Престъпление 101

ПРЕЧУПЕН

Светът пречупва всички и после мнозина

са по-здрави на счупеното място.

– ЪРНЕСТ ХЕМИНГУЕЙ, „СБОГОМ НА ОРЪЖИЯТА“

Не е нужно да казваш на Ева, че светът е счупено място.

Като диспечер нощна смяна на спешния номер в Ню Орлиънс, Ева Макнаб чува счупеното човечество осем часа на ден и пет дни в седмицата, че и повече, когато кара две смени последователно. Тя чува автомобилните катастрофи, обирите, стрелбите, убийствата, осакатяванията, смъртните случаи. Чува страха, паниката, гнева, яростта, хаоса и праща мъже да се втурват към тях.

Е, предимно мъже – в спешните екипи има все повече и повече жени, – но Ева мисли за всички тях като за нейните „момчета“. Тя ги праща на всички онези счупени места и после се моли те да се върнат живи и здрави.

И те обикновено се връщат, но понякога не се случва и тя праща още от нейните хора, от нейните момчета, на счупените места.

Понякога буквално, защото съпругът ѝ е ченге, а сега и двамата ѝ пораснали синове също са ченгета.

Така че тя познава онзи живот.

Познава онзи свят.

Ева знае, че можеш да излезеш от него, но винаги излизаш пречупен.

Дори на лунната светлина реката изглежда мръсна.

За Джими Макнаб това е идеално. Той обича своята мръсна река в своя мръсен град.

Ню Орлиънс.

Той е израснал и все още живее в Айриш Ченъл, само на няколко пресечки от мястото, на което стои сега, зад кола без отличителни знаци на паркинга до Фърст Стрийт Уорф.

Той, Анджело и останалите от екипа са с бронежилетки, каски, пушки, зашеметяващи гранати. Подобно на специален отряд, само дето Джими е забравил да покани онези момчета на забавата. Както беше забравил да покани и Пристанищната полиция и всички останали, с изключение на своите хора от отдел „Наркотици“ към „Специални разследвания“.

Това е частно парти.

Партито на Джими.

– От Пристанищна ще са бесни – казва Анджело, докато навлича жилетката си.

– Ще ги повикаме за почистването – отвръща Джими.

– Те не обичат да са санитари – казва Анджело и затяга велкрото на гърдите си. – Чувствам се тъпо в това нещо.

– И изглеждаш тъпо – отвръща Джими.

В проклетата бронежилетка партньорът му прилича на човечето на гуми „Мишелин“. Анджело е слаб – беше се подложил на ударна диета на банани и млечни шейкове, за да натрупа маса за физическия изпит за управлението, след което не беше наддал нито един килограм. Тънък е като мустака, за който си мисли, че го прави да прилича на Били Дий, но не прилича. С кожа като карамел и остри черти на лицето, Анджело Картър е израснал в Найнт Уорф и е типичен чернокож.

Бронежилетката на Джими го стяга.

Той е едър мъж – метър деветдесет и три, с широките гърди и рамене на ирландските му прародители, дошли в Ню Орлиънс да изкопаят канала с кирки и лопати. Рядко му се е случвало да се сбива като улично ченге, дори във Френския квартал, защото само размерите и външният му вид са достатъчни да накарат дори най-агресивния пияница внезапно да промени намерението си да налети на бой.

Но когато Джими се сбие, необходим е цял отряд събратя полицаи, за да го укроти. Веднъж той размаза – размаза – цяла банда момчета, които бяха дошли от Батън Руж и се бяха развилнели в „Суийнис“, кварталния бар на Джими. Бяха влезли прави и шумни и бяха излезли в хоризонтално положение и притихнали.

Джими Макнаб беше кораво улично ченге, също като баща му преди него.

Големия Джон Макнаб беше легенда.

Двамата му синове нямаха избор да бъдат нещо друго освен ченгета, не че искаха да са нещо друго.

Сега Джими оглежда екипа си. Преценява, че са напрегнати, но не прекалено, а точно с нужния хъс.

А този хъс е необходим.

Самият Джими също го чувства – притока на адреналин.

