Отвъд диагнозата

С какво тази книга може да ви бъде от полза

Почти всеки ден мнозина от нас се изправят пред какви ли не предизвикателства, имащи потенциала да ни учат и трансформират. Такива изпитания са и болестите. Няма човек, в чийто живот не съществува някаква болест. Болестите и произтичащите от тях преживявания са част от живота ни. Много можем да научим за хората от начина, по който понасят болестите. Дали са съзнателна част от този процес, или напротив – оставят се в ръцете на хора, обстоятелства и извинения. Често съм си мислила какво отличава тези, които се борят с болестта и я побеждават, от онези, които се примиряват с нея. Как хората разбират болестта и защо някои предпочитат да я игнорират, дори и след като стане нетърпима, а други просто я прокуждат категорично и завинаги от тялото и съзнанието си. Никой не ни учи как да се справяме с болестите. И до момента, в който не се озовем в такава житейска ситуация, дори не подозираме на какво сме способни. Дали ще открием сила в себе си, или просто ще се предадем. Знаем ли всъщност какво да правим, когато дойде болестта, и как по-дълго да останем здрави, остарявайки с достойнство и радост от постигнатото? Учим ли уроците, които ни предлагат болестите, или ги проклинаме и не разбираме защо са се появили в живота ни? Познаваме ли системата, която някой друг е устроил, за да опазва здравето ни и за да ни лекува, и можем ли да я използваме, или тя използва нас? Успяваме ли да стигнем до най-добрите лекари и най-доброто лечение за нашите болести и знаем ли как да го направим?

Повечето от нас се раждат здрави, но заболявания неминуемо съпътстват живота ни. Понякога от ранна детска възраст. Няма човек, който никога да не е боледувал. Някои от нас приемат тежко всяко едно отклонение от здравето. Други просто си затварят очите пред очевидното и пренебрегват всякакви съвети. Трети съумяват да съберат всички ресурси, с които разполагат, и се изцеляват трайно. Четвърти успяват да постигнат временно подобрение, за да дочакат дългоочакван внук или да довършат делото на живота си, след което си отиват от този свят в щастие. Какво е различното между тях? Късмет ли са имали някои, а пък други – не? Или първите сами активно са допринесли за добрата прогноза? Дали отричащите, или приемащите болестта са прави? Тези, които искат трето мнение, или тези, които не се задълбочават в болежките си и не следват стриктно лекарските указания? Някои така агресивно защитават своето здраве, че накрая въпреки всичко, или може би точно поради това се разболяват. Къде е истината, ако изобщо има такава, и за всеки медицински казус ли е различна тя?

Когато боледуваме, ние попадаме в един нов свят. Често и нашият се променя, понякога драстично, за няколко часа, без предупреждение и подготовка. Но още по-шокиращо е, ако установим, че с тези, на които разчитаме да ни излекуват, живеем в два различни свята, между които има сякаш прозрачна, но дебела преграда. Стремим се да я преодолеем, понякога се опитваме и от двете страни, понякога се получава – друг път не. Често тази преграда е сякаш като стена в лабиринт с криви огледала, която ни предлага гротескни образи. Оказва се обаче, че и в двата свята има и лекари, и пациенти. Хора, които се учат или пък не от здравето и болестта. В единия свят са тези, които са отворили сетивата си за истини и възможности. Те се лекуват успешно и лекуват успешно. Често пъти се трансформират от болестта по един или друг начин – или са постигнали изцеление, или живеят с болест, но с добро качество на живота, изпълнили със смисъл всеки свой ден. Това са хора (и лекари, и пациенти), които са успели да прогледнат отвъд диагнозата. Те са постигнали това по различни пътища. Едни от тях са запленени от методите на алтернативната медицина, други са отдадени на традиционните методи, трети съчетават най-доброто от всички светове. Въпреки опитите ни да създаваме протоколи, които да важат за всички, и да лекуваме по учебник, всеки пациент е една вселена, в съществуването на която понякога се намесват процеси и явления, които ни „объркват сметките“. Но пък ни подреждат мислите и приоритетите. Понякога се нуждаем от съвсем мъничко наместване (подсещане), а друг път преминаваме през генерална промяна на посоката на живота след заболяване или пък с него.

Някои хора откриват пълнота, други празнота в боледуването или лекуването. Едни се затварят, други се отварят към света вследствие на съприкосновението си с болестта. Едни я обявяват, други я крият само за себе си, докато необратимо се усложни. Всеки един от нас иска да оздравее и да живее в добро здраве, но много често не знае как да го постигне. Не бива да се страхуваме от болестите. Разбира се, трябва да полагаме необходимите усилия да ги предотвратим или отложим във времето, но ако един ден пристигнат в живота ни, не трябва да приемаме диагнозите като присъди и да изпълним съществуването си със страх. А да намерим подходящите за нас лекари и среда, правилните методи за лечение, да се открием и обърнем към желанията си, да комуникираме по-ефективно, да се научим как да разграничаваме истината от неистината за лечението, от което имаме нужда, да повярваме в собствените си сили и ресурси за изцеление и да ги използваме. Отвъд диагнозата може да има свят, изпълнен със здраве, живот с болест или преосмисляне на ценностите и приоритетите.

Доброто ни здравословно състояние е източник на ресурси за живота, а не просто някакво имагинерно, отвлечено понятие. Много от факторите, които увреждат здравето ни, са резултат от индивидуален избор, а върху други нямаме влияние. Очевидно само знанието не е достатъчно, за да ни мотивира към промяна. Медицината измина дълъг път, особено в последните 150–200 години. Днес има лечение за много болести, които в миналото са били присъда, разполагаме с немислими допреди 50 години методи за диагностика и макар човешкият геном отдавна да не е вече мистерия, силата на духа и тялото крие много все още неполучили отговор въпроси за медицинската наука. Тази сила е непознатата и необяснима за много медицински специалисти и много хора, и следователно нейният потенциал не се използва за лечение. Забелязали ли сте в последните години колко чувствителни станаха хората към качеството на живота? Въпроси като качеството на въздуха, който дишаме, водата, която пием, и храната, която приемаме, са постоянно в дневния ред на обсъжданите в обществото теми. Стремим се да увеличим продължителността и качеството на живота, с който сме дарени. Напоследък обаче, особено за някои заболявания, които са нелечими, но и като цяло, акцентът е не толкова върху продължителността на живота, колкото върху неговото качество. Възможно ли е това движение на мисълта от количествени към качествени измерения да отразява човешкия отговор на духовните изисквания? Възможно ли е това желание и тази тенденция да са свързани с истинския смисъл на човешкото съществуване и необходимостта то да се подобри? Казват, че дори и само желанието за по-добър живот има регенерираща сила. Но понякога само тя не е достатъчна и трябва да бъде подпомогната от добър лекар и прием на подходящите лекарства.

