Заведи ме в теб – 33 звездни мъжки истории и още една пак за мъже

Предговор

от проф. Георги Лозанов

Уважаеми читатели,

Интервютата в тази книга, излизали в „Ева“ и в други лайфстайл списания, ме върнаха към една случка от времето на техния издателски „бум“. В чакалнята на летището младеж иска разрешение да седне на свободното място до симпатично момиче, зачело се в някакво такова лъскаво списание. Тя с усмивка го кани, заговарят се и не след дълго го пита:

– С какво се занимавате?

– С журналистика – отговаря ѝ той не без стаена гордост.

– Как можахте да си изберете толкова досадна професия – слага точка на разговора тя и отново потъва в списанието си.

Защо ли симпатично момиче, видимо привлечено от лайфстайл журналистиката, е толкова сърдито на журналистиката в общ смисъл? Вероятната причина е, че за първата е важно какво му е интересно на обществото, докато за втората – какъв е общественият интерес, а те често не съвпадат – не ти е интересен собственият ти интерес. И на „редовия“ журналист му се налага да говори на хора, които не искат да го слушат и дори откровено го замерят с възражения от типа „Докога ще ни занимавате с тая съдебна реформа?“, „Какво значение има кои ще са ни евродепутати?“, „Стига с тия лоши новини!“ и т.н. Лайфстайл журналистиката няма такъв проблем – тя следи какво е интересно на масовата аудитория и веднага ѝ го поднася „на тепсия“. Оказва се, че младежът от летището знае как да се възползва от това, нищо че е „редови“ журналист, и тихо споделя с момичето:

– На корицата на вашето списание е моето първо гадже. – След тези думи тя вече не откъсна поглед от случайния си спътник.

Може ли обаче лайфстайл журналистиката, въпреки че се води от масовия интерес, да е в полза и на обществения? Интервютата на Лилия Илиева са такъв пример. Затова те смело напуснат родното си място – медиите, където няма нищо по-старо от вчерашен вестник или миналогодишно списание, за да се подредят в книга с надеждата, че посланията им не са зависими от календара. Но без въобще да се правят на нещо повече от лайфстайл журналистика – героите им „спазват жанра“ и говорят за детството и децата си, за любимите си хора и дестинации, за интимните си връзки и раздели, за страховете и провалите си, за пороците и вярата си, за изкушенията и кумирите си, за виното и трапезните си предпочитания... Ще научите например, че Азис обича попска яхния, Алфредо Торес – пиле с портокали, Веселин Маринов – салата с домати, зелени печени чушки, лук и много настъргано сирене, а Йордан Камджалов предпочита салата „Капрезе“, Виктор Чуков – италианска кухня, Митьо Пайнера – морска и речна риба, Димо Алексиев – киноа и булгур, Любен Дилов – октоподи, Коцето Калки – собственоръчно направено сладко от круши, дюли и седем подправки... Ще кажете: къде тук е общественият интерес? Действително, Лилия Илиева пита с неподправено любопитство за храненето, пътуването, еротиката, семейството и останалите задължителни лайфстайл теми, но онова, което дава обществена значимост на интервютата ѝ, е внимателно вглеждане от лайфстайл гледна точка в професионалните роли, в лайфстайла на дванайсет (по мои сметки) професии: актьор, певец, композитор, диригент, танцьор, модел, продуцент, режисьор, писател, художник, журналист и политик. Задачата не е лесна, защото изисква двойна журналистическа оптика – професионалните роли принадлежат на публичната сфера, а лайфстайлът на частната (на всекидневието и свободното време, на личните отношения и мераци, на тялото и бита), и трябва с лекота да се движиш между двете сфери, да сблъскваш и помиряваш сюжетите им в разговора. В резултат професионалният успех (единственият твърд критерий в подбора на събеседниците) е видян, метафорично казано, от обратната страна на бинокъла: как се постига не пред публиката, а вкъщи – като житейски избор и попътни колебания, като предчувствие и самочувствие, като характер и вяра, като мечта и късмет, като перипетии и случайности, като собствена съдба и намеса в чуждите... Интервютата показват – и това вече е в интерес на обществото – човешката генеалогия на неговите фаворити: що за хора са, какво ги отличава от „масовия човек“, какво повече от известността си притежават известните. Лилия Илиева с право ги нарича звезди, защото сама ги представя като такива. А те – за разлика от актьора, писателя или политика сами по себе си – са митологични конструкти от една „близка, привлекателна, омайваща митология на щастието“, както ще я определи Едгар Морен. Звездата се създава в разказа за нея именно с преплитането в образа ѝ на публични и частни черти. Ако се занимаваш само с публичния човек, това ще е „редова“ журналистика или художествена критика, а ако се занимаваш само с частния, ще е лайфстайл или направо „жълта“ журналистика. Едва в наслагването на портретите им се прояснява общественото признание като лично усилие и може да се оцени човешкият потенциал, необходим, за да минеш по „алеята на славата“ – конкретно (според времевия обхват на интервютата) през 21-ви век в България.

Родната звездна селекция, отразена в книгата, е откровено еклектична – напред излизат разликите (нерядко драстични) между интервюираните по линията на интелигентността и първичността, на рационализма и мистицизма, на национализма и космополитизма, на възвишеността и прагматизма, на хедонизма и дисциплината, на мачизма и кавалерството, на сантименталността и цинизма, на знанията и снобизма, на вкуса и кича и пр. Картината на „българското селебрити“, макар вече да се чува консервативен тътен, продължава да е постмодерна с присъщия ѝ релативизъм – може да си всякакъв. Но с едно съществено условие – и то е общо за героите на Лилия Илиева (фундамент на тяхната известност), – да си такъв, какъвто сам си решил да си, да си автор на себе си. Именно това „частно авторство“ (от аза на аза) е предпоставка за успеха на всяко друго в публичната сфера и е лайтмотивът на интервютата. То попада в ницшеанската перспектива на волята за власт, разбрана широко – като преднина в борбата на воли, която тече навсякъде – от парламента до леглото. В последна сметка, търсено или не, тази книга разказва как днешният мъж у нас трупа и упражнява власт със средствата на изкуството, медиите и политиката – като шамар или като ласка.

Въведение

от Емил Спахийски

В началото на ХХ век, още преди жените да имат права, още преди Хелън Гърли Браун през 1965 година да покаже на света колко космополитни могат да бъдат жените и какво е феминизъм в чиста форма, Хелън Мей Роуланд – една велика американска журналистика и писателка – предизвиква мъжкия свят със своите книги, със своите статии. Те са скандални, разбира се. Нейни са думите, че „на една жена ѝ трябват двайсет години, за да превърне сина си в мъж, а на друга – минути, за да го направи глупак“. Бих спорил на тази тема. Бих използвал по-честни думи. Свалям белия флаг пред тезата ѝ, че „Една жена трябва да познава добре само един мъж, за да разбере всички, докато един мъж може да познава всички жени и да не разбира нито една от тях“. Това би трябвало да се учи още в първи клас, но едва ли ще поощри мъжкото мислене към смирение.

Само един мъж трябва да познава една жена, казва Роуланд. Е, Лилия Илиева е щедра. Поднася ни трийсет и трима. Не ги мъчи, не ги превръща в глупаци. Au contraire! Обезоръжава ги с уважение, за да ни покажат собствения си роман – с малко добродушие, с малко перчене, с много честност.

