Свобода

Пролог

Тази книга разказва една история, която никога няма да се повтори, защото държавата, в която живях 35 години, не съществува от 1990 г. насам. Няколко седмици, след като напуснах поста федерален канцлер, през 2022 г., един събеседник ми каза, че ако предложа тази книга като научно-фантастичен роман на някое издателство, биха я отхвърлили. Събеседникът ми бе запознат с темите и се радваше, че бях решила да напиша тази книга, при това точно заради нейната история. История, която е колкото невероятна, толкова и реална. Осъзнах, че може да е от интерес за бъдещите поколения да я разкажа, да очертая линиите, да открия нейната червена нишка, да назова лайтмотивите.

Дълго време не можех да си представя да напиша подобна книга. Това се промени поне в известна степен през 2015 г. Тогава реших да не отпращам от германо-австрийската граница бежанците, които в нощта на 4 срещу 5 септември идваха от Унгария. Това решение, най-вече неговите последствия, се превърна във вододел на управлението ми като канцлер. Съществуваха период преди и период след него. Тогава си казах, че някой ден, когато вече няма да съм федерален канцлер, ще опиша хода на събитията, мотивите за решението ми и свързаното с него мое разбиране за Европа и глобализацията по начин, който може да се представи само като книга. Не исках да оставя бъдещите описания и интерпретации само на другите.

Но все още бях канцлер. Последваха изборите за Бундестаг през 2017 г. и четвъртият ми мандат. През последните две години овладяването на пандемията от коронавирус бе вездесъщата тема. Пандемията беше, както много често казвах публично, едно изпитание за демокрацията: лично, национално, европейско, глобално. Така тя същевременно стана стимул да разширя погледа си и да не пиша само за бежанската политика. Казах си, че ако ще пиша, тогава ще го правя, както трябва, ако ще пиша, трябва да го направя заедно с Беате Бауман. Тя беше мой съветник от 1992 г. и е свидетелка на събитията.

На 8 декември 2021 г. управлението ми приключи. След шестнайсет години напуснах поста си с щастие в сърцето, както бях казала няколко дни по рано на церемониалния Отбой на Бундесвера. Накрая вече копнеех за този момент. Стига толкова. Време беше да направя пауза, да си отпочина няколко месеца, да оставя забързаността на политиката зад гърба си, за да мога в началото на лятото на 2022 г. да започна бавно и полека един нов живот, все още публичен, но не и политически активен, за да мога да открия правилния ритъм за публични прояви и да напиша тази книга. Това беше планът.

И тогава дойде 24 февруари 2022 г., руската атака срещу Украйна. Веднага стана ясно, че е напълно изключено да напиша тази книга, сякаш нищо не се е случило. Още Югославските войни в началото на 90-те години на 20-и век разтърсиха Европа. Но нападението на Украйна от страна на Русия поставяше много повече неща под въпрос. То противоречеше на международното право и разтърси европейския мирен ред след Втората световна война – ред, основаващ се на спазване на териториалната неприкосновеност и суверенитета на държавите. Последва дълбоко отрезвяване. Ще пиша и по този въпрос. Но това не е книга за Русия и Украйна. Това би била изцяло друга книга.

Искам по-скоро да разкажа историята на моите два живота, на първия – живян до 1990 г. в диктатура, и на втория – живян след 1990 г. в демокрация. Към момента, в който първите читатели държат тази книга в ръце, тези два живота са приблизително еднакво дълги. Но в действителност това не са два живота. Всъщност това е един живот и втората му част не може да бъде разбрана без първата.

Как се стигна до това една жена, изживяла първите си 35 години в ГДР, да поеме и да задържи шестнайсет години най-висшия пост на Федералната република Германия? Как се стигна до това тази жена да предаде поста, без да подаде оставка по време на мандат и без да ѝ бъде гласуван вот на недоверие? Какво е да израснеш в ГДР като дете на свещеник и да живееш, учиш и работиш в условията на диктатура? Какво е усещането да преживееш колапса на една държава? И какво е изведнъж да получиш свобода? Искам да разкажа за това.

Естествено, описанието е силно субективно. Същевременно обаче се опитах да постигна откровена саморефлексия. Ще посоча нещата, които днес смятам за погрешни, и ще защитавам други, които смятам за правилни. Въпреки това настоящата книга не е доклад. В нея няма да се открият всички, които го очакват или за които се предполага. Затова още сега моля за снизхождение. Целта ми е да набележа опорни точки, чрез които се опитвам да обединя огромната маса на разказа и да разясня как функционира политиката, какви принципи и механизми съществуват – и какво ме е ръководило.

Политиката не е магия. Политиката се прави от хора. Хора със своите особености, опит, суета, слабости, силни страни, желания, мечти, убеждения, ценности и интереси. Хора, които в една демокрация трябва да се борят за мнозинства, ако искат да осъществят нещо.

„Ще се справим“ – през цялата ми политическа кариера нито едно изречение не е било по-натиквано в лицето ми. Нито едно изречение не е поляризирало толкова силно. Но за мен това изречение беше верую. То бе израз на определено отношение. Може да се нарече упование в Бога, увереност или просто решителност да се справям с проблемите, да превъзмогвам неуспехите, да преодолявам трудните моменти и да оформям новото. „Ще се справим и когато нещо стои на пътя ни, трябва да го преодолеем, трябва да работим по въпроса.“ Това казах на лятната си пресконференция на 31 август 2015 г. Така правех политика. Така живея. Така се роди и тази книга. С това отношение, което е и опит: всичко е възможно, защото за осъществяването помага не само политиката, но и всеки отделен човек.

Ангела Меркел

с Беате Бауман

Берлин, август 2024 г.

ПЪРВА ЧАСТ

„Не съм родена канцлер“

10.06.1954 г. – 9.11.1989 г.

Щастливо детство

Квицов

На 10 ноември 1989 г., петък, около 06:30 ч. излязох от апартамента си на „Шьонхаузер Але“ 104 в берлинския квартал „Пренцлауер Берг“, както правех всяка сутрин, за да взема градската железница от спирка „Шьонхаузер Але“ до „Адлерсхоф“, където работех. Влакът бе доста пълен, навън все още беше тъмно. Както винаги по това време. Но в действителност нищо не беше както винаги. Предната вечер Гюнтер Шабовски, секретар по въпросите на информацията и медийната политика на ръководството на ГЕСП, беше обявил по телевизията на ГДР: „Пътувания от частен характер извън страната може да се заявяват без наличие на предпоставки (поводи за пътуване и родствени отношения)“. И когато го попитаха, той потвърди, че това е приложимо „веднага, незабавно“. Фактически този четвъртък, 9 ноември 1989 г., той обяви края на Берлинската стена. Скоро след това нещата станаха необратими.

