо не се бе случило. Слизаше с количката надолу по склона, а край нея подтичваха две малки момчета, дърпаха тежки куфари в прахоляка.

– Господи! – възкликна Андре Карон. – Насмалко да ги прегазим. – Намести се на седалката и вдигна пушката в скута си.

Демил избърса ръце в панталона си, след това включи камиона отново на скорост.

– Те не са виновни – каза, докато леко натискаше газта. – Светът на всички ни се обърна надолу с главата през последните няколко дни. Никой не може да мисли разумно.

Бързият успех на германската офанзива беше изненадал всички. Макар Франция да бе обявила война на Германия още преди месеци, след нахлуването на нацистите в Полша, между двете страни нямаше истински сблъсъци.

Увереността, че Франция е в безопасност зад линията „Мажино“ и нейните укрепления, които се простираха по протежение на германската граница, беше непоклатима. Голямата френска армия беше мобилизирана бързо и разположена покрай границата, готова да отблъсне напредването на германците. С минаването на месеците хората започнаха да наричат патовата ситуация „Фалшивата война“ и в ежедневие¬то се върна предпазливо усещане за нормалност.

В Париж Демил беше започнал отново да изпълнява задълженията си в Музея на армията, където беше главен уредник. Най-ценните музейни експонати вече бяха опаковани в сандъци и превозени в Южна Франция за съхранение. Така беше направено и със съкровищата на Лувъра. Твърде стар за армията, Демил беше останал в Париж и осигуряваше работата на музея, в което му помагаше Андре Карон. Подобно на повечето парижани, Демил смяташе, че Съюзниците ще отблъснат германците. Правителството, вестниците и обикновените граждани – всички бяха сигурни в това. Времето беше на страната на Франция.

Всичко това се промени, когато на 9 май германците нахлуха през границите на Холандия, Белгия и Люксембург. Френската армия влезе в Белгия, за да отблъсне нападението, оставяйки нагънатия терен на Арденската гора с оскъдна защита. Няколко дни по-късно изненадваща атака през Арденската гора от три танкови корпуса се заби като нож в сърцето. След две седмици французите и англичаните се оказаха затапени в Белгия и здраво поблъскани. Пътят към Париж беше оставен напълно незащитен.

Докато Градът на светлината се доближаваше до своя най-тъмен час, неговите граждани започнаха да бягат. Мнозина потърсиха убежище в Южна Франция. Железопътната система беше претоварена, затова бежанците задръстваха пътищата от града. Богатите в своите автомобили, по-бедните в каруци, теглени от коне. Най-бедните теглеха вещите си в най-различни колички. Към парижани се присъединиха тълпи холандци и белгийци, които вече бяха прекарали няколко дни на пътя при бягството си от нахлуването. Това беше наречено L’Exode и в него се включиха повече от шест милиона френски цивилни.

Демил беше обмислял да закове прозорците на музея с шперплат и да се присъедини към преселението. След това дойде писмо, донесено от млад армейски офицер с чиста синя униформа. Демил прочете два пъти краткото послание и потърка с пръст подписа на генерал Максим Вейган, френския главнокомандващ.

Задачата изглеждаше неизпълнима, но ето го тук само часове по-късно, да кара камиона по черните пътища на Нормандия посред нощ и да изпитва усещането, че носи на плещите си бремето на страната.

С наближаването на сутринта Демил натисна газ¬та, караше с максимална скорост по сънените междуселски пътища. Скоро стигна до село Килбоф сюр Сен, събуди кормчията на ферибота, който спеше в кабината му, и плати за превоза през спокойната река.

Малко по-късно в далечината се появи пристанищният град Хавър, от центъра му се вдигаше чер облак пушек. Демил стигна почти до центъра на града, преди да завие към пристанището. Обикновено оживеният търговски център сега приличаше на призрачен град. Демил пое на запад, пробивайки си път до бреговата линия.

Пристанищните съоръжения на Хавър се простираха по протежение на няколко изкуствени водни басейна и на Демил му се наложи няколко пъти да пита за посоката до центъра на комплекса Вобан.

Карон оглеждаше огромните съоръжения и клатеше глава.

– Къде са корабите?

– Всички хора, които срещнахме по пътя от Париж – обясни Демил. – Вече са се евакуирали. Корабите също.

Карон седна изправен на мястото си, за първи път наистина любопитен, откакто бяха излезли от Париж.

– Какво търсим?

– Ферибот през Ламанша, казва се „Авиньон“.

Наблизо завиха сирени и черният дим, който бяха видели, започна да се носи към тях, духан от вятъра. Предишния ден германските бомбардировачи бяха улучили няколко горивни резервоара северно от пристанището и те продължаваха да горят.

Демил най-после намери кея Вобан и спря между две празни корабни места. Кеят беше истинска бъркотия от палети, щайги и пътнически сандъци. По- надолу няколко малки рибарски лодки бяха вързани за него близо до купчини мрежи и струпани капани за омари. Застояла смесица от миризми на солена вода, дизел и гниеща риба изпълваше въздуха. Нямаше нито един голям кораб.

