Пролог

През един озаряван от свещи прозорец на университета „Юкслей“ – институция толкова древна, колкото и съществата, които я обитаваха – се виждаха деканът и нейният вампир, потънали в личен разговор.

Те се взираха в лист пергамент, на който имаше подробен план на града, и по-точно в капката кръв, избледняваща близо до катедралата. Тази карта беше едно от най-любимите съкровища на декан Фарис, което се бе предавало по наследство в семейната ѝ кръвна линия, преди всички подобни неща да бъдат унищожени. Тя никога не би могла да прости такава загуба.

Преди да попие в пожълтелия лист, кръвта се раздели на три букви и изписа думата „мот“. Смърт.

– Силия Адане е мъртва – каза деканът точно час след като бяха седнали.

Вампирът ѝ събра върховете на пръстите си и отговори на ааракски. Като за мъртъв език той звучеше неестествено живо, извиваше се като раздразнена змия.

– Значи е истина. Завещанието за наследяване е влязло в сила.

Деканът бутна стола си назад и отиде до прозореца. Нощта настъпваше откъм гората и обвиваше дългите си пръсти около Аратските кули и скръбните им статуи. От статуите на лъвове със зейнали пасти, накацали по каменните стени, бликна златна светлина. Животните се пробуждаха и осветяваха преддверията и коридорите.

– Остават още две Адане – отбеляза тя.

– Нима ще нарушиш обещанието, което си ѝ дала? Смятах, че ти е много скъпа приятелка.

Деканът свъси вежди. На нейния вампир му харесваше да говори честно, но с голяма доза жестокост. Дори като съвсем млада тя най-малко харесваше тази му черта.

Разбира се, че не искаше да наруши обещанието си. Седмици наред кръвта на Силия върху картата бе избледнявала все повече. Тя се бе заразила от болест така рядка, че дори в „Юкслей“ не можеха да намерят лек. Деканът дълго я увещаваше да извика двете си племенници, където и да са се скрили, и да повери на една от тях родовото наследство, преди да е станало прекалено късно. Само че упоритостта бе порок, характерен за всички от семейство Адане.

Силия Адане бе платила невероятно висока цена за свободата си. Постъпила бе крайно егоистично, макар да не я бе търсила заради самата себе си. След смъртта на сестра ѝ и зет ѝ преди четиринайсет години Силия беше изчезнала посред нощ с малките си племеннички близначки. Деканът прости това предателство и изоставянето на отговорностите ѝ само заради едно – скръбта.

Скръбта често има такова въздействие – изкоренява напълно всяко чувство за дълг. Именно затова деканът я бе нарочила за враг номер едно, който да овладее първо. И затова бе тук в момента и планираше следващата поредица събития вместо да е до покойната си приятелка. Вече нямаше колебания. Точно това доведено до съвършенство умение ѝ позволяваше да управлява университета „Юкслей“ – институция, поддържаща мира сред двата вида, които иначе бяха естествени врагове. А мирът нямаше да продължи дълго, ако завещанието на семейство Адане влезеше в сила.

Деканът реши да не казва на вампира си, че съжалява за даденото обещание. В онзи момент то бе изглеждало оправдано. Нямаше да е от голямо значение дори и никога да не потърсеха момичетата. Тя бе убедена, че Силия ще създаде дом с любимия си и ще му роди дете, като по този начин ще продължи кръвната линия на великия Дом Адане. Само че бе сгрешила жестоко. Смъртта неотклонно преследваше Дома Адане и сега тя нямаше друг избор. Трябваше да му вдъхне нов живот.

Вгледа се във все по-плътния мрак.

– Ще приберем момичето от „Грийн Хайтс“ след седмица.

– Ами другото?

– За жалост не знам къде е. Говори се, че е избягало от приемния им дом в деня, когато навършило осемнайсет.

Тя го погледна, за да прецени дали тази информация му е известна. Някога силно я притесняваше почти пълната неподвижност на лицевите им мускули и как впиваха в теб катраненочерните си очи, без изобщо да мигат.

– Може би едната ще е достатъчна. – Вампирът ѝ бе все така невъзмутим. – Присъствието и на двете тук би причинило известни неприятности.

Деканът се обърна към прозореца.

– Както става с всички неща, които дълго време не са били на мястото си.

– Така е. – Той се замисли. – Бих се радвал да са в моята специалност. Майка им беше една от най-умните ми студентки.

Историята за родителите на момичетата беше легенда... но в основата на легендите често стояха трагедии.

– Искаш ли да я взема? – попита той.

– Не, аз ще отида.

В отражението на прозореца се видя как една бръчка помрачава махагоновата му кожа.

– Ти никога не напускаш „Юкслей“.

