ПРОЛОГ

26 декември 1880

Сряда

В последната минута Диоген Пендъргаст се хвърли във времевия портал. Той го изтласка в миналото – в Ню Йорк Сити от 1880-а година – с такава сила, че Диоген се изтърси на паветата на пасажа. Инстинктивно се сви и се претърколи, като при това успя да се изплеска с кал и конски фъшкии. Докато се изправяше, успя да стрелне поглед към портала и улови слаб проблясък точно когато той премигна и престана да съществува. Огледа за миг изцапаните си дрехи и изруга под нос, но не можеше да направи нищо. Плячката, която преследваше, беше скочила миг преди това... и вече я нямаше. В никакъв случай не биваше да се позволи на този човек да изчезне в Ню Йорк от деветнайсети век.

Диоген вдигна голямата пътническа кожена чанта, която винаги си носеше – беше я изпуснал при падането, – и забърза към оживеното нюйоркско кръстовище. Неговата епоха щеше да нарече това място Таймс Скуеър, но в това примитивно време то все още носеше името на някогашната фермерска земя – Лонгакър. Той си отбеляза наум задънената улица, наименувана от мръсна табелка като пасаж „Смий“, и се огледа за своя човек, като попиваше с очи теглените от коне карети и сумрачните витрини и вдишваше тежката миризма на въглищен пушек. И ето го там – Гаспард Ференц да бърза по „Бродуей“ сред потока пешеходци.

Диоген тръгна след него с бързи крачки. Не се тревожеше, че Ференц може да осъзнае, че го следват. Този тъпанар дори нямаше представа за съществуването на Диоген, да не говорим за това, че той следеше от седмици действията му... или че го е последвал през времевия портал.

Защо беше скочил назад във времето след Ференц беше нещо, за което щеше да размишлява по-късно. Засега изпитваше странна тръпка, че е оставил своя жалък свят зад гърба си.

Скоро настигна Ференц и закрачи след него. Ференц беше облечен в смешна шарения от дрехи, очевидно събрана от онова подръка, което може да прилича на нещо от деветнайсети век: червена карирана работна риза, черни карго панталони и боти „Док Мартенс“. Поне беше опитал да се облече за тази негова неизвестна задача. Диоген не беше имал такова време за подготовка. Мръсотията по дрехите му беше по перверзен начин божия благословия, защото помагаше да се скрият черният пуловер с висока яка и черните панталони, които носеше, докато живееше в недрата на резиденцията на брат си на Ривърсайд Драйв. Подобно неуместно облекло щеше да привлече дори повече внимание от това на Ференц.

Диоген спря пред един ресторант, забърса с ръка черната дъска, която рекламираше свински крачета, и размаза тебеширения прах по лицето си. Надяваше се, че белосаното му лице ще му позволи да мине за един от участниците в новите водевили, толкова популярни в театралния квартал от онова време. След това продължи по „Бродуей“ след Ференц и докато го правеше, се възползва да освободи двама заможни господа от портфейлите и джобните им часовници.

Ференц влезе в една заложна къща на десетина преки южно от „Лонгакър“. Диоген се вмъкна в една близка дрехарница и бързо купи риза, пелерина и шапка и се дегизира. Кожената му чанта беше достатъчно износена и незабележима, за да се нуждае от допълнителна маскировка. Закопча пелерината до гърлото, изви надолу периферията на шапката и излезе отново на улицата. Докато минаваше покрай заложната къща, видя Ференц да завършва продажбата на нефритена фигурка – по вида ѝ най-вероятно открадната от колекцията на семейство Пендъргаст – в замяна на малко книжни пари, пелерина и каскет. След това Ференц излезе от магазина и забърза в южна посока, а Диоген го последва отблизо.

Какво беше намислил Ференц? Самата тайнственост на неговите действия и внезапността, с която бе започнало всичко, очароваха Диоген. Това очевидно беше умишлено и вероятно включваше правенето на много пари – той знаеше, че алчността е една от слабостите на Ференц. Но какъв можеше да е планът му? Без да знае, Ференц можеше да съсипе всичко за Диоген и най-разумното беше да го убие веднага. Но любопитството заедно с други по-неясни мисли възпряха ръката му. Щеше да остави малкия план на мъжа да се развие.

Не отне много време, за да разбере какво е намислил Ференц. След няколко минути той пресече Двайсет и шеста улица и влезе в Нюйоркската федерална търговска банка. След като се разтакава известно време пред бюро за попълване на бланки, се нареди на опашката пред едно от гишетата с касиери. Диоген се нареди на друга опашка. Скоро Ференц стигна до гишето и започнаха да го обслужват. Почти веднага замислената от Ференц трансакция се превърна в проблем. Неговият касиер напусна гишето с желязна решетка и се върна отново. Още веднъж го напусна... само за да се върне с по-важен служител. Но дори този господин не можа да задоволи Ференц.

Сега Диоген се беше придвижил достатъчно близо, за да чува разговора, и остатъкът от тайнственост, забулваща малкия алчен план на Ференц, бързо се разсея. Мъжът опитваше да обмени сто хартиени долара от това време за двайсет и пет редки златни монети от четири долара, известни като Звезди. Обаче банката за съжаление имаше само две в наличност, и то в лошо състояние.

Диоген усети у него да се надига присмех. Значи цялото това опасно пътуване в миналото, където толкова много би могло да се постигне от човек с въображение и смелост, накрая се оказваше само за мръсна печалба. Ференц искаше да върне тези монети обратно в двайсет и първи век и да ги продаде с голяма печалба, но вече създаваше бъркотия. Насмешливото презрение на Диоген започна да се смесва с разочарование и гняв. Щеше да убие този глупав дребен човечец веднага щом му се удадеше възможност.

Гледаше как Ференц, разгневен от неуспеха си, даде отдушник на раздразнението си, като наруга жената зад него на опашката. Приближи се един пазач и последвалото боричкане откри евтин дигитален часовник на Ференцовата китка – очевидно беше забравил да го свали. Този извънземен предмет превърна малкия сблъсък в абсурдно меле, което завърши с белезници за злополучния Ференц и натикването му в обкован с желязо затворнически фургон. Диоген наблюдаваше заедно с останалите от тълпата и чу един от полицаите да казва, че мъжът ще бъде закаран в болницата „Белвю“. Докато вратите на фургона се затваряха, Ференц гръмогласно твърдеше, че е дошъл от бъдещето... и крещеше името на Пендъргаст.

