Дракон от черно стъкло

След като се върнах от картографа – човекът, който ще състави картите, даде кръвна клетва да пази тайните ми, – усетих, че мислите ми отново блуждаят. Това е болест на възрастта и загубата. Седях апатично на стола си и се мъчех да открия наново ентусиазма да продължа да разказвам нейната история. Слънцето грееше ярко през таванския ми прозорец. Светлината се пречупваше през оловното стъкло и се разпадаше в блестящи спектри по стените, разкривайки богатството от цветове, скрити във всеки лъч светлина.

Може би това беше предвестник на случилото се в историята, която трябва да ви разкажа.

Защото много прилича на този слънчев лъч.

Макар външно да изглежда, че блести с обикновена светлина, вътре в това сияние се съдържат неизразими нюанси на сложност и дълбочина, които се разкриват само с подходящия обектив – и скоро ще се разбие с главата напред право в същата тази призма, в опалените земи без сенки, където пясъкът се превръща от времето и топлината в твърдо стъкло. Това, което огънят ще изкове, това, което ще се разкрие, не е обикновеното момиче от блатистите земи, а нещо едновременно по-тъмно и по-ярко. Това е историята, която трябва да напиша по-нататък – за смъртта на невинността и възкресението, родено в кръв и пламъци.

Страх ме е да разкажа тази история.

Дори докато седях в таванската си стая, чувах непрестанния звук на песъчинките, които вятърът носи над дюните, и звъна на камбаните от черен кристал. Но най-вече не можех да избягам от напористия рев на Дракона.

Притиснах ушите си с длани, опитвайки се да го прогоня. Затворих очи, за да възпра лавината от спомени, която се опитваше да се надигне. Всичко това е твърде много, за да го понеса в неговата цялост. Мога да издържа на разказа само като оставям моментите да се процеждат един след друг, подобно на песъчинка, която се свлича по дюна.

Но преди да продължим, трябва да погледна през рамо, да използвам миналото, за да се съсредоточа.

Там, където последния път прекъснах разказа си, тя и съюзниците ѝ се измъкваха от вечния лед на безслънчевата Земя и бягаха стремглаво към източната част на Короната. Зад нея западната страна беше въвлечена в битка, в която кралството се бореше с империята. Но дори този конфликт беше само искра от предстоящата по-голяма война – защото има сили, погребани дълбоко, заровени в гранит, които чакат да сеят хаос в този свят.

Докато размишлявах върху това, дъждовен облак премина над слънцето и потуши проблясъците на светлината над дома ми. Издишах дълбоко. Дори не бях усетил, че сдържам дъха си. Този мрак ми се стори по-подходящ, сякаш тя ми беше обърнала гръб в този момент – както беше правила в миналото.

Така да бъде.

Подобно на небето над таванската ми стая, буреносните облаци се събираха и над нея. Вече чувах гръмотевиците, които звучаха като бойни барабани.

I.

ПОРОЙ

Докато бурята огъва короната на дървото, неговите корени се вкопават още по-дълбоко.

– МЪДРОСТ, ПРИПИСВАНА НА СИК ПА РЕН,

МИСТИК БЕЗ ОЧИ, КОЙТО СЕ СКИТАЛ

ПО УИСТРЕЛСКАТА ГОРА НА БХЕСТИЯ

1.

Приведена ниско в седлото, Никс се носеше през бурята на гърба на Башалия. Кожените крила на ездитния ѝ прилеп бяха широко разперени, върховете им се губеха в тъмните облаци от двете страни. Сякаш Никс беше част от бурята, родена от нейната ярост, огласена от гръмотевици и обрисувана от светкавици.

Наведе се по-близо до пухкавата топлина на крилатия си брат. Но по-истинското им общуване беше в общата мелодия на юларната песен. Никс пееше на Башалия – безспирен хор на увереност, а той ѝ отвръщаше, като вплиташе своята златна мелодия в нейната.

Нейното послание беше просто.

„Върни се на кораба.“

Все така в хватката на бурята, Никс непрекъснато се оглеждаше през очилата, които предпазваха очите ѝ. Светът около нея се беше свил до кълбяща се мъгла и камшици от дъжд. Градушка шибаше облеченото ѝ в кожа тяло. Над нея черни облаци закриваха слънцето. Долу земята и морето бяха изчезнали.

Никс потръпна от студ и се вкопчи здраво в Башалия. Сякаш все още не се бяха измъкнали от Замръзналата пустош и все така оставаха в капана на нейния вечно леден мрак.

Но не беше така!

В средата на миналата зима тя и останалите бяха избягали от Яслите на борда на ветрокораба „Огнен дракон“. Дори с огромните му горелки им бе отнело до края на пролетта, за да стигнат до назъбените склонове на планината Ебин, която очертаваше границата на Източна корона. За съжаление попаднаха право в зъбатата паст на сезона на мусоните, когато буря след буря връхлитаха региона. Навигаторът Фен, който през по-голямата част от живота си беше живял в тази част на света, ги беше предупредил за тази опасност.

Въпреки това не посмяха да чакат заради наближаващата все повече и повече заплаха от лунопада. Освен това Грейлин и Дарант вярваха, че „Огнен дракон“ може да използва прикритието на бурите, за да прекоси тази дъга на Короната и да избегне погледите на враговете.