– Боя се, че сега е необходимо.

– Защо?

Деканът се върна на мястото си и спокойно му съобщи следващата новина:

– Защото преди двайсет и четири часа Кидан Адане е задържана за убийство.

В черните очи на вампира ѝ проблеснаха ярки точици.

– Чий живот е отнела?

– Все още не знам. Доста е странно, но Кидан Адане вярва, че сестра ѝ не е избягала. Убедена е, че Джун Адане всъщност е била отвлечена от вампир. И че той я е довел тук, в университета, против волята ѝ.

Тя сви вежди и отново се вгледа в него. Не се мръщеше. Удивително бе колко удобно се чувстваше в старата си кожа, красив и безстрастен като в деня, когато го срещна. Тя беше на деветнайсет. Той – на пет века. Тя потърка сбръчканата си ръка. Времето беше плашещо нещо.

– Щях да знам, ако Джун Адане бе тук – простичко каза той.

– И аз така си помислих. Ти със сигурност би взел съответните мерки, ако някой бе извършил подобно престъпление.

– Разбира се. – Той не показа с нищо, че се е обидил от въпроса ѝ. Тя ценеше това му качество – рядко да приема нещата лично. Освен това никога не лъжеше. Само че времената бяха странни, а лоялността първа пада в жертва на промените.

– Откъде знаеш всичко това? – попита той. – Сигурен съм, че това да се следят и наблюдават двете момичета противоречи на даденото от теб обещание.

Доволна, че е минал успешно разпита, деканът посочи купчинка писма до една стъклена фигурка – малка импала с великолепни рога.

– Кидан Адане пише доста, като всеки път моли „Юкслей“ да върне сестра ѝ. Опитах се да намеря Джун, но тя е изчезнала. За съжаление на Кидан, леля ѝ Силия превърна „Юкслей“ в средоточие на всичките ѝ кошмари.

Той се придвижи с бързината на сянка, подгонена от светлината. Взе писмата, като внимаваше да не докосва стъклената фигурка на импалата. Това накара декана леко да се усмихне. Повечето дренайци избягваха красивата антилопа от суеверие – точно както студентите пък вярваха, че ако потъркаш статуетка на лъв, тя ще ти даде сила. Бръчки набраздиха челото му, докато четеше.

– И никога не си ѝ отговаряла? – попита той любопитно.

– Удържах на думата си.

Той бе до нея вече почти четирийсет години, но все още не разбираше обещанията ѝ, нито защо бе склонна да обърне земята, за да ги спази. Животът им бе станал много труден заради опитите да заобиколят клетвите ѝ.

– Защо сега е различно? – попита я той.

Тя вдигна едно от писмата. В думите на Кидан се преплитаха гняв и молба едновременно – слънцето и луната... двете страни на ужасна загуба.

– Mot sewi yelkal – отговори тя на ааракски.

„Смъртта ни освобождава от предишното ни аз.“

Едното ъгълче на устата му се изви нагоре – изключителна рядкост за нейния вампир. Той винаги се забавляваше, когато учениците му цитираха уроците му. Особено когато вече бяха живели достатъчно дълго и разбираха истинското им значение.

Кидан Адане си даде осем месеца да умре.

Това бе доста щедър срок, ако трябваше да е честна. И два месеца щяха да са достатъчни. Беше го удължила в неудачен опит да помечтае. Не че щеше да се отдаде на тази мечта, ако не беше обезводнена и на моменти не губеше съзнание в стаята си.

Искаше отново да живее със сестра си в онази странна къщичка. Да живее пак във време, когато нямаше нужда невинността да се доказва на всяка крачка. Последната мисъл я изтръгна от унеса ѝ, накара я да се разсмее. Звучеше все едно са ѝ навредили. Даже сякаш бе... жертва.

Смехът ѝ отново изхъхри, задръстеният комин в гърдите ѝ клокочеше болезнено и сурово. От колко време не бе говорила? Пердетата бяха винаги спуснати заради камерите, така че самотната крушка, висяща от тавана, бе единственият ѝ източник на светлина. Като всяко изкуствено слънце, тя се нагряваше твърде много и нажежаваше въздуха около себе си. Кидан се бе принудила да работи полугола на пода на апартамента.

Сега по тъмното ѝ чело се стичаше пот и мокреше документа, който четеше. Единият ѝ крак бе сгънат и заровен някъде в купчината хартии. Не можеше да си позволи да изгаси лампата. Не и когато имаше толкова много работа. Не и когато беше толкова близо. В представите си Кидан беше хваната в капана на една безкрайна нощ, която не се различаваше много от ада.