Вечерта аз също се присъединих към върволицата от хора, които се движеха към граничния пункт „Борнхолмер Щрасе“. От околните сгради жители на Западен Берлин се провикваха, че може да се качим при тях, да изпием по една бира, да вдигнем наздравица за това невероятно събитие. Други сами слизаха на улицата от щастие. Напълно непознати хора се прегръщаха, включително и аз. Последвах малка група хора, които не познавах, в първата странична уличка след моста. Един човек ни покани в дома си и аз просто отидох. Предложи ни бира, можехме да използваме и телефона му. Но опитът ми да се свържа с леля си в Хамбург бе неуспешен. След около половин час се сбогувахме. Повечето продължиха към „Курфюрстендам“, главната улица на Западен Берлин. Аз обаче се обърнах и се върнах вкъщи около 23 ч., защото трябваше да ставам рано, за да отида до „Адлерсхоф“. Там щях да работя по доклад, който трябваше да представя няколко дни по-късно в Торун, Полша, а далеч не беше готов. През нощта почти не мигнах, бях превъзбудена заради преживяното през последните часове.

На сутринта в градската железница за „Адлерсхоф“ седеше една малка група от мъже в униформа, гранични войници от охранителния полк „Феликс Дзержински“. Очевидно след нощна смяна на границата се връщаха в казармите си, които бяха в близост до моя институт. Войниците разговаряха, при това толкова силно, че нямаше как да не се заслушам. „Човече, каква нощ само!“, хилеше се един. „Как ли ще се отрази на офицерите ни?“

„Направо се бяха сащисали и ще има да се маят“, добави втори.

„Изгубиха си правото на съществуване. Животът, кариерата – всичко отиде в кофата!“, провикна се един войник.

Слязохме в „Адлерсхоф“, всеки пое по пътя си – войниците към казармите, а аз към бюрото си в Централния институт по физикохимия на Академията на науките на ГДР. Но не можеше и да се мисли за работа. Всичко остана на заден план, включително и докладът, заради който предната вечер се бях върнала рано от Запада. Не бе така само за мен, а за всички. Говорехме ли, говорехме. Преди обед позвъних от института на сестра си. Тогава тя работеше в Поликлиниката на строителите като ерготерапевт. Уговорихме се късния следобед да посетим неин дългогодишен познат в Западен Берлин, с когото приятели я бяха запознали преди години. Не можехме да повярваме, че просто така можем да отидем при него.

През целия ден от главата ми не излизаха думите на граничните войници, които бях чула във влака сутринта. Мислех си: „Най-накрая! Най-накрая тези войници и техните офицери нямат власт над теб. Най-накрая нямат власт над твоето семейство“. В продължение на 28 години Берлинската стена разделяше не само моето семейство и причиняваше толкова болка не само на моите родители, но и на семейството на съпруга ми Йоахим Зауер. Тя бе засегнала не само нас, но и безброй хора от Изтока и Запада. Най-накрая тези войници вече нямаше да могат да ни пречат да се придвижваме свободно. Същевременно осъзнах, че една фраза, казана от войника във влака, продължаваше да ехти в съзнанието ми: право на съществуване. Как щеше да изглежда животът ми, животът на моето семейство, на приятелите ми, на колегите ми? Каква стойност щяха да имат нашият опит, образование, компетентности, постижения, лични решения в бъдеще? Бях на 35 години. Само на 35? Или на цели 35? Какво щеше да остане и какво – не?

Родена съм на 17 юли 1954 г. в Хамбург като най-голямото дете на Херлинд и Хорст Каснер. Баща ми е роден в Берлин през 1926 г. Баща му Лудвиг Кажмирчак, родом от провинция Позен, заедно със съпругата си Маргарете се преселил в Берлин в началото на 20-те години на 20-и век. Баща му бил полицейски служител, а майка му, родом от Берлин, е шивачка и домакиня. През 1930 г. семейството сменило полската си фамилия с немската Каснер и след това името на баща ми станало Хорст Каснер. Дядо ми Лудвиг Каснер е починал още през 1959 г., затова не го помня.

Майка ми Херлинд е родена през 1928 г. и е по-голямата от двете дъщери на семейството учители Вили и Гертруд Йенч. Майка ѝ, родом от източнопруския град Елбльонг, престанала да работи след раждането. Баща ѝ, моят дядо Вили, довел семейството до известно благосъстояние като учител по природни науки и директор на реална гимназия в Гданск. Майка ми живяла, както се казва днес, в типични бюргерски условия. През 1936 г. семейството трябвало да се премести от Гданск в Хамбург. Бащата получил предложение да стане ръководител на гимназия в Хамбург. Всичко било подготвено, била намерена квартира, имало наета фирма за пренасяне. Тогава дядо ми развил абсцес вследствие на възпаление на апендикса и жлъчката. Починал, тъй като животоспасяващият пеницилин все още не съществувал.

Баба ми и двете ѝ дъщери останали сами. Въпреки това се пренесли във вече наетата голяма квартира в Хамбург на улица „Изещрасе“. Изпитвали финансови затруднения, нещо, което дотогава им било непознато. Баба ми получавала вдовишка пенсия, но целият ѝ досегашен живот се сринал. Известно време тя носела само черни дрехи и постоянно се притеснявала за дъщерите си. Ако децата закъснеели да се приберат дори малко, тя изпадала в ужас и започвала да ги търси с поглед от балкона.

През лятото на 1943 г. Хамбург бил силно засегнат от британски и американски въздушни нападения и къщата, в която семейството ми живеело, също пострадала. Баба ми напуснала града заедно с двете си дъщери. Първо отишли в селото Нойкирхен в региона Алтмарк, където живеела сестра на баба ми със семейството си. През есента на 1943 г. пък се преселили в Елбльонг, родния ѝ град в Източна Прусия, но само няколко месеца по-късно, през лятото на 1944 г., се върнали обратно в Нойкирхен. През 1944 г. майка ми била изпратена от там в Писек, днешна Чехия, където посещавала преместеното от Берлин училище „Вестендшуле“. След края на войната преодоляла много премеждия, за да се върне при майка си и сестра си в Нойкирхен. Между март 1945 г. и пристигането ѝ в селото през октомври същата година семейството не получило никакъв знак, че майка ми е жива. Тя често разказваше, че тогава, едва седемнайсетгодишна, изпитвала голям страх да не бъде изнасилена от съветските войници, които срещала по пътя си.

Преживяванията по време на войната оказали още по-силно въздействие върху живота на баща ми. Заедно със своя баща, дядо ми Лудвиг, той тайно слушал радио Би Би Си вечер под завивките, за да проследява събитията на фронта. Още по време на войната дядо ми бил убеден, че Германия ще загуби – както и станало. През 1943 г. баща ми бил мобилизиран като помощник в противовъздушната отбрана, след осемнайсетия му рожден ден през август 1944 г. станал войник, а през пролетта на 1945 г. при бомбардировка бил затрупан от отломки. За кратко след края на войната станал британски военнопленник в Дания. Когато се завърнал през август 1945 г., Германия вече била разделена на окупационни зони между държавите победителки. Той отишъл при приятел в Хайделберг и положил изпит, за да завърши училище и през 1947 г. да започне да следва теология, както разказваше по-късно – заради преживяванията си през войната.