Това обаче не беше възпряло тълпата чакащи бе¬жанци. Семейства, бизнесмени и прокудени чужден¬ци лагеруваха на пристана. Мнозина още спяха под палатките от одеяла, докато други варяха кафе на малки огньове. Няколко млади момчета с мръсни лица се бяха вторачили в Демил с празно любопитство.

Тревожно усещане за поражение обзе уредника, когато спря камиона и слезе.

– Стой и пази камиона – подвикна на Карон, който също беше слязъл от другата страна и крачеше около него, докато се разтъпкваше.

Демил се приближи към края на кея, който беше ограничен от висока телена мрежа. Тръгна покрай нея до една рампа и стигна до дървена постройка. Голям надпис гласеше: „Пристанищен капитан“. Демил почука на вратата и влезе.

Дебел мъж с мръсна раирана риза и тиранти тъкмо влизаше в помещението от малка съседна кухничка с чаша за еспресо, вклинена между дебелите му пръсти.

– Добър ден – поздрави Демил. – Търся кораба „Авиньон“. Казаха ми, че ще отплава от този пристан по-късно през деня.

Пристанищният капитан настани дебелото си тяло зад неподреденото бюро и отпи глътка кафе.

– Вие и стотици други – каза и махна с ръка към кея. След това огледа Демил отгоре до долу и устните му увиснаха неодобрително. С лъснати обувки, ушит по поръчка костюм, бяла риза и вратовръзка на точки посетителят очевидно беше парижанин. Пристанищният капитан се усмихна и каза:

– „Авиньон“ няма да замине от Хавър нито днес, нито никога.

– Какво искате да кажете?

– Беше потопен в Ламанша след нападение от германски самолет вчера следобед.

Краката на Демил омекнаха и той се стовари на износения стол срещу капитана.

– Аз... Аз имам важен товар, който трябваше да бъде превозен в Британия с „Авиньон“. – Усещаше в горното джобче на ризата си писмото на Вейган, но не искаше да говори за него.

Пристанищният капитан го изгледа с безразличие.

– Всеки корабособственик с малко акъл в главата се евакуира през последните два дни. Дори военните кораби заминаха. „Авиньон“ въртеше добър фериботен бизнес, защото беше до голяма степен единствената още работеща редовна връзка. – Той отпи още една глътка кафе. – Искаха тройно по-висока такса за пътуването до Англия и я получаваха. Но си платиха за това.

– Няма ли други възможности?

Капитанът взе една папка и я отвори.

– Един параход за нередовни превози трябва да пристигне тази сутрин с товар бразилски каучук. „Юпитер“. Той ще е най-добрата възможност... ако се появи. Второ корабно място. – Той го посочи през прозореца.

Демил кимна и се изправи.

– Ще чакам. Благодаря.

Карон седеше на стъпалото на камиона и пушеше.

– Намери ли нашия кораб?

Демил поклати глава.

– Вчера е бил потопен.

– Може да продължим нататък. Шербур... или може би Брест?

– Днес трябва да пристигне друг кораб. „Юпитер“. Ще го чакаме.

След по-малко от час един голям товарен кораб швартова на корабно място № 2. „Юпитер“ беше построен през 1926 г. и разцветът му отдавна беше в миналото. Черният му корпус беше покрит с ръждиви петна, мръсно белите му надстройки плачеха за пребоядисване. Тежък черен пушек се кълбеше от правия димоход с червени и златисти ленти и се носеше над пристана. Корав на вид екипаж от португалски палубни моряци се зае с мачтовите кранове, които стърчаха от палубата, и започна да разтоварва товара – амазонски каучук.

Кеят се оживи от хората, които лагеруваха близо до кораба. Те се втурнаха към подвижния мост с вещите си, надяваха се да могат да отплават. Един як хамалин им прегради пътя, докато не дойде помощник-капитанът и опита да въведе ред.

Беше млад брадат мъж с тъмносиви очи. Започна да вика на бежанците на лош френски.

– Казах, назад. Всички обратно на кея. Не сме пътнически кораб, а товарът, който трябва да натоварим, ще ни напълни догоре. – Той вдигна ръце в движение, сякаш искаше да спре хората. – Имаме място само за ограничен брой пътници.

От тълпата се понесоха викове и мърморене, но хората се подчиниха и се подредиха на опашка. Помощник-капитанът изчезна в офиса на пристанищния капитан, след това излезе със сгъваемо писалище и го сложи до подвижната стълба. Започна да изслушва разказите на бежанците. Повечето бяха отпратени, но на няколко щастливци беше разрешено да се качат на борда.

Демил чакаше търпеливо близо до края на опашката, но започна да се отчайва, когато тя започна да се разпръсква. Всички бяха отпратени.

– Пълни сме и не можем да качим никого повече – каза помощник-капитанът на едно голямо холандско семейство и повтори тези думи, когато Демил стигна до челото на опашката.

– Имам спешен товар от Париж – обясни Демил.

Помощник-капитанът го изгледа от главата до петите и поклати глава.