Движение – имаше нужда от движение. Изправи се, но бе прекалено припряна. Спъна се, а кръвта рязко нахлу в сгънатия ѝ крак и той се скова. Тя се отърси от вцепенението и отиде до малката кухня.

Убийца.

Думата скочи в очите ѝ от вестникарската статия, залепена върху хладилника. Шестте букви бяха разположени над изображението на чернокожо момиче.

Кидан Адане беше убийца. Почака да я обхванат угризенията, които би трябвало да изпитва. Дори стисна устни и сбърчи нос в опит да изтръгне емоцията от себе си. Само че точно както в онази изпълнена с огън нощ не успя да заплаче. Зачака да усети в себе си поне частица човещина. Но не... усещаше се напълно суха, като пустиня. Или като статуя, изсечена от обсидиан.

Наля си питие. В този миг щракна затвор на камера, проблеснаха приглушени светкавици. Тя рязко се извъртя към прозореца, а чашата почти се изплъзна от пръстите ѝ. Пердетата бяха все така спуснати, но репортерите отвън дебнеха за пролука в тях – като чайки, които се опитват да докопат коричка хляб.

„Търпение“ – помисли си тя.

Скоро всичко щеше да се изясни. Точно след осем месеца. Тогава бе датата, определена за делото ѝ. Кидан нямаше намерение да присъства. Много преди да се стигне до него, щяха да намерят самопризнанията ѝ, залепени от долната страна на леглото ѝ... И жестоките пътища, по които се движеше умът ѝ, щяха да станат достояние на всички.

Отново проблесна светкавица и тя потръпна. Малко вероятно бе да успеят да я снимат, но може би трябваше да се облече. Искаше да скрие не налетите си гърди или широките си бедра. Всъщност една такава предизвикателна снимка би могла дори да ѝ е полезна: щеше да доказва грубо навлизане в личното ѝ пространство, излагащо я на показ. Изобщо не звучеше зле. Тя поклати глава. Ето, че пак обмисляше варианти да предизвика съчувствие чрез манипулация.

Срещна отражението си и чу собствения си тънък разтреперан гласец:

– Ти не си като тях. Ти не си като тях.

Тях.

Леля Силия ги наричаше дренайци. Вампири.

Въпреки топлината, излъчваща се от стените на апартамента, Кидан потръпна. Дренайците не се различаваха на външен вид от хората. Именно на това се дължеше дълбокото ѝ безпокойство. Злото не бива да обикаля наоколо, маскирано в човешка кожа. Това беше скверно.

Кидан ненавиждаше леля си. Ненавиждаше бездействието ѝ. Беше чакала твърде дълго, за да ги спаси от това мерзко и отвратително общество. Може би тогава злото нямаше да се пропие в Кидан още когато беше дете. Джун се бе справила по-добре, но Кидан едва ли не с наслада се бе потопила в него. Болезненото ѝ влечение към смъртта, болното ѝ любопитство към всичко, свързано с нея, колекцията от филми за нейното изкуство, а сега вече и осъществяването на самия акт – всичко това идваше от вампирите. Ако в този миг можеше да бръкне в гърдите си и да извади извратеното си сърце, щеше да го направи.

Осем месеца.

При тази мисъл я прониза облекчение. Трябваше само да изчака осем месеца, преди да умре. Да се увери, че Джун е намерена. Да изтърпи това прокълнато съществуване още малко.

Снимка на Джун засия насреща ѝ от екрана на отворения лаптоп. Двете въобще не си приличаха, макар да бяха родени само през няколко минути. Медиите изобщо не отразиха изчезването на Джун, дори слухове не се разнесоха из квартала. Къде ли щеше да е Кидан, ако тези репортери бяха търсили изгубената ѝ сестра така, както преследваха нея? Не, черните момичета трябваше да извършат нещо ужасно, за да заслужат светлината на прожекторите.

Документите на пода бяха свидетелство за трескавото издирване на място, наречено университет „Юкслей“. Кидан рови в продължение на дванайсет месеца и двайсет дни. Очите ѝ се стрелнаха към записа, залепен под леглото ѝ, и температурата в стаята спадна. На него се чуваше последният, изтръгнат с мъчения разговор между Кидан и жертвата ѝ.

„Така е по-добре“, помисли си тя и почти се усмихна. Сега бе насочила вината там, където ѝ бе мястото. Жертвата на Кидан.

Записът съдържаше доказателството, името на човека – не, животното, – отговорно за отвличането на Джун. Оставаше само да намери скапаното място. И него.

Кидан клекна и започна да оглежда резултатите от издирването си. Пресегна се за химикалка, измъкна капачката ѝ със зъби и започна ново писмо до леля си Силия... която така и никога не ѝ бе отговорила.