Диоген, който подобно на Митридат беше успял да се закали срещу всичко възможно, въпреки това беше дълбоко разстроен да чуе толкова безразсъдните крясъци на Ференц. Той и бърборените му обяснения можеха да разкрият и съсипят всичко.

Спря една бърза двуколка и последва затворническия фургон. Какъв идиот беше този Ференц: всеки добър нумизматик можеше да му каже, че Звездите са модели, които никога не са били пускани в обращение и съответно не са достъпни в търговска банка. Докато следваше затворническия фургон, Диоген размишляваше върху иронията, че човек като Ференц, достатъчно умен, за да конструира Марсохода или в този случай да поправи машината на времето, способна да пресича паралелните светове, може да бъде препънат от тъпа схема за бързо забогатяване заради недостатъчна подготовка. Sic transit gloria mundi.

След петнайсетминутно пътуване по оживени пълни с карети улици фургонът спря пред обезопасения заден вход на „Белвю“. Постройка, чиито дебели каменни стени повече приличаха на Бастилията, отколкото на болница.

Двуколката, която возеше Диоген, спря от другата страна на улицата. Ференц беше избутан в болницата и металната врата се затвори с трясък зад него.

– Двайсет цента, ако обичате, мистър – каза кочияшът.

– Бих искал да почакаме малко – отговори Диоген, нагаждайки говора си към ne varietur ритъма през 1880-те години. – Може да имам нужда от услугите ви и по-нататък. – И подаде на мъжа един сребърен долар „Морган“ , който само преди час още беше в джоба на един пълен джентълмен на „Бродуей“.

– Разбира се, шефе – отговори мъжът, който беше повече от доволен да измързелува времето, след като има пътник, готов да плаща за тази привилегия.

Диоген се вторачи в дебелата метална врата, зад която бе изчезнал Ференц. Това беше много лошо. Трябваше да го убие, докато имаше възможност. Задоволяването на собственото му перверзно любопитство и преди беше създавало проблеми.

Започна да обмисля положението. Щом Ференц беше отведен в „Белвю“ вместо в най-близкия полицейски участък, значи щяха да го сложат в отделението за луди. Като се имаше предвид това, какво трябваше да направи? Все още можеше да опита да го убие. Това означаваше, че трябва да се сдобие с маскировка, да приеме фалшивата самоличност на санитар или чистач и да получи достъп до точното отделение. Никое от тези неща не представляваше трудност: най-спешният проблем беше времето.

Времето... Наистина времето. Той погледна обувките и панталоните си – единствените неща останали от неговото собствено време. Бяха останали незабелязани благодарение на калта и пелерината. Докато гледаше, видя – под калта – доказателства за необичайно овъгляване на маншетите на панталоните и работните си боти. Знаеше, че Ференц е включил някакъв таймер на дяволската машина, за да държи портала отворен достатъчно дълго, така че да може да вземе монетите и да се върне. Но това странно овъгляване заедно с пищенето и дименето на машината, които беше видял, когато бе последвал Ференц в портала...

Мислите му бяха прекъснати, когато голям черен файтон спря пред друг вход на болницата, запазен за служителите. Вратата на файтона се отвори и един мъж с елегантни дрехи слезе. „Елегантни“ беше може би омаловажаване: мъжът носеше дълъг черен двуреден сюртук с колосана бяла якичка, копринена вратовръзка „Аскот“ с диамантена игла и закопчана жилетка, пресечена от златна верижка за часовник като с блестяща арка. В бутониерата на левия му ревер имаше орхидея – лилава дендробиум, – пъхната в малко извито листо от сладка папрат.

Напрегнат интерес у Диоген предизвика бледото орлово лице с дълбоки хлътнали сапфирени очи зад малки кръгли очила, русата коса и изсечените черти, с които се отличаваха членовете на неговото собствено семейство. На лицето на мъжа беше изписана разсеяност, замисленост... или може би студенина.

Диоген веднага разбра, че това трябва да е професор Инок Ленг, известен с новаторското си лечение на ментално отчуждение с директни операции на мозъка. Той беше също така известен с едно по-изтъкнато име: Антоан Ленг Пендъргаст, потомък на древната фамилия от Ню Орлийнс и брат на прапрадядото на Диоген.

Той гледаше как хирургът консултант изчезва зад стените на „Белвю“.

Онова, което преди изглеждаше като лош резултат, сега можеше да се превърне във възможно най-лошия. Диоген беше абсолютно сигурен, че Ленг ще е съвсем наясно с Гаспард Ференц, „лудия“, който твърдеше, че е от бъдещето... и викаше с пълно гърло Пендъргаст, за да го спаси.

Да влезе сега лично в болницата беше съмнително. Всичко зависеше от това какво щеше да предприеме Ленг. Макар кочияшът да протестира, че няма нужда, Диоген му даде още един сребърен долар и продължи да чака.

След по-малко от час Ференц излезе от служебния вход – едвам ходеше – и един млад лекар му помогна да се качи на файтона. Ленг ги следваше. След малко файтонът тръгна и Диоген нареди на своя кочияш да го следва от разстояние.

Лъскавият файтон на Ленг следваше лъкатушен маршрут в южна посока из по-бедните квартали на града и накрая стигна до площад Петте ъгъла, най-прословутия бедняшки квартал в Ню Йорк. Лабиринт от тесни пасажи и мръсни улички подслоняваше най-отчаяните и пропаднали градски жители. Фактът, че файтон като този на Ленг можеше да минава необезпокояван през тази помийна яма от пороци и мизерия, беше многозначителен. Кочияшът на Диоген заработи двата си долара, като извади на показ пистолет, за да осигури спокойствието на тяхното не толкова елегантно превозно средство.

Файтонът на Ленг спря близо до неоготическа постройка на улица „Катерин“. Пред нея се беше струпала противна тълпа, привлечена от табелата със златни букви над входа: Кабинет на Дж. К. Шотъм за естествени произведения и куриозитети

Файтонът остана на място за миг, докато Ленг слизаше – подкрепяше с една ръка Ференц, който почти се влачеше. Но вместо да влязат в кабинета през главния вход, те веднага изчезнаха зад една странична врата.

