Триъгълник

1.

Ако някой беше попитал дребничката, деликатна и красива блондинка Аманда Делано какъв е животът ѝ, тя би отговорила, че е съвършен. Притежаваше стил и вроден шик, донякъде наследени и от двамата ѝ родители, а и талант да придаде на всичко, до което се докоснеше, нещо специално. Имаше набито око за красота, мода и изкуство, благодарение на средата, в която бе израснала. Баща ѝ, Арманд Делано, разбираше от бизнес и мода и бе създал няколко преуспяващи марки. После бе закупил други известни, но западнали компании, и им бе вдъхнал нов живот. Талантът му бе да открива и привлича подходящите хора, които да осъществят идеите му.

Майката на Аманда, Фелиша Фар, навремето бе прочута манекенка. Арманд се влюби в нея в мига, когато я видя на подиума на ревю на една от марките му. Ожениха се скоро след това. Фелиша беше американка, зашеметяваща руса красавица, висока и слаба. Тя се оттегли от работа след раждането на Аманда, доволна да е само съпруга на Арманд. Фелиша имаше елегантен класически стил и се превърна в реклама на много от марките на съпруга си, като показваше новите модели на важни светски събития, където я снимаха неуморно. Вкусът на Аманда беше по-различен. Тя бе наследила окото на баща си за мода, но избра изкуството за кариера.

На трийсет и девет години, Аманда имаше апартамент на Левия бряг в Париж и бе лудо влюбена в него. От терасата се разкриваше умопомрачителна гледка към Айфеловата кула. Апартаментът отразяваше разнородния ѝ вкус, със спомени от пътуванията ѝ и многобройните ѝ страсти. Аманда притежаваше сериозна колекция от модерни картини и бе съсобственичка в галерия за съвременно изкуство, която представляваше няколко известни художници, заедно с много неизвестни, чиито кариери тя подпомагаше грижливо с повече от задоволяващи резултати. Тя беше нежна и грижовна, обичана като дете, и сега се отнасяше с внимание и обич към художниците си. Те бяха като нейни деца и тя не пестеше щедрите си похвали. Аманда никога не съжаляваше задето прекарваше часове с художниците, изслушваше проблемите им и ги посещаваше достатъчно често в студиата им, за да ги окуражи и да види с какви нови техники и теми експериментират. Винаги беше готова да даде съвет или насоки, когато я помолят.

Родена във Франция, Аманда прекарваше много време и в Америка, бе продукт и на двете култури. Притежаваше топлата и страстна натура на французите и по-хладната и практична страна на американците, а заедно с това умение за бизнес, което бизнес партньорът ѝ, Паскал Леблан, оценяваше. Двамата се допълваха идеално. Паскал беше традиционалист в идеите и възгледите си, а Аманда бе по-авантюристично настроена и готова да поеме риск с неизвестен художник. Тя създаде галерията преди повече от десет години, а Паскал се присъедини към нея година след откриването. Отношенията им бяха солидни, приятелски, с взаимно уважение.

Паскал беше на четиресет и четири, пет години по-възрастен от Аманда. Никой от двамата не беше семеен, а партньорството им никога не бе усложнено от романтични чувства. Двамата често си даваха съвети за личния живот. Аманда си падаше по сериозните връзки и прекарваше дълги периоди сама, след като връзката се провалеше по някаква причина.

Романсите на Паскал бяха кратки и страстни. Рядко продължаваха повече от няколко месеца. Винаги зад ъгъла имаше красива жена, в която той лудо се влюбваше. Отношенията му с жените напомняха за летни фойерверки и бързо изгаряха. Той се ужасяваше от брака, звучеше му като смъртна присъда. Аманда също не се стремеше към брак, макар да не бе така категорична като Паскал. Беше наблюдавала как щастливият навремето брак на родителите ѝ се провали и накрая приключи, затова беше предпазлива. А и засега никой не я бе накарал да пожелае да се омъжи. Децата също не я привличаха особено. Беше блажено щастлива като необвързана и се наслаждаваше на приятелите, работата и кучето си.