Ако това щеше да ѝ даде дори най-малък шанс да намери Джун, би прекарала остатъка от живота си в писане.

Пръстите ѝ се напрегнаха, впиха се в дланта ѝ. Тънки дъги кръв избиха по кожата ѝ. Тя прокара показалец по нея и оформи квадрат. Нерви. Разпозна емоцията. Значи все още не бе напълно изгубена. Счупеното огледало в другия край на стаята отрази лицето ѝ, отрязано грозно над тъмното ѝ гърло. Виждаше хладно, безчувствено изражение. Само ако можеше да овладее сълзите преди датата на процеса, светът може би щеше да ѝ прости. И тя може би щеше да живее по-дълго.

„Плачи“ – нареди тя на образа си в огледалото.

„Че защо? – попита той. – Ти пак би направила същото.“

Час по-късно, след като репортерите отвън си заминаха, Кидан облече широк суичър с качулка, грабна слушалките си и заключи зад себе си вратата на малкия апартамент. Беше се преместила тук по една-единствена причина.

Срещу него, на ъгъла на улиците „Лонгуей“ и „Сейнт Олбанс“, имаше шкаф за пратки. Единият ключ бе у Кидан, а другият – у леля ѝ Силия, която живееше в „Юкслей“. Всеки път, след като оставяше писмото си, Кидан се скриваше и чакаше. Понякога чакаше с дни, спеше в близкото кафене или в една странична алея, но все някой идваше и взимаше писмата ѝ. И всеки път фигурата със скрита под качулка глава успяваше да се изплъзне на Кидан. Прескачаше портите на парка с плашеща сила на движенията или пък се сливаше с потока коли и пешеходци.

Всяка седмица тя играеше тази игра на котка и мишка. Леля Силия четеше писмата ѝ, но по някаква откачена причина продължаваше да я игнорира.

След като пусна поредното писмо в празното шкафче, Кидан отиде да чака до автобусната спирка. Досега не бе заставала на това място и се надяваше, че като се слее с пътниците, ще има достатъчно време да различи пратеника.

Докато чакаше, сладкият глас на Джун зазвуча в слушалките ѝ. Светът на Кидан рязко се върна към равновесието.

„Здравейте – прошепна сестра ѝ. – Нямам представа как да започна, затова ще разкажа най-общо някои неща.“

Джун беше направила петнайсет видеоклипа, преди да изчезне. Този бе първият, в него тя беше четиринайсетгодишна. Кидан прослушваше записите всеки ден, с изключение на последния. Него щеше да изслуша само веднъж, а после да го изтрие, за да не я нарани прекомерно.

Пръстите, които бе пъхнала в джобовете си, очертаха триъгълник. Тя се наслади на звука от драскане. А после Джун спомена Кидан във видеото и триъгълникът се превърна в квадрат.

Кидан нито за миг не отклоняваше вниманието си от шкафчето, но с периферното си зрение наблюдаваше и една неподвижна сянка.

Някаква жена бе застанала под кривия клон на близко дърво. На светлините на уличните лампи кожата ѝ изглеждаше като излята от древен бронз. Носеше тъмнозелена пола, а косата ѝ бе прибрана в гладък кок.

Стоеше удивително неподвижно. Много напомняше на кафява сова, кацнала на перваз, и се взираше право в нея.

Кидан настръхна. Имаше странното усещане, че тази жена, която и да беше, я чака.

ВИДЕОЗАПИС

10 май 2017

Джун, на четиринайсет, на телефона на Кидан

Местоположение: личната баня на Мама Аноет

„Здравейте – прошепна Джун и примигна срещу камерата. Късите ѝ плитки се извиваха покрай покрита с белези и пъпки брадичка. – Нямам представа как да започна, затова ще разкажа най-общо някои неща. Казвам се Джун. Уча в „Грийн Хайтс Скул“. Вероятно записвам това видео заради случилото се днес. Имах проблеми, защото отново заспах в час.“

Пауза.

„Имам парасомния. Знам, тежка дума. Това означава, че не просто ходя насън, но крещя и ритам. Сестра ми се грижи за мен, но... Знам, че се уморява. Аз се уморявам от себе си.“ Кратък смях, не много весел. „С всички усилия се опитвам да остана будна, но става точно обратното. Като днес. Знам какво си мислите – „Потърси помощ“. Вярвайте ми... опитвам се.“

Камерата се размести и хвана на фокус друг ъгъл на банята – струпаните четири вида шампоани, завеса за душ с десен на пеперуди, лекарство срещу тревожност и депресия.

„Ние не можем да си позволим истински психолог, но училищният ни консултант не е лош. Всъщност правя това видео заради нея. Мис Трис каза... че ме е страх от нещо. Нещо, за което не искам да казвам на никого. Посъветва ме да напиша всичко.

