Шехерезада

ПРЕДИ АРАБСКИТЕ НОЩИ

Разказват, че в провинция Керман, земя на зелен шамфъстък и прашни планини, властвал селджукски цар на име Шахриар, който се оженил за красавица с млечнобяла кожа на име Фатане. Знатни велможи от империята се стекли на сватбата, а сред многобройните гости, навярно последна по значение, била Шехерезада, дъщерята на везира.

Под съпровода на звънки тромпети и думкащи барабани младоженците вървели към цитаделата. Черните плитки на Шехерезада се поклащали на гърба ѝ, докато подскачала и с всеки скок зървала за миг ново късче от сватбената сцена: Скок! Обвитите в коприна рамене на гостите. Скок! Паланкини, окичени със сребърни звънчета. Скок! Искрящите в алено и нефритенозелено одежди на булката. Златната ѝ огърлица, обеците с изумруди.

Шехерезада се приземила, готова за нов подскок.

– Успокой се, Шехерезада – възпрял я баща ѝ с докосване по рамото. – Съвсем скоро ще видиш царя и невястата му. – Везир Мохамед смекчил укора си с усмивка и я целунал леко по ухаещата на рози главица. – Доброто ми момиче!

Смутена, Шехерезада пооправила зелената си като палмови листа туника, която смятала за много красива, но сега, след като видяла царствените одежди на невястата, ѝ се струвала детинска. Навъсено, тя подритнала с пантофката си с извит нос каменните плочи.

Но не се сърдила дълго, защото многобройните знатни гости се изсипали от двора в тронната зала на цитаделата, а сватбената процесия повлякла и нея, и баща ѝ. Сводове, облицовани с тюркоазенозелени плочки, се виели като шиите на снежнобели лебеди, а сребърни и златни фенери сияели с мека светлина като светулки. Шехерезада усетила някакво леко растително ухание – ангелика, черен кимион – и по-острия, насълзяващ очите мирис на седефче и тамян.

Тя пропъдила сълзите с примигване и тръгнала напред през тълпата към царя и Фатане Хатун, които сега седели с кръстосани крака под бял навес. Ръката на царя докоснала за миг ръката на невястата, но очите ѝ останали свенливо сведени. Сребърното огледало между тях отразявало два запалени свещника, Коран и няколко други вещи от ежедневието, които носели символично значение в Персия още от времето на Заратустра.

Под звуците на тар и тюркски песни Шехерезада прошепнала на по-малката си сестра, която се появила до нея:

– Каква красива любов!

Дунязада откъснала стърчащо алено кончѐ от туниката си и отговорила вяло:

– Да, наистина. – Но щом зърнала слугите, които започнали да принасят по ниските маси заек, задушен с мащерка, ориз с аромат на шафран, кокоша яхния с джинджифил и розова вода, Дуня възкликнала: – Да вървим!

Момичетата се запровирали покрай обвитите в коприни крака и пристегнатите с колани кръстове на везири и емири, военачалници и придворни, философи и поети, царе и царици. Присъствал дори сюзеренът на царя – младият султан Тогрул III от селджукските турци, с очи, засенчени от тежката му корона.

Докато Шехерезада си проправяла път с лакти и се промушвала през знатната тълпа като намазано с масло козле, тя настъпила перла – искряща като пълната луна, гладка и бяла, една от многобройните, разпръснати грижливо от слугите. Хлъзнала се, протегнала ръце да се подпре и ударила знатна особа със зелени одежди, която се завъртяла рязко като разгневен пумпал.

Шехерезада се изчервила и се огледала крадешком, с надеждата че никой не я е видял – десетгодишна и почти девойка – да се хлъзва като малко дете. За нейно изумление, срещнала изписаните с черен въглен очи на Фатане Хатун. Устните на царицата се извили в развеселена усмивка. Бялата ѝ ръка потреперила, когато докоснала царя и му прошепнала нещо на ухо. Той се усмихнал широко на Шехерезада и разкрил равни бели зъби. Бузите на момичето пламнали и стомахът му се свил от унижение. Преди да е успяла да избяга и да се скрие под някоя маса или, още по-добре, да е намерила пуст двор или празна стая, царят ѝ дал знак да се приближи.

Това било заповед от владетеля, от господаря на баща ѝ. Какво друго ѝ оставало, освен да се подчини? Несигурно, тя пристъпила напред с надеждата, че Дуня ще я намери и ще я издърпа настрани.

Шехерезада поставила свития си юмрук на гърдите и се поклонила дълбоко, както била виждала да прави баща ѝ.

– Здравей, Шехерезада. – Устните на царя потрепнали развеселено. – Много си хубава.

Шехерезада кимнала, но не могла да изрече и думичка – никога не се била чувствала толкова неловко и толкова глупаво, колкото сега, изправена пред красивата двойка. Абаносовочерната коса на царицата, едва прикрита от прозрачен тъмносин воал, се спускала на вълни от тънки плитки до кръста ѝ. Изумрудите и златото на диадемата ѝ подчертавали цвета на очите ѝ, който приличал на позлатена от слънцето трева. Царят бил още по-красив, ако това изобщо било възможно – с черна коса, издължени тъмни очи, изсечени скули и внушителен аристократичен нос. Шехерезада знаела дълбоко в себе си, че тяхната любов ще бъде възпявана през вековете като в историите за Лейла и Маджнун, Вис и Рамин, Хосроу и Ширин.

– Какво мислиш за невястата ми? – Царят погалил Фатане по ръката и докосването подчертало още по-ярко неговата сила и нейната крехкост. Той не изчакал отговора на Шехерезада и се обърнал към Фатане: – Извадих голям късмет, че я намерих. Прав ли съм, мила?

– О, да, царю. – Гласът на царицата бил кротък като на гургулица.

– Не ме наричай „царю“. Искам да ме наричаш „любими“.

– Да, любими. – Устните ѝ се извили в усмивка.

Царят отново насочил вниманието си към Шехерезада, с усмивка, типична за младостта и невинността му.

– Позволи ми, малка Шехерезада, да ти разкажа за мига, в който се влюбих. – Той погалил пръстите на Фатане. – Преди три месеца посетих управителя на Ганджа, бащата на Фатане Хатун. Там зърнах тези искрящи зелени очи. Виждала ли си толкова чисто и истинско зелено, като пролетни листа по време на Норуз, – да надзъртат изпод воала? В този миг се влюбих, изпитах чувството, че сме създадени от една душа, разсечена на две в зората на времето. Веднага поисках ръката ѝ от баща ѝ. – Той целунал пръстите на Фатане, изрисувани с червена къна, както подобава на булка. – А сега, кажи ми, малка Шехерезада, не е ли тя най-красивата, най-добрата, най-милата и нежна жена на света?

Шехерезада свела глава, за да сдържи нервния си смях. Искало ѝ се да измисли остроумен отговор, но не намирала подходящите думи.

Царят забелязал усмивката ѝ и я смъмрил шеговито:

– Нали знаеш, че не бива да се присмиваш на господаря си. Имаш късмет, че днес съм великодушен, малка Шехерезада, защото жена ми ме направи толкова щастлив. Днес ти прощавам. Върви да си играеш, преди да размисля и да ти отсека главата!

Шехерезада свела още по-ниско въпросната глава, все още прикрепена към раменете ѝ благодарение на великодушието на царя, и се отдалечила, както се надявала, с достойнство.

Докато танцьори се въртели под звуците на огузка песен, селджукски велможи вдигали наздравици за младоженците в кадифената нощ и шептели колко си подхождат двамата млади, колко благословен е бракът им и че ги очаква дълъг и щастлив живот.

Как биха могли да предвидят пътя на съдбата, рухването на този бляскав брак и на империята за по-малко от десетилетие и обагрените в червено ръце на Шехерезада, но не с булчинска къна, а с кръв?

ПЪРВА ЧАСТ

587 Г. СЛЕД ХИДЖРА

1191 Г. СЛЕД СМЪРТТА НА ИСА

1.

Има думи и думи. Думи, които могат да запленят сърце, да разтрогнат брак, да разрушат империя. Думи, които горят в устата като черен пипер, които прекършват душата като кост, думи, които остават да се носят във въздуха, докато тръбите на Страшния съд сринат планините на прах и пропукат земята като черупката на яйце. Думите са създали зашеметяващата спирала на световете ни. „Първосъздателят на небесата и на земята... Щом реши нещо, казва му само: „Бъди!“ и то става“ – и думите ще я унищожат.

Но засега извиках името на сестра си с надеждата, че тя ще се отзове.

– Дунязада! – Пантофките ми се хлъзгаха по изтъркания от времето под на Цитаделата на Бам . – Дуня!

Докато викът ми заглъхваше зад един ъгъл, чух глас да възразява:

– ... войските на хорезмийците и огузите навлизат в Персия. Посичат селджуците в битки. Бащата на невястата ти, султан Тогрул и самата Селджукска империя са застрашени от разгром.

– Не забравяй, че франките, които се зоват кръстоносци, все още обсаждат Акра. Султан Саладин отново моли за помощ.

