Любов от отвъдното

1.

Не мога да умра по този начин.

Наистина, наистина не мога!

Много добре ми е известно, че не всички са благословени с възможностите на възрастната дама от „Титаник“ да се унесат в блажен сън, да се отдадат на спомени с върховния Леонардо ди Каприо, което да смекчи настъпването на смъртта. Само че да се задуша до смърт на двайсет и седем? Не, Делфи.

Опитвам се да си поема въздух, но умът ми, изглежда, не успява да измисли как да се спася от това шоу на ужасите и се е насочил към унизителните обстоятелства, при които се разиграва всичко.

Като начало, задавям се с бургер. Дори не става въпрос за първокачествен или домашно приготвен бургер, ами за евтин, пъхнат в микровълновата, който си купих от магазина на ъгъла след работа. Да не говорим за дрехите, с които съм облечена, когато се задавям: чорапи в цвета на зеленикава туршия, съчетани с най-ужасната ми нощница – протрит от пране кошмар с анимационен образ на нахилена звезда над надпис „МИЛИЧКА, ВРЕМЕ Е ДА ЗАСИЯЕШ И ДА ЗАИСКРИШ!“. Телевизорът ми е на пауза по средата на документалния трилър „Тиндър Суиндлър“ и лаптопът ми свети с една самотна страница на гугъл, на която съм попитала „Микровълновите бургери от истинско месо ли са?“.

Кой ли ще ме открие в това състояние? Купър ли, противният съсед от долния етаж (който определено ще започне да се подсмихва, когато види нощницата ми)? Полицията ли? Ще ровят в личните ми вещи, ще търсят доказателства за евентуална мръсна игра. Ще им бъде доста трудно да открият човек с мотив, тъй като познавам едва трима човека в цял Лондон – Лиен и майка ѝ Джан от аптеката, в която работя, плюс стария господин Юн от съседния апартамент.

О, господи, ами ако ме открие старият господин Юн? Това не бива да се случва – сърцето му е твърде крехко, за да се справи с нещо толкова страшно като това. Миличкият господин Юн! Ако си отида, няма да има кой да проверява дали си е угасил цигарата, преди да заспи. И кой ще му приготвя закуска, която е нещо различно от обичайната му зърнена закуска с вкус на картон?

При мисълта как господин Юн гледа тъжно в шкафа с провизии, аз се хвърлям към разклатения стол в кухнята и се блъскам върху седалката в опит да приложа самостоятелно метода Хаймлих за спасяване от задушаване. Веднъж видях как я прави Миранда от „Сексът и градът“ и тя взе че оцеля, разтърсена, но емоционално по-мъдра след преживяното.

Блъскам диафрагмата си в стола отново и отново. След това стискам ръце и се удрям в стомаха. Олеле! Нищо. Дали се удрям където трябва? Правя го отново, този път малко по-ниско. След това отново, този път по-високо. Не се получава! Това парче питка и вероятно не съвсем истинското месо заседнаха в гърлото ми и май имат намерение да си останат там. Мамка му!

Хуквам от единия край на малкия си хол до другия, търся нещо, каквото и да е, което ще ми помогне. Любимата ми бейзболна шапка „Брод Сити“ виси на кукичка на входната врата. Безполезна е! Кутия неотворени моливи „Блекуинг“ е поставена на масата в кухнята. Хайде, Делфи! Погледът ми се спира на телефона, който се подава изпод една от възглавниците на канапето. Грабвам го, за да повикам линейка, но ръцете ми треперят толкова силно, че не мога да го задържа. Телефонът пада на пода, плъзва се под стойката на телевизора в истински хабитат на прах, при антидепресанта, който изпуснах миналия месец и така и не благоволих да вдигна.

Ох! Всичко потъмнява в периферията. Чувствам езика си странно, сякаш е провиснал. Да не би езикът ми да е провиснал? Коленете ми се подгъват и аз се мятам театрално на пода, главата ми се удря тежко върху мекия килим на райета, за който спестявах цели три месеца.