Само че аз мразя да пиша. Така че тя ми каза вместо това да направя видеозапис – и ако събера достатъчно смелост, да го споделя. Добра е, нали? – Следваше лека усмивка, която пропусна очите ѝ. – И така, от какво се страхувам?“

Джун си пое колебливо дъх и хвърли нервен поглед към вратата.

„Страхувам се от... вампири.“

Черен екран. Явно беше оставила телефона върху мивката и бе закрила камерата. Чу се звук от течаща вода, отекна плискане... измина минута. Кафявото лице на Джун, сега леко влажно, застана отново на фокус. Тя седна на ъгъла на ваната.

„Вампири. – Гласът ѝ прозвуча по-силно. – Добрата новина, ако има такава, е, че те вече не са опасни за всички. Така вие, които гледате това видео – ако изобщо ми вярвате, – можете да спите спокойно. Вашата кръв има вкус на отрова за тях. Само че те все пак трябва да се хранят, нуждаят се от кръв, за да оцелеят. – Телефонът леко се разклати. – Заради нещо, наречено Първата обвързаност, вампирите са принудени да се хранят само от определени семейства. Има около осемдесет кръвни линии, хванати в капан в този цикъл от поколения. Познайте кое е от едно от тези семейства. М-да.“

Джун насочи погледа си встрани от камерата, а очите ѝ се замъглиха.

„Със сестра ми придаваме съвсем ново значение на понятието „дисфункционално, сиреч сбъркано семейство“. Обаче избягахме. Леля ни ни измъкна от онзи живот след смъртта на родителите ни и ни доведе тук, при Мама Аноет. Тук сме в безопасност, но пак ги виждам всяка вечер... в сънищата си... дори понякога в коридорите в училище. Сякаш знам... че някой ден ще дойдат да ни хванат.“

Тя си пое въздух, после го издиша. Заигра се с тънката сребърна гривна на китката си.

„Кидан ми напомня всяка вечер за трите Обвързаности, ограничаващи вампирите. Това помага малко. Така си спомням, че не могат толкова лесно да се доберат до мен. Втората Обвързаност ограничава част от силата им, а Третата изисква да направят голяма жертва, за да превърнат човек в един от тях. Кидан все разправя, че могъщият Последен мъдрец не е знаел как да използва невероятния си дар – че е трябвало да изтреби всички вампири, а не просто да им налага ограничения. Мисля, че е права. Животът ни щеше да е много различен, ако го беше направил.“

Пръстите ѝ се отдръпнаха от гривната ѝ с пеперуда, очите ѝ се присвиха.

„И така, защо правя това видео? Ами, сигурно искам госпожица Трис да узнае. Може би дори приятелите ми. Може би всички. Не желая до края на дните си да съм все така. Не искам да пропилявам всяка минута, всеки ден, в мисли кога ще се докопат до нас. Искам да се чувствам в безопасност. Искам...“

Силно почукване я накара да изпусне телефона.

– Джун, аз съм.

Раменете на Джун увиснаха; някой натисна отвън дръжката на вратата.

При вида на телефона, от който капеше вода, Кидан се намръщи.

– Побързай.

Джун припряно набра паролата си, за да направи видеоклиповете лични и недостъпни.

Паролата ѝ винаги се състоеше от пет цифри, чийто сбор правеше трийсет и пет. Това беше възрастта на биологичната им майка при смъртта ѝ, както и броят на вампирите – дренайците – на семейството им. Трийсет и пет вампира, които щяха да пият кръвта на Джун и Кидан, ако двете не бяха избягали.

Кидан посегна към сгъваемия нож, който носеше в якето си. Дръжката беше с ръбове и неудобна. По гръбнака ѝ плъзнаха ледени тръпки.

Нощта бе неестествено и напълно тиха, докато Кидан пристъпваше към жената. Прииска ѝ се тя да се беше раздвижила. Животните понякога демонстрираха подобна неподвижност, а пък дренайците имаха немалко животински черти.

– Коя си ти? – Гласът на Кидан прозвуча необичайно високо в тишината.

Жената беше едра, с гъсти вежди и тъмни замислени очи. На гърдите ѝ бе закрепена златна игла-брошка, завършваща с черна птица със сребърно око.

– Аз съм декан Фарис от университета „Юкслей“. Търсила си ме, доколкото схванах.

Тротоарът трепна и Кидан неволно стисна ножа по-здраво. Направо остана без думи при мисълта, че нещо, което бе търсила със сляпа надежда и съкрушително разочарование, ще се разкрие ей така – падайки от небето.

– „Юкс... лей“? – каза накрая, обзета от страх, че въпросното място пак ще изчезне.