Родителите му не приели това особено радушно. Баща му бил кръстен в римокатолическа църква, а майка му била член на евангелистката църква, но и двамата не били практикуващи християни. Баща ми получил католическо кръщение, през 1940 г. обаче получил конфирмация в евангелистката църква. След края на войната и ужасите на националсоциализма той бил убеден, че новото начало се нуждаело от етика на мира. За него тя се родила от християнската вяра. Затова решил да следва теология в тогавашните западни окупационни зони. От самото начало обвързал следването с плана след това да се върне обратно в тогавашната съветска окупационна зона. Той бил убеден, че там имало нужда от хора като него. Мисля, че това може да се нарече призвание.

През 1949 г. продължил следването си в Бетел и го приключил през 1954 г. с викариата в Хамбург. През 1950 г. се запознал с майка ми на събитие на Евангелистката студентска общност, в която и двамата били студенти отговорници, тоест избрани студенти, към които техни колеги можело да се обръщат при въпроси. Майка ми изучавала английски и латински в Хамбург и искала след това да преподава в гимназия. Приятелките ѝ в студентската общност я наричали на шега „Мерцедес“, защото – както и нейната майка – още тогава мечтаела да има собствен автомобил, при това възможно най-голям и бърз.

Родителите ми сключили брак на 6 август 1952 г. След сватбата щяло да бъде необходимо майка ми да последва баща ми, когато той осъществял плана си да се върне в Берлинско-бранденбургската църква, тоест в създадената три години преди това ГДР. Решението било всичко друго, но не и леко. Въпреки това тя го взела от любов и то имало огромни последствия за нея.

*

Моментът дошъл през 1954 г. За повечето, ако не за почти всички от нас, тази година е свързана с Чудото от Берн – спечелването на световната купа от националния футболен отбор на Федерална република Германия. За моето семейство това обаче е годината, в която родителите ми се преместили от Федерална република Германия в ГДР, от Хамбург в Квицов, малко населено място в бранденбургския окръг Пригниц, на около 150 километра северозападно от Берлин. Там баща ми заел първата си позиция като свещеник. Първо заминал той, а скоро след това го последвала и майка ми с бебе на ръце. Била съм на шест седмици. Точно една година била изминала, откакто на 17 юни 1953 г. въстание със стачки и политически демонстрации в ГДР било потушено брутално от съветски танкове. И само няколко години по-късно издигането на Стената щяло да нанесе нов силен удар по милиони германци и нашето семейство. Въпреки това на първо време родителите ми се установили в новата среда заедно с мен.

Имали сме домашна помощница. Тя се казвала госпожа Шпис и била дошла с предшественика на баща ми от Източна Прусия в Квицов. След пенсионирането му продължила да работи при моите родители. Тя ги научила на всичко необходимо за живота на село. Баща ми трябвало да дои кози, а майка ми се научила да готви коприва и много други неща, които не познавала като градско дете. В семейството ни често се разказваше, че донесла като зестра бял килим и отначало се придържала към хамбургския навик гостите да не събуват обувките си. Така правели и селяните, дошли да говорят с баща ми. А те често идвали угрижени, тъй като било започнало времето на принудителната колективизация; по тази причина много от тях по-късно заминали на Запад. Винаги, когато селяните искали да събуят обувките си, преди да влязат в къщата, защото знаели, че ще изцапат белия килим, майка ми казвала: „Не се притеснявайте“. И те минавали с изцапаните си от работа обувки по белия килим. В някакъв момент майка ми изоставила хамбургския навик и оставила посетителите да събуват обувките си. Тогава най-накрая станала жителка на Квицов.

Аз не си спомням мястото и знам всичко това само от семейните истории. Помня обаче Темплин. През 1957 г. родителите ми заедно с мен и брат ми Маркус, роден през същата година, се преместили в малкото градче в бранденбургския окръг Укермарк, на около осемдесет километра северно от Берлин. Берлинско-бранденбургската църква назначила баща ми за ръководител на Семинарията за църковни служби, по-късно Пасторски колеж, който се намирал в Темплин. Така той вече не бил класически свещеник. Преместването открило нови възможности и пред майка ми.

Валдхоф

През 1964 г. се ражда сестра ми Ирене. Откакто стана на около шест години, имахме тайно любимо място. То беше ламариненият перваз на мансардния прозорец на таванския етаж в къщата на родителите ни. Ирене бе по-пъргава от мен и беше открила, че лесно можем да се изкатерим през прозореца и да седнем удобно на ламарината. От тук можехме да гледаме смърчовете и да наблюдаваме как върхарите леко се поклащат на вятъра. Между дърветата се виеше път, който се спускаше леко към една поляна, пресичана от канала между Темплинското езеро и езерото Рьоделинзе. През лятото, седнали на ламарината пред прозореца, крояхме планове какво ще правим. Да отидем до извора на поляната? Да се качим на велосипедите до Рьоделинзе, за да се изкъпем? Да берем боровинки в горите край Темплин? Възможностите изглеждаха безброй. Със сестра ми се разбирахме прекрасно въпреки разликата от десет години.

Мансардният прозорец на таванския етаж бе в моята стая. Същинското жилище на семейството бе един етаж по-долу. Къщата се намираше в така наречения Валдхоф , което беше в покрайнините на града. Основната част от този комплекс бе учреждение на фондация „Щефанус“ за деца и възрастни с интелектуални затруднения. Концепцията бе подобна на тази на Боделшвингските фондации в Бетел. Освен върху грижата и подкрепата за домуващите акцент се поставяше също върху терапевтичното действие на активната и смислена работа. Учреждението трябваше да се самоосигурява и самоиздържа финансово възможно най-много. Затова във Валдхоф освен кухня и селско стопанство, имаше градина, пералня, ковачница, дърводелница, обущарница и шивачница. Като деца можехме да се разхождаме навсякъде и да разговаряме с различните майстори и с жителите с умствени затруднения.

Към ръководения от баща ми Пасторски колеж спадаше и една сграда със стаи за нощуване на участници в курсовете, както и няколко жилища, сред които и нашето служебно жилище с общо седем стаи. Пет от тях се намираха на първия етаж, а моята стая и кабинетът на баща ми бяха на таванския етаж. Към колежа се водеше и така нареченото училище, в което се провеждаха ръководените от баща ми мероприятия и учебни курсове.

Във Валдхоф имаше нови задачи и за майка ми, водеше например часове за административни служители, които учеше на немски и математика в Пасторския колеж, или пък преподаваше гръцки и латински на бъдещите студенти на Берлинския езиков конвикт, теологичен образователен институт на евангелистката църква, за да ги подготви за следването им. През годините задачите на колежа все повече се съсредоточаваха върху продължаващото образование на свещеници, поради което контактите им с майка ми отново намаляха. Тогава тя известно време работи като секретарка на баща ми. Не можеше да преподава в държавни училища, тъй като бе съпруга на свещеник. Защото винаги, когато в ГДР станеше въпрос за образование, трябваше да бъдат изключени църковни влияния. ГДР се възприемаше като атеистична държава.