Никой не ни учи как да преодоляваме болест, как да живеем с нея, как да общуваме с лекарите и другите медицински специалисти, колко е важна връзката между психиката и имунитета, между здравословното ни състояние и природата, как можем да организираме вътрешните си ресурси за поддържане и възстановяване на здравето (и изобщо, кои са тези ресурси?), как да се възстановяваме от болести и още десетки други ценни уроци, важни, за да живеем в добро здраве (или с болест, но със сравнително добро качество на живота) един смислен живот. В последните години сме буквално бомбардирани с информация по въпроса колко е важна ролята на здравето, как да се възстановяваме от болести и още десетки други ценни уроци, важни за да живеем в добро здраве. Налице е значителна информация относно значението на храненето и физическата активност за здравословното ни състояние, но и в това отношение съществуват прекалено много заблуди и залитания. Системите на здравеопазване често са комерсиализирани и неефективни, а все повече (особено след пандемията от Ковид-19) се увеличават случаите, в които съвременната медицина не може да помогне и е безсилна. Често медицинските специалисти не ни обясняват защо се налага една или друга манипулация, защо ни лекуват по определен начин, има ли други алтернативи и как да живеем качествено със заболяването или пък как да се подготвим за края на пътешествието, но по един смислен за нас и близките ни (а понякога и за обществото) начин. Мълчат лекарите в кабинетите, мълчат медицинските сестри, мълчаливо ни отпускат лекарства в аптеките (в много държави липсват фармацевтични грижи), мълчат хирурзите след операция (така се лишаваме от важна за възстановяването ни информация), мълчи системата по много въпроси и пропускаме ценни години за профилактика, допълване на съвременното лечение с комплементарни методи и мобилизиране на вътрешните ни ресурси за постигане на здраве или подобрение. Мълчанието по тези жизненоважни въпроси има висока цена. Цената на загубени години живот и влошено качество на живот. Цена, която плащаме с живот...

Предоверяваме се на съвременната медицина или пък залитаме в другата крайност – отричаме нейните постижения и разчитаме изцяло на алтернативни методи, без да сме в състояние да усвоим напълно техния максимален потенциал. И всичко това в условията на едно здравеопазване, което не се справя особено добре с лечението на някои болести, въпреки успехите си в много области. Една от причините за това е, че често лекарите не се насочват към първопричината за дадено заболяване и следователно избраната терапевтична стратегия не е най-удачната. От друга страна, модерното здравеопазване се свързва с предписването на повече лекарства, отколкото реално са необходими, а подобни решения могат да представляват дори опасност за общественото здраве. Петер Гьотцше (Peter Gшtzsche), съосновател на „Кохрейн Колаборейшън“ (Cochrane Collaboration), оценява, че в световен мащаб свръхпредписването на лекарствени продукти е третата причина за смъртност след сърдечносъдовите и онкологичните заболявания. Във Великобритания хората употребяват толкова много лекарства, че половината от възрастното население взема поне едно лекарство, а четвърт приема поне три лекарствени продукти – това представлява около 47% нарастване на лекарствената употреба в последната декада.1 На този фон трябва да отбележим, че продължителността на живота в Обединеното кралство е в застой от 2010 г. насам, като забавянето е едно от най-значимите във водещите световни икономики. Не застаряването на населението представлява заплаха за системата на здравеопазване, а застаряването на население, което не е здраво. От години наред системите за здравеопазване инвестират милиарди в лекуването на болести като сърдечносъдови заболявания, диабет тип 2 и др., които са напълно предотвратими. Диабет тип 2 е болест, която е напълно обратима при 60% от пациентите2, а лечението ѝ поглъща 10% от бюджета на Националната здравна служба във Великобритания (NHS).

И така, несъмнено е, че системата на здравеопазване и начинът, по който се лекуват някои заболявания в наши дни, деперсонализацията на пациента (лекуването по учебник, а не индивидуално, според особеностите на конкретния пациент), бюрокрацията на системата, некачествената комуникация между медицинския персонал и пациентите и прочее фактори допълнително затрудняват усилията ни за изграждане на правилно отношение към поддържането на здравето, лечението на заболяванията и живота с тях, когато те са нелечими. Какво е необходимо да научим и какви умения трябва да усвоим, за да се справяме по-добре? И как да помогнем и на други да го правят?

Във всеки един от нас, както и в природата и средата ни, има ресурси, непознаването на които ни лишава от ценни възможности да живеем живот в по-добро здраве. Понякога като че ли се съпротивляваме да оздравеем. Страхът често ни прегръща и сякаш стиска в обятията си болестта, като не я оставя да си тръгне. Понякога използваме болестта като извинение да не направим нещо или като щит срещу света. Често имаме нужда от нея, без да го осъзнаваме... Понякога болестта е в ума ни, друг път изяжда тялото ни. Има хора в тежко състояние в резултат на уж леки нарушения, както и такива, които се възстановяват като по чудо от несъвместими с живота травми. Какво правят или не правят едните и другите? Отговорите на тези въпроси може би ще намерите между кориците на тази книга. Задавайте въпроси, търсете отговорите им в разбираемия за вас вид, търсете вашите лекари, вашите лекарства и средства за лечение и вашия начин да оздравеете. За всеки той е различен. Не копирайте ничие поведение. Макар да има медицински стандарти и фармакотерапевтични ръководства за лечение, не всеки случай е типичен и няма стереотипи, които да са приложими за всеки. Опознайте възможностите на вашата психика и духовност да се справят с болестите. Имайте вяра, че можете да се справите. Подгответе ги да преодолеят предизвикателствата. Недейте да бъдете съучастници в мълчанието и да плащате цената със собственото си здраве, живот и пропуснати възможности. Говорете и изисквайте да ви говорят. А после слушайте и изисквайте да ви слушат... А когато имате успехи, ги споделяйте с останалите, за да помогнете и на тяхната трансформация към здраве.