Разбирах само част от това, за което говореха. Чували бяхме, че франките са подновили атаките си срещу мюсюлманите в Йерусалим, но тези драматични събития се развиваха толкова далеч, че сякаш се случваха в изцяло друг свят. Огузите и хорезмийците представляваха притискаща ни от две страни заплаха, много по-близо до сърцата ни, диваци, гризящи бързо нашата Селджукска империя – въпреки че все още бяха на парасанги северно от Керман, заети поотделно с опитите си да победят султан Тогрул и емирите му.

– Трябва да изпратим подкрепления на тъст ми. Жена ми е непреклонна.

Веднага разпознах този глас. Царят!

Завих зад ъгъла и се сблъсках с група мъже. Разхвърчаха се книжа, когато залитнах, пантофките ми отново се подхлъзнаха и протегнах отчаяно пръсти към облицованата с плочки стена зад мен в търсене на опора. Царят ме подхвана, преди да падна, като обгърна раменете ми с ръце. Зад гърба му лицата на съветниците се навъсиха укорително. Двама писари се втурнаха да събират свитъците, нападали наоколо като сняг.

Бузите ми пламнаха. Отдръпнах се от царя, а раменете ми пареха и изстиваха там, където ги бе докоснал.

– Простете – промълвих.

Писарите ми хвърлиха скришом кръвнишки погледи.

– Сестра си ли търсиш, Шехерезада Хатун?

Царят затъкна кичур черна коса, изплъзнал се при сблъсъка, в украсения си със скъпоценни камъни тюрбан. Усетих порив в пръстите си да го дръпна пак, да почувствам как копринената му хладина се плъзга по дланта ми. Стиснах ръце.

Сведох очи и кимнах.

Дори девет години след сватбата и повече от осем години живот редом с него в Цитаделата на Бам, и познавайки го през всичките деветнайсет години от живота си до момента, все още губех ума и дума в негово присъствие. Изправена пред величието и добротата му, чувствах как вените ми клокочат и гореща кръв разтапя мускулите и костите ми. Можех да се разлея като безформена локва в краката му.

Той се засмя добродушно и аз се почувствах като глупачка. Искаше ми се, докато завивах зад ъгъла, да се бях блъснала в някой друг, или още по-добре – да бях преминала грациозно покрай царя и да бях свела свенливо глава.

– Прекрати издирването. Няма да я намериш, докато тя не пожелае. – Царят ме погледна заговорнически. Нежеланието на Дуня да присъства на уроците ми беше станало пословично, и шега, която явно бе достигнала до ушите на царя. – Но, моля те, иди да намериш Фатане Хатун.

Кимнах и се опитах да си възвърна загубеното достойнство. Ако се съдеше по изражението на съветниците, опитът ми не беше особено успешен. Несъмнено татко щеше да научи за това. Все пак в очите на царя блещукаше весело пламъче.

– Баща ти ми разказа част от приказка, която чул от теб – провикна се той, докато се отдалечавах.

Обърнах се рязко с разтуптяно сърце.

Той се усмихна.

– Бих желал да чуя края някой ден.

– Аз... отивам да намеря Фатане Хатун.

„Как е могъл татко да му каже!“ Приведох се напред и побягнах, а ударите на сърцето ми заглушаваха всички други звуци.

Трябва да си призная: страх ме беше от царицата. Царят възхваляваше до небесата благия ѝ характер и красотата ѝ, а тя печелеше сърцата на народа с даренията си за джамии и медресета, но още от пристигането си в Бам, странеше от всички – беше наясно, че е създание от стрити перли и златен прашец, твърде фино, за да се смесва с тези от нас, изваяните от глина.

Въпреки това изпълних нареждането на царя и претърсих много тесни коридори и широки стаи, прохладни, сумрачни бани и нажежени от слънцето дворове, сенчестите ъгли на харема и обширните поляни за игра на поло. Дори почуках несигурно на вратата, водеща към покоите, които Фатане Хатун делеше с царя, докато двама стражи с излъскани до блясък люспести ризници ме гледаха безизразно.

Кръстосах цитаделата от единия край до другия, преминавайки покрай слуги, чиновници и писари, всички тези, които движеха живота тук, докато най-сетне стигнах до врата от благоуханен кедър с гравирани преплетени звезди. Пристъпих в стаята.

Вътре нямаше нищо освен парцали и прашни пейки.

В дъното имаше затворена врата. Прозорец с релефно стъкло гледаше към вътрешен двор със зеленина и розови цветя, открояващи се на фона на кирпичената стена. От градината долитаха шумоленето на листа и въздишките на вятъра.

Имало едно време една царица, красива като луната, която притежавала всичко, което била поискала. Ала притежавала и още нещо: страшна тайна, която можела да унищожи всичко най-скъпо за нея...

Тупване по вратата към вътрешния двор ме изтръгна от унеса.

Последва второ.

Удовлетворената въздишка на жена и облекченото стенание на мъж. По своя воля ръката ми бутна вратата и мъж и жена се стовариха в краката ми. На жарката светлина на слънцето, те изглеждаха преплетени в едно създание. Зърнах гладкото рамо на жената, мургавото бедро на мъжа и пламнах от срам.

Усмихнах се любезно, забила очи в земята, и се проклех, че отворих вратата. Понечих да поздравя, но жената ме изгледа свирепо. А очите ѝ... Прочутите из цял Керман зелени очи! Изписках, затворих очи и отстъпих бързо назад в стаята.

Опитах се да пропъдя видяното, но то изникваше отново и отново. Искаше ми се да бях влязла в друга стая, да бях отворила вратата към друг двор в ума ми. Или поне да не бях отворила точно тази врата като пълна глупачка, след като беше очевидно, че случващото се зад нея е тайна.

Взрях се в пукнатина на пода, в миниатюрните грапавини и блещукащите парченца слюда, но с крайчеца на окото си следях движенията им. Нито мъжът, нито жената, понечиха да дадат обяснение, докато стягаха шалварите си и оправяха туниките си. Дори не ме погледнаха. Сякаш не съществувах. Кацнала наблизо птица, издухано от вятъра листо. Искаше ми се да бях точно това.

Не познавах мъжа. Не се отличаваше с нищо: тъмна коса, тъмни очи, тъмна кожа, хубави скули, остър орлов нос. Не можех да определя произхода или ранга му. Възможно беше да работи в кухнята, да превива гръб сред пушек и огън или да е някой гостуващ емир, пътуващ от провинция на провинция, за да предложи меча си в битка. Но жената... тази жена, отдала се на нагона си там, където всеки случайно преминаващ можеше да я види, беше жената на царя – Фатане Хатун!

Двамата излязоха. Първо той, а след няколко мига и тя. Когато минаха покрай мен ме блъсна сладникавият мирис на цветя и мускус. Стъпките им се отдалечиха по коридора.

Порив на вятъра затръшна вратата към двора и най-сетне се осмелих да си поема въздух. Когато шумът от пантофите им утихна, излязох в коридора. В този миг ръка стисна лакътя ми в желязна хватка. Лицето на царицата се надвеси над мен, не разкаяно, както би изглеждало моето, а гневно и непреклонно. Златните ѝ пръстени се забиха в плътта ми. Дръпнах се, но не успях да се откопча. Устата ми пресъхна, когато зърнах трескавия блясък в очите ѝ.

Въпреки дребния си ръст, тя ме избута в близката стая и затвори вратата с ритник.

Сграбчи грубо брадичката ми и стисна пълните си устни.

– Шехерезада-а – изрече тя името ми, като проточи последната гласна.

Не знам от кое се страхувах повече: да остана насаме с нея или да ни види някой и да се запита какво става. Нямах представа дали ще успея да излъжа – дали бе редно да излъжа.

– Непохватната Шехерезада! Малката Шехерезада, момичето, което се препъна на сватбата ми и се подхлъзна на перла пред царя.

Изчервих се. За миг отново се превърнах в дете, а царицата – във въплъщението на всичко, което дори не можех да се надявам да постигна.

Фатане Хатун се усмихна и гласът ѝ стана копринен като меко въже, стягащо се около още по-мека шия.

– Дъщерята на везир Мохамед, вдовец с две момичета, нали? Несъмнено той се тревожи, че трябва да намери съпруг за теб и за сестра ти. Навярно бих могла да уредя подходящи бракове за вас, за да не сте му на грижа? Или бих могла да подхвърля на царя, че баща ти заслужава да получи ново назначение някъде далеч?

Тя пусна ръката ми, която беше изтръпнала.

– Нека си изясним нещо, скъпа – изсъска тя. – Ако обелиш и думичка пред когото и да било, твоята глава ще хвръкне първа на дръвника, а след това главите на сестра ти и баща ти. Кълна се в името на Аллах!

Сведох очи и кимнах. Надявах се, че това е достатъчно, че тя ще ме остави на мира, че всичко ще избледнее до обикновен кошмар. Не си струваше да излагам на опасност живота на близките си, като разкажа какво съм видяла.

– Добро момиче. – Царицата ме потупа отново по главата – туп-туп-туп, сякаш искаше да ме забие в земята като гвоздей в дърво.

Сърцето ми подскочи, когато чух да приближават стъпки. Походката беше тежка, подметките – дебели. Фатане притаи дъх.