Но не такава беше волята на боговете.

Когато навлязоха в Източна корона, бурите се оказаха много по-силни от очакваното. Четири дни след това мълния порази кораба. Взривът изтръгна кърмовите въжета, които крепяха балона на кораба, и разруши една от страничните горелки. Повредите ги принудиха да кацнат на остров Морска пяна насред моретата на Източната корона.

Ремонтите се оказаха досадна работа. Два месеца се изнизаха бързо и скоро щеше да настъпи средата на лятото. Всички усещаха, че времето ги притиска, особено когато над тях тегнеше надвисналата заплаха.

„Лунопад...“

Беше минала цяла година, откакто на Никс ѝ се беше привидяла зловещата картина на Луната, която се разбива в Земята и унищожава всичко живо – пророчество, подкрепено и от алхимиите на Фрел и Криш. През техните далекогледи пълното лице на Луната се бе уголемявало все повече и повече, приближавайки се неизбежно към техния свят. А после всички бяха чули оценката на самата Шая, извлечена от знанията на та’вините, достигащи до Забравените епохи. Бронзовата жена беше дала приблизителната дата на тази гибел.

„След пет години. Може би само след три.“

А сега една година от този период беше отминала.

Спешността изостри юларната песен на Никс до взискателна нотка.

Башалия откликна и се спусна стръмно през проливния дъжд. Дори тази необичайна за средата на лятото буря напомняше, че не всичко е наред със света. Алхимикът на кораба Криш хи Елджен бе изразил загриженост, че суровостта на бурите през сезона вероятно се подхранва от приближаването на Луната. Приливите бяха станали по-мощни. Земетресенията продължаваха да разтърсват земното кълбо. Сякаш самата Земя трепереше от неизбежната си предстояща гибел.

Башалия се спусна още надолу и тъмните облаци около тях се разкъсаха. Морето се появи отдолу, озарено от светкавици. Белите гребени на вълните набраздяваха тъмните води и се носеха към гористия остров Морска пяна. Атолът беше обграден от рифове и защитен от зъберите на щръкналите от морето черни скали. Пътят до малкото му пристанище беше коварен дори в спокойни води. Въпреки това корабите, носещи флаговете на много земи, препълваха доковете долу. Морска пяна не беше част от нито едно кралство или империя. Служеше като неутрален търговски пункт за по-голямата част от Източната корона. Даже корабите за далечно плаване от Западната корона пресичаха моретата на Земята, за да дойдат в тази част на света и да разменят подправки, коприна и редки руди.

Башалия се насочи към острова без никакви указания. Мирският прилеп вече беше научил обратния път към техния кораб. „Огнен дракон“ беше акостирал във възвишенията над пристанището. Десетки ветрокораби запълваха другите слотове, балоните им се клатушкаха под бурните ветрове.

Никс лесно забеляза сред тях „Огнен дракон“. Беше не само най-големият, но и изваяната на носа му желязна фигура беше оформена като дракон с високо вдигната глава и разперени криле, прегърнали носа отстрани. В дъждовния мрак по откритата горна палуба пламтяха мангали, които караха дракона да изглежда като жив.

Пристанът на кораба им се намираше встрани, отделно от съседните. Никой не смееше да се приближава твърде близо, особено предвид опасния товар на „Огнен дракон“.

Никс насочи Башалия към лагера им.

Когато наближиха „Огнен дракон“, Башалия се завъртя в плавна дъга към кърмата, като през повечето време държеше газовия балон между тях и другите кораби. Грейлин беше предупредил Никс да държи полета си скрит от погледите. Прикритието на бурята ѝ бе предоставило тази рядка възможност да излезе с крилатия си брат.

Но сега всичко беше приключило.

Башалия профуча през останалото разстояние до кораба. Разпери криле и кацна ловко на поляната зад него.

Разговор на висок глас привлече вниманието на Никс встрани. Грейлин, пиратът Дарант хи Тарн и неколцина мъже се бяха скупчили до една палатка, която служеше като импровизирана ковачница за ремонтните работи. Повредената горелка вече беше възстановена и беше натоварена на шейна, готова да бъде монтирана на кораба. Дарант и дъщеря му Глейс бяха използвали времето и за проверка на останалите горелки, за поправка на скъсаните кабели и за допълване на газовете в балона.

Надяваха се да са готови до няколко дни.

Но оставаше един критичен ремонт, който не беше по силите на екипажа на Дарант. Преди да се отправят към изпепелените от слънцето Голи земи, той трябваше да бъде завършен.

Никс погледна към бурята на запад. Представи си накъде трябваше да пътуват и я обзе безнадеждно отчаяние.

В продължение на неизброими хилядолетия Земята беше обикаляла около Слънцето, като едната ѝ страна винаги беше обърната към изгарящия блясък на Отеца горе, а другата оставаше завинаги замръзнала в леден мрак. Короната се намираше между тези две крайности – кръг от земя, заключен между леда и огъня.