О, господи...

Мисля... Мисля, че май е това.

Големият финал.

Датата, на която отреденото ми време изтича.

Краят.

Тук лежи Делфи Дениз Букъм.

Тя умря точно както живя: сама, объркана облечена в нещо гадничко.

– Отвори очи... Точно така. Време е да се свестиш... Време е да се събудиш... А, браво! Здравей, мило момиче.

Непознатият глас е женски, долавям типичната ирландска нежност и мелодичност. Отварям очи. Някаква жена е маниакално усмихната, малкото ѝ чипо носле е на сантиметри от моя нос. Разглеждам я. Скокливи светлоруси къдрици, вдигнати на висока опашка, модерни очила със златни рамки, от които искрените зелени очи, с които ме изучава, изглеждат два пъти по-големи. Оранжевото червило е изцапало зъбите ѝ. И двата реда са оголени от вече споменатата маниакална усмивка. Затварям очи. Когато ги отварям отново, отчаяно се опитвам да се опомня. Вътрешностите ми веднага се свиват разтревожено, когато забелязвам, че не се намирам в апартамента си, където съм почти винаги, ами седя на непознат пластмасов стол, с крака, вдигнати като на някоя баба на маса с флорална покривка.

Къде се намирам?

Отнякъде се носи песента на Боби Макферън Don’t Worry, Be Happy и звукът ми се струва странен, сякаш го чувам в съня си. Ококорвам се и разглеждам стаята. Бледосини стени, редица воднистозелени перални са подредени пред мен, въртят се, гъргорят и бълват въздух с аромат на лавандула на равни интервали. Чакай малко. Това да не би да е обществена пералня? Какво, по дяволите, правя в обществена пералня? Как съм се озовала тук? Кога съм дошла?

Над пералните забелязвам огромна рамкирана снимка на жена с очила. Тя е вдигнала палците и на двете си ръце, усмивката ѝ грее като на спечелила награда на селски панаир. Плъзвам поглед от снимката на стената към истинската жена, коленичила до стола ми. Грее така, сякаш е особено щастлива да ме види. След това вдига палците и на двете си ръце, точно както на снимката.

Коя е тази? Къде се намирам?

– Ъ... ъ...

Обзетият ми от паника мозък отказва да ми помага в опитите ми да задам въпроса на глас.

– Умно, нали? – Жената се ухилва. – Никой никога не се плаши в обществена пералня! Стори ми се хитро да пренеса такъв ужасяващ момент в най-спокойната обстановка, която мога да си представя. И това е то – мястото, което прилича и създава усещането за уютна малка обществена пералня! Един вид лоби като в хотел. Когато бях по-млада и започвах да си казвам „Ох, животът е толкова труден, дран-дрън-дрън“, отивах в местната пералня и гледах как машините се въртят часове наред. Всички онези миризми на цветя, плискащите звуци... Толкова е успокояващо, не мислиш ли?

Трепвам, когато жената скача и гордо разперва ръце, сякаш е водеща на предаване и се кани да разкрие големия победител.

– Синьото на стените е същото като небето тъкмо преди слънцето да залезе през последната седмица на юни. Трябваше ми цяла вечност да открия точния нюанс. Нарича се „дехидратирана гъска“, производството му е спряно през деветдесет и втора. Само че аз познавах един търговец и накрая успях да се снабдя. – Тя стиска устни и пъха ръце в джобовете на гащеризона си в горчиченозелен цвят, като се поклаща ту на едната, ту на другата страна. – Онези горе дадоха ясно да се разбере, че искат чистачка, по-скоро „професионален“ естет, но аз им казах веднага: „Хора, нали не очаквате да бъда върховен терапевт от отвъдното, без да ми дадете пълна автономия над средата, в която да окажа терапевтична помощ на Мъртъвците. Искам да кажа, стига, момчета...“. Идиоти. Идиотите са навсякъде! Това е страхотна мисъл, нали? – Тя поглежда стените, въздиша щастливо и стиска със зъби долната си устна, като ги омазва още повече с червило. – Почти променя нюанса си с промяната на светлината. Понякога става тебеширено лилаво-сиво. Някога синьо като на джинси. Също като очите на Джейми Фрейзър. Знаеш ли го Джейми Фрейзър? От книгите „Друговремец“. Какъв пич! Той е в моите топ десет романтични герои. Може би дори в топ пет. Може би дори в топ...