И му харесва.

Майка му Ева казва, че синът ѝ винаги е обичал сока – независимо дали става дума за адреналин, бира, уиски, конно надбягване на Джеферсън Даунс или оспорван финал на бейзбол на полицейската лига – „Джими обича сока“.

Джими знае, че тя е права.

Обикновено е права.

И тя е на същото мнение.

Джими и по-малкият му брат си имат израз за това – „последния път, когато Ева сгреши“.

Например: „Последния път, когато Ева сгреши, динозаврите бродеха по земята“. Или „Последния път, когато Ева сгреши, Бог реши да си почине след сътворението на света“. Или – което беше любимият лаф на Дани – „Последния път, когато Ева сгреши, Джими си имаше постоянна приятелка“.

Което май беше... ами да, в осми клас.

„Джими е нападател, но обича да хойка из цялото поле“ – беше казала веднъж Ева.

Много смешно, Ева – мисли си Джими. – Забавна си.

Двамата с Дани винаги говорят за майка си като за „Ева“. Не и пред нея, естествено. По същия начин наричат баща си „Джон“. Започна се, когато Джими беше някъде на седем. Двамата с Дани бяха наказани с „локдаун“ за някаква пакост, свързана с бейзболна топка и счупен прозорец. Тогава Джими каза: „Леле, Ева беше здравата вбесена“. И така си остана.

Джими поглежда към Уилмър, за да види как е. Суазо изглежда леко опулен, но хондурасецът по принцип има навика да се пали малко повече. Джими го нарича хондурасец, но Уилмър също беше израснал в Айриш Ченъл, в малкия квартал Барио Лемпира, който съществуваше още преди Джими да се роди.

Къс и широк като хладилник, Уилмър е типичен местен ят , също като останалите. И е добре, че имат испаноезичен в екипа – особено напоследък, когато в града се бяха стекли още хондурасци и мексиканци, за да възстановяват след пораженията на Катрина, и никой не им иска да показват зелени карти.

Добре е, че е тук и сега.

Защото целта им е хондурасец.

Джими му смигва.

– Tranquilo, ’mano.

Спокойно, пич.

Уилмър му кима в отговор.

Харолд – и не си помисляйте да го наричате Хари – никога не се пали.

Густафсон е толкова спокоен и отпуснат, че понякога Джими се чуди дали изобщо има пулс. Веднъж, докато бързаха към един рейд, в който като нищо можеха да ги убият, Харолд заспа дълбоко на задната седалка. За Джими той е „млечен шейк с ванилия“ – вял, благ и много бял. Русокос, със светлосини очи, направо като църковен дякон.

Дори Уилмър обуздава езика си около Харолд, а Уилмър има уста като кенеф от Третия свят. Но когато Харолд е наоколо, Уилмър псува на испански с правилното предположение, че Густафсон не разбира нито дума.

Макнаб е едър, Густафсон е още по-едър.

„Не е нужно да строим стена на границата – беше казал веднъж Джими. – Достатъчно е само Харолд да легне на браздата.“

Веднъж, на бас (не между Джими и Харолд, защото Харолд никога не се обзалага) Густафсон беше вдигнал Джими от лежанка.

Десет пъти.

Басът стана причина Джими да се изръси петдесет кинта, но гледката определено си заслужаваше.

Имам добър екип, мисли си той.

Съобразителни, храбри (но не безстрашни, безстрашието е глупост), с идеално пасващи си таланти, силни и слаби страни. Джими успяваше да ги държи заедно вече пет години и всеки познава навиците на другите толкова добре, колкото своите собствени.

И тази нощ всичко това ще им трябва.

Никога досега не бяха щурмували кораб.

Многоетажни фабрики за хероин, охранявани складове за крек, рокерски клубове, свърталища на банди – бяха правили всичко това, безброй пъти.

Но товарен кораб?

Това им се случваше за първи път.

Но Оскар Диас използва точно кораб, за да вкара огромната си пратка метамфетамин. И сега ще ударят кораба.

Бяха дебнали хондурасеца от месеци.

Но от разстояние.