Понякога приемането (нямам предвид примирението) е единственото, което може да направим по отношение на дадено заболяване – да се опитаме да се научим да живеем с него, и то възможно най-пълноценно и смислено. Но много често не знаем как да го направим. Никой не ни учи на това. Сковани сме от страх заради поставената диагноза, тревожим се какво ще стане с нас и близките ни и как те ще възприемат промяната, идваща от болестта. Страхуваме се. И често пъти това е страх от болката и дискомфорта, страх от изоставяне (защото сме променени от болестта и се притесняваме дали ще продължават да ни харесват), страх дали ще можем да продължим да упражняваме професията си и да осигуряваме необходимото ни в материален аспект (страх от бъдещето с болест).Забравяме, че можем да бъдем пример със силата на духа си и с начина, по който се справяме с дадено заболяване, и да мотивираме и други да се справят по-добре. Усещането, че помагаме и на други, освен на себе си, неминуемо води до по-голяма удовлетвореност.

В тези процеси главната роля е отредена на човека, който иска да опази здравето си или да оздравее. Но несъмнено медицинските специалисти оказват съществено, понякога дори фатално влияние върху изхода от болестта. Понякога той (изходът) се определя от техните знания и умения, от начина, по който общуваме с тях, или пък дори от това дали самите лекари са преминавали през болест, която да ги е трансформирала, в техния личен опит като пациенти. Замисляме ли се как изглежда „барикадата“ от тяхната страна? Какви са техните страхове, ограничения, нагласи и вярвания, които несъмнено се отразяват на начина, по който ни лекуват. Дали са различни като лечители и като пациенти? Как боледуват като пациенти, както и дали има разлика в начина, по който лекуват преди и след болестта. И как да приложим това познание, за да се излекуваме? Дали лекарите са способни да ни дадат повече от това, което ни дават? Чрез книгата, която държите в ръцете си, ще навлезете донякъде и в техния свят и ще имате възможност да го опознаете и да намерите част от отговорите на тези въпроси, с които да направите вашия свят по-добър.

С какво тази книга може да ви бъде от полза?

Когато се появят болестите, в повечето случаи те се възприемат като драматични събития в живота на хората и имат своята роля и значение. Дали си даваме сметка, или не за духовните причини за болестите и независимо от факта как ги възприемаме, ние искаме отново да сме здрави и да се радваме пълноценно на живота. Много често не знаем как да го направим, а онези от нас, които имат редки диагнози или представляват нетипични случаи, рискуват да останат нелекувани и разочаровани от здравната система и лекарите. Не знаем как да изградим свят, в който се справяме с болестта и се учим от нея, а след това предаваме тази опитност и на другите, които имат нужда от нея. Болестта не е само проблем, тя е една врата. От нас зависи дали ще я отворим и към какво ще ни поведе тя. Често стоим на прага ѝ, без да се опитаме дори да натиснем дръжката – страхуваме се да прекрачим в лекарския кабинет, за да не чуем страшна диагноза. Не знаем как да общуваме с медицинския персонал и не разбираме основни термини и понятия, които понякога звучат така сложно от устата на често авторитарно държащите се доктори. Времето често е в недостиг. Но по-лошото е, че емпатията, сътрудничеството, целостта на познанието за здравето и болестите и вярата са в недостиг. В желанието си да оздравеем често сме притискани да вземаме решения, които не осмисляме напълно, и също толкова често не сме подготвени за това.

Тази книга е написана в отговор на тези липси. В нея се позовавам на многобройни проучвания (повече от 400), които са проведени по правилата на добрата клинична практика (стандарт за доказване на ефективност и безопасност на дадена терапия) в стотици болници по света и които формират т.нар. медицина, основана на доказателства. Всъщност, съвременната медицина отдавна е доказала и съществена част от установени в древната лечителска практика тенденции и правила, включително такива от източните практики на лечение. Част от разгледаните в книгата въпроси са посветени на несъвършенствата на съвременните системи на здравеопазване, които понякога насилствено и механично се опитват да приближат световете ни (на лекуващи и лекувани), но много често го правят неудачно и дори могат да навредят на усилията, които полагаме и от двете страни в името на здравето. Затова си позволявам да включа и някои съвети как да ги преодоляваме (несъвършенствата), доколкото е възможно. Например, какво да направим, за да открием и мобилизираме ресурсите, с които нашето тяло, ум и дух разполагат, за да си осигурим повече години в по-добро здраве. Знаем ли какви са тези ресурси? Изпробвали ли сме ги някога и дали изобщо ги познаваме? Част от тези ресурси са вътре в нас, а други са около нас – в медицинския персонал, комплементарната медицина (съчетание на конвенционална и алтернативна медицина), духовните практики, свързването с други хора и техния пример, доброволчеството, емпатията, прошката, необходимостта от трансформация на част от вярванията и нагласите за лечение и още много, които са разгледани в тази книга.

Между страниците ѝ живеят и историите на хора, преминали през или живеещи със заболявания, но също така и на лекари, както и на хора, които имат поглед върху системните грешки, знаят от какво боледува здравната система и всички те могат да ви бъдат полезни във вашите лични усилия за живот в здраве. Когато получим печата на определени диагнози, понякога ставаме част от тази система и тя неминуемо оказва влияние върху начина, по който се справяме със заболяванията. Затова трябва да я опознаем по-добре. Специално място в тази книга е отредено на лекарствените продукти, тяхната употреба, най-честите лекарствени грешки, начините, по които се предписват лекарствата, и нагласите и вярванията, които съществуват за тях, някои от които са погрешни и вредни.

Понякога не ни остава време да се запознаем с най-новите проучвания (това се отнася и за лечителите ни), свързващи „двата свята“ на медицината (високотехнологичния и духовния), които всъщност май се оказват едно цяло, независимо от разбиранията ни и нашите възприятия. А човек е склонен да отрича това, с което не е запознат. Просто така сме устроени ние, човешките същества. Затова дори и пациентите да предлагат на лекарите възможности, често те са отричани в зародиш поради его, професионални предразсъдъци или незнание. Така се лишаваме от възможността да се възползваме от различни ресурси за подобряване на здравето и за оздравяване. Ресурси, които са в нас или около нас, но за съществуването на които често дори не подозираме. Моят принос е свързването на различните концепции и надявам се, представянето им в достъпен за повечето читатели вид, което имам възможност да направя през призмата на фармацевт, психолог и пациент, преминал през няколко тежки диагнози, както и благодарение на системния поглед върху регулацията на лекарствените продукти, клиничните изпитвания и разпространението на лекарства, и управлението на системата, който успях да формирам като администратор в здравеопазването. В тази книга се позовавам на много научни открития в областта на медицината, биологията, психологията, физиката и др., които доказват причинно-следствената връзка между негативните емоции и болестите, психиката и имунитета, ролята на духовността при възстановяване от болест, ролята на емпатията и значението на уменията за комуникация на пациентите и лекарите за оздравителния процес, и прочее теми, чието съществено значение за качеството на живота ни често дори не се споменава и обсъжда публично в медицинските професионални кръгове.