– Да.

Отговорът разсея мъглата в съзнанието на Кидан. Какво правеше тя? Ръката ѝ пусна ножа.

– Значи сте дошли да ме отведете – каза припряно. – За да ме разменят за Джун?

В гърдите ѝ разцъфтя надежда. Колко нощи бе лежала будна в леглото и си бе представяла всеки възможен вариант на тази сцена? Беше като магия, беше си направо лудост. Цел, която караше сърцето ѝ да тупти, въпреки че трябваше да е умряло в нощта на пожара.

Деканът скръсти ръце пред гърдите си.

– „Юкслей“ не се занимава с отвлечени хора. Законите ни са против това.

– Закони ли? – Кидан запрати думата обратно към нея и същевременно пристъпи по-близо. – Къде бяха вашите закони, когато онзи дренайк, прилепен към семейството ни, отвлече сестра ми?

Пръстите ѝ се напрегнаха от усилието да не посегне да удуши жената. В тъмните очи на декана проблесна предпазливост. Добре.

– Това е тежко обвинение. Имаш ли доказателства?

Доказателството на Кидан чакаше в малкия ѝ апартамент, залепено под леглото ѝ. Признанието на жертвата ѝ посочваше името на вампира. То обаче бе и доказателство, че Кидан е измъчвала и убивала.

Проговори с толкова нисък глас, че би могла да събуди и мъртвите:

– Вампир отвлече сестра ми.

Декан Фарис наклони глава на една страна.

– Тук съм като представител на „Юкслей“, Кидан. Може би защото не си израснала в нашата образователна система... не разбираш какво означава това. Ала аз отговарям за налагането на мира между хората и дренайците. Това за мен е най-важната задача, която изпълнявам чрез закони и наказания. Ти вярваш, че ти е била причинена неправда, но нямаш доказателства. Искам да погледнеш отвъд мъката си и да се вслушаш в гласа на разума. Не мога да обвиня някой от дренайците си без доказателства.

Деканът говореше като достоен политик, сякаш в поверената ѝ институция царяха само ред и законност. Това рязко противоречеше на всички истории, които Кидан си бе измислила за онова ужасно място.

Канеше се да спори, когато внезапно я осени една мисъл.

– Вие бяхте, нали? Вие сте ми платили гаранцията.

След задържането на Кидан се бе случило чудо. Огромната ѝ гаранция бе изплатена накуп от жена с достатъчно високо положение, че да поиска да остане анонимна, а съдът да удовлетвори искането ѝ.

– Заслужаваш шанс да докажеш невинността си – отвърна многозначително деканът. – Както и всеки друг. Ти си невинна, нали?

Кидан отстъпи назад. Тази жена не беше дошла, за да говори за Джун. Добрината, особено като тази, винаги има определена цена.

– Защо сте тук?

Декан Фарис продължи да я гледа оценяващо още секунда.

– Леля ти Силия е мъртва. Разболя се тежко и болестта ѝ я отнесе бързо. Моите съболезнования.

Кидан хвърли изненадан поглед към шкафчето за пратки. Мъртва. Очите ѝ останаха сухи, но шокът я извади от равновесие. Още един член на семейството им си беше отишъл. Същият вампир ли бе отговорен?

Леля Силия живееше предимно във въображението ѝ, в света от „преди“ и историите за миналото. С помощта на нейния образ осмисляха това „след“. С него доказваха, че не са се появили от нищото на прага на Мама Аноет.

При тази новина Кидан изпадна в безтегловност – още една свързваща нишка се бе скъсала. После се сети за топлите светлокафяви като мед очи и милата усмивка на Джун и отново усети земята под краката си.

Декан Фарис извади бял като кост плик с кървавочервен герб отгоре.

– Считано от този момент, ти си следващата в линията на наследниците на Дом Адане. Това е писмото ти за прием в университета.

Кидан се отдръпна от плика все едно можеше да я ухапе.

– Нямам намерение да ставам роб на вампири.

Спокойствието напусна лицето на декана.

– Не използвай подобни названия, без да си наясно с последствията им. За последен път използваш тази дума пред мен.

Кидан искаше да се изсмее, но успя само да изсумти подигравателно през стиснати зъби.

– Не проявявам интерес. Искам само Джун.

– Разбирам. Но независимо какво смяташ ти, на мен не ми влиза в служебните задължения да убеждавам студенти, които не желаят да посещават моя университет. Повечето много упорито се борят да спечелят място в „Юкслей“. – Тя извади от джоба си още едно писмо. – Подпиши го и ще си тръгна.

Кидан изгледа подозрително плика.

– Какво е това?