Миналата зима Никс и останалите бяха прекосили Замръзналата пустош на Земята, пътувайки от родните си места в Западната корона до тази източна част на света. В ледените земи бяха открили Яслите и техния народ – пантийците, които бяха създали своя дом дълбоко под леда. Там се бяха сблъскали и с далечните братя на Башалия – рааш’ке, смъртоносните ледени прилепи, които обитаваха тези мрачни и студени земи. Колонията беше поробена от полудял та’вин, безсмъртен бронзов страж, известен като Паяка, един от предателите ревн-кри, които се бяха опитали да завземат властта над планетата. Паяка имаше задачата да охранява една от огромните машини за завъртане на света – турубия, скрита в Замръзналата пустош. Никс и другарите ѝ бяха победили този смъртоносен пазител и бяха освободили рааш’ке и пантийците. По този начин бяха активирали и турубията, подготвяйки големия двигател да направи невъзможното: да накара света да се завърти отново – както преди хилядолетия беше правила планетата.

Това беше единствената надежда да се спре лунопадът, да се върне Луната в правилната ѝ орбита. Но за да се постигне това, трябваше да се активира втората турубия, скрита далеч в Голите земи, изпепелената от слънцето половина на Земята. По всичко личеше, че пътуването дотам ще е още по-коварно и опасно от това през миналата зима, особено като се имаше предвид заплахата, която ги очакваше. Турубията в Голите земи се охраняваше не само от един ревн-кри, но и от малка армия, предвождана от та’вин, много по-могъщ от бронзовия Паяк.

Никс погледна на запад, осъзнавайки една тежка истина.

„Как можем да се надяваме да победим такава сила?“

Въпреки това пръстите ѝ се стегнаха върху юздите. Трябваше да приемат това, което ги очакваше.

„Защото така трябва!“

Зад нея се чу вик:

– Никс!

Изненадана, тя се завъртя на седлото и видя Джейс хи Шанън, своя приятел и бивш учител, който се втурна към нея по подвижното мостче на „Огнен дракон“. Помаха ѝ с ръка и се усмихна широко, бузите му почервеняха над рунтавата му брада.

След Джейс вървеше корабният алхимик Криш. Възрастният мъж произхождаше от суровите земи на Аглероларпок и спокойно поддържаше темпото с дълги крачки.

– Върнали сте се! – възкликна Никс, докато се смъкваше от седлото на мократа трева. Все пак задържа едната си длан върху хълбока на Башалия.

Двамата мъже носеха пътнически плащове с качулки. Вероятно идваха директно от пристанището. Бяха тръгнали преди две седмици с кораб на юг към Кралство Бхестия. Целта им беше да издирят древни текстове, свързани с Голите земи. Говореше се, че библиотечният комплекс в столицата на кралството разполага с най-голямата колекция, отнасяща се до тези изпепелени от слънцето земи.

Джейс бързо се приближи към нея.

– Само да знаеш какви новини носим! И да видиш какво сме намерили! Не само книги, но и груба карта на Голите земи. Нямам търпение да я покажа на Фен.

Никс не се съмняваше, че навигаторът на кораба ще намери подобна карта за изключително полезна, тъй като за земите отвъд пясъчните некрополи, които граничеха с ръба на Короната, се знаеше твърде малко.

Когато Джейс стигна до нея, Башалия извърна шия към него с тихо предупредително съскане. Все още настроена към крилатия си брат, Никс усети как златното сияние на юларната му песен се разкъсва от изумруден огън.

Джейс отстъпи крачка назад.

– Съжалявам. Много добре знам, че не би трябвало да се втурвам към него така.

– Този път поне не ти се нахвърли – добави Криш, като запази предпазлива дистанция.

Бузите на Никс се зачервиха.

– Настроението му е лошо заради бурята и защото беше затворен в кораба наистина много време.

Прокара длан по короната на главата на прилепа. Знаеше, че нито едно от двете обяснения не е вярно. След като победи Паяка, Башалия бе измъчван от пристъпи на ярост, които изобщо не бяха присъщи на типичното му спокойно поведение. Тя си представяше разяждащата юларна песен, която беше хванала в капан не само рааш’ке, но за миг дори Башалия. Никс го беше освободила, но бяха останали някакви поражения.

Представи си крилатия си брат, когато го видя за първи път преди година. Беше колкото гъска. Отровен скоро след това, Башалия беше умрял, но не и преди духът и паметта му да бъдат съхранени от огромния групов разум на колонията мирски прилепи и да се прехвърлят в друго тяло – по-голямо и по-старо. Миналата зима Никс беше принудена да му пререже гърлото, за да го освободи отново. С помощта на рааш’ке беше преместила същността на Башалия в измъченото тяло на Каликс, мирски прилеп, който беше поробен от силите на Ифлелен и беше превърнат с мъчения в чудовище.

Пръстите ѝ напипаха белезите по скалпа на Башалия, сега скрити под израсналата наново козина. Те маркираха местата, където в мозъка на Каликс някога били забодени медни игли. Поробващите игли бяха отстранени, но някои увреждания бяха останали – рани, които бяха много по-дълбоки от плътта и костите. Това подхранваше огнена лудост, болест, която може би никога нямаше да бъде излекувана напълно.