Става въпрос и за това как може да подобрим здравето си и да укротим ума си, който понякога създава болестта и пречи на лечението ни. Това може да е нашият собствен ум, този на партньора ни или на лекуващия ни лекар. А тройната комбинация е най-токсична и мнозина от нас попадат в този сценарий. Вероятно вие също си задавате въпрос как може да се прекъсне този порочен кръг? Каква е връзката на егото с болестта? Как психиката влияе на имунитета? Може ли лекарствата и лекарите да предизвикват заболявания? Защо нелечимо болни оздравяват, а хора с незначителни здравни проблеми не успяват да се преборят за живота си? На какво се дължи синдромът на спонтанното оздравяване? Възможно ли е умът да бъде препятствие за справяне с болестта? Не приемаме ли твърде много лекарствени продукти? Каква е разликата между лекарства, хранителни добавки и медицински изделия? Как да избера кой да ме лекува? Винаги ли моят лекар избира най-доброто за мен? Трябва ли да опитам всичко и как да намеря правилното решение за моето здраве? Може ли да съм болен и да се радвам на живота?

Ако сте си задавали тези въпроси, ако имате хронично заболяване или пък сте здрав и искате дълго да останете такъв, или пък сте лекар, който иска да стане лечител, то тогава вероятно ще се въоръжите с отговорите на много от тези въпроси за битката с ума – вашия собствен, както и умовете на другите, които, искрено отдадени на стереотипите в медицината, понякога пречат на оздравителния ви потенциал. Някои искат да удължат живота си на всяка цена. Други искат да предотвратят силна болка и да се чувстват възможно най-комфортно. Някои просто искат да поживеят още малко до определен, чакан от тях момент. Включени са и истории на хора, които са преминали успешно през дадено заболяване и техните стратегии, както и арсенал, с който да се въоръжите в битката за живот (по-добро разбиране за причините за заболяванията, познаването на основни концепции за лекарствата и лечението, стратегии за възстановяване от болести, включително намирането на смисъл в болестта, най-честите лекарствени грешки и умения за ефективна комуникация с медицинските специалисти). Какъв по-хубав урок от това да обикнем живота и да открием онова дълбокото, скрито в нас, чрез болестта? От всичко, което прочетете, сигурна съм, ще разпознаете, разберете и приложите това, което ще ви бъде полезно в битките за здраве във вашия свят.

Историята на един тумор вместо предговор

Пригответе се да прочетете вместо предговор една дълга история, която всички „замесени“ в нея лекари определиха накрая като „медицинско чудо“. Както и тези, които узнаха за нея в годините след това. Често използваха думи като „късмет“, „случайност“, „чудо“ и прочие немедицински термини.

И така, историята... Истинска и непредвидима като живота. С щастлив край, въпреки всички прогнози и препятствия, през които преминах, и противно на статистиката. История, която показва, че зад всяко число в здравеопазването стои една съдба, която крие неподозирани ресурси за щастлив край, но които никой не ни учи как и кога да използваме или пък за които просто се мълчи. Част от тях дори традиционната медицинска наука отдавна е признала, но не са намерили широкото приложение, което заслужават, защото са непознати на много медицински специалисти и на хора, които биха се възползвали от тях успешно.

Когато бях на двайсет и една години (студентка в трети курс в медицински университет), сериозни хормонални смущения ме отведоха при един симпатичен лекар с гъста черна коса и широка усмивка, която отправяше към всички пациенти. Със същата тази усмивка той ми съобщи, че имам поликистозни яйчници и със сигурност няма да е лесно да стана майка, когато един ден го пожелая. Според статистиката от този синдром страдат около 10% от жените в детеродна възраст. Поликистозата на яйчниците е една от най-често срещаните причини за инфертилитет (невъзможност за забременяване) при жените, но е състояние, което е лечимо. Има много жени с поликистозни яйчници, които зачеват без проблем, но при тях съществува по-голям риск от усложнения при бременността – например неблагоприятен изход от бременността, в това число гестационен диабет, индуцирана от бременността хипертония, прееклампсия, преждевременно раждане, както и повишена перинатална смъртност. Всяка жена изживява поликистозата посвоему, в зависимост от начина, по който тя се проявява (дали има склонност към депресия, окосмяване, напълняване, акне, загуба на коса на темето и прочее симптоми, които аз нямах). Към днешна дата нямам спомен защо не споделих този преглед с майка ми, нито пък до този момент съм анализирала това си поведение. Погълнах съобщената ми информация самотно и започнах да я обработвам с ума си. Предложиха ми лекарства. Никой тогава не коментира необходимостта от водене на здравословен начин на живот, нито направи връзка с евентуална инсулинова резистентност. Не ми бе обяснено и че трябва рано да планирам бременност, тъй като с увеличаването на възрастта ми шансовете да зачена намаляват (20 години по-късно генетични изследвания установиха, че имам и повишен риск от тромбофилия, което допълнително е намалявало шансовете за успешна бременност с напредването на времето). Много след това прочетох, че именно промените в начина на живот доказано са най-ефективният подход за подобряване на фертилитета и намаляване на риска от усложнения по време на бременност, но никой не си направи труда да ми го каже тогава. И така, имах синдром, от който страдат едва 10% от жените в детеродна възраст, и се чувствах късметлийка, че все пак нямам всички симптоми. Разтревожена по-скоро от тежестта и броя на изпитите от предстоящата ми лятна сесия, започнах лекарственото лечение, което ми препоръчаха, без да се задълбочавам върху причините за тази поликистоза (по онова време не бях осъзнала, че лекарите не се бяха насочили към първопричината). Не планирах бременност преди да завърша образованието си. Затова тази новина не ме разтревожи особено, за разлика от следващата, която чух след няколко последващи прегледа: родила съм се с т.нар. сърцевидна матка – матка, която е преградена (горната част на матката е раздвоена) и е предпоставка за повтарящи се спонтанни аборти. Такъв тип вродена аномалия имат едва 3% от жените. Повтарящите се спонтанни аборти при двурога матка (както още се нарича) могат да достигнат до 40%, а бебетата, родени от майки с двурога матка, имат по-голям шанс да развият вродени дефекти в сравнение с тези, родени от жени без това състояние. Този риск при това състояние е четири пъти по-висок. Вече бях станала част от рядка статистика и „казус“. Никой не ми каза, че има хирургично лечение, наречено метропластика на Страсман, след което около 90 % от оперираните жени са постигнали бременност, завършила с успешно раждане, нито ми бе обяснена почти сигурната вероятност, че някой ден трябва да родя с операция, както и че има 20% риск от преждевременно раждане, повишен риск от аномалии на плацентата, а в 50% от случаите бебето се разполага седалищно-краково.

