Близнаците

Пролог

Преди десет години

Лунната светлина оставяше блещукаща сребриста пътека във водата зад „Харбър“ яхтклуб. Петдесет и четири годишната Сара Харингтън гледаше с ведра усмивка партито на открито. Беше началото на уикенда на Деня на загиналите във войните и беше очаквала с нетърпение събирането на семейството за поредното лято. Нехарактерният за сезона мраз беше единственият възможен намек за смъртоносния обрат, който можеше да се случи в тази празнична нощ, но мислите на Сара бяха насочени не към него, а към децата и мисълта колко бързо тече времето.

Как изобщо беше възможно двете ѝ момченца, нейните синове близнаци Саймън и Итън, да са завършили колежа? Изпълни я страхопочитание, докато гледаше как Саймън върти експертно на дансинга приятелката си Мишел. На десетина стъпки от него Итън и приятелката му Анабет танцуваха, хванати за ръце с третото дете на Сара, дванайсетгодишната Франки.

Неволен спомен я върна в дните, когато майчинството ѝ беше изглеждало като неуловима мечта. Тя и Ричард се бяха оженили сравнително млади, веднага след като завършиха право. Тогава той беше на двайсет и шест. Тя – на двайсет и четири. И двамата искаха деца, но не бързаха. Той градеше кариера в Бостън. Тя беше начинаещ художник. Семейството им щеше да се увеличи тогава, когато му е писано. Седем години по-късно той беше успял съдружник в една кантора. А тя имаше запазено място за картините си в една галерия в Манхатън.

Двамата бяха повече от готови за дете. Повече от готови да престанат да чакат търпеливо. Тя беше толкова съсипана, след като първият инвитро опит не успя, че Ричард искаше да спрат с опитите, за да ѝ спести още едно подобно преживяване. Отец Хоган от Сейнт Сесилия им препоръча консултант по осиновяване, към когото се бяха обръщали други двойки от енорията.

Но вторият опит в клиниката се оказа успешен, че и отгоре. Първият ултразвук установи два зародиша в една плацента. Еднояйчни близнаци. Не толкова чести като двуяйчните, но много по-вероятни при изкуственото оплождане. И просто ей така тя се озова с две бебета вместо с нито едно. И десет години по-късно, когато Сара беше на четирийсет и три, малката Френсис се появи като една възхитителна изненада. Така Харингтън станаха петима, точно както беше искала Сара от самото начало.

Като много горди и грижовни батковци близнаците бързо решиха, че любимата им сестричка иска да бъде наричана Франки. Сара не беше сигурна дали да се съгласи. Смяташе, че момчетата са го казали, защото са искали да имат братче. Но името си остана, макар че Франки така и не стана мъжкараната, за каквато сигурно са копнеели братята ѝ. Тази вечер тя беше облечена в рокля, която бе избрала сама в универсалния магазин, след като Сара ѝ беше казала, че темата е „лятно бяло парти“, което означаваше, че всички ще са облечени в бяло. Сара никога не беше виждала рокля с толкова много сатен и тюл, освен на сватби. Самата Франки беше във възторг.

О, колко щастлива беше Сара, че партито в чест на постиженията на Саймън и Итън се беше получило идеално. Момчетата бяха поразително красиви, тъмните им коси и загорялата им кожа бяха в рязък контраст с белите им костюми – ризи, ленени спортни сака и тесни панталони. Облаците, които бяха заплашвали да преместят цялото парти вътре, се бяха разчистили. И макар че не можеше да се каже, че от Саймън и Итън блика братска обич, нямаше външни признаци за конфликта, който имаха през последните два дни заради онази грозна история с Анабет. От усмивката в очите на Итън Сара беше сигурна, че момичето никъде няма да ходи. Може би Ричард в крайна сметка също щеше да го разбере и приеме. Може би щеше да размисли, когато види колко мила е тя с Франки тази вечер.

– Сладкиш за мислите ти?

Сара беше толкова погълната от размишленията и чувствата си, че изобщо не беше забелязала появата на най-добрата ѝ приятелка Бетси. Двете се бяха запознали в девети клас, по време на един художествен лагер, и моментално се бяха сприятелили. Познаваха се от толкова много време, че не можеха да си спомнят коя от тях беше решила, че едно пени не е достатъчно за споделянето на най-съкровените мисли. И затова го бяха сменили със сладкиш.

Въпреки еднаквите костюми никой не би объркал двете приятелки. Бетси беше висока почти метър и седемдесет, с атлетично телосложение и често говореше за Сара, която беше с дребни кости и с тринайсет сантиметра по-ниска, като за своето другарче дребосъче. Както обикновено, за тази вечер Сара беше предпочела семпъл, но изтънчен стил – бяла копринена блуза и класически перли към белия си панталон. Кестенявата ѝ коса, вече леко целуната от слънцето по време на престоя им в крайбрежната къща, беше прибрана назад в свободен кок с няколко игриви кичура, очертаващи сърцевидното ѝ лице.