По принцип в семейното ежедневие между майка ми и баща ми имаше типично разделение на ролите, но майка ми поне си представяше с удоволствие какво би било да преподава в училище. Тогава си мислех, че това просто би било свързано с двойно натоварване, защото щеше да е необходимо тя да се справя и с двете – преподаването и домакинството. Не виждах предимство в това за мен като дете. Тъй като майка ми официално не бе трудещо се лице, както се казваше в ГДР, тоест не полагаше платен труд, на мен, брат ми и сестра ми не ни беше позволено да посещаваме детска градина или по-късно да получаваме обяд в училище. Това вече никак не ми допадаше. Съвсем накрая, през последната учебна година, все пак си извоювах правото на училищен обяд. Това, че го исках, не се дължеше толкова на качеството на храната, колкото на копнежа по дълго отказваното. В крайна сметка майка ми трябваше години наред всеки ден да готви обяд за цялото семейство, естествено, трябваше да се приготви и закуска, и вечеря, както и – да не забравяме – да се пазарува.

За да се пазарува в града, трябваше да се изминат около три километра от Валдхоф. Когато все още бяхме твърде малки, за да помагаме, майка ми трябваше сама да пренася всички продукти до вкъщи с колело. Това бе изключително натоварващо за нея. По-късно, когато получи свидетелство за шофиране, майка ѝ, моята баба от Хамбург, ѝ подари един трабант. Това бе възможно чрез GENEX, Дружеството за подаръци и превоз на малогабаритни пратки, което бе трансферна организация, чрез която граждани на Западна Германия можеха да пращат по-големи подаръци в ГДР, като плащаха в германски марки. Възможността да кара автомобил, макар и малко по-малък от модела, който в студентските години ѝ донесъл прякора „Мерцедес“, било акт на независимост за майка ми. Тя го използваше също, за да преподава в курсове по английски в Езиковия конвикт в Берлин, което от своя страна доведе до търкания с баща ми, който готвеше с голямо нежелание. Въпреки това майка ми не позволи да ѝ бъде отнета възможността да върви по своя път.

В ГДР свещениците печелеха малко, но все пак плащаха скромен наем за служебното си жилище, както правехме и ние. Освен това получавахме и материална подкрепа от Запада, така наречената „братска помощ“. За нашето семейство тя беше около седемдесет германски марки. Хамбургската ми баба и – след смъртта ѝ – леля ми, тоест сестрата на майка ми, управляваха братската помощ и редовно ни изпращаха колети. За тях това беше една огромна организаторска дейност, но за нас бе неоценима помощ.

Колетите бяха специални и в още едно отношение, както усещахме още при отварянето и казвахме: „Мирише на Запада“. С това имахме предвид финия аромат на хубав сапун или ароматно кафе. Изтокът, от друга страна, миришеше остро на почистващи препарати, вакса за дърво и терпентин. И до днес си спомням ясно тези миризми.

Изобщо, за мен официалната ГДР бе въплъщение на безвкусицата. Само имитации вместо истински естествени материали, никога нямаше жизнерадостни цветове. Родителите ми се опитваха да открият ниши, чрез които можеха да избегнат тази безвкусица, например купуваха мебелите с изящни форми на фабрика „Хелерау“, за които понякога трябваше да чакат много дълго. Вероятно днешният ми афинитет към ярки блейзъри се дължи на някогашния спомен, че в ежедневието в ГДР често липсваха наситени цветове.

Пасторският колеж на баща ми се възползваше от инфраструктурата на целия Валдхоф, например от кухнята и работилниците на учреждението на фондация „Щефанус“. Обитателите с умствени затруднения също работеха в колежа. И до днес си спомням един от тях. Той помагаше на майка ми неуморно и с ангелско търпение, когато трябваше да пренася дърва и въглища. Това беше много трудна работа, понеже всички стаи се отопляваха с кахлени печки. Тогава той изцяло се концентрираше върху работата, но през другото време непрестанно си говореше сам и разказваше истории от своя собствен свят, в който явно бе служител в железниците. Сприятелих се с него.

Когато не бяхме на училище, най-често прекарвахме дните си навън, прекъсвани единствено за да се нахраним. В дванайсет и осемнайсет часа един жител на манастира „Щефанус“ биеше камбаната в камбанарията, която се намираше на територията на Валдхоф. И за нас, като деца на свещеник, това означаваше, че трябва да се прибираме, защото тогава сервираха яденето. През другото време можехме да се шляем из цялото село. Беше прекрасно.

Мой специален приятел беше градинарят, господин Лахман. От него се научих как да пресаждам растения и как да ги отглеждам в парници. Можех да го питам за всичко и същевременно му помагах по малко в градинската работа. И без това бях относително селско дете. Разказват, че като малка в Квицов дори съм пиела от водата на кокошките, когато съм била жадна. А във Валдхоф пък нямах проблем да ям немити моркови от градината.

Любимото ми място през есента бе в близост до парния казан за картофи. Това беше голямо превозно средство, което изглеждаше като камион с голям казан. В него се изсипваха картофите, където омекваха от силната пара. Така можеха скоро след изваждането си да бъдат обработени за фураж. Като дете обичах да седя при шофьора по време на този процес. Ухаеше прекрасно на картофено поле и картофени растения. А и обожавах вкуса на меките картофи.

Във Валдхоф имаше и други деца – някои по-големи, а други по-малки от мен. Заедно правехме много неща, ходехме да плуваме, играехме в сеното или на народна топка. Винаги имаше с кого да играем. И никога не ни бе скучно.

Първата неделя от Адвента децата от Валдхоф пееха адвентски песни за жителите с умствена изостаналост. Рано сутрин, в седем часа, започвахме своите песнички. С това ги будехме, докато спяха в големите зали. Такива бяха обстоятелствата тогава, не можеше да се мисли за единични или двойни стаи. Пеехме „Идва пълният кораб“, „Отворете вратата широко“ и много други песни. Жителите на Валдхоф се радваха много, но и ние, децата, бяхме истински развълнувани. Освен това по Коледа пеех и в хора на църквата „Мария Магдалена“ в Темплин. Като цяло, за децата от Валдхоф Коледа бе много важен момент от годината. Но протичането на празничната вечер у нас се различаваше много от това при другите семейства. В дома на свещеника служебното и домашното се преплитаха, както забелязвахме тъкмо по Коледа.

За Рождество Христово баща ми трябваше да проведе две или три служби в селата около Темплин и често се прибираше чак след осемнайсет часа, при което бе премръзнал по пътя от студените селски църкви към дома. Когато бяхме малки, бяхме задължени да спим следобед, защото вечерта трябваше да стоим до късно. Но когато пораснах, започнах да придружавам баща ми, когато водеше богослужения.