Диоген нареди на кочияша да премести двуколката на по-безопасно място в края на пресечката и отново да чака. Знаеше много за своя роднина Инок Ленг. Знаеше, че под Кабинета на Шотъм – и голяма част от Петте ъгъла – има лабиринт от тунели и пасажи, останки от изоставените градски водопроводи, които Ленг тайно беше започнал да използва за зловещите си експерименти.

Да последва Ленг на подобно място щеше да е много по-опасно от вмъкването в болницата. Каквото имаше да се случва, щеше да се случи скоро.

След час Диоген беше възнаграден за търпението си. Един грозен обезобразен мъж излезе от страничната врата. Буташе увит в одеяло човек пред себе си по калния паваж и го качи във файтона на Ленг. Два женски на вид крака – бледи и боси – се видяха за миг под одеялото, преди да изчезнат във вътрешността. Мъжът излая заповед, файтонът потегли и миг по-късно мина покрай двуколката на Диоген.

Докато Диоген решаваше дали да последва файтона, излезе Ленг и закрачи бързо по улицата. В първия миг Диоген реши, че гони файтона си, защото е потеглил без него, и нареди на кочияша да го последва. Но не: Ленг просто се беше упътил към по-безопасната улица „Фери“, където на стоянка чакаха двуколки. Махна на една, качи се и пое на север покрай кейовете.

Диоген откри, че няма нужда да нарежда отново на своя кочияш, защото мъжът вече беше тръснал юздите, за да накара коня да тръгне.

Двуколката на Ленг се насочи към горната част на града с висока скорост. Улиците ставаха все по-прави и широки, докато навлизаха в модерната част на града. След няколко минути двуколката на Ленг забави ход и Диоген осъзна къде отива той. Забележително колко бързо беше Ленг успял да измъкне информация от Ференц.

– Намали – тихо нареди Диоген – и бъди така добър да спреш до левия бордюр и да чакаш.

– Готово, шефе – отговори кочияшът.

Диоген гледаше как Ленг слезе от двуколката и забърза по тротоара. Спираше да наднича в пасажите, които се разклоняваха към „Бродуей“ от площад „Лонгакър“. Без съмнение търсеше определен пасаж – онзи с портала. Лед скова сърцето на Диоген.

Ленг пресече Седмо авеню през локви вода – скъпите му дрехи се покриха с пръски кал и мръсотия, – после се вмъкна в един пасаж в далечния край: пасаж „Смий“.

– Чакай тук – каза Диоген, слезе и забърза към същия пасаж. Пред входа забави ход и като се престори, че вади джобния си часовник, за да види колко е часът, погледна в пасажа. Видя Ленг да се озърта и да маха във въздуха с бастун със златна дръжка, сякаш търси нещо невидимо. Слава богу, порталът не се беше появил отново.

След няколко минути, след като непосредственото му притеснение беше поотминало, Диоген мина покрай задънената улица и влезе в един магазин за грог, където можеше да седне и през оплютото от мухи стъкло да наблюдава какво прави Ленг.

Ленг крачеше насам-натам, час по час спираше, за да се оглежда, току извиваше врат, за да погледне нагоре към покритите с афиши фасади. Понякога притискаше длани в тухлените стени, друг път се навеждаше да оглежда паважа, почукваше го с бастуна или мушкаше с него насам-натам във въздуха. Следобедът се проточи, върху града започна да се спуска зимен сумрак. Накрая с очевидно разочарование Ленг излезе от пасажа и с присвиване на показалеца, което напомни на Диоген за „Свети Йоан Кръстител“ от Тициан, повика друга двуколка и скоро се изгуби в сумрака.

Диоген можеше да го последва, но реши да не го прави. Катастрофата, от която се страхуваше, се беше случила. Разбира се, Ференц вече беше мъртъв или скоро щеше да умре, но Ленг беше успял да измъкне от него всичко, което му беше нужно. Това означаваше, че Ленг знае за Пендъргаст, Констънс и машината на времето. Знаеше къде се е появил порталът и го беше търсил. Ако беше успял да скочи през него в двайсет и първи век, това щеше да е катастрофално... защото съдбата на неговия свят, неговия собствен свят, висеше на косъм. Диоген благодари на провидението, че порталът беше изчезнал. Той хранеше силно подозрение, че Ференц е вкарал машината в червената зона, оставяйки я твърде дълго включена, докато се е помайвал из тази алтернативна вселена. Дори когато последва Ференц през портала, машината очевидно вече прегряваше. Вероятно беше изгоряла и порталът беше изчезнал може би завинаги.

Диоген беше толкова зает с непосредствената опасност, че не се беше спрял да обмисли, че сега може би е тук в капан – заедно с останалите – и то завинаги.

Излезе от пивницата и се качи отново в чакащата двуколка.

– Шефе, сега накъде?

Диоген остана безмълвен за миг, докато обмисляше новото си положение. Портал или не, имаше много неща, които трябваше да постигне. Най-важните неща с предимство: трябваше да създаде в главата си шахматна дъска, да обмисли разположението на фигурите и да реши каква трябва да е следващата стъпка. А за да направи това, имаше нужда от оперативна база. Ленг знаеше не само за присъствието на Констънс Грийн, но и за това на неговия собствен брат Алойшъс и това знание го правеше безкрайно по-опасен.

Но имаше и нещо, за което Ленг не знаеше нищо. Диоген прочисти гърлото си.

– Приятелю – каза той. – Случайно да знаеш някъде да се дават стаи под наем? За предпочитане на тихо и уединено място. Може би в квартал, в който може да се разчита хората да не си пъхат носа в чуждите дела?

– Случайно знам, сър – отговори мъжът и отново тръсна юздите.

Километър и половина на изток детектив лейтенантът от Нюйоркското полицейско управление Винсънт Д’Агоста балансираше опасно върху един каменен трегер под прозореца на първия етаж на резиденция на ъгъла на Пето авеню и Четирийсет и осма улица. Започна да се катери по грубата фасада с надеждата да влезе тайно, но сега започна да се съмнява в плана си. Неравните каменни блокове, неясни, бяха студени като лед. Наистина цареше мрак. На Пето авеню беше по-тъмно, отколкото би могъл да си представи. Това беше едновременно добре, но и зле. Добре, защото никой пешеходец или минаваща карета не можеше да види несръчните му опити да се катери. Зле, защото той също едва успяваше да види какво прави.