– Съжалявам.

Демил бръкна в джоба за бележката, която беше прикрепена към писмото.

– Имам разрешение за пътуване от генерал Вейган. – Погледна помощник-капитана в очите. – Товарът ми трябваше да отплава с „Авиньон“ за Англия, но „Авиньон“ бил потопен вчера следобед.

– Сега Ламаншът е опасно място. – Помощник-капитанът взе бележката и започна да я изучава. „Юпитер“ беше търговски плавателен съд, така че едно правителствено разрешение за пътуване не означаваше нищо. Обаче френското правителство щеше да гарантира заплащането. Приемането на важен товар в последната минута в условията на война щеше да оправдае голяма премия към превозната такса.

– Вие ли сте Марсел Демил?

– Да, мосю.

– Колко голям е товарът ви?

Демил посочи реното.

– Почти е запълнил каросерията на камиона.

– Нашите трюмове за заети, но можем да го за¬крепим на палубата. Вие обаче ще трябва да се настаните при корабния екипаж. – Той се обърна към един плещест моряк близо до релинга. – Погрижи се товарът на този човек да бъде качен на борда, след като трюмовете са обезопасени.

После се обърна отново към Демил.

– И още нещо. „Юпитер“ няма да плава за Англия. Следващото пристанище, където ще спрем, е Бермуда.

Демил погледна към земята и кимна, но се поколеба. Бермуда? Не правеше ли грешка?

Затътри крака обратно към камиона и зачака „Юпитер“ да приключи товаренето в трюмовете. Когато люковете бяха запечатани, му махнаха да се приближи и той докара реното на заден ход до павирания край на кея. Един кран се завъртя към камиона и от него се спусна въже. Двама моряци се качиха в каросерията и увиха въжето около сандъка.

Демил крачеше по бетонния пристан и гледаше как примката се закача към стоманено въже с кука. Кранистът вдигна сандъка от каросерията, но подцени тежестта му и той се наклони и се блъсна в кея.

Демил гледаше с ужас как задният край на сандъка се разбива и една дъска се отваря като врата на панти. Извика и започна да маха на краниста.

– По-тежък е, отколкото изглежда – отбеляза спокойно единият моряк. – Какво имаш там вътре? Оръдие?

Демил се обърна към Карон, после отново към вторачения в него мъж.

– Сандъкът трябва да се поправи веднага.

Помощник-капитанът на „Юпитер“ – отново на борда на кораба – чу суматохата, отиде на носа и извика:

– Качвай го този сандък! Трябва да тръгваме.

– Вашите хора го повредиха – извика в отговор Демил. – Трябва да се поправи, преди да се качи на борда.

Офицерът се вторачи в сандъка, след това извика на двамата моряци долу.

– Погрижете се за това. Бързо!

Двамата моряци забързаха да вземат инструменти, а през това време Демил надникна в сандъка. Съдържанието му беше завито в тежък брезент, който скриваше възможна повреда, но на пръв поглед всичко изглеждаше наред.

Докато Демил наместваше откъртената дъска, една елегантна синя кола изръмжа с висока скорост и спря до камиона. Предният регистрационен номер беше с червени цифри на бяло поле, какъвто беше стандартът в Белгия. Слаб добре облечен мъж слезе от колата и се вторачи в „Юпитер“.

– Това „Авиньон“ ли е? – И го посочи.

– Не, това е „Юпитер“. „Авиньон“ бил потопен вчера следобед от германците.

Двамата моряци дойдоха с няколко дъски и сандъче с инструменти и се заеха да заковават задният капак на сандъка.

– Знаете ли местоназначението му? – попита мъжът Демил.

– Бермуда, но не мисля, че ще приемат още пътници.

Мъжът погледна към кораба и каза:

– Бермуда върши работа. – След това се обърна към Демил и Карон. – И двамата ли ще се качите на борда.

– Аз да – отговори Демил, – но Андре няма.

Белгиецът се обърна към по-младия мъж.

– Имам племенник близо до Руан. Може ли да уредите колата ми да бъде закарана там? – И извади визитка и банкнота от хиляда белгийски франка.

– Разбира се – отговори Карон, втренчен в банкнотата. – Мога да я откарам лично.

Мъжът написа име и адрес на гърба на визитката си и я подаде с парите на Карон. Младият парижанин огледа двете страни на визитката, докато прибираше парите в джоба си.

– Да, мосю... Мартин – каза Карон, докато четеше името, отпечатано на предната страна.

Мартин му подаде ключовете.

– Погрижете се добре за колата. Правена е по поръчка.

После пристъпи към колата и свали два неголеми куфара и малък несесер. Когато затвори вратата, започнаха да вият сирени, скоро последвани от глух тътен. Всички очи се насочиха към другия край на пристанището, откъдето започна да се издига шлейф от черен дим.

Демил видя в небето две черни точки, които бързо започнаха да се уголемяват. След секунди се материа¬лизираха в два „Юнкерс 87“ с трапецовидни криле и изреваха над главите им. Демил нервно гледаше черно-белите кръстове на крилете им. Един от самолетите още носеше бомба в долната част на фюзелажа.