– Отвъдното ли? – успявам да вметна.

– О, да... Мъртва си, миличка. Съжалявам. – Тя разтрива игриво рамото ми.

– Какво? Не... Аз... Това да не би да е някакъв сън?

Подтиквам ума си да се събуди. Това е най-странният ми сън, а веднъж сънувах, че имам фризьорски салон, който едва се държи над водата като Скитника от „Лейди и Скитника“.

– Задави се, не помниш ли? – напомня ми бъбривата жена. – С бургер от микровълновата. Между другото, те са от истинско месо. Сто процента говеждо или, както аз обичам да го наричам, boeuf. Напос­ледък започнах да уча френски между пристиганията на клиенти. Не че съм отегчена, нищо такова. Не бих казала. Може ли нещата малко да се поразмърдат тук? – Тя свива гладко, загоряло рамо и извива уста на една страна. – Разбира се. Но по-добре стабилен поток от Мъртъвци, отколкото бургер.

Мъртъвци?

Вътрешностите ми описват спирала, когато не­очаквано си спомням какво се случи в апартамента ми. Задавянето. Притискам ръка към гърлото си и започвам да се боря за глътка въздух.

– О, няма проблем. Сега си съвсем добре – успокоява ме жената и коленичи отново, за да бъдат очите ни на едно ниво. – Всички физически болести се елиминират в мига, в който пристигнеш тук. Само че преходният период в емоционално отношение от жива към нежива може да е... проблематичен. Тук се намесвам аз. Аз съм Мерит, на двайсет и осем – винаги ще бъда на толкова – и най-любимите ми неща са къри и любовни романи, колкото по-еротични, толкова по-добре. Аз съм определена за твой терапевт в отвъдното.

Тя протяга ръка и разтърсва моята и аз забелязвам, че носи различни пръстени на всички пръсти. Един от тях прилича на винтидж диамантена роза, друг е от дебел черен емайл с череп и кръстосани кости, които завършват с рубини. На палеца има сребърна халка, на която пише НАПОЛОВИНА АГОНИЯ/НАПОЛОВИНА НАДЕЖДА. Сякаш е пъхнала пръсти в кутия с изгубени вещи и хич не ѝ е пукало какво ще извади. Мога единствено да гледам, когато вдига отпуснатата ми ръка, провиснала от подлакътника, и я разтърсва толкова ентусиазирано, че аз се подмятам напред-назад на стола.

– Работата ми е да се погрижа да се настаниш, да не вземеш да изперкаш прекалено много, да отговоря на всичките ти въпроси и така нататък и така нататък. Ще бъда човекът ти за свръзка, докато вървиш напред. Става ли? Oui?

– Не. Не, изобщо не става. Non.

– Аз съм невероятна в работата си, не се тревожи – продължава небрежно Мерит. – Започнах във Вечност – така наричаме всичко тук – около шест месеца след като умрях. Сега съм най-младата жена, която е терапевт в отвъдното. Повечето от останалите терапевти са дърти свраки на по шейсет-седемдесет, но предполагам, че аз показах вроден усет към ролята. Освен това съм адски амбициозна.

– Помощ – прошепвам.