Стрелна поглед към прозореца на втория етаж, който беше отворен, а пердетата се вееха. Приличащият на Игор сътрудник на Ленг, садистичното копеле на име Мънк, преди малко се беше изкатерило по стената, отвори прозореца и влезе в къщата. Точно това Пендъргаст му беше казал да предотврати.

Той започна да се катери към следващия етаж, където само грубо стърчащи камъни и ронещ се хоросан му осигуряваха опора. Като опитваше да не обръща внимание на блъскащото си сърце, се набра нагоре, след това направи пауза, за да си поеме дъх, като внимаваше да не погледне надолу. Мускулите му трепкаха и танцуваха от необичайното усилие.

„При никакви обстоятелства не бива да се разкриваш пред Констънс – беше казал Пендъргаст. – Ако Мънк се появи, спри го. Може да се наложи да го убиеш.“ Е, не го беше спрял. Мънк като крадец алпинист се беше плъзнал нагоре по стената и в къщата преди Д’Агоста – от будката със спуснати капаци от другата страна на улицата – да успее да реагира. Въпреки това Д’Агоста не можеше да предупреди Констънс Грийн вътре. Това щеше да съсипе всичко.

Какво правеше сега? Опитваше се да си счупи главата.

Само метър и половина го отделяха от втория етаж, но каменните блокове тук предлагаха малко възможност за хващане и набиране. Въпреки това трябваше да продължи или щеше да изгуби сили и да падне.

Д’Агоста се премести в края на опасния корниз над прозореца на първия етаж. Наблизо имаше халка, забита в камъка от строителите. Без да си остави време за мислене, той събра сили за преодоляване на пространството, протегна се и успя да я хване. Набра се нагоре, стъпи на халката с единия си крак и заопипва като слепец наклонения перваз на прозореца. И успя да се хване за дървената каса. Внезапно мазилката под краката му започна да се рони и в пристъп на паника той се набра с последни сили, прехвърли се през перваза и падна с главата напред в тъмната стая.

Лежеше на пода и зяпаше за въздух с блъскащо сърце. Дланите и коленете му бяха изподрани и щипеха.

Караницата с жена му Лора беше виновна за всичко това. Тя излезе и заради гневен импулс той беше отишъл да се види с Пендъргаст и се съгласи въпреки неохотата си да му помогне. И накрая тази малка караница го беше пратила да падне от комфортния двайсет и първи век в деветнайсети. Където сега дишаше тежко на пода в преследване на един копелдак убиец, който по право би трябвало да е мъртъв вече повече от сто години.

Мамка му, по-добре да се размърда. Той се изправи с мъка в тъмната празна стая, извади от джоба си револвера „Колт“ .45, след това отиде на пръсти до вратата и тихо я отвори.

Видя в коридора мъж, рухнал на пода неподвижен, кръвта му се просмукваше в килима. Мънк вече беше убил някого.

Близо до Д’Агоста се отвори врата и се показа фигура с наметало – Мънк, стиснал малко момиченце за врата. Момиченцето беше със запушена уста, а очите му бяха големи като чинийки. Мънк се обърна, видя Д’Агоста, бързо вдигна ножа до гърлото на момиченцето и нареди шепнешком:

– Пусни револвера.

Д’Агоста замръзна.

– Хайде – каза Мънк и убоде детето с върха на ножа.

Д’Агоста протегна ръка и остави револвера да се завърти около спусъчната скоба.

– На килима – нареди мъжът.

Д’Агоста клекна, за да изпълни исканото.

– Ще тръгвам – каза Мънк. – Ако вдигнеш тревога преди да излезем през предния вход, ще ѝ прережа гърлото.

После свали ножа и започна да отстъпва заднишком към стълбището. В този момент Д’Агоста осъзна, че въпреки заповедта, която беше получил, няма друг избор освен да действа.

Той се хвърли напред и блъсна кучия син, който от своя страна замахна с ножа и сряза предмишницата на Д’Агоста, докато той отбиваше удара. Мънк залитна, върна си равновесието и след това замахна отново с ножа с намерението да го забие в гърба на Д’Агоста. Но момичето му пречеше и това позволи на Д’Агоста да нанесе удар нагоре, да пресрещне ръката му с ножа и да го блъсне в стената, при което оръжието изхвърча.

Мънк отново започна заднишком да отстъпва към стълбището, като влачеше момичето със себе си. В този момент декоративната драперия на една от стените се отметна и от някаква скрита врата изскочи жена и се втурна към Мънк с ръжен в ръцете.

– Meurs, salaud ! – изкрещя тя.

Той притисна момичето към себе си, вдигна лявата си ръка като в странен боен поздрав и завъртя юмрука си. Чу се звън на стомана и изведнъж три тънки остриета изскочиха от скривалището си в ръкава му, оформяйки задвижвани от пружини остриета под пръстите му. Жената замахна с ръжена, но Мънк се наведе, загреба широко с ръка и я посече жестоко през гърдите. Докато тя падаше назад, Мънк замахна с животинска бързина към Д’Агоста, който се извъртя настрана. Макар окървавените остриета да го пропуснаха, металната конструкция се стовари върху слепоочието му. Зрението му избухна във вихрушка от звезди, той залитна и се облегна на стената, за да не падне. Мънк се втурна надолу по стълбите, като дърпаше момичето със себе си. Д’Агоста, чието зрение започна да се прояснява, вдигна револвера си от пода и се втурна след тях.

Чуваше как къщата започва да оживява. Щом стигна долната стълбищна площадка, видя Мънк стремително да прекосява фоайето и да минава през първата от двете врати, които водеха към улицата. Д’Агоста вдигна револвера, но се поколеба, защото не можеше да стреля по мъжа, без да рискува да улучи момичето.