Бяха пропускали дребните му пратки в очакване Оскар да предприеме големия си ход.

И сега той го предприемаше.

– Добре, да го направим – казва Джими. Той бърка в колата и вади старата си, износена ръкавица Роулингс, която има още от гимназията, с оръфана топка в мрежата ѝ.

Останалите също вадят ръкавици, разделят се на няколко крачки един от друг и започват да си хвърлят топката, сякаш тренират. Гледката е почти комична, с бронежилетките и каските им, но е ритуал, а Макнаб уважава ритуалите.

Никога не са губили никого, когато са си подхвърляли топката преди операция, и Макнаб няма никакво намерение да губи когото и да било и този път.

И е неизречено напомняне – не изпускай топката.

Правят няколко мятания, след което Джими сваля ръкавицата си и казва:

– Leisses bon temps rouler.

Нека купонът започне.

Ева Макнаб слуша детския глас по телефона.

Обаждането е ДН, за домашно насилие.

Малкото момче е обзето от ужас.

Омъжена за Големия Джон Макнаб вече почти четиресет години, Ева – висока метър и шейсет в сравнение с неговите метър и деветдесет и три – не е чужда на насилието в собствения си дом. Джон вече не я удря, но е гаден и гневен пияница, и откакто се пенсионира, обикновено е пиян. Сега той хвърля чаши и бутилки и прави дупки в стените.

Така че Ева знае това-онова за ДН.

Този случай е различен.

Всички случаи са лоши, но този е особено лош.

Чува го в гласа на момчето, във виковете на заден план, в писъците, в глухите удари, които се чуват по телефона. Този случай започва зле и единственото, което може да направи тя, е да види дали няма да приключи още по-зле.

– Миличък – меко казва тя, – слушаш ли ме? Можеш ли да ме чуеш, скъпи?

Гласът на момчето трепери.

– Да.

– Добре – казва Ева. – Как се казваш?

– Джейсън.

– Джейсън, аз съм Ева – казва тя. Разкриването на името е нарушение на протокола, но майната им на правилата. – Виж, Джейсън, полицията идва, ще пристигнат много скоро, но дотогава... Имате ли сушилня, cher?

– Да.

– Чудесно. Джейсън, миличък, искам да се пъхнеш в сушилнята, разбра ли? Можеш ли да го направиш за мен, скъпи?

– Да.

– Добре. Направи го веднага. Няма да затварям.

Чува как момчето се движи. Чува още писъци, викове, проклятия.

– В сушилнята ли си, Джейсън?

– Да.

– Добро момче – казва Ева. – А сега искам да затвориш вратата. Можеш ли да го направиш? Не се страхувай, миличък, тук съм.

– Затворих вратата.

– Добро момче – казва Ева. – А сега искам да останеш там и двамата с теб ще си побъбрим, докато полицията дойде. Става ли?

– Става.

– Сигурна съм, че обичаш видеоигри – казва тя. – Кои са любимите ти?

Ева прокарва пръсти през късата си черна коса – единственият признак, че е нервна – и слуша как момчето говори за Фортнайт, Овъруоч и Блек Опс 3. Загледана в екрана пред себе си, тя наблюдава мигащата светлина, показваща патрулната кола, която се движи към адреса на момчето в Алжир.

Дани е в кола в Четвърти район, но мигащата светлина не показва нея.

Ева изпитва облекчение.

Тя е закрилница и на двете си момчета, но Дани е по-малкият, по-чувствителният (Джими е чувствителен колкото месингов бокс), по-мекият и Ева не иска той да вижда онова, което най-вероятно ще види полицаят, който ще влезе в онази къща.

Колата вече е близо, само на една пряка, следвана от други две – но не и от тази на Дани. Ева е изпратила и трите с предупреждението, че на адреса има и деца.

Всяко ченге в района знае, че ако Ева Макнаб им казва да бързат, по-добре да бързат. Или ще трябва да отговарят пред нея, а това е нещо, което никой не желае.

Ева чува сирените по телефона.

А после и изстрела.

Куршумът улучва металната преграда прекалено близо да главата на Джими и рикошира с неопределеност, от която Анджело се просва на палубата.