– Завещание, подписано първо от родителите ти, а после и от леля ти, с което оставят всичко на последния дренайк на Дома ви.

Кидан зяпна. После грабна писмото. По-голямата част от него беше задраскана с черен маркер, а някои откъси бяха подчертани. Докато четеше, тя се ужасяваше все повече. Започна да стиска краищата на листа толкова силно, че ги смачка.

– Любопитно, нали? – Очите на декан Фарис блеснаха. – Адане е първото семейство в историята на „Юкслей“, което избира да остави Дома си на своя дренайк. Вампирът, когото обвиняваш в отвличането на сестра ти, всъщност е този, на когото семейството ти е имало достатъчно доверие, за да му повери в наследство Дома ви.

Горчилка се надигна в гърлото на Кидан. Всички ли бяха ослепели? Та това бе дори по-убедително доказателство. Даваше мотив. Той бе измамил семейството ѝ, за да им вземе наследството, или ги беше заставил да му го дадат.

И бе отвлякъл Джун, за да утолява тайно жаждата му...

– Не е така – заяви деканът.

– Моля?

– Убедена си, че той ги е принудил да подпишат. Това не отговаря на истината. Те избраха този вариант по собствена воля. Има много неща в нашия свят, с които ти не си наясно. Силата на нашите Домове, силата на законите ни. Тя е огромна. Знания, които ще ти бъдат достъпни само ако решиш да се присъединиш към нас. Никой не може да пристъпи в „Юкслей“ без покана.

Кидан се вторачи в почернените абзаци от листа. Какво криеше деканът?

Декан Фарис стрелна с поглед финия си златен часовник. После извади химикалка от наглед бездънния си джоб.

– Страхувам се, че е време да тръгвам. Подпиши тук, ако обичаш, че няма да оспорваш завещанието като потенциална наследница, и ще си вървя.

Кидан се взря в химикалката, сякаш беше отровна змия. След малко декан Фарис я отдръпна.

– Може би ти трябва време да го обмислиш. Ако представлява интерес за теб, домовете в „Юкслей“ се наследяват чрез образование. Трябва да посещаваш университета и да завършиш курс, в който се изучава съжителството на хора с вампири. Ще ти дам три дни, за да отговориш.

Самообладанието на тази жена обезоръжи Кидан и когато Фарис отново ѝ предложи писмото за приема, тя бавно го взе. Хартията беше твърда и плътна и върху нея имаше печат: два застанали един срещу друг лъва, всеки от които държеше меч в пастта си и опираше острието му в гърлото на другия.

Защо? Кидан се взря в печата, обзета от желание да откаже. Защо семейството ѝ бе постъпило така?

Когато вдигна глава, жената беше изчезнала.

Кидан хвърли писмото за прием на разхвърляния под и срита пирамидата от опаковки от инстантни спагети, която беше направила в единия ъгъл. Поради липсата на място те не се разхвърчаха навсякъде, а отскочиха от стената и се посипаха по краката ѝ. Тя се отпусна на пода и сведе глава, плитките обрамчиха лицето ѝ. Стаята сякаш се смали и в един момент тя твърде остро започна да усеща тялото си и прекомерните му усилия да диша. Боята в единия ъгъл на тясното помещение се лющеше, тоалетната работеше само когато другите наематели не прекаляваха с ползването на своите, а на килима имаше петно с неясен произход, което вонеше отвратително дори след като го беше поляла с белина.

Толкова бе топло, че и скорпион би се изпържил. Не можеше да понесе дори още ден тук. Не и без сестра си. Прокара разсеяно пръст по гривната си с пеперуда. Искаше да се прибере у дома. Та дори домът ѝ да беше онази картонена кутийка.

Къщите напомняха на Кидан на избягал и подивял домашен любимец. Те бяха мръсни, из тях щъкаха всякакви вредители и колкото и да ги украсяваш или глезиш, не обичаха да имат стопанин, да ги притежават. Не и наистина. Според нея самата представа, че биха хукнали при друг да ги нахрани, ако собственикът им се разсее, показваше ужасяваща нелоялност. Приемната им майка, Мама Аноет, се беше съгласила с тази идея. Затова, макар и още съвсем малки, Джун и Кидан се захванаха да работят и да изкарват пари, за да си плащат наема. На десет години Кидан вече продаваше странните гривни, които изработваше, а Джун приготвяше своите миниатюрни понички, които предизвикваха пристрастяване. От този спомен устата ѝ първо се напълни със слюнка, а после пресъхна.