Аманда бе живяла в Париж до дванайсетгодишна, когато родителите ѝ се разведоха и майка ѝ я отведе обратно в Ню Йорк. Не беше лесно да напусне Франция и да се приспособи в американско училище. Баща ѝ винаги бе нейният герой. Тя прекарваше ваканциите и летата с него след развода и обичаше да се завръща във Франция, за да е с Арманд и със старите си приятели.

Никой от родителите ѝ не ѝ обясни каква точно бе причината за развода. Аманда беше донякъде наясно с разногласията им през последните една-две години, бе видяла сериозни разправии и гневни скандали. Едва по-късно осъзна, че постоянните изневери на баща ѝ бяха причината за развода. Той обичаше Фелиша, но не можеше да устои на красивите жени, най-вече манекенки, които се изпречваха на пътя му.

Майка ѝ беше нещастна, когато напуснаха Париж. Арманд често посещаваше дъщеря си в Ню Йорк, тъй като имаше бизнес и там. Родителите ѝ се разведоха, когато Аманда навлизаше в пубертета и в началото на тийнейджърските ѝ години двете с майка ѝ се караха много повече от преди. Аманда вече воюваше с Фелиша и я обвиняваше за развода, тъй като не можеше да си представи, че баща ѝ е виновен. Фелиша никога не сподели причините за развода с дъщеря си, от уважение към Арманд. А Аманда бе прекалено млада, за да разбере. Арманд беше поел своята отговорност за раздялата и се опита да обясни на дъщеря си, но тя не му повярва и продължи да обвинява майка си.

А после ги застигна страховита беда. Арманд бе изключително щедър към бившата си съпруга, най-вече заради чувството си за вина, и Фелиша водеше охолен живот. Аманда учеше в едно от най-престижните частни училища в Ню Йорк и двете живееха във великолепен апартамент. Фелиша отиваше с приятели на купон в Хамптън с хеликоптер под наем, когато се разрази страшна буря. Хеликоптерът се разби и всички на борда загинаха. Аманда точно тогава беше на гости в къщата на приятелка за уикенда и майката на момичето ѝ съобщи ужасната новина със сълзи в очите.

Аманда беше на четиринайсет, две години след като с майка ѝ бяха напуснали Париж. Баща ѝ пристигна незабавно, за да я отведе у дома след погребението. Той беше съсипан от смъртта на бившата си съпруга, също като дъщеря си. Аманда се тормозеше от чувство за вина заради непрестанните им разправии, а Арманд – заради безбройните си извънбрачни връзки, които бяха прогонили Фелиша и разбили сърцето ѝ. Той заведе дъщеря си в Париж и я обсипа с любов. В живота му винаги имаше жена, рядко една и съща за дълго време, и той уверяваше Аманда, че тя е любовта на живота му.

Аманда се върна в старото си училище в Париж и заживя с баща си. Майка ѝ ѝ липсваше силно, но двамата с Арманд имаха хубав живот и никога не ѝ липсваше внимание. Дотогава тя винаги се бе чувствала американка във Франция и французойка в Щатите, а всъщност бе и двете. Може би подсъзнателно, за да поддържа по някакъв начин връзката с майка си, четири години след смъртта ѝ Аманда реши да учи история на изкуството в Нюйоркския университет. Върна се във Франция след като се дипломира. Наслаждаваше се на студентските си години, но осъзна, че в културно отношение е повече французойка отколкото американка и бе готова да се прибере у дома. Времето ѝ в Ню Йорк ѝ напомняше за живота с майка ѝ, но тя бе израснала като французойка и домът ѝ бе в Париж.

Аманда започна работа в известна художествена галерия в Париж и се наслаждаваше на живота си, когато отново я връхлетя беда. Баща ѝ се разболя тежко шест месеца след прибирането ѝ. Диагностицираха го с рак на панкреаса и след пет месеца почина. Той беше едва на шейсет и две. Аманда остана съвсем сама, без родители, баби и дядовци, братя и сестри, братовчеди, лели и чичовци. Но баща ѝ ѝ остави солидно наследство и това позволи на Аманда да прави каквото пожелае и да започне свой собствен бизнес.