Поради силната си обвързаност с Башалия самата тя също не беше останала незасегната. Това беше бреме, което беше приела и споделяла, знаейки, че е задължена на Башалия: за неговата любов, за неговото братство, за неговата саможертва. Дори предпазливата реакция на прилепа към Джейс може да не беше породена единствено от лудостта, а може би се дължеше на собствените дълбоко вкоренени опасения на Никс относно Джейс.

Вгледа се предпазливо в приятеля си.

Подобно на всички тях Джейс не се беше измъкнал от Замръзналата пустош незасегнат. Почти беше умрял – и може би наистина беше останал мъртъв за известно време, – след като върху него се беше стоварила енергията на турубията, когато я бяха активирали. Преди да бъде съживен, Никс го бе пробвала с нишки от своята юларна песен. Откри в него огромна празнота, много по-голяма от тази, която можеше да се побере в малкия му череп. Дори сега този спомен я вледеняваше. След като Джейс се бе възстановил, тази празнота бе изчезнала. Той отново изглеждаше като нейния стар приятел.

„И все пак...“

Сдържа се да не потръпне. Изпитваше вина, че продължава да се държи предпазливо с него – с приятеля, който винаги беше лоялен. Вгледа се в Башалия.

„Да не би да усещаш безпокойството ми? Затова ли реагира толкова зле?“

За да успокои както собственото си сърце, така и това на Башалия, Никс му изпя акорди на увереност и се отърси от гнева си.

Вгледа се издигащата се грамада на ветрокораба.

– Бих искала да видя тази стара карта, но първо трябва да настаня Башалия в трюма. Ще се срещна с вас двамата в рулевата рубка на „Огнен дракон“. Видях Фен там, преди да тръгна.

Криш присви очи.

– Ще оставя тази задача на теб и Джейс. Трябва да обезопася сандъците в каютата си и да започна да каталогизирам книгите. Междувременно се надявам, че картата ще даде някакви насоки на Фен и капитана на кораба, за да определят най-добрия маршрут през Голите земи. Трябва да потеглим възможно най-скоро. Вече привличаме твърде много внимание.

Алхимикът погледна към Башалия.

– Какво имаш предвид? – попита Никс.

Следващите думи на Джейс прозвучаха печално.

– В Бхестия се носи слух за кораб с фигурата на дракон на носа, чийто трюм е пълен с крилати зверове, и вестите са стигнали чак до тези брегове.

– И колкото по-дълго бездействаме, толкова повече слухове ще се разнасят – добави Криш. – Докато не стигнат до грешните уши.

Никс ги разбираше. Може и да бяха избягали от халендийските сили в Замръзналата пустош, но врагът със сигурност все още ги преследваше. Тя не се съмняваше, че както легионите на краля, така и ифлеленските копои, водени от Рит ил Фаш, претърсват Короната за някаква следа от тях. Засега изглеждаше, че групата им беше останала неразкрита. Но с всеки ден, през който се бавеха на Морска пяна, рискът нарастваше.

Никс посочи към Грейлин и Дарант, които се мъчеха да издърпат поправената корабна горелка към „Огнен дракон“.

– Джейс, предупреди Грейлин и Дарант за това, което сте чули.

– Отивам. – Джейс се завъртя да тръгне, но погледна през рамо. – Значи ще се видим в рулевата рубка.

Никс кимна и тръгна с Башалия към рампата на кърмата на „Огнен дракон“.

Криш я последва, но остави прилично разстояние между себе си и огромния мирски прилеп. А после внезапно спря насред крачка, вдигна глава и се вгледа в тъмните облаци, които се кълбяха над осветения от огъня балон на „Огнен дракон“.

Никс проследи погледа му.

От бурята се измъкнаха тъмни фигури – една, после втора, после още три.

Сърцето на Никс се сви на възел, но не от страх. Тя разпозна онези, които се спускаха към кораба. Преди Никс и останалите да напуснат Яслите, пантийците ги бяха дарили с пет рааш’ке, които да ги придружат в това пътуване, за да им послужат като страховити ездитни животни за задачата, която им предстоеше. Огромните ледени прилепи носеха на гърбовете си ездачи – всичките новаци. Подобно на нея и Башалия, новаците навярно бяха решили да използват прикритието на бурята, за да усъвършенстват уменията си.

Петте фигури се спуснаха спираловидно надолу и се групираха в плътна формация.

Въпреки че бурята забулваше всички, Никс нямаше проблеми да разпознае водача им. Усети извора на сила, който се криеше в сърцевината му. За нейните благословени с юларно виждане очи той беше като падаща звезда, която пламти в мрака.

Прошепна името му, наполовина като молитва, наполовина като печал.

– Даал...

Криш сигурно бе доловил болката зад тази сричка.

– Той ще се научи да ти прощава.

Никс сведе глава.

– По-добре да не го прави.

2.

Даал насочваше прилепа си с лек натиск с колене. Движенията му вече бяха станали инстинктивни – повече от тези на другите ездачи. Впрочем той бе помогнал за усъвършенстването на седлото, което всички използваха, като беше добавил пристягащи ремъци, подобни на тези, които пантийците използваха за яздене на орксите, рогатите зверове, които плуваха в моретата на Яслите. Вкъщи се гордееше с умението си да ловува в тези води от гърбовете на такива величествени същества.