Бетси, която открай време беше по-буйната от двете, беше избрала бял елек в стил смокинг вместо блуза. Златната ѝ огърлица несъмнено нарушаваше дрескода, но Бетси винаги знаеше кои правила трябва да се следват и кои могат да се прескочат. Русата ѝ коса, със сребристи нишки в нея, се спускаше на меки вълни до раменете ѝ.

Загледана в момчетата си, всъщност физически еднакви, Сара си помисли как те също може да изглеждат много подобни на повърхността и в същото време да са напълно различни. Завършилият Харвард Саймън през есента щеше да започне да учи в правното училище в Колумбия.

Той сякаш беше планирал живота си, откакто се беше родил. В шести клас беше обявил, че иска да стане юрист като баща си. Когато на едно танцово парти в девети клас Сара и Бетси бяха подхвърлили полушеговито, че единият от близнаците може да хареса дъщерята на Бетси Мишел, Саймън веднага се върза. И оттогава двамата бяха заедно.

Итън беше по-скоро със свободен дух, като Сара. Или поне каквато бях навремето, помисли си тя. Той завърши Масачузетския университет в Амхърст в срок, но имаше няколко напрегнати разговора, тъй като беше решил, че иска да прекъсне. Итън беше талантлив китарист и мечтаеше за музикална кариера. Ричард му беше казал, че със същия успех би могъл да играе лотария с надеждата, че по този начин ще върже двата края.

Колкото до приятелки, Сара подозираше, че той е имал много, макар че не беше виждала нито една от тях – докато миналия юни Итън не срещна Анабет в Харбър Бей. Сара и Ричард бяха предположили, че връзката им ще се окаже двуседмичен флирт в Кейп Код, преди Итън да започне последната си година в университета, но вместо това синът им разви към младата жена интерес, какъвто дотогава беше проявявал единствено към музиката. Всичко при тях ще се нареди, каза си Сара. Ще се нареди за всички ни. Естествено, че ще стане така.

Как можеше да обобщи всички тези мисли за Бетси и нейния сладкиш?

– Погледни ги, Бетси. Знам, че съм пристрастна, но те са просто перфектни. Когато си мисля колко много обичам децата си и колко бързо пораснаха, имам чувството, че сърцето ми буквално ще се пръсне.

– Е, да се надяваме, че не е буквално. Вредно е за здравето, а и после ще има голяма каша за почистване.

– Може би описанието ми наистина беше прекалено картинно – отстъпи Сара.

Бетси я прегърна през рамото и леко я стисна.

– Много добре разбирам какво искаш да кажеш. Времето лети толкова бързо. Още си мисля за Денис като за малкото ми момче, а днес той ни каза, че възнамерява да учи право. Вече започна да се готви за приемните изпити. Така че и двете си имаме още едно поколение юристи в семействата.

– Между другото, къде е Денис?

– С моя прочут като ранна птица съпруг. Не се разстройвай, но Уолтър направо заспиваше на масата и затова му позволих да се прибере. Предполагам, че Денис щеше да остане малко повече, ако барманите не го бяха отрязали, когато се опита да си поръча питие. Двайсет и първият му рожден ден е през октомври и съм сигурна, че брои дните.

– Да се надяваме, че денят ще дойде и ще отмине с по-малко шум и фанфари, отколкото вдигнаха близнаците. – Саймън и Итън бяха поискали да прекарат уикенда след рождения си ден в крайбрежната къща сами, с двама приятели. Сара и Ричард научиха за бурното парти с участието на почти сто студенти едва когато един съсед им се обади, след като група хлапета се промъкнали в двора му, за да скочат в джакузито. – Виж я само твоята Мишел със Саймън! Толкова елегантна, прекрасна и пораснала.

– Ако питаш мен, двете птички може и да са замислили сватба в близкото бъдеще.

– Определено е само въпрос на време – съгласи се Сара. – Но като познавам Мишел, двете с теб няма да имаме думата. Това момиче е по-голям инат от твърдоглавата си майка.

Сара забеляза, че погледът на Бетси се мести от децата на дансинга към съпруга ѝ Ричард. Той разговаряше с Хауърд Карвър, един от двамата му съдружници в малката кантора, която Ричард беше открил, след като напусна голямата фирма. Третият съдружник беше Уолтър, съпругът на Бетси. Преди тринайсет години Ричард и Сара първи обявиха, че строят вила на Кейп, само на два часа път от Бостън, в Харбър Бей. Не след дълго Сара убеди Бетси и Уолтър да последват примера им. Хауърд също се включи в начинанието, тъй като виждаше в него добра възможност за инвестиция.