С вдървени пръсти тя посегна към завещанието на родителите си и леля си. Огън плъзваше по вените ѝ при всяка предателска дума. Семейството ѝ знаеше, че вампирите са опасни. Защо да откъсват Джун и Кидан от всичко познато, да изтриват самоличността им и да ги принуждават да просят, ако не беше така? Понякога в моменти на слабост Кидан чакаше родителите си да се появят на вратата на Мама Аноет, готова да избяга заедно с тях. Принудена бе да им прости, че не го направиха – защото бяха мъртви. Наследството им обаче би могло да защити Кидан и сестра ѝ, а вместо това те бяха сторили немислимото.

Бяха оставили всичко на него.

Името на вампира се виждаше ясно, буквата С се извиваше като змия.

Сусениос Сагад.

Кидан чу молбите на жертвата си да отекват из стаята и в гърдите ѝ. „Сусениос Сагад! Така се казва. Той... той я отвлече.“

Започна да драска по килима, пръстът ѝ пламна от търкането с грубия плат. Пак, и пак, и пак. Очерта се фигура. Триъгълник. Добре. Умът и тялото ѝ бяха в синхрон. Изпитваше единствено нажежена до бяло ярост към Сусениос Сагад.

Понякога умът ѝ криеше неща от нея и само пръстите ѝ можеха да ги преведат. Триъгълници за гняв. Квадрати, когато страхът станеше прекомерен, и кръгове за моменти на радост.

Още от дете използваше тези символи, за да разгадае мислите си.

С огромни усилия успяваше да осмисли завещанието – заради почернените с маркер и нечетливи части. Декан Фарис внимателно беше подбрала какво иска да сподели за „Юкслей“. А какво беше скрила?

ПРАВИЛА ЗА НАСЛЕДЯВАНЕ НА ДОМ

Наследник вампир трябва да живее в Семеен дом в продължение на двайсет и осем дни, без прекъсване и в пълна самота, така че завещанието да стане rocis, тоест да влезе в сила.

Кидан прочете откъса пак. Двайсет и осем дни. Колко време беше изминало от смъртта на леля ѝ? Една седмица? Две? Пред очите ѝ се разигра отвратителна сцена – ужасният Сусениос Сагад, седнал да вечеря, и Джун, просната на масата пред него в ролята на ястието... а той брои дните, докато влезе в пълно владение на Дома им... Догади ѝ се.

ОТХВЪРЛЯНЕ НА ЗАВЕЩАНИЕТО

Ако човешки потомък на Семеен дом желае да влезе в наследство, трябва да посещава университета „Юкслей“ и да завърши образователен курс за съжителството между хора и вампири.

Ако човешкият потомък все още не е завършил, но желае да предяви претенции към Дома, може да се подслони в семейния си дом, докато изучава „Дренакти“.

Декан Фарис беше подчертала последния ред. Вратичка, очевидно: Остани в Дома, за да прекъснеш самостоятелното пребиваване на вампира. Кидан трябваше да живее с него. Загорча ѝ в устата.

Тя се изправи и леко дръпна пердетата. Видя репортер с фотоапарат, който в момента си правеше почивка за една цигара и се бе откъснал от наблюдението на прозореца ѝ. По навик очите ѝ се плъзнаха към шкафчето за пратки.

Там имаше някой. И този някой отваряше шкафчето. Извади писмото ѝ. Кидан викна:

– Ей!

Още докато думата излиташе от устата ѝ, вече бе изхвърчала през вратата и хукна надолу по стълбите, като прескачаше по две-три наведнъж. Когато обаче изскочи отвън, пред шкафчетата нямаше никого.

– По дяволите! – Викът ѝ стресна една възрастна дама и привлече вниманието на репортера.

Той се втурна към нея и тя побърза да пресече улицата. Измъкна ключа от шкафчето, който носеше на врата си, и понечи да го отключи.

Репортерът, слаб мъж с кисел дъх, я снима и светкавицата за миг я заслепи. Беше съвсем близо. Инстинктът ѝ диктуваше да напъха фотоапарата в гърлото му, но за свое удивление тя успя да се овладее.

– Кидан, съседите ти са чули за случилото се. Отдавна ли го планираше?

Тя го пренебрегна. Защото за първи път от години в шкафчето беше оставено нещо – подвързана книга. С разтреперани ръце тя намести тежката книга под мишницата си, заключи шкафчето и бързо тръгна обратно. Репортерът вървеше по петите ѝ. Точно когато тя се канеше да затръшне вратата, той извика:

– Какво е усещането да убиеш член на собствената си общност?

Кидан се обърна и се взря право в камерата. За момент се превърна в четиринайсетгодишната Джун, която се крие в банята на Мама Аноет и копнее да разкаже на света за всички неща, които я карат да се страхува.

„Зло – помисли си тя. Това беше усещането. – А всяко зло трябва да умре.“

Безсмъртен мрак