За момент Джими си мисли, че партньорът му е прострелян, но Анджело се претъркулва плътно до преградата и вдига палец към него.

Новината обаче не е добра, хондурасците са решени да се борят докрай, оловото рикошира от стоманата с противен вой, куршуми отскачат като топчета в някоя от онези лотарийни машини, и Джими и хората му са приковани в тесен коридор.

Може би трябваше да извикам специалния отряд, мисли си Джими.

Куршумите идват от отворен люк на десетина ­метра надолу по коридора. Някой трябва да мине пръв през него, мисли си Джими, или ще се наложи да подвием опашки и да се разкараме от кораба.

И този някой ще съм аз, мисли си Джими. Той откача зашеметяваща граната от колана си и я мята през люка. Без мръсни номера и завъртания, просто бързо хвърляне към центъра на базата.

Бялата светлина блесва и Джими се надява, че е заслепила стрелците от другата страна.

Той се хвърля след нея, като стреля право напред.

Има няколко ответни изстрела, но Джими чува тропот на крака, който се отдалечава.

– Полиция! Хвърлете оръжията! – извиква той, най-вече заради комисията, която ще прослушва записа.

Вече чува тропот и зад себе си. Не е нужно да се обръща, за да знае, че Анджело, Уилмър и Харолд го следват по петите. Пред себе си вижда някакъв тип, а в следващия миг той просто изчезва и Джими осъзнава, че се е спуснал по стълба.

Джими стига до стълбата точно навреме да види как онзи се изнася надолу по скобите, но самият той не прави това. Хваща с една ръка перилото и скача, приземявайки се пред противника.

Онзи се опитва да вдигне пистолета си, но Джими го изпреварва с ляво кроше, което просва никаквеца в безсъзнание. Джими забива пета в лицето му за всеки случай – и за да му покаже какво става, когато вадиш оръжие на ченге от отдела за борба с наркотиците.

След това всичко потъва в мрак.

Дани Макнаб е на смяна на гробищата.

Няма нищо против. По-голямата част от екшъна се разиграва на гробището, а един патрулен полицай с двегодишен опит се нуждае от екшън, ако иска да расте. Освен това той харесва назначението си в Трийсет и четвърти окръг – Алжир, – защото макар технически да е част от Ню Орлиънс, Алжир си е отделен свят.

„Онзи див, див Изток“, както го наричат.

Районът държи патрулния полицай зает, а Дани обича да е зает. Но сега дългите му крака започват да се схващат след седенето в колата часове наред.

Ако брат му Джими е бик, Дани е чистокръвен английски кон.

Висок, слаб и дългурест.

Още си спомня деня, когато стана по-висок от Джими, и как майка му отбелязваше височината им с молив на касата на вратата на гардероба в стаята им. Джими здравата се ядоса и настоя да се бият. („Може и да си по-дълъг, но не си по-як.“) Ева обаче не позволи да се стига до бой.

Привечер излязоха да играят на игрището и по пътя Джими каза много сериозно:

– Може и да си по-висок, но си оставаш малкия ми брат. И винаги ще бъдеш такъв. Разбра ли?

– Разбирам – отвърна Дани. – Но пък изглеждам по-добре.

– Така е – съгласи се Джими. – Жалко само, че пишката ти е миниатюрна.

– И пишките ли искаш да си мерим?

– Ама че късмет имам – отвърна Джими. – Да ми се падне брат педал.

Когато разказа историята на Роксан, Дани използва думата „гей“. Не беше толкова смешно, но Роксан е гей и Дани знаеше, че „педал“ няма да ѝ хареса. Знаеше също, че Джими го беше казал просто така, без лош умисъл. Джими не мрази гейовете. Той мрази всички.

Дани го беше питал за това веднъж, след като Джими се впусна в една от обичайните си тиради.

– Всички ли мразиш?

– Чакай да видя – отвърна Джими. – Гейове, лесбийки, хетеросексуални, черни, латиноси, бели... Азиатци, ако има такива тук... да, в общи линии мразя всички. И ти ще ги намразиш след още няколко години работа.