Ричард и Хауърд държаха чаши за мартини, наполовина пълни с някаква тъмна течност. Най-вероятно коктейли „Манхатън“, предположи Сара.

– Имаш ли някакъв напредък с него? – попита Бетси.

– Бетси, само не тази вечер. Виж колко радостни са всички. Това е единственото, което искам от този уикенд. – Погледът на Ричард срещна нейния, когато той усети, че двете гледат към него. Усмихна се. Дори от това разстояние сините му очи блестяха от енергия. Сара усети как инстинктивно отвръща на неговия изпълнен с възхита поглед – винаги го правеше по начина, по който той очакваше.

Всеки страничен наблюдател би възприел всичко това като сцена от приказка. Съвършено парти по случай завършването на съвършените близнаци от съвършеното семейство.

Два часа по-късно, докато караше покрай „Харбър“ яхтклуб, трийсет и шест годишната Джена Мерик видя блещукащите бели светлини на партито. Тя свали прозореца на колата, за да чуе смеха и музиката над бреговата линия. Харингтън, мили както винаги, я бяха поканили на партито. И поканата я беше изкушила силно. Джена работеше в яхтклуба като сервитьорка от кетъринга и никога не беше влизала в него като гост. Но как щеше да изглежда, ако местната сервитьорка се появи на елегантно лятно парти с летовници? И какво можеше да облече за него?

Може би щеше да бъде история като онази за Пепеляшка. Може би щеше да намери бъдещия си принц на бала. Или може би нямаше и в крайна сметка щеше да се окаже сама в някой ъгъл, или по-лошо – да изпълнява поръчки на хора, взели я за сервитьорка. Какво изобщо можеше да каже, ако някой я попиташе откъде познава близнаците? От вечерята и поради това, че преди десетина години развеждах и се грижех за кучето им през лятото?

Джена беше отклонила поканата и беше предложила да разходи Бейкън вечерта като подарък за момчетата по случай завършването им. Беше го правила преди девет години, когато хлапетата бяха кръстили бебето боксер. Предишното куче на семейството, Пикасо, беше починало миналия ноември и мъката по него беше отминала достатъчно, за да могат Харингтън да посрещнат с отворени обятия новия си четирикрак приятел.

Продължавайки традицията, Сара беше поискала да кръстят палето на някой художник. И беше свела списъка с имена до Уорхол, О’Кийф и Полък. Саймън, който от ранна възраст беше овладял изкуството да поиска учтиво заместител на менюто, попита родителите си дали той с брат си и сестра си могат да потърсят други опции. И влязоха в интернет. Докато четеше на глас имена на художници, за които не бяха и чували, Саймън стигна до Френсис Бейкън. Сара им обясни, че той е ирландски портретист, известен с мрачните си, смущаващи представяния на човешката фигура, но децата ги беше грижа единствено за фамилията му. Радостният им кикот беше по-силен и от звуците на днешното парти. Така се появи „Бекон Боксьора“.

Когато стигна къщата на семейство Харингтън, Джена спря при портала и въведе личния си код. Докато порталът се отваряше, тя се загледа към величествената къща. Тя беше в традиционния за Кейп Код разхвърлян стил с двукрилен покрив, но беше три пъти по-голяма от съседните къщи. Тучната, грижливо поддържана градина беше обсипана с ярки цветове. Нощите, които беше прекарала сама тук с Бейкън, бяха като луксозна ваканция за нея.

Беше пъхнала ключа в ключалката, когато стомахът ѝ се сви от внезапна тревога. Имаше усещане за нещо различно.

Нощта беше съвсем тиха. Дори когато затвори очи и се опита да чуе нещо – каквото и да било, долови единствено леко думкане в далечината, най-вероятно от музиката от яхтклуба, отекваща от водата.

Вместо да завърти ключа, Джена натисна звънеца. Чу ясно звъна му от верандата. Но след него тишината се завърна моментално. Къде беше Бейкън?

Бейкън имаше необичайната способност да усеща кой е от другата страна на вратата. И за него всички човеци попадаха в две категории – приятели и непознати. Непознатите се възприемаха като нашественици и биваха посрещнати с порой от гърлен лай, който можеше да накара и най-закоравелия престъпник да си плюе на петите. А за приятелите Бейкън беше чиста радост и скимтеше в очакване на поредния повод за игри.

Бейкън беше на девет години, което си беше сериозна възраст за куче от неговата порода. Може би беше изгубил острия си слух или магическите си умения да усеща хората. Но можеше и да е нещо по-лошо. Джена не искаше да го открие по такъв начин. И как би могла да съобщи на Харингтън подобна ужасна новина за сладкото им момче Бейкън.

Нямаше избор. Не можеше да се обади на полицията само защото едно куче не реагира. Завъртя ключа и отвори бавно вратата, събирайки кураж в случай, че наистина е станало най-лошото.