Естествено, баба ми от Берлин идваше на гости, но тъкмо през тази специална вечер трябваше да се мисли и за онези, които бяха сами. Още докато бяхме малки, родителите ни ни обясняваха, че основният смисъл на Коледа е да мислим за хората, които са в по-трудна ситуация от нас, които са самотни и изоставени. Така всяка година биваше поканен някой член на семейството, който живееше сам и рядко имаше компания. По време на вечерята, която от моята детска перспектива и без това започваше твърде късно заради литургиите на баща ми, гостът най-накрая имаше възможност да си поприказва, родителите ми дори го подканваха. Ние, децата, обаче сякаш се печахме на бавен огън, защото цялото ни внимание бе насочено към бленуваното раздаване на подаръци, но не биваше да говорим за това. Затова често влизахме в коледната стая чак към осем часа вечерта или дори по-късно.

Там следвахме строг ритуал. Докато горяха восъчните свещи, с брат ми и сестра ми представяхме рождественската история според разпределените ни роли. Между откъсите от Евангелието на Лука свирехме кратки мелодии за флейта и пеехме коледни песни. Това бе малко представление, което, естествено, имаше също за цел да зарадва гостите ни, но и да ни покаже, че на Коледа не става въпрос само за подаръци.

Имам много хубави спомени от сутрините на първия празничен ден, когато подаръците са разопаковани пред нас и всички сме се събрали във всекидневната. Обикновено баща ми не трябваше да води служба, защото като ръководител на Пасторския колеж само подпомагаше дейността на поместните църкви. Докато майка ми приготвяше печената гъска в кухнята, ние можехме да говорим с баща ни за подаръците. През това време похапвахме от чиниите със сладкиши, които майка ми ни бе приготвила, но без да ни правят забележка да не прекаляваме със сладкото. Ако сред подаръците от Запада за брат ми имаше от любимите му пъзели „Равенсбургер“, започвахме да го редим заедно.

Домът ни бе отворен не само по Коледа и други празници. Родителите ми често имаха гости през цялата година. Приятели редовно идваха след вечеря и възрастните пиеха чай или по чаша вино. Нерядко хората търсеха и съвет от родителите ми как да се държат спрямо държавата в определени ситуации, като сред тях имаше и членове на ГЕСП, Германската единна социалистическа партия. През уикендите свещениците с радост се посещаваха едни други. Обичах да отивам в други къщи на свещеници в църковния окръг. След кафето често ни изпращаха вън от стаята. Ако ни кажеха, че можем да си играем, значи трябваше да си играем. Често се опитвах да остана при възрастните и обмислях стратегии как да се скрия в ъгъла или да остана зад някоя завеса, без да ме видят. Исках непременно да чуя какво си говорят. Разговорите често бяха политически. А това ми бе много интересно – и много повече, отколкото когато говореха по теологични въпроси или за християнското обучение и богослуженията. Понякога ставаше въпрос за други свещеници, които са в конфликт с държавата или имат проблеми с Държавна сигурност , говореха също и за трудностите на децата в училище. Беше ясно, че не може да се споделя за тези разговори и срещи с външни хора. Ние, децата, знаехме, че трябва да мълчим.

Чист ужас

Първите ми спомени са свързани с баба ми от Хамбург, като не знам доколко те в действителност са мои и доколко са се превърнали в мои от семейни разкази. Във всеки случай, първият стига чак до 1957 г., когато съм била на три години. Три месеца съм живяла при баба ми, майка ми е била в очакване на второ дете – брат ми Маркус. Когато съм се върнала от Хамбург в Темплин след раждането му, не съм могла сама да се качвам по стълбите до дома ни, но пък съм могла да говоря на „Вие“. Това, че съм говорила така на майка ми, я ужасило, понеже поради раздялата очевидно е имало известно отчуждение.

Вторият ми спомен е от 1959 г. и отново ме води към Хамбург. Там празнувахме сватбата на сестрата на майка ми, леля ми Гунхилд. По пътя от Темплин до Хамбург в нашия сив вартбург комби аз и брат ми трябваше да спим, защото пътувахме през нощта. В багажа имаше и голяма ваза, която родителите ми бяха купили като сватбен подарък за леля ми. Когато на границата трябваше да обяснят какъв багаж имат, добавих от задната седалка: „Забравихте нещо! Имаме и една ваза!“. За щастие, моето провикване не навлече големи проблеми на родителите ми на границата. Когато продължихме, ми се скараха, че не спя. Казаха ми, че поне съм могла да се престоря на заспала. Никога не забравих тази случка. Тогава все още бях толкова наивна, че исках да разкажа всичко на всички. В хода на живота ми това се промени.

При леля ми беше прекрасно. За учудване. Тъй като на сватбата се случи нещо неприятно. За тържеството през ноември бяха дошли и роднини с по-големи от мен деца, момчета на девет или десет години, които ми предложиха да се разходим заедно. Гордеех се, че ме взимат с тях, защото бях само на пет години. Въпреки това скоро им досадих и ме изпратиха да се връщам. Сама. Но не открих пътя наобратно. Вече не помня как се озовах пред полицейско управление. Полицаите ме разпитваха, докато не узнаха къде се намират родителите ми, за да могат да ги уведомят и те да ме вземат. Така първите ми спомени от Хамбург имат както сладък, така и горчив привкус.

На 16 юли 1961 г. баба ми в Хамбург стана на седемдесет години. За рождения си ден искаше да отидем на семейно пътуване в Бавария. Никой не можеше да предположи, че това ще е последното ни съвместно пътуване в Западна Германия. Баба ми така и не си изкара свидетелство за шофиране. Затова за нея бе идеално, че зет ѝ Хорст, тоест баща ми, обича да кара. Наехме малък фолксваген костенурка и с него три седмици през лятото пътувахме из Бавария и Австрия. Баба ми бе искала пътешествието да е дълго. От Темплин първо отидохме до Хамбург, откъдето взехме баба, след това поехме на юг. Настанихме се в малък хотел в Загберг до Фрасдорф в Кимгауските Алпи. Пътят дотам е останал в спомените ми като осеян с много завои. Видяхме планините, ходихме на излети до островите Херенкимзе и Фрауенкимзе, до Мюнхен, Инсбрук и Залцбург. Във Васербург на Ин ме впечатли бурното течение на реката, която тогава бе в пълноводие. След три седмици се върнахме, на 7 или 8 август 1961 г. родителите ми, брат ми и аз бяхме у дома в Темплин. По-късно баща ми често разказваше, че е видял оградните мрежи в горите около Берлин, очевидно предвестници на радикални събития. Подозирал, че ще се случи нещо лошо.