Тя остана на работа в галерията три години след смъртта на баща си и купи прекрасния апартамент, в който живееше. На двайсет и пет, отвори собствена галерия, а година по-късно Паскал Леблан стана неин съдружник.

Дотогава тя вече бе осъзнала, че се нуждае от партньор, който да ѝ помага в бизнеса, и Паскал бе идеалният. Талантлив, съвестен и надежден, той имаше повече опит в света на изкуството от нея и двамата се разбираха чудесно. На трийсет и девет, тя беше без семейство вече седемнайсет години, но бе отговорна и умна млада жена. Усещаше липсата на родители и роднини, но се бе приспособила към нея, а Паскал я канеше често да прекарва празниците с него и родителите му. През последните години тя ходеше на ски с приятели по Коледа и не обръщаше внимание на празника. Така ѝ беше по-лесно и не се чувстваше като нещастно сираче.

Беше красива, преуспяваща жена с кариера и бизнес, който обичаше. Отнасяше се към художниците, които представляваше, като към свои деца. Водеше активен светски живот, имаше съвършен дом и миниатюрно пуделче на име Лулу, което бе сродната ѝ душа. Аманда водеше Лулу със себе си навсякъде. Кученцето беше малка бяла пухкава топчица, която освирепяваше, когато защитаваше господарката си, и се държеше собственички с нея.

Аманда никога не се бе замисляла сериозно за съпруг и деца. Смяташе, че ако ѝ е писано, това ще се случи някой ден, а междувременно се радваше на живота. Не мислеше, че ѝ липсва нещо, от което отчаяно да се нуждае. Стресна се, когато осъзна, че скоро ще навърши четиресет. Не можеше да повярва, че навлиза в средната възраст. Струваше ѝ се, че едва вчера бе завършила университета в Ню Йорк, а после, само няколко месеца по-късно, бе останала съвсем сама. Тежки времена за нея. Но сега животът ѝ бе лесен и подреден. Беше изкарала няколко предвидими връзки през двайсетте си години и си падаше по секси лоши момчета, които завинаги я излекуваха от страстта ѝ към подобни мъже. По времето, когато навърши трийсет, те въобще не я привличаха. Паскал винаги ѝ служеше като аларма, когато забележеше някое лошо момче, а тя бе минала през няколко такива. Но Аманда успяваше да се измъкне елегантно и с времето помъдря.

Наследството ѝ, независимо колко дискретна беше, привличаше и сериозен брой златотърсачи. Повечето обаче бяха прекалено прозрачни и тя незабавно ги усещаше. Подлъга се един-два пъти, но не за дълго. На трийсет и три изкара болезнена връзка с женен мъж, първата и единствената подобна връзка за нея. Той настояваше, че двамата със съпругата му са почти разведени и имат споразумение, въпреки че живееха заедно „заради децата“ и по финансови причини. Той не искаше да загуби половината от имуществото си при развод. Връзката им продължи три години, въпреки предупрежденията на Паскал. Любовникът на Аманда не напусна жена си, а и „споразумението“ им явно бе едностранно. Съпругата му нае частен детектив, който снима Аманда с любовника ѝ, и тя го заплаши, че ще му отнеме всичко, което има, не само половината. Накрая Аманда най-после го напусна с разбито сърце и без илюзии.

От края на любовта им бяха минали три години и тя не бе имала сериозна връзка оттогава и не искаше. Не беше огорчена, а просто предпазлива и вече дори не се доверяваше на собствената си преценка. Беше излизала и с други мъже, но повече не се влюби. И се наслаждаваше на факта, че сега животът ѝ е лишен от болка. Не страдаше, не тъгуваше и не се разочароваше. Обичаше да е свободна, а и имаше човек, на когото да разчита. В момента за ръката ѝ нямаше кандидати, но не я интересуваше.