Царят, най-сетне отървал се от свитата си, влезе в стаята.

– Стори ми се, че чух гласове.

Усмихваше се ведро. Изпитах мъничко облекчение: той не подозираше нищо. Когато се обърна към царицата, която ме наблюдаваше мрачно, очите му блеснаха от удоволствие.

– Браво на теб, Шехерезада! Успяла си да намериш жена ми! – Сякаш бях направила особено дързък ход на шатрандж.

Усмихнах се несигурно и прошепнах:

– Да. – След това избягах в коридора, далеч от вратите на този капан.

Зад мен царят и царицата се разсмяха. Нямах представа защо.

„Всичко беше сън. Просто сън.“

Изкачих тичешком стълбите на Огнената кула и излязох на крепостната стена. Планинският вятър охлади челото ми. Прииска ми се палещото слънце да изпепели спомена. Опитах се да пропъдя мислите за това, което бях видяла, да ги събера в стегнат вързоп, да ги затворя в кутия, да я завържа с въже и да я натикам в най-тъмните дълбини на съзнанието си.

Отворих очи и се взрях в синьото небе и кафеникавия лабиринт на град Бам долу – пазарите, джамиите, медресетата, зелените памукови полета и насажденията от шамфъстък, сгушени покрай градските стени, в планината Джебал Барез и пустинята отвъд.

Тогава като нож, страх се стрелна в мрака и разряза грижливо подготвената опаковка: „Ами ако царят разбере?“. Ако открие изневярата на жена си, ако научи, че аз съм знаела и съм я прикрила като нейна съучастница? Преглътнах ледената паника и се заех отново да опаковам спомена, този път по-здраво.

2.

Утринното слънце нахлуваше през процепите в капаците на прозорците и топлеше току-що измитата ми кожа. След като погледнах крадешком слугинята си Гулнар, надянах бързо туника, за да скрия лилавите синини, оставени от пръстените на царицата. Въпреки загрижените въпроси на Дуня и татко, успявах да опазя тайната на царицата вече повече от седмица, но тя се мяташе в стомаха ми като котка в чувал.

Седнах на възглавница на пода пред мътното сребърно огледало. Докато Гулнар сплиташе косата ми на десетки плитки, на вратата се почука.

– Влез!

Татко пристъпи в стаята.

– Свободна си – каза той на Гулнар.

Тя сведе глава и излезе.

Баща ми седна зад мен и започна да плете косата ми, като разделяше, разресваше и преплиташе кичурите. Затворих очи и си припомних месеците след смъртта на майка ми, когато позволявах само на него да докосва косата ми, както беше правила тя. Пръстите му не бяха забравили старото умение. Гърлото ми се сви при спомена.

– О, татко, недей! Ще си измачкаш хубавите дрехи.

Баща ми, приготвил се да отиде в двора, беше облечен в сияйно синьо, искрящо като коприна.

Отражението му в огледалото се усмихна.

– Шехерезада, скъпа, напоследък ни избягваш. Какво те мъчи?

Срещнах погледа му в огледалото и видях в очите му дълбоко разбиране и доброта. Не издържах и отклоних поглед.

– Татко... знам една тайна – прошепнах, свела поглед.

– Не можеш ли да ми я споделиш? – попита той кротко, отдели нов кичур коса и го раздели на три.

– Страх ме е, татко.

Пръстите му се стегнаха около плитката.

– От какво?

Замълчах. Колкото и да копнеех да ми олекне на душата, това, което знаех, можеше да подпали изпепеляващ пожар.

– Не мога да ти кажа. – Преплетох пръсти и ги стиснах силно в скута си.

Татко се вгледа в мен с търпелив, уморен от живота поглед.

– Има ли някой, на когото можеш да кажеш, скъпа?

Помислих си за Шахриар и потръпнах. Тежко бреме беше да съкрушиш нечие сърце, особено след като царят вече беше загубил толкова много.

– Не, татко.

– Това не е вярно – каза ми татко в огледалото.

Отражението ми повдигна вежди.

– Помоли се и помисли, дъще. Когато ние, смъртните, не можем да потърсим съвет от себеподобните си, трябва да се обърнем към Аллах. – Той довърши последната плитка, стана и отупа ярките си раирани шалвари. – Трябва да се явя пред царя, но ще се моля Аллах да ти помогне да намериш решение. – Спря се на вратата и каза: – Знай следното: докато аз съм тук, няма от какво да се страхуваш. Винаги съм на твое разположение.

Усмивката, която извиках на лицето си за негово успокоение, помръкна, след като той излезе. Тайната тежеше в стомаха ми като камък и наум прехвърлях като сребърни монети различни варианти как да постъпя. Царицата беше грешница, която заплашваше семейството ми и беше предала съпруга си, който би ѝ свалил звезди от небето, за да изкове от тях корона, ако тя поискаше. Не заслужаваше да я предпазя. Ами ако ме разкриеха като нейна съучастница в измяната? Тогава тя можеше само да ме заклейми, но не и да ме защити. Бих била пълна глупачка да оставя живота си в ръцете на прелюбодейка.

Станах. От един сандък извадих подвързана с кожа книга – „Опровержение на опровержението“, изящно изписана калиграфски в Кордоба и пътувала през Северна Африка и Кайро, Йерусалим и Багдад, за да се озове в моите ръце в Бам. Избърсах сълзите си. Нищо нямаше да се случи. Царицата щеше да спре и царят нямаше да я разкрие, а тя никога нямаше да му каже. Никой нямаше да научи какво съм видяла.

Освен ако...

Освен ако аз не бях единствената, която знаеше. Освен ако нямаше сюрия слугинчета и метачи, които бяха виждали какво прави Фатане и бяха сплашени да си мълчат. Но това мълчание можеше да се разбие на парченца като паднало от гнездо яйце и тайната да се разплиска във всички посоки, бързо и лепкаво. Какво бе направила с любовника си? Дали му беше откъснала главата като паяк след чифтосването? „Опровержение на опровержението“ се изплъзна от ръката ми и падна с отворени страници, по които се виеха думи, изписани с червено и черно мастило.

– Добре ли си, малка Шехерезада?

Подскочих. Царицата стоеше, облегната на вратата.

– О, да, хатун, благодаря за загрижеността. – Свих се в себе си и се помолих Гулнар да се появи и да прекъсне играта, която беше подхванала царицата.

Издължените ѝ зелени котешки очи ме наблюдаваха като мишле, опитващо се да се откопчи от лапите ѝ. Тя потупа с пръст, чийто нокът беше боядисан в тъмножълто с къна, устната си.

– Не съм забравила обещанието си, везирска дъще. Мислех си – защо да не те омъжим за брата на царя? Ти ще бъдеш втората му жена, но пък той е царят на Самарканд. Уверявам те, че изпълнявам обещанията си.

Стоеше толкова близо, че усещах мириса ѝ на розово масло и ухаещия ѝ на карамфил дъх.

– Езика ли си глътна? Кажи нещо. Или вече си се разприказвала?

Острите ръбове на плочките се впиха в гърба ми. Искаше ми се стената да се разтвори като мъгла и да избягам.

– Не знам за какво говориш, хатун, но не съм казвала нищо на никого.

Тя ме ощипа по бузата.

– Браво на теб. В Самарканд ще ти хареса, Шехерезада. А пък и ще бъдем сестри, свързани по кръв и по закон.

Стоях на стената на цитаделата и обмислях предложението на царицата. Да се омъжа за Шахзаман, нямаше да бъде толкова лошо. След като баща им Тураншах въстанал, а после бил заловен и позорно отнел собствения си живот, султан Тогрул изпратил Шахзаман да бъде отгледан от бездетния цар на Самарканд. Това се бе случило, преди да се родя. Ако Шахзаман приличаше поне малко на брат си – добросърдечен, весел и красив, можех да бъда щастлива. Той беше добра партия и бих извадила голям късмет с такъв брак. Но сладостта имаше горчив привкус. Защо царицата ми предлагаше подобна награда? По нейна заповед можеха да ме омъжат за някой незнаен емир в затънтен край.

Тя се страхуваше. Страхуваше се от мен.

Тази мисъл беше нелепа.

Наведох се над крепостната стена към въодушевените възгласи на мъжете долу. На зелена поляна, напоявана чрез подземни тръби, царят и придворните му играеха поло, конете им препускаха грациозно, а топката хвърчеше от ударите на чукчетата им. Градските деца нададоха радостни викове, когато царят отбеляза особено майсторско попадение. Той им се усмихна, след което вдигна очи и ме забеляза. Преди да успея да сведа глава, постави ръка на сърцето си и се поклони от седлото. Моето сърце се смъкна в стомаха, като остави огнена диря по пътя си.

– Какво гледаш?

– Дуня! Нищо! Теб търсех. – Поруменяла, размахах „Опровержение на опровержението“ под носа ѝ. – Книгата на Ал-Газали ти беше скучна, но може би книгата на Ибн Рушд ще ти хареса повече.

Дуня не ми обърна внимание, а надникна над стената. Жълтата ѝ брокатена роба сияеше под дългите ѝ черни плитки.