Видя кръвта веднага, а после и телата. Скъсан наниз перли се беше пръснал в кръвта. Ричард лежеше по лице, а очите на Сара бяха отворени, замръзнали объркано в смъртта. Едва когато Джена се разпищя, Бейкън се присъедини към нея, като зави измъчено от вътрешността на къщата.

Кучето знаеше, че мама и татко са си отишли.

Почти десет години

по-късно

1.

Трийсет и две годишната Мишел Уорд чу тропота на крака над главата си – сигурен знак, че децата са станали и че нейните два и половина часа утринно уединение са към края си. Думите се редяха бързо по екрана и тя искаше да приключи тази глава, докато е набрала скорост. Гласът на съпруга ѝ, който казваше на децата да измият зъбите си, я увери, че той държи всичко под контрол, и тя откри, че се усмихва, докато приключваше със сцената, в която двамата главни герои на романа се срещат по най-готиния възможен начин.

Мишел знаеше, че юридическата кариера на Саймън не е онази, за която беше мечтал, когато започна да учи право. Докато баща му беше процъфтявал в общителната култура на практиката на малките кантори, Саймън искаше да работи във Върховния съд и след това да стане специалист по търговско право в една от най-големите кантори на света. Той беше човек, който беше планирал целия си живот от съвсем ранна възраст, докато животът не реши, че не си пада по плановете му.

След ужасното убийство на родителите му Саймън не можеше да си позволи да започне да учи право и от Колумбия му обещаха да запазят мястото му за следващата година, за да има време да преодолее скръбта. Когато се почувства готов да се посвети на ученето, група студенти и възпитаници на училището се бяха обърнали към декана с молба да отмени приемането му, поради, както се бяха изразили: „повече от вероятни причини да се смята, че или е извършител, или е съучастник в извършването на двойно убийство“. Когато училището оттегли предложението си, Мишел беше поискала той да ги съди, но родителите ѝ бяха на мнение, че искът едва ли ще успее и че само ще доведе до още повече негативно внимание към Саймън и брат му. Вместо това баща ѝ се обади в собствената си алма матер, правното училище в Съфолк, и уреди синът на покойния му съдружник тихомълком да бъде приет.

Дори когато Саймън кандидатства за правото да практикува като адвокат, двама юристи, които изобщо не го познаваха, се свързаха с комисията за оценяване на кандидатите и се опитаха да го отстранят. Усилията им не се увенчаха с успех, но не можеше да се каже, че работодателите се надпреварваха да наемат някого от прословутото „убийствено дуо“.

Така че вместо голямата бляскава кариера в реномираната кантора Саймън работеше в същата малка кантора, в която беше работил баща му, след като прие предложението на бащата на Мишел. Когато братът на Мишел, Денис, завърши правното училище към Бостънския колеж, той също постъпи в кантората и сега Денис и Саймън бяха съдружници. Честно казано, Саймън беше много по-добър адвокат от брат ѝ и вършеше повечето от реалната юридическа работа зад кулисите, но Денис беше лицето на кантората, тъй като имаше опасност Саймън да стресне потенциалните клиенти. Докато бащата на Саймън беше неоспоримият лидер в „Харингтън, Уорд и Картър“, позициите в създадената по-късно „Уорд и Харингтън“ ООД се бяха променили.

Може би защото беше оптимист по природа, Мишел беше избрала да вярва, че въпреки пълния ужас на онази нощ в някои отношения животът ѝ е по-щастлив, отколкото щеше да бъде, ако Саймън беше сбъднал професионалните си мечти. Работното му време беше рутинно, той рядко пътуваше и всяка вечер се прибираше у дома, за да вечеря с нея и децата.

И за разлика от повечето си пишещи приятелки, които се оплакваха, че съпрузите им не разбират колко здраво работят, Саймън се погрижи да ѝ помогне да си осигури време, през което да може да твори на спокойствие и тишина. Именно затова в момента тя беше в кухнята по пижама и пишеше тази предизвикваща усмивка сладка сцена. Тези ранни сутрешни часове бяха нейни и тя можеше да работи, докато Саймън облича и подготвя децата за закуската, която щеше да приготви за всички, преди да тръгне на работа. Дотук Мишел беше написала четири успешни любовни романа, които беше издала под псевдоним, за да избегне евентуалния полъх на добра или лоша слава.

Лаптопът ѝ беше затворен, когато децата, шестгодишният Даниел и четиригодишната Софи, се спуснаха с трополене по стълбите.

– Гладна съм – каза Софи, чието ангелско личице още беше сънено.

– Винаги си гладна – подразни я Даниел. – Ти си машина за ядене.

– Не, ти си машина за ядене.

Саймън ги последва в кухнята, облечен в пухкав бял халат. Косата му беше мокра от душа.