Четвъртъкът или петъкът преди издигането на Стената аз и баща ми заминахме за Берлин, защото той имаше някаква работа там. Остави ме при майка си, моята берлинска баба. Тя живееше в „Панков“ на улица „Рецбахер Вег“ в апартамент в една къща от трийсетте години. Онзи ден с нея тръгнахме от там към улица „Воланкщрасе“ във френския сектор на Берлин, за да си купи цигари. Тя пушеше много, както и баща ми. Много добре си спомням как силно ме държеше за ръката и ме дърпаше през цялото време след себе си, защото искаше да ходим по-бързо, отколкото можех аз на моите седем години. В магазина всички бяха припрени, баба ми говореше бързо и насечено. Искаше бързо да излезем от магазина, защото купуването на цигари в Западен Берлин и пренасянето им в Източен не беше позволено. Тогава още не знаех колко много време ще измине, докато се върна в Западен Берлин. Вечерта с баща ми се върнахме обратно в Темплин.

На 13 август, неделя, започна издигането на Стената през средата на Берлин. Както обикновено, баща ми отслужи литургия, бях там и няма да я забравя. Навсякъде цареше чист ужас, хората плачеха. Майка ми бе отчаяна. Не знаеше кога ще може да види майка си и сестра си в Хамбург, баща ми бе помръкнал, защото част от родния му град бе недостъпна за него. Беше се случило нещо, което надхвърляше въображението му. Родният му град бе разделен от стена. И не само Берлин, а цялата държава.

Въпреки че още от 1949 г. съществуваха две германски държави, едва с издигането на Стената през 1961 г. животът на семейството ми, както и на милиони други хора, действително се промени из основи. Обрече всички нас в ГДР на безсилие. Например спомням си за дните на опустошителното наводнение в Хамбург няколко месеца по-късно, през февруари 1962 г., когато майка ми изпитваше неописуем страх за майка си и сестра си – без да може да направи каквото и да е. Семействата ни просто бяха разделени. За да могат изобщо да останат в контакт, баба ми и майка ми ежеседмично си пишеха писма. След като баба ми почина през 1978 г., леля ми продължи тази традиция.

„Гьотешуле“

Тъй като бях родена след 30 юни, според тогавашните закони не можеше да започна училище още през 1960 г., когато бях на шест години, а трябваше да изчакам една година. Така, само няколко дни след издигането на Стената, което бе засегнало семейството ми толкова тежко, трябваше да започна училище. В началото на септември 1961 г. на седемгодишна възраст започнах училище в „Грудншуле IV“. То бе най-близко до Валдхоф. Въпреки това пътят дотам все пак бе доста дълъг, трябваше ми около половин час, за да стигна пеш. Понеже все още не различавах съвсем добре ляво от дясно, едва във втори клас родителите ми ми позволиха да отивам с велосипед по улиците до училище. В пети клас се преместих от „Грудншуле IV“ в съседното „Гьотешуле“, политехническо средно училище .

Часовете започваха в седем и половина. Ставах в 6:15 ч., а закуската ми се състоеше само от намазана филия, изядена на крак, и чаша чай или кафе от цикория, нямах дори време да седна. Обикновено след това вземах децата от едно съседско семейство, за да отидем заедно на училище пеш или с колела. Често обаче те не бяха готови и затова майка ми наблюдаваше от кухненския ни прозорец кога в крайна сметка ще тръгна. Понякога ме упрекваше, че просто се примирявам с риска да закъснея.

По обяд се прибирах, защото не можех да обядвам в училище. След обяд пишех домашни или имах свободно време. Вечеряхме в осемнайсет часа, най-често намазани филии, но понякога имаше и каша от грис с череши или боровинки. Вечерята бе основното хранене за семейството ни и всички сядах­ме заедно на масата. Децата разказвахме за преживяванията си от деня. Родителите ни ни слушаха внимателно и ни даваха добри съвети, за да можем да се справим с неприятностите на ежедневието в ГДР. Въпреки това баща ми често разполагаше само с ограничено време, когато в 19:00 или 19:30 ч. започваха вечерните мероприятия в Пасторския колеж. Тогава, след като помогнехме за измиването на съдовете, правех компания на майка ми, например докато плетеше. Когато пораснах, започнахме също да гледаме новините на „Тагесшау“.

За разлика от съучениците ми в първи клас, нямах право да стана член на пионерската организация – държавна младежка организация за ученици до седми клас. Това имаше последствия. За много добри постижения в училище не получавах награда като другите, които бяха пионерчета. Не можех да участвам в организацията на предстоящи празници, например празненствата за Коледа. И това само защото не бях член на пионерите.

Това беше заради родителите ми. Когато започвах училище, ми казаха: „След края на първи клас ще решиш сама, но не още сега, когато започваш. Училището е задължение, а членството при пионерите – не“. Искаха да ме научат на това. Трябваше да разбера, че и в ГДР имаше възможности за вземане на решения. Затова родителите ми ми обещаха, че на края на учебната година ще обсъдим дали искам да стана член на пионерите, или не. Щяха да приемат каквото реша. С този подход – разбрах го чак по-късно с цялата му важност и винаги ценях родителите си заради това – те искаха да постигнат две неща: трябваше да се науча да решавам самостоятелно и трябваше да се предотврати възпрепятстването на академичното ми образование заради това, че съм дете на свещеник, поради което изначално се смяташе, че произхождам от опозиционно семейство и е необходимо да ми се остави единствено опцията за теологическо образование в езиков конвикт. Защото бе почти невъзможно да положа матура и след това да следвам в университет, без да съм член на държавните младежки организации. Родителите ни не искаха да затрудняват избора ни на професия допълнително, както и да го препречват отрано.

Във втори клас реших да се включа в пионерската организация. Бях младши пионер – думата не се използваше в женски род – със синя кърпа, а след четвърти клас станах телмански пионер и имах червена кърпа. От 1962 до 1968 г. бях член на Пионерската организация и след това на Свободната германска младеж (СГМ), държавната младежка организация за деца и младежи след осми клас. По-късно можех и да сътруднича в пионерското ръководство в класа, но не можех да стана председател на груповия съвет, защото бях дете на свещеник.

Аз, брат ми и сестра ми усетихме по много различни начини какво означава да си дете на свещеник в ГДР. В тази връзка много ме беше страх от книгата на класа. В нея бе записан произходът на родителите, тоест „Р“ за работници, „З“ за земеделци, „С“ за самостоятелно заети, „И“ за интелигенция. Заместващите учители често караха учениците да стават и да казват какво работи баща им. Веднъж прошепнах на съученика на моя чин: „Уф, днес не искам пак да казвам „свещеник“, ще последват още хиляда въпроса“. Съученикът ми отговори: „Тогава просто кажи шофьор“. Докато дойде моят ред се чудех дали да приема доброжелателния съвет на съученика ми, или да се придържам към истината. Когато извикаха името ми, произнесох професията на баща ми не съвсем ясно, но в крайна сметка така, че се разбра, че става въпрос за свещеник. За щастие, този път не последваха допълнителни въпроси какъв е животът в дома на свещеник и дали родителите ми говорят критично за училището. Страхувах се от подобни настоятелни въпроси. Тогава просто исках да изчезна – вероятно защото майка ми винаги ни казваше, че като деца на свещеник, трябва да сме по-добри от другите и възможно най-малко да се набиваме на очи. Това, че родителите ни и най-вече баща ни ни бяха позволили да станем членове на пионерите и на СГМ, бе изключение в сравнение с другите семейства на свещеници. Терзаех се, когато узнаех, че мои връстници не могат да влязат в разширеното политехническо училище само защото не са членове на СГМ. И без това баща ми по-скоро се числеше към лявото на политическия спектър. Той защитаваше теологията на освобождението в Латинска Америка и се противеше на църковния данък във ФРГ. Беше на мнение, че свещениците трябва сами да изработят прехраната си в своята общност. Още по времето на ГДР неговите възгледи му донесоха прякора „Червения Каснер“. Аз ги намирах за не особено практични и убедителни, защото с оглед на нашия начин на живот бях стигнала до заключението, че при прилагането на политиката, която баща ми защитаваше теоретично, не бихме могли да постигнем много. Когато му казвах това, той никога не ме чуваше. Струваше ми се, че не обединяваше теоретичните си разсъждения и практическия си живот.