Майката и таткото на Дани му казваха същото. Че най-големият недостатък на полицейската работа е, че те кара да намразиш всички с изключение на другите ченгета. Дани обаче не вярва в това. Той просто си мисли, че полицията има селективен опит с хората. Ченгетата всъщност виждат прекалено много лоши неща и забравят, че има и добри.

Ева не искаше той да става ченге.

– Мъжът ти е ченге – отвърна Дани. – Другият ти син също е ченге.

– Ти си различен от тях – каза тя.

– В какво?

– Не искам да станеш като баща си – каза Ева.

Гневен, огорчен, впиянчен.

И обвиняващ работата за състоянието си.

Но това е той, мислеше си Дани. А не аз.

Аз никога няма да стана такъв.

Сега животът му е сладък.

Има добра работа, хубав малък апартамент в Ченъл и приятелка, която обича. Джолийн е медицинска сестра в гробището в Торо, така че дори графиците им съвпадат. И тя е сладурана, с дълга черна коса, сини очи и страхотно чувство за хумор.

Животът е хубав.

Патрулът е паркирал на улица „Верне“ срещу църквата „Света Богородица“ до парка Макдона, защото енорийският свещеник се беше оплакал на районния капитан от „перверзници“, вилнеещи из парка през малките часове на нощта.

Свещеници се оплакват от перверзници, мисли си Дани. Ама че смешка.

Ева го караше да ходи на неделна литургия, докато не навърши тринайсет, макар че самата тя никога не ходеше на църква. Дани и Джими се изучиха в католическото училище „Архиепископ Румел“ и Джими казваше, че в католическите училища има два вида момчета – „бързи“ и „изчукани“.

Джими и Дани бяха от бързите.

Както и да е, той и Роксан спираха тук вече цяла седмица, за радост на свещеника, и за това време не бяха видели нито един „перверзник“. И Дани се чувстваше адски отегчен.

От кисненето в мрака.

Някой изгаси светлините.

Сега Джими вижда само червени светлини, които пронизват мрака като в някаква тъпа зала за стрелба с лазери, само дето това е истинско, куршумите ще са истински, смъртта ще е истинска.

Една червена точка се спира на гърдите му и Джими се мята на пода.

– Долу! Долу! Всички долу! – вика той.

Чува как хората му залягат.

Джими вади фенерчето си, включва го и го търкулва наляво. То привлича огъня и Джими се прицелва в един проблясък и стреля. Анджело и Уилмър правят същото и Джими чува и бумтежа на пушката-помпа на Харолд.

После чува изпъшкване и болезнен стон.

– Не искате това да продължава! – вика Джими. – Хвърлете оръжието! Кажи им, Уилмър!

Уилмър извиква посланието на испански.

Отговорът е още стрелба.

Мамка му, мисли си Джими.

Всъщност, мамицата му.

И чува палене на двигател.

Какво, по...?

Включват се светлини.

Фарове.

Джими поглежда наляво и вижда Харолд да кара към тях мотокар. На вилката му има два тежки контейнера. Харолд ги вдига като щит и вика:

– Качвайте се!

Останалите от екипа скачат на мотокара като войници на танк и стрелят зад прикритието по осветени от фаровете противници, които отстъпват към една метална преграда, без да имат къде да избягат.

Четирима.

Без да се броят двамата ранени, които се опитват да изпълзят настрани от носещия се към тях мотокар.

Майната им, мисли си Джими.

Ако успеят, браво на тях.

Ако ли не... какво пък.

Така или иначе, те са същински хлебарки.

Джими се подава зад прикритието и вижда как един никаквец отстъпва и вдига калашник, сякаш не знае какво да прави с него.

Харолд решава от негово име. Връхлита го с мотокара и го затиска в преградата. Другите трима хвърлят оръжията си и вдигат ръце.

Джими скача от мотокара и зашлевява здраво един от тях.

– Можехте да го направите преди двайсет минути и да ни спестите много ядове.

Анджело намира копчето за осветлението и го натиска.

– Я гледай ти – казва Джими.

Това, което вижда, са метамфетамини.