– И двамата сте машини за ядене и затова ще ви направя гигантска купчина палачинки.

Софи запляска с ръце, а Даниел извика доволно „Да!“. Откъде се бяха научили да реагират така?

Докато разчистваше масата и докато Саймън се готвеше за работа, острият звън на домашния телефон я стресна. В последно време хората обикновено използваха мобилните си телефони, а и беше твърде рано за неочаквано позвъняване.

– Ало? – каза Мишел с нотка любопитство в гласа.

– Мога ли да говоря със Саймън Харингтън? – попита глас от другата страна. Жена, която говореше с лек южняшки акцент.

– Мога ли да попитам кой се обажда?

Гласът от другата страна беше спокоен, едва ли не безразличен.

– Името ми е Лидия Мартиндейл. Водя подкаст, озаглавен „Смъртоносни тайни“.

Сърцето на Мишел се разтуптя по-бързо и по гръбнака ѝ пробягаха студени тръпки.

– Защо искате да говорите със съпруга ми?

– Вероятно знаете, че минаха почти десет години от убийството на родителите му. Ще говорим за случая по повод неговата годишнина. Бихме искали съпругът ви да участва в програмата ни.

Бяха им трябвали много години, за да свикнат с новия вид нормалност. Разтревожен какво ли ще стане с бъдещето му, Саймън за малко да не ѝ поиска ръката, въпреки че още от гимназията двамата знаеха, че ще прекарат живота си заедно. А след като се ожениха, не бяха сигурни дали ще е благоразумно да имат деца, тъй като срещу Саймън можеше да бъде повдигнато обвинение за убийството на родителите му. Години по-късно тя се беше научила да не се страхува от неща, които не могат да контролират. Техният живот си беше техен. А времето продължаваше да тече.

Мишел стисна по-здраво слушалката.

– Ще затварям...

– Ако той откаже да говори с нас, а Итън се съгласи, как ще изглежда това? – Въпросът ѝ прозвуча почти като заплаха. – Саймън изобщо говори ли с Итън? А с Френсис? Тя в добри отношения ли е с братята си?

Мишел се поколеба, когато чу името на Франки, сестрата на Саймън. След убийствата тя беше заживяла с родителите на Мишел. По онова време беше едва на дванайсет. Макар да ѝ бяха казали, че родителите ѝ са убити, тя не беше разбрала, че братята ѝ са заподозрени, докато не беше чула децата в училище да говорят за тях. Когато Франки се прибра у дома разплакана, родителите на Мишел ѝ казаха, че децата сигурно са били подведени, и я бяха уверили, че братята ѝ са невинни – възможност, в която родителите на Мишел се бяха вкопчили въпреки наличните улики. Мишел не беше сигурна дали родителите ѝ наистина вярваха, че някой друг е убил семейство Харингтън, или просто обичаха твърде много децата на Ричард и Сара, за да си позволят да мислят за алтернативата.

Окуражавана от родителите на Мишел, Франки остана близка с братята си през годините, въпреки че отчуждението помежду им се засилваше. Но след като се премести в Калифорния да учи в колеж, обажданията и съобщенията ѝ започнаха да стават все по-редки. Саймън се опитваше да си каже, че това се дължи на натоварването ѝ в колежа, но дори когато се връщаше в Бостън, тя изглеждаше хладна, много различна от слънчевото и игриво дете, което беше преди. Когато Мишел притисна майка си по темата, тя най-сетне обясни, че Франки е чела подробностите около убийството на родителите ѝ и се пита дали братята ѝ наистина не са били въвлечени в него. Саймън беше съсипан, когато Мишел му съобщи новината.

– Без коментар – каза Мишел. Тъгата от разбитото ѝ семейство хвърляше сянка върху мислите ѝ.

Водещата подкаста обаче продължи най-невъзмутимо:

– Анабет, жената на Итън, ще ражда след три месеца. Децата ви ще се запознаят ли изобщо с новия си братовчед или братовчедка?

С растящо чувство за безпокойство Мишел затвори. Гледаше нефокусирано, когато Саймън се върна в кухнята, сменил халата с костюм и вратовръзка.

– Хей, телефона ли чух?

Тя му каза за Лидия Мартиндейл и нахалните ѝ въпроси.

– Трябваше да се досетим, че онова телевизионно предаване, от което се обадиха на майка ти преди няколко години, няма да е краят на опитите на медиите да печелят от убийството на родителите ми.

Преди почти три години журналистка от някаква криминална програма беше попитала дали семейството проявява интерес да участва в телевизионното ѝ предаване. За разлика от Лидия Мартиндейл, онази жена не се беше обадила в дома им рано сутринта. Вместо това се беше обърнала към родителите на Мишел. Доколкото беше разбрала Мишел, журналистката искала да се увери, че Франки няма нищо против, преди да потърси Саймън и Итън. Франки имаше против и това сложи край на дискусията.