Внезапно от тъмната приемна излетя една фигура – Констънс – с вдигната кама, ужасяваща в безмълвното си нападение. Мънк протегна ръка към външната врата, хвана дръжката и я отвори със замах, но Констънс я блъсна с тяло да се затвори. Д’Агоста видя да проблясва стомана и Мънк залитна назад с писък, посечен в лицето. Но след това се съвзе и се хвърли върху Констънс, кошмарният му уред загреба ръката ѝ и изби камата. Той отново отвори широко вратата и изскочи в студената декемврийска нощ с момичето. Констънс, със стичаща се кръв от разкъсания ѝ ръкав, вдигна камата си от пода и се хвърли да го преследва.

Д’Агоста опита да я последва, но щом стигна до прага, вълна от световъртеж го принуди да спре... въпреки че видя мъжа – Мънк – да се качва в кабината на лека двуколка, която току-що беше спряла пред входа на резиденцията. Ръка в ръкавица издърпа Мънк вътре, докато той здраво притискаше момичето... след това конете потеглиха в галоп по Пето авеню и изчезнаха в зимния мрак.

Д’Агоста видя как Констънс се втурна надолу по стълбите и спринтира до ъгъла... където се отпусна на колене в мръсния сняг и нададе нечленоразделен вик от гняв и болка. След това изпъна тялото си с вдигнати към небето ръце, камата проблясваше под светлината на газовите лампи.

Светът около него започна да се върти и Д’Агоста почувства, че пада във входа. Мракът го обгърна и той загуби битката да не губи съзнание.

Не беше сигурен колко време е минало, но не можеше да е било много. Откри, че лежи на пода на приемната и гледа нагоре към Констънс, която се извисяваше над него с ярост в очите.

Пристигна кочияш с тропот на тежки обувки и бързо огледа сцената.

– Ваша светлост, вие сте ранена! – извика той с ирландски акцент.

– Мърфи, погрижи се за Фелин – нареди Констънс. – Намери Джо и се погрижи да е в безопасност.

Започнаха да идват и други от персонала, подплашени от суматохата. Констънс продължаваше да гледа вторачено Д’Агоста, ужасният ѝ поглед го накара да забрави туптящата си глава и ужасното си положение... изобщо всичко. Искаше да каже нещо, да обясни, но не можеше да мисли достатъчно ясно, за да говори. Вместо това с мъка успя да седне, главата му продължаваше да се върти.

Една прислужница се грижеше за ранената ръка на Констънс, но тя не беше пуснала камата и сега я насочи към Д’Агоста.

– Преди да те убия – каза с нисък глас треперещ глас, – искам обяснение.

Д’Агоста още не можеше да намери нужните думи. Докато Констънс се приближаваше и той се чудеше със странна откъснатост дали наистина ще му пререже гърлото, чу отвън чаткането на галопиращ кон и след това силно чукане на вратата.

– Отворете! – чу се вик отвън.

Констънс спря, щом чу гласа, след това прекоси приемната и отвори широко входната врата. Там стоеше Пендъргаст, дишаше тежко от умора.

– Ти! – беше единственото, което каза тя.

Пендъргаст се промъкна покрай нея, видя Д’Агоста и бързо се приближи и клекна до него.

– Хванаха ли Бинки?

Д’Агоста кимна.

Докато оглеждаше раната на своя приятел, Пендъргаст заговори на Констънс през стиснати зъби.

– Ние с теб не биваше да се виждаме в този свят, но след като това се случи, е най-добре е да чуеш всичко, и то бързо. Ленг знае, че си дошла от бъдещето, за да го убиеш. Знае всичко.

Констънс се вторачи в него.

– Невъзможно.

– Напълно възможно. Трябва да се подготвим. Нямаме време за губене.

– Той отвлече Бинки...

– През цялото време е бил на крачка пред теб. И пред мен. През цялото време. Това е само началото. Точно сега не разполагаш с лукса да се гневиш. Сестра ти е в опасност. Трябва да...

Прекъсна го друго почукване на вратата. Учтиво и колебливо.

Всички се обърнаха натам.

– Изглежда, е доставка, ваша светлост, – каза икономът и надникна през шпионката.

– Отпрати го! – извика Констънс.

– Не – възрази Пендъргаст, извади оръжието си и застана от едната страна на вратата. След това кимна на иконома:

– Отворете.

На прага стоеше куриер с ливрея с красиво опакована подаръчна кутия, завързана с панделка и украсена с бели лилии.

– Доставка за нейна светлост херцогинята на Иновроцлав – каза той.

Констънс се вторачи в него.

– Какво е това, по дяволите?

– Има бележка, госпожо – обясни куриерът и очите му се ококориха, докато оглеждаше сцената.

Тя грабна кутията, измъкна плика изпод златната панделка, скъса го и извади картичка с черен бордюр. Вторачи се в нея и пребледня. След това пусна бележката и разкъса златистата опаковка на пакета, като хвърли цветята на пода. Вътре имаше малка махагонова кутия. Тя хвана капака и го вдигна. Вътре проблесна сребро. Констънс извади от кутията сребърна урна. Стисна я с две ръце и я вдигна пред лицето си, вторачена в гравирания на нея надпис. За миг всичко застина... след това урната се изплъзна от пръстите ѝ и се стовари на пода с трясък. Капакът ѝ отхвръкна и урната се търкулна и разпиля по пода сива пепел. Спря в краката на Д’Агоста с надписа, обърнат към него. Той присви очи, за да го прочете, защото зрението му още беше замъглено, но думите, гравирани в среброто, бяха ясно четливи:

Мери Грийн

Починала на 26 декември 1880

На 19 години

Прах при прахта и пръст при пръстта

27 декември 1880

Четвъртък

Д’Агоста се беше отпуснал в кресло с висока облегалка и гледаше как изгряващото слънце напразно се опитва да проникне през спуснатите щори, които потапяха приемната в сумрак.

През часовете след нападението къщата бе изпаднала в състояние на леден шок. Фелин, жената, посечена на горния етаж от Мънк, беше зашита и превързана от Пендъргаст. След това той ѝ би инжекция с антибиотици, които беше донесъл от двайсет и първи век. Мърфи, кочияшът, беше свалил мъртвия мъж – учителя на децата – в мазето и скри трупа на сигурно място под новоиззидан тухлен под. Джо, братът на Констънс, беше горе под наблюдението на една прислужница. Останалите прислужници се бяха върнали в стаите си с изключение на иконома Госнолд, който настоя да остане на пост в приемната.