В пълен контраст с нея, Паскал се влюби поне десет пъти през последните три години. Аманда твърдеше, че обича уредения си живот сега, и той ѝ вярваше и ѝ завиждаше за веселото сърце и спокойното поведение. Той вечно агонизираше по някаква жена, която или не го обичаше достатъчно, или го преследваше, или му изневеряваше. Аманда знаеше всичките стандартни сценарии. Но Паскал бе отличен и надежден бизнес партньор и добър приятел, макар да изпитваше нужда от хаос в личния си живот. Тя му прощаваше, тъй като забежките му не вредяха на бизнеса. Аманда беше категорична в това отношение, а също и той.

Тя дори не знаеше какъв мъж иска до себе си, но бе напълно убедена, че не желае да е женен. Мечтаеше за равностойна и пълноценна връзка, но засега това не беше ѝ се случвало. Винаги имаше нещо впечатляващо неравностойно, което убиваше желанието ѝ да направи връзката сериозна. Чувстваше се прекалено удобно, за да позволи на някакъв мъж да съсипе спокойствието ѝ, независимо колко привлекателен беше. Според нея никой не си струваше тази жертва. Паскал я съжаляваше в това отношение, но в същото време се възхищаваше на невероятната ѝ способност да поддържа живота си подреден. Аманда го правеше от дълго време, а и баща ѝ я беше подготвил добре, беше ѝ оставил и пари, които да я осигурят завинаги, ако инвестира разумно и не прахосва. Но тя бе изключително отговорна с финансите си.

Родителите на Паскал живееха добре с останките от намаляващите семейни пари, но не бяха богати. Бяха типичните наследници на уважавани родове, а Паскал се трудеше усърдно да компенсира това, което не притежаваше и нямаше да наследи. Той не хранеше илюзии за наследството си и беше упорит и трудолюбив. И двамата с Аманда бяха такива. Той я уважаваше безкрайно за неуморния ѝ труд, тъй като въобще не ѝ се налагаше да работи. Беше осигурена до края на живота си, особено сега, като собственичка на преуспяваща галерия. Бизнесът ѝ се бе разраснал впечатляващо и имаха няколко важни клиенти. Основният принос на Паскал в бизнеса бяха обучението и талантът му, малкото му спестени пари и стажът му в няколко известни галерии и музеи. Аманда имаше само мечти, талант и наследството си, когато започна, но вече бе натрупала четиринайсет години опит и самоувереност, която идваше с опита.

Тя пиеше сутрешното си кафе на терасата на апартамента си и се наслаждаваше на гледката към Айфеловата кула, както правеше всеки ден. Лулу седеше кротко в краката ѝ, очаквайки ритуалното си парченце препечена филийка, което Аманда ѝ подаваше на малки хапки.

Времето започваше да се затопля в началото на пролетта. Аманда обичаше Париж през всички сезони, дори когато навън бе сиво и мрачно, което правеше първите пролетни дни още по-прекрасни. Тя вече не можеше дори да си представи да живее някъде другаде. Шестте ѝ години като тийнейджърка в Щатите и после в колежа сега ѝ се струваха някакъв далечен сън, част от друг живот. Тя пътуваше до Ню Йорк по работа от време на време и командировките ѝ напомняха за майка ѝ, настройваха я носталгично, но градът ѝ изглеждаше чужд. Париж беше част от душата ѝ, а Ню Йорк – от историята ѝ.

В колежа бе създала няколко приятелства, но през годините откакто се върна във Франция бе изгубила връзка с приятелките си. Една-две от тях ѝ се обаждаха понякога, когато идваха в Париж, и обядваха заедно. Всичките ѝ приятелки от студентските години вече бяха омъжени и имаха деца почти на колежанска възраст. Аманда дори не можеше да си представи подобно нещо.

Много от приятелките ѝ във Франция също бяха семейни, но тук повечето се омъжваха по-късно или просто раждаха и въобще не сключваха брак. Това важеше с пълна сила за художниците, които се отнасяха пренебрежително към старомодните традиции и ги смятаха за безсмислени в съвременния свят. Аманда не мислеше, че бракът е необходим, но вярваше, че децата се чувстват по-уверени, ако родителите им са женени. Винаги когато говореха за това, Паскал я обвиняваше, че е типична американка, според него американците бяха много по-големи пуритани от французите. И вероятно не грешеше.