Германските пикиращи бомбардировачи, известни като Sturzkamflugzeuge, или щуки, летяха заедно до края на търговския пристан, където се разделиха. Онзи с бомбата описа грациозна арка и започна да се издига по-високо. Вторият направи по-рязък завой, докато се наклоняваше над пристанището, след това се подравни точно с „Юпитер“.

– Отплаваме! – извика помощник-капитанът. – Всички на борда! Пригответе се отплаване. – Докато бързаше към мостика, спря за миг при краниста. – Качи този сандък и обезопаси крана.

Кранистът започна да опъва отпуснатото въже, а двамата моряци захвърлиха инструментите и хукнаха към подвижното мостче. Не стигнаха далеч, преди да се хвърлят зад няколко ръждясали кнехта. От небето се чу тракане на картечници – щуката се приближаваше. Пристанът, корабната палуба и кеят се взривиха от оловен дъжд, когато двете картечници МГ17 калибър 7.92 откриха огън. Куршумите очертаха две линии разрушения по кея, преди самолетът да се издигне и да обърне към града.

Когато самолетът профуча с рев, Демил и Карон се хвърлиха на земята и се свряха под камиона. Откъм бежанците се понесоха писъци – хората бягаха от нападението и се блъскаха в мелето.

Щуката изчезна зад хълма и за миг настана спокойствие.

След това избухна хаос.

По палубата на „Юпитер“ се чуха викове – екипажът се мъчеше да разкачи швартовите въжета. Сандъкът се плъзна по настилката, когато кранистът отново опъна въжето. Демил скочи на крака, затича към парахода... но се поколеба, понеже чу стенание съвсем наблизо.

Мартин лежеше на земята до колата си и дишаше тежко. Демил се втурна да му помогне, но нямаше надежда. Бялата риза на Мартин беше почервеняла от кръв, сакото му беше надупчено от куршуми. Демил пъхна ръка под врата му и му повдигна главата.

Очите на Мартин – оцъклени и пълни с ярост – се фокусираха върху Демил.

– Куфарите ми...Трябва да напуснат страната. – Той извърна глава и изплю кръв. – Моля, вземете ги с вас. Банката ми ще ви потърси.

Демил го гледаше вторачено, сърцето му блъскаше. После каза:

– Добре.

Мартин се усмихна, след това животът му се оттече.

– Марсел! – извика Карон. – Трябва да се качваш на кораба!

Демил внимателно положи главата на Мартин върху настилката, след това вдигна тежките куфари. Обърна се и видя неговия сандък да се влачи по пристана, преди да започне да се издига във въздуха. Двамата моряци вече бяха на борда и започнаха да прибират подвижното мостче.

– Грабвай чука – извика Демил, посочи оставеното сандъче с инструменти, втурна се към движещия се сандък и успя да напъха двата куфара на Мартин през задния капак.

Карон дотича с чука и шепа пирони.

– Аз ще го закова, ти се качвай.

Демил потупа помощника си по рамото.

– Бъди здрав, приятелю.

„Юпитер“ вече беше започнал да се отделя от кея. Демил стрелна поглед наляво – големият сандък вече се издигаше във въздуха и се люшкаше и въртеше. Повредената страна изглеждаше ремонтирана – Карон беше забил в дъските още няколко пирона.

Демил изтича до ръба на кея и скочи над двете педи вода. Удари се силно в релинга и си изкара въздуха. Едва не се плъзна надолу, но един моряк го хвана за яката и го издърпа на палубата.

– На косъм, друже – каза морякът.

Демил се изправи и кимна в знак на благодарност. Очите му бяха впити в спускащият се сандък. Люш¬кането и въртенето бяха намалели достатъчно, за да може кранистът да го спусне на предната палуба точно пред носовия трюм. Демил затаи дъх, но сандъкът издържа без повече повреди, после въжето над него се отпусна. На кея Карон махаше за сбогом и кураторът също му помаха.

Но облекчението му изчезна, когато от високо долетя механически вой. Втората щука беше описала кръг в небето, издигайки се на височина четири хиляди и петстотин метра. След това пилотът извъртя самолета в стръмно гмуркане с нос, прицелен в „Юпитер“. Докато самолетът ускоряваше, малки сирени в горната част на неприбиращите се колесници – наричаха ги Йерихонски тръби, – издаваха усилващ се пронизителен вой.

Черен дим изригна от корабния димоход, докато капитанът отчаяно опитваше да отдели на заден ход кораба от кея. През дима над главите им Демил наблюдаваше как самолетът се спуска към тях. Щом бомбата започне да пада, а самолетът да се издига, Демил се хвърли на палубата и се претърколи към сандъка.

Бомбата сякаш увисна във въздуха, докато витлото на „Юпитер“ яростно се забиваше във водата, за да изтегли кораба навътре. Избегна пряко попадение на косъм – бомбата се стовари във водата само на няколко метра от наклонения нос на „Юпитер“ и се взриви с гръмовен трясък. Корабът потрепери – воден фонтан заля Демил и сандъка, – но остана невредим. Обърна и пое към открито море. Тъй като нямаше повече бомби и горивото ѝ свършваше, щуката се отказа от атаката и отлетя на изток към Фландрия.