Още от началото в училище ми беше лесно – трябваше истински да положа усилия само в часовете по спорт. Никога няма да забравя първия си скок в басейн от три метра. Един ден се появи в програмата. Можех да плувам много добре, но ме бе страх от високото. За да съм последна, от самото начало застанах най-отзад в редицата в училищния басейн, който беше до „Гьотешуле“. Всичките ми съученици бяха скочили отдавна и вече плуваха. Това обаче бе малка утеха за мен, инстинктът ми за самосъхранение беше по-силен от страха да стана за смях пред всички. Но и не исках просто да се откажа, това би било прекалено голям провал. Затова се качих горе. Учителят ми по спорт ми говореше, беше търпелив и усещаше, че всъщност исках да се осмеля да скоча. Съучениците ми също не ми се подиграваха, защото знаеха, че често помагах и на тях. Така се точеше времето. Вероятно не е било толкова много, колкото ми се стори накрая, само 20 вместо 45 минути. Но в крайна сметка в далечината чух училищния звънец, знак за край на часа. Тогава учителят ми каза: „Сега трябва да скочиш или да си вървиш“. Скочих и се приземих във водата със смесица от гордост, защото бях успяла, и срам, защото не беше толкова страшно, колкото си го бях представяла горе на дъската.

В училище се сблъсквах и с други предизвикателства, които имаха далеч по-големи последствия от лошото представяне в часа по спорт. И до днес съм благодарна на родителите си, че те – и най-вече майка ми – помагаха на нас, децата, да се справяме с това. Например спомням си за учителка по немски в основното училище, която почти всеки час ни разказваше за злодеянията на националсоциалистите спрямо комунистите. Като комунистка и тя е била засегната от тях. Но като изключим, че никога – както осъзнах по-късно – не ни разказа за преследването и избиването на евреите от националсоциалистите, тя ежедневно сблъскваше нас, децата – бяхме едва на десет години – с най-подробни описания на тежки съдби. Още си спомням, че това натоварваше моята детска душа; нуждаех се от отдушник, за да се справя, и го откривах в майка ми, когато се прибирах за обяд. Още докато притопляше обяда, започвах да бърборя и ѝ споделях всичко. Наричахме го „изговаряне“.

Брат ми правеше всичко по различен начин. След училище първо лягаше на килима във всекидневната и четеше вестник. Маркус се нуждаеше от спокойствие и майка ми му го осигуряваше. Сестра ми пък искаше да се раздвижи и с удоволствие първо излизаше да играе. С това, че ни бе подкрепа, и с индивидуалния си подход към всеки от нас майка ми ни помагаше да подредим неразбраното, да отработим агресията, натрупала се в нас, и да успеем да се дистанцираме от нещата.

Строго погледнато, така или иначе живеехме в два свята. Единият бе училището, а другият – личният живот преди и след него. Не можехме да говорим свободно с всички съученици, а само с приятелите ни от училище. Не се тревожехме, че ще разкажат за личните ни разговори. Бързо осъзнахме какво можехме да казваме в училище и какво – не. Това бе част от живота, защото ни беше ясно, че ще имаме големи неприятности, ако напълно разкрием мислите си. Така родителите ни ни бяха научили да не говорим за това, че гледаме западна телевизия. Обичан въпрос уловка на някои учители бе например: „Часовникът на твоя Сънчо с точици или с чертички е?“. По отговора можеха да познаят дали вкъщи гледаме западния или източния Сънчо. Затова родителите ни още преди да започнем училище, ни бяха казали да отговаряме на подобни въпроси, че не си спомняме точно. Много рано се научихме да сме внимателни.

Когато майка ми разбра, че говоря дълго по телефона с приятелките си от училище, което правех с удоволствие, влезе в стаята и ми каза, че сама си слагам въжето на шията, защото разговорът със сигурност се подслушва от Държавна сигурност, и че трябва да внимавам да не кажа нещо за учител или да не се оплача от ситуацията в училище. Родителите ми препоръчваха да водя такива разговори навън в гората. И до днес си спомням как брат ми в първи клас си имаше сериозни неприятности заради виц за председателя на Държавния съвет Валтер Улбрихт, въпреки че дори не беше истински виц, а просто шега. Пред съучениците си беше нарекъл мъжа с впечатляващата брада „козобрад“. Някой го изклюкарил на класната ръководителка. Родителите ми бяха информирани за това и за пореден път настояха да внимавам при всякакви политически изказвания. Държавата не разбираше от шега.

Затова, естествено, беше табу да се говори извън дома за онова, което майка ми ми разказа една вечер. Беше 22 ноември 1963 г. Тя дойде в стаята ми и каза тихо: „Стана нещо ужасяващо“. Вече си бях легнала, обикновено тя просто ми пожелаваше „лека нощ“. Този път обаче продължи шепнешком: „Убили са Джон Ф. Кенеди“. Веднага забелязах колко разтърсена е майка ми. Само преди няколко месеца американският президент предизвика сълзи в очите ни, когато изрече словата „Аз съм берлинчанин“, докато бе на посещение в Берлин.

В пети клас започнахме да изучаваме руски език. Едно препятствие, което ми пречеше, бяха шините ми. Имах вадещи се шини и не можех да произнасям руското „р“, докато те бяха в устата ми. Затова в часовете по руски ги увивах в хартията от сандвича ми и ги прибирах под чина. Един ден ги забравих там, но си спомних за това чак когато се прибрах у дома. Веднага се втурнах обратно към училище с колелото, за да потърся шините. Чистачката вече бе изхвърлила в кошчето хартията от сандвича с шините, но още не го бе изпразнила. Не бях на себе си от облекчение, защото шините бяха скъпи и не можех да си представя какво щеше да стане вкъщи, ако трябваше да призная, че съм ги загубила.

В пети клас също така влязох и в клуба по руски на училището, който бе работна група. Учителката ни, госпожа Бен, убедена комунистка, дидактически беше много добра. Знаеше как да ни мотивира. За това допринасяха и състезанията, така наречените олимпиади, с които в ГДР се стимулираха постижения и извън часовете. В училище съм участвала в множес­тво състезания, справях се със среден успех в олимпиади по математика и с много добри резултати в олимпиади по руски.