Серията „добри“ новини за моето репродуктивно здраве продължи три години по-късно. Бях на двайсет и четири години, когато два месеца след като се омъжих, чух за себе си диагнозата „хормонално активен аденом на хипофизата“, като единствената алтернатива, която ми бе предложена без много обяснения още в същия ден, бе операция през носа. Хипофизата е важна жлеза с големината на грахово зърно, която се намира в основата на мозъка и отговаря за дейността и на други жлези. Тя приема съобщения от мозъка чрез хипоталамуса и използва тези съобщения за производството на важни хормони. Тази малка, но важна жлеза регулира растежа, производството на полови хормони, функционирането на щитовидната жлеза и при подобни проблеми може да се проявят сериозни заболявания, като безвкусен диабет, болест на Кушинг, бързо наддаване на тегло, локализирано натрупване на мазнини, високо кръвно налягане и др. А най-страшното тогава ми звучеше, че докато имам този тумор, вероятността да имам деца клони към нула.

Седнала до бюрото на лекаря, гледах баща ми, който сякаш за секунди се сви в едно кожено диванче, а лицето му посивя. Когато професорът ми съобщи заключението от ядрено-магнитния резонанс, сякаш в транс погледнах стреснатия ми родител и гледайки го в очите, бавно изрекох: „Не се притеснявай, всичко ще бъде наред“. Направих го не защото исках да го успокоя, а защото наистина усещах, че всичко ще бъде наред. Тогава си мислех, че съм постъпила така, защото имах елементарни медицински познания, които вероятно са ми внесли това спокойствие. Тези тумори се смятат за доброкачествени, тъй като не се разпространяват в други части на тялото (не метастазират) както злокачествените. Все пак, дори доброкачествените тумори на хипофизата могат да причинят значителни здравословни проблеми поради местоположението им в мозъка и защото могат да засилят производството на хормони. Но над 80% от аденомите на хипофизата са по-малки от 3 мм и рядко оказват компресия върху околните тъкани. Очевидно такъв е бил и моят, въпреки че това не ми бе обяснено тогава от професора, който установи тумора и с когото баща ми имаше приятелство от детските им години. Той просто ни отпрати при хирург. И разбира се, така беше редно, та нали неговата специалност бе образната диагностика? Той рядко разговаряше с пациенти. От него не се очакваше емпатия, обяснения за състоянието им и начините на лечение. Просто разчиташе резултатите от изследванията. Отидохме при хирург още същия ден. Хирурзите, разбира се, обичат да оперират. Повече от лекарите от всяка друга специалност, хирурзите получават радост от практиката си, която е съчетание на медицината с изкуство и занаят. Те често виждат операцията като най-доброто възможно решение на даден медицински проблем или поне я предпочитат пред всички останали варианти като хора, които обичат бързо да виждат резултат от работата си. По един изключително мил и приповдигнат начин хирургът ми обясни, че ще ме оперира през носа, както и че това е рутинна операция. Вероятно се стремеше да ми вдъхне кураж (което по някакъв странен начин беше симпатично), но пропусна да ми разкаже за останалите алтернативи – лечение с лекарства (консервативна терапия) и лъчелечение. Както и да ме уведоми какво може да се обърка при една такава „рутинна“ операция. В голяма част от случаите тези операции са успешни, но са възможни и усложнения, свързани със засягане на околните тъкани. Както научих по-късно, възможни са били менингит, инфекция, кървене, разкъсване на носа, изтичане на цереброспинална течност от носа, развитие на безвкусен диабет, ниски нива на хипофизните хормони (хипопитуитаризъм), промени в зрението, мозъчно увреждане и инсулт. Нищо от това не чух през онзи ден. Всъщност инфекцията е най-често срещаното усложнение, последвано от ниско производство на хормони и изтичане на цереброспинална течност от носа. Това е течността, в която „плува“ мозъкът и която служи като амортисьор – за омекотяване въздействието на движението на тялото върху мозъка и мозъчната кора. Когато тази течност изтича, това може да доведе до влошаване на общото състояние на организма, особено на здравето на мозъка и централната нервна система, придружено от неприятни симптоми като главоболие, световъртеж и загуба на апетит (това последното бе желан от мен ефект, но не и на тази цена). Баща ми вече беше тотално объркан от възможността да ми бръкнат в мозъка през носа (както и да нямам деца) и гледаше все по-безпомощно. Нямаше нищо общо с онзи баща, който отиде да говори с директорката на гимназията, за да ме отърве от насилствено записване в оркестъра на училището, нито пък с бащата, който имаше отговор на всички мои детски въпроси. Внезапно, само за миг аз бях станала тази, която трябваше да му даде отговори на незададените от него въпроси. Защо обаче той не ги задаваше? Какво бе станало изведнъж? Как така човекът, който управляваше десетки хора и вземаше важни решения, свързани със съдбите им, в лекарския кабинет остана безмълвен и притеснен? Какво точно се беше случило? Къде отидоха, сякаш за частица от мига, силата му, чувството му за хумор и умението му да комуникира с всеки – от портиера до управляващите държавата и града? Какво стана с човека, който имаше отговор за всичко и решение за всяка ситуация? Сякаш се смали от удара на диагнозата. Не я постави под съмнение, и без да разбира напълно какво се случва, не подложи на съмнение и категоричността на хирурга, който настояваше за операция. Сякаш изведнъж го затисна „спешността“ на ситуацията. Вероятно поради фармацевтичното ми образование (поне така си мислех тогава) казах на хирурга, че предпочитам да опитам първо с консервативно лечение, ако има такова. Той се съгласи да започнем терапия с лекарства и ме изпрати за консултация с невролог. Никой не ми обясни предимствата и недостатъците на възможните стратегии за терапии на моя тумор, но бяха отчетени моите предпочитания на базата на моето образование. По-късно осъзнах, че това ме е поставило в привилегировано положение спрямо други пациентки с подобна диагноза. Неврологът, прочут в медицинските среди професор, ми предписа единственото възможно по онова време за това състояние лекарство (сега има поне три вида лекарствена терапия за този вид тумори) и ме предупреди, че не трябва да забременявам (явно уплашен от скорошната ми сватба, в комбинация с малко отнесената ми усмивка). Бях озадачена от този съвет, защото знаех, че моят аденом отделя хормона пролактин, което означава, че ако количествата пролактин, които отделя, са достатъчно сериозни, то аз не само няма как да забременея, но дори е възможно да навляза в менопауза, макар и само на двайсет и четири години. Вече беше започнал да изтича секрет от гърдите ми – факт, който показваше достатъчно високи нива на пролактин. Обикновено това е симптом, който съпътства постепенното отпадане на функциите на яйчниците и последващия инфертилитет. Предупреждението следователно ми се струваше ненужно. Професорът по неврология обаче настояваше, че не бива дори да си помисля да правя опити за зачеване, защото туморната формация би могла да нарасне при евентуална бременност и аз да ослепея, ако тя евентуално притисне очния нерв. Аз току-що се бях омъжила с категоричното желание за дете. А той дори не ми обясни, че това се случва в изключително редки случаи. И отново, въпреки че този път бях без баща ми (защото вече не исках той да се травмира от оскъдна информация на специализиран език, който не разбира), изпитах непоколебимата увереност, че това няма да се случи. Това в никакъв случай не беше надежда или опит за самовнушение. Аз знаех, че няма да случи. Тогава отново реших, че това се дължи на медицинските познания, които имах (относително пресни, тъй като бях взела изпита по вътрешни болести с отличие само преди две години), защото вероятно това ми изглеждаше