– О, царят! – Тя взе „Опровержение на опровержението“, прелисти страниците, като се спираше на една или друга, наклонила глава, сякаш обмисляше сериозно изложените аргументи, после ми я върна. – Престани, Шехерезада. Ще накараш царицата да ревнува.

– От Ибн Рушд ли?

– Шахера...

– Не разбирам за какво говориш.

Имало едно време момче, което можело да изрича само лъжи. Не било лошо момче, но истината отказвала да излезе от устата му. Зъбите му вдигали стена, устните му залепвали и истината оставала затворена в гърлото му. Само когато лъжело, думите му литвали като лястовици...

– Ела довечера с мен. Фатане дава угощение в чест на поредния си любим поет.

Царицата беше покровителка на изкуствата: ценеше поети, философи и калиграфи, музиканти и занаятчии. По нейна покана те се стичаха в Бам и изпълваха цитаделата със сладко слово и чудати нови мисли. Казваха, че дворът в Бам можел да си съперничи с двора на султан Тогрул в Хамадан. Но не знаех дали ще издържа цяла вечер някой поет да възхвалява изящната като на газела походка на Фатане и лъвското ѝ сърце. Признанието беше на върха на езика ми, но преглътнах думите. Коя бях аз, че да слагам подобно бреме на плещите на по-малката си сестра?

Тъй като всички бяха на угощението на Фатане, цитаделата беше на мое разположение. Обикалях пустите коридори, осветени от напоени със зехтин горящи факли, които хвърляха сенки по ъглите и потреперваха от течението, образувано от повея на трептящите струни на тар и одухотворените напеви на поет.

Отдалечих се от тронната зала и поех по друг дълъг коридор. Плочките по стените сияеха като перли и глъчката от пиршеството заглъхваше, поради което имах чувството, че съм попаднала в блещукащата черупка на стрида.

Крепостта на Бам имаше трийсет и девет наблюдателни кули, от които стражи следяха за набези на огузите или за керваните на пристигащи владетели. Слязох в подножието на Огнената кула, където някога се бе издигал сасанидски храм, посветен на техния бог на огъня. Макар да беше късна зима, в кулата беше топло и задушно. Каменни стъпала, отънели от износване, се издигаха до върха. Вдигнах полите си над коленете и се стрелнах нагоре. Задъхана, отворих вратата и ме посрещнаха полъх на хладен въздух и безброй звезди на небето. В града долу блещукаха лампи и свещи – една малка галактика сама по себе си.

Тук атабегът на бащата на Шахриар донесъл трупа му след самоубийството му и го нарязал на четиресет парчета заради бунта му.

„Стоя тук, в крайчеца на най-високата точка в цитаделата. Долавям лек дъх зад гърба си. Царят застава до мен. Дори на слабото сияние от звездите и лампите, разбирам, че е ядосан: устните му са стиснати, погледът му е твърд, изражението му е напълно различно от обичайната ведрост. Призлява ми, като си помисля, че аз предизвиках тази промяна.

– Царицата ми каза, че си знаела.

– Какво съм знаела, царю?

– За нейното прелюбодеяние.

Мълча. Какво мога да кажа?

Той пристъпва към мен и усещам мирис на пот и мускус.

– Не се тревожи, Шехерезада. Простих ѝ. Обичам я. – Той ме погалва по шията и тръпки пробягват по кожата ми. – Но на теб не мога да простя. – Ръцете му се стягат около врата ми и пред очите ми избухват звезди.“

Плеснах стената и болката прогони кошмара. Царят нямаше да разбере. Не биваше да разбира! До другата седмица и аз щях да съм забравила. Сякаш нищо не се бе случило.

Слязох от Огнената кула, далеч от страховития призрак на Шахриар, който бях извикала във въображението си. От кого се страхувах повече? Довчера бих казала от Фатане. В добро настроение тя беше царствена и недосегаема. В лошо – ледена и гневна. А Шахриар? Той беше слънчев и щедър, но бе израснал в сянката на позорното разчленяване на баща си. Къде се беше пропил този спомен? Къде беше избуял?

Докато се връщах към покоите ни, чух барабани и смях да ехтят от пира на Фатане, макар напевните декламации на поета да бяха свършили.

В тази част на цитаделата беше тихо, далеч от шума на увеселението. Канех се да отворя вратата към нашето крило, когато го чух отново – познат звук. Чувала бях този звучен глас – поетът! „Причува ми се.“ Спрях се на прага. Не биваше да тръгвам към тези звуци отново. Нима не съжалих дълбоко първия път? В най-добрия случай щях да си спечеля врагове в лицето на двама непознати. Разнесе се нов стон, този път женски, и аз поех към него. „Ще се приближа съвсем мъничко.“ Изух пантофките си до вратата и стъпих боса върху студения под.

В края на пустия коридор някой беше угасил факлите, така че само аз бях осветена. Задъханите стонове станаха по-силни.

Достатъчно. Понечих да се върна бързо назад, но тогава се случиха три неща едновременно: чух поетът да вика: „О, царице!“; факлата зад мен лумна и освети за един кратък миг царицата в обятията на поета и очите ѝ срещнаха моите.

Случи се и още нещо: разбрах, че съвсем скоро ще умра.

Събудих се, изпълнена с мрачно предчувствие. Усещането размътваше мислите ми, стягаше корема ми, натискаше раменете ми надолу. Очите ми отказваха да се отворят. Въпреки това ги отворих. Слънцето играеше по лицето ми, топло и сияйно. С мъка се надигнах и седнах.

Тя знаеше. Знаеше, че съм я видяла вече два пъти. Тя знаеше, но царят не знаеше. Царят не знаеше нищо, но аз знаех.

Тя беше недостойна жена. Безсрамница! Прелюбодейка и грешница, която заплашваше семейството ми. Лъжкиня като нея заслужаваше да бъде разкрита.

Спуснах се към вратата и извадих махагонова кутия, купена от Улицата на хартията в Багдад. Хартията беше тънка и слънчевите лъчи прозираха през нея. Когато приказките ми се получеха особено хубави, ги записвах върху тази хартия за Дуня, татко и братовчедката ми Лейла. Веднъж или два пъти дори чух да ги разказват в харема, сякаш бяха добре известни приказки от стари времена.

Разгънах хартията и натопих перото в бронзовата мастилница с формата на лъв, обрамчен от венец с рози и бодли. Подарък от майка ми, с която учех двустишия от „Шах-наме“, майка ми, от чиято уста винаги се лееше поезия.

Островърхият капак на мастилницата издрънча.

Внимателно написах:

О, царю кермански, питал ли си се някога ти,

дали жена ти не крие неподозирани дълбини?

Сгърчих недоволно лице. Стихове, които биха разплакали Фирдоуси. Повторих куплета десетина пъти, за да усетя ритъма му. Перото задращи по хартията.

Сърцето ти царицата в своите ръце държи,

но кого ли тя прегръща далеч от твоите очи?

Не бяха стихове, които да се декламират навеки, но щяха да свършат работа. Преписах ги на чисто с наклонени букви, украсих ги дори с малки ромбове. Изрязах посланието, след като мастилото изсъхна и навих късчето хартия около кутрето си като пръстен. После изгорих черновата и събрах пепелта в длан. Меката сива купчинка потрепваше, докато вървях към прозореца. Духнах я и пепелта полетя покрай минаретата, куполите и жълтите крепостни стени на Бам. Тези думи вече не бяха нищо повече от пясъка в пустинята Деще Лут, от снега по върховете на планините Кубанан.

Облякох зелена туника с дълбоко деколте, обточена с дебели златни ширити, а отгоре лилав вълнен кафтан, избродиран с искрящи червени и оранжеви цветя. Завързах одеждата на кръста си накрая с шарф с ресни. Дългите ми шалвари се спускаха до глезените, а на главата си сложих диадема с висулка от крушовиден гранат, полюшваща се в центъра. Обичайната процедура по обличането ме разсея от бремето, което носех на плещите си.

Ръката, стискаща бележката, беше потна. Опитвах се да не мисля накъде съм се запътила. Коридорът жужеше от бъбренето на писари и метачи, чиновници и готвачи, които ме подминаваха, без да ми обръщат внимание.

Двама тюркменски мамелюци, физическа връзка с тюркските ни корени, стояха от двете страни на вратата към покоите на царя. Шлемовете им завършваха с остри върхове, а ризниците им от застъпващи се железни пластини сияеха приглушено в сребристо като лъскави риби, изложени на пазарска сергия.

Не можех да предам бележката на царя по този начин. Стражите нямаше да пропуснат това. А после всички щяха да ме сочат с пръст. „Неомъжена девойка на възраст за женене разпалва скандал от скука. Везирът не е изпълнил дълга си да омъжи дъщеря си. На деветнайсет, а още без съпруг! Бог да ни е на помощ!“

Обърнах се и си тръгнах.

Носех хартийката в продължение на четири дни, докато не омекна като ленено платно, а текстът се размаза от нервното потриване на ръцете ми. Вчера незабелязано гледах как Фатане се разхождаше в градината за ръка с царя и от гледката устата ми се изпълни с вкуса на вкиснало мляко. Само че тя ме избягваше, а това мълчание беше още по-страшно от заплахите ѝ.