Едва след като Никс и останалите се бяха разбили с кораба си в техния свят под леда, Даал беше разбрал уникалната си връзка с орксите. Винаги бе знаел, че носи ноорска кръв, от род, който води началото си от група халендийски изследователи, пристигнали преди векове и заседнали в Яслите. Екипажът беше пътувал дотам със същия ветрокораб, който стоеше закотвен долу. С течение на времето пантийците и ноорците се бяха научили да живеят в нелек съюз, в резултат на което се бяха появили индивиди със смесена кръв като Даал.

Но за разлика от повечето потомци със смесена кръв, Даал бе наследил специален дар: неговата ноорска кръв съдържаше следи от юларна песен. Този вроден талант му бе позволил да се свърже с орксите и да ги контролира по-добре от повечето хора. Но същата кръвна дарба привличаше вниманието и на други: пипалатите ошкапири, богоподобните Сънуващи от Дълбините. Тези древни същества бяха изследвали Даал, като едва не го бяха удавили, и бяха усъвършенствали неговата юларна песен в страхотно оръжие, в източник на сурова енергия, предназначена да служи като извор на сила за друг.

Докато Даал се взираше надолу, усещаше това привличане върху себе си дори сега. То притегляше кръвта му и караше сърцето му да бие ускорено. Не му беше трудно да забележи магнита, който го зовеше отдолу. Видя как Никс бърза към отворената врата на кърмата, водеща в трюма на „Огнен дракон“. Спомни си как веднъж бе описала уникалната им връзка.

„Бъди моя огнеплам, а аз ще бъда твоята горелка.“

Даал с лекота си спомни какво беше усещането в Яслите, когато двамата се сляха в едно, с допрени длани и притиснати пръсти. С всяко вдишване неговият кръвороден извор на сила се вливаше в Никс, позволявайки ѝ да получи достъп до този кладенец на енергия, да усъвършенства тази мощ в цел. В тези мигове и двамата бяха оголени един пред друг, не можеха да пазят никакви тайни, всеки знаеше мислите на другия, носеше кожата на другия, усещаше всичко заедно. Това беше едновременно изнервящо и опияняващо.

Тази интимност ги беше сближила. И как би могла да не ги сближи? Но преди месеци, точно когато бяха стигнали до Източната корона, всичко внезапно бе приключило. Тежкото пътуване се бе отразило на всички: стресът, ужасът, напрежението ги бяха изтощили.

Но не това беше истинската причина за разрива им.

Проследи с поглед как Никс изчезва с Башалия в кораба. Едва тогава вдигна ръка и изсвири рязко срещу вятъра, имитирайки вика на кри-ястреба – ловните птици, които гнездяха в ледените скали на Яслите. Останалите пантийци разпознаха тази нотка от родните си места. Така реагираха и техните рааш’ке, които бяха споделяли този студен свят.

С такива дребни неща Даал поддържаше родината си жива в сърцето си. Не желаеше да изостави напълно Яслите. Вече се беше отказал от толкова много неща. За да предприеме това пътуване, за да послужи като източник на гориво за горелката на Никс, беше изоставил майка си и баща си, както и малката си сестра. Родителите му бяха разбрали причините да вземе това решение. И все пак това беше слабо успокоение, особено като знаеше каква ще е съдбата на семейството му, ако групата на Никс успее да накара Земята да се завърти отново.

Според Шая, на базата на древното знание на та’вините, единственият начин да се върне Луната на правилното ѝ място бе да накарат света да се завърти. Това би предотвратило унищожаването на планетата, но би причинило катаклизъм, който би довел до неимоверни жертви. Милиони хора щяха да умрат. След като светът се завъртеше, Замръзналата пустош щеше да се разтопи. Изпепелените от слънцето Голи земи щяха да бъдат наводнени. Короната щеше да бъде разкъсана от земетресения, бури и приливи.

Нито едно кътче от Земята нямаше да остане незасегнато.

„Дори моят дом.“

Майка му бе посрещнала тази трагична съдба с решителност, която все още убягваше на Даал. Думите ѝ останаха в него: „Никой не знае своя край. Бъдещето остава загадка, докато не бъде написано. Ще живеем така, сякаш имаме безкрайни дни пред себе си – и никакви. Какво друго може да направи всеки от нас?“

Родителите му също осъзнаваха, че ако Луната се разбие в света, ще бъдат унищожени не само Яслите, но и целият живот на Земята ще приключи.

„По-добре някои да живеят, отколкото никой“ – беше казал баща му и беше стиснал ръката му, когато се сбогуваха.

Даал затвори очи и си пое дъх.

„Не бива да ги провалям.“

С тази решителност отвори очи и поведе останалите ездачи към извисяващия се ветрокораб. Ветровете, носещи проливен дъжд, ги шибаха като камшици. Мълниите се стрелкаха с назъбени дъги по коремите на облаците. Той усещаше силата във въздуха, усещаше как енергията танцува по късите косъмчета на голите му ръце. Сякаш бурята бе привлечена от скрития в него кладенец на енергия.