Думата, която се загнездва в съзнанието, когато се потопите в историите на книгата, която държите в ръцете си, е „уют“. Пътят на всеки от персонажите не е само весел, не е само успешен, не е само проблемен, нито само любовен, но е вдъхновяващ и понятен.

Заслугата е не само в таланта на Лилия да разговаря, но и на средата, в която ги поставя. За мен лично луксозната опаковка на всяко едно интервю е награденият жанр. Интервюто е трудна дисциплина в журналистиката. Виждали сме всякакви мимикрии. Поднасят ни заместващ продукт вместо гурме, но не и в случая. Това, което превръща тази книга от събрани през годината постижения в свидетелство с бъдеща историческа цитируемуст, е начинът, по който се срещаме с героите. Интервюто е гарнирано с честен очерк и с дресинг от репортаж. Вкусен репортаж, затова се изкуших да използвам кулинарни термини в този скромен текст... което означава, че съм впечатлен.

Думата, която остава послевкус, когато затворите и последната страница на книгата, е „картина“. Тези трийсет и три парчета от пъзела на едно поколение мъже, акварелно разлети с въображението на женския подход, те карат (както казва един от героите) „да стоплиш багрите на света за някого и той да остане при теб, защото те е страх“.

Лайфстайл журналистиката е незаслужено подценявана, при това традиционно. Списанията, в които Лилия е работила, бяха и са феномен. Те са еквивалент на великите си посестрими в света, а тяхната цел винаги е била една и съща: да ти поднесат мечта.

Списанието не е само за това какво носите, то е отражение на това кой сте – така казват. Казват още, че „всяка страница от лайфстайл списание разказва история, приканвайки ви да живеете най-добрия си живот“.

Мечти, идеи и възможности – това ни предлага Лилия с прекрасната си книга. Впечатлен съм от нещата, които не подозирах за хората, които иначе познавам, уважавам, обичам или презирам. Впечатлен съм от стила ѝ.

Впечатлен съм и от уловката ѝ, защото накрая, както би направила всяка една свободна дама, ни опакова с трийсет и четвъртия си персонаж – Лиза Шопова, която обобщава мъжкия свят, и някак си осъзнаваме кой дава оценка на мъжкия свят.

Но кой съм аз, че да си позволя да мисля, че дори в сънищата си ще разбера жените.

Историята на тази книга

Лилия ИлиЕва

В кафенета, барове, ресторанти, сладкарници, мансарди, офиси, на тенис кортовете на Банкя, в кухнята на Азис, в ателието на улица „Искър“ на Виктор Пасков, в Националния театър в Тулуза, в апартамента на професор Юлиан Вучков и в кабинета на Христо Мутафчиев в Съюза на артистите, в гримьорна в Малък градски театър зад канала, в разговори с Ню Йорк и Доминикана, в село Фазаново, в офиса на Ярив Лернер в „Ню Бояна“ – тази книга се случваше навсякъде.

Тя е пътуване с трийсет и три спирки плюс една. Прилича на снимки на времето като от полароида на Анди Уорхол. Те само че са от моя полароид, с който вървя от двайсет и седем години насам, откакто открих колко щастлива ме прави работата ми на журналист.

Няма как да забележите този полароид, защото е в главата ми.

Има хора, които виждам като текстове. И нещо в мен губи търпение и започва да настоява да ги срещна, за да напиша. Когато ги срещна и започнем да говорим, след известно време чувам това вътрешно „Щрак!“. И знам, че имам снимката им. Само трябва да я напиша.

Така че, докато четете за тези трийсет и три срещи с известни български мъже и историята на мъжете с главни роли в живота на Лиза Шопова, може да усетите, че това е разказ за нетърпението да се будиш сутрин, когато обичаш работата си. За любопитството към срещите, които ти предстоят. За треската да работиш понякога месеци или години върху възможността за интервю с някого, чието име знаят всички и който не желае да разказва за себе си. Или за моментите, които отключват разговора и събеседникът се отпуска да надникнеш в душата му. За отрязъците от време, в които ти позволява да се срещнете (в по-дълбок смисъл) и допуска да разкажеш за него.

Ако бях птица и летях много високо, сигурно това щяха да бъдат хората, които ще видя, заради шума около много от тях. И заради различните им ярки таланти.

Тази книга е и висок адреналин, и моя голяма благодарност за всеки в нея. Тя е удоволствие, защото има интересни причини да се обърна назад. Тя е и разходка в живота в България в двайсет и седемте години, които вече са минало, и в душите на едни интересни и много различни един от друг български мъже. Да я наречем книга-изложба с портрети на някои от тези, които вълнуваха обществото по различни начини.

Избрах в този формат да водят мъжете от носталгия по времето, в което светът беше мъжки, и защото смятам за правилно да помним, че в него има място за всички. Моето пътуване в нея завършва с история за любовта на една прекрасна и много талантлива и фина жена – Лиза Шопова, към мъжете в нейния живот – ярки, неспокойни, вълнуващи таланти. Този край не е случаен. Вероятно ще усетите в него спокойствието, нежността, красотата и мъдростта на Лиза, такива, каквито ги умеем жените. Благодарение на тях раждаме живот. И заради тях той има смисъл.

В една песен на Миро (Мирослав Костадинов), чиято музика много обичам и чиито текстове говорят на езика на душата ми, се пее „Заведи ме в теб“. Давам си сметка, че подсъзнателно съм си го казвала преди всяко интервю. И ми се иска, докато ги четете, да можех да надникна и във вашата душа.

Александър Кадиев

Любовната формула на един хедонист

2020 г.

За петте години, които делят това интервю (направено през март 2020 г.) от сегашния момент, животът на Сашо Кадиев се промени. Той напусна сутрешното предаване на bTV „Преди обед“, води комедийното куиз шоу „Кой да знае“ (bTV), капитан на отбор е във формата „Аз обичам България“ (bTV) и водещ на собствен подкаст „The Career Show Podcast“. Да добавим, че е вече и женен мъж. Но ако върнем лентата назад...

– Открих „Mediterraneo“ миналото лято – казва Сашо Кадиев бързо по телефона, когато уговаряме къде да вечеряме. Интервюто ни е за рубриката „Вечеря на свещи“ в сп. EVА. В нея събеседникът избира ресторант, в който да се срещнем. – Вкусно е, обстановката е приятна. Много ми харесва. Да се видим там?

Сашо е от хората, които говорят бързо, решават бързо, за нищо не се мотаят и за които животът се случва тук и сега. Изглежда като да няма търпение да види какво интересно предстои, да го преживее и да се заема със следващото.

Решено. Изпълнено! Пред ресторанта, който се намира в сърцето на София – до Народната библиотека, катедралата „Свети Александър Невски“ и паметника на Васил Левски, паркира двуместно оранжево кабрио. Не е от колите, които човек би пропуснал да забележи. От него, облечен в костюм, с брошка Scotch&Soda и готини маратонки, слиза актьорът и телевизионен водещ. Модерен градски мъж, красив, с тридневна брада, чувство за хумор и темперамент. Сашо влиза в романтично осветения уютен двор, в закритата част на който вечер приятен възрастен господин свири на акустична китара. Избираме да седнем на първия етаж заради хубавата гледка. Разглеждаме менюто.