единственото логично обяснение на моето категорично усещане, че туморът ми ще изчезне. А никой от тримата лекари не ме беше уведомил за тази възможност. За такъв вариант просто не ми беше съобщено. Нито пък бях прочела някъде за него (по това време нямаше интернет, нито познавах някого, на когото да му се е случило). Започнах да приемам лекарството, борейки се със сутрешните пристъпи на гадене (дължащо се на нежелана лекарствена реакция като отговор на лечението). Приемах лечението в продължение на два-три месеца, докато междувременно не се пазех от евентуално забременяване поради всеобщо известния факт, че за да може една жена лесно да забременее, нивата на хормона пролактин в нейното тяло трябва да бъдат ниски. А моите бяха толкова високи, че организмът ми дори се беше заблудил, че кърмя. Високите нива на пролактин в кръвта са предпоставка за спиране на овулацията при жената, което води след себе си до нередовен менструален цикъл или до пълното му спиране. Някъде по това време усетих силен порив да стана майка (беше около шест месеца след сватбата и около три месеца след диагностицирането на тумора). Посетих специалист по гинекологична ендокринология в университетската болница. Нямам ясен спомен как стигнах до нея, казваше се д-р Жекова, приятен, умеещ да общува с пациентите човек и лекар. След първия ми спомен от тригодишната ми възраст, който бе излизане от безсъзнание поради травма на главата, това бе вторият случай, в който срещах усмихнат и внушаващ спокойствие лекар – истинско лекарство сам по себе си. Тя ми назначи хормонално лечение, след което на втория месец бях вече бременна. Всички казваха, че е случайно. Доколкото имаше случайности. Не знам защо не го определяха като успех на терапията, а като случайност. Не знам защо не си повярваха. Тогава не мислех какво е, просто се радвах. Тъй като работата ми беше динамична, свързана с много пътувания, и предвид маточната аномалия, се наложи да лежа за задържане шест седмици в болницата. Още на първата визитация началникът на отделението грубо се скара пред всички на лекуващата ме д-р Жекова защо съм в това отделение и поиска да бъда изписана. Според него бях забременяла случайно, а не в резултат на двумесечното лечение (вероятно въз основа на неговия опит той си имаше като ограничение минимален период на лечение, след който отдаваше успешната бременност на лечението, а не на случайността). За него нямаше и значение, че има риск от спонтанен аборт. Не знам как е продължил спорът им след това, но е факт, че останах в болницата шест седмици, а в деня, в който я напуснах, макар лекарите и научната литература да казваха, че е прекалено рано, аз усетих първото движение на бебето в мен. Бременността ми по всички стандарти на медицината се водеше „патологична“. Предвид това, че след време приключи с раждането на здраво дете, което днес е вече лекар, не знам защо трябваше да бъда стряскана с този израз – възприемах го като бременност, която ще приключи с някаква патология. С нещо, което не е в норма... Вероятно е било само етикет и медицински коректно, но никой не обясняваше... По някое време, тъй като все пак бях в университетска болница, в отделението дойдоха студенти и започнаха да викат пациентите на прегледи, които да послужат за целите на обучението. Влязох на преглед пред десетина млади колеги. С равен глас представящият случая лекар въведе студентите в моя случай, като наблегна на това, което може да се случи. Не спести нито един сценарий, включително този с ослепяването (ако туморът нарасне по време на бременността). Обясни в мое присъствие, една повлияна от емоциите млада жена, обичаща вече живота, който носи в себе си, какво би могло да се обърка и как може да приключи. Опитвах се да не слушам и да се абстрахирам, да отида някъде другаде в мислите си, на някое по-приятно място. Някъде, където бих могла да получа подкрепа и разбиране, освен лекарства. Представях си поляна с маргаритки, които заобикалям внимателно с босите си крака. Почти усещах гъделичкането на тревата под стъпала си. След това през годините използвах тази визуализация винаги когато ми се налагаше да влизам в ядрено-магнитния резонанс. Прегледът приключи, затръшнах вратата след себе си и започнах да крача по болничния коридор към болничната стая, която беше мой дом в продължение на шест седмици. Внезапно вратата се отвори и зад гърба ми изтича един от студентите. Докосна ме по рамото и аз се обърнах, а той, гледайки ме в очите (нещо, което неговият преподавател, говорейки за мен, така и не направи, докато бях в кабинета му) ми каза: „Нищо от това, което чухте, няма да случи, нали знаете?“ „Знам“ – отговорих му и продължих към стаята, усмихната. Повече не го видях, но съм сигурна, че е станал успешен лекар, каквато и специалност да е избрал. Защото някой първо се е постарал да го направи човек, а след това – лекар. И обратното е възможно, но е значително по-трудно. Шест седмици след това излязох от болницата и продължих да спазвам назначения ми режим на избягване на стрес и повече почивка, за да успея колкото е възможно повече време да съхраня бебето в добро здраве. Увереността ми, че всичко ще бъде наред, продължаваше да ме подкрепя, като към нея се прибави и тази на новия лекар около мен – д-р Мазнейкова, която първа ми каза, че нося дъщеря. Поради патологиите, които вече не ме плашеха, трябваше да се проследявам на двайсет дни и да задавам много въпроси, на които тя ми отговаряше, и това позволи да се изгради една сърдечна комуникация с нея, която сама по себе си ми действаше терапевтично. Така разбрах, че правилните думи от лекар, в правилния момент могат да вършат чудеса. Както и се очакваше, неврологът се развика, като ме видя в напреднала бременност, и отново ми напомни, че мога да ослепея (по-късно прочетох, че тези случаи са наистина рядкост). Малко след това ми поставиха грешна, както се оказа след седмица, диагноза – плацента превия, състояние, при което плацентата е разположена ниско и застрашава здравето и живота на бъдещата майка и плода. Изнизаха се три месеца, навлязох в осмия месец, вече ми беше трудно да се придвижвам, защото по някаква причина, неустановена от лекарите, бях напълняла 30 кг. Никой от наблюдаващите ме лекари не можа да разбере какво става, но поне нямах прееклампсия – състояние, характеризиращо се с албумин в урината и високо кръвно налягане, животозастрашаващо за майката и плода. Моето бебе така и не можа да се обърне както трябва поради маточната аномалия и месец и половина преди термина, с къса пъпна връв, увита около врата, и седалищно-краково предлежание, буквално бесейки се, тръгна да се ражда. Беше пет и половина сутринта, когато, тъй като дежурните лекари се колебаеха да поемат толкова много рискове, баща ѝ тръгна да търси къде живее наблюдаващият ме лекар. Д-р Мазнейкова се появи сравнително бързо, около 6 сутринта и започна битката за живота и на двете ни. Две седмици преди това бях прекарала грип и кръвните ми показатели все още не бяха добри, поради което не даваха разрешение за операция, която беше единственото възможно решение. Вратата на предродилна зала бе открехната и аз чувах как тя се кара с някого от отсрещната линия на телефона: „Какво искате да направя, да я оставя да умре ли? Колега е“. Ами ако не бях колега? Ами ако тя не се беше запънала като магаре на мост? Ако бащата не беше намерил къде живее тя (по това време нямаше мобилни телефони)? Ако сънят на лекаря бе дълбок? Или ако тя беше решила да поспи още малко? Ако не живееше в съседен квартал? Ако дъщеря ми не беше решила да се бори за живота си, разкъсвайки околоплодния мехур? Ако, ако, ако... Понякога е удивително и несправедливо от колко „ако“ зависи благоприятното стечение на събитията. Или може би е обратното – справедливо е. Кой знае... Два часа по-късно имахме разрешение и ме подготвиха за операция.