Разпиляната прах бе сметена и урната беше отнесена. Картичката, която беше дошла с нея, беше останала обаче там, където я бе сложил Пендъргаст, след като я беше прочел. Лежеше на една масичка близо до Д’Агоста. През цялата останала част от нощта той не се беше престрашил да я прочете. Но докато светлината отвън ставаше все по-ярка, Д’Агоста обърна с болки главата си към масата, протегна се и я вдигна.

Скъпа Констънс,

Пращам ти със съболезнования пепелта на твоята сестра. Тя идва с моята благодарност. Операцията беше много успешна.

Твоят план беше обречен още от самото начало. Усетих, че ще ме измамиш. Онова, което ме озадачаваше, беше механиката на твоето предателство. И тогава, mirabile dictu*, инструментът, който може да разкрие точния план, беше докаран в „Белвю“... и оттам попадна в моите ръце.

Ти имаш еликсира, аз имам теб или по-точно твоето по-младо аз. Дай ми формулата, истинската и пълната, и момичето ще ти бъде върнато невредимо. И тогава нашата сделка ще бъде завършена... с изключение на едно нещо. Това не е твоят свят, за да се бъркаш в него, а моят. Ти и онези, които са те последвали, ще се върнете незабавно във вашия или ще си понесете последствията.

Ще сигнализираш съгласието си за сделката, като сложиш свещ в син фенер и го окачиш на югоизточния прозорец в спалнята на третия етаж. След това ще се свържа с теб за по-нататъшни инструкции.

Ако не получа този сигнал в течение на 48 часа, малката Констънс ще я постигне съдбата на твоята по-голяма сестра.

До следващата ни епистоларна среща,

Оставам твой покорен и т.н. и т.н.

Доктор Инок Ленг

Д’Агоста изруга под нос и върна картичката на масичката.

След пристигането на урната Констънс беше бясна от гняв и – Д’Агоста беше почти сигурен – на крачка от лудостта. Дивата ѝ истерия беше най-ужасното нещо, което бе виждал. Пендъргаст не каза нищо, лицето му се беше превърнало в безизразна маска от бял мрамор. Беше изслушал нейните проклятия и обвинения безмълвно. След това беше станал, за да се погрижи за Фелин, и мълчаливо контролираше почистването на сцената на убийството и отстраняването на трупа. Всички сякаш се бяха договорили мълчаливо да не набъркват властите, което, както Д’Агоста знаеше, можеше само да доведе до катастрофа. После тримата останаха в мълчание в приемната, потънали в смесица от скръб, вина и шок, докато навън зад щорите се събуждаше за живот нов несигурен ден.

След тирадата си Констънс внезапно млъкна и повече не проговори. После изчезна в горните етажи. След десет минути се върна, стиснала малък изтъркан бележник.

Обърна се към иконома, който още чакаше при входа към приемната.

– Запали свещ в син фенер и го сложи на прозореца на последната спалня отдясно на третия етаж.

– Да, ваша светлост. – Госнолд се обърна и изчезна.

– Един момент – каза Пендъргаст на Констънс. – Това ли е истинската формула да удължаване на живота? Еликсирът?

– Нима мислиш, че си единственият, който има копие? Забравяш: аз бях там, докато той го разработваше.

– Значи имаш намерение да изпълниш инструкциите на Ленг? Ще му дадеш еликсира, който ще му позволи да изпълни плана си?

– Няма да има значение, че има еликсира. Защото няма да живее достатъчно дълго, за да го използва. Аз ще се погрижа за това.

Пендъргаст се размърда на стола си.

– Не мислиш ли, че Ленг вече е предвидил това твое намерение?

Констънс се вторачи в него.

– Това няма значение.

– Има. Ленг знае всичко и очаква всичко. Независимо дали си готова да го признаеш или не, той е много по-умен от нас. Не само това – той знае, че съм тук. Ще е готов за всичко, което можеш да направиш. За всичко, което ние можем да направим.

– Няма да е готов – внезапно долетя тих глас от мрака – за мен.

Кибритена клечка проблесна в задната врата на приемната. След това една фигура пристъпи напред, докато палеше цигара на „Лорилард“ с цвят на пъстърва, пъхната в цигаре от слонова кост. Пламъкът освети бледото лице, орловия нос, високото гладко чело, рижата брада и двете очи – едното светлокафяво, другото млечносиньо – на Диоген Пендъргаст.

Д’Агоста се вцепени. „Диоген Пендъргаст не може да е тук“, помисли си той. Не в тази паралелна вселена, не и в 1880-а година. Но ето че беше тук.

След като никой не каза нищо, Диоген свали палтото си и го хвърли на облегалката на едно кресло, седна, след това внимателно сложи шапката си на близката масичка.

– Съжалявам, frater. Грубо е от моя страна да нахлувам така. Бих почукал, но не исках да безпокоя никого, затова ми се стори най-добре да вляза сам. Това положение на нещата е отчайващо – продължи той с глас като мед, намазан върху масло. – И ти си прав, като казваш, че нашият скъп древен роднина ще е готов за всичко, което може да направите. И точно това прави моето присъствие толкова непредвидено.

– Как дойде тук? – попита Пендъргаст с напрегнат глас.

Върхът на цигарата проблесна в червено, когато Диоген дръпна от нея; миризмата на карамфил започна да се разнася из приемната.

– Така да се каже, градинската врата беше оставена отворена. Там на Ривърсайд Драйв, където онзи недодялан учен използва машината ти в опит да се обогати. Между другото, машината, за съжаление, вече не работи.

Не работи? Това наблюдение, въпреки равнодушието, с което беше съобщено, прониза Д’Агоста с тревога.

Диоген направи пауза, за да си дръпне от цигарата и след това да издуха облак дим.

– Този свят без електричество е твърде варварски – каза той със същия мил глас, с който говореше още от появата си. – Но поне още не се открили рака на белия дроб.

– Защо – попита Констънс с толкова студен глас, че можеше да замрази азот – да си и помисляме за повторно сдружаване с теб?

– Скъпа Констънс, позволи ми да ти задам въпрос – отговори Диоген. – Какво правя най-добре?