Помощник-капитанът на „Юпитер“ се появи на палубата и се втурна да помага на Демил да стане.

– Добре ли сте, мосю?

– Да – отговори Демил, докато бръскаше дрехите си. – Не очаквах войната да дойде тук тази сутрин.

– Тя дойде за всички ни, за съжаление. – Помощник-капитанът посочи големия мокър сандък. – Товарът ви е бил на косъм. Мога ли да попитам какво има вътре, което да е толкова важно за Франция?

Демил погледна към любимата си страна, която се отдалечаваше зад тях. След това се обърна към офицера с безнадежден поглед.

– Това – отговори той и почтително поглади сандъка с ръка – е ни повече, ни по-малко душата на Франция.

ПЪРВА ЧАСТ

1.

Палмахим, Израел

15 февруари 2025

Яркият полумесец хвърляше сребристи ивици из Средиземно море и осветяваше две тъмни надувае¬ми лодки, които се плъзгаха към брега. Във всяка имаше шестима командоси. Лодките цепеха малките вълнички с почти безшумните си електрически двигатели. Когато корпусите от фибростъкло започнаха да задират песъчливото дъно, мъжете скочиха от лодките, изтеглиха ги на брега и ги скриха в една вдлъбнатина, останала след отлива.

Съблякоха широките си черни гащеризони. Под тях носеха бойни униформи с пустинен камуфлаж. Сложиха си балаклави с пясъчен цвят, над които увиха зелени ленти, покрити с арабски букви и емблема на въоръжен мъж със знаме и Корана. Това беше емблемата на военното крило на палестинската организация „Хамас“, известно като Бригадата „Ал Касам“.

Двата екипа се събраха пред своя водач – дебел навъсен мъж със студени очи, казваше се Анри Насър. Той вдигна ръка и каза тихо:

– Ще се срещнем отново тук след деветдесет минути. Нито секунда по-късно. Знаете какво да правите. Вървете. – Ливанец по произход, Насър беше израснал по жестоките улици на Марсилия. Младостта му беше изпълнена с поредица нападения и дребни престъпления, докато не се набърка в убийство, извършено от местна банда. Обвиненията бяха свалени, когато се съгласи да влезе във френската армия. Там се научи на дисциплина, което допълни суровия му уличен опит. Скоро стана десантник в Чуждестранния легион и откри, че има вроден талант на боец.

Акции в Афганистан, Чад и Мали дооформиха уменията му и го превърнаха в привлекателен кандидат за частен наемник. След няколко години в Африка, където се биеше от двете страни на закона, той намери още по-доходоносна позиция в корпоративната безопасност. Понякога се огорчаваше от скуката на работата, но неговият работодател действаше в сенчестата страна, разрешавайки му да се връща на терен, където сърцето му започваше да бие ускорено.

Първият отряд командоси тръгна на юг, а Насър поведе втория екип навътре в страната по малък дренаж, пълен до глезените с вода. Вървяха в него около осемстотин метра, след това се изкатериха по нисък бряг и излязоха на неравно поле, покрито с храсталаци и прахоляк. Стигнаха до асфалтирано шосе, което завиваше на север към огромен индустриален комплекс, осветен от редици лампи на високи стълбове.

Заводът за обезсоляване на вода „Солек“ беше едно от най-големите съоръжения за обратна осмоза на света. Засмукваше вода от Средиземно море и произвеждаше ежедневно 624 592 944 литра прясна вода – повече от двайсет процента от питейната вода на израелските общини. Ограденият и охраняван периметър се простираше близо петстотин метра. В него имаше дванайсет басейна за обработка на открито и огромни постройки, които подслоняваха хиляди устройства с полупропускливи мембрани, които филтрираха морската вода под високо налягане.

Насър поведе групата покрай пътя. Отминаха отдалече главния вход, след това пресякоха асфалта и заобиколиха комплекса откъм задната част. Бързо се придвижиха покрай високата ограда от телена мрежа, докато Насър не спря срещу една голяма метална постройка. По негова сигнал двама от мъжете възпламениха тежки военни димки и ги хвърлиха през оградата. Гъст бял облак изпълни въздуха, а през това време трети мъж изряза в оградата с ножица за тел голям отвор.

Командосите нахлуха в комплекса: спринтираха в дима, така че охраната, която наблюдаваше предаваните изображения от охранителните камери при главния вход, да не може да ги засече.

Екипът стигна до сградата и се раздели на две групи. Трима поеха на юг към газова електроцентрала, която захранваше съоръжението с ток. Насър и другите двама ги последваха отблизо, но скоро завиха към постройка с метални стени – от едната стърчаха няколко дебели бели тръби.

Това беше централната помпена станция – сърцето на цялото съоръжение. Вътре тринайсет големи помпи засмукваха вода от морето и я насочваха под високо налягане през различни филтрационни етапи и системата за обратна осмоза.