Аманда се дразнеше ужасно, когато казваше нещо, с което мъжете не са съгласни и го обясняваха с това, че е американка. Тя имаше определени стандарти, някои от тях старомодни, в които вярваше. Например да си верен на съпруга или съпругата си, което не бе задължително във Франция. Аманда бе имала отличната възможност да види как изневерите на баща ѝ съсипаха брака на родителите ѝ и разбиха сърцето на майка ѝ, а и тя самата бе изпитала това с женения си любовник. Някой винаги страдаше, когато единият съпруг изневеряваше на другия.

И макар сега разводът във Франция да бе законен, повечето французи го избягваха, най-вече по финансови причини. Предпочитаха да останат с човек, когото вече не обичат, и да си намерят развлечения другаде. Да имаш извънбрачна връзка бе нещо често срещано тук, но Аманда беше твърдо против това, макар да знаеше, че много от приятелките ѝ изневеряваха на съпрузите си. Тя бе водила един и същи спор с женените мъже, които се опитваха да я свалят. Всички те твърдяха, че имат споразумение с жените си, което рядко беше така просто и уредено както твърдяха. Паскал я обвиняваше, че е американка и в това отношение.

– Не става дума дали съм американка или не – възразяваше тя. – Важното е да си почтен и честен. Ако имаш връзка с женени мъже, винаги някой бива наранен.

– Любовта е опасно нещо. И в това е половината радост – отвръщаше Паскал.

Аманда знаеше, че той бе имал връзки с няколко омъжени жени. Но никога не се беше влюбвал в тях и затова не го нараняваха. Просто се забавляваше.

– Освен това, пропускаш възможности. На нашата възраст всички, които познаваме, са женени. Можеш да срещнеш човек, когото наистина да обичаш, а той винаги може да се разведе по-късно.

– И това ме превръща в кучката, съсипала брака му, и децата му ще ме мразят завинаги. А и повечето мъже не зарязват съпругите си. Не обичам усложнения, нито да се замесвам в бъркотии.

– Точно това имам предвид – често повтаряше Паскал. – Ти си американка. Американците се развеждат, а после се влюбват в друг.

– Добре. Значи съм американка – отвръщаше Аманда уморено. – Но в това има повече логика за мен.

– Защо да се развеждат, ако няма при кого друг да отидат? Защо да разваляш брака за нищо? И да похарчиш толкова много пари по развода?

– Защото така е по-чисто. Майка ми никога не прости на баща ми за безбройните му изневери, а той не търсеше друга жена, просто се забавляваше. Той самият ми го призна, когато бях в колежа. Мама никога не му прости и той винаги съжаляваше за проваления им брак. Твърдеше, че никога не е познавал прекрасна жена като мама. Тя наистина беше страхотна. И не мисля, че някога му е изневерявала.

– И аз смятам, че моите родители не са си изневерявали. Но те водят съвсем дребен животец.

Баща му беше пенсиониран банкер, а майка му никога не беше работила. Сега живееха в Нормандия, в красива, уютна къщичка от осемнайсети век.

– Не мога да си представя да съм верен на жена завинаги – признаваше Паскал от години. – Ще умра от скука.

– И аз не бих се омъжила за теб – отвръщаше Аманда със смях.

Идеята не привличаше никого от двамата. Възгледите им за любовта и брака бяха абсолютно противоположни.

– Не те разбирам. Ти си най-независимата жена, която познавам, а имаш толкова остарели разбирания за любовните връзки.

– Вероятно заради това не съм имала сериозно гадже от три години. Излизам само с необвързани мъже, а на моята възраст не са останали много такива, освен смотаняци, които никоя жена не желае.