– На останалите терапевти изобщо не им е приятно – готина млада жена раздвижва нещата! Те крадат всички новопристигнали Мъртви, преди да успея да се докопам до тях. – За момент тя свежда поглед към краката си и аз забелязвам, че е боса, а ноктите ѝ са в червеното на кока-кола. – Мога да се грижа за всички тук, стига да имам шанс – мърмори мрачновато тя. – Както и да е, няма да те отегчавам с това. Въпросът е, че две от тези дърти квачки в момента са в годишен отпуск, затова не успяха да те откраднат! Браво на мен. Ура за теб, очевидно. Ами за мен! Суперско.

Гледам тъпо, докато Мерит отива към врата в другия край на стаята и свива пръст, за да ми даде знак да я последвам.

– Къде... къде отиваме? – питам и цялото ми тяло затреперва толкова силно, че думите излизат с такова вибрато, че се чувствам като Джеси Джей.

– В офиса ми, разбира се. Не мога да те запиша тук в лобито, нали? Ами, ако друг Мъртъв пристигне, докато отговаряш на интимни въпроси? Много неловко ще се получи. Не земята хората казваха за мен, че съм изключителен професионалист. Усамотението и дискретността са на първо място. Ти не се тревожи. Пазя те, малката. – Тя изпява последните думи с гласа на Шер.

Мерит отваря вратата и аз се успокоявам, когато откривам, че влизаме в малък, сравнително нормален, поне на пръв поглед, офис. Има свещи навсякъде, пламъците излъчват трепкащ розов цвят. По средата на стаята е поставено стъклено бюро, покрито с дреболии, включително три избуяли растения, японска котка, която маха за поздрав, и празна кутия, защото химикалките, които би трябвало да са вътре, са пръснати по бюрото. На далечната стена има библиотека от пода до тавана, пълна с книги. Изглежда, всичките са любовни романи. Повечето заглавия са варианти на „Предложението“, „Брачен съюз в Девън“ и „Тест за булки“. Мерит забелязва къде гледам и избира една от тях – красива, с твърда корица – „Доводите на разума“ на Джейн Остин. Притиска я към гърдите си и затваря очи с наслада, сякаш е гушнала кученце. – Можеш да вземеш, която поискаш – казва тя и поставя книгата обратно на рафта и прокарва с обич пръсти по съседните.

– Ъ, благодаря.

Мерит помирисва въздуха и въздиша шумно.

– Рози и касис. Този аромат ми е запазена марка. – Тя сочи трепкащата бяла свещ, поставена на малка дървена маса. – Великолепно, нали? Във Вечност си имаме магазин „Диптик“. C’est magnifique. О, трябва и на теб да ти намерим характерен аромат. Обзалагам се, че си момиче, което харесва орлови нокти, нали? Склонна си към самовглъбяване, имаш чувствително сърце и богат вътрешен свят. Много страст бълбука под повърхността.

Мигам. Какво, по дяволите, става в момента? Какво е това място?

Мерит ми отправя благосклонна усмивка.

– Добре. Виждам, че си объркана, което е... абсолютно така. Това положение е ужасно, знам. Когато пристигнах тук, буквално ми се драйфаше. Я седни, да ти починат малко костите.

Тя сочи бяло кожено кресло, което се върти. Пос­тавено е пред бюрото ѝ и тогава, преди да успея да се настаня и костите ми да си починат или каквото там трябва, тя пляска решително с ръце.

– Чудесно! Добре. – Вади клипборд от бюрото си и преглежда листа отгоре. – Първият въпрос е... Искаш ли да видиш как животът преминава пред очите ти?

– Мо-моля? – Зъбите ми са започнали да тракат.

– Казах: „Искаш ли да видиш как животът преминава пред очите ти? Преди не предлагахме тази услуга, но, разбира се, Холивуд създаде у хората впечатлението, че те виждат живота си като на лента, когато издъхват. Аз може и да харесвам добре отиграните трикове, но този просто няма нищо общо с действителността. Имахме няколко оплаквания от възмутени Мъртви при пристигането им, така че сега предлагаме и това, стига да искаш. Всичко зависи от теб, не те притискам.