Влязоха и Насър за миг се поколеба. Сградата с висок таван беше лабиринт от тръби, простиращи се във всички посоки, свързани с редицата големи помпи на основния етаж. Беше горещо и шумно, защото помпите работеха с максимална мощност.

Насър огледа триетажната вътрешност. Двама мъже с жълти каски стояха наблизо и наблюдаваха някакъв монитор. Трети, високо горе, крачеше бавно по една метална пътека и гледаше клипборда в ръката си. Насър вдигна автомата си към мъжа с клипборда, а двамата му спътници започнаха да се приближават към контролния панел. Проехтяха изстрели – тримата натиснаха спусъците на своите АК-47 и простреляха тримата техници. Клипбордът падна до Насър, последван от бързи капки кръв. Насър прекрачи пръските и се приближи до конзолата, за да се увери, че всички помпи работят, а двамата му другари започнаха да действат: скочиха във вдлъбнатата основа, където бяха монтирани червените помпи, и извадиха от раниците си малки вързопчетата пластичен експлозив „Формекс П1“ – по едно за всяка помпа.

Зарядите бяха снабдени с часовникови механиз¬ми и детонатор, който имаше нужда само от проста активация. Двамата се местеха от помпа на помпа, плясваха лепкавите заряди към основата на помпата и активираха таймерите.

Бяха преполовили редицата, когато зазвуча далечна аларма.

Насър отиде до вратата с готов автомат и изчака, докато бяха поставени последните заряди. Щом другите двама се присъединиха към него, той изскочи навън на асфалта. Малката камионетка на охраната с проблясваща оранжева сигнална лампа тъкмо завиваше покрай сградата. Шофьорът натисна спирачките, щом видя Насър, а вторият в камионетката изскочи с автомат „Узи“ в ръце, последван след секунда от шофьора. Първият мъж изкрещя на Насър нещо на иврит.

Насър отговори с два откоса и повали двамата със смъртоносна точност. Пристъпи към тях, а двамата други командоси дотичаха до него. Вторият мъж беше мъртъв, беше паднал до решетката на камио¬нетката, но шофьорът беше още жив. Свлечен върху предния калник, той притискаше корема си с окървавена ръка. Единият командос вдигна автомата, за да довърши работата, но Насър му махна да спре. Искаше охранителят да остане жив като свидетел.

Застана пред камионетката и вдигна оръжието си към небето.

– Allahu Akbar – изрева с цяло гърло, а след това кимна на хората си, които повториха вика му. За ефект Насър пусна откос от автомата. След това тримата се обърнаха и побягнаха към дупката в оградата.

Вече из целия комплекс виеха сирени и множество превозни средства на охраната претърсваха другия край на периметъра. Започнаха да трещят изстрели, когато тримата стигнаха до отвора в оградата и се промъкнаха през него. Веднага заеха отбранителна позиция.

След минути чуха стъпките на другите трима командоси. Кола на охраната заобиколи постройката вдясно от тях и фаровете ѝ осветиха тичащите командоси.

Насър и хората му откриха огън и засипаха камио¬нетката с куршуми. Предният прозорец се пръсна и шофьорът се свлече зад волана. Камионетката започна¬ да лъкатуши и се заби в постройката, без да намали скоростта. Вторият екип командоси стигна до отвора в оградата и се втурна през него.

Насър поведе събралия се екип в умерен бяг покрай завода, прекосиха пътя и се върнаха в дренажа. Насър беше подготвил екипа с напрегнати тренировки по бягане, така че никой не изоставаше. При¬движваха се като голяма черна сянка.

На брега се срещнаха с другата група, която беше пристигнала няколко минути преди това. Двата екипа отново навлякоха черните гащеризони, за да продължат бягството си.

– Докладвай – заповяда Насър на другия ръководител на екип, висок къдрав мъж, казваше се Хосни Самад.

– Не срещнахме съпротива, докато не започнахме да се оттегляме. Всички заряди бяха заложени и активирани.

Сирени звучаха по протежение на бреговата линия, докато охранителните отряди и екипите за борба с извънредни ситуации започнаха да се събират в завода за обезсоляване на морска вода. Насър поведе командосите в издърпването на лодките отново в морето и тайните убийци напуснаха брега на Израел също толкова тихо, колкото бяха дошли.

Крайбрежен танкер с угасени светлини ги чакаше на пет мили от бреговата линия. Щом командосите се озоваха на борда, двете надуваеми лодки бяха потопени заедно с произведените в Русия оръжия и униформите с пустинен камуфлаж. Ако танкерът бъдеше спрян и на борда се качаха за инспекция, Насър се беше погрижил да няма нищо, което да ги свърза с атентата.

Водачът на командосите се качи на високия мостик на кърмата, където един мъж с обветрено лице пред щурвала се обърна към него.

– Шефът чака да чуе – каза той с гърлен глас. – Успяхте ли?