Но Аманда не страдаше от липсата на мъж, бе щастлива и спокойна. Паскал обаче вечно търсеше по-интересна жена от тази, която вече имаше. И винаги бе живял по този начин. Той обичаше родителите си, но не искаше да води техния скучен, лишен от вълнения живот. Дори един уикенд с тях го изнервяше, сякаш стилът им на живот бе заразен или пък семейно проклятие. Паскал мразеше мисълта да е с една и съща жена завинаги. Аманда също се притесняваше от обвързване, затова беше доволна да е сама и да не допуска грешки. Най-ужасният ѝ кошмар бе друг женен мъж като предишния ѝ любовник. Тя внимаваше да не попадне в този капан отново.

Но с изключение на разбиранията им за любовта и романтиката, двамата с Паскал бяха силен тандем, и той бе трудолюбив като нея.

Аманда влезе в кухнята, сложи чашата и чинията си в мивката, където прислужницата ѝ щеше да ги намери по-късно, и отиде да се приготви за работа. Лулу я последва в банята и зачака търпеливо докато тя се къпеше и обличаше.

Аманда облече черни джинси, розов кашмирен пуловер, черно късо палто и черни каубойски ботуши, които имаше още от студентските години и много обичаше. Прибра Лулу в чанта „Бъркин“ и излезе. Отиде направо в службата, трябваше да провери имейлите си, а малкото бяло пуделче се настани в розовото си легло до бюрото ѝ, сгуши се и заспа. Кабинетът ѝ беше просторен, светъл и жизнерадостен. Стените бяха украсени с някои от любимите ѝ картини, имаше и една от Деймиън Хърст, закачена срещу бюрото ѝ, както и статив, който я улесняваше да показва на клиентите си картини.

Секретарката ѝ, Марго, ѝ донесе кафе и остави чашата до нея. Аманда ѝ махна за поздрав, усмихна се и продължи да преглежда пощата си. Намръщи се, когато прочете последния имейл, и в този момент Паскал влезе в кабинета ѝ. Двамата приличаха на брат и сестра. Той беше висок и рус като нея, с дълбоки сини очи.

Паскал се разположи в креслото срещу бюрото ѝ. Косата му беше рошава, което му придаваше момчешки вид, и изглеждаше поне с десет години по-млад от своите четиресет и четири. Носеше джинси, добре скроено сако от туид, светлосиня риза от „Ерме“ и кафяви велурени обувки. Имаше небрежен и секси вид и жени от всички възрасти се разтапяха, когато го видят. Аманда смяташе това за адски забавно и вечно се шегуваше с него.

– Не изглеждаш щастлива – усмихна ѝ се Паскал. – Да не би някой да е върнал скъпа картина?

– По-лошо – отговори Аманда, като вдигна глава към него.

Паскал се беше превърнал в нейно семейство през годините откакто работеха заедно. Той беше братът, който никога не бе имала.

– Семейство де Бомонт устройват една от спонтанните си вечери.

Паскал се намръщи.

– Кофти новина. За теб – ухили се той. – Доколкото си спомням, сега е твой ред. Аз отидох на последния прием. Ужасна храна, отегчителни до смърт гости и музика от акордеон. Обуй си обувките за танци.

Семейство де Бомонт бяха сред най-добрите им клиенти и притежаваха сериозна колекция от картини, която непрестанно обогатяваха. Също така обаче устройваха най-кошмарните вечери в Париж, обикновено съвсем спонтанно, но ги считаха за задължителни, въпреки краткото предупреждение, и очакваха всички поканени да се появят. И тъй като бяха богати и важни личности, повечето от поканените приемаха. Двамата бяха свестни хора, но поднасяха отвратителна храна, а музиката от акордеон бе глазурата на тортата. Господин де Бомонт се присъединяваше към акордеониста със своя собствен инструмент, ако бе пийнал повечко, което често се случваше.

– Не мога. Вечерята е днес. Вероятно аз просто съм добавена в последния момент, за да увелича броя на гостите, а и в случай че се нуждаят от необвързана жена. Някой сигурно е отказал поканата. А и ще водя Пеги и Брад Аблоф на вечеря.

Пеги и Брад бяха млада американска двойка, талантливи художници и много забавни за компания. Галерията ги представляваше през последната година и резултатите бяха отлични.

– Не искам да ги разочаровам и да отменя вечерята в последния момент.