– Обичам всякаква кухня – казва Сашо. – Не съм много претенциозен: и българска традиционна, и някои френски експерименти. И големи сочни говежди пържоли с красоти върху тях, каквито хапвах, докато бяхме на турне в Америка през ноември. Пътувахме с постановката „Горката Франция“ с Катето , Сашо Дойнов, Анелия Луцинова и Фахрадин Фахрадинов. За дванайсет дни обиколихме седем града – Бостън, Чикаго, Ел Ей, Атланта, Сиатъл, Лас Вегас и Торонто – в Канада. Това представление го играем девет сезона, вече над 350–360 пъти. Били сме на турне и в Европа. За първи път бях отвъд океана. Далече е, обаче е вълнуващо.

Къде ти хареса в Америка?

В центъра на Чикаго. С тия надлези на метрото, дето навяват асоциации с филмите, които сме гледали. И се катериш по железни стълби, долу вятърът духа някакви салфетки. Светят светофари, висят бездомници. – Сашо е хванал масата, на която седим, с две ръце и се е навел над нея, докато разказва. – И във Вегас е яко, макар да прилича на по-голям Слънчев бряг. И там са снимани много филми, били са всички най-големи звезди. Вечер ходех на купони, на вариететни програми, в ресторанти. Заложих десет долара на машина в казино и спечелих сто. Гледах Дейвид Копърфийлд – голям магьосник!, шоуто на Blue Man Group – едни пичове с боядисани сини лица, които правят комедиен пърформанс, музикална пантомима. Играят етюди, разказват съвременни истории, създават музика на живо от различни предмети.

И... ме впечатли Ниагарският водопад в близост до Торонто! Милиони литри вода се изливат за секунди пред очите ти. Много красиво! Изведнъж това замръзва, превръща се в чист лед и спира да тече. И водата не мръдва. И най-голямата стихия може да бъде спряна.

А ти? Можеш ли да бъдеш спрян?

Опитват, но засега... Не се получава със спирането. Малко съм неуморен. Винаги се включвам в нещо – я да репетирам, я да снимам. Не съм си почивал през последните доста години. Дори през лятото, когато имам трийсет-четиресет дена ваканция и в телевизията, и в театъра.

Спортуваш ли, за да си почиваш?

Естествено, че не. Виждала ли си истински интелектуалец да спортува? Уди Алън спортува ли според теб?

Да – с ума си и с чувството си за хумор.

Ами и ние това се опитваме да правим.

Тази енергия от албанската ти жилка ли е?

Ген, да. Дядо ми Илия Евро – бащата на майка ми, Бог да го прости, е албанец, от Корча. Бил е цигулар. Учил в Консерваторията тук и се запознал с баба ми. Влюбили се, създали майка ми, обичали се, но трябвало да си ходи и до Албания. Комунистите му правели проблеми с пътуването. И останал там, а любовта от разстояние е трудна. Когато дядо ми се е разделил с баба ми, майка ми е била на пет годинки. Починал е трийсет години по-късно. Тя има братя и сестри в Албания. Любовта има различни лица. Всички искаме човек до себе си, когото да държим за ръка и с когото да споделяме целия си живот. А това е най-сложното. Хората строят цивилизации, измислят изкуство, пътуват в Космоса, печелят милиарди, създават всичко с двете си ръце и с ума си, но не могат да намерят и да съхраняват любовта.

Как би изглеждала романтична вечеря, ако я организираш ти?

Бяла покривка, камина, две хубави чисти тънкостенни чаши, в моята да има черна кока-кола от любимата ми, в тази на човека отсреща – сигурно хубаво вино. И да сме чисти, добре облечени, да има приятен аромат, лека тиха музика, соул, джаз, може инструментал, с пиано, може да се включи някоя цигулка. Да е топло – около двайсет и три градуса. Да има влажни устни, широки зеници.

Това ли е музиката, която харесваш?

Не само. И фънк, и блус. Слушам Отис Рединг, Боби Уомак – блусарите – почти прошепва Сашо, – Ал Жиро, Арета Франклин. Обичам Мелани Гардо. Камелия Тодорова ми е най-любимата българска певица. Много музика слушам. Аз съм меломан. И си я пускам, свалям покрива на колата, когато грее слънце, и е голям кеф да си караш безгрижно по готини планински пътища със завои или покрай море и да те духа вятърът.

Не ти ли е студено да слушаш музика в кабриолет през зимата?

То виж каква е зимата, без сняг. Отоплението на кабриолетите е по-мощно от това на обикновените коли. Моят е от юбилейното трийсетгодишно издание на „Мазда“, има само три хиляди бройки в света. И аз, като мъж на средна възраст, си го купих двуместен и оранжев. Специален. Много лек, малък, кокетен, шофира се прекрасно, като за картинг е. Ще ти покажа как взема завоите – задната му част се завърта много забавно. Охоо, каква красота!

Поднасят на Сашо бонфиле в сос от пипер и трюфел, с картофи и шалот.

Ти можеш ли да готвиш подобни неща?

Май го правя даже по-вкусно. С една готина машина за стекове, само овкусяваш месото, слагаш го вътре и избираш доколко да се опече. Като е готово, оставяш малко да изстине, слагаш му аспержи, масло от трюфели. Аз много обичам трюфели.

Знаеш ли кога те видях за първи път? На излизането на Катето Евро от VIP Brother през 2007 г., когато Азис участва за първи път.

А, дето станаха приятели, да. Аз съм бил дете, Лили. Много се промених оттогава. Имам повече житейски опит. Създадох дете, къща, движа две сериозни професии – театъра и телевизията. Започнах изцяло аз да организирам живота си. Подхождам по-зряло. Усещам и разбирам света в по-голяма дълбочина.

Беше дете, но имаше една мъжка стойка, с изпънат гръб... И ме изненада как прегърна майка си. Така, както прегръщат мъжете.

Покровителствено? Тя ми е майка, но в същото време аз искам да я закрилям и да я защитавам. Като мъж! Не като син. И по-скоро да я доминирам, отколкото обратното.

Точно такъв беше жестът. И за мен беше много противоречиво, защото тя е...

Независима жена. Свободен дух.

Човек на купона, лека е, прекрасна за общуване. И си казах – я, гледай ти! Това ли е синът ѝ?!

Сега ще ти кажа нещо, Лили, което на пръв поглед няма връзка, но знаеш ли над какво разсъждавам напоследък? Че от нас зависи как да посрещаме емоциите, с които ни заливат близките ни, обстоятелствата, за да може да се съхраним. Защото всичко, което предизвиква емоции в живота – нашите родители, нашите любими, нашите деца, нашите колеги, ни провокира.

От какво ти се иска да се съхраниш?

От това да ми се казва и въобще да ми се намеква как да живея. Баща ми е давал много добри препоръки. И майка ми, разбира се, но той ме научи, че човек трябва да си върши работата, да бъде толерантен, разбиращ, информиран, любопитен, да чете, защото през знанието можеш да осъзнаваш как функционира светът и да си толерантен. Тогава не си агресивен и си спокоен. Това е пътят. А човешката психика е като биологична цялост, отделна от нас. Ако ѝ даваш конкретни задачи, ги изпълнява. Най-трудно обработва емоциите и абстракциите, защото иска ясна логика и подредба. Когато човек е в емоционални състояния, които не може да разреши, и тъпче главата си с тях, започва да става по-малко комуникативен, започва да се движи по-малко и започва да не е толкова весел.

Ако човек е влюбен, може би е различно?

Любовта е най-сложната емоция, двояка сила, води човек до двете крайности – и до небето, и до подземието. И в нея мъжете сме далеч по-емоционални.

Ти показваш ли го?

Разбира се! Ако не го показваш, и то с пълната му сила, не го изживяваш. Проблемът е как да си разтоварваш психиката. Тя е като отделно същество и търси своето спокойствие, и ако не я щадиш и се счупи, може да те накара да се самоубиеш. Пожелава да спре и да се облекчи. И затова хора като актьорите Робин Уилямс, Хийт Леджър, като Джанис Джоплин – техният мащаб е друг, разбира се, представи си емоцията, която трябва да обработва тяхната психика – стигат до предела, тя се счупва и се самоубиват. С две думи, моята задача сега е да открия как да си разтоварвам психиката. Това ми е най-важно в момента. Тази година на това ще я посветя.

И какво откри?

Едното е, че искам да пътувам по-често сам. Да откривам неща за себе си и да се разтоварвам. Другото е да не се ядосвам за неща, които другите правят. Не да им прощавам и да ги разбирам. А да ги игнорирам. Не ми се обясняват очевидни неща и защо според мен някой мисли грешно. Майка ми и баща ми са ме възпитавали да бъда максимално свободен, без комплекси, спирачки и предразсъдъци, за да приемам света какъвто е и да си играя с него. Въпросът е как играем със света, с живота, как го манипулираме да върши това, което искаме от него. Няма как да твориш, ако не си позволяваш да прескачаш рамките и догмите на морала и етиката. Разбира се, с мярка, без да навреждаме на другите. Аз никога не съм се съобразявал с това какво ще кажат хората.

Твоите родители били ли са ти модел за връзка?

Не изцяло. И те като всички смъртни хора не успяха да издигнат любовта в култ. Имаха перипетии, но ми дадоха пример как двама души – независимо от чувствата си и дали между тях има страст, или не, могат заедно да организират живота. И той да бъде хубав както за тях, така и за детето им.

Какво според теб един мъж трябва да е направил поне веднъж в живота си?

Първо, дом за детето си – така ме е учил баща ми. Но според мен и да може да даде всичко от себе си на една жена, да я издигне в култ, независимо дали и колко дълго ще продължи това между тях. Просто да си го позволи. Освен това да е професионалист.

А как си си представял, че изглежда тази жена за теб?

Оказва, че това, което си представяш, може да не работи. Единствено вярно е да приемаш хората каквито са и в същото време да им даваш тази любов, без да искаш да им връщаш, отмъщаваш, когато са в грешка, защото си се почувствал обиден, наранен и ти се иска да ги накараш да се чувстват по същия начин.

Какво те кара да си пееш под душа?

Правя го, ако съм в настроение, когато работата върви добре или съм бил влюбен. Мисля, че хората трябва да си позволяват да се влюбват, Лили. За мен това е дар Божи, от най-великите – да се влюбиш в човешко същество, в природата му, красотата, да може очите ти и сърцето ти да разберат това и да го въздигнат. И ако се лишиш в името на общоприетите рамки, би откъснал огромно парче от себе си завинаги. Основното в живота е, че можем да преживяваме.

Защо не си женен?

Не вярвам в брака. Не можеш да се кълнеш пред Бога за нещо, за което и философите, и психолозите, и примерите какво говорят? Ясно е, че няма да стане.

А какво ти доставя най-голямо удоволствие?

Аз съм хедонист по природа. Харесва ми идеята, че единственото, което човек трябва да търси в този живот, е удоволствието. И всичко, което не води до него, директно да се отхвърля. Хедонистите са трудни за съжителство. Практикуваме и емоционална, и физическа независимост, защото всичко, към което се привържеш, определя твоето настроение. А ние не искаме да имаме лошо настроение.

А от малкото Кате не е ли редно да си зависим?

Аз съм. Виж, майка ми ми прати съобщение: „Кати те обича“, и после Кати е написала нейната формула за любов: „КТГМО0123456789*()“. Не мога да бъда емоционално независим от малкото Кате, защото тя е моя плът и кръв, но ми се иска да ѝ давам свобода и любов.

А какво е любовта, Сашо?

Любовта е да дадеш свобода на някого да прави това, което той намира за добре, а ти само да му се радваш. А не да искаш да го опитомяваш. Защото това вече е контрол.

Виктор Чучков

За езика, на който говорим

като мъж и жена

2022 г.

Филмът по романа на Захари Карабашлиев „18% сиво“ се появи малко преди епидемията Ковид-19, във време, в което хората се чувстваха неспокойни да влизат в затворени помещения с други. Скоро вероятно няма и да си спомняме за този некратък период в живота ни, който приличаше на антиутопия и който промени света и като че ли затвори една цивилизационна врата в историята на човечеството, за да отвори следваща.

В онзи период си дадох сметка, че никой не може да попречи на живота да е жив. Нито страхът, нито психозата, нито забраните, нито смъртта на милионите, починали от Ковид-19.

Заради пандемията и страха ми се случи нещо прекрасно – през един горещ летен следобед в 14 ч. гледах филма „18% сиво“ сама в един от салоните на Културен център G8. Достатъчно беше да си купя два билета, за да работи салонът и да се насладя на един много красив съзерцателен филм, сниман в Европа и съвсем, съвсем различен от емоционалното скоростно темпо на романа, чието действие се развива в Америка. Заслужава си да бъдат преживени и двете.

Преди премиерата на филма се срещнахме с режисьора на „18% сиво“ Виктор Чучков.

Заченат е в Рим, роден в Русе, отраснал сред Енчо Пиронков, Невена Коканова, Христина Ангелакова, оператора Димо Коларов. В ДНК-то на Виктор Чучков-син се забъркват гени на прадядо свещеник, завършил Духовна семинария в Цариград, на дядо лекар, свирил на цигулка и озвучавал неми филми, и на баща композитор, пианист и професор, чиито творби според Wikipedia се изпълняват в поне шестнайсет страни в Европа и чиито песни са част от музикалния фон на нашето детство.

Виктор свири на пиано от шестгодишен, на девет партнира на Кирил Варийски във филма „Йо-хо-хо“. Завършил е художествена гимназия и НАТФИЗ. Режисьор, актьор, сценарист, фотограф, човек с вкус и разбиране за изкуство, европеец по душа, ценител и познавач на културата на Стария континент и космополит. Общуването с такъв мъж е интересно и е удоволствие. Пълноценно е. Дори без свещи има светлина, топлина и атмосфера.

Повод да се срещнем е новият му режисьорски филм по романа на Захари Карабашлиев „18% сиво“. Главните роли изпълняват Руши Видинлиев и Доля Гавански.

Виктор избира да вечеряме в ресторант „Ателие“, любим ресторант и заради интериора си, и заради авторската кухня, атмосферата, артистичността, заради квартала, в който се намира, и защото певицата Белослава умее да прави всичко красиво и със сърцето си. Моят събеседник е от тези, които традиционно предпочитат бяло вино през лятото, червено – през зимата. Харесва да има сира, ако става дума за купаж. Така че в чашите ни се разлива ароматно „Капатово“ от лозята на Мелник, бутилирано в Дамяница.

Как попадна на романа „18 % сиво“ и какво те провокира да поискаш да го разкажеш на екран?

Брат ми ми каза: „Намерил съм много интересна книга за новия ти филм“. Прочетох я на един дъх, на плажа в Лозенец. Когато затворих последната страница, си дадох сметка, че много ме е развълнувала, лично. Бях убеден, че това е историята на Захари (Карабашлиев). И като се запознахме, го питах дали е добре, дали всичко е наред с него, с жена му. Книгите и филмите понякога могат да те увлекат много дълбоко в истории, да ти отворят други светове.

Брат ти често ли ти казва какво да правиш?

Ха-ха. Случва се. По-малък е с четири години. По-малкият брат винаги иска да бъде голям. Но мисля, че е взаимно. И аз се опитвам да му казвам какво да прави. Иначе Борислав е основен продуцент в нашата продуцентска компания. Развиваме много проекти. Правата на тази книга купихме през 2011 г. и докато стигнем до сценарий, мина време. Необходими бяха подготовка, финансиране. Направихме доста сложна копродукция между пет държави – България, Германия, Македония, Сърбия и Белгия.

И преместихте мястото на действието в Европа вместо в Щатите.

Да. Европа през последните години е много по-интересна, по-динамична и ни е по-близка не само като разстояние, но и като манталитет. От самото начало със Захари Карабашлиев си дадохме сметка, че както книгата е самостоятелно произведение, така ще се случи и с филма. Първата година, след като купихме правата, работихме заедно по начални варианти на сценария, но след това филмът тръгна по свой път. Тъй като виждам и себе си в главния герой, реших, че е хубаво със сценаристите да вкараме нещо лично от мен, исках да осъвременим историята, да е по-актуална. Постарахме се да я приближим и към актьорите, до личните им преживявания. Смяната на мястото на действието наложи изграждането на нови герои. И все пак запазихме темите, конфликтите, въпросите, които задава книгата. Имаше магия в правенето на този филм. Всички актьори в „18% сиво“ са изключителни, космополитни хора с много сериозен опит в театъра и киното и мисля, че вляха от своите преживявания в историята.

Разкажи малко повече за тях тогава.

Руши е живял в Ню Йорк, Южна Африка, Лондон, Единбург, учил е в Англия, Италия. Доля е родена в България, но е живяла в Белград, Санкт Петербург, Самарканд. Учила е актьорско майсторство в Москва при Владимир Гордеев, ученик на Тарковски. Завършила е Лондонската театрална академия, след това Кембриджския университет, доктор е по руски театър и култура. Партнира си на сцената на „Уестенд“ с доста известни и утвърдени имена. Играе в сериали, във филми на BBC. Във филма играе Самуел Финци, чиято кариера се случи в Германия, дори сега ще води Берлинале. Рон Кук има около деветдесет и четири роли във филми като „Шоколад“, „Тайни лъжи“ на Майк Лий, в сериала „Чернобил“. Сузане Вюст е млада австрийска актриса с около четиресет филма с премиери във Венеция и Кан, Норман Болман си партнира с Кенет Брана на сцена.

Става въпрос за емигрантска история все пак.

През 2020 г. говорим по-скоро за свобода на пътуване и преместване, което е глобален феномен, отколкото за емиграция. Много хора опитват да се реализират в бляскави и големи градове като Лондон или Ню Йорк, привлекателни с възможностите и културата си, но невинаги успяват да се адаптират. Често във филма се задава въпросът може ли страна, в която не си роден, да е твоят дом. Както казва героят на Самуел Финци във филма, идеално място няма. Винаги мислим, че е по-добре там, където не сме. Или се случва да се бориш много за своя мечта, да изминеш дълъг път и когато я постигнеш, да се окаже, че си изгубил нещо много по-важно. Има и много стойностни теми като обичта, не само между мъж и жена, а между хората, как да се научиш да обичаш.

А ти как си се учил да обичаш?

Любовта за мен е тема за цял живот. Все още се уча. Човек минава през различни етапи, предизвикателства и преосмисля дали наистина обича, как обича, достоен ли е да обича. Всеки, който се занимава с творчество, знае, че това е много особен процес, свързан с любов, с обич, с непрекъснато търсене, понякога колебания, понякога несигурност. Любовта и страхът са двигатели за много сериозни неща. Отделно отношенията между мъж и жена в съвременните условия са много различни и се градят различно. Съвременната жена е различна. Има толкова жени, управляващи компании. Това не беше възможно преди. И Доля, която много се интересува от феминизма, направи образ на съвременната жена, която едновременно е борец, но в същото време е и крехка.

А това, че е променена, дали е комфортно за мъжа?

Не, и за това става въпрос в нашия филм. Мъжът има различно его, като отглас на неговата ДНК от прародителите му – че е мъж, че трябва той да носи парите, да казва какво ще се прави, а жената да стои вкъщи, да слуша. А особено когато двамата отидат в друга държава и попаднат в различни обстоятелства, трябва да се разбират, да постигат непрекъснато някакво споразумение.

Какво е важно според теб във взаимоотношенията между мъжа и жената?

Първо, приятелството и доверието. И всеки да се стреми да разбира другия по-добре, да се опитва да прави нещата заради него, а не заради себе си. Разбрах, че е най-важното, макар че аз невинаги съм го правил. Мисля, че когато се грижиш за някого, ти самият може да се чувстваш много по-добре и много по-спокойно. Това са теми, за които става въпрос и във филма ни. Двама души не могат да бъдат щастливи заедно през цялото време, но аз познавам една възрастна двойка художници, в нашия квартал, мисля, че са вече много възрастни, на осемдесет-деветдесет години, и ги гледаш как цял живот вървят ръка за ръка. А са мъж и жена, и най-близки приятели, и работят заедно непрекъснато.

Как става това?

Сигурно са изключение. Живеем в много странен и объркан свят. Каквото и да говорят по новините, в света никога не е имало по-добро здравеопазване, повече лечение за болести, по-висок стандарт на живот въпреки всичко, поне в развитите държави. Никога не е имало по-добри автомобили, по-добра авиация, повече литература, повече музика. И все сме нещастни. Искаме още и още. И това според мен убива човешкото у нас. Мисля, че в една връзка е важно да се оценява кое е по-стойностното. И не да гледаш само себе си. Да мислиш повече за другия. Щастието е свързано с това как да намерим хармония със себе си.

Казваш за себе си, че си притеснителен?

Да. Понякога е добре, понякога пречи. Така съм възпитан. Не обичам да говоря за себе си или да се хваля. Притеснява ме и хората да ме хвалят. Едната ми баба беше македонка и непрекъснато ме хвалеше по приятелки – ето това е Викторчо, малкият, той играе във филма „Йо-хо-хо“, той свири на пиано. Я, Викторчо, изсвири нещо пред приятелите! И аз припадах от срам. Другата ми баба – баба Нели – майката на майка ми, която е от Русе, беше учителка по английски в английската гимназия, след като е завършила женския Американски колеж в Ловеч преди 9 септември. Мисля, че нейното възпитание ми се отрази сериозно. Тя беше сред най-близките ми през целия ми живот, докато не почина.

Интересно е, че си заченат в Рим.

Майка ми забременява в последната година от следването си в Консерваторията в Рим, връща се да роди при майка си в Русе, за да е в сигурни ръце и да е спокойна. И после с баща ми се връщат в Рим. След това, бил съм на една годинка, когато сме се пренесли в София, в квартал „Изток“, в блока на Комитета за култура, създаден от Людмила Живкова. Съседи ни бяха Христина Ангелакова, Минчо Минчев, режисьорът Христо Христов, Невена Коканова, Константин Коцев. Много съм щастлив, че имах възможността да израсна сред тях, да ги срещам всеки ден, да си ходим на гости или на новогодишни партита. За мен тази среда е голямо вдъхновение за това, което правя в момента. Големият диригент Емил Чакъров също имаше апартамент в блока. Художниците Енчо Пиронков и Емил Стойчев. Бащата на Найо Тицин – Атанас Нейков и майка му Виолета. Беше много интересно. Операторът на най-легендарните български филми („Козият рог“, „Капитан Петко Войвода“) Димо Коларов, така нареченият бате Димо, ни събираше всичките деца през ден в дома си и ни показваше камери, картини. Пускаше ни филмчета на малък прожекционен апарат.

В дома ви е гостувал и Енио Мориконе.

Да. С баща ми се запознават на конкурс за композитори и пианисти в Италия през 1991 г. Сближили са се, може би заради сходния темперамент. Артисти! И баща ми му предлага да запише музика за следващия си филм в България. „Имаме прекрасни музиканти, на световно ниво – му казва, – ще изберем най-добрите за теб. Ще организираме и студиото, и всичко. Ще се чувстваш прекрасно.“ Абсолютно учудващо след няколко месеца Енио Мориконе се обади и каза: „Викторе, идвам“. И записва няколко пъти с нашата компания. Бил е на гости вкъщи и баща ми е винаги негов гост, когато отиде в Рим.

Завършил си режисура при Людмил Стайков. Той ли те направи режисьор?

Това също е процес. Първо играх във филма „Йо-хо-хо“ на Зако Хеския. Бях впечатлен от него и от работата му с актьорите. За мен на девет години беше невероятно, магическо преживяване – да си партнирам с Кирил Варийски и много добри актьори, по сценарий на Валери Петров. За трите месеца по време на снимките в Каварна и Балчик се влюбих в киното и си пожелах да правя каквото и да е, само да е свързано с него. Година-две по-късно започнах наистина да се интересувам от кино. Заедно с това живеехме врата до врата с режисьора Христо Христов. Беше ми много интересно да го слушам всяка вечер, когато се събирахме, как му е минал снимачният ден, какво се е случило, какъв нов филм прави, какви проблеми има. Това много ме зареждаше и вдъхновяваше. Гледали сме филми с Христо. Той ми е обяснявал защо виждаме някакви неща на екрана, как ги виждаме, какво е действието, кое как се прави. И така започнах да се подготвям да кандидатствам режисура. От шестнайсетгодишен започнах да пиша разкази, да гледам още повече филми. Записах се на един киноуниверситет, където ходехме с много мои приятели – Андрей Кулев, Николай Тонков-Бен, Найо Тицин, Димитър Коцев-Шошо. Тодор Андрейков го водеше два пъти седмично в кино „Дружба“ тогава, сега – „Одеон“. И след това имах щастието да попадна в класа на Людмил Стайков, който е изключителен педагог и професионалист в киното. Отделно харесвам и френската Нова вълна, и италианския неореализъм. Колкото пъти съм гледал „XX век“ на Бертолучи с Робърт де Ниро и Жерар Депардийо, излизам от салона настръхнал. И не ми се говори с никого по два-три часа. На двайсет и седем години учих италиански в Италия за четири месеца и го проговорих.

Защо избра да вечеряме тук?

Обикнах този ресторант от момента, в който го отвориха. Харесва ми, че в менюто има определен брой немного ястия, но се приготвят като хората. Тук съм най-често за обяд. Отделно с Белослава и с мъжа ѝ Евгени Йонов сме приятели от деца. Белослава учеше в 133-то училище, аз – в 7-о, и се запознахме покрай общи приятели. Винаги сме били в една компания. Аз съм близо до тях по някакъв начин и ми е близко това, което те правят и го правят по най-добрия начин.

А ти готвиш ли?

На периоди, в по-свободните. Сега покрай филма работя денонощно, но пак ми се случва да го правя през паузите. Готвенето понякога ми действа като терапия, успокоява ме в края на деня. Малко съм маниак на тази тема. Обичам сам да си правя всичко. Имам колекция от любими кулинарни книги на английски. Търся си точните продукти от рецептите, не замествам нищо. Искам да опитам как изглеждат рецептите в оригинал. Случва се и да импровизирам, особено с подправките. Напоследък готвя скандинавска кухня – салати, риба, готвена по определен начин, супа от риба. Обичам, разбира се, италианската кухня. Не говоря само за пица и паста. А и за начина, по който се приготвя месото. Интересни са ми и многото им предястия.

Веднага си представям, че имаш колекция от подправки.

Подправките са ми интересни, да. Харесва ми да готвя месо с мащерка или например приготвям пилешки филенца, поляти леко със зехтин, с малко масло, джинджифил, черен пипер, лимон. Престояват малко и леко ги запичам. Стават невероятни. Не мога да правя имамбаялдъ или свинско със зеле. Предпочитам по-нетрадиционна за тук кухня. Никога не съм правил шопска салата вкъщи. Във всеки ресторант има. Не ми е интересно. Но правя една много вкусна салата с домати, маслини, авокадо, моцарела и един много хубав дресинг, и става чудна винаги.

Какво е отношението ти към вината?

Не мога да кажа, че съм сомелиер, но предпочитам кисели и сладки вина. Обичам да са по-дъбови. Понякога ми харесват по-леки, понякога – по-тежки. Обичам червеното вино да е леко охладено.

Представям си, че една вечеря на свещи с теб би протекла на фона на картини на Пикасо, музика на Рахманинов със стихове на Шекспир и би завършила с филм на Бертолучи. Споменавал си, че се възхищаваш на всички тях.

Свиря от шестгодишен на пиано, по настояване майка ми и баща ми. Към трети-четвърти клас не ми се свиреше. А те не са родители, които насилват. След което се запалих по рисуването покрай сина на Енчо Пиронков – мой приятел, който рисуваше прекрасно, и той ме заведе на курс в съседния блок, където се подготвих за художествената гимназия. От шести-седми клас се интересувам от фотография. Много снимах. Когато бях на шестнайсет години, си имах малка лаборатория в мазето за проявяване и копиране на филми.

Смятам, че основните познания по литература, музика, визуални изкуства – изобразително изкуство, фотография, са важни за един режисьор. В правенето на филми трябва да имаш вкус, разбиране за драматургия, ухо за музика, за звуковите ефекти. А също така трябва да имаш подход и за работа с актьорите. Аз винаги участвам суперактивно в това. И искам да стане най-доброто и да ми харесва. А за да обясниш какво искаш и какво не, трябва да си навътре в тия неща.

С каква жена би ти било приятно да вечеряш на свещи?

Жена, с която мога да си говоря. За мен една жена трябва да е умна преди всичко, и освен да е красива, да има чар. Аз съм естет.

Галин Стоев

Един номад в Тулуза

2018 г.

Галин Стоев е кавалер на Ордена за изкуство и литература на Френската република, продължава с втори мандат като артистичен директор в Националния театър в Тулуза, където вече е поставил 13 пиеси, поредната му постановка в Народния театър в София – „Хага“, спечели „Икар“ и е предложена за награда на Културен форум „Европа“ за постижения в сферата на културата.

Както Галин е разказвал пред френски медии, връзката му с театъра започнала заради разсеяността и неспособността му да се концентрира в училище. Майка му го завела в група за детски театър и му казала: „Тук можеш да се разсейваш, колкото си искаш! В училище обаче се съсредоточи!“.

Поводът за интервюто ни през март 2018 г. беше началото на кариерата му като артистичен директор на Националния театър в югозападния френски град, дебютът му като филмов режисьор с красивия му филм „Безкрайната градина“, който откри „Киномания“, и постановката „Танцът Делхи“, чиито премиери бяха в Народния театър и в ThйвtredelaCitй – Centre Dramatique National Toulouse Occitanie. Срещнахме се там, в неговия театър.

По пътя към срещата с Галин Стоев в Тулуза минаваме покрай красиви барокови сгради с керемиденорозов цвят, заради които я наричат Розовия град. Тя е четвъртият по големина град във Франция. По улиците е пълно с младежи, във въздуха ухае на юг. Националният театър, на който Галин Стоев е директор от януари насам, е в сърцето на историческия център. Модерна сграда, построена на мястото на бившата Музикална консерватория, част от която е вплетена в конструкцията ѝ. В подземията са съхранени останки от гало-римски укрепления.

Галин ни посреща във фоайето. От много години той е гражданин на света. Работил е в Германия, Белгия, Русия, Канада, Чехия, Аржентина. Стигал е чак до Гваделупа. Поставял е Корней и Молиер в „Комеди Франсез“. Нямаш усещането, че е българин. В него има свобода на мисълта, лекота и чувствителност, тиха усмивка и внимателна сериозност. Възпитан, интелигентен, ерудиран. Изглежда като човек с неизбродими безкрайно интересни вътрешни светове. Говориш с него и се уверяваш, че е възможно човек да отвори сърцето си, да даде свобода на таланта си и да приеме животът да подрежда стъпките му една по една, по правилен и достоен начин. Открил е своя първи сезон като директор в Тулуза с постановката „Танцът Делхи“, чиято премиера беше в Народния театър в София през декември.

По пътя към кабинета си споделя, че иска да превърне театъра в истински дом за артисти, в творчески инкубатор, да си партнира с Консерваторията в Тулуза и с Висшето училище за драматични изкуства в Монпелие, да създаде биенале на живите изкуства. Предстои да направи студиа, в които да живеят гостуващите артисти. На следващия ден ще пътува към Германия, за да подготви представление в Майнинген. Дори не знае къде е Майнинген. Но това за него няма значение.

Галин, как се чувстваш тук, в Тулуза?

Ще мога да отговоря след година може би. (Усмихва се.) Още съм като Алиса в Страната на чудесата, в съвсем различен кадър. Опитвам да разбера как функционира цялата „къща“. И все повече не разполагам с времето си. Досега винаги аз съм конструирал своята заетост. Имаме доста стряскаща програма със срещи, които в повечето случаи са на технически език, и открих, че се концентрирам само ако си драскам ето такива неща. (Показва ни тефтерче с рисунки.)

Много красиво! Учил ли си рисуване?

Ха-ха-ха! Да, но то е нелепо, служи по-скоро за успокоение на нервите ми. Много исках да стана график всъщност, дори ходех на уроци при Стоимен Стоилов, първи братовчед на майка ми. Стана професор във Виена. Но нашите не ме пуснаха да кандидатствам рисуване след седми клас.

Според една африканска поговорка добри родители са тези, които дават на децата си крила и корени.

Аз не идвам от семейство, което да ме е подготвило. Майка ми е детска учителка. Баща ми – криминален следовател в полицията. Той беше в пълен ужас и потрес от професионалния ми избор и му отне време да го приеме. И аз бих бил против, ако имам дете, то да се занимава с театър или с кино. За баща ми всичко, свързано с артисти, е далечен, затворен, неразбираем и плашещ свят. Те живеят не според правилата. Аз се изградих през съпротива, особено когато бях тийнейджър. По-неприятно е... Но беше смешно, когато направих първата си голяма постановка в „Комеди Франсез“ на Корней, купих самолетни билети на родителите ми, наех хотел и им се обадих да ги поканя. И те... бяха много развълнувани, малко изгубени, особено на коктейла сред всякакви хора, които бяха виждали по телевизията или във филми. И тези хора им говореха за сина им неща, които те не разбираха. Видях в погледа на баща ми едно притеснение, че може всеки момент да се окаже, че е станала грешка и Галин да трябва да го върнат във Варна .

Какво ти казаха след това?

Казаха ми браво. Но аз... мисля, че в първи клас разбрах, че между мен и действителността няма да се получи. Тогавашната ми класна – наричаха я Гестапо Гочева, зловеща жена, на родителска среща казала на майка ми, че съм толкова разсеян, че съм за училище за бавноразвиващи се. Спомням си как чух разговора между майка ми и баща ми в кухнята, когато тя се върна от родителската среща. Бях в детската стая. На връщане от занималнята минавахме покрай оградата на едно спомагателно училище и обиждахме децата там, а те ни плюеха. Осъзнах, че имам всички шансове да се окажа от другата страна на оградата. И за мен това беше огромен, огромен ужас. На детското въображение това му дай.

А ти имаш въображение...

Голямо и болно! Същата година бяхме на почивна станция във Велинград. Беше по време на соца и ни организираха екскурзия, за да ни покажат къде са убили Вела Пеева. Разходката свърши в поле, гидът посочи сграда в далечината – била фабрика, и добави: „А малката постройка до нея е спомагателно училище“. Погледнах нашите. Не реагираха. Помислих – колко е далече Варна, чак в края на България. Значи в цялата страна има тайна мрежа, която работи деца като мен да бъдат вкарани в такова училище, но без да им каже директно: Галине, ти си малоумен, ще те затворим там. Не знаех само дали в този комплот участват и нашите. А не можех да попитам, защото щяха веднага да ме затворят. Беше кошмарно да се справя с тази въображаема опасност. А проблемът идваше оттам, че от три до седемгодишна възраст съм израсъл в Москва. Там учеше баща ми. И моят руски беше много по-добър от този на много от учителите в Руското училище във Варна. Майка ми ми е разказвала как, когато говорела по телефона в Москва, съм я поправял тихичко, за да ми седи светът правилен. Явно съм го правел и в училище с Гочева.

Дали това, че баща ти е криминалист, те е направило по-аналитичен и задълбочен?

Не знам. Той се опитваше да играе ролята на баща като другите, разказваше ми как хванали някакъв престъпник. Много скучно. Прекъсвах го на най-интересното, за да си легна, защото на следващия ден съм на репетиция с драмсъстава. Мисля, че това го разочароваше.

Как попадна в драмсъстава?

Заведе ме майка ми в първи клас. Там срещнах истинските си приятели. За мен тази школа беше много по-реална, истинска и вярна от реалността в училище, вкъщи и на улицата. Всъщност се занимавам с театър не защото обичам изкуството или съм много чувствителен и роден за това. За мен беше въпрос на оцеляване, животоспасяваща операция. В училище бях среден към добър ученик. Завърших с отличие, но за мен то беше дълбоко невярно и несериозно занимание. С изключение на трима много добри учители по литература – Димитър Ефендулов, Лиляна Гроздева и Пламен Панчев, които подготвиха всички по-будни деца с интерес към литература за национална олимпиада. С оценката ми 5,75 ме приеха журналистика без изпит. Ефендулов ми помогна да разбера, че през 1987 г. няма как да има журналистика в България, защото няма свобода на словото. Заявих на нашите, че няма да уча журналистика, защото това е проституиране. Баща ми ме гледаше със зяпнала уста.

Споделял си, че и Коко Азарян е също сред важните ти учители.

Той беше като фантазма, още когато се движехме като стадо по улиците на Варна с приятелите ми от драмсъстава и мечтаехме да влезем във ВИТИЗ. Всички искахме да влезем при Коко Азарян. Името му беше като мантра след едно представление във варненския театър – „Пътят към Мека“ на Атал Фюгарт. Гледахме го всяка вечер, знаехме го наизуст. Беше много хубаво, че ме приеха в неговия клас. Имах такъв парализиращ респект към него, с години. Способността му от всичко да изкара театър много ни респектираше. Той умееше през героите да покаже как функционират животът и хората. Удивяваше се като дете. Желанието му да създава театър надхвърляше егото му, авторитета, властовите взаимоотношения. И... виждаш, че когато функционираш така, няма значение дали си в социализма, или на Луната, и творчеството е това, което се нарича raison d’кtre.

Имаш предвид смисъла да съществуваш. Как попадна в компанията на Мариан Бозуков, Мариус Куркински и Мария Сапунджиева?

Познавахме се от Варна. Мариус и Мария бяха от вражеския драмсъстав – „Щурче“ . Нашият беше „Златното ключе“. В лятото преди да завършим училище сляхме компаниите. Говорехме на измислен език, размествахме или добавяхме срички, имахме игра, в която, ако някой сбърка нещо, всички викаха „клош“, скачаха върху него и го млатеха до пребиване. Поддържахме общ делириум. Детството приключваше. И всичко тепърва предстоеше. После влязохме във ВИТИЗ. И някой по-оправен, може би Мария и Мариан, бяха намерили едно голямо студио под наем, замислено за художническо ателие. Варненците, които влизаха, автоматично оставаха у тях. В смисъл, отиваш на гости за една вечер и оставаш три месеца. В един момент се оказахме доста хора. Живеехме като в комуна. Беше много весело. Получавахме буркани от родителите си. Бяха най-гладните години – 90-те. И хем действителността беше грозна и жестока, появиха се мутри, хем усещането беше за голям подем. Бяхме много вдъхновени и хич не ни интересуваше. Учехме театър. Занимавахме се с изкуство в чист вид.

А публика в залите нямаше.

Да, истинският театър беше на улицата, започнаха първите големи демонстрации, стачки, гражданско неподчинение. Беше много интересно. Системата започна да се разпада пред очите ни, а друга още не беше установена. И в един кратък период всичко беше възможно. И това беше много хубаво.

Благословията и проклятието да живееш в интересни времена дава шанс сам да израстеш интересен. Иначе те вкарват във формат.

Моето поколение имаше голям шанс. Успяхме и в едното, и в другото. Това си има цена.

Сега имаш ли подобна среда? И нужна ли ти е?

Човек винаги има нужда от общност, но за мен е трудно да я поддържам. Ето сега съм в град, в който не познавам никого. Тук нямам биография. Не започвам отначало, но нямам корени. Трудно се живее без корени. Докато не осъзнах, че съм изградил устойчиво свое именно благодарение на непрекъснатите премествания. Ако нямаш физическо място, където да пуснеш корени, единственият шанс е да пуснеш корени в себе си. Това, мисля, ме е структурирало.

Страхуваш ли се от самотата?

Не. Тя може да бъде много досадна, но паразитният шум на епидермалното общуване... може да е още по-тягостен. Самотата има огромна цена, но никой не е казал, че ще бъде лесно, още от самото начало. Избираш по-малкото зло. Страхувам се по-скоро да не бъда неразбран. Защото това, с което се занимавам, е свързано с непрекъснато изпращане на сигнали – към актьорите, зрителя, контекста, и понякога може да останат неразчетени.

Режисирал си в много страни. Колко езика говориш?

Зададох този въпрос на един грузински режисьор, Роберт Стуруа. Бях на стаж при него в Англия. Говореше само грузински и руски, а работеше много в чужбина, беше режисирал Ванеса Редгрейв. Каза ми – по-лесно е да не говориш езика, на който поставяш, защото не падаш в капана на думите, а слушаш тона на актьора. По-лесно разбираш дали те лъже, или не. Въпрос на настройка е да слушаш и на някакво енергийно ниво всъщност да хванеш не интонацията, а намерението му.

Постановката ти „Танцът Делхи“ има шест номинации за „Икар“, една от които е за режисура. Харесаха ли я в Тулуза?

Да. Тук представленията минаха неочаквано добре. Публиката в София и в Тулуза реагира различно. Тук откриха повече водевилната страна на представлението и се смяха повече. В България слушат по-внимателно и се смеят по-малко.

Каква е историята на един бар в Гваделупа, скован набързо на плажа, където си ял пиле с чесън и банани?

Ха-ха-ха! Играхме „Кислород“ на (Иван) Вирипаев в Гваделупа. Всичко, което знаех за острова, беше от „Пипи Дългото чорапче“. С актьорите ми попаднахме точно на Корекоредут. Разхождахме се по абсолютно дива плажна ивица, с палми и изумрудено море, водехме засилена дискусия за изкуство и така огладняхме. Изведнъж някой посочи едни палми. Между тях видяхме бар, който едва се крепеше. Зад него човек на импровизирана скара правеше пиле в големи банани, с чесън и оцет. Най-вкусното, което съм ял. Облизахме си пръстите, ядейки на плажа, докато говорехме за художествени концепции. Мисля да се върна отново, за да разбера рецептата.

Остава ли ти време да се забавляваш?

Само това правя, докато работя. Дори в началото бях много шокиран, когато ми плащаха. Сега забавление е да избягам някъде и да си чета, без никой да ме занимава. Изглежда тъжно отстрани. Отдавна не ходя на танци, ако това ме питаш. Преди на технопартитата бях маймуна номер едно.

Виж ти!

Аз съм от Варна, от която избягах при първа възможност, защото имам проблем с тамошния манталитет. В него има нещо много тежко, непомръдваемо. Варна не е искала да се освобождава от турско робство. Реакцията на всяка нова идея, която би могла да обърне парадигмата, е: „Хм!“. (В смисъл на глупости. Скептично.) Няма диалог. Мои приятели варненци, с които се запознах в края на 90-те в София, ме заведоха след години в клуб „Комикс“ и там разбрах, че в града има изключително симпатични хора. Не го знаех. И „Метрополис“ си спомням. Техното навлезе в България като противодействие на цялата чернилка на политическия момент и това, че хората освирепяха, огладняха и бяха дълбоко нещастни. Мисля, че то успя да преформатира мисленето на цяло поколение. И тези, които не умряха от дрогата, успяха да видят други хоризонти. Имаше пространство за експериментиране и за алтернатива. През 90-те нови неща се случваха на много нива. Сега живеем във време на крайно консуматорство, в което човек си плаща за нещо и го иска тук и сега. Идеята, че трябва да положиш усилия, за да го заслужиш, я няма. Мисля, че за младите в момента е по-трудно. Да се случи нещо ново е почти невъзможно. Може би минаваме през някакво стъргало. Може би нещо ще се обърне в един момент.