Насър погледна закачения на стената хронограф, след това взе един бинокъл. Излезе небрежно на крилото на мостика и огледа почти тъмната брегова ивица. Скоро симфония от взривове избухна в далечината. Макар огнените кълба да изглеждаха малки на хоризонта, тътнещото ехо все пак долетя до тяхната позиция в морето.

Известно време Насър се наслаждаваше на гледката, след това се обърна със самодоволна усмивка към капитана.

– Мисля, че вече знаеш отговора.

2.

Ламанша

Април 2025

Бреговата линия на Нормандия се появи като лента твърд карамел, простряна на хоризонта в южна посока. Във въздуха висеше лека мъглица, устоявайки на постоянния морски бриз към сушата, който предизвикваше леко вълнение във водата на протока. Условията бяха достатъчно съблазнителни, за да окуражат цял легион неделни моряци, и десетки лодки гонеха вятъра. По-малки плавателни съдове с носове съвършено подредени успоредно на крайбрежието, се състезаваха във ветроходна регата.

Откъм север един тюркоазеносин изследователски съд се носеше към регатата като кит, погнал пасаж скумрии. Движеше се с ограничена скорост и тег¬леше дебело въже, което се влачеше в пенещия се килватер. Изследователският кораб беше здрав тримаран , чиято форма му позволяваше да цепи вълните стабилно и грациозно. На модерния мостик един висок слаб чернокос мъж вдигна бинокъла и огледа трафика от лодки на миля пред тях.

– Придвижват се на запад в група – каза Дърк Пит. – Дръж посоката на проучването. Ако няма изоставащи, мисля, че ще се махнат от пътя ни.

Харви Бозуик, оплешивяващият капитан на изследователския кораб „Пеликан“, кимна и каза с гърления си баритон:

– Мисля, че си прав. Но ако прегазим някой ветроходен катамаран, ще поискам ти да поемеш обезщетението.

Пит се засмя. Като директор на Националната морска и подводна агенция той отговаряше за множество активи освен кораба „Пеликан“. Федералната агенция командваше цяла флота океанографски изследователски кораби, подводници и безпилотници, които проучваха морските дълбини, следейки всичко от образуването на тайфуни до миграцията на моржовете.

Опитен водолаз и щурман, Пит отказваше да бъде ограничаван само до задълженията си на мениджър в главната квартира на НАМПД във Вашингтон. Никога не беше далеч от водата и отделяше време лично да управлява изследователски проекти през цялата година. Настояваше винаги да е близо до действията и до своя отдаден екип от геолози, океанографи и морски биолози.

– Просто дръж здраво щурвала – каза той на Бозуик. – Сигурен съм, че няма да ни окачиш нова носова фигура.

– Неприятности ли има напред? – извика женски глас с френски акцент.

Пит отиде до задната част на мостика и пъхна глава в едно претъпкано помещение, осеяно с видеоекрани. Дребна жена с черна права коса седеше пред монитор в режим разделен екран и наблюдаваше предаваните на живо кадри. На половината от екрана се виждаше палубна лебедка и въжето за теглене, което бе опънато през специалната стойка в горния край на кърмата и се влачеше във водата. В другата половина се виждаше сонарно изображение на морското дъно със златисти оттенъци. Жената откъсна очи от монитора и погледна Пит въпросително.

– Пред нас има трафик на малки лодки – каза той.

Брижит Фавро сбърчи нос. Беше млада изследователка, взета назаем от Морския институт в Хавър – местна неправителствена организация, посветена на морската наука и образование.

– Да извадим ли сонарите?

В скута си държеше дистанционното за лебедката, което използваше, за да позиционира рояка сонари над морското дъно.

– Не мисля, че е нужно, макар че може да се наложи да напуснем линията на проучване. – Пит махна към стенния монитор, на който беше изобразен маршрутът на кораба по протежение на базовата координатна решетка.

– Ако са просто пишман моряци, надуй яко сирената и дръж курса – каза Ал Джордино от другия край на помещението. Якият като булдог Джордино оглавяваше в НАМПД отдел „Подводни технологии“. Сега се извърна от друг дисплей, захранван с кадри от сонар, и се усмихна дяволито на Пит.

– Добра идея – отговори Пит. – Ще накарам капитана да увеличи скоростта.

Брижит се обърна пребледняла, което накара двамата мъже да се засмеят.

– Като гости във френски териториални води – каза Пит – едва ли ще е в наша полза да прегазим някой местен моряк аматьор, който се наслаждава на този хубав пролетен ден.

На лицето на Брижит се изписа облекчение.

– Това наистина щеше да е неприятен начин да завършим съвместния ни проект.

Присъствието на НАМПД във Франция беше резултат от реципрочен договор с френското правителство. Преди шест месеца Френската дълбоководна океанографска флота беше помагала на НАМПД в проекта по картографиране на подводни вулкани в Южния Атлантик. От своя страна, НАМПД се беше съгласила да подпомогне проучването на част от нормандското крайбрежие за останки от Втората световна война в проект, управляван от Морския институт в Хавър. Пит беше работил по подобни проучвания на крайбрежието в точките за нахлуването в Нормандия през плажовете Омаха и Юта няколко години по-рано и се развълнува заради възможността отново да търси военни плавателни съдове.