Стисна зъби и се гмурна стръмно, бягайки от прегръдките на бурята – така, както Никс сега бягаше от него. Представяше си как косата ѝ пада – толкова тъмна, че можеше да се приеме за черна, но в сенките ѝ се криеха златни нишки, сякаш в тези коси беше вплетена юларна песен. Кожата ѝ беше с цвят на топъл мед, а очите ѝ – сини като полиран лед, в който проблясваха сребърни капчици.

Гневът му пламна, както защото внезапното го бе отхвърлила, така и заради продължаващата му болка да възроди изгубеното. Бореше се да не изживее отново онзи момент отпреди месеци, когато страстта се бе превърнала в разбито сърце.

Въпреки това споменът гореше ярко, подхранван от болката в сърцето – и в ръцете му.

Защото Никс беше разбила не само сърцето му.

Не можа да се възпре и потъна в миналото.

*

Докато „Огнен дракон“ се носеше високо над планинския масив Ебин, Даал не обръщаше внимание на кристалните отблясъци от ледените върхове, загледан изумено в огненото кълбо, което се виждаше на хоризонта. През изминалия половин месец, докато ветрокорабът наближаваше ръба на Короната, оставяйки зад себе си Замръзналата пустош, пътуваха през вечен полумрак. С всеки изминал ден огнището на хоризонта ставаше все по-ярко и по-ярко, докато слънцето не се показа цялото.

– По-удивително е, отколкото някога съм си представял – прошепна Даал на Никс.

Тя стоеше до него. Държеше го през кръста и се усмихваше на страхопочитанието в гласа му.

– Добре дошъл на първата ти истинска зора – каза тя и добави с уморена въздишка: – Ние в Короната приемаме тази гледка за даденост. Слънцето никога не залязва през живота ни. Само прави бавен малък кръг в небето, един оборот годишно.

Фен застана от другата му страна.

– Обзалагам се, че ще ти омръзне гледката на Отеца горе, особено след като се отправим към Голите земи, където слънцето ще се издига все по-високо и по-високо, докато безпощадната му жега не се стовари върху нас като чук.

Даал забеляза киселата нотка в гласа на навигатора: Фен бе показал ясно и нарастващо нежелание да прекоси тази източна половина на Короната. Забеляза и как устните на младия навигатор се свиха в безкръвна линия. Изумруденият цвят на очите му бе засенчен от тежки клепачи. Снежнорусите му коси обаче отразяваха слънчевата светлина, сякаш бе роден от планинските ледници долу, но Даал знаеше, че Фен всъщност е от Кралство Бхестия, една от многото земи от тази страна на Короната.

Въпреки това настроението на навигатора се помрачаваше с всека измината левга към родните му места. Според Джейс Фен се бе погрижил курсът на кораба им да остане на север от Бхестия. Всяко запитване за миналото му се посрещаше със строго мълчание, пренебрежително махване с ръка или ругатня. Явно не желаеше да говори за това как се е стигнало дотам, че да напусне родината си и да стане навигатор на бандит като Дарант.

– Трябва да слезем долу – каза Никс. – Не бива да се взираш прекалено дълго в слънцето.

Даал не беше съгласен.

– Мога да го гледам вечно.

Но Фен подкрепи предупреждението на Никс:

– Щом се изкачим над тези планини, насрещният вятър ще ни накара да се разклатим.

Сякаш в потвърждение на това силен порив разлюля огромния пълен с газ балон над главите им и накара кораба да се наклони рязко. Даал се вкопчи в перилото, за да не падне. Фен с лекота запази равновесие.

Ръката на Никс се стегна около кръста на Даал. Дори през вълнения ѝ ръкав той усети студеното изгаряне на кожата ѝ, която се опитваше да изтръгне топлината от тялото му, напомняйки му за бездънния глад в нея. Но Даал изпитваше свой собствен глад и я прегърна с ръка, за да я придърпа по-близо.

– Може би трябва да се върнем в твоята каюта – предложи Даал.

Никс се вгледа в него. Сребърните искрици в очите ѝ трепкаха с палав блясък.

– Тогава нека побързаме – преди да са ни изхвърлили зад борда.

Изчакаха, докато люлеенето на кораба отслабне достатъчно, за да могат да прекосят палубата до вратата на носовата надстройка. Слязоха на средната палуба, където каютите бяха подредени в дълъг коридор, минаващ от носа до кърмата.

Никс имаше самостоятелна стая до рулевата рубка в предната част на кораба.

Когато стигнаха до вратата, корабът бе връхлетян от нов силен порив на вятъра. Рязко накланяне на палубата ги тласна през прага на каютата. Влязоха със залитане заедно в стаята ѝ, притиснати един до друг: и двамата се смееха.

След като корабът изравни полета си, Никс затвори вратата, а бузите ѝ се зачервиха.

Даал все още беше без дъх от това, че за пръв път бе видял слънцето. Удивлението караше сърцето му да бие учестено. Синьото небе, розовите нюанси, които се простираха на хоризонта, изглеждаха като от друг свят, чужд на всичките му разбирания. Дори звездите, които непрекъснато пламтяха в небето на Пустошта, бяха изчезнали в мрака, изтрити от слънчевата светлина.

– Какви чудеса ми показа! – прошепна на Никс. – Колко ми се иска Хена също да е тук, за да види това.