Правоъгълни пакети, натрупани на купчини от пода до тавана, увити в черен найлон.

– Трябва да са към три тона – казва Анджело.

Като едното нищо, мисли си Джими.

Няколко милиона загуба за Оскар. Нищо чудно, че момчетата му бяха готови да се съпротивляват докрай.

Оскар няма да остане доволен.

Уилмър и Анджело връзват заподозрените със свински опашки. Харолд още е приковал момчето към стената, макар че калашникът му лежи на пода.

Джими отива при него.

– Много сериозно си загазил, нали знаеш?

Момчето се свива от страх.

– Какво да правим с теб? – пита Джими. – Виждал ли си как пука кърлеж? Нали се сещаш, когато се надуе от кръв и го стискаш? Само да кажа на Харолд да настъпи газта и... пук.

– Не, моля.

– „Не, моля“ ли? – отвръща Джими. – Та ти щеше да ме убиеш, човече.

– Да се обадя ли вече? – пита Анджело. – На онези момчета ще им изтече кръвта.

– Дай ми минутка – казва Джими.

Той и Харолд извеждат момчето горе на палубата.

Реката още е мътна.

Но пък тече бързо.

– Как се казваш? – обръща се Джими към момчето.

– Карлос.

– Можеш ли да плуваш, Карлос?

– Малко.

– Да се надяваме – отвръща Джими и вдига Карлос над парапета. – Кажи на Оскар Диас много поздрави от Джими Макнаб.

И го хвърля през борда.

– Сега можем да се обадим – казва Джими.

*

Половин час по-късно корабът е потопен в супа от съкращения.

НОПУ, СО, АБН, ПП, СП и дори Щатската полиция на Луизиана са тук, защото всеки иска да е участник в операцията, която може да се окаже най-големият удар срещу наркотрафика в историята на Ню Орлиънс.

Или поне най-големият удар срещу трафик на метамфетамини.

Медиите започват да се събират на пристанището.

Джими пали своята цигара и цигарата на Анджело.

Анджело дръпва силно.

– Какво каза шефът? – пита той.

– Големи заглавия, снимки в единайсет, без пострадали хора – отвръща Джими. – Какво може да каже Ландро? „Поздравления“.

– Но е бесен.

Ландро е бесен, мисли си Джими. От СО са бесни, от АБН са бесни, от Пристанищна полиция са бесни – но на Джими не му пука, защото той знае...

Че Оскар Диас е наистина бесен.

И той е, и не само заради мокрия плъх, който съсипва килима му.

Жилището му е от другата страна на реката в Алжир Пойнт. Оскар държи пентхаус апартамент и гледката от терасата му е към Мисисипи и центъра на Ню Орлиънс, от Френския квартал до Марини и Байуотър. Вниманието на Оскар обаче не е насочено към изгледа. А към Карлос, момчето, което току-що му е струвало по-скъпо, отколкото е платил за апартамента.

При това доста по-скъпо.

И не само в пари.

Това трябваше да е ударът на Оскар, който да го издигне от средните редици на наркотрафикантите до най-горното ниво. Това беше големият му шанс да прекара такива количества по реката до Сейнт Луи и Чикаго. Да докаже, че Ню Орлиънс може да бъде междинен хъб, който използва реката и пристанището за внасяне на стоката, да я прехвърля на камиони и да я праща по магистралите. Ако успееше, картелът Синалоа щеше да му осигури много повече стока – достатъчно, за да стигне до Ел Ей и Ню Йорк.

А сега от Синалоа щяха да си помислят, че е пълен боклук. Че Ню Орлиънс е прекалено опасен. Щеше да му се наложи да им се обади и да им каже, че е изгубил дрогата им – и той знаеше, че това ще е последното обаждане, на което те ще му вдигнат.

Така че дрогата му си беше заминала, парите му си бяха заминали и шансът му си беше заминал. Щеше да прекара поне още пет години в пробутване на боклучава дрога на местните селяци.