За втори път приближих вратата на царя.

Мамелюкът отляво се усмихна. Зъбите му бяха криви и няколко липсваха. В битка лицата им бяха скрити с покривала от метални брънки, но докато пазеха вратата на царя, лицата им бяха открити. Шамшири висяха на кръста им, а на гърба си носеха закачени щитове.

– Шехерезада Хатун.

Той и другарят му сведоха глави, а ризниците им издрънкаха като дайрета.

Усмихнах се и започнах да развивам хартийката от пръста си.

– Баща ми при царя ли е?

– Царят не е в покоите си.

– О! – „Ами ако Фатане намери посланието преди него?“ – Царицата тук ли е? – Надявах се, че въпросът ми е прозвучал невинно, макар да го почувствах странно в устата и ушите си.

Листчето висеше хлабаво в ръката ми, а страхът от царицата бе заседнал в съзнанието ми като конец, твърде дебел, за да премине през иглено ухо.

– Всичко наред ли е?

Принудих се да вдигна очи.

– Да, да.

Пазачите не забелязаха колебливото потрепване в гърлото ми.

– Знаете ли кога ще се върне царят... за да знам кога да очаквам баща си?

– Царят ще се върне след два часа, след обедната молитва в Голямата джамия. После ще обядва в тронната зала. Както обикновено.

„Вярно.“

– А Фатане Хатун?

– Тя ще се върне чак довечера.

Тогава невъзможното изведнъж ми се стори напълно възможно.

Трябваше да ги разсея. Можех да се престоря, че съм видяла натрапник или...

– Знаете ли приказката за стража, който станал халиф?

Когато не възразиха, а ме погледнаха с очакване, аз подхванах:

– Разказват, пък само Аллах знае дали е било така, че в Багдад, Града на мира, където джинове бродят, преобразени като хора, и ако не внимаваш... – Гърлото ми беше пресъхнало. Стараех се да не мисля колко много зависеше от този момент. Опитвах се да не си представям как мамелюците ме отпращат с пренебрежителни усмивки, как царицата изниква до мен като джин. Преглътнах и притиснах ръка върху разтуптяното си сърце. – ... и ако не внимаваш, може да ти откраднат душата на улицата, живял един скромен страж на име Раис.

Листчето пареше в ръката ми.

– Раис бил мъдър и честен човек. Когато вечер се прибирал у дома от работата си като страж на халифа, заварвал мъже и жени да го чакат, за да се произнесе относно споровете помежду им.

Халифът бил пълна противоположност на Раис. Той заграбвал пари, предназначени за бедните, за джамиите и медресетата, и ги използвал, за да поддържа разкоша в харема и в дворците си. Налагал налог след налог, за да могат той и свитата му да се гощават обилно с агнешко и да пият вино до насита. Но за Раис не било от значение дали халифът е добър или лош. Той бил дал клетва да го пази и това и правел.

Всяка година халифът минавал със свитата си през Багдад, за да се окъпе в хвалебствията на поданиците си. Като великодушен владетел той хвърлял жълтици на хората, но впоследствие те виждали, че това са само боядисани в жълто грошове. Тази година обаче, докато бляскавите носилки се поклащали през обикновено огласяните от глъчка улици, хората стояли мълчаливо с присвити очи и изпити лица.

Мамелюците се бяха увлекли. Познах по захласнатите им очи и леко отворените им усти.

– Раис следвал халифа и заставал нащрек на всеки завой. Процесията не се натъкнала на препятствия, а хората, макар и мрачни, кротували. Но тъкмо когато носилките навлезли в сянката на двореца, един висок, слаб мъж се хвърлил към халифа, като преодолял стражите, сякаш били мъгла. Той бил от тайната секта на асасините, които се обучавали в планината да убиват с лекота и после да изчезват като пара на слънце.

Ръцете на мамелюците висяха отпуснати – асасин би могъл да нахлуе през прозореца и да ме посече, без дори да забележат.

– Раис знаел дълга си. Той се хвърлил към нападателя, но мъжът имал дяволски късмет и подготовката на асасин. Намерил тънък като косъм процеп в бронята на Раис и забил кинжала си в сърцето му.

Все още можех да си тръгна. Да смачкам листчето в ръката си, да го изгоря и да издухам пепелта. Да се обърна и да си тръгна, а тайната да остане да горчи само на мен и на Фатане. Но пък от друга страна – праведно беше да се казва истината, да се нададе глас срещу нередностите.

„О, Господи.“

Листчето се изплъзна от пръстите ми и се спусна бавно като перце на настлания с мозайка под.

– Преди другите стражи да успеят да се намесят, асасинът се промушил между тях като светкавица и пробол халифа, чиито златоткани одежди се обагрили в червено.

Полите ми скриха листчето.

– ... Безжизненото тяло на халифа се изтърколило от носилката.

Пристъпих по-близо до вратата, влачейки листчето с подгъва на дрехата си.

– Преди стражите да успеят да заловят асасина...

Вдигнах поли над глезените си.

– ... той обърнал кинжала срещу себе си и паднал върху другите два окървавени трупа на багдадската улица.

„Господи, помогни ми!“ Развях поли и изтиках листчето в процепа между вратата и пода. Вдигнах отмалели ръце и въздъхнах.

– Но това се случило в Багдад, а в този град сред хората бродели и други, нефелни същества. Суматохата привлякла вниманието на преминаващ джин. Той погледнал халифа и веднага разбрал, че е мъртъв – от устата му не излизал дъх, сърцето му не биело. Само че знаел още нещо, което другите не знаели. Раис бил жив. Стеклите се стражи потреперали, когато усетили присъствието на джина, невидим и безплътен, докато се промушвал между тях и се надвесвал над Раис. Раис бил толкова близо до смъртта, че виждал измерения, невидими за другите.

– Знам кой си, Раис ибн Кабир, и ще те спася. – Джинът бръкнал в сърцето на Раис и извадил нещо сребристо, което изглеждало като разтопен метал в един миг и изчезнало в следващия. Джинът знаел, че душата на Раис е добра и чиста, неопетнена от сребролюбието на халифа. Той взел душата на стража и я духнал в устата на халифа. С едно докосване затворил раните на владетеля и животът отново проблеснал в кафявите му очи.

В Багдад разказват, че сблъсъкът със смъртта променил халифа. Той намалил данъците, заживял по-скромно, строял джамии и училища, правел дарения на народа. Дори поканил семейството на посечения си страж да живее с него и след време се оженил за жената на стража, макар да била бедна. И ако халифът понякога говорел късно нощем с невидим събеседник, какво значение имало след всички добрини, които бил извършил? Ето така стражът станал халиф.

Мамелюкът от дясната страна на вратата се сепна, а другарят му отляво се ококори, сякаш събуден от дрямка.

Отдалечих се от стражите, изпълнена с облекчение. Някакво непознато усещане премина през мен. Затруднявах се да определя какво точно представлява, докато не осъзнах, че това е сила, недоловимата, но изумителна способност да омайвам с приказките си и да постигам целите си. Чувствах я върху езика си, странна и горчива в началото.

Но постепенно започна да ми се услажда.

3.

Мюезинът привършваше призива за вечерната молитва. Все още не бях чула нищо – никакви слухове, надигащи се като пара от харема и носещи се от страж на страж, от слуга на слуга. Прекарах деня, сгушена в леглото, под предлог че имам стомашно неразположение, но всъщност ме измъчваха терзания. Ами ако бележката бе изметена от някоя метла или отнесена от течението? Ами ако никой не я прочетеше? Ами ако царят все пак я прочетеше? Ами ако Фатане я намереше, прочетеше ситните букви с присвити очи и разбереше, че съм я предала?

Искаше ми се да не бях казвала нищо.

„Царят държи навитата бележка, а в очите му пламтят ярост и страх. Царицата стои с изправен гръб, самоуверена.

– Фатане, мила, какво означава това?

По разтреперания му глас Фатане разбира, че той ще ѝ повярва, ако отрече, защото отчаяно му се иска тя да отрече.

– Какво държиш? – Тя протяга ръка. Царят неохотно пуска листчето в дланта ѝ. По красивото ѝ лице се изписва възмущение. – Не мога да повярвам, че би повярвал на подобни лъжи, любими!

Той свежда засрамено глава.

– Знаех си, че не е вярно, но...

Фатане къса бележката на парченца. Хваща Шахриар за ръката и потрива палеца му със своя.

– Разбирам. Завистливи хора искат да всеят раздор между нас. Знам и кой е виновникът – Шехерезада, дъщерята на твоя везир. Завистливо и омразно момиче. Шпионка на огузите. Навярно цялото ѝ семейство шпионира за тях.

Лицето на царя се стяга от ярост.

– Тогава ще бъде наказана! – Той призовава мамелюците. – Задръжте Шехерезада! Ако се наложи, задръжте и баща ѝ, и сестра ѝ.“

– Шехерезада!

Стаята се завъртя и за малко да падна от ниското легло. Татко стоеше на прага с мрачно изражение.

– Гулнар ми каза, че си болна.