– Знаеше ли, че Анабет е бременна? – попита Мишел.

Саймън поклати мълчаливо глава, но тя видя болката в очите на съпруга си. До убийството той и Итън бяха не само братя близнаци, но и най-добри приятели, които си споделяха всичко.

Но това беше преди Итън да убие родителите им. Саймън никога нямаше да му прости и нищо нямаше да промени това.

След като Саймън тръгна на работа, Мишел се загледа в децата си, които бяха в блажено неведение за телефонното обаждане, което беше върнало мислите на майка им в миналото.

Убийството на Сара и Ричард беше оставило белези, които сигурно никога нямаше да изчезнат напълно, но Саймън беше положил много труд да се помири с факта, че разследването е стигнало до задънена улица и че полицията никога няма да може да докаже вината на Итън, което означаваше, че светът спокойно можеше да се пита дали и Саймън не е бил замесен в смъртта на родителите им. Мишел и Саймън бяха изградили живот за себе си и децата, много отдалечен от онези мрачни спомени.

Наистина ли бяха минали почти десет години? Имаше дни, които бяха изглеждали безкрайни, но въпреки това времето беше успяло да отлети толкова бързо.

Когато децата попитаха за първи път защо имат само един дядо и една баба, докато повечето им приятели имат по двама, те бяха обяснили, че родителите на татко им са починали, когато той е бил на двайсет и две. Мишел и Саймън не знаеха кога и дали да разкажат цялата история, но в крайна сметка това беше нещо, което не можеха да контролират.

Онези таблети в ръцете на децата ѝ. Тази сутрин Софи използваше своя, за да се грижи за растенията си в някаква игра на име „Изгладнялата гъсеница“, а Даниел овладяваше „Кенди Кръш“. Нямаше да мине много време, преди да се научат да използват тези миниатюрни компютри за търсене в Гугъл. И рано или късно щяха да въведат в полето за търсене името на баща си.

Как можеш да кажеш на децата си, че разни непознати хора смятат, че техният баща е убил баба им и дядо им в заговор с чичо им, за чието съществуване те дори не подозираха? Може би малко допълнително внимание по случай годишнината от смъртта им можеше да се окаже скрита благословия, ако можеше най-сетне да изчисти името на Саймън.

Мишел отвори отново лаптопа си и потърси подкаста „Смъртоносни тайни“ на Лидия Мартиндейл. Пусна един епизод и моментално разпозна гласа ѝ. Звукът беше тенекиен и предаването имаше само седемнайсет онлайн ревюта. От обаждането в осем сутринта трябваше да се досети, че подкастът не е професионален.

Потърси „криминални медии“ и откри куп статии за бума на криминалния жанр. Щракна на една, озаглавена „Когато разрешаването на престъпления се превръща в забавление“. Не беше чувала за нито един от тези подкасти и телевизионни предавания, дори за най-популярните. След всичко случило се покрай убийствата и последвалото разследване Мишел не можеше да си представи, че ще използва свободното си време, за да мисли за престъпления.

Очите ѝ се разшириха, когато попадна на твърдението, че някакво телевизионно предаване на име „Под подозрение“ е успяло да разреши почти всеки случай, с който се е заемало. Водещият беше красив мъж на име Раян Никълс, който приличаше повече на телевизионен говорител, отколкото на детектив. Източници от студиото приписваха успехите на предаването на човек зад кулисите, продуцентка на име Лори Моран.

Мишел потърси името в Гугъл и попадна на профила ѝ в списание „Ню Йорк“. Журналистката се оказа дъщеря на бивш първи заместник-комисар на нюйоркската полиция и беше мотивирана да разследва отново неразрешени престъпления, след като убийството на собствения ѝ съпруг останало неразкрито в продължение на пет години.

При споменаването на думата „убийство“ Мишел осъзна, че Лори Моран е същата журналистка, която навремето се беше свързала с майка ѝ и Франки. Според майка ѝ, тя изглеждала сериозна и проявявала съчувствие, пълна противоположност на жената от подкаста, която се обади рано сутринта.

Когато стигна до онази част в статията, в която Лори описваше онези пет години като „живот в чистилището“, Мишел се хвана, че кима и че очите ѝ се пълнят със сълзи. Неволно се запита дали най-сетне не е дошло времето да се изправят срещу сенките от миналото.

Взе телефона си от кухненския плот и потърси едно име в началото на списъка с контакти. Така и не беше намерила сили да го изтрие.

Анабет. Анабет, с която Мишел беше така ненужно жестока навремето. Анабет, която след три месеца очакваше първото си дете от Итън.

Надяваше се номерът да не е сменен.

2.