Констънс не се поколеба.

– Убиваш.

Диоген потупа ръката си в ръкавица.

– Точно така! Убиец на надежди, мечти, любов, но най-вече на човешки същества. – Той смачка наполовина изпушената цигара в близкия пепелник, сякаш за да подпечата казаното, след това извади друга и я пъхна в цигарето.

– А сега – той се обърна към Пендъргаст – един въпрос към теб: помниш ли последното, което казах онази нощ преди да изчезна в блатата Флорида Кийс?

Пендъргаст се поколеба само миг, след това цитира: „Сега аз станах Смъртта.“

– Отлично. Моите точни думи. Толкова се радвам най-сетне да имам възможност да направя услуга на онези, които обичам. Необикновена услуга. – Той запали друга кибритена клечка. – Аз дойдох – каза той, поднасяйки клечката към новата цигара – като ваш Ангел на отмъщението. – След това размаха клечката и се засмя: нисък и заплашителен звук и макар кратък, сякаш продължаваше да се бави преди да заглъхне, оставяйки отново помещението в сенки и тишина.

ПЪРВА ЧАСТ

КАПКИ МРАК

Днешно време

Проктър бавно се свести. Първото му усещане беше, че лежи на твърд бетон. Второто беше болка.

Той не помръдна. Инстинктът и обучението го бяха научили, че когато се намираш в подобна неочаквана опасност, свестяването не бива да се показва, докато не си събрал колкото може повече информация за положението.

Използва болката като инструмент, с който да събере тази информация. Плъзна внимателно език из устата си и усети вкуса на кръв и мръсотия. Един зъб му беше изкъртен и усещаше носа си като счупен.

Без да помръдва забележимо, той започна да стяга мускулите на крайниците си един по един. От лактите до върховете на пръстите. И от пръстите на ръцете до тези на краката. Изглеждаше напълно годен да функционира. Сякаш нямаше нищо друго счупено освен носа и може би зигоматичната кост на едната буза.

Бавно си пое дълбоко дъх. Нямаше пневмоторакс. Още по-бавно отвори едното си око, след това другото. Въпреки че бяха покрити със съсирена кръв, очите му бяха наред и зрението му не беше нарушено.

Същото важеше за слуха му.

Остана легнал неподвижно още десет минути, докато сетивата му заработиха с пълна мощност и съзнанието му се прочисти напълно. Онова копеле Ференц! Беше превърнал конзолата на Проктър в капан с някакъв обезболяващ или нервнопаралитичен газ... докато машината работеше на пълна мощност с отворен портал.

Беше сигурен, че Ференц не е наблизо, че е използвал машината. Помещението беше тихо. Всъщност прекалено тихо. Изпълваше го противната миризма на изгорели кабели и обгорена електроника.

Проктър се напрегна. След това бързо се претърколи, сви юмруци и повдигна колене. Държеше главата си леко повдигната от пода, за да намали болката в носа и бузата. Въпреки това агонията от внезапното движение беше огромна. Той я пренебрегна и бързо се огледа. От Ференц нямаше и следа.

Беше използвал машината. Проктър внимателно се изправи, провери оръжието си, придърпа стола от работната си маса в средата на помещението и седна на него.

Погледна машината. Беше димяща развалина.

Нямаше значение, че успешно беше превозил всяка част от нея в оригиналната си конфигурация от Савана в мазето на резиденцията на Ривърсайд Драйв. Нямаше значение, че беше издирил учен – Ференц, – който можеше да я поправи. Не само го беше убедил да свърши работата, но и го бе държал под око, докато Пендъргаст и неговият приятел Д’Агоста можеха да минат през портала. Но това нямаше значение, защото беше провалил своя работодател. Беше позволил на онзи мръсник Ференц да го надхитри, да го извади от строя в безсъзнание за достатъчно дълго, та да използва машината.

И заради неговия провал Пендъргаст и останалите бяха заседнали в паралелна вселена в 1880-а година.

Погледна си часовника. Беше бил в безсъзнание четири часа. Защо Ференц не се беше върнал? Машината си оставаше включена на максимална мощност... и дори повече. Може би онзи хитрец е бил забавен в другия край на портала. Можеше да е умрял. Във всеки случай сега не можеше да се върне: машината беше преминала червената линия, прегряла и имплодирала. Познанията на Проктър за устройството бяха ограничени до контролните уреди на командните конзоли. Ференц беше единственият, който беше работил по вътрешността на машината, единственият, който знаеше достатъчно, за да я поправи.

Не че ремонтът изглеждаше възможен.

Проктър остана да седи още минута, вторачил очи в машината. След това стана и без да поглежда назад, тръгна към вратата, отвори я и изчезна в сумрачните предели на мазето под резиденцията.

27 декември 1880

Госнолд се върна в приемната и се поклони.

– Ваша светлост, синият фенер е сложен на прозореца, както наредихте.

Д’Агоста видя, че ръката на Констънс стисна по-здраво малкия кожен бележник. Главата му най-сетне се беше прочистила и той попита:

– Е, Диоген, каква е твоята игра?

– Упоритият полицай веднага се залавя за работа – каза Диоген, дръпна от цигарата и наклони главата си назад, за да издуха дима нагоре. – Ще изброя дейността си, откакто пристигнах, и смятам, че ще я намериш интересна. Наблюдавах този нает учен, докато той се хвърли да изпълнява недомисления си план. Извади от строя Проктър и сам използва машината. Бях свидетел на всичко това и импулсивно скочих през портала след него. Това беше прибързано действие, за което може да съжалявам. Паднах на площад „Лонгакър“ в купчина фъшкии – подходящо „добре дошъл“ в деветнайсети век. И тогава направих грешка: не убих Ференц веднага. Вместо това го последвах до една банка, където той опита да купи редки монети, но провали нещата, предизвика бъркотия и заяви, че е от бъдещето. Естествено беше закаран вързан в „Белвю“, където – съжалявам, че трябва да го кажа – го намери Ленг.

Той отново дръпна от цигарата.