– Нищо ми няма, татко. – Отидох след него до писалището, където той прегледа някакви книжа и пъхна част от тях под мишница.

– Добре, добре. – Татко вдигна глава и видях, че е угрижен. – Лоша работа с царя. Тази вечер ще бъда зает. Ти си почивай. Ще изпратя да повикат лекар.

– Какво е станало?

Макар че вече знаех. Какво друго можеше да бъде? Баща ми се беше сблъсквал хладнокръвно с войни и мор, а сега трябваше да му тегля думите с ченгел от устата.

Лицето му стана безизразно.

– Спор с царицата. Трябва да се явя при царя, преди да направи нещо прибързано. Просто... пази Дуня. И себе си.

След като татко излезе, пригладих плитките си и станах, за да отида в харема. След сватбата, това беше владението на Фатане, двор в двора, където жени се домогваха до власт и плетяха интриги. Ако имаше новини, то щях да ги науча там. Докато вървях през цитаделата, отвсякъде долиташе шепот – в??? ???????? ??????? ???? ?? ???? ????????, ???????? ???????? ???? ? ?????. ???? ????? ??????? ?????? ??? ? ?? ????? ?? ?? ??????.

? ?, ??????????, ????? ?? ???? ?? ???? ??? ? ?????? ?? ??????????, ????? ???????? ????????? ?? ??? ????????? ? ?? ???????? ???????????.

?? ???????? ?? ?? ????????.

?????????? ???? ???????? ??????? ????? ?? ??????, ?????? ?? ????? ?????? ??????. ??? ?? ???????, ?? ???????? ??????? ????? ? ?? ????? ???????, ????????? ??? ???? ? ?????? ??????, ????? ? ???? ? ???????????, ????????? ? ?????????. ????????? ???? ????? ?? ???? ? ?????? ?? ??????? ?????????? ?????? ? ???????????? ??????? ????. ?????? ????, ???????? ?? ???? ????????, ??????? ????? ? ????? ?????? ????. ?? ?? ???????? ? ?? ???? ???? ? ????.

? ???, ?? ?????????? ?? ???? ?????? ? ?????? ????? ????? ??? ? ???? ????. ? ?? ?? ??????? ???????? ?? ??????.

? ?? ?? ???? ???? ?? ???? ??, ?????????? ?????? ? ????????? ?????? ????? ????, ????? ??????? ????????? ??????? ? ???? ????? ?????.

? ???? ????, ?? ? ????????? ???? ? ????????. ???? ??????.

? ????? ??????? ??????? ? ????? ?? ????????? ? ???????? ???? ? ?????? ????? ??????? ???. ?? ?????? ???????, ?? ????? ?? ?????? ???????. ? ... ? ????? ????????? ???????? ? ??????????????. ??? ??????? ?? ? ????? ? ???????? ? ????.

??????? ??.

? ???? ?? ?? ??? ? ? ????????

? ??, ?? ???? ???????? ???? ?? ?????? ?? ????? ???? ??. ????????? ?????? ??????? ? ???????, ?????? ?????? ???????? ? ????. ???-?????? ? ??????? ? ???????? ?? ??? ???? ????, ???????? ? ??????????, ????? ????? ??????????????? ?????????. ? ?????? ????????? ? ????, ??????????? ?? ??????, ??????? ?? ????? ??????? ??????, ???? ?? ??? ?? ???? ??????????. ? ????? ???????? ???? ? ???? ??.

? ? ?????? ?????? ? ?????? ?? ???? ???? ??????? ?????.

исш сановник съскаше нещо на един министър, чиновник говореше тихо с писар. Млад слуга профуча покрай мен и за малко да ме събори.

– О, Шехерезада, научи ли нещо от баща си? – попита ме министърът, който прекъсна разговора си със сановника и ме погледна обнадеждено.

Аз побързах да се отдалеча.

Пристигнах пред голямата дървена врата на харема, пазена от двама сурови евнуси. Щом ме познаха, те отвориха тежките врати и се откри коридор, облицован със сини и зелени плочки, пълен с жени – братовчедки, наложници и придворни. Коридорът беше топъл от дъха и телата им въпреки бълбукащия фонтан и размахващите ветрила роби. Зърнах Хана, дъщерята на един съветник, привела глава с други знатни дами. Тя ме забеляза и ми даде знак с ръка.

– Чух, че мамелюците на царя идвали в харема преди около час – каза Хана. – За да отведат царицата за разпит.

– Да си чула нещо от баща си, Шехерезада Хатун? – Въпросът зададе млада дама, чиито къдрици обгръщаха главата ѝ като тъмен ореол.

– Каза само, че е възникнал спор с царицата. Нищо повече.

– Царят намерил бележка – обади се наложница с бадемова кожа и бръчки около тъмните очи. Тя седеше встрани, на диван от пъстра коприна. – ... в която обвиняват царицата в прелюбодейство. Той тръгнал да я търси с листчето в ръка.

Задавих се.

– Знае ли се кой я е написал?

– Не, но това накарало царя да тръгне да търси жена си. Претърсил всички дворове и градини, всички скрити стълбища и ниши. Най-накрая я намерил в обятията на роб като перо, натопено в мастилница, точно както предупреждавала бележката. – Когато публиката ѝ ахна, наложницата се напери, доволна от добре приетия разказ, само че още не беше приключила. – Царят пронизал роба с меча си.

– А Фатане Хатун? – Гласът ми беше едва доловим шепот.

– Тя помолила за милост и сега стои затворена в тъмницата.

С Дуня седяхме от двете страни на дъска за шатрандж. Тя премести алабастровия си везир и моята гранитна колесница го взе. Наближаваше полунощ. Татко още не се бе върнал и нямахме вести за съдбата на Фатане. Не будувахме само аз и Дунязада – навън лампи все още светеха по прозорците на градските къщи и горяха огнища.

– Според теб какво наказание заслужава царицата? – Пръстите на Дуня, с лъскави розови нокти, завършващи с малки полумесеци, танцуваха по главите на фигурите – слон, кон, войник, – преди да преместят слона по диагонал.

Какво наказание заслужаваше тази безразсъдна жена? Прелюбодейка, която не се спря, след като я хванах веднъж, че и втори път?

Стомахът ми се сви, когато почуках един войник, а после друг, но избрах да преместя слона.

– Ако прояви милост, ще изглежда слаб.

А нашата империя не беше изградена на принципа на милостта. Майки избождаха очите на знатните си синове, султани тровеха жените си, военачалници въртяха царе на малкия си пръст.

– Никой ли няма да се застъпи за нея?

Конят на Дуня приклещи шаха ми и не можех да го преместя, без да го поставя в шахмат.

„Аз ще съм виновна за смъртта ѝ.“

Но какво можех да кажа? Царят разполагаше не само с моята бележка: видял беше с очите си, надушил бе царицата и нейния любовник. Щеше да вижда греха ѝ във всеки тъмен ъгъл на цитаделата до края на дните си.

Повалих шаха си в знак, че се предавам, и фигурката падна с трясък на пода.

Гулнар се опитваше да ме събуди с чаша топъл чай. Клепачите ми се повдигнаха неохотно. Все още усещах размитите събития от съня си.

– Събуди се, Шехерезада – прошепна татко.

– Какво?

– Трябва да ставаш, скъпа.

– Какво има? – Въпросът излезе завалено от устата ми.

– Царят е заповядал да екзекутират царицата тази сутрин. Тя настоява ти да присъстваш и царят е изпълнил молбата ѝ. Не успях да го разубедя. Той отказа дори да я даде на съд. Гулнар, приготви Шехерезада.

Вратата се затвори и Гулнар, все още по памучна нощна риза, сипа студена вода от стомната в голяма глинена купа. Измих си лицето и потреперих от студ.

Той ще го направи.

Гулнар сплете набързо косата ми и постави ефирен воал на главата ми, закрепен с диадема. Уви ме с наметка, подплатена с катеричи кожи, и завърза сивата ми туника с тъмночервен шарф – сиво като небето на разсъмване, червено като кръвта.

– Бъди смела – прошепна тя на огузки, преди да изляза с татко.

Сякаш цялата цитадела – от чиновниците до наложниците – с? ?? ??????? ? ?????????? ?? ???????? ????. ????? ?? ?????? ????? ? ???? ?? ?????? ??. ??? ??? ??????? ?? ???????, ?????? ????????, ?? ?? ?????????? ????? ? ???? ?? ???????????. ????????? ?? ????? ?? ?????? ? ????????? ?????. ????? ???? ???????? ???????? ??????????? ?????. ????? ?? ??????? ??????? ?????? ?? ??? ??? ?????? ????, ??????? ??????? ?? ????????? ? ????????? ?? ?????????.

??????? ???????? ????? ? ????? ?? ? ?????????? ???????? ?? ???????????, ??????????? ? ???????? ? ???????? ???? ?? ??????????? ?????????. ????? ?????? ?? ??????, ??????? ?????? ???? ?? ?????? ??. ??????? ????? ?? ??????.