Всичко, което ми се случи – от присъдата, че имам тумор, до раждането на дъщеря ми, стана за две години и половина. Прибрах се с бебе на един месец, което още не бе наваксало с теглото. Беше малка и нямаше сили да се храни. Постепенно започна да наддава и да се развива все по-добре и по-добре с всеки изминал ден. Нямаше никакви увреждания нито от необичайната матка, която я бе отгледала, нито от престоя ѝ в кувьоза и лечението. Половин година след това се разбра и защо не загубих зрението си, както бе предрекъл неврологът. При контролен преглед с ядрено-магнитен резонанс бе установено, че туморът е изчезнал. Просто го нямаше. И клетчица не бе останала от него. Бях изумена колко не си вярват лекарите. Не повярваха, че са го излекували за няколко месеца (само с консервативно лечение, без операция), нито повярваха, че съм забременяла на втория месец от назначеното ми хормонално лечение. В годините след това се чудех откъде е дошла тази моя увереност, че всичко ще бъде наред, защото усещах, че фармацевтичното ми образование има значение за лекарите, но нямаше нищо общо с вярата, която ме бе изпълнила до последната клетка. Видях колко е важно лекарите да проявяват емпатия и как това има отношение към нагласата на пациента относно състоянието му. Видях как някои лекари плашат пациентите, други са по-мълчаливи и ги лекуват, без да им обясняват излишни според тях детайли, а трети буквално с жар и плам се бореха за живота им. Усетих колко е важна ролята на медицинските сестри, често е дори определяща за комфорта и съдбата на болните. Видях как понякога междуличностните отношения между медицинските специалисти влияят върху лечението и шансовете за благоприятен изход. Видях ритъма, в който функционираше един познат за мен само от учебния процес до този момент организъм – болницата. Видях как се променят съдби от действията или бездействията на медицинския персонал.

Поради вътреболнична инфекция след раждането се наложи да остана цял месец в болницата, борейки се за живота си. Така имах възможност да опозная много от пациентките, на които се беше случило същото, тъй като всички инфектирани бяхме изолирани на втория етаж, в специално отделение.