Изпитваше носталгия по дома, когато си представяше буйната си по-малка сестра с нейните светли очи и безкрайно чувство за удивление.

Никс сведе поглед, опитвайки се да прикрие сълзите си.

Даал се ядоса на думите си. Знаеше, че Никс носи известна вина за това, че го бе откъснала от дома му, от всичко, което познаваше, от всичко, което обичаше. Протегна ръце към раменете ѝ и я придърпа в прегръдка.

– Един ден ще ѝ покажа слънцето – обеща той.

– Надявам се да успееш.

Даал повдигна с показалец лицето ѝ към своето.

– Двамата с теб ще го направим.

Въпреки думите му тревогата в очите на Никс си оставаше. Именно нейното пророчество ги беше насочило по този път – път, който, дори и успешен, щеше да доведе до толкова много жертви, толкова много разрушения.

Той наведе глава, за да срещне погледа ѝ.

– Не си сама в това начинание.

И за да я убеди, се наведе и допря устни до нейните. Това докосване накара познатия му огън да се разгори. Никс въздъхна в целувката му и потъна в него, размивайки границата между двамата. А Даал междувременно усещаше тъмния кладенец в нея. Позволи на топлината от костния си мозък да се разлее и да укроти този глад, който ги сближи още повече, обвърза ги още по-силно.

Отново усети онова замайващо падане в нея. Мекотата на устните ѝ го развълнува, докато едновременно с това усещаше грубата четка на собствената си набола брада. След известно време езикът му навлезе по-дълбоко и се превърна в неин. Дъхът им се смеси, ставаше все по-рязък. Даал се възбуди и се притисна в нея, но знаеше, че тя вече е наясно с нарастващия му плам, защото усещаше собствената ѝ надигаща се страст: затоплянето на слабините ѝ, нежното набъбване на зърната ѝ.

Вдигна ръка и внимателно прокара палец по тази нежност. Огънят от това докосване премина през него, както и през нея. Нейното ахване се изтръгна от собствените му устни. Пръстите ѝ стигнаха до набъбналата му настойчивост и разтриха този огън в жарава, която изгаряше и двамата. Изгубени един в друг, паднаха на леглото ѝ. Отдадоха се на взаимно изследване, откривайки познатото равновесие на общите си сетива.

Нейните желания също преминаваха през него, насочваха го към местата, където искаше да бъде докосната. Пръстите му започнаха да се борят с копчетата на дрехата ѝ, докато кожата не се допря до кожа. С всяко движение беше възнаграждаван на свой ред, тъй като сам изпитваше това изящно напрежение. Езикът му зае мястото на палеца му. С всяко дразнещо облизване в тялото му пламваше огън, който отразяваше това, което тя изпитваше.

Всяко вдишване и издишване беше като рев на горелка, която разпалваше пламъците им още повече.

Останаха да балансират на този огнен ръб, докато стаята не изчезна и времето не загуби смисъл. Даал искаше повече, знаеше, че и тя иска, тъй като не можеха да скрият нищо един от друг, но също така бяха решили в началото на това пътешествие да обуздаят страстта си, да не продължават по-далеч от това.

Страхът, както и сдържаността, затвърждаваха тази разделителна линия.

Той отдръпна устата си от гърдите ѝ и се върна към устните ѝ. Потрябва му цялата му сила, за да го направи. Повдигна лице, за да я погледне. Очите ѝ оставаха затворени, а тялото ѝ се извиваше под него.

– Никс, трябва да спрем... – прошепна Даал в този огън.

– Не! – изстена тя и тази единствена дума бе изпълнена с юларна песен, наситена с повеля, заедно с намек за тъмен край. – Недей.

Бръкна под колана му и хвана члена му. Притиснат от общата им страст, заедно с обуздаването, което ги свързваше, той потръпна.

Без да може да се спре, остави тежестта си да падне върху нея, върху това, което тя стискаше, но продължи да пада, потъваше все по-дълбоко в тъмния кладенец в нея. Гладът му вече се разпалваше до трескава жажда. С всяко поглаждане на ръката ѝ, с всеки неудържим тласък на бедрата му, от него изтичаше сила.

Бореше се да я задържи, да спре този прилив.

А след това дойде едно поглаждане, което го отведе твърде далеч.

Даал извика от последвалата експлозия. Изпразни всичко в себе си, разля се между тях двамата, като същевременно скъса язовирната стена, която го сдържаше допреди миг. Пропадна с люшкане надолу, носен от потока си от енергия, неспособен да избяга.

И все пак дори тогава усещаше всичко, което правеше тя. Тя се задъхваше също толкова силно, колкото и той, преживяваше същата експлозия, сякаш беше нейна собствена. Чрез сетивата си той усещаше как силата набъбва в нея.

Бореше се да не загуби себе си, защото знаеше, че рискува да умре, ако му бъде откраднато твърде много. Докато се съпротивляваше, ръцете му намериха раменете на Никс. Опита се да се отблъсне от нея, като използва цялата си сила.

Когато енергиите му се вляха в нея, дълбоко в кладенеца се появи звезда, подхранвана от неговата сила. Даал се втурна с главата напред към нея. Докато нарастваше, звездата се превърна в огнен знак.