??????? ?? ?????? ?? ?????? ? ?????? ??????, ?????? ?? ?????? ?? ????? ? ??????. ???????? ? ???? ???? ??? ????????? ?????, ?? ???? ???????? ?????? ?????. ?????????? ?? ???????????? ?? ???? ?????????? ?????????? ? ???? ? ???????? ????? ????? ??????? ?????????? ??? ??????? ?.

??????? ??????? ?? ??????, ?? ???????? ?? ???? ??????? ? ??????. ??? ?? ? ???????. ????????? ?? ? ????. ?????? ??????? ????. ?? ?????? ???? ? ?????? ? ???? ????????, ?? ?? ?????? ???????? ?? ??????. ?????? ? ??? ????????? ??????? ? ??????? ???? ???? ?????? ? ??????.

е бе събрала в подножието на Огнената кула. Татко ме въведе вътре с ръка на рамото ми. Зад нас тълпата се разшумя, когато забеляза, че ще присъствам редом с него на екзекуцията. Излязохме на върха на кулата в студената утрин. Слаба бяла светлина огряваше крепостната стена. Успях да различа смътния силует на все още спящия град, тъмните извивки на пустинята и планините на хоризонта.

Вятърът блъскаше воала в очите ми и размазваше образите на съветниците, сановниците и писарите в мрежесто сиво на издигнатата платформа. Царят стоеше до палача, сключил мрачно ръце на кръста си. Стиснах татко за ръката.

Вратата на кулата се отвори и Фатане излезе, водена от стражи от двете ѝ страни. Облечена с бяла роба със сребристи шарки, тя беше вдигнала високо глава. Светлината от разпукващата се зора осветяваше хлътналите ѝ бузи и хвърляше сенки върху тъмните полумесеци под миглите ѝ.

Очаквах Шахриар да омекне, но погледът му беше разсеян и празен. Той не я виждаше. Отказваше да я види. Фатане изправи гръб. Не носеше воал и косата ѝ беше вдигната, за да улесни задачата на палача. Пулсът ѝ със сигурност туптеше в гърлото като бяло платно в морето.

Фатане застана пред дръвника. Ръцете ѝ не бяха вързани и тя се взря напред, над главите на зяпачите, към полетата и небето. За миг очите ѝ срещнаха моите и ми се прииска земята да се отвори и да пропадна до дъното на кулата, далеч от царицата. Тогава Фатане извърна очи, сякаш не представлявах нищо.

– В името на Аллах се кълна, че те видях да извършваш прелюбодейство. – Царят повтори клетвата четири пъти. – Нека върху мен се стовари целият Божи гняв, ако лъжа. Отричаш ли?

Тя мълчеше.

Всичко застина.

– Тогава си виновна за разврат, прелюбодейство и измяна – произнесе царят. – Наказанието за тези престъпления е смърт.

Очаквах потрепване от емоция, някакво доказателство за любовта му към Фатане, но по нищо не личеше, че царят се кани да убие любимата си. Сякаш никога не бе казвал: „Не е ли тя най-красивата, най-добрата, най-милата и нежна жена на света?“.

Сякаш Фатане не означаваше нищо за него.

– На колене – заповяда той с равен и студен глас.

Тя падна на колене, сякаш изпълняваше стъпка от танц. Наведе глава, затвори очи и зачака. Призивът за утринна молитва, дрезгавият зов на мюезина, неземен в силата си да призовава мъже и жени да се изправят пред Създателя, раздра тишината. Хрумна ми, че тя ще го помоли да пощади живота ѝ, да я изпрати в изгнание, да си спомни за любовта си към нея. Но царицата остана да стои с наведена глава и ръце, прихванати под пъпа за молитва.

Когато призивът на мюезина заглъхна, палачът замахна с ятагана. За една безкрайна секунда стоманата се сля с надвисналите в небето облаци. Въпреки тежката ръка на татко на рамото ми, не можех да извърна очи. Острието проряза кожата ѝ, после и плътта. Чух силното хрущене от съприкосновението на метал и кост и потреперих, когато кръвта шурна като фонтан в градините на двореца и накрая зяпнах, когато все още зрящите зелени очи се впериха в мен от коша. Тялото ѝ се свлече върху дръвника, бялата роба се обагри в алено от все още горещата ѝ, прясна кръв.

Зарових глава в топлото рамо на татко. Аз бях виновна. Написах четири реда и отнех живота на една жена. Опитах се да си напомня, че тя беше грешница, която заслужаваше подобен край.

„На Аллах принадлежим и при Него ще се върнем.“

Устните на царя помръдваха, докато шептеше същата молитва. Затвори очи. Отвори ги. Погледна баща ми.

– А сега, везир Мохамед, – Кръвта ми се смрази от ведрия му тон. – да започнем търсенето на новата ми съпруга!

4.

Необичайното настроение на царя се пропиваше в цитаделата. Винаги когато го зърнех, той беше хаплив, напрегнат, но ведър, с усмивка, по-широка откогато и да било преди, и очи, които искряха студено.

Изминали бяха две седмици от екзекуцията на Фатане Хатун.

А хората в Бам? Те скърбяха за царицата си, въпреки разкритията за нея. Скърбяха за щедростта ѝ, за джамиите и медресетата, които беше построила, за благосклонността ѝ към музиканти, поети и художници. Скърбяха за нея въпреки гнева на Шахриар, покриха домовете си с черно и се биеха в гърдите от мъка, докато Шахриар не изпрати войници да ги накарат да замълчат, да откъснат черното сукно от рамките на вратите и да заличат името на Фатане от джамиите и медресетата, основани от нея. Поет, покровителстван от Фатане, написа куплет в нейна чест, който се разпространи сред хората в града.

Преди два дни войниците на Шахриар го разпънаха на кръст пред разярената тълпа.

Край цитаделата бяха издигнати клади. Имаше една дори в градината на двореца, където изгаряха рози и зюмбюли. Снощи някой подпали изоставен магазин и пламъците изригнаха в огнена колона, която освети града с адско зарево.

Татко се беше подчинил на заповедта и бе обещал да претърси Персия, Арабия и Индия за подходяща невяста. Но царят беше нетърпелив и чиновниците му съставиха списък на мъжете в Керман с най-много дългове и хубавички дъщери. На тези бащи царят обеща опрощаване на дълговете и честта да бъдат бащата на следващата царица. Бащите с връзки в царския двор отговаряха уклончиво, но най-отчаяните бяха готови да приемат условията на царя. Чиновници обхождаха всички домове и най-сетне в една задушна вечер се върнаха с жената, избрана да бъде следващата съпруга на царя.

Оставих изрисуваните карти, с които играех разсеяно, когато чух звън на флейти през прозореца. Дуня ококори очи, а приятелката ни Махпери подреди картите си на спретната купчинка на масата. Изтичахме до прозореца, за да видим каквото можем на мъждукащата светлина от факлите. Пристигнала бе малка конна процесия със стар паланкин с форма от времената, когато майка ми се бе омъжила, поклащащ се на широкия гръб на кафяв кон.

– Това трябва да е тя – прошепнах аз.

– Какво ли ще стане с нея?

Махпери каза с плаха надежда:

– Царят сигурно ще я обича и почита. Хубаво е, че помага на баща ѝ да изплати дълговете си.

Ние с Дуня мълчахме и Махпери остави надеждата да погине, едва излязла от устата ѝ. Царят би могъл да я обикне, това беше вярно. А луната можеше да се разпукне на две и да падне като звезда.

Булката, Алтънджан, беше пристигнала и сега жените от цитаделата бяха длъжни да отидат в харема, за да я приготвят. Принудително веселие отекваше в огрените от факли коридори. Музиканти свиреха на флейти и барабани и макар музиката да трябваше да звучи тържествено, усещането беше тревожно. Момичето нямаше майка, така че една от лелите на Шахриар стоеше на пост, докато наложниците на царя, роднини и знатни дами вплитаха в косите на булката скъпоценни камъни и изписваха ръцете ѝ с къна.

Алтънджан седеше по средата на харема с разперени ръце, петнайсетгодишна, но напълно спокойна. Дори когато по лицето ѝ избиха капчици пот, черните ѝ очи не потрепнаха. Хванах я за ръката, за да размажа мократа зелена къна по дланта ѝ и усетих разтуптяното ѝ сърце.

Дадох знак на една слугиня да донесе сребърен поднос, от който взех чаша със студен нектар от нарове и я поднесох към устните ѝ.

– Благодаря. – Гласът ѝ беше приятен и мелодичен, глас, за какъвто си мечтае всеки разказвач на приказки.

Нарът обагри устата ѝ в червено.

– Как се казваш?

– Шехерезада Хатун.

Нанесената къна, която се стараехме да пазим, се размаза между пръстите ѝ, когато ръцете ѝ потрепериха.

– Страх ме е, Шехерезада – каза тя толкова тихо, че другите жени, и особено лелята на царя, не можаха да я чуят. – Боя се, че... ще ми се случи нещо. Като на Фатане Хатун.

Избърсах петното от меката ѝ длан и се взрях в големите ѝ като на антилопа очи. Какво можех да кажа на това момиче, което хем да е истина, хем да го утеши? Почувствах как у мен се надига гняв към баща ѝ, който я бе продал, към царя, който я бе изтръгнал от дома ѝ, и към всички нас, които жужахме около нея като пчели, но не можехме да я предпазим от злия дух, обзел царя.