Студено ми е. Защо е толкова студено? Забелязвам мъхесто одеяло поставено на един от другите столове. Дръпвам го и си завивам стегнато раменете, като го събирам под брадичката.

– Кажи... искаш или не? – повтаря Мерит и барабани с нокти по гърба на клипборда.

– Ъ... ами... – Чудя се и опипвам ъгълчето на одеялото. – Сега мога ли да си ходя?

Мерит въздиша тихо.

– Да кажем ли „да“ за живота, който преминава пред очите ти? Това е единственият ти шанс да го видиш. Ако не ти го покажа сега и по-късно решиш нещо друго, тогава сигурно ще ми се разсърдиш, като ти откажа, а това не е начин да започнем вечно приятелство.

Гледам с отворена уста, когато Мерит се пъха в един шкаф, преди да изкара бяла метална количка, на която има огромен сив телевизор от деветдесетте и дивиди плейър.

– Не е дълго – казва тя. – Показваме най-важните клипове, в противен случай човек ще задреме и макар да имаме вечността пред нас, никой няма време за подобно губене на време. Стореното сторено, нали така?

Гледам как Мерит натиска копче. Да не би дивидито вече да е заредено? Да не би плейърът да е просто за заблуда? Напълно объркана съм.

– Започваме! – възкликва Мерит. – Делфи Дениз Букъм. Това... е бил... ТВОЯТ ЖИВОТ!

2.

На фона на мелодията от песента на Стиви Уондър Isn’t She Lovely видеото на Мерит започва с монтаж на моменти от идиличното ми детство. Това е преди времето, когато на татко му писна от нас и ни заряза. Преди мама да си намери ново гадже и да хукне да се присъедини към комуна от хора на изкуството в Тексас. Това беше по времето, когато животът ми беше почти съвършен.

Попивам клиповете, неочаквано ужасена, че ще пропусна някоя подробност. Вижте как тримата правим цигански колела и се търкаляме по осеяната с маргаритки трева, сгушваме се един в друг в неделя сутринта, рисуваме измислени морски същества или танцуваме върху леглото под ритъма на Арета Франклин. Мама ми позволява да пробвам нейния гланц за устни с аромат на череша и се смее, когато облизвам гланца и искам още. Ходя на различни рождени дни, заобиколена съм от други деца, смея се, очите ми блестят, страните ми руменеят и не спирам да бърборя. Виждам Джен, най-добрата ми приятелка от детството, прегръщаме се, двете се кискаме немирно на някоя отдавна забравена лудория. Местя поглед от екрана и в гърдите ми се надига срам и тъга.

– Господи! – казва Мерит и притиска ръка към гърдите си. – Мислех, че аз съм смотанячка, но ти си върхът! Очарователно.

Разнася се All By Myself на Селин Дион и се прехвърляме на клип, в който седя сама на масата в трапезарията у дома – апартамента, в който продължавам да живея – в Западен Лондон. Внимателно изрязвам снимки от „Ти Ви Таймс“ и ги подреждам като колаж. По онова време мислех, че колажите ми са върховни и много арт. Сега виждам, че са били доста странни.

Аз съм типичната неумела тийнейджърка – пъпчиво лице, очила с дебели стъкла, шини и памук, който стърчи от едното ухо заради хроничните възпаления, от които, изглежда, все не можех да се ­отърва. Клипът преминава в друг – аз съм на масата в кухнята и правя колажите си, рисувам звезди от сапунките, мръщя се, докато си слагам капки за уши, лягам и се завивам в леглото през глава. И така вечер след вечер.

– Тъжно – клати Мерит глава.

Права е. Наистина изглежда тъжно. По онова време не се чувствах тъжна, докато рисувах и правех колажи сама. Така беше, нали?

Видеото преминава към времето, докато бях в гимназия „Бейсуотър“. Свалям пухкавото одеяло, тъй като цялото ми тяло се сгорещява. Главата ми отзад започва да пулсира.