Лори Моран забеляза, че се усмихва в огледалото, докато нанасяше тънък слой оцветен овлажнител и спирала за мигли, единствения ѝ грим за всеки ден.

Откакто се помнеше, мислите ѝ рано сутрин бяха предимно как да изкара сина си от леглото и как двамата да излязат навън. Кошмарите, които я бяха преследвали години наред след убийството на Грег, не ѝ помагаха, но с времето лошите сънища започнаха да я спохождат по-рядко, а Тими най-сетне си беше наложил свой сутрешен режим. Колкото и сигурна да беше за брака си с Алекс, тя се беше тревожила, че обединяването на двете домакинства ще разтресе усещането за ред, което беше постигнала с толкова много усилия.

Сега, след шест месеца брак, Лори се усмихваше, защото се беше събудила с аромата на прясно сварено кафе, тихите звуци на джаз от стаята на Тим и ръцете на съпруга си, увити около кръста ѝ. Нямаше никакъв намек за хаос.

Сърцето ѝ подскочи още повече, когато влезе в кухнята. Реймън си тананикаше някаква мелодия, която ѝ беше позната, но не можеше да я разпознае добре, докато наглеждаше тигана с пържени филийки. На масата Алекс и Тим седяха един до друг над днешния брой на „Ню Йорк Пост“ и разискваха как се нареждат отборите по хокей през седмиците след първенството на звездите.

Двамата се погаждаха напълно. Въпреки че Алекс имаше тъмна вълниста коса, докато косата на Тим беше пясъчноруса и права, всеки страничен наблюдател, който можеше да ги види така, би решил, че са баща и син.

– Отборът ни ще бъде непобедим, след като Тим Моран застане на мрежата – каза Лори с надеждата, че „на мрежата“ е правилният термин. Поне най-сетне беше свикнала да нарича малкото си момче Тим. Навремето, когато още беше Тими, той беше обявил, че иска да посрещне двайсет и първия си рожден ден като вратар на „Рейнджърс“.

– Тим може да се окаже прекалено зает да свири на тромпет в някой джаз квартет, за да се посвети на професионалния спорт – каза Реймън, с което за пореден път доказа, че не пропуска нито думичка от разговорите, без значение колко зает изглежда.

Алекс потупа приятелски Тим по рамото.

– Този приятел може да се справи с всичко.

– Точно като майка ми – с доволна физиономия каза Тим. – Чакахме те да дойдеш, мамо. – Той погледна с очакване Реймън и двамата започнаха да отброяват шепнешком.

– Три, две, едно... Честит шести месец брак!

Същите четири думи, които ѝ беше казал Алекс сутринта. Лори целуна Тим по главата. Косата му беше още влажна от душа.

– Толкова сладко от ваша страна, че си спомняте. Тим, като стана въпрос за големи дни, твоят рожден ден е след две седмици, а ти не си ни намекнал с нищо какво искаш.

Как стана така, че вече е почти на единайсет?

– Защото няма да е изненада.

Тим скочи от мястото си, когато на вратата на апартамента се почука. Портиерът вече не се обаждаше, за да обяви пристигането на бащата на Лори, но Лео все пак настояваше да чука, вместо да използва ключа, който му беше дала.

– Добро утро, дядо! Реймън направи пържени филийки с канела! Искаш ли?

Въпреки че се възхищаваше на музиканти, спортисти и Ютюб звезди подобно на останалите хлапета в училището, Тим продължаваше да гледа на дядо си като на Супермен. Бившият първи заместник-комисар на Полицейското управление на Ню Йорк можеше да стане следващият комисар, ако не се беше пенсионирал, за да помогне на Лори да отгледа детето си след убийството на Грег. Лео Фарли беше наистина супергерой от реалния свят.

– Благодаря, приятел, но не. Сутринта си направих вегетариански омлет по рецептата, която ми каза Реймън – отвърна той и леко потупа стомаха си. – Трябва да поддържам старата машинка работеща.

Бяха минали почти три години, откакто баща ѝ беше откаран по спешност в Маунт Синай със сърдечен пристъп, наложил поставянето на два стента в дясната сърдечна камера. След случката Лори се чувстваше като развален грамофон, който постоянно му повтаря колко е важно да пази диета, а баща ѝ се оплакваше, че дъщеря му се опитва да го превърне в нещастен, свободен от глутен веган. Едва след като Реймън се намеси с кулинарните си таланти, баща ѝ започна да приема някои промени в начина си на живот. Все още си угаждаше от време на време с някоя пържола или с легендарната си лазаня „Лео“, но не толкова, че да буди тревога у Лори.

Списъкът с изисквания, които имаха тя и Алекс, докато търсеха апартамент, беше дълъг. Много място за домашен офис и поне една допълнителна стая за гости. Дебели стени, които да пазят съседите от ентусиазираните репетиции с тромпет на Тим. Отделна част за Реймън, който настояваше да бъде наричан „иконом“, макар вече да беше почетен чичо на Алекс, а също и кухня, която да отговаря на точните му изисквания. Но на първо място в списъка беше местоположението, местоположението, местоположението.