Новият им район на проучване лежеше много по-източно от точките на нахлуване в Деня „Д“, но местната традиция твърдеше, че известен брой недокументирани останки може да бъдат намерени в този район. Брижит беше сътрудничила в изработването на параметрите на проучването, фокусирайки се върху район, за който нямаше данни от по-раншни проучвания. Времето беше съдействало досега, а оборудването работеше без проблеми, но екипът беше разочарован, че е открил само едни корабни останки. Беше малък рибарски катер, потънал през 1950-те. Засега теорията за тежки загуби по време на ВСВ в района се бяха оказала невярна.

Докато „Пеликан“ плаваше близо до брега, платноходките постепенно се махнаха от пътя му. С изключение на едно динги, с което двама юноши опитваха да уловят вятъра.

Капитан Бозуик държеше под око малката лодка, докато тя най-накрая завъртя нос на изток и улови пълен пристъп на бриза към брега. Капитанът въздъхна с облекчение, когато тя излезе от тяхната траектория и напредна към останалите платноходки. Но измина само кратко разстояние, преди да направи остър завой срещу вятъра, защото момчето на румпела го изпусна, когато беше подхвърлено от вълна.

Лодката замръзна за миг, щом платното ѝ увисна, след това течението завъртя носа на запад. За миг платното отново се опъна, тласкайки малката лодка в противоположната посока, и тя бързо се понесе към носа на изследователския кораб.

Пит и Бозуик едновременно видяха смяната на посоката.

– Вдигай сонарите – извика Пит, а Бозуик завъртя щурвала и изключи двигателя.

Срещу него Брижит се бореше с дистанционното на лебедката. Натисна един от бутоните, но вместо да задейства прибирането на въжето, изпрати във водата още няколко дължини. В съчетание със загубата на скорост това остави сонара за странично сканиране да падне на морското дъно.

Джордино наблюдаваше как на екрана започват да се появяват корабни останки. Изображението изведнъж се изкриви. След секунда екранът стана черен.

Той погледна Брижит.

– Изгубихме ли сонара?

Сърцето на Брижит се сви, когато осъзна грешката си. Тя натисна бутона за обратно движение на лебедката и се вторачи в камерата, предаваща кадри от кърмата как въжето се изтегля. Щом видя жълтия маркер на въжето да се приближава, намали скоростта, след това загледа с ужас как протритият край на въжето изскача от водата без сонар.

Джордино видя по лицето ѝ, че сонарът наистина е изгубен в останките, и незабавно маркира местоположението им.

Отпред на мостика Бозуик продължаваше да опитва да избегне непредвидимата платноходка. Единият юноша най-накрая успя да хване румпела и зави, за да се отдалечат от „Пеликан“, докато той се понесе надясно и постепенно спря. Момчетата помахаха приятелски на „Пеликан“, когато най-сетне обърнаха посоката и се впуснаха да преследват останалите лодки.

– Сигурно се сдобих с няколко нови бели косъма днес – каза Бозуик и поглади голото си теме. – А не са ми останали кой знае колко.

– Все трябваше да има малко вълнение – каза Пит.

Щом малката платноходка се озова на безопасно разстояние, Бозуик ускори и отново пое по курса на координатната мрежа. Пит се върна в задната част, където беше отделението за наблюдение.

– Как е сонарът?

От черния монитор на Джордино и повдигнатите му вежди и тъжния поглед на Брижит сам разбра отговора.

Джордино поклати глава.

– Изпържен.

– Много съжалявам – каза Брижит. – Вината е изцяло моя. Завъртях лебедката обратно.

Пит видя отчаянието, изписано по хубавкото лице на младата жена. Тя беше опитен океанограф със солидно резюме за работата си в крайбрежни води, но беше признала, че няма опит в издирването на корабни останки.

– Закачил е нещо на дъното? – попита той.

– Да, това е лошата новина – потвърди Джордино. – Хубавата е, че се е закачил за останки. С малко късмет ще го намерим там.

Той върна назад предадените от сонара кадри, преди въжето да се скъса. Точно преди екранът да потъмнее, сенчестото изображение на носовата част на потънал кораб се показа ясно.

– Имаш ли местоположението? – попита Пит.

– Може да стигнем доста близо. Дълбочината е двайсет и четири метра, така че можем да се гмурнем.

– Ще кажа на Харви да завърти и да ни върне там, за да хвърлим един поглед.

Брижит още беше бледа заради допусната грешка. Изгубеният страничен сонар беше скъп електронен уред. Институтът не разполагаше с много пари. Възстановяването на сумата за инструмента на НАМПД щеше да се отрази лошо на бюджета му и вероятно щеше да струва на Брижит работата ѝ. Пит видя загриженото ѝ изражение и ѝ се усмихна.

– Не се притеснявай. Може с Ал да не ни бива с пръчка и макара, но под водата сме страхотни с риби, които не могат да плуват.