– Може ли да превъртим напред? – моля аз, тъй като знам, че всеки спомен от онова време е гаден.

Същите тези спомени ме държат будна нощем.

– За съжаление, не – отсича Мерит. – Щом започ­не, край.

Гърдите ми се стягат, когато на екрана се показвам петнайсетгодишната аз. Сега вече кожата ми е чиста. Очилата с дебели стъкла са сменени с нещо по-леко, а шините са изправили кривите ми зъби. Вълнистата ми рижава коса е бухнала над раменете, красива на фона на бутилковозелената униформа на „Бейсуотър“.

Скицирам си нещо с молив в празна класна стая и от време на време отхапвам от сандвича си със сирене, който съм си направила сутринта. И тогава тя се появява. Джен Хартли. Най-добрата ми приятелка от детството. Момичето, което обичах най-много от всички. Главният архитект на почти всичките ми травми. Тя нахлува в класната стая с гаджето си Райън Суитинг. Почти е комично колко самодоволни изглеждат – Джен с водопада от златиста коса, много пластове синя спирала и къса поличка, а Райън, красавецът, е по-висок за възрастта си. Облечен е в екипа на ръгби отбора, с руса коса, подстригана съвсем късо. Ако това беше тийнейджърски филм, човек веднага би решил, че са гаднярчетата. На видеото изглеждат по-малки, отколкото ми се струваха навремето. Тогава изглеждаха като гиганти.

– Здрасти, Делфи! – подхвърля мило Джен, идва при мен и се подпира с длани на бюрото ми. Райън я следва и я прегръща с две ръце през кръста. Джен ми се усмихва. – Ние с Райън имаме въпрос и се надявах­ме да ни отговориш.

– Разбира се – отвръщам с готовност, оставям молива и побутвам очилата на носа си, след което се ухилвам. – За теста по химия ли става въпрос? Ще бъде труден, но с удоволствие ще ви помогна, ако искате. Желаете ли да ви дам бележките си от преговора?

Джен прихва. Силният звънлив смях скрива истинските ѝ намерения.

– Не, Делфи. Въпросът ни е... защо косата ти е толкова... ГНУСНА. – Тя я сграбчва в шепа. На лицето ми се изписва шок. – Усещането е като от домакинска тел. Ти изобщо използваш ли балсам?

Очите ми се пълнят със сълзи, когато Райън за­обикаля от другата страна на чина и прокарва грубо ръка през косата ми.

– Права си! – сумти той и си бърше ръката в джинсите, сякаш е покрита с мръсотия. – Като косми на интимни части.

Джен прописква от смях. Скачам от чина си и рисунката ми се плъзва на пода. Бързам да я вдигна, но Райън се добира до нея преди мен. Поглежда я и извива уста в противна усмивка.

– Мили боже...

– Върни ми я! – Протягам ръка, за да я дръпна, но Райън я вдига във въздуха.

Джен ахва и я грабва от Райън.

– Това да не би да е господин Тейлър? – продължава да пищи тя. – Нарисувала си господин Тейлър! Харесваш ли го?

Спомням си, че тогава ми се прииска да съм по-добра лъжкиня, но поруменелите ми бузи ме издават. Разбира се, че харесвах учителя по рисуване. Всички момичета го харесваха. Той беше страхотен, с яркосини очи и щръкнала коса в карамелен цвят. Освен това беше мил човек, никога не беше прекалено зает, за да говори с мен за композиции и светлина, за важността на ежедневното рисуване – нещо, за което не бях чувала дотогава.

– Точно така, харесва го! Стана червена като цвекло. Тя иска да изчука господин Тейлър. Иска да го чука, а след това ще го нарисува гол, докато оная му работа е на показ.

– Ха! Никой никога няма да изчука Делфи – киска се Райън. – Господи, човек трябва да е напълно отчаян, за да го направи.