Предишният апартамент на Лори на 94-та улица беше само на една пряка от апартамента на баща ѝ и на пет от училището на Тим. Някой ден, може би съвсем скоро, Тим можеше да обяви, че иска да ходи сам до Сейнт Дейвид, но докато това не се случеше, никой апартамент на света нямаше да бъде достатъчно важен, че да лиши сина ѝ и дядо му от тяхната любима ежедневна традиция. Лори се беше тревожила, че дори преместването на 85-та улица може да се окаже прекалено отдалечено, но баща ѝ я беше уверил, че няколко крачки допълнително могат само да му се отразят добре.

Докато Тим вземаше раницата от стаята си, Лори придърпа баща си настрана.

– Мога ли да те помоля да си сложиш някогашната детективска шапка?

– Никога не съм я свалял – иронично отвърна той.

Тя се усмихна.

– Естествено, че не си. Тим явно е пораснал достатъчно, за да не пуска обичайните си груби намеци какво иска за рождения си ден. Можеш ли да го прилъжеш да сподели?

Баща ѝ се засмя и раменете му леко се разтресоха.

– Какво пропускам? – попита тя.

– О, да, господин Тимъти полага големи усилия да бъде голям, но докато отиваме и се връщаме от училище? За всяка полицейска история, която му разказвам, той споменава нова видеоигра или концерт, който иска да види. Повярвай ми, старецът ти има цял списък. Когато приключим, може да се наложи да изтеглиш заем.

– Трябваше да се досетя, че Фарли работи по случая.

– Както винаги.

В метрото беше поредният час пик – още една сутрешна традиция, която Лори отказваше да промени въпреки постоянните предложения на Реймън да я кара до работа. Лори беше журналист. Колкото и благодарна да беше за помощта на други хора, не можеше да си позволи да се откъсне напълно от реалния свят.

Забеляза млада жена, която седеше на една пейка и се опитваше да пише съобщение на телефона си с едната си ръка, докато с другата придържаше неспокойното малко дете в скута си. Очите ѝ се стрелкаха между екрана и тунела в очакване на пристигащия влак, който вече се чуваше в далечината.

– Всичко наред ли е? – попита Лори. – Извинете, че се натрапвам, но ми изглеждате малко претоварена.

Когато жената вдигна глава, Лори видя колко уморени са очите ѝ.

– Просто трудна сутрин. Трябва да го оставя в яслата, но вече закъсняваме, а ако закъснея отново и за работа... мога да я изгубя. Трябва поне да пиша на шефа си, преди да се кача на влака и сигналът да прекъсне, но не мога да пусна сина си. Джейк, стой мирен! Влакът идва, а има какви ли не ужасни истории за метрото.

Жената изтърси думите толкова бързо, че Лори си помисли, че е на път да се разплаче.

– Нека ви помогна. Моля ви. – Жената веднага поклати глава, но после я погледна отново. – Аз също съм майка. Моля ви. Мога да забавлявам Джейк или да напиша съобщението вместо вас, каквото решите.

Тя се поколеба за момент, сякаш се бореше с решението. Накрая кимна и се усмихна благодарно.

– Много мило от ваша страна. – Подаде ѝ телефона си. – Джейк, това е нашата приятелка...

– Лори. Здрасти, Джейк. Приятно ми е да се запознаем. – Лори прочете започнатото съобщение и го довърши, като пишеше с два пръста. След това го прочете на глас.

– Идеално е – каза жената.

– Как да го подпиша?

– Тара. Името ми е Тара.

– Не е Тара – каза Джейк и изплези език. – Тя е мама.

– Не знаете колко много означава това за мен – каза Тара. – Напоследък ми е толкова трудно. Понякога ми се иска да имах семейство, което да ми помага, но после си спомням защо сме само двамата. Извинявайте, прекалих... Да кажем, че когато хората в едно семейство не разговарят помежду си, обикновено за това има основателна причина.

Докато се качваха заедно във влака, Лори ѝ се усмихна тъжно и изпита още по-голяма благодарност за подкрепата, която бяха намерили двамата с Тим в живота си.

Петнайсет минути по-късно тя стигна на шестнайсетия етаж на центъра „Рокфелер“, където се намираха офисите на „Фишър Блейк Студиос“. Докато излизаше от асансьора, видя Раян Никълс да влиза в кабинета на шефа ѝ Брет Йънг. Секунди по-късно чу как шефът ѝ поздравява водещия на предаването ѝ с ентусиазираното: „Вратата ми винаги е отворена за теб, Раян!“.

Какви ги крояха тези двамата?