Връща се обратно в дневната и застава пред аквариума си – триста и четиресет литров Ред Сий Рийфър 350, съдържащ любовите на живота му – неговият прекрасен яркожълт Нептунов групер (струваше му 6 хиляди), мъничката му червено-сребриста баслет остроперка (10 хиляди), златната му риба ангел на електрическо сини ивици (не му струваше нищо, защото беше подарък от картела) и най-новата му придобивка и гордост – синята кралска риба ангел за 30 хиляди, която струва толкова много, защото тези красавици живеят в дълбоки подводни пещери.

Оскар е инвестирал много време, пари, грижи и любов в аквариума, с неговите скъпи, прекрасни корали. Той вдига капака, пуска една щипка сушена храна, отваря пластмасова кутийка с малки парчета сурово месо от мида и добавя и тях.

– Стресираш рибите ми – казва той на Карлос. – Моите риби са много чувствителни към стреса и го улавят от теб.

– Съжалявам.

– Успокой се – казва Оскар. – И така, кой ми праща много поздрави?

– Каза, че името му е Джими Макнаб – отвръща Карлос.

– От АБН ли?

– Градско ченге – отвръща Карлос. – Отдел „Наркотици“.

– И те е хвърлил през борда, за да ми предадеш съобщението.

– Аха.

Оскар се обръща към Рико.

– Изведи Карлос навън и го убий.

Карлос пребледнява като платно.

– Ебавам се с теб – разсмива се Оскар и отново се обръща към Рико. – Заведи момчето да вземе душ и му намери някакви чисти дрехи. Шибаната река е същинска клоака. Entiendes, Рико?

Рико разбира. Да изведе Карлос и да го убие.

Когато двамата излизат, Оскар отива отново на терасата и поглежда към града.

Джими Макнаб.

Е, Джими Макнаб, току-що го направи лично.

Направи го лично и ми отне нещо.

И сега аз ще ти отнема нещо.

Нещо, за което ти пука.

Ченгето, отзовало се на сигнала за ДН, идва да се срещне лично с Ева след това.

Тя е чула всичко по радиото, но той иска да покаже уважението си.

– Стана точно така, както си мислеше. Извършителят застрелял жената, а после и себе си.

– А детето?

– Намерихме го в сушилнята – отвръща полицаят. – Добре е.

Толкова добре, колкото може да е едно малко момче, което е чуло как баща му застрелва майка му, мис­ли си Ева.

– Добре, че след това е застрелял и себе си – казва тя. – Спестява ни съдебния процес.

– Определено.

– И детето се поема от системата – казва Ева.

Иде ѝ да заплаче.

Но Ева не плаче.

Поне не пред ченгета.

Рико изслушва внимателно Оскар, след което поклаща глава.

– Не можеш да докоснеш ченге.

Оскар се замисля за момент.

– Кой е казал, че не можеш?

Дани и Роксан още са в парка. Вече трета нощ чакат перверзник, който така и не се появява.

– Добре – казва Дани след много мислене. – Чукай Рейчъл, ожени се за Моника, убий Фийби.

– Горката Рейчъл – отвръща Роксан. – Все чукана, все неомъжена.

– Не, тя и Рос се ожениха във Вегас, забрави ли?

– Да, но бяха пияни.

– И все пак се брои – отвръща Дани. – А ти какво мислиш?

– Убий Моника, ожени се за Рейчъл, чукай Фийби.

– Това беше бързо.

– Мислила съм много по въпроса – отвръща Роксан. – Винаги съм искала да изчукам Фийби. Още от първия сезон.

– Господи, тогава на колко си била? На седем?

– Аз съм лесбийка от съвсем малка – казва Роксан. – Играех си с кукли Барби.

– Всяко малко момиче си играе с кукли Барби.

– Не, Дани – отвръща тя. – Аз си играех с кукли Барби.

– О.

Кръвта и мозъкът на Роксан опръскват лицето на Дани.

Случва се ужасно бързо.

Някаква ръка сграбчва късата ѝ коса и я издърпва навън.

Прозорецът на колата се пръсва.

Дани посяга за пистолета, но парче плат вече е покрило устата и носа му. Започва да рита и да се опитва да се надигне, но е твърде късно.

В безсъзнание е, когато го извличат от колата.