– Ще ти се наложи – заяви Паскал категорично и се изправи. – Не можеш да отхвърлиш поканата на семейство де Бомонт. Дори и да са те добавили само за всеки случай, ще се обидят, ако не отидеш.

– Ако ти се жертваш днес, аз ще отида на следващите две вечери – каза тя умолително.

Паскал поклати глава и се надигна с момчешка усмивка на уста.

– По никакъв начин. Това си струва поне четири вечери. Довечера имам среща с безумно сексапилна манекенка на бельо. От цял месец се опитвам да я убедя да излезе с мен, а и тя тъкмо скъса с гаджето си. Извеждам я, за да я утеша.

– Горкото момиче. Говорим за вълк във вълчи одежди.

– Гаджето ѝ беше леке. Аз съм сериозно подобрение. И ще я водя във „Волтер“.

„Волтер“ беше един от най-луксозните ресторанти в Париж. Паскал винаги бе щедър към мадамите си.

– Тя е късметлийка – въздъхна Аманда. – А аз съм зверски прецакана. Какво ще кажа на Пеги и Брад?

– Обясни им, че отиваш на гости на хората, които ще купят следващите им картини. Покани ги за друга вечер и те няма да имат нищо против.

Аманда се отнасяше майчински с художниците си, но Паскал не бе толкова търпелив.

– Те може и да нямат, но аз имам. Едва не заспах на последната вечеря, а Франсоа де Бомонт свири на акордеон до един сутринта – изхленчи Аманда тъжно.

– Правиш го в името на добра кауза – увери я Паскал, като излезе от кабинета ѝ, развълнуван от собствените си планове за вечерта.

Манекенката на бельо беше най-красивата жена, която бе виждал от години. Той обичаше вълнуващото начало на връзките повече от всичко друго на света.

Аманда написа имейл на Виржини де Бомонт и прие „с удоволствие“, въпреки късната покана, която съсипа плановете ѝ за очакваната приятна вечер. После писа на двамата млади художници. Извини им се и ги помоли да предложат друга вечер. Те се обадиха след пет минути и се уговориха за дата, когато Аманда бездруго беше свободна. Но тя определено не очакваше с нетърпение поредната смъртоносно отегчителна вечеря със семейство де Бомонт и скучните им приятели. Подобни задължения бяха едно от нещата в работата ѝ, които тя не харесваше. Но пък домакините бяха свестни и мили хора. Просто поднасяха скапана храна и имаха досадни приятели, а и Аманда мразеше музика от акордеон. Но както каза Паскал, каузата си струваше. Успехът на галерията се дължеше на високото качество на творбите, които продаваха, на способността им да откриват нови художници и на добрите отношения с клиентите им. И ако ѝ се налагаше да слуша акордеон заради това, така да бъде. Цената беше съвсем ниска за успеха, на който се наслаждаваха.

През останалата част от деня Аманда разглежда снимки на творбите на нови художници. Често точно така откриваше таланти, затова ги разглеждаше внимателно. В шест часа се прибра у дома, за да се преоблече за вечеря, а Паскал ѝ изпрати съобщение.

„Забавлявай се довечера!“, злорадо написа той, а тя му отговори светкавично.

„Мразя те! Надявам се сексапилната ти манекенка да е по-скучна и от семейство де Бомонт.“

„Абсолютно невъзможно“, отговори той, заедно с емоджи на мъж, който пада от стола си от смях.

Аманда отиде да си избере тоалет за вечерята, като се надяваше да не заспи по време на гостуването. Едва бе успяла да остане будна последния път, когато беше на вечеря у семейство де Бомонт.

Лулу я погледна недоволно и се покатери на леглото, когато видя, че господарката ѝ облича палтото си и излиза без нея. Аманда предпочиташе да си остане у дома с пуделчето или да отиде на вечеря с двамата млади художници в едно от любимите им ресторантчета.

Тя затвори тихо вратата зад себе си и тръгна подобно на осъдена на смърт към вечерята с противна музика от акордеон, като се опитваше да измисли какво гадничко послание да изпрати на Паскал.