Приятелят

ПРЕДИСЛОВИЕ

ПРЕДИ

ТОМ

Влюбен съм. Влюбен съм отчаяно, болезнено, глупаво, до уши.

Тя се казва Марго. Запознахме се, когато и двамата бяхме на четири години. Да, влюбен съм от четиригодишен, толкова съм жалък. Видях я на площадката да храни гладните катерички с парченца от сандвича си и моментално реших, че никога не съм виждал друго създание, така красиво и мило като Марго Дрискол. И се влюбих.

Мина много време, преди да ѝ кажа какво изпитвам. Не можех да ѝ го кажа просто така. Струваше ми се невъзможно този ангел със златна коса, бледосини очи и кожа като порцелана на мивката в банята ни да изпитва и една десета от моите чувства, следователно нямаше никакъв смисъл да си отварям устата.

Но в последно време това се промени.

В последно време Марго ми позволява да я изпратя до тях след училище. Ако извадя късмет, ме оставя да я държа за ръка и ме стрелва с онази своя тайнствена усмивка върху черешовите си устни, от която коленете ми омекват. Започвам да си мисля, че може би иска да я целуна.

Но ме е страх. Страх ме е, че ако се опитам да я целуна, ще ме зашлеви през лицето. Страх ме е, че ако ѝ кажа какво изпитвам, тя ще ме погледне със съчувствие и ще каже, че не споделя чувствата ми. Страх ме, че е повече не ще ми позволява да я изпращам след училище.

Но не от това ме е страх най-много.

Най-много ме е страх, че ако понеча да я целуна, Марго ще ми позволи. Страх ме е, че ще се съгласи да ми бъде гадже. Страх ме е, че ще ме пусне в стаята си, когато родителите ѝ не са у дома, за да бъдем най-после насаме.

И съм дълбоко ужасен, че остана ли сам с нея, ще увия пръсти около хубавото ѝ бяло вратле и ще я удуша.

1.

В НАШИ ДНИ

СИДНИ

Кой е този мъж и какво е направил с онзи, с когото трябваше да се срещна?

Защото уговорката ми беше с човек на име Кевин за вечеря в осем. Е, първоначално щеше да е на по питие в шест, защото така е по-лесно да се измъкнеш, но после Кевин ми писа в „Синк“, приложението за запознанства, че ще се забави на работа, та не можело ли да се видим за вечеря в осем.

И аз се съгласих въпреки здравия си разум.

Но докато си пишехме, Кевин ми се стори приятен. И сладък на снимките в приложението. Адски сладък. Момчешка усмивка с искра в окото и чаровно разрошена светлокестенява коса, която пада на челото. Приличаше малко на младия Мат Деймън. Имала съм не една и две ужасни срещи, уредени през „Синк“, но за тази таях предпазливи надежди. Дори подраних и вече от десет минути вися на бара в ресторанта и го чакам да дойде.

– Сидни? – казва мъжът пред мен.

– Да?

Гледам го и чакам да ми каже, че Кевин е загинал в трагична катастрофа с такси на път към ресторанта, защото този тип съвсем определено не е Кевин. Обаче той не казва нищо такова, само ми подава ръка.

– Аз съм Кевин – казва.

Седя си като циментирана на барстолчето.

– Така ли?

Добре де, нека си го кажем честно. Никой не изглежда на живо толкова добре, колкото на снимките си в едно или друго приложение за запознанства. Така де, ако си търсиш среща, няма да публикуваш в профила си снимка, която си щракнал набързо, докато си изпълзявал от леглото с тежък махмурлук. Ще се издокараш, ще направиш поне петдесет снимки от всички възможни ъгли и с десетина опции за осветление, а после ще избереш най-хубавата. Нищо лошо няма в това, то си е проява на здрав разум.

От друга страна, въпросната най-хубава снимка може да е правена и преди десет години. Тази логика не я одобрявам, но мога да разбера защо го правят хората.

Този тип обаче...

Няма начин да е същият мъж от профила на Кевин в „Синк“. Нито преди десет години, нито... абе, никога. Не е той и толкоз.

Знам, че е обидно и прочее, но все пак вадя телефона си от чантичката и отварям приложението. Местя поглед между по момчешки красивия мъж на снимката и този, който стои пред мен. Мда... няма начин.

Кавалерът ми за тази вечер е поне с десет години по-стар от мъжа на снимката, освен това е много слаб, кльощав направо. И очите му са друг цвят, като гледам. Русата му коса се е отдръпнала бая назад, а малкото, което е останало от нея, е дълго и прибрано на кьопава опашка.

Този не е мъжът от снимката. В това съм точно толкова сигурна, ако не и повече, колкото съм сигурна, че обичам дългите разходки в Сентръл Парк и да гледам по десет серии наведнъж по Нетфликс.

– Да, аз съм – казва наперено фалшивият Кевин. (Макар че, като си помислиш, онзи на снимката е Фалшивия Кевин. Като нищо може да е снимка на Мат Деймън от младите му години. Май точно за това става дума.)

Отварям уста да възразя, че изобщо не си прилича със снимката, а после си давам сметка колко повърхностно е това. Да, добре, Кевин не прилича на снимката си в профила. Но колко важно е това наистина? От известно време си пишем и той ми се стори свестен тип. Редно е да му дам шанс.

А ако не тръгне добре, имам си спасителен план – приятелката ми Гретчен ще ми звънне след двайсет минути с измислено извинение да си тръгна. Никога не ходя на среща, без предварително да съм си осигурила път за бягство във вид на спасително обаждане от приятелка.

– Много ми е приятно да се видим на живо – казва истинският Кевин. – Същата си като на снимката.

Да не би да очаква да му отвърна със същото? Това да не е някакъв тест?

– Ъъ. – Това казвам.

– Хайде. Да седнем.

Заплюваме си сепаре в ъгъла на бара. Вървим натам, а Кевин стърчи над мен с много. По принцип харесвам високи мъже, но този тип има спешна нужда да лепне малко месце по костите си. Като че ли вървя рамо до рамо с метла.

– Много се радвам, че най-после се виждаме – казва Кевин и сяда на пейката срещу мен. Защо опашката му е толкова рошава? Толкова ли не е могъл поне да се среши преди срещата?

– И аз – казвам, което отчасти си е лъжа...

Той ме претегля с поглед, на изпитото му лице се настанява одобрително изражение.

– Трябва да ти кажа, Сидни, че сега, когато те виждам лице в лице, искрено мисля, че ти си съвършената жена.

– О?

– Абсолютно. – Огрява ме с усмивка. – Ако затворя очи и си представя идеалното момиче, това ще си ти.

Еха. Това е... ами сладко. Даже се класира сред най-хубавите комплименти, които съм получавала на среща. Благодаря ти, Истински Кевин. Добре направих, че не си тръгнах веднага. Освен това наистина харесвам високи мъже и макар че този няма нищо общо със снимката в профила си, пак е донякъде привлекателен.

– Благодаря.

– Е – добавя той, – като изключим ръцете ти.

– Ръцете ми?

– Да, над лактите. Те са някак отпуснати. – Сбърчва нос. – Но извън това – леле-мале. Както казах, ти си съвършената жена.

Чакай, чакай. Ръцете ми били отпуснати? Този тип сериозно ли ми каза това?

И което е по-лошо, вече се опитвам тайно да погледна и оценя голите си ръце. Защо изобщо облякох тази рокля без ръкави? Имам само две такива в гардероба си. Лесно можех да избера нещо с ръкави, които да скрият явно отвратителните ми ръце, обаче аз избрах тази рокля.

– Да ви донеса ли нещо за пиене?

До масата ни стои сервитьорка с вдигнати вежди. Откъсвам поглед от чудовищните си ръце и вдигам глава към сервитьорката.

– Аз... за мен диетична кола.

– Диетична кола? – повтаря Кевин, сякаш приема мисълта за кола без захар като лична обида. – Това е скучно. Поръчай си истинско питие.

Имам си правило – никога не пия алкохол, когато съм на първа среща с мъж от „Синк“. Така де, предпочитам преценката ми да е трезва.

– Диетичната кола е истинско питие.

– Не, не е.

– Е, течност е. – Облещвам му се през лепкавата маса. – Така че може да се нарече питие.

Кевин завърта очи и вдига глава съм сервитьорката.

– Добре, аз ще пия една наливна бира, а тя ще пие диетична кола. – А после намига на сервитьорката и оформя само с устни едно: „Извинявай“.

Поглеждам към чантичката си на пейката. Гретчен няма ли да се обади най-после? Имам спешна нужда от път за бягство.

Добре де, може би не съм справедлива. Познавам Истинския Кевин от има-няма пет минути. Редно е да му дам още един шанс. Нали затова казах на Гретчен да звънне на двайсетата минута. За пет минути нищо не можеш да прецениш. Ако не мога да отпусна повече от пет минути на кавалерите си, значи и през следващите двайсет години ще ходя само на първи срещи. А предвид че съм на трийсет и четири, не разполагам с този лукс.

– Мноого секси – подхвърля Кевин, загледан след сервитьорката. – И има страхотни ръце.

Гретчен, къде си?

2.

– Така че трябва да платиш две хиляди долара, за да станеш член на групата – обяснява ми Кевин, – но за всеки ваканционен пакет, който продадеш, получаваш комисиона от пет хиляди долара. Забележително, не мислиш ли?

Топвам разсеяно едно пържено картофче в цвръкнатия напряко на чинията ми кетчуп. Срещата продължава вече над четиресет минути, а аз, незнайно защо, още съм тук. Тъпата Гретчен. Сигурно се натиска с гаджето си или нещо такова и напълно е забравила за бедната си приятелка. Дори ѝ написах „Помощ!“, но тя така и не се обажда.

– Мога да те вкарам в групата, да знаеш. – Кевин осмуква шумно едно пилешко крилце с лют сос. Има забележителен апетит за толкова кльощав човек. Веднъж вече му казах тактично, че се е изцапал със сос по бузата, и той го избърса, но всеки път, когато си отхапе от крилце или го смуче като сега, се цапа пак и вече половината му лице е в сос. Да прави каквото ще. – Искаш ли да звънна на Лоис във фирмената централа? Това е удивителна възможност, Сидни. Имаш голям късмет, че ме срещна.

– Не, благодаря – казвам аз.

Кевин се пресяга и взема диетичната ми кола. Още щом му донесоха крилцата, се оплака, че са твърде люти, а после за някакви си петнайсет минути си изпи бирата, поръча си втора, изгълта и нея, а сега посяга и на моята кола без захар.

– И защо не? Защо би отхвърлила шанса да изкарваш, колко... шестцифрено число на година?

– Защото е финансова пирамида.

– Пирамида ли? – прихва Кевин. – Това пък откъде го измисли?

– Защото съм счетоводител и знам какво е финансова пирамида.

– Не, не, ти просто не разбираш – настоява той. – Виж, опитвам се да ти направя услуга, Сидни. Работата ти е толкова скучна, по цял ден събираш и изваждаш числа. Не е ли по-добре да правиш по няколко продажби годишно, а през останалото време да си почиваш в лукса на собствения си ваканционен имот?

На това не знам какво да отговоря, затова си вземам чантичката и ставам.

– Отивам до тоалетната.

Дано тоалетната има прозорец, през който да избягам.

Уви, в дамската няма прозорци. Затова ползвам тоалетната, понеже така или иначе съм тук, после две минути стоя пред огледалото и разглеждам критично висящата плът на ръцете си. Е, не изглеждат чак толкова зле, нали?

Нали?

Тъкмо търся в Гугъл упражнения за стягане на ръцете, когато телефонът ми започва да звъни. Името на Гретчен се появява на екрана и аз стисвам зъби. Най-после се е сетила да ме набере. След цели четиресет и пет минути. Плъзвам зелената слушалка да приема разговора.

– Сериозно, Гретчен? – излайвам без предисловия. – Това е най-лошата среща в живота ми и вината до голяма степен е твоя.

Не е съвсем справедливо, да си го кажем честно. Истинският Кевин носи поне петдесет процента от вината за тази ужасна вечер. Обаче много ме е яд и трябва да си го изкарам на някого.

– Много извинявай! – писва Гретчен. – С Ранди гледахме филм и съвсем се отплеснахме...

– Да, бе.

– Аз дори не исках да го гледам – бърза да дообясни тя. – Ранди обеща да ме подсети за обаждането, а после... ами сещаш се.

Чувам гласа на Ранди на заден план:

– Хей! Не изкарвай мен виновен! – А после Гретчен почва да се киска, сякаш я гъделичкат или нещо такова. Прехапвам устни, гадно ми е колко са сладки Гретчен и Ранди. Когато двете се сприятелихме, и тя беше сама като мен. А после един ден се возехме в асансьора и тя взе да дрънка колко бил сладък домоуправителят в моя блок. И вече ходят от половин година!

Не ме разбирайте превратно. Радвам се, че приятелката ми е намерила мъжа на мечтите си. Просто аз още се опитвам да намеря своя.

– Сега къде си? – пита ме тя.

– Къде, крия се в тоалетната, ето къде.

– О, боже. Толкова съжалявам.

– Нищо де – изръмжавам. – Ти сигурно си правила страстна любов с гаджето си, а аз търпя някакъв тип, който се опитва да ме вкара във финансова пирамида.

– О, не, Сид! Сериозно?

– И това дори не е най-лошото. Майка му му звънна по Фейстайм насред вечерята и той ѝ вдигна, представяш ли си? Наложи се да ѝ кажа „здрасти“. Майка му, Гретчен. На първата ни среща!

– Искрено съжалявам – повтаря тя, макар да я чувам как преглъща смеха си.

– Да, бе.

– Честно, Сид. Ужасна съм, знам. Утре след йогата аз черпя кафе и кексчета.

Добре де, ще приема извинението ѝ. А и срещата почти е приключила. След пет-шест минути ще си кажем чао и повече никога няма да видя ни Истинския Кевин, ни Фалшивия Кевин. Е, Фалшивия Кевин може и да видя пак, ако отида на кино да гледам филм с Мат Деймън.

Затварям на Гретчен и поглеждам за последно ръцете си (които са си съвсем добре, Кевин!), после поемам обратно към масата ни. И чудо на чудесата, сметката вече ни чака. Току-виж съм се измъкнала по-рано от очакваното.

– Много се забави – подхвърля Кевин и избърсва уста с ръкава си. Сосът вече не е по лицето му, затова пък се е прехвърлил върху карираната му риза в бяло и червено. Не ми пука. – Да не падна в дупката?

Успявам да изобразя смътна усмивка.

– Благодаря ти за вечерята.

– За нищо. – Кевин плъзва сметката към мен. – Твоята част е трийсет и осем долара.

Не съм искала Кевин да ме черпи, най-вече защото не ща да му дължа и цент, обаче как така малката ми салата и диетичната кола, плюс бакшиша, възлизат на трийсет и осем долара? Счетоводителката в мен иска да вземе сметката и да изчисли колко точно е моята част, но жената в мен не иска да стои тук и секунда повече от крайно необходимото. Затова вадя две двайсетачки и ги хвърлям на масата.

Докато Кевин се измъква от сепарето, в ресторанта пускат „Окото на тигъра“. Той ми се ухилва до уши, намига ми чак.

– Това е любимата ми песен. „Роки“ е най-великият филм на всички времена, не мислиш ли?

– Не съм го гледала.

Кевин се хваща за гърдите от ужас, сякаш съм го уведомила, че убивам малки кученца в свободното си време.

– Не си го гледала?!

– Да.

– Е, вече знаем какво ще правим на втората си среща.

Решавам да не го вадя от заблудата за втората среща и нейното съществуване. Но измъкна ли се най-после оттук, моментално ще го блокирам в приложението. Не съм му давала телефонния си номер, така че няма как да се свърже повече с мен.

– А после – добавя доволно той – ще гледаме „Роки 2“ на третата ни среща. И „Роки 3“ на четвъртата!

Той тъкмо планира седмата ни среща („Роки 6“) когато най-сетне излизаме навън. Средата на август е, тоест идеалното време да нося рокля без ръкави и да развявам гротескните си месища, обаче и влажността е ударила тавана. Затова въпреки специалния балсам без отмиване и прилежните ми усилия с машата, косата ми вече е заприличала на метла. За щастие, в момента пет пари не давам какво мисли Кевин за косата ми.

– Ще те изпратя до вас – казва той.

За една бройка да се задавя.

– Не, няма нужда.

Той вирва брадичка.

– Настоявам. Вече е тъмно. Що за джентълмен ще съм, ако те оставя да се прибираш сама по тъмно?

– Не, наистина. Няма проблем.

– Може да те убият, Сидни!

Едва ли. Но съм готова да поема и този риск, ако така ще се махна от кльощавия. Смъртта е за предпочитане. Само дето – ако се съди по изражението му – той е твърдо решен да се прави на кавалер, значи ще е най-безболезнено, ако просто го оставя да ме изпрати. Не до вкъщи, разбира се. Аз живея на десетина пресечки оттук, значи след три или четири пресечки ще посоча към някоя случайна сграда и ще му кажа, че това е моята. А след това ще се отърва от Истинския Кевин за вечни времена.

– Добре – въздъхвам. – Хайде.

Той се усмихва до уши.

– След теб.

Обикновено замръквам навън през уикенда, но сега е вторник вечер и улиците са по-празни от обикновено. Освен това обичайно минавам през район с по-голям трафик, а сега цепя напряко през жилищния квартал, за да си спестя някоя и друга минутка от мъчението. Жилищните квартали винаги са по-тихи и не вонят толкова силно на урина, колкото обичайният ми маршрут до вкъщи. Накратко, улиците пустеят и компанията на Кевин изведнъж се сдобива с известни плюсове.

Извън това обаче за нищо на света няма да му покажа къде живея наистина. Защото направя ли го, няма да се отърва от него.

Спирам пред една кафеникава кооперация на няколко пресечки от моя блок и махвам към входната врата.

– Е, аз съм дотук.

Стискам палци Кевин да си тръгне сега, защото ако реши да ме изпрати до апартамента ми, ще загазя. Така де, нямам ключ за входната врата на чуждата кооперация. Уви, той май не бърза да си тръгва.

– Прекарах си страхотно, Сидни – уведомява ме Кевин.

Не намирам в себе си сили да му кажа същото, пък било то и от едната учтивост.

– Ъхъ.

Устните му се повдигат в единия край.

– Какво ще кажеш за една прегръдка?

– Ъъ... – Поглеждам към разперените му ръце и петната от пот под мишниците, образували се там по време на разходката ни във влажния августовски въздух. – Не се прегръщам на първа среща.

– О. – Първо решавам, че ще възрази, обаче той ме изненадва. – А целувка?

Откачил ли е, или какво? Дори да го прегърна не искам, какво остава да подложа устни под мазната му уста.

– Хайде де – казва той, – черпих те вечеря. Наистина ли няма да ме целунеш?

Черпил ме бил вечеря? На коя планета моите четиресет долара за салата означават, че той ми е платил вечерята?

– Не прегръщам и не целувам на първа среща – обяснявам. А после, в случай че си поиска голи танци или бог знае какво, добавям: – Имам си строго правило в този смисъл. Никакъв физически контакт.

– Сериозно?

Прави стъпка към мен. Надвисва ми и в носа ме блъсва неприятната миризма на бира, разлагаща се в стомашни сокове. Отстъпвам, естествено, и глезените ми се блъсват в първото от няколкото стъпала към вратата на кооперацията, където уж живея. Хвърлям бърз поглед на улицата. Сериозно ли няма никого, поне един пешеходец? Май съм прибързала с преценката си, че Кевин може да е тъпак, но поне е от безобидните тъпаци.

Голяма грешка.

– Хайде де, Сидни. – Прави още една крачка към мен и този път категорично навлиза в личното ми пространство. Може да е кльощав, но изглежда силен. Със сигурност е по-силен от мен. – Не може да ме дразниш така. Искам само една целувка, за бога.

– Тази среща приключи – казвам твърдо аз.

– Стига, не бъди такава. – Смръщва вежди, лицето му се разкривява под слабата жълтеникава светлина на уличната лампа. – Всички жени сте еднакви. Никога няма да си намериш съпруг, ако не даваш и една целувка на първа среща.

Мислите ми препускат, прехвърлям наум съдържанието на чантичката си за нещо, което да използвам като оръжие. Гретчен ми подари лютив спрей преди време, но аз го изхвърлих, защото протече в чантичката ми, а и никога не бях попадала в ситуация, в която да ми потрябва. Обаче имам шишенце с дезинфектант за ръце, със спрей. Ако го напръскам в очите с дезинфектант за ръце, това ще свърши ли работа? Само дето ще трябва първо да го открия в гигантската си чанта – да се чудиш защо ѝ викат „чантичка“ – която обикновено е осемдесет процента пълна с използвани носни кърпички.

Решавам да се промуша покрай него и да си плюя на петите. След една-две пресечки все ще има и други хора на тротоара.

– Сидни – казва той.

Не го поглеждам в очите, вместо това пробвам да се промуша. Но той се оказва бърз. Сключва пръсти около китката ми и притиска ръката ми към грапавата тухлена стена на сградата. Тънките му пръсти се впиват в плътта ми.

– Стига, Сидни. Не бързай толкова. Забавлението едва сега започва.

3.

Притиснал е тялото си в мен. Вонята на вкисната бира е непоносима, затова извръщам глава и правя опит да се измъкна от хватката му.

Кевин явно не иска само целувка. Иска нещо повече. И няма да си тръгне, преди да го е получил. Не трябваше да му позволявам да ме изпраща.

Боже, защо е толкова силен, да му се не знае!

– Пусни ме! – изсъсквам.

– Казах ти да не ме дразниш така – излайва през зъби кавалерът ми.

Пак се притиска в мен, тялото му е горещо, а аз се чувствам ужасно. Отварям уста с намерението да надам пронизителен писък. Тук е пълно със сгради. Все някой ще ме чуе, макар прозорците да са затворени, а климатиците – включени на макс заради жегата. Но преди и звук да излязъл през гърлото ми, нечий глас избумтява зад мен:

– Хей. Хей! Какво става?

Кевин пуска китката ми. Дръпва се с пет-шест сантиметра и аз моментално се възползвам от факта, че отново мога да се движа. Подпирам се на едно метално кошче за боклук, вдигам дясното си коляно и го забивам здраво в слабините на Кевин.

Той се свлича по най-задоволителен начин. Досега не бях ритала мъж в топките, обаче това определено върши работа, оказва се. Той лежи на паважа, стиснал с две ръце семейните бижута, лицето му е червено като домат. Кефя се максимално... поне докато не губя равновесие, не падам на свой ред и не си фрасвам главата в металното кошче.

– Кучка! – казва задавено Кевин. – Какво ти става, ма?

Изправям се някак на крака и поглеждам към сенките и силуета на спасителя си. Тъмно е и не виждам много, освен че е мъж, среден на ръст, нито дебел, нито слаб. Мъжът гледа от горе надолу към Кевин, който все така се превива на тротоара, после обръща глава към мен.

– Добре ли сте, госпожице?

– Не е твоя работа! – излайва му Кевин. – Бяхме на среща, задник такъв. И си прекарвахме страхотно.

Тайнственият мъж все така ме гледа и чака да му отговоря, очите му са като тъмни сенки.

– Добре съм. – Бръсвам прахоляка от синята си рокля без ръкави, която едва ли ще облека повече поради множество причини, не на последно място заради неприемливо провисналите си ръце. Май просто ще я изхвърля и да се свършва. – Тоест вече съм добре.

– Тя била добре! – кресва Кевин. – Трябва да те съдя за побой!

Тайнственият мъж изсумтява развеселено.

– Видях какво се опитваше да направиш. С радост ще повикам полицията и ще дам показания.

После изважда телефон от джоба си, уж ще набере 911. Поглежда отново към мен, сякаш ми иска позволение, и аз поклащам глава. Не така искам да приключи тази вечер. Искам да се прибера и да си взема дълга, дълга вана. И да блокирам Кевин в „Синк“. Може и да го докладвам на администраторите на сайта, понеже те имат личните му данни.

Кевин за пръв път изглежда притеснен. Успява с известно усилие да се изправи.

– Хей – казва. – Виж, явно си се объркал нещо. Нищо лошо нямаше да ѝ...

– Махай се – прекъсва го тайнственият мъж. – Веднага! Преди приятелката ти да си е променила решението за полицията. – Снишава глас почти до ръмжене: – И ако пак ти хрумне да ѝ досаждаш, с радост ще свидетелствам какво съм видял. Имаш ли представа какво се случва в затвора с изнасилвачите?

Кевин ококорва очи. Явно най-после е стоплил.

Гледам го как куцука по улицата в посока, обратна на моя блок. Чак когато изчезва от погледа ми, отпускам рамене с облекчение.

– Наистина ли сте добре? – пита тайнственият мъж.

Завъртам гласа по посока на гласа му. Той е пристъпил под светлината на уличната лампа, така че най-сетне мога да го огледам добре. И...

Майко мила...

Сещате ли се за онези комични неща, дето ги разправят хората – как уж погледнали някого за пръв път и все едно ги е ударил гръм? Това винаги ми се е струвало нелепо, поне докато не ми се случи лично преди три години, когато срещнах първия си гръм-мъж. С него нещата не се получиха и аз постепенно се отказах от надеждата, че може да ме сполети отново. Обаче ето. Тъпият гръм пак ме порази.

Тайнственият мъж е секси и това е меко казано. Косата му е гъста и тъмна, очите му са направо черни и ме гледа толкова втренчено, че ме перва още един гръм. Има силна челюст, която говори за контрол и самочувствие. Лицето му е много симетрично, като по учебник. Носи черна тениска върху стройното си тяло, която допълнително подчертава тъмния цвят на косата и очите му. Плюс, че на лявата му ръка не проблясва венчален пръстен.

Но най-хубавото е друго – как ме зяпа. Мен ме удари гръм, обаче и него го е ударил, бас хващам. На каквото кажете.

– Добре съм – мънкам аз. – Просто... сещате се, още треперя малко.

Тайнственият мъж поглежда надолу по тротоара, сигурно за да е сигурен, че от Кевин няма и следа.

– Той гадже ли ти е?

Поклащам глава.

– Тази вечер се запознахме. Забихме се в „Синк“. – Опа. Страните ми пламват. – Тоест не сме се „забили“ очевидно. Тази вечер бяхме на първа среща – добавям напълно излишно. – Не мина добре.

– За това и сам се досетих.

– Той не знае къде живея. – Скръствам ръце на гърдите си. – Ще го докладвам в приложението. Администраторите се отнасят много сериозно към такива неща. Не мисля, че ще ме тормози повече. Но... благодаря ти, че ми помогна.

Той се усмихва накриво.

– Ти и сама се справи доста добре. Онзи едва можеше да ходи.

Усмихвам се на приятния спомен как коляното ми потъва в топките на Кевин.

– Мерси.

Тайнственият мъж ме гледа, половинчатата усмивка още е на устните му. Електричеството помежду ни с нож да го режеш. Понякога не мога да преценя дали един мъж проявява интерес към мен, или не. Но ако се съди по погледа му, тайнственият мъж тук съвсем определено проявява интерес. И макар че наистина още треперя от случилото се преди малко, с радост и без колебание бих му дала номера си още сега.

Каква страхотна първа среща. Вече си представям как разказвам историята на децата ни. „Един неприятен тип се опитваше да ме целуне и точно тогава, деца, се запознах с баща ви.“

Добре де, може и да избързвам мъничко. Но когато знаеш, знаеш.

– Ще можеш ли да се прибереш по живо, по здраво? – пита ме тайнственият мъж.

Оглеждам се. Сега улицата не е толкова пуста, колкото когато Кевин ме награби.

– Ще се оправя.

– Супер – казва той.

А после, за мой пълен ужас, започва да се обръща. Ще си тръгне!

– Ъъ, пак благодаря! – викам след него. – Признателна съм ти, много. Ти си моят... такова... герой.

Сега вече той ме огрява с пълната си усмивка. А като се усмихне, става още по-красив. Сигурно е актьор или модел, или нещо подобно. Трепач направо.

– За нищо – казва той. – Радвам се, че си добре.

Гледаме се втренчено още миг-два и аз си представям какво ще ми каже...

„Може ли да се обадя някой път?“

„Искаш ли да излезем в събота вечерта?“

„Може ли още тази нощ да правим страстна любов? Какво ще кажеш?“

Обаче той не казва нито едно от изброените. Дори не ме пита как се казвам. Само вдига ръка да ми помаха и казва:

– Е, лека нощ тогава.

И си тръгва.

Какво... Мамка му...