Сирените вият като хрътки, попаднали на следа.

Първо една, после още една, после четири, пет, дузина, всички приближаващи парка Макдона. Стичат се от целия Алжир, после от участъка на Четвърти район и от Осми от другата страна на реката.

В отговор на код 10-13.

Полицай се нуждае от помощ.

Звукът е ужасяващ.

Хор на тревога.

Отекващ из целия Алжир.

Партито е в „Суийнис“, разбира се.

Няма къде другаде да е. Джими идва тук от малък. В буквалния смисъл – беше на единайсет или дванайсет, когато идваше в бара да прибира стареца си.

Или поне да прибере заплатата му, преди да я е пропил.

Сега „Суийнис“ е барът на Джими, а старецът пие у дома.

Така че в нощта след големия удар беше съвсем естествено ченгетата да се съберат тук и да отпразнуват победата.

Разбира се, екипът е тук – Анджело, Уилмър и Харолд, както и всички други момчета и момичета от отдел „Наркотици“, половин дузина ченгета от „Специални разследвания“ и униформени и детективи от Четвърти, Осми и местния Шести район.

Ландро също се беше отбил за едно питие. Бяха дошли дори двама градски и федерални прокурори и двама местни от Агенцията за борба с наркотиците, които връчиха каубойски шапки на екипа и вдигнаха наздравица – „Ние сме като кура на Макнаб – корав и безчувствен“.

Но повечето гости си тръгнаха рано и сега бяха останали само екипът, няколко ченгета от „Наркотици“ и други, които бяха служили в отдела в един или друг момент от кариерата си. Неколцината цивилни в заведението бяха достатъчно благоразумни да си мълчат и да слушат гръмките им хвалби и разкази.

– Значи лежа проснат на пода – казва Джими, – насирам се от шубе и си викам: „Преебаха ни“, и тогава Харолд... Харолд пристига с мотокар...

– Ха-ролд! Ха-ролд! Ха-ролд! – скандират всички.

Харолд е на малката сцена с микрофон в ръка и се опитва да се прави на стендъп комедиант.

– Та отивам на преглед при проктолога. Той хвърля един поглед на ануса ми и казва: „Джими Макнаб, нали?“

– Обичам те, Харолд – прочувствено казва Джими. – По един съвсем хетеросексуален, мъжки, християнски начин...

– Ха-ролд! Ха-ролд! Ха-ролд!

Харолд почуква микрофона.

– Това нещо работи ли?

– ...както Исус е обичал...

– Юда – казва Уилмър.

– Не, другия.

– Петър.

– Петър, Павел... или шоколадови бонбони – отвръща Джими. – Както и да е... за какво говорех?

– Всяко ченге иска лидер, който е честен, почтен и храбър – казва Харолд. – А ние си имаме Джими Макнаб и ако питате мен, „както дошло, така си отишло“.

Анджело се изправя несигурно и стоварва юмрук върху масата.

– Анджело иска секс! Кой иска да чука Анджело?

– Джими – обажда се Уилмър.

Люси Уилмет, ветеран детектив от Осми район, вдига ръка.

– Аз искам да чукам Анджело.

– Това вече е нещо – казва Анджело. – Кой още?

– „Кой още“? – изненадва се Люси. – Господи, Анджело.

Ева гледа мигащите точки на екрана.

Подобно на пчели, устремени към кошера.

Следи радиостанцията.

Ранен полицай... Полицай на улицата... Трябва линейка... Потвърждавам, трябва линейка... Полицай реагира... Полицай реагира... Полицай реагира... Екип 240Д... Къде е другият полицай?... Защо не отговаря?... Чути са изстрели... Очевидец на мястото... Господи, хлапе е... Господи, къде е линейката?... Кръвта ѝ изтича... Не улавям пулс... Шон, отишла си е... Къде е партньорът ѝ? По дяволите, къде е партньорът ѝ?

Екип 240Д.

Колата на Дани.

С лявата си ръка Ева натиска копчето за бързо набиране на Джими.

Включва се гласова поща.

Той е на партито.

В „Суийнис“.

Джими, вдигни!

За брат ти е.