Шестнайсетгодишно момиче, чиято матка бе отстранена, за да бъде спасен животът ѝ, под влияние на родителите си остави бебето си в болницата. Още в следващите дни то бе подготвено за осиновяване, а на майката забраниха да го вижда, след като напусна болницата. Никой не я подкрепи. Никой не поговори с нея. Нямаше и психолог. Нито социални работници. Просто търпеливо изчакаха да се откаже от детето си, защото вероятно отдавна други чакаха за него – прекрасно момченце с бяла кожа и гъста черна коса. След като подписа отказа си от детето, объркана от всичко, което ѝ се случва, затръшнаха вратата след нея. И престанаха да я „виждат“. Никога няма да забравя как красивата тийнейджърка с разкошна гъста черна коса стоеше до кувьоза и оставяше сълзите си да се търкалят по зачервените ѝ бузи. Беше ме помолила, когато си тръгне (защото подозираше, че няма да ѝ позволяват да вижда сина си след това), да отделям от памперсите на моята дъщеря за нейното момченце, доколкото ми е възможно. Това бе най-малкото, което можех да направя. Понякога ми се иска да бях говорила повече с нея и някак си да ѝ дам сила. Но тогава имах сила само за мен. С годините започнах да имам и за други...

Беше краят на 90-те години, нямаше редица основни лекарства в болницата, но лекарите правеха всичко по силите си, за да дадат най-добрата грижа. Тогава за първи път усетих и напрежението, витаещо между някои лекари и средния медицински персонал, както и обратното – истинското приятелство между някои от тях. Прекарах един месец в болницата и имах време да си задавам много въпроси, но стигах само до частични отговори. В годините след това продължих да си ги задавам и да си допълвам картината. Тези въпроси се отнасяха за лечението и оздравяването, както и за поведението на различните участници в този болничен свят. Видях как лекар щеше да ме изпише умираща (хвалейки „доброто“ ми състояние), а възрастната акушерка бе единствената в отделението, която позна, че развивам сепсис. Усетих колко е важно лекарите да комуникират по-ефективно с пациентите си и да показват емпатия. Имаше много професионалисти по време на престоя ми в болницата, но емпатия получих само от един лекар и един студент по медицина. Задавах си въпроси какво предопределя различното развитие на едно и също състояние при различни хора, как нагласите и вярванията на хората влияят на лечението им, какво би станало, ако имаше повече емпатия в медицинските среди, може ли емпатията да се възпита, защо често пациентите не разбират това, което лекарите им казват, защо не се прилагат комплементарни методи на лечение заедно с тези на конвенционалната медицина, и прочие въпроси, които постепенно намираха своите отговори. Вероятно мнозина от вас, които си задават подобни въпроси, ще намерят част от отговорите между страниците на тази книга.

1.

МЕДИЦИНСКИТЕ „ЧУДЕСА“

В самоизцелението няма нищо мистично и свръхестествено, Всичко е биохимия. Просто в човешкия организъм е заложен механизъм за самовъзстановяване и той очаква само да му създадем подходящи условия да направи това, което му е присъщо по природа – да твори чудеса!

Д-р Лиса Ранкин

Живеем във времена на постоянно случващи се медицински „чудеса“. Особено сравнявайки това, което лекарите могат да направят днес, с възможностите на медицината в близкото минало. Днес лекарите наистина могат да превърнат незрящия в човек с отлично зрение, да възстановят поразен от светкавица, да имплантират органи и възстановяват отстранени крайници. Това са чудесата на науката и медицинската практика. Но има и един друг вид „чудеса“ – чудесата на изцелението въпреки негативната прогноза. Това, което аз преживях няколко пъти. Сигурно няма лекар, който да не е ставал свидетел в практиката си на необяснимите понякога способности на тялото да се регенерира. Често лекарите определят случаите на спонтанно оздравяване като „медицински чудеса“. Терминът „медицинско чудо“ обикновено се използва, за да опише случаи, при които индивиди преживяват неочаквано и често необяснимо възстановяване от сериозни заболявания или наранявания. Тези случаи често се противопоставят на конвенционалните медицински очаквания и могат да възникнат въпреки ужасните прогнози или привидно непреодолимите възможности. Медицинските чудеса могат да се проявят в различни форми, вариращи от спонтанни ремисии на рак до възстановяване от травматични мозъчни наранявания, които надминават медицинските прогнози. Тези събития прекрачват границите на това, което в момента се знае и разбира в медицинската общност, и предизвикват както страхопочитание, така и любопитство.

Някои случаи са особено фрапиращи и до ден днешен не намират своето обяснение. Такава е историята на най-радиоактивния пациент – калифорнийския бояджия Албърт Стивънс. През 1945 г. той бил погрешно диагностициран с рак (лекарите го информирали, че му остават не повече от 6 месеца живот) и включен в клинично изпитване с плутоний (радиоактивен елемент). Стивънс, определен като пациент CAL-1, получил най-високата доза радиация от всички в опитите под формата на смес от плутоний-239 (0,75 микрограма) и плутоний-238 (0,2 микрограма). След една година, без да развива нов рак, лекарите осъзнали, че дали най-високата натрупана доза радиация, която някой човек някога е получавал, на напълно здрав човек. Забележително е, че въпреки че получавал 446 пъти повече от средното излагане на плутоний през целия си живот, Стивънс оцелял още 21 години и умрял от сърдечно заболяване на 79 години. Лекарят, който експериментирал със Стивънс, починал на 49 години от левкемия, вероятно причинена от излагането на радиация по време на неговата работа. И до ден днешен учените нямат обяснение защо Стивънс не се е повлиял от радиацията. Лично познавам много хора, които намериха изцеление въпреки прогнозите, с които ги ориса конвенционалната медицина. Това, което ги отличава, е, че те не обичат да наричат случилото се с тях медицинско чудо, имат силна интуиция, която следват, и силен дух. Част от тях спазват стриктно указанията на лекарите, други тръгнаха по собствени пътеки. За всеки пътят е различен, но те имаха безпогрешен компас какво е правилното за тях. Вероятно медицинското чудо е резултат от интуиция, съчетана със силата на характера да я последваш, а понякога дори да я отвоюваш. Във всеки от нас има сили и ресурси за изцеление. Понякога медицинските чудеса се дължат на това, че лекарят е погледнал отвъд диагнозата и протокола. Че е видял нещо различно в конкретния случай. И е направил нещо различно.

Медицинските чудеса отдавна пленяват въображението както на медицинските специалисти, така и на широката общественост. Тези необикновени и често необясними събития в областта на медицината имат силата да вдъхват надежда и удивление. Докато медицинската наука се стреми да разбере, лекува и излекува болестите чрез основани на доказателства практики, медицинските чудеса стоят като енигматични свидетелства за мистериите на човешкото тяло и ограниченията на настоящото ни разбиране за болестите.

Много близки, както и лекари, предпочитат да крият истината от пациента за неговото