– Да, тя сигурно ще си остане девствена завинаги – добавя Джен.

– Може ли... може ли да ми върнете рисунката?

– Ще си я получиш утре – завява Джен и двамата с Райън изскачат от стаята.

– Моля те, не я показвай на никого! – провиквам се след нея, докато тя излиза и сълзите рукват по бузите ми.

– Обещавам! – пропява тя и сгъва листа, така че след това ще има гънка по средата на челото на господин Тейлър.

Мерит ахва и спира записа.

– О, не! Показала я е на всички, нали?

Кимам и си спомням, че рисунката ми на господин Тейлър беше пусната на ксерокс и разлепена във всички коридори на училището. Какъв срам беше, когато започнаха да ми се присмиват. Тъжното беше, че цялата тази работа накара господин Тейлър да се чувства толкова засрамен, че извън часовете престана да говори с мен за изкуство.

– Каква лайнарка! – ахва Мерит, преди да включи отново, сякаш гледаме телевизионна драма, докато се тъпчем с нещо вкусно.

Видеото показва още клипове с Джен и Райън. В училище са започнали да ги наричат „влюбените“. Продължават с все по-гаден тормоз – лепят дъвки в косата ми, наричат ме подмазвачка, карат другите ученици да ми обръщат гръб, когато минавам... Постараха се всички да научат, че ако са приятели с мен, това е погребален звън за бъдещата им популярност.

Ето ме отново, крия се в тоалетната на последния етаж, ям ябълка и гледам вратата, ослушвам се дали някой не идва. Преглъщам с усилие.

– Видях повече от достатъчно – заявявам категорично. – Спри го. Не съм плакала от шестнайсетгодишна и не възнамерявам да започвам сега. – Сериозно! Това ми стига. Спри го, по дяволите.

– Със сигурност става по-добре, нали? – пита мило Мерит. – Остават няколко минути.

Прехапвам устни, докато гледам как съм станала възрастен човек, видеото показва дни, в които работя тихо и кротко в аптеката, вечер гледам телевизия или сърфирам из интернет от канапето у нас. Дните толкова си приличат, че човек няма начин да различи един месец от следващия. Видеото приключва, като прескача на страховит момент, в който отварям широко уста, за да отхапя от бургера убиец.

– Гадост – мърмори Мерит, гаси телевизора и връща количката в шкафа. – Май не стана по-добре. Всичките ти дни са абсолютно еднакви. Била си толкова самотна!

Вирвам брадичка.

– Е, такъв беше изборът ми. Бях сама, но не и самотна. Ни най-малко! Аз съм като гигантска панда. Ние се справяме сами.

– Това, кукличке, съвсем не приличаше на справяне.

– А ти дори не показа господин Юн в това видео – протестирам аз. – С него съм почти всеки ден на закуска. Той може и никога да не ми е проговорил на глас, но това е, защото буквално не може да говори на глас. Понякога ми пише бележки, така че...

Мерит сяда зад бюрото, докосва върховете на пръстите си и подпира брадичката си с тях.

– Не видяхме гадже – момче или момиче, Делфи. Нямаше дори бърза свалка. Да не би ти никога да не си... – Тя млъква и извива вежди.

Цъкам с език. Тази жена наистина започва да ми лази по нервите.

– Ако питаш дали съм правила секс, отговорът е не. Не, не съм. Хората могат да водят пълноценен живот и без секс.

Кръстосвам ръце. Да, животът ми не изглеждаше пълноценен в това видео, но то очевидно не беше на ниво. Пропуснали са хубавите ми моменти с господин Юн и пътуването ми до Гърция, което беше очарователно. Изобщо не са показали великолепната гледка от прозореца на хола, радостта, която изпитвам всеки път когато погледна и виждам смяната на сезоните.

– Нямам представа какво е нивото на задоволство на човек, който не прави секс, защото бях голяма развратница, докато бях жива. Беше неповторимо! Мъчно ми е за теб.