Никс го разпозна. Както, разбира се, и той. В такива моменти между тях нямаше тайни. Мимолетните спомени на Никс го пронизаха.

Това клеймо беше подарък, предоставен на Никс от груповия разум на рааш’ке, преди да бъде унищожен. Беше карта, която превръщаше намерението в цел, даваше на юларната песен силата на физическа мощ.

Неспособен да се възпротиви – може би подтикнат от най-мрачните си желания, – Даал посегна към тази звезда, докато падаше покрай нея, като давещ се, готов да се хване за всичко, за да се задържи на повърхността. С едно мимолетно докосване символът се превърна в слънце, безкрайно по-ярко от това, което светеше в небето.

Взривът разби мрака, но отблъсна и него.

Даал се върна в собственото си тяло, в собствената си кожа, но нямаше как да избяга от обратния удар на силата. Тя избухна от Никс, докато той се надигаше над нея, задържайки я на една ръка разстояние.

Пръстите му все още бяха притиснати към раменете ѝ, а предмишниците му поеха удара на този взрив. Костите се разбиха под въздействието на силата. Взривът го отхвърли от леглото и Даал се сгромоляса върху твърдите дъски на пода. Главата му се удари силно и накара света да се завърти в шеметно объркване.

Никс се хвърли след него, свлече се на колене и ръце.

– Даал...

Той се опита да я достигне, да я утеши, но ръцете му се огънаха под безполезен ъгъл. Агонията се разрази и сви света му до точка.

– Ще потърся помощ – каза Никс и се изправи.

Избяга от него – от него, а може би и от себе си. Последните ѝ думи, изпълнени с вина и сълзи, го последваха в забвение.

– Съжалявам...

Прилепът на Даал кацна на поляната със силен тласък, който го върна към настоящето. От двете му страни се спуснаха и другите четирима ездачи, кожестите крила на прилепите им се сгънаха. Даал се наведе напред и потърка влажната кожа на шията на прилепа си.

– Благодаря ти, Пилар – пропя с благодарност.

Животното му извъртя голямо черно око към него. Кадифените вълнички около ноздрите на Пилар затрепкаха, придружени от тихо припяване. Доволството и гордостта можеха да се усетят, както и да се чуят. Дарбата в кръвта на Даал беше достатъчно силна, та той да възприеме всичко това. Дори забеляза лекия блясък в тези тъмни очи, блестящи с юларна песен.

Пилар отпусна глава и предложи ухо за почесване.

Даал не можеше да му откаже. Пръстите му намериха най-нежните места и забиха нокти, докато Пилар не започна да ръмжи от удоволствие. Докато Даал го чешеше, болка прониза предмишницата му. Шините бяха свалени само преди две седмици. Тази сутрин за пръв път бе признат за достатъчно здрав, за да излезе с Пилар.

Съжаляваше, че му се бе наложило да пренебрегва ездитния си прилеп през последните месеци, но не смееше да рискува живота си, като лети с увреждания. Водена от същия страх, Никс с нежелание се бе отдръпнала от него. Двамата бяха проявили небрежност, играейки си с огън, който никой от тях не разбираше истински – не само физическия акт, прекрачването на прага, за който никой от тях не беше подготвен, но и запалителния поток сили между тях.

Терзанието в думите на Никс все още го нараняваше: „Ами ако бях счупила не само ръцете ти...“

Даал знаеше, че смъртта му щеше да я погуби. Това беше вина, която Никс нямаше да може да преживее. Освен това загубата му щеше да е удар по тяхната кауза. Никс се нуждаеше от Даал за нещо повече от връзката между тях. Нуждаеше се от извора на сила, заложен в него от Сънуващите. Той беше инструмент, изкован за нея. И във вихъра на страстта бяха стигнали близо до това да го разрушат.

Подобен акт не можеше да бъде рискуван отново.

Никс бе потвърдила това, докато Даал се възстановяваше: „Желанията ни са без значение, не и когато се съпоставят с живота на целия свят“.

Даал нямаше как да се противопостави, дори и да му се искаше да опита. Така че бе останал безмълвен, а езикът му бе вързан както от страх, така и от мъка. Все още си спомняше как се сгромолясваше с главата напред в този мрак в нея. Все още усещаше избухналата ярост, която се разгоря от пламтящия символ. Беше се отпечатала в него, беше се вкоравила в костите му.

Знаеше, че мълчанието му в онзи момент бе наранило Никс. Вероятно бе приела мълчанието му за гняв, но не беше така.

Погледна към трюма, където беше изчезнала Никс.

„Тя ме плаши.“

И все пак се страхуваше не от силата на нейната власт или от дълбочината на страстта ѝ. Знаеше, че не само Никс е виновна за случилото се. Не беше обуздаването, което го подтикна да продължи напред, да прекрачи прага с нея.

„Исках го също толкова силно, колкото и тя.“

Погледът му се спря на вратата на трюма. Представяше си светещите в тъмното очи на Никс, топлината на устните ѝ, отдаваше ѝ се изцяло.

Последните месеци му бяха необходими, за да приеме една по-трудна истина.

„Бих направил всичко пак.“

И това го ужасяваше най-много от всичко.