– Ленг изведе Ференц от „Белвю“ и го закара в своята бърлога на Петте ъгъла. Човек може да си представи какво се е случило там. Достатъчно е да кажа, че сега милият лекар знае всички ваши тайни: за машината, за местоположението на портала, истинската причина за вашето присъствие тук – всичко. Първата му реакция беше да хукне към площад „Лонгакър“ и да опита да използва портала. Радвам се да кажа, без успех. Можете ли да си представите доктор Ленг стоварен върху двайсет и първи век?... Това беше единственото добро дело на Ференц: претоварване и очевидно изгаряне на устройството, така че Ленг не можа да го използва. Разбира се, ние също няма да можем.

Той пусна сух смях, от който Д’Агоста го полазиха тръпки. Стрелна поглед към Констънс и видя лицето ѝ застинало в ледена маска.

– Ти така и не обясни защо си тук? – каза Д’Агоста. – Защо да ни помагаш?

– Истината? Така да бъде. Може би моето използване на портала не беше толкова импулсивно, колкото се опитах да го представя. Понеже, докато шпионирах брат си – основното ми забавление през последните години, – видях чудото на тази машина. Също така съзрях една любопитна възможност. Светът там – той тръсна пепелта от цигарата през рамото си, сякаш бъдещето лежеше в тази посока – е пълен само с гротескни спомени. Тук е нов свят, където съм непознат и нямам история.

Д’Агоста изхъмка.

– Едва след този факт осъзнах, че имам и друго предназначение на това място: Ленг. Желая да го премахна. Той уби сестрата на жена, която ми беше скъпа – това беше казано с поглед към Констънс – и отвлече нейната двойничка. На всичко отгоре Ленг е най-злият от Пендъргастови, петно върху щита във фамилния герб. Накрая, мъчно ми е, че трябва да го подчертая, но ти, братко, се провали. Твоето набъркване тук предизвика катастрофа и трагедия. Изглежда съвсем справедливо и подходящо, ако аз оправя нещата.

– И какъв е точно твоят план? – попита Д’Агоста. – Той държи Бинки... и всяко действие срещу него може да доведе до смъртта ѝ. Виж какво направи на Мери.

Констънс внезапно се изправи, все още стиснала бележника с кожена подвързия.

– Госнолд, доведи Джо тук долу при мен.

Икономът излезе и след малко се върна с Джо. В очите на момчето се четеше страх, но то полагаше усилия изражението му да е спокойно. Д’Агоста се запита какво ли е видяло и чуло. То говореше толкова малко, че беше трудно да се каже.

Констънс клекна пред момчето и го хвана за ръката.

– Джо – каза тя тихо, – не мога да обясня всичко, което се случи, защото аз самата не знам. Но ти вече знаеш достатъчно. Случи се нещо неочаквано, нещо много лошо. Сега трябва да оправя нещата. Може би скоро ще се върна или... ще ме няма известно време.

Тя направи пауза. Лицето на Джо запази стоическото си изражение.

– На тези двама мъже – тя посочи Д’Агоста и Пендъргаст – може да се разчита. Можеш да им имаш пълно доверие. На Фелин също. И на господин Мърфи. На тези четиримата и на никого другиго.

Лицето на момчето остана безизразно.

– Този е Пендъргаст. Другият е Д’Агоста.

Момчето безмълвно погледна единия, след това другия.

– Здрасти, Джо – помаха Д’Агоста, несигурен какво да каже. – Може да ме наричаш Уини.

Момчето не реагира, само стисна челюсти по-силно.

Констънс леко стисна рамото му с превързаната си ръка и за миг железни нотки заечаха в гласа ѝ.

– Джо, разбираш ли? Каквото Пендъргаст и... ъъъ... Уини поискат да направиш, трябва да ги послушаш. Моля те. Те ти желаят само доброто.

Джо кимна отсечено.

– А сега – тя го целуна по темето – аз трябва да тръгвам. Зная, че ще бъдеш силен за сестра си и за мен. Господин Пендъргаст беше мой попечител. Някога. Той заедно с Уини ще бъдат твои попечители, докато мен ме няма.

Колебание, след това още едно кимване.

Констънс се изправи.

– Госнолд, моля, донеси ми пътната пелерина и кажи на Мърфи да изкара каретата отпред. – Д’Агоста видя, че пъха малкия кожен бележник в джоба си.

Госнолд се поклони и излезе само за да се върне след малко с тежка пелерина, която тя взе от ръцете му и се наметна. След няколко минути пристигна каретата с Мърфи на капрата и Госнолд отвори вратата на Констънс.

Д’Агоста погледна Пендъргаст, който оставаше напълно безмълвен, с лице като от мрамор. Защо не кажеше или не направеше нещо?

– Нали не отиваш при Ленг? – попита той Констънс.

Тя се обърна към него с пламтящи очи.

– Естествено, че отивам.

– Но неговите указания за фенера... Това е лудост!

– Може би. – Тя излезе от външната врата, завихряйки пелерината, и започна да се качва по стъпалата на каретата. Докато Госнолд затваряше вратата след нея, Д’Агоста я чу да нарежда на Мърфи:

– Пост Роуд... – И вратата се затвори.

– Какво става? – обърна се Д’Агоста към Пендъргаст. – Не можем да я оставим да си тръгне просто така!

Най-накрая Пендъргаст проговори:

– Страхувам се, че нямаме друг избор. Тя му носи еликсира.

Д’Агоста погледна от Пендъргаст към Диоген и обратно.

– И двамата сте съгласни с това?

– Не – отговори Пендъргаст.

– Но я оставихте да отиде!

– Ти май си под погрешното впечатление, че можеше да бъде спряна. – Пендъргаст повдигна вежда.

Диоген се засмя.

– Frater, ние и двамата знаем природата на тази жена.

– Но... – преглътна Д’Агоста, – след всичките ви грижливи планове, след всичко, което ние... Какво си мисли тя?

– Винсънт – каза уморено Пендъргаст, – тя не мисли. Но ние трябва да оставим това действие, колкото и да е прибързано и импулсивно, да се осъществи. Дължим ѝ го. То е предопределено да не успее. И щом се върне – ако се върне, – тя ще е в състояние, което никой от нас не може да си представи. Какво ще се случи по-нататък може само да се предполага. – Той си пое дълбоко дъх. – Трябва да се подготвим за бурята.

Ангелът на отмъщението