Искрицата раздразнение, която често усещам при срещи с други хора, сега лумва и се превръща в гняв.

– Не ми трябва съжалението ти. Не и поради тази причина.

Мерит става и идва да седне на ръба на бюрото си, така че коленете ни почти се докосват.

– Някога целували ли са те?

– Да, разбира се! В университета. Целунах едно момче, Джони Тери.

Пропускам обаче да кажа, че целувката беше отвратителна. Беше лигава, неудобна, зъбите ни се удариха и той дишаше тежко през носа през цялото време. След това си избърса устата с ръкава на вълнения пуловер. Колкото и да е странно, нямах желание да повторя това преживяване.

– Значи... ти си девствена – отбелязва Мерит, сякаш говори на себе си. – На двайсет и седем. Невероятно! О, чакай... о, Господи, Делфи ти си девствена... – Тя поглежда клипборда си. – И не можеш да шофираш. Буквално си девственица, която не може да шофира. Точно като в класическия тийнейджърски романтичен филм „Баровки“!

Струва ми се откачено, че ще изрека тези думи, но наистина имам чувството, че на този етап нямам избор, защото това е крайно неприлично.

– Може ли да говоря с мениджър?

Мерит прави гримаса.

– Гадост, да, Висшите казаха, че трябва да работя над тактичното си отношение. Съжалявам, миличка.

– Мениджър – повтарям аз недоумяващо.

– Не би искала да викам Ерик. Той е колегата, който замества, докато истинският ми мениджър е в годишен отпуск. Той е ужасен, повярвай ми. Съвършен кретен. Много е готин, което го прави още по-дразнещ, но те уверявам, че ако го повикам, ще съжаляваш и ще искаш да си останала с мен. – Тя снишава глас: – Веднъж го чух да казва, че не обича хляб.

Мръщя се. Този Ерик май наистина е кретен.

– Виж, съжалявам, че те разстроих. Ще се постарая повече. Просто не съм във форма, това е. Уверявам те, че съм много, ама много по-добра от Ерик. Искаш ли сладка? За извинение.

Въздишам. Разбира се, че искам сладка. И предпочитам да не се срещам с нов човек.

Мерит отваря чекмедже на бюрото си и ми подава бисквита във фолио. Отварям я и отхапвам. Тя също си взема, натъпква я цялата в устата си и бузите ѝ се издуват като на катерица.

– Добре – заговаря тя, когато най-сетне сдъвква. – Ще се съгласиш ли на среща с някой от вътрешната ни система за запознанства? Честно ти казвам, че все още се тества, така че има някои неизправности, но аз участвам в екипа по изготвянето, така че с удоволствие ще те включа. Добре ще ни дойдат няколко доброволци. Нарича се „Вечност за теб“. Не е ли симпатично?

Преглъщам бисквитата.

– В отвъдното има система за запознанства?

– Мъртвите също трябва да спят с някого. А може дори да ти покажем какво си изпуснала. Та може ли да те запиша? Какъв е твоят тип? Висок, пронизващи сини очи като господин Тейлър, учителя по рисуване?

Мисля, че е заради небрежността, с която тя казва „Мъртвите“.

Аз съм мъртва.

– Аз съм мъртва?

Няма мърдане оттук? С тази жена и нейната енергия? „Вечност за теб“ ли?

Отново се разтрепервам.

Не.

– Няма начин.

Трябва да се разкарам от това място. Има някаква грешка. Не мога да остана тук. Не мога да направя това!

Сърцето ми тупти в бузите, скачам от креслото и хуквам към вратата на офиса на Мерит. Трябва да има друг, с когото да поговоря. Някой нормален. Някой, който може да ми помогне да разбера какво става.

– Делфи, чакай! Не си тръгвай! О, господи, отново ли?

Отварям вратата и изскачам в стаята с вид на обществена пералня, която може да те накара да психясаш. В същия момент се блъскам в гърдите на красив непознат.