– Няма защо да се страхуваш. Фатане Хатун беше лоша жена. Беше горделива и безразсъдна. Ако бъдеш добра с царя, той ще ти отвърне със същото. – Усмихнах се. Надявах се, че съм права. – Готово. Харесва ли ти къната?

Тя разгледа сложните плетеници, разцъфнали като цвете в центъра на дланта и виещи се като лозници по пръстите.

– Много е красива, благодаря.

В синкавата мъгла на съня почувствах ръце върху тялото си. Седнах стреснато в леглото. Дуня се проясни пред очите ми. Притиснах с длан разтуптяното си сърце.

– Господи, Дуня! Помислих те за ифрит.

– Не мога да заспя.

Спомени от снощи нахлуха в главата ми. Алтънджан в харема, изрисуваната ѝ с къна ръка, трепереща в моята. Алтънджан, бляскава в изумруденозелен кафтан, докато подписваше брачния си договор с царя. Изненадваща, позорна завист се надигна у мен. А сред твърде шумните гости и оглушителната музика царят сияеше мрачно като черното сърце на разиграващия се фарс.

– Чух шум. Женски плач.

Побиха ме тръпки.

– Сънувала си, Дуня. – Отворих резбованите капаци на прозорците – звезди все още блещукаха в небето, но хоризонтът светлееше, за да даде знак на мюезините в Бам да измият ръцете и краката си и да изкачат витите стълби до минаретата, за да призоват народа за молитва.

Дуня поклати неубедено глава.

– Ела с мен.

Наметнах подплатената с кожи наметка върху ризата си и тръгнах след нея. Вратата на татко беше затворена, обичайното му хъркане не се чуваше. Опитах се да не си вадя прибързани заключения.

Факлите бяха догорели през нощта и с Дуня се промъкнахме през сенките до Огнената кула. За разлика от утрото, в което екзекутираха Фатане, сега нямаше хора.

– Виждаш ли, Дуня? Всичко е наред. Царят не би... – Не знаех какво да кажа. – Той не би я наранил.

Дуня отпусна тежко глава на рамото ми.

– Права си.

Тъкмо се обърнахме да си тръгнем, когато чухме стъпки. Притиснахме се плътно до стената и затаихме дъх.

Появи се пребледнелият Шахриар.

„Не.“

Той излезе от кулата, без да се обръща назад.

След него излезе татко с изписани по лицето скръб, гняв и страх, както и нещо, което досега не бях виждала: безсилие.

„Не!“

Стиснах Дуня и сподавих надигналия се в гърлото ми вик.

От кулата с тежка походка излезе облеченият в черно палач и чевръсто вдигна някакъв кош. В тишината чух нещо да капе по каменните плочи. Капките бяха червени, не, черни бяха и всяка от тях ехтеше като удар на барабан, като грохот на гръмотевица.

Нима бях отвела Алтънджан на смърт като агне на заколение? Нямах представа, че царят ще я екзекутира, че ще я заведе на върха на Огнената кула, без дори да свика придворните. А аз я бях успокоила! Трябваше да видя, че царят е опасен, че бях отворила бутилка и бях пуснала на свобода зъл дух, който обсеби душата му. Трябваше да я изведа тайно от цитаделата и да я заведа в планината. Дали ме бе проклела, когато ятаганът се бе стоварил върху врата ѝ? Но от друга страна нямаше какво повече да направя. Царят щеше да постъпи както е решил, а Алтънджан поне беше умряла с надежда.

Разтрих корема си. Не можех да се отърся от страха, че съм убила не само една царица на Керман, а две.

Едва няколко часа след като Алтънджан беше обезглавена – само няколко часа, след като с Дуня видяхме палача да изнася момичето, което държах за ръка едва вчера, царят съобщи, че си търси нова невяста. Из коридорите на цитаделата се усещаше осезаемата липса на млади жени. Готова бях да се обзаложа, че ако тръгна по улиците на Бам, ще видя как девойки на възраст за женене биват набързо омъжвани или скрити в далечни краища на провинцията.

Искаше ми се да вярвам, че Алтънджан е била последното, изпълнено с насилие сбогуване с Фатане, преди царят отново да дойде на себе си.

Слънцето във вътрешния двор напичаше твърде силно. Диадемата ми изтрополи на плочите и воалът ми отлетя в един сенчест ъгъл, въпреки това продължавах да се задушавам. Разхлабих рязко яката на дрехата си, като едва не я разкъсах.

Стоях в центъра на предателство и кръв. Сама в огрения от светлина вътрешен двор. С остро перо и фина хартия бях предизвикала касапница и лудост.

Вятърните камбанки иззвънтяха и усетих сладникав мирис на пушек. Тихо скандиране, подобно на напев трептеше във въздуха. Не можех да различа думите. Скочих от леглото и отворих прозореца. Започна да ми щипе на очите. Тъмна, пъплеща тълпа обграждаше Арг-е-Бам. Цитаделата гореше! Но не, това бяха само димящите факли, държани от хората в нощта. Скандиранията станаха по-силни. „Върни ни я! Върни ни я!“

Тази вечер булката беше девойка от Бам, дъщеря на земевладелец от средна ръка, намерена от чиновниците на царя само две седмици след смъртта на Алтънджан. Казваше се Шиде и първата ѝ брачна нощ с царя още не беше свършила. Дали чуваше скандиранията?

– Везир Мохамед!

Сърцето ми спря. Гласът беше тънък. Женски. „Майка ѝ ли беше това?“ Опитах се да видя кой се бе обадил, но се намирах твърде далеч и беше твърде тъмно.

– Везир Мохамед! Везир Мохамед! Ти имаш дъщери! Върни ни нашите!

Изтичах от стаята си и отидох при татко и Дуня на прозореца. Той свали ръка от рамото на сестра ми.

– Трябва да вървя.

– Те знаят за нас – каза Дуня, след като татко излезе.

Думите ѝ ме смразиха.

Татко се появи на крепостната стена с двама мамелюци. Тълпата беше многобройна и разярена, сякаш цял Бам се бе вдигнал, за да поиска свободата на Шиде Хатун. Татко беше нахлузил официален кафтан върху нощната си риза и сребристите шевици блещукаха на мъждивата светлина. Той вдигна ръка и тълпата като по чудо се смълча.

– Искате да върна дъщеря ви Шиде Хатун. Казвате, че аз също имам дъщери и ме молите с техните имена на уста. Заради тях и заради вашата дъщеря, ще отида при царя и ще го помоля да ви я върне.

Радостни възгласи изпълниха нощта, но дори в тъмата виждах, че татко не е никак обнадежден.

Дуня изказа на глас страха, стягащ гърдите ми:

– Как мислиш, намесата на татко ще го постави ли в опасност?

Облегнах се на перваза на прозореца.

– Татко е добър човек. Трябва да постъпи така, както би постъпил един добър човек. И... по този начин да покаже на хората в Бам, че в негово лице имат съюзник. Дава им надежда.

– А ако не успее да постигне нищо?

Въздъхнах.

– Не знам.

Татко се появи отново на крепостната стена. Пресметнах, че не е имал достатъчно време, за да стигне до покоите на царя. С Дуня се хванахме за ръце и изведнъж крепостната стена грейна, сякаш десетки звезди заблещукаха по нея. Царят излезе и блъсна напред жена – Шиде Хатун, която носеше перли в косите и златоткана сватбена одежда. Тя се препъна в шарфа, но разпери ръце и успя да запази равновесие.

– Плаче ли? – попита Дуня и като че ли зърнах сълзи да блещукат по бузите на царицата.

Не можех да понеса отчаянието, изписано по лицето на майка ѝ, страха, изписал се по лицето на самата Шиде. Какво ли бе направила майка ѝ, когато беше разбрала, че съпругът ѝ е продал Шиде, за да изплати дълговете си? Поех си рязко въздух. На нейно място, аз щях да го убия.

– Вземете я – заяви царят. – Не съм чудовище.

Изпитах голямо облекчение. Царят се беше опомнил. Лудостта бе приключила и той отново беше добрият и величествен цар от детството ми.

Но тогава той продължи да говори:

– Вземете я за тази вечер. Само че мамелюците ще я придружат и утре сутрин ще я върнат, защото аз съм царят, а тя е моя жена и мога да правя с нея каквото намеря за добре. – Той я целуна по бузите и я побутна отново, този път нежно, към стълбите.

Рояк от мамелюци пое след нея, когато тя слезе долу и се хвърли в обятията на майка си.

Аз обаче лежах будна, докато нощта отстъпи място на зората и най-ранните птици подхванаха песните си. Не можех да забравя ужасеното лице на Шиде Хатун, доверчивата топлина в ръцете на Алтънджан, докато ги държах в своите, спомена за бележката, в която разкривах греховете на Фатане Хатун, и удовлетворението, когато успях да я пъхна под вратата на царя под прикритието на една приказка. Две жени бяха убити заради мен. Колко още щяха да загинат, ако някой не спреше царя?