За първи път отидох на олимпиада по руски език в осми клас. Тя се провеждаше на различни кръгове. Започваше се с училищната олимпиада, следваха окръжната, областната и накрая националната олимпиада. Участието ми доставяше удоволствие. Като ученичка в осми клас вече бях в групата на така наречените подготвителни класове. Така в ГДР се наричаха девети и десети клас в разширените политехнически училища, защото там се извършваше подготовката за същинското абитуриентско равнище, единайсети и дванайсети клас. На олимпиадата спечелих бронзов медал. Зибиле Холцхауер, която също бе от Темплин, спечели златен медал. Тя бе две години по-голяма от мен, дъщеря на лекар и първият ми голям идол, защото имаше наистина добро произношение на руски, както ми се струваше. И до днес поддържаме контакт. С медалите ни малкият град Темплин можеше да демонстрира надрегионален успех. Две години по-късно дори спечелих златен медал.

Националното състезание се провеждаше в мраморната зала на Централния дом на Обществото за германо-съветска дружба в Берлин, който бе точно до театър „Максим Горки“. Докато пишех тази книга, открих изрезка от вестник, която майка ми е запазила. В нея подробно се описваше как е протек­ла олимпиадата през май 1969 г. Освен всичко друго, в началото учениците трябваше да положим клетва, която гласеше: „Днес ние [...] се заклеваме да се борим честно, целеустремено и с всички за най-добри резултати в състезанието – за чест на нашето училище, нашия окръг, нашата област и в полза на нашата социалистическа родина“.

Състезанието бе включено в рамков сюжет: ние, учениците, трябваше да посетим четири станции в своеобразен полеви лагер на млади патриоти и там поотделно да участваме в различни симулирани разговори с унгарски ученици и една комсомолска делегация. Комсомолци бяха членовете на младежката организация „Комсомол“ към Комунистическата партия на Съветския съюз, децата в по-долните класове се казваха ленински пионери.

Спомням си, че цялата предна вечер не можах да спя от вълнение. На сутринта се притеснявах дали щях да успея да реша дори една задача, защото бях толкова уморена. Но бях наистина учудена каква сила усетих в конкретната ситуация точно по време на състезанието, това, естествено, беше чист адреналин.

Като награда освен медалите получихме и пътуване до Москва и Ярославъл през лятната ваканция с така наречения Влак на дружбата. Пътувахме заедно със Зибиле. Преди пътуването имаше подготвителен курс, който се проведе в един лагер на пионерската организация – лагера „Клим Ворошилов“ на езерото Рьоделинзе край Темплин. Онези дни не бяха изпълнени само с щастие от предстоящото голямо пътуване. Буденето сутрин, утринната ведрина, дружеската атмосфера по време на дневните мероприятия и буйният лагерен огън вечер бяха пленителни. Носехме доста неугледни униформи – като допълнение към блузата от СГМ получихме и по един кафяв анорак и една кафява рокля, която просто подкъсявахме, което впоследствие се оказа проблемно в Съветския съюз – но това не помрачаваше настроението ми. Мислех си, че вероятно социалистическата идея не е чак толкова лоша.

След курса заминахме от Темплин за „Трептов“ в Берлин за заключително събрание при Съветския паметник в памет на загиналите през Втората световна война войници от Съветската армия. Със Зибиле отидохме малко по-късно от останалите от групата. Ръководителят ни ни нахока толкова много, че положителните ми чувства относно социализма, развити в лагера „Ворошилов“, се изпариха тутакси.

Накрая трябваше да отидем пеша до училището, в което щяхме да спим през нощта преди пътуването ни. То се намираше в близост до Берлинската източна гара. По пътя – беше събота вечер – гледах през прозорците на къщите, покрай които минавахме, и си мислех: „О, боже, ходиш си с униформата и ти се карат за нищо, докато хората зад прозорците гледат западна телевизия – „Само един ще спечели“ на Куленкампф – а какво правиш ти? Маршируваш в тълпата и утре заминаваш с влак за Съветския съюз“. Всичко ми стана много неприятно, чувствах се самотна и изгубена и се натъжих, преди пътуването да започне.

В Москва се срещнахме с комсомолци. Те почти на момента започнаха да ни обясняват: „Напълно изключено е Германия да остане разделена. Би било напълно сюрреалистично да се издигне стена в Ленинград или Москва, или пък и в двата града. Това сигурно ще продължи известно време, но някога Германия отново ще бъде цяла“. Останах без думи, че тъкмо младежи от страната, която в голяма степен бе отговорна за разделението на Германия, го намираха такова, каквото беше: противоестествено. Това бе първото, което научих по време на пътешествието си през 1969 г., осем години след построяването на Берлинската стена. Второто нещо беше, че тук, за разлика от ГДР, имаше плочи с песни на „Бийтълс“. Веднага си купих албума „Йелоу Събмарин“ от един магазин.

По време на престоя ни живеехме в едно руско училище, тъй като навсякъде бяха във ваканция. Танцувахме на западна музика, едно преживяване, което не бях и очаквала. От Москва заминахме за град Ярославъл, който е на североизток от столицата. По време на цялото пътуване навсякъде посещавахме паметници, посветени на Великата отечествена война, както в Русия и до днес се нарича борбата на Червената армия срещу Германия през Втората световна война. Спомням си как при едно полагане на венци няколко възрастни жени, в нашите очи бяха бабушки, тоест баби, минаха покрай нас и казаха: „Хубава работа, момичета с толкова къси поли, нямат никакво уважение, що за неприличие и липса на почит към нашите войници“. Засрамихме се малко, но не съвсем истински.

Олимпиадите по руски език бяха само един от начините да подобря познанията си по руски. Използвах и всички други възможности. Във Фогелзанг, намиращ се в близост до Темплин, имаше руско селище. Живеещите там съветски военни бяха ограничени и нямаха почти или напълно никакъв достъп до обществения живот в ГДР. Офицерите поне взимаха семействата си в Германия и затова ние можехме от време на време да посещаваме децата им, които според възрастта си бяха ленински пионери или комсомолци. Прекарвахме следобедите с тях в столовата им и си говорехме на руски.

Един по-неконвенционален метод да подобрявам знанията си по руски, се появи веднъж, докато се прибирах с колело от училище. Някои дни на ъгъла на улиците „Лихенер Щрасе“ и „Паркщрасе“ стояха съветски войници, които чакаха колони от военни превозни средства и им даваха указания, за да могат без проблем да намерят местата за ученията си в горите около Темплин. Докато бях в училище, в рядко населения окръг Темплин по наши сметки имаше три пъти повече съветски военни, отколкото местни жители. Войниците, даващи указания, трябваше да стоят там денонощно и при всякакво време, докато колоната най-накрая дойде. Струваха ми се жални. Докато чакаха, използвах възможността да си поговоря с тях и така да тествам и подобря уменията си в руския.