Чериса

1.

Малкото селце Бейнуотър бе разцъфнало в нежнозелените и бледожълтите пастели на английската пролет. Зимата на 1682 година беше тежка и студена и всеки един от триста двайсет и двамата жители на селцето беше вече зает с току-що затоплилите се поля – беше време за сеитба.

Чериса Хемънд отметна кичур от гъстата си кестенява коса, паднал пред сините ѝ очи, без да спира работата си. Ръцете ѝ бяха пъхнати дълбоко в джоба на престилката, за да вземат друга шепа зърна грах. Тя отръскваше калта от краката си, за да може да продължи напред по дължината на браздата. Тази особена пролет значеше за нея повече, отколкото за останалите жители на селото, които мислеха само за по-богата трапеза. Тази пролет тя щеше да стане на шестнайсет години, традиционната възраст за женитба. След по-малко от месец нейната леля Мери и чичо Уат щяха да решат вместо нея кого от няколкото кандидати да приемат. Годежът щеше да стане веднага, а сватбата – през юни.

С една несъзнателна, неспокойна въздишка момичето се придвижи и започна да засажда друга бразда. Господи! Какъв избор?! Джон, само на осемнайсет години, син на фермер, чиито земи граничеха с тези на чичо ѝ Уат, или Матю Спайър, чийто баща беше селският ковач; или Гарлън Рики, който щеше да наследи преуспяващата мандра на баща си един ден. От тримата Джон беше най-хубавият, но Гарлън бе най-добрата партия. Неговата фамилия беше най-близко до представата за богато семейство, която съществуваше в Бейнуотър. Ако само не беше толкова грозен, толкова глупав и толкова тромав. Зъбите му се подаваха над долната устна, като на мишка.

– Господи, Чериса, побързай! Аз вече засях моите бразди.

Високият, леко хленчещ глас на четиринайсетгодишната дъщеря на леля Мери прекъсна мислите ѝ и Чериса, изправяйки гърба си, се протегна изморено.

– Ани, не е необходимо да го правиш толкова бързо. Успя ли да сложиш достатъчно семена в земята?

– О, Чериса, не бъди такава...

Двете момичета прекъснаха препирнята си и се вгледаха в пътя, който се виеше около полята. Далечният шум от препускащи конници измести всички други мисли в главите на момичетата. Посетителите, даже със седмичната пощенска кола, бяха рядкост в Бейнуотър, а една такава голяма група конници можеше да бъдат приказните благородници.

Чериса често беше слушала истории за тях, но никога не ги бе виждала. Бейнуотър едва ли бе подходящо място за тях.

– Господи, мислиш ли, че са благородници? – Гласът на Ани бе станал тих и изразяваше нямо страхопочитание.

Чериса сви рамене, опитвайки се да прикрие надигащото се в нея вълнение. О! Само веднъж споменът да се запечата в съзнанието ѝ, за да станат поносими скучните, еднообразни години, които я чакаха занапред като съпруга на фермер в Бейнуотър. Тя несъзнателно приглади с калните си ръце обърканата си коса назад, изцапвайки челото си с черна пръст, и се вгледа по посока на шума от конски копита на наближаващата група.

– Извинете, госпожици, това ли е Бейнуотър?

Приглушен смях от страна на другите мъже последва въпроса, докато двете момичета стояха, като че ли бяха онемели от страхопочитание и уплаха – мигащи глупаво на фона на залязващото слънце, опитвайки се да видят по-добре богатите им кадифени и яркоцветни атлазени дрехи.

– Опитай отново, Ардсли – извика един дълбок, плътен глас, смеейки се, на първия говорещ мъж. – Наистина вярвам, че видът на твоето лице е превърнало момичетата в камък.

Като че ли насън Чериса премести поглед от лицето на първия мъж по посока на втория. Когато сините ѝ очи срещнаха неговия зелен поглед, сърцето ѝ замря за един дълъг момент, а след това започна да тупти два пъти по-бързо.

Лордът олицетворяваше всичките ѝ представи за мъжка красота. Гъста, чуплива тъмна коса – черна, или може би тъмнокафява, – ясни смарагдовозелени очи, прав нос, силна челюст и уста, извита сега в шеговита усмивка, която я привличаше като магнит.

Внезапно, усетил напрегнатия поглед на момичето, лордът свали украсената с перо шапка от главата си, а очите му искряха весело, когато направи подигравателен поклон към нея от седлото.

– Имате ли ковач тук, в Бейнуотър? Чухме за това, но...

– Аха, милорд е много добър. Майстор Спайър е името му и ще го намерите на пресечката надолу – гледайте за пушек от духалото му.

Детинският глас на Ани не изговаряше правилно думите и Чериса отвърна лице от чернокосия лорд, изчервявайки се от срам от нейните ужасни обноски. За разлика от Ани, с която тя живееше, Чериса бе внимателно обучена от леля Мери в добри маниери и правилен говор. Защо ѝ беше необходимо всичко това, оставаше загадка за нея, въпреки че често се бе обръщала за обяснение към леля си.

„Някой ден може би ще разбереш – отговаряше по един и същ начин леля ѝ, а усмивката ѝ изведнъж ставаше изпитателна и тъжна. – Някой ден.“

Насилвайки се да си поеме дълбоко въздух, Чериса направи реверанс и дръпна ръката на братовчедка си, за да я накара да я последва и да им засвидетелства и тя своето уважение.

– Моля, простете моите скромни маниери, джентълмени. Аз съм Чериса Хемънд, а това е моята братовчедка, Ани Милър. Можем ли да ви услужим с нещо?

Даже за нетренираното ухо на Чериса думите ѝ прозвучаха стилно и странно официално след тези, казани от Ани. Тя сведе срамежливо очи към земята и не забеляза бързите погледи на изненада и забавление, които ездачите си размениха.

– Мислите ли, че тя ще приеме да стопли моето легло тази вечер – попита единият от мъжете с тих глас, така че да не го чуе момичето, развеселявайки компанията.

Лордът, чието име бе Ардсли, се засмя на тъмнокосия си приятел и след това се обърна търпеливо към момичетата:

– Един от конете на слугите ни си изгуби подковата. Имаме нужда от ковач, за да го подкове, и от хан, в който да ни сервират бира, докато чакаме.

Момичето остана нерешително една минута, гледаше втренчено калната земя, без да смее да вдигне отново очи, да не би да срещне зелените очи на тъмнокосия лорд, а мислите ѝ се въртяха отново безпомощно. Ковачът в селото беше може би компетентен по конете и подковите, но че нямаше хан в Бейнуотър, достоен да носи това име, бе сигурно. Честността я подтикваше да приеме този факт и да упъти мъжете към хана „Глиган и бик“ в Байуотър, дванайсет мили надолу по пътя, но цялата ѝ душа се бунтуваше от идеята да позволи на тези богато облечени лордове – особено чернокосия зеленоок мъж – да заминат така бързо оттук. Никога преди това тя не бе чувствала така силно мистериозния повик на съдбата. Като че ли нещо дълбоко в нея отказваше да ѝ позволи да отмине този странен момент, тази невероятна среща.

Ако това беше всичко, което тя щеше някога да види от света отвъд Бейнуотър, то трябваше да го задържи малко повече.

– Госпожа Тайлър е вдовица. Тя живее сама и понякога дава стаи под наем за една нощ. Тя има бира, мисля... и прави най-вкусните сладкиши с плодове в цялото село.

Учудена от собствените си думи, Чериса бързо наведе глава, като се упрекваше, че се е представила точно като провинциално момиче. Сладкиши с плодове! Защо трябваше да ги е грижа тези благородници за глупавите сладкиши? Те можеха да имат фруктови салати с бишкоти и крем с яйца, можеха да имат пасти с маслен крем – всеки ден и то със стотици, ако пожелаеха. И освен това, когато видят какво им бе препоръчала като хан...

– Коя е нейната къща? – попита нежно тъмнокосият лорд, гледайки захласнатото момиче.

Без да мисли, лицето ѝ светна от една благодарна усмивка, а дълбоките ѝ сини очи уловиха вълшебния капан на неговия зелен поглед.

– Най-голямата – промълви най-после тя премаляла, успявайки правилно да изговори думите – от другата страна на магазина за платове. Можете да я видите от кръстопътя – има табела пред нея и каменна порта.

– Не смяташ наистина да отседнеш там – Ардсли се вгледа недоверчиво в тъмнокосия си другар, – защото храната ще бъде ужасна, а креватите – пълни с дървеници. Освен това Байуотър...

– Предпочитам да остана тук. – Мургавият лорд сви рамене почти извинително. – Да ме вземат дяволите, ако знам защо... Може би, защото имам едно пени за ягодов сладкиш.

– Ягодов сладкиш, глупости! – измърмори русокосият. Неговата усмивка показваше добрия му нрав, макар че очите му изразяваха учудване. – По всяка вероятност имаш вкус към една невинна селска мома, Линдзи.

Мъжът, когото нарекоха Линдзи, се усмихна леко и отново сви рамене. Може би Ардсли беше прав, може би момичето бе това, което го привличаше тук.

Двете девойчета още стояха начумерени от слънчевата светлина, затънали до глезените в лепкавата кал, а лицата им бяха грейнали от възхищение и изразяваха учудване. Той едва кимна към тях и се усмихна.

– Благодаря ви за препоръките, госпожици. Може би ще бъдете така любезни да ни заведете до тази госпожа Тайлър, ако имате свободно време, разбира се.

Чериса погледна с желание надолу по пътя, но поклати отрицателно глава в отговор.

– Простете, милорд, но ние наистина не можем. Чичо Уат ще вземе каиша, ако не засеем всички тези семена, а вече започва да се стъмва. – Безпомощна, чувствайки се особено, като че ли току-що бе направила някаква ужасна грешка, заради която нещо безвъзвратно си отиваше, тя ритна с крак калната бразда в болезнен яд. Единственият ѝ шанс да бъде с благородници, се провали заради тези загубени грахови семена на чичо Уат! – Може би тази вечер, след вечеря...

Намръщеното изражение изчезна от лицето на лорда и на мястото му се появи една бърза усмивка, която разкриваше равни зъби на загорялото му лице.

– Ела в хана, когато можеш да се измъкнеш. Ако не сме там, кажи на жената, че чакаш нас – лорд Ардсли – посочи той към добре изглеждащия ръждиворус мъж, който яздеше до него – или мен, лорд Линдзи. Ако искаш, вземи си няколко от тези сладкиши, за които говори толкова много, и ги включи в нашата сметка.

Чериса отново направи бърз реверанс. Сърцето ѝ започна да бие от вълнение, без да чувства страх или учудване от собствената си необикновена дързост.

Когато накрая успя да откъсне погледа си от отдалечаващите се фигури на лордовете, тя видя Ани да я гледа втренчено, с огромни очи, изпълнени с безмълвен ужас.

– Всемогъщи боже, Чериса! За какво ти беше да казваш това? Знаеш, че няма да ни бъде разрешено да отидем някъде тази вечер. Никога не са ни разрешавали. И да се срещнем с непознати – лордове! – в една къща под наем... Знаеш какво мисли татко ми за хората от благороден произход. Той ще ни набие с камшика даже ако говорим за тях!

– О, мълчи, Ани, моля те! Не знам защо го направих и ти не трябва да идваш, ако не искаш, но аз... Аз ще бъда омъжена през юни. Не съм дете вече. Какво лошо може да стане, ако само веднъж в моя живот поговоря с един красив лорд? Съвсем скоро ще бъда стара омъжена робиня, която приготвя овесена каша и ражда деца. Ще помоля леля Мери да ми разреши да отида, само този единствен път. Тя може да ме пусне.

– Добре, но аз няма да отида, Чеси, това е истината! Защото това ме плаши до смърт, даже като ги погледна – такива важни и такива дръзки... Аз съм дъщеря на фермер и без съмнение ще бъда съпруга на фермер, и това ми подхожда по-добре!

Треперещо и все още пребледняло, по-младото момиче изведнъж се обърна и затича към къщи на сигурно място, оставяйки Чериса да засади сама последната бразда.

Въпреки че тялото ѝ правеше обичайните движения, мислите на Чериса бяха на километри далеч от калните поля. Нейното перчене пред Ани я напусна бързо, докато тя стъпваше тежко, сама в калните бразди, спомняйки си за своята невероятна и непростима дързост с едно чувство на вцепеняващо недоумение. Даже сега една част от нея я подтикваше да бъде разсъдлива и внимателна, а друга – да бъде неразумна и дръзка. Стотици пъти се питаше защо и всеки път, в мълчалив отговор, мургавият лорд Линдзи се появяваше в съзнанието ѝ, воднистозелените му очи се усмихваха надолу към нея като някой красив, древен езически бог, като по чудо появил се от земните недра само за нея, за да може да го боготвори. Това безпомощно, замаяно объркване, този полустрах, полукопнеж пробудиха нейната женска душа, както нищо друго в живота ѝ не бе успяло да направи. Нещо, което тя никога не беше чувствала с Джон или с Матю и сигурно нямаше да почувства с този зъбат козел Гарлън. А може би това беше някакво инстинктивно чувство, погребано дълбоко в нейната душа, което бе желала, за което бе копняла, интуитивно разбирайки, че ѝ беше липсвало. Тя едва забеляза другите мъже, веднъж видяла лорд Линдзи. Имаше още четирима или петима облечени като благородници, на които помнеше ясно само лицата. Отново и отново тя повтори нежно името му в омагьосана почуда, наслаждавайки се на звуците като на прекрасна музика.

Стряскайки се, Чериса разбра, че беше стигнала почти до вратата на къщурката, и се двоумеше несигурна, а мечтите ѝ се изпариха бавно като утринна мъгла и съмненията ѝ се върнаха. Какво можеше тя, Чериса Хемънд, селското момиче, да предложи на един изискан лорд като него? Всичко, което знаеше, беше фермерският живот и селските новини. Това като че ли ѝ беше достатъчно досега, но на него никога нямаше да му бъдат интересни такива глупости. А какъвто беше красив, той можеше да си избере която си иска от прекрасните придворни дами, облечени великолепно, с коси високо събрани нагоре и обсипани с блестящи скъпоценни камъни, с изрисувани очи, за да се подчертае цветът им. Лорд Линдзи да се влюби в една селска мома? Никога! Защото той можеше да бъде и вече женен.

Раменете на Чериса се отпуснаха от внезапно обзелата я мъка. Чувствайки се глупаво, момичето отвори бавно вратата и видя набитата фигура на чакащата я леля Мери, очертана на фона на трепкащата светлина от огнището.

– Влез, дете – промърмори мило жената. – Искам да говоря с теб.

*

Дъхът на Чериса секна, повече от вълнение, отколкото от напрежение, когато пристигна пред портата на госпожа Тайлър. Никога, ако беше живяла и хиляди животи, тя не би отгатнала, че леля Мери щеше да ѝ разреши – не, в действителност да я насърчи – да направи такова смело нещо. И защо. За нея щеше да си остане тайна, но Чериса не бе губила време в чудене, а само целуна бузата на добродушната закръглена жена, която ѝ беше като майка. После, преди леля ѝ да има възможност да промени решението си, Чериса побягна към селцето. Сега, с порозовели бузи от дългото тичане през хладната мартенска вечер, Чериса спря, за да вчеше току-що измитата си, падаща на раменете ѝ и стигаща до кръста кестенява коса, преди да влезе в топлата стая, където огнището гореше буйно. Леля Мери ѝ беше дала джинджифилова пита, която да занесе на вдовицата като някакво извинение за посещението на Чериса. Лордовете щяха да заминат сутринта и Чериса щеше да живее живота си между тези прости хора, а простите хора имаха прост морал. Едно неомъжено момиче не можеше да излиза вечер и да се среща с мъж, с никакъв мъж, даже той да е и самият крал. Така че Чериса нямаше да дойде и да види очарователния лорд Линдзи отново. Тя само бе донесла сладката пита на вдовицата.

– Здравей, дете – лицето на госпожа Тайлър се смекчи и на него се появи майчинска усмивка.

Чериса Хемънд беше любимката ѝ. Не само защото бе такова хубаво малко същество, но по-важното бе, че заедно с това тя притежаваше мил и приятен характер.

– Колко хубаво, че Мери е помислила за мен – усмихна се тя. – Имам специални гости тази вечер и се чудя какво да им предложа.

– Специални гости? – повтори Чериса, преструвайки се, че не знае. – Кои са?

Беловласата вдовица сниши гласа си и даде един заговорнически отговор, без да казва на момичето нищо повече от това, което то вече добре знаеше.

– Представяш ли си, аз да забавлявам кралските особи! – каза накрая тя, клатейки глава.

– О, госпожо Тайлър! – възкликна Чериса, чувствайки, че я залива вълна от вина за нейната измама. – Как бих искала да ги видя!

Вдовицата хвърли бърз поглед към лицето на момичето, на което бе изписано силното му желание. Тя сигурно можеше да се възползва от помощта на момичето тази вечер, но Чериса беше твърде хубава, за да ѝ бъде позволено да отиде при джентълмените. Те щяха да я грабнат като меден кейк през януари, особено този висок чернокос лорд... Как можеше една невинна душа като Чериса да устои на неговото ухажване? Ето, тя щеше да стане почти на петдесет следващата година, а даже и тя се изчерви като ученичка. Но, тя се подвоуми за миг, ако си спомняше добре, той се беше качил вече в стаята си, а другите джентълмени изглеждаха съвсем погълнати от играта си на карти.

Очаквайки отговор, Чериса имаше чувството, че е изминала цяла вечност, а сърцето ѝ замря от отчаяние. Целият ѝ план щеше да отиде на вятъра, ако госпожа Тайлър кажеше не. И тогава вдовицата кимна, усмихвайки се на момичето, като си спомни собствената си младост. Колко важно можеше да изглежда едно такова нещо на шестнайсет години! Освен това мъжете бяха под собствения ѝ покрив. Можеше да им хвърля по едно око.

Сърцето на Чериса хвръкна от възбуда и тя последва вдовицата в малката гостна стая, която служеше за трапезария тази вечер. Разгледа стаята, изгаряйки от желание да съзре тъмната коса и широкоплещестата фигура на лорд Линдзи. След третото мълчаливо оглеждане сърцето ѝ примря отново. Той не беше тук.

– Извинете, господа – госпожа Тайлър колебливо прекъсна играта им на карти. – Чериса е тук и ми предложи помощта си да ви сервирам десерт и алкохол. Моля, кажете ѝ вашите поръчки.

Тя се обърна и тръгна към вратата все още притеснена, че оставя момичето само. Внезапно се спря до вратата, ръката ѝ вече беше върху дръжката, когато тя се обърна и отново погледна мъжете.

– Редно е да ви предупредя, че тя е сладко, невинно дете и ми е скъпа като моя собствена дъщеря. Ако някой от вас я докосне, ще ви изхвърля навън в калта – лордове или не!

Ардсли беше първият съвзел се от шока, който предизвика декларацията на вдовицата, и красивото му лице грейна в невярваща усмивка, която същевременно показваше колко се забавлява.

– Да бъда проклет! – закле се той с лекота, а очите му танцуваха, издавайки радостта му. – Аз ще внимавам за нея, госпожо Тайлър, кълна се. Не се тревожете.

Отчасти удовлетворена, макар че погледна страшно, с мълчаливо предупреждение още веднъж всеки от тях, вдовицата кимна и излезе.

– Здравей, скъпа! – Русокосият лорд се ухили на неспокойното момиче, давайки ѝ знак да застане до стола му. – Бях загубил надежда, че ще дойдеш.

Чериса сви рамене, опитвайки се да се усмихне насила, без да бъде сигурна дали отсъствието на лорд Линдзи я е разочаровало, или я е успокоило. Сега това, че тя беше действително тук, я караше да трепери от страх. В този момент желаеше само едно – да бъде на сигурно място вкъщи, в леглото, което двете с Ани деляха.

– Какво ще кажеш да ни донесеш няколко от онези сладкиши, които ни препоръчваше, скъпа – продължи Ардсли, а очите му искряха весело, виждайки страха ѝ. – Също и няколко бутилки добре изстудена бира.

Благодарна, че има работа за вършене, за да не измъчва мозъка си с безнадеждни мисли, Чериса измънка нещо в отговор и изтича към вратата на кухнята, препъвайки се несръчно в края на изтърканата черга.

Зад нея Ардсли и другите се засмяха тихо и си намигнаха един на друг.

– По дяволите, ето още един бас, който загубих от Линдзи днес – каза единият с престорено възмущение. – Кой би повярвал, че дяволският му чар ще действа и тук, в Божието село!

– Не му давай още гвинеята си, Хари – ухили се Ардсли. – Тя може да е тук, но съвсем да не е склонна да сподели леглото с него. Помнете, че обещах да я пазя, и мисля, че тя ще избяга като подплашена сърна, ако той дори само я докосне.

– Мислиш ли? – попита първият, който говореше, лорд Мартин, като се подсмихна неприятно. – Нека да се обзаложим за това.

– Дявол да го вземе, добре, обзалагам се с теб на десет лири – отвърна му русокосият, а по очите му личеше, че вече не се забавлява. – Но няма нужда да се басираме за това. Брет си тръгна и вече си е легнал. Няма да се върне долу.

– Изморен е от снощната акробатика, без съмнение. Добре, няма значение. Просто ще изпратим момата горе.

Ардсли се намръщи. Понякога, както и сега, той усети нещо неприятно да изплува в характера на Хари.

– Мисля, че ще отиде. Дай ѝ няколко минути да се отърси от уплахата и ще я помолим да занесе една бележка на Брет. Не вярвах, че тя ще има смелостта да дойде тази вечер, но след като го направи...

Ардсли се намръщи отново, разглеждайки течността с цвят на кехлибар в чашата си.

– Не съм сигурен в това, Хари – каза накрая той. – Наистина мисля, че момичето е невинно – не по-малко от едно дете. Аз вече казах, че ще имам грижата за нея, и не искам да бъда отговорен за...

– По дяволите, Ардсли, ставаш целомъдрен като стар пуритан. Брет Линдзи не е човекът, който ще похити момичето, нали? Винаги си твърдял това за него, въпреки че той може да го направи, и то не лошо според мене. Признаваш ли сега, че не вярваш той да се държи благоприлично с девойчето?

Ардсли сви рамене и се насили да се усмихне, чувствайки смътно, че е надхитрен. Хари беше прав. Брет нямаше да причини зло на момичето. Никой мъж, който привлича жените като това копеле, не би имал необходимостта да го прави!

– Десет лири! – съгласи се той накрая с престорена искреност. – Хайде, напиши бележката.

Междувременно Чериса се върна в стаята със сладкишите и с още четири бутилки изстудена бира. Бе възвърнала част от самообладанието си и когато лорд Ардсли с подлъгваща усмивка я покани да сподели неговия стол на масата за карти, тя се усмихна и утвърдително поклати глава, радвайки се на разговора на мъжете толкова много, колкото и на играта. Залозите в играта първо я бяха поразили, защото за нея една лира беше значителна сума. Само с една лира можеше да купи нови рокли за себе си и за Ани. Но тези лордове залагаха лира и повече още при първо раздаване. Очевидно такива залози не бяха прекалено високи за начало на играта, защото, когато тя се осмели накрая да пошепне своето изумление на лорд Ардсли, той ѝ отговори със снизходителен смях, казвайки ѝ, че много по-сериозни игри в двореца започвали с двайсет или трийсет лири.

Постепенно момичето бе обзето от приказно доволство, чувствайки се защитено и сигурно под любезното покровителство на русокосия лорд. Сърцето ѝ почти се бе успокоило и достигнало нормалния си ритъм, когато един от мъжете изведнъж изруга и хвърли картите си на масата, стряскайки всички.

– О, по дяволите, Ардсли! – Лорд Мартин изруга отново, поглеждайки скрито към русокосия лорд, на чието коляно момичето балансираше несигурно. – Забравих да кажа на Брет Линдзи нещо важно.

Ардсли се намръщи нерешително, отказвайки да помогне на Хари. Той почти бе забравил за по-раншното си споразумение, потопен в удоволствието на вечерта. Чериса бе не само очарователна, естествена красавица, тя бе едно сладко дете, наистина невинна и освежаваща, за разлика от преситените, изрисувани и опитни дами в двореца. Играта, която бяха намислили с Хари, вече не му беше по вкуса.

Лорд Мартин се намръщи нетърпеливо и ритна ядосано Ардсли под масата. Русокосият мъж отговори само с рязко поклащане на главата.

– Остави тази работа, Хари – възнегодува той, обгръщайки покровителствено с ръка момичето.

Озадачена, чувствайки, че разменените между мъжете думи някак си я засягат, Чериса се намуси, а сините ѝ очи загледаха с безпокойство.

Свивайки рамене в израз на зле прикрито раздразнение, лорд Мартин не обърна внимание на неодобрението на другаря си и заговори директно на Чериса.

– Хей, хубаво малко селско момиче, ще ти дам пет лири да предадеш една бележка на лорд Линдзи от мен. Съгласна ли си?

Учудена от споменаването на такава голяма сума за такава незначителна услуга и поразена от звука на това вълшебно име, Чериса зяпна мъжа, търсеше да види шеговит проблясък в очите му. Но нямаше нищо такова.

– Цели пет лири само за това?

– Цели пет лири само за това – повтори с лека подигравка лорд Мартин.

За миг Чериса огледа внимателно лицето на мъжа. Видя твърде остра брадичка, малки миши очи, а като прибавка и неприятното му изражение. С изненада установи, че не го харесва, пък бил той благородник или не. В действителност той приличаше на невестулка, с един неприятен блясък в малките, тъмни очички. Но цели пет лири... Леля Мери можеше да купи толкова много необходими неща с тези пари. Така щеше да се отплати за доверието на леля си, че ѝ беше разрешила да дойде тук тази вечер. Тя се двоумеше, усещаше неодобрението на лорд Ардсли. Съществуваше ли реална причина за тази реакция от страна на русокосия мъж? Или може би просто бе малко наскърбен, че тя ще напусне неговата компания с такава лекота? От друга страна, мислеше тя, а сърцето ѝ подскочи от тази идея, това бе възможност да види красивия лорд Линдзи още веднъж.

Чериса се обърна към Ардсли, търсейки безмълвно помощта му. Той отвърна на погледа ѝ, като я изгледа втренчено един дълъг момент, може би търсещ знак за нейните собствени чувства, преди да отговори. Накрая, забелязвайки червенината на лицето ѝ, причина за която бе споменаването на името на Линдзи, той кимна утвърдително.

– Отивай, ако искаш, скъпа. Брет няма да ти причини зло.

Чериса се усмихна успокоена, скрито потрепваща от късмета си, тъй като отдавна се беше примирила с това, че няма да види зеленоокия лорд. Импулсивно се наклони напред и целуна русокосия мъж по зачервената буза в знак на благодарност за неговата любезност. Цели пет лири, отново помисли тя учудена, за нещо, което в действителност самата тя искаше да направи.

– Ще се върна веднага – обеща нетърпеливо тя, без да се усъмни за миг в истинността на думите си.

– Разбира се, скъпа – усмихна се лорд Ардсли и удари коляното си с ръка. – Ще пазя мястото ти.

Чериса грабна бележката, прихвана дългата си пола, като се обърна само веднъж в подножието на стълбището да види русокосия лорд, който все още я гледаше втренчено, с едно странно изражение на лицето. Но тъй като тя се поколеба, той се усмихна и ѝ махна с ръка да продължи. Сърцето ѝ биеше лудо от вълнение, когато се обърна и изтича нагоре по извитите стълби.

– И ти я изпрати при госпожа Тайлър с джинджифиловата пита, Мери? – гласът на Уат Милър издаваше нервност, докато той се взираше безпомощно навън през единствения прозорец към тъмното, далечно село. – Не знаеше ли, че там са отседнали благородници тази вечер?

– Да, Уат. Знаех това. Момичето ми каза, че са ги видели на пътя – отговори спокойно Мери, въпреки че сърцето ѝ биеше така силно, че можеше да го чуе. Ако съпругът ѝ някога отгатнеше истинската причина за желанието на момичето да отиде там... – Мисля, че това е добър случай за Чериса да види такива хора от по-първа ръка. А освен това – бързо добави тя въпреки гнева на Уат – госпожа Тайлър като че ли се нуждае от помощ в тази пълна с гости къща.

– Казах ти преди да я пуснеш да отиде там, Мери, но ти отказа да ме послушаш. Това момиче може да е благородничка по рождение – ако може да се вярва на несвързаните приказки на трескавата, побъркана стара акушерка, – но тя няма друго семейство освен нашето. Това, което си спомням от мънкането на старата вещица, е, че и от двете страни на семейството на момичето са се отрекли от родителите ѝ, защото са се оженили против волята им. Доста е съмнително, че те ще посрещнат потомката на такъв брак. Освен това бащата на Гарлън Рики е предложил дял от неговата мандра за ръката на момичето. Това няма да доведе до нищо добро за момичето, а само ще го накара да се измъчва през живота си на обикновена съпруга тук, в Бейнуотър.

– Казвала съм ти и преди, Уат Милър, че грешиш, като мислиш по този начин. Дали тук е нейното място, или не – не знам, но момичето има право да знае истината за произхода си. Ти се съгласи преди години, че трябва да ѝ кажем за това на нейния шестнайсети рожден ден и да ѝ дадем възможност сама да вземе решение за по-нататъшната си съдба. Сега ти си хвърлил око на дела от тази мандра и искаш да промениш мнението си. Но аз мисля, че ще постъпиш несправедливо спрямо нея. Тя трябва да види тези приказни лордове, които са отседнали при госпожа Тайлър тази вечер, а ние да ѝ дадем възможност да избере каквото тя иска. Освен това ти беше при Бриджър, когато възникна този въпрос, и аз не можех да те попитам за твоето съгласие или несъгласие. Тя знае, че трябва да бъде вкъщи преди полунощ, Уат, а Чериса е добро момиче. Тя няма да ни създаде проблеми. След няколко часа вече ще спи тук с Ани, както винаги е било.

– Няколко часа, прекарани с тези благородници, е много време, през което може да се случат неприятни неща – изсумтя мъжът. – Може да съжаляваш за глупостта си един ден.

Леля Мери държеше нарочно главата си сведена надолу, втренчена в дрехата, която кърпеше, като отчаяно се надяваше, че съпругът ѝ греши относно нейното решение да изпрати Чериса в селото. Какво друго можеше да направи тя? Като се има предвид произходът на момичето – пазен в тайна досега, – то, навършвайки шестнайсет години, трябваше да има възможност да се опита да намери своята среда. Тази нощ можеше да даде на Чериса поне основание за избор. Можеше да ѝ отвори очите за съществуването на друга възможност. Един обикновен живот с Гарлън Рики можеше да не изглежда толкова лош за нея, ако благородниците станеха груби или прекалено свободни и лекомислени. Разтревожена, тя хвърли бърз поглед към намръщеното лице на съпруга си. О, господи! Тя изведнъж осъзна, че бе най-добре момичето да се прибере вкъщи здраво и читаво до полунощ или тя щеше да има нещастието да изпита гнева на Уат, задето ѝ е позволила да отиде.

Чериса почука леко на вратата, трепереща от ужас и вълнение. Тя нямаше работа тук, горе, сама, по това време на нощта, чукайки на вратата на спалнята на един непознат мъж. Пет лири или не, тя трябваше да е полудяла да се съгласи да изпълни тази поръчка. Внезапно обзелият я страх я накара бързо да се отдръпне от вратата и да тръгне обратно към стълбите.

– Влизай – извика отвътре плътен мъжки глас. – Вратата е отворена.

Тя замръзна на мястото си. Звукът на гласа му действаше опустошително върху всяка клетка на тялото ѝ. Сърцето ѝ започна да бие бързо от ужас, а кръвта бучеше в ушите ѝ. Щеше ли да си прости някога липсата на кураж да види лорд Линдзи още веднъж? След всичките ѝ усилия да се добере до къщата на госпожа Тайлър тази вечер...

Чувстваше едно фатално привличане. Както нощната пеперуда се стреми към светлината на огъня, така всяко късче от нея бе безпомощно да му се противопостави. Тя наблюдаваше как ръката ѝ се протяга бавно, за да натисне дръжката на вратата и да я отвори. Почти хипнотизирана, тя накара краката си да прекрачат прага на стаята и спря, шокирана от това, което видя.

Лорд Линдзи стоеше гол до кръста, само по кадифени сиво-бежови бричове, и се бръснеше с бръснач със сребърно острие на колебливата светлина на блещукащия свещник.

Тя бе ужасена. Смущение, смесено със странно и обезпокояващо чувство на непознато вълнение в душата ѝ, я накара да спре да диша и да сведе поглед към пода, полуобърната с гръб към мъжа, неспособна да каже и дума.

– Добре. – Тъмнокосият лорд произнесе думата бавно, взирайки се в момичето с явна изненада, и по загорялото му от слънцето лице се разля усмивка, показвайки бялата линия на зъбите му. – Чериса Хемънд. Мислех, че няма да дойдеш.

Чериса стоеше трепереща, желаеше силно да избяга от стаята, но бе напълно неспособна да направи това. Продължи да гледа в пода, страхуваше се да погледне към широкоплещестия мъж с мускулести рамене и гърди и слаб, стегнат корем. Каквато и възбуда да предизвикваше това в слабините ѝ, тя се страхуваше да вдигне поглед.

– Трябваше да почакам, докато чичо ми Уат отиде да помогне при израждането на кобилата на съседа след вечеря – обясни тя с едва доловим глас.

Брет чакаше търпеливо тя да продължи разговора, погълнат от собственото си покрито с пяна лице, отразено в медното огледало. Когато видя, че тишината няма да бъде нарушена от момичето, той ѝ хвърли бърз поглед. Червенината по бузите ѝ, обърнатите настрани очи и треперещи ръце го изненадаха. По дяволите, тя имаше вид, като че ли току-що го бе хванала гол в леглото с някоя курва! Усмихвайки се внезапно, той поклати глава с разбиране. Беше така привикнал с превзетите дами в двореца, че беше забравил за съществуването на такава невинност като тази тук, която го учуди. По време на реставрацията на монархията в Лондон можеше да се води бурен, необуздан живот, но тук, на село, старият Оливър Кромуел и неговият пуритански морал все още господстваха.

– Ще свърша след минута, Чериса. Моля, седни – обясни сериозно той, въпреки че зелените му очи танцуваха със скрито веселие.

Момичето се подчини безмълвно и седна на самия край на стола, а всеки мускул на тялото му бе напрегнат и като че ли готов за моментален полет. Бележката на лорд Мартин бе напълно забравена.

– Твоят чичо Уат местният ветеринарен лекар ли е?

Чериса поклати тежката си кестенява коса в мълчаливо отрицание, опитвайки се да намери гласа си.

– Не... – успя да измънка най-после. Като се мъчеше да придаде по-голяма сила на гласа си, тя продължи да обяснява. – Не, господин Бриджър притежава ферма близо до нашата, те са далечни роднини. Той само отиде да помогне на господин Бриджър.

– Разбирам – кимна предпазливо Брет заради острия бръснач в ръката си. – Имам една кобила, която ще има конче този месец. Обичаш ли конете, Чериса?

Чериса се изкашля тихо в опит да навлажни пресъхналото си гърло.

– Да – каза тя несигурно, – но ние нямаме коне. Чичо ми казва, че е твърде скъпо да ги държим, щом той и момчетата могат да вършат полската работа без тях.

Вдървено, тя си помисли колко тъп и глупав беше отговорът ѝ. Лорд Линдзи по-скоро би заспал, отколкото да се влюби в нея, ако тя не събереше мислите си скоро. Отчаяно напрягаше мозъка си за някоя остроумна реплика, даже за някоя селска клюка, само и само да наруши мълчанието. Несъзнателно тя стисна ръце съсредоточено и усети острите краища на хартията, намачкана в стиснатите ѝ юмруци. Спомни си за поръчката, приглади хартията и му я подаде.

– Лорд Мартин ме помоли да ви дам това.

Брет остави бръснача и избърса останалата по лицето му сапунена пяна с малка хавлиена кърпа.

– Хари ли я изпраща? – поиска да узнае той с известна изненада, леко намръщен, със събрани над деликатно очертания му нос вежди, показващи озадачението му. – Какво пък иска дяволът сега?

Чериса отстъпи назад, когато тъмнокосият лорд се приближи към нея, чувстваше се странно, като притиснато в ъгъла животно. Не беше разбрала колко висок бе той, тъй като го бе видяла само на гърба на коня му. Неговите цели шест стъпки изглеждаха като десет сега, когато той идваше по-близо, следвайки нейното отстъпване.

– Почакай, момиче – разсмя се накрая той. – Нямам намерение да те изям. Искам само бележката.

Усмирена, Чериса наведе глава и му подаде хартията, а ръката ѝ започна да трепери, когато пръстите ѝ докоснаха неговите.

Лорд Линдзи отвори сгънатата хартия, поглеждайки бегло надрасканата набързо кратка бележка:

Ардсли заложи десет лири срещу твоя успех с момичето.

Х.

Той хвърли поглед към девойката, за да разбере дали тя е отгатнала играта. Установи, че не е. Плашливо, каквото бе, момичето никога не би дошло така смело горе. Макар че всяко нейно движение говореше за огромно привличане от него, тя беше очевидно ужасена даже да бъде в една и съща стая с него. Е, той беше придумвал непокорни жени и преди, щеше да придума и тази.

– Ти се страхуваш от мен – сгълча я нежно той. Гласът му бе тих и дрезгав, а очите му разглеждаха внимателно лицето ѝ Господи! Каква красавица бе тя с тази коса, падаща на раменете ѝ, с нейните големи, сини, с цвят на метличина очи, сведени скромно, гърдите ѝ, повдигащи се от вълнение.

Както очакваше, думите му породиха бързо и очевидно отричане от нейна страна.

– Да, ти се страхуваш, Чериса – засмя се тихо той. – Макар да не знам защо. Наистина ли мислиш, че ще ти причиня нещо лошо? А може би си така срамежлива с всички мъже?

– О, не – бързо поклати глава Чериса, страхуваше се да не обиди лорда, като признае ужаса си. – Аз съм само... Трябва да бъда вкъщи до полунощ и като че ли вече стана късно.

Веждите на лорд Линдзи се повдигнаха в мълчалива изненада. Той не можеше да си спомни кога за последен път е бил с жена, която е имала вечерен час – с изключение на няколко омъжени, разбира се, чиито съпрузи можеше да се изненадат, ако съпругите им отсъстват през цялата нощ. Момичето му харесваше. Беше особено приятно да види такава невинност все още жива в света, бе особено възбуждащо да усети силната, чиста миризма на селския сапун, на който ухаеше гъстата ѝ кестенява коса, бе особено интригуващо да гледа едно лице, чиято красота не зависи от грима. Той нямаше намерение да я притеснява. Щеше само да ѝ говори, щеше да я успокои, както би постъпил с една млада кобилка. Ако до полунощ тя не дойдеше доброволно в ръцете му, тогава нека бъде така.

– Ела, седни до огъня с мен, Чериса. Ще ти налея малко вино, докато говорим – предложи нежно той и кимна към малкия тапициран диван до огнището.

Забеляза колебанието ѝ, сведените ѝ очи и се протегна да хване ръцете ѝ, за да я притегли към себе си.

– Моля те, Чериса, само за няколко минути. Кълна се, че няма да ти причиня нищо лошо. Ще те заведа вкъщи преди полунощ, щом трябва. Съгласна ли си? Моля?

Чериса се усмихна въпреки страха си. Топлината и нежността в очите му обезсилиха последните ѝ опити да устои на чара и силата, която той излъчваше.

Тя кимна срамежливо.

Брет седеше на дивана с момичето до него, наслаждавайки се на постижението си. Предизвикателството на ситуацията придаваше една необичайност, реши той и се усмихна леко на своята напрегнатост. Обикновено жените го ухажваха повече, отколкото той тях. Добронамерената завист на Ардсли към неговите завоевания беше дълго време предмет на шеги между двамата мъже, така че той не възнегодува от облога на приятеля си. От това, което каза момичето, той подразбра, че русокосият лорд се бе сприятелил доста с него, защото, доколкото го познаваше, не беше в характера му да проявява такова покровителство.

Чериса, кацнала на дивана, бе готова да отлети мигновено, ако чернокосият лорд направи някакво движение към нея. Но постепенно под влиянието на топлите пламъци от близкия огън и предпазливото внимание на лорд Линдзи тя започна да се отпуска. Чашата изпито вино караше тялото ѝ да тръпне и усещаше главата си приятно замаяна. Виното, което беше пила досега, винаги бе разреждано с много вода, така че силното бургундско вино ѝ подейства. Тя започна да се кикоти на историите за живота в двореца, които лордът ѝ разказваше, и накрая доби достатъчно смелост да му разкаже няколко свои, чувствайки се извънредно остроумна и даровита, когато той се усмихна, признаващ способностите ѝ. Скоро по негово настояване тя се усети, че нарича тъмнокосия лорд с малкото му име, Брет, което, както той обясни, бе съкратено от Бретигейн.

– Бретигейн – повтори бавно с усмивка той, а зелените му очи танцуваха от удоволствие, виждайки нейното растящо опиянение. – Майка ми е шотландка. Бретигейн е името на нейния стар дом там. Диво, скалисто място, разправяше често тя, но красиво.

– Ти също си красив – усмихна се Чериса и се изчерви, като се усети какво бе казала. – О, простете, моля – запъна се тя, поразена от бързо изплъзналите се от устата ѝ думи, и усети гореща червенина да залива лицето ѝ. – Опасявам се, че пих прекалено много вино. – За свой ужас тя започна да хълца, а горещината от огъня изведнъж стана непоносима.

Брет се усмихна широко, докато наблюдаваше смущението ѝ.

– Ето, скъпа, пийни бавно няколко глътки вода – посъветва я той и обгърна с ръка раменете ѝ, когато тя вдигна чашата към устните си. – Не се чувстваш зле, нали?

Чериса можа само да поклати отрицателно глава, тъй като устата ѝ бе пълна с вода. Топлата тежест на ръката му върху раменете ѝ като че ли хвърли тялото ѝ в огън, който беше най-възбуждащото и приятно усещане, което тя някога бе чувствала. Виното я правеше безразсъдна и дръзка. Тя се облегна на рамото му, съзнаваше, че сърцето ѝ бие силно, а дишането ѝ се учестява. Очите на тъмнокосия лорд потъмняха от странно вълнение, когато срещнаха нейните, усещайки отстъплението ѝ.

Когато заговори отново, гласът му бе станал по-нисък, тих и необикновено дрезгав.

– Ти си едно красиво момиче, Чериса. Била ли си някога целувана?

– Не – отговори тя, останала без дъх. Очите ѝ се взираха нагоре към неговите смарагдовозелени очи в хипнотичен транс, а устните ѝ се разтвориха несъзнателно, умоляващи го да ги докосне. Тя смътно усети, че цялото ѝ тяло е започнало да трепери.

– Искаш ли да го направим? – попита нежно той, приближавайки главата си до нейната.

– Да, мисля, че да – отговори шепнешком тя, прекалено отпусната, за да обърне внимание на предупреждението, в което една далечна част от мозъка ѝ настояваше да се вслуша.

Главата на Брет се отпусна бавно към нейната, устните му бяха топли и сухи и имаха вкуса на виното, когато срещнаха нейните. Инстинктивно очите на Чериса се затвориха, тялото ѝ се разтапяше, притискайки се все по-близо и по-близо до неговото. Тази единствена целувка като че ли продължи безкрайно за треперещото момиче. Всичките ѝ сетива живо откликваха и цялата ѝ същност бе съсредоточена в невероятния екстаз, който изпитваше от неговото докосване.

Най-после той вдигна глава, зелените му очи бяха помътнели като езерна вода от нарастващото желание. Изражението на лицето на момичето отговори на неговия мълчалив въпрос. Очите ѝ бяха още затворени, устните ѝ полуотворени, за да го посрещнат, а тялото ѝ бе топло и гъвкаво в ръцете му. Леко усмихнат, той наведе отново глава, допирайки я нежно до нейната, като постави гърба ѝ върху възглавниците, а ръцете му следваха линията на тялото ѝ.

Чериса трепна от изненада и страх, когато почувства ръцете му на гърдите си да милват нежната ѝ плът и твърдите ѝ зърна с опитни пръсти, нежно и търпеливо. Последният мимолетен признак на самоконтрол предизвика един вик на разтревожен протест:

– Моля ви, моля ви, не мога...

– Мълчи, скъпа, няма да ти причиня болка, кълна се – шепнеше дрезгаво Брет до ухото ѝ, без да спира любовната си игра, а устните му докосваха шията ѝ даже докато говореше.

– Но аз не трябва... – промълви безпомощно тя, прекалено отпусната, за да помръдне или избяга от него, а тялото ѝ тръпнеше и жадуваше по начин, който не бе познавала преди. – Трябва да се върна вкъщи до полунощ.

– Аз ще те върна дотогава, Чериса, обещавам – прошепна търпеливо Брет. Гласът му бе нисък и успокояващ, а тялото му също бе започнало да трепери в отговор на нейното.

Безпомощна, Чериса изстена, затвори отново очи и като сключи ръце около врата на тъмнокосия мъж, го привлече по-близо към себе си. Тя знаеше, че не трябва да прави това, знаеше, че ще съжалява след няколко минути, но не можеше да се противопостави и да се предпази.

Най-накрая тежкото му дишане и твърдата му мъжественост изискваха облекчение. Брет стана от дивана, наведе се, взе момичето в ръцете си и го понесе към леглото. Тя предаде своята млада невинност на неговите страстни прегръдки, а гъстата ѝ кестенява коса падаше на тежки вълни около раменете и ръцете му.

Той я постави внимателно на леглото, навеждайки се надолу към нея, а ръцете му се движеха бързо, докато я разсъбличаше. Най-после момичето лежеше съвсем голо пред очите му. Меката светлина от огнището пръскаше златни отблясъци и тъмни сенки върху прекрасното ѝ младо тяло. С тихо проклятие, израз на приятна изненада, той спря за момент, за да се порадва на красотата ѝ. Очите му сякаш опипваха бавно лицето, високите ѝ стегнати, пълни момински гърди, стройния ѝ ханш и бедра и дългите ѝ крака. Ако тя беше родена от яка, набита селянка, то тогава той би трябвало да е роден от слугиня.

Чериса помръдна, чудейки се на колебанието му, като отвори широко премрежените си сини очи и протегна ръце към него да го посрещне. Леко усмихвайки се, той легна до нея и я притегли към себе си, изпълнен с желание. Ръцете му се движеха, милвайки нежната ѝ кадифена кожа, устните му покриха с целувки нейните, езикът му търсеше сладостта на устата ѝ, докато момичето въздъхна и се притисна жадно към него. След миг той плъзна ръката си надолу под гърдите ѝ, мина нежно през плоския корем и слезе между бедрата ѝ, а пръстите търсеха нейната топла женственост. Чериса потръпна инстинктивно от неочакваното докосване, а тялото ѝ започна да се отдръпва от неговото. Той бързо махна ръката си оттам, плъзна я обратно нагоре, милвайки гърдите ѝ, и отново надолу, галейки бедрата ѝ, докато накрая я почувства отново отпусната, тялото ѝ, притискащо се към неговото, посрещайки го и доверявайки му се.

Брет прехвърли тежестта на лактите си, премести бедрата си между краката на момичето, а тъмната му глава се наведе, за да погали зърната ѝ с език, след това се повдигна и отново намери устните ѝ, хапейки ги нежно, докато меките ѝ устни се разтвориха жадно и обхванаха неговите.

Нежно, със съзнателно внимание, той се плъзна надолу, готов да влезе в нея, а бедрата му се люлееха леко до нейните. Чериса не беше първата девственица, която обладаваше. Той знаеше, че всяко нетърпение или грубост от негова страна щяха да бъдат със сигурност гибелни за нея. И така той си наложи да действа бавно, което бе мъчително. Челюстите му бяха стиснати, а устните – побелели от усилието да контролира страстта си. Той влезе нежно в нея, а стенанията ѝ ставаха все по-силни, по-настойчиви и по-бързи. Лицето ѝ пламна, а тялото ѝ се извиваше под неговото. Най-после той изостави своята предпазливост и потъна напълно в нея. Мъчителното търпение, което наложи на тялото си, бе възнаградено от радостния и страстен прием, който тя му даде.

Сините очи на Чериса бяха изпълнени с учудване, докато вълна от невероятно удоволствие се разля по цялото ѝ тяло. Силната болка не можеше да намали екстаза. В почуда, когато това чувство накрая заглъхна, тя се вгледа надолу към тъмнокосата глава на Брет, заровил лице в рамото ѝ, движещ се бясно в нея. Желаейки и той да изпита същото, тя покри черната му коса с целувки, обгърна силно с ръце врата му, свивайки инстинктивно коленете си нагоре, за да му позволи да влезе по-дълбоко в нея. В ритъма на пулсиращото си сърце тя го почувства, потрепващ, в ръцете си, а тих стон се изтръгна от гърдите му, преди да се отпусне тежко, притихнал, върху нея. Тя внимателно погали гъстата черна коса, отметна един кичур от влажното му чело и го целуна нежно там, искаше да му благодари, но не бе сигурна в думите си.

Най-после Брет вдигна глава, една ленива усмивка се появи на лицето му и той целуна още веднъж много нежно устните ѝ.

– Благодаря ти, Чериса – пошепна той. Целувайки я отново, той се извъртя от нея, протягайки ръка, за да притегли главата на момичето до рамото си.

– Това беше... – пошепна Чериса, все още изумена от великолепието на преживяването, неспособна да измисли подходящи думи, за да го изрази.

Брет се засмя в отговор, а очите му гледаха омаяно. Имаше ли нещо толкова чудесно на света, колкото току-що пробудилата се жена в едно момиче? Той погледна лицето на Чериса, която се беше сгушила доволна до рамото му, и целуна обърканите ѝ гъсти кестеняви коси, като я държеше здраво в прегръдката си. Момичето въздъхна и се притисна по-силно към него. Очите ѝ се затвориха неохотно, сякаш смесването на виното с правенето на любов я правеше страшно сънлива и поразително задоволена.

– Не трябва ли да си бъдеш вкъщи скоро? – подсети я неохотно чернокосият лорд.

Той беше изпитал огромно удоволствие, но не искаше някакви побеснели роднини да нахълтат с пищови в спалнята му.

– Да – кимна сънливо с глава тя, без да отваря очи. – Но трябва само да си почина за минута.

Брет се усмихна снизходително, чувствайки се приятно след изживяното удоволствие.

– Продължавай да спиш, тогава, скъпа. Аз ще следя за времето – предложи той.

– Не ми позволявай да закъснявам – промълви неясно тя.

– Няма.

Все още усмихвайки се, Чериса заспа почти моментално, спокойна и доволна в прегръдката на любовта. Лорд Линдзи се пресегна предпазливо през нея, за да изгаси свещника, горящ отстрани до леглото. После се облегна назад, протягайки се с удоволствие, като се наслаждаваше на допира от лежащото до него момиче, на мириса на село от косата ѝ и на менящите се сенки, хвърляни от ярката, почти пълна луна навън. Ако имаше време, той щеше да се радва да вземе момичето втори път. Нямаше да има толкова голяма нужда да внимава този път – можеше да ѝ покаже радостите от по-дръзки начини на правене на любов. С тиха въздишка той хвърли поглед през полузакрития с капаци прозорец към все още издигащата се луна. Нямаше много време до полунощ. Можеше да си отдъхне само няколко минути.