От известно време Леополд Бери се опитваше да не поглежда към миещата мечка в клоните на дървото пред прозореца, но както при толкова други неща в живота му, и това изглеждаше невъзможно. Въпросната миеща мечка клечеше на клон, по права линия с главата на човека, когото Леополд трябваше да слуша и който току-що му беше задал въпрос, но Леополд така и не чу. Сякаш мечката нарочно се опитваше да го разсее. На два пъти създанието за малко да падне от дървото, обаче успя да се задържи с цената на много драпане и мятане. А преди броени секунди опашката му беше избухнала в пламъци.

Най-нормалното нещо би било да насочи вниманието на баща си и на човека, който задаваше въпроси, към пламтящото животно, като логично обяснение защо се е разсеял толкова през последните няколко минути. Само дето не би могъл, разбира се, защото опашката на миещата мечка не гореше. И защото самата миеща мечка изобщо не беше там.

Такива неща се случваха на Леополд понякога.

Беше на дванайсет, когато един психотерапевт му обясни, че имал свръхразвито въображение и че когато най-силно искал да избяга от живота си, виждал странни и невъзможни неща. По онова време тези дисоциативни епизоди го преследваха ежедневно, но от последния бяха минали години. Преди седмица обаче Леополд видя как малък, самотен дъждовен облак преследва укоризнен продавач на плодове по един тротоар в Холивуд. Предната седмица пък, докато висеше в трафика, видя през предното стъкло на колата си как един мъж изкъртва зъб от устата си, пъхва го в един паркометър и така отваря процеп в паважа. Мъжът се огледа изпод вежди, слезе като по стълби в процепа, а земята над него се затвори. Но въпросните епизоди поне бяха достатъчно краткотрайни, за да си внуши Леополд, че няма повод за тревога. Така де, кой не си фантазира разни неща, докато виси в задръстване?

Обаче миещата мечка сега...

Настоящият епизод вече траеше значително по-дълго от онова със зъба или с продавача на плодове, което си беше притеснително по принцип и крайно затруднително в момента. На Леополд отчаяно му се искаше миещата мечка, която и без това не беше там, просто да изчезне.

И точно тогава създанието махна сърдито с пламтящата си опашка и изчезна.

Срещата не вървеше добре още преди появата на миещата мечка. Не че Леополд съзнателно се опитваше да смути човека с въпросите – благо старче с дрехи за голф, – който беше подхванал събеседването с усмивка, но сега вече очевидно предпочиташе да е някъде другаде. Нито се опитваше да вбеси Рихтер, своя висок баща с гърди като варел, който бавно и тихо изпадаше в ужас на стола до него. Не, Леополд искрено полагаше усилия, ако не за друго, то поне за да угоди на баща си, но не можеше да се съсредоточи и толкоз. Накарали го бяха да облече сив костюм, който му висеше на някои места и му стискаше на други. Можеше да се хване на бас освен това, че бледата му кожа се е зачервила като домат. Забравил беше повечето готови отговори, които баща му го беше накарал да наизусти, а малкото, които помнеше, звучаха принудено и изкуствено дори в собствените му уши. Вече шест секунди мълчеше като риба, зяпнал несъществуващата миеща мечка от другата страна на прозореца, докато двамата мъже се гърчеха в мъчителната тишина.

Леополд погледна насила към мъжа зад бюрото.

– Простете, какъв точно беше въпросът ви?

Чу се скърцане на корава кожа, понеже бащата на Леополд току-що беше забил пръсти в тапицираните страници на стола си.

– Лари просто е уморен – каза той през избелените си зъби. – Бедното дете толкова се вълнуваше за тази среща, че цяла нощ не е спало.

„Лари“ беше нещо като прякор, с който Леополд се беше сдобил като малък и от който не успяваше да се отърве. Лари Бери – звучеше като тъп виц. С кръщелното му име го беше наричала единствено майка му и понеже „Леополд“ звучеше странно и непривично в устата на всички останали, той отдавна се беше примирил с прякора си, нищо че потръпваше вътрешно всеки път, когато го наричаха така.

Мъжът си погледна часовника. На стената гордо беше закачена електрическа китара, подписана от членовете на някаква група, сигурно известна.

– Няма причина да се притесняваш, Лари. Просто си говорим най-приятелски – каза той и се усмихна по начин, който трябваше да успокои нервите на Леополд. – Попитах те коя е силната ти страна. В какво смяташ, че си най-добър.

Леополд се изкашля. Усещаше как Рихтер пробива с поглед дупки в черепа му.

– Ами, такова... Предполагам, че...

Знаеше, че има подходящ отговор сред онези, които беше наизустил, нещо за лидерство и решаване на проблеми.

– ... ами, май не знам.

– Ако питаш мен, Мики – побърза да вметне баща му, – Лари е добър в твърде много неща и точно това е проблемът. Трудно му е да реши накъде да насочи енергията си. Семейното проклятие на Бери! – И се разсмя като давещ се двигател с вътрешно горене.

Мъжът се усмихна любезно.

– Нека те попитам другояче тогава. Кои са трите ти най-силни качества?

Главата на Леополд се изпразни. Видя нещо да мърда между клоните на дървото пред прозореца, но упорито обърна глава на другата страна. Дланите го сърбяха.

– Лари! – изсъска баща му. – Няма нужда да скромничиш.

– Не скромнича. – Лари се размърда на стола си. – Просто... в нищо не съм особено добър.

Баща му пак се задави.

– Не, не, сигурен съм, че това не е вярно – разбърза се мъжът зад бюрото.

Обаче звучеше вярно. По-вярно нещо Леополд не беше изричал от доста време насам. Умееше да прави наистина добре само разни дреболии, които баща му смяташе за категорично безполезни – да работи по старата си кола, да разглобява и сглобява малки електрически джаджи и да прави домашни филмчета за света на един фентъзи сериал, излъчван по телевизията отдавна, още преди той да се роди. Беше го срам от тези безполезни умения, затова и никога не говореше за тях.

Мъжът му намигна.

– Не си го слагай на сърцето. Аз умея да откривам скритите таланти на хората.

– А дано – измърмори под носа си бащата на Лари.

В представите на Рихтер Бери, на света имаше два вида хора – победители и победени. Това беше темата на първата му книга със заглавие „Мисли като победител“, която той използва като трамплин към кариерата на личен треньор по преуспяване, професия, която му пасваше като ръкавица, защото му даваше законен повод да крещи на хората. Стига да го правеше с усмивка на лице, Рихард Бери привличаше шокиращ брой на пръв поглед преуспели хора, които с радост му позволяваха да ги навиква, тормози и омаловажава в името на самоусъвършенстването. Абе, пълни зали реално, претъпкани с хора, които си плащаха за привилегията да им крещят в лицето.

Рихтер много се гордееше със себе си и с двамата си доведени синове Хал и Дрейк. Хал, капитан на гимназиалния отбор по борба, и Дрейк, второкурсник по икономика в Калифорнийския университет, се превръщаха в първокласни подобия на своя пастрок с гърди като варел. Но Рихтер сериозно се тревожеше – тревожеше се от години, – че биологичният му син, кльощаво, отвеяно и разсеяно момче, което не проявяваше нито интерес, нито талант в каквото и да било практично нещо, постепенно и необратимо се превръща във... в обратното на победител.

Но Рихтер не беше от хората, които се отказват току-така.

Нямаше как да приеме загубеняк в семейството, защото това би било в тежко противоречие с фамилния бранд. Затова беше дал на сина си няколко съвсем прилични възможности за бъдеща кариера. Лари можеше да постъпи в правен факултет и да стане адвокат (по възможност корпоративен), да учи бизнес и да се издигне бързо в кариерата, като едновременно с това натрупа достатъчно голямо лично състояние, за да влезе в класацията на списание „Форчън“ (иначе какъв е смисълът), или да завърши финанси и да се занимава с инвестиционно банкиране (по възможност в „Голдмън“, макар че момчето беше гола вода с числата, така че този вариант изглеждаше най-слабо осъществим). Достатъчно беше Лари да си избере една от трите възможности и като с вълшебна пръчица щеше да получи безценната благословия на бащината си подкрепа. Рихтер, син на свинар от бедно градче в Средния запад, би убил за такава възможност на седемнайсет. Уви, момчето беше като котка – странно, лениво и напълно неподатливо на дресировка. Майка му го беше разглезила, затова сега Рихтер трябваше да компенсира със сурова любов. И как иначе – Лари беше дал ясно да се разбере, че никога няма да бъде взискателен към себе си, че ако му отпуснат и за миг юздите, с радост ще прекара остатъка от живота си с глава в облаците и нищичко няма да постигне. Затова, след като удари на камък с безкрайните си лекции и тиради, Рихтер се обърна за помощ към най-добрия (и много скъп) частен съветник по университетски прием в Лос Анджелис, човек, който като с магия беше вкарал посредствени ученици със скромно потекло в Харвард и малолетни престъпници с никакво потекло в Станфорд, та дано той убеди Лари да се насочи към една от трите опции. Цяло чудо беше, че съветникът изобщо успя да ги вмъкне в графика си. А сега, сигурно с единствената цел да го вбеси, синът му пропиляваше една златна възможност.

– А тестът за заложби? – попита Рихтер.

Бронебойната усмивка на съветника потрепна.

– Боя се, че и той не помогна особено.

Миещата мечка пак клечеше на клона, вирнала един крак към небето, и си ближеше съсредоточено срамотиите.

– Резултатите на Лари са... как да кажа, неубедителни. Оценките му от училище не показват заложби за една или друга професия, макар че това се среща относително често. Колкото до теста, във всяка категория Лари има идеалния среден резултат. – Изглеждаше почти възхитен. – Не бях виждал такова нещо.

– Искаш да кажеш – настръхна бащата на Леополд, – че синът ми е идеално посредствен.

Съветникът се поколеба.

– Мисля, че тези резултати показват ограниченията на теста, а не на Лари. Точно затова каним потенциалните си клиенти за тези разговори на четири очи. – Думата „потенциални“ увисна неприятно във въздуха. – Мога да ти помогна, Лари. Но трябва да си откровен с мен.

„Стига си ми викал Лари“, мислеше си Леополд.

Съветникът събра върховете на пръстите си под брадичката.

– Хайде да оставим настрана колежите, професията и прочие. Има друг, много по-важен въпрос. Какво обичаш? Какво те пали?

Леополд инстинктивно понечи да даде готов отговор, но съветникът го гледаше с искрен интерес и това го хвана по бели гащи. Този тип май наистина го слушаше. А възрастните не го слушаха, никога. Затова се изкуши да направи нещо нечувано и невиждано – да изрече подобие на истина в присъствието на баща си.

– Ами, бива ме да монтирам филми – пробва той. Не беше събрал куража да спомене режисура, освен това филмовият монтаж звучеше като по-постижима, но и достатъчно уважавана професия.

Мъжът се наведе напред и взе да кима с глава.

– Мислех си за... такова... да уча кино, примерно.

Баща му махна с ръка, пръхтейки.

– Да бе. Четири години на вятъра.

– Всъщност това може и да свърши работа – каза съветникът. – Нещо, с което да започнем.

Смътна надежда припламна в гърдите на Леополд. Сполетя го особеното усещане, че не е изключено целият му живот ей сега да се промени, сякаш рязко се е отворила врата, за чието съществуване той дори не е подозирал. А после мъжът каза:

– Защо не помислиш за развлекателно право? Някои от най-добре платените адвокати, които познавам, работят във филмовата индустрия. – И взе да описва впечатляващата къща в Малибу, собственост на такъв един адвокат, при което в главата на Лари екна звънтеж, а през прозореца се видя нещо, което нямаше начин да пренебрегне. Миещата мечка вече пламтеше цялата, скачаше от клон на клон, дървото също се беше подпалило. Огънят се разпространяваше бързо през листака, после ято дребни птички, които също горяха, излетя от дървото и се пръсна във всички посоки.

Леополд се вдърви, беше на косъм от паниката. Не защото дървото гореше – той знаеше, че няма такова нещо, – а защото вече не можеше да си затваря очите пред истината.

„Случва се отново“, помисли си той.

Отново провиждаше в Отвъд.

„Наркотици. Човекът ме попита дали вземаш наркотици.“

Само това каза Рихтер Бери на сина си, докато се връщаха по дългия път към подземния паркинг, после стисна устни и млъкна, обаче отвътре явно му вреше и кипеше, ако можеше да се съди по гневното дишане, нещо като изтерзано свирукане през носа, и вперения право напред празен поглед. Явно полагаше усилия да се успокои достатъчно, за да започне с крясъците.

Рихтер мълча и в асансьора към влажния търбух на най-долните нива. Мълча и по време на слонското па-дьо-дьо – изпълнено от много пиян слон, – което Леополд изтанцува на излизане от претъпкания гараж, процедура, допълнително затруднена от нелепата дължина на древното му волво комби, което си нямаше паркинг-сензори, задни камери, нито други модерни джаджи. Мълча, докато Леополд се мъчеше да закопчае разръфания си предпазен колан. Самият факт, че Рихард не каза и дума за волвото, семейния срам, в който той приемаше да се качи само при крайна необходимост, тоест когато поршето му е на сервиз – като днес, – беше неоспорим знак, че всеки миг ще се взриви.

Стигнаха без проблеми до будката за плащане, но там, уви, се оказа, че макар Леополд да беше валидирал талона си, пак дължат три долара и седемдесет и пет цента. На всичкото отгоре можеше да се плаща само в брой, а ако не броим шофьорската книжка и отрязъка от стар билет за кино, портфейлът на Леополд беше празен. За нищо на света не би поискал пари от баща си, защото това би му докарало и конско на тема „никога не си подготвен“ отгоре на тирадата, която вече му се печеше. Изпаднал в паника, той бръкна в държача за чаша, после в страничния джоб на вратата, накрая и в пепелника, който никога не беше използван по предназначение, и успя да събере три долара и петдесет цента. Все още не му достигаха двайсет и пет. Зад тях се събираше опашка, свиреха клаксони. Леополд се извини на старата дама, която обслужваше будката, разкопча предпазния си колан и навря ръка в пролуката между седалката и облегалката, при което си поряза пръста, изцапа се с машинно масло от механизма на колана и напипа две лепкави монети. Събра в шепи монетите и смачканите банкноти и ги подаде през смъкнатия прозорец.

Бабката ги взе със скръбна въздишка и започна да ги брои. Не беше чак бабка, но пак беше достатъчно възрастна, за да се запита Леополд какво ли се е объркало в живота ѝ, че да работи това, всеки ден да брои дребните на хората в лишения от слънчева светлина търбух на офис сграда в Бевърли Хилс. Беше с омачкана зелена жилетка, с думите „Подземен паркинг“, извезани над бадж с името ѝ. Рошел.

Пореден клаксон надвика хоровия рев на двигателите в сумрака. По врата на Леополд се стече капка пот. Рошел преброи най-сетне парите – не бързаше за никъде, види се – и вдигна към него безизразно лице.

– Не стигат.

– Знам. Много съжалявам. Нямам повече. – Молеше наум бабката да вдигне рамене и да му махне да продължи нататък, но тя само го гледаше.

– Може ли да ви ги донеса по-късно? – пробва той.

Рихтер въздъхна, наведе се грубо през сина си и тикна стодоларова банкнота към жената. Иначе казано, вече нямаше начин Леополд да избегне конското на тема „никога не си подготвен“. Жената стисна устни и посочи към една табелка, на която пишеше, че не се приемат банкноти над двайсет долара. Рихтер Бери дръпна много бавно и много надуто ръката си, после прибра грижливо банкнотата в портфейла си от крокодилска кожа. Човекът предпочиташе да плаща в брой и никога не носеше банкноти с номинал под сто долара. Въпрос на принцип, който беше разчепкан надълго и нашироко в четвърта глава на „Мисли като победител“.

– Имате пет дни да платите с пощенски запис – каза монотонно служителката – или дългът ви ще бъде прехвърлен към колекторска фирма. Ще ви дам адреса.

Беше доста тъмно в гаража, но Леополд и така усети как баща му почервенява. Или посинява. Нещо средно.

Служителката се завъртя със стола си да вземе лист хартия и точно тогава Леополд забеляза, че през гърба на жилетката ѝ стърчат чифт криле. Бяха мътносиви на цвят, с размери горе-долу колкото раница, прибрани към плешките и с поразрошени пера от дългите часове седене.

Леополд седеше и мигаше, чувстваше лицето си като игленик.

Май му се изгубиха няколко секунди – уж зяпаше крилете и се чудеше как жената е облякла дрехите си върху тях, а после изведнъж го стресна поредният клаксон и той откри, че служителката вече се е обърнала с лице към него. Гледаше го странно изпод вежди и размахваше лист хартия към него.

Той протегна ръка да вземе листа, зяпнал жилетката ѝ. Можеше да се закълне, че надписът над баджа ѝ се е променил. С няколко букви повече отпреди, сега там пишеше: „Отвъдземен паркинг“.

Той прошепна думата, устните му я оформиха сякаш по своя воля.

„Отвъд.“

Жената го стисна за протегнатата ръка, през китката. Нейната ръка беше ледена, а силата в разкривените ѝ от артрит пръсти – невъзможна. Сякаш орлови нокти се впиваха в плътта му. Наведе се към него и прошепна с глас нисък, хриплив и смътно заплашителен:

– Не е учтиво да се зяпа.

Бегла усмивка разтегна устните ѝ, после изчезна в миг.

Жената го пусна. Леополд се олюля назад. Нов клаксон, после бариерата най-сетне се вдигна.

– Карай! – тросна се Рихард и вдигна поглед от телефона си. – Какво ти става?

Леополд подкара бавно напред, като следеше отражението на жената в страничното огледало, поне докато слънцето не обля предното стъкло и не заличи образа. Докато Рихтер се питаше на глас дали пък синът му наистина не взема наркотици, Леополд чакаше пролука в трафика и стискаше здраво волана, така че баща му да не види как му треперят ръцете.

За голяма радост и облекчение на Леополд, Рихтер явно не беше забелязал чудатата размяна на погледи и реплики между сина му и служителката на подземния паркинг. Не беше видял и крилата ѝ, разбира се, защото те не бяха там.

Леополд знаеше от опит, че епизодите му обикновено идват по тройки. Миещата мечка беше първият, случилото се в гаража – вторият. Предвид какво предизвикваше обичайно епизодите му и колко отчаяно му се искаше да е другаде, където и да било, само не и в капан с баща си насред задръстване, Леополд с право очакваше третият от поредицата да му се стовари всеки момент.

А това той не можеше да го допусне.

Не и докато самият той шофира, а Рихтер седи до него. Немислимо беше да каже на баща си какво се случва, затова Леополд се съсредоточи върху улицата пред себе си и се престори, че Рихтер не е в колата, само кимаше от време на време, уж го слуша.

Може би така щеше да стигне до вкъщи без да види друга обгърната в пламъци фауна или ангели от подземни гаражи. Може би така няма да му се изгубят още трийсетина секунди, в които да катастрофира.

– Мамка му, Лари, казах ти да минеш по „Фаунтън“!

Внезапният крясък на Рихтер изтръгна Леополд от мислите му и го върна в дясното платно на булевард „Ла Сиенега“. Току-що беше пропуснал ключов завой. Това доведе до речта на тема „винаги минавай по „Фаунтън“, която Леополд изтърпя с леки кимвания и измънкани извинения.

От малък си беше научил урока – няма смисъл да спори с баща си. Всеки спор само удължаваше лекцията и повишаваше емоционалната ѝ температура с няколко градуса по скалата на Рихтер. Просто трябва да търпиш, докато не му свърши горивото. Лекциите понякога биваха хладни речи, друг път се изливаха в гневни тиради, но неизменно попадаха в една от няколко категории, толкова предсказуеми, че Леополд им беше дал имена. След като излязоха от гаража и се включиха в трафика, Рихард беше подхванал равнодушен вариант на „никога не съм се срамувал толкова“, любима негова тема от време оно. След това зави към „нямаш никакви амбиции“, превключи на „не те ли е срам от себе си“, накрая, с виртуозен пирует, забуксува в пълна със самосъжаление версия на „аз съм виновен, че те разглезих“, всичко това разнообразено за разкош с реплики от „Лари е ужасен шофьор“, класика, която Леополд можеше да рецитира наизуст.

Чакаха на червен светофар, когато волвото издаде онзи характерен звук, който издаваше, преди да угасне. Леополд изключи от скорост и натисна леко педала за газта, така че колата да не издъхне насред пътя, което извън съмнение би предизвикало яден вариант на „трябва да продам тоя таралясник за скрап“, а точно тази лекция Леополд мразеше най-много от всички.

Волвото – казваше се Беси – беше най-скъпата вещ на Леополд. Беше яркожълто, петносано от ръжда, преди го беше карала майка му. Рихтер редовно заплашваше да го разкара, защото било неблагонадеждно, грозно и не се вписвало в бранда на Бери. Но така и не направи нищо по въпроса, което беше рядко доказателство, че не е чак такъв гадняр, а също и мълчаливо признание, че и той, като сина си, страда за майка му, макар двамата никога да не говореха за това. Според Леополд, това беше и единствената причина Беси все още да пребивава на алеята пред къщата им.

Леополд хвърли поглед на километража.

11 685 километра.

Не го беше нулирал, откакто тя почина. Леополд не намираше сили да натисне бутончето, защото измерваше смъртта ѝ с километри, а не в години. Пет и половина години звучеше безкрайно много, като бездна, която никой мост не може да прехвърли. Незнайно защо тези единайсет хиляди километра и половина му се струваха по-близо. Колкото презокеански полет със самолет.

Понякога Леополд караше колелото си или вземаше автобуса, защото не можеше да търпи как пълзи числото. Друг път, когато не можеше повече да стои в къщата на баща си, но и нямаше къде да отиде, излизаше на пръсти и с часове седеше в колата, четеше или слушаше музика. А когато положението станеше съвсем непоносимо, се измъкваше нощем и спеше на задната седалка.

Светна зелено.

Леополд включи на първа и волвото подскочи напред. По някое време лекцията се беше отплеснала към последните Леополдови провали, като Рихтер ги изброяваше на пръсти. „Изгониха те от бейзболния отбор. Не те приеха на онзи стаж. Не си намери по-добра работа за лятото от онова скапано кафене. А сега това...“

„Провал, провал, провал“ – напевът дънеше като баскитара на заден план и стягаше гърлото му.

Леополд се насили да не мисли за нищо. Но после километражът превъртя още километър и той се замисли за майка си... после и за Отвъд.

Едното често водеше до другото.

Малко след дванайсетия рожден ден на Леополд, по време на нетипична за лосанджелиския декември гореща вълна, майка му почина. Рак, рядък, агресивен и бърз. Преди ракът да я отнесе, Моника Бери настоя да отпразнуват рождения ден на сина ѝ въпреки обстоятелствата, и в тежкия период след смъртта ѝ Леополд дълго не можа да се отърси от спомена за един забравен балон, който бавно се спихваше в ъгъла на болничната ѝ стая.

Същото лято, през мрачния и облачен юни, започнаха епизодите.

Леополд свикна да мисли за тях като за своя поглед в Отвъд.

Отвъд беше измислено царство от телевизионен фентъзи сериал, излъчван през деветдесетте години на двайсети век, на име „Приключенията на Макс в Отвъдсвят“, който е бил свален от екран десет години преди Леополд да се роди. През седмиците след погребението на майка му, които Леополд помнеше смътно, и в хаоса на преместването им от едноетажната къща във Венис в къщата на Рихтер в Брентуд, момчето намери седемте видеокасетки с първия и единствен сезон на сериала в един кашон, предназначен за боклука. Не беше виждал касетите преди, не беше чувал за сериала. Затова реши, че става въпрос за някой от многото проекти, по които беше работила майка му в младежкия си период на филмов и телевизионен асистент.

Леополд спаси и касетите, и едно очукано старо видео. Минаха няколко седмици, докато се сети да свърже някак видеото към телевизор, и още няколко, преди късно една нощ в студената си нова стая в къщата на Рихтер да си пусне първата касета.

Отначало не му се видя особено интересно, защото „Отвъдсвят“ беше второкласен продукт откъдето и да го погледнеш – дървена актьорска игра, евтини паянтови декори и кинематография, която на моменти дори излизаше от фокус. Разказваше се за едно на пръв поглед най-обикновено момче, Макс, което се запознава с говорещ полумеханичен койот в пустото поле зад блока си. Койотът, без да навлиза в подробности, връчва на Макс орнаментиран ключ, след което изчезва в топка огън и дим. Макс открива вратата, която се отключва с подарения ключ, под един надлез на магистралата, попада на едно доста клиширано, но все пак приятно магическо общество, скрито в кьошетата и цепнатините на Лос Анджелис, а след това открива, че самият той е не просто „искра“ – както се наричат помежду си магически надарените граждани на Отвъд, – а рядък проводник на магия, така нареченият „преливник“, какъвто се ражда веднъж на поколение, надарен с велика сила и натоварен със задачата да защити Отвъд от нощникарите, чудовищните завоеватели от Деветото селение. Макс се научава да си служи с етерен фокусар и през остатъка от сезона основно рита нощникарски задници по улиците на Отвъд по начини, доста оригинални – и изненадващо кръвопролитни – за сериал, предназначен основно за детска аудитория.

Дори на дванайсет години Леополд си даваше сметка колко евтин и повърхностен е „Отвъдсвят“, но въпреки това в сериала и неговия чудат фантазен свят имаше нещо, което го привличаше като магнит.

Много скоро се вманиачи.

Толкова пъти гледа сериала, че старото му видео започна да дъвче лентата, вадеше я от касетките и я превръщаше в оплетени черни гнезда, които Леополд измъкваше от устройството с помощта на дълги пинсети и с хирургическа прецизност. След като запомни наизуст всяка минута от сериала и понеже историята очевидно не беше завършена, момчето реши самт да измисли нови епизоди. Написа на ръка подробни сценарии, сглоби костюми и декори от боклуците, които намираше в магазинчето за дрехи втора ръка, и вербува съседските деца за актьори. Избра най-добрия си приятел Емет Уортингтън за ролята на Макс и в задните дворове и улички на Лос Анджелис те продължиха приключенията на Макс и неговите магически другарчета. През уикендите снимаха, а през делниците до късно вечер създаваха чудовища с разкривени лица, които плюеха фонтани от изкуствена кръв. Не успяха дори един епизод да завършат, но това нямаше значение. В този най-тежък период от живота си дотогава Леополд беше щастлив само когато се потопеше в Отвъд.

– Зарежи „Фаунтън“ – каза с дълбока въздишка баща му. – Мини по „Сансет“. Искам да видя новия билборд.

Леополд, който от десет минути се опитваше да се върне на „Фаунтън“ чрез серия от неприятни леви завои, си отдъхна, даде десен мигач и зави без проблем. Емоционалната температура в колата започна да спада. Издателят на баща му беше организирал рекламна кампания с билбордове за последната книга на Рихтер – „Само загубеняците не печелят“ – и сега мисълта да види собственото си лице, широко петнайсет метра и облещено над Булеварда на залеза, рязко подобри настроението на автора.

Леополд се вля внимателно в шестлентовия цирк, в който се превръщаше Сансет в час пик. Сега оставаше да стигне някак до вкъщи, без отново да провиди в Отвъд.

Когато това му се случи за пръв път, през онова отколешно лято след смъртта на майка му, Леополд оглеждаше възможни локации за снимки близо до Катранените ями в Ла Бреа. И там, в една уличка между Гарднър и Детройт, обточена с препълнени контейнери за боклук, видя два ръждиви демона, които пируваха с купчина стари компютри. Те вдигнаха глави да го погледнат, нанизали клавиатури на затъпените си бивни, и изплюха залп от нажежена зелена жлъчка в неговата посока.

Уплашен до смърт, Леополд тича по целия път до вкъщи.

Бързо реши, че е било нещо като сън наяве. Обаче същото се случи и седмица по-късно. Беше в Холивуд тогава с Емет и още две приятелчета и чакаха на тротоара майката на Емет да ги вземе след ранна прожекция в „Ел Капитан“. Паладинката не можеше да я сбъркаш, с дългото ѝ кожено палто и високи ботуши, да не говорим за тежкия стъклен етерен фокусар, прибран в кобур на кръста ѝ. Сигурно би могла да мине за поредния холивудски имитатор, който обикаля улиците и проси жълти стотинки, само дето „Отвъдсвят“ беше тотално неизвестен извън малкия приятелски кръг на Леополд... а главата ѝ беше погълната от яркосиньо сияние.

Освен това никой друг не я виждаше.

Докато Леополд дойде на себе си и хукна след нея в една обществена пералня наблизо, паладинката беше изчезнала. Този път обаче Леополд не беше уплашен.

Беше във възторг.

В сериала Макс също виждаше неща, които никой друг не вижда. Отначало, преди койотът да му даде ключа, Макс само зърваше по нещичко от Отвъд, преход, който имаше за цел да подготви ума му за новата реалност, която в противен случай би го травмирала непоправимо. Затова Леополд съвсем логично стигна до извода, че тези „зървания“ го подготвят за собствените му приключения и че скоро на свой ред ще срещне полумеханичен вестител, ще получи свой ключ и ще намери своята врата. Това му се струваше далеч по-убедително от всичко друго в живота му, след като майка му почина.

Но колкото и да беше сигурен, Леополд не каза за това на никого, дори на Емет.

Отбеляза датата в календара си – ключовете обикновено се даваха на лятното слънцестоене. Но когато слънцестоенето през онова лято дойде и си замина без визита от натоварен с ключ койот, Леополд го прие тежко. Сякаш издърпаха килимчето изпод краката му и останал без тази опора, той се сблъска челно със смъртта на майка си, нещо толкова страшно и голямо, че като нищо можеше да го смаже под тежестта си. Баща му, вместо да помогне на Леополд да скърби за жената, с която самият той се беше развел по най-грозен начин, го заведе при терапевт, специалист по скръбта. После при втори и при трети. Момчето потъна в мъката си дотолкова, че спря да се вижда с повечето си приятели.

Когато още едно слънцестоене си замина без ключ, Леополд започна да се пита дали не удря на камък, защото се е преместил далече от къщата, в която беше живял с майка си. Може би някой служител в Отвъд е забравил да даде на койота новия му адрес? Затова на следващата година – вече беше на четиринайсет – прекара слънцестоенето на тротоара пред старата им къща във Венис, където сега живееха други хора.

Пак не получи ключ.

Получи само сериозно слънчево изгаряне, след като стоя с часове на тротоара.

Така, на четиринайсет, той спря да се надява, спря да вярва, спря да вижда искри и магически създания. С помощта на един терапевт разбра, че е виждал онези неща само защото е имал нужда от фантазията, за да премине през най-тъмния период на траура си.

Иначе казано, Отвъд го беше спасил, макар да беше само евтин, стар сериал. И за това Леополд му беше благодарен.

Изхвърли декорите, а видеокасетките набута в дъното на гардероба си. Все по-рядко се сещаше за Отвъд. Понеже сериалът беше пълен провал, така и не го издадоха на дивиди или блу-рей, дори в Ютюб не беше качен. И така минаха три години, откакто Леополд надзърна за последно в другата реалност. Три години, откакто провидя в Отвъд, макар че той вече не мислеше по този начин за епизодите си.

А сега те го спохождаха отново. Два пъти за един ден.

И после Рихтер избухна и се появи трети.

Избухна заради билборда. Щръкнал на хълма над жълтия вагон на „При Карни“, където продаваха прословутите бургери и хотдог, от северната страна на улицата срещу хотел „Сансет Тауър“, билбордът цъфна пред погледите им и хвърли Рихтер в пристъп на дива ярост.

Рекламната агенция, изработила билборда, беше отпечатала погрешно името на уебсайта му.

Адреналинът на Леополд удари тавана, докато баща му дрънкаше на висок глас как щял да съди агенцията и настояваше синът му да види – виж, виж! – с каква въпиеща некомпетентност си има работа...

Леополд хвърли бърз поглед на билборда, после погледна отново към пътя пред себе си и установи, че някакво червено петно препречва гледката му. Нещо като трамвай минаваше пред тях с висока скорост и сблъсъкът изглеждаше неизбежен.

Леополд изкрещя и скочи на спирачките.

Предпазните им колани се заключиха, откъм задната седалка ги заля вълна от разнообразни боклуци, задницата на волвото описа полукръг, а колите наоколо завиваха трескаво и надуваха клаксони. Налудничавите крясъци започнаха още преди да са се заковали на място.

– Да ни убиеш ли искаш?! Какво ти става, по дяволите?

– Ама, щяхме да се ударим в онова нещо... червения трамвай...

– Какъв трамвай бе? За какво говориш? Съвсем ли откачи?

Леополд погледна отново.

Никакъв трамвай не катереше хълма вляво от тях. И не би могъл, предвид че релси нямаше.

– Трябва да ти взема книжката! – Рихтер вдигна с два пръста от скута си смачкана опаковка от хамбургер и я метна към сина си. – Тая таратайка заминава за скрап още утре сутринта. И този път не се шегувам.

Баща му слезе от колата, затръшна вратата и показа среден пръст на собствения си гигантски образ. После тръгна на бърз ход по булеварда, като остави Леополд сам да си оправя кашата.

Ръцете на Леополд трепереха, сърбяха го ужасно. Опита се да запали. Волвото се беше задавило, разбира се, и сега не реагираше.

Леополд изкрещя от нажежен до бяло гняв и удари с все сила по волана... при което от ръцете му изригнаха яркочервени искри, като от цяла кутия бенгалски огън, заслепиха го за кратко и изпълниха купето с кехлибарен дим. Минаха няколко секунди, преди димът да се разсее и да останат само призрачни въртулки от белезникава пара.

Леополд седеше шашнат и гледаше как и последните следи от дима изчезват. Вече не чуваше гневните клаксони, нито Булеварда на залеза като цяло – чуваше само кръвта в ушите си.

Обърна ръце с дланите нагоре и ги зяпна. Пулсираха леко, но ако не броим старите белези с формата на полумесеци, които пресичаха и двете му длани през средата, ръцете му си изглеждаха съвсем нормално.

Само дето вече не го сърбяха.

Необикновените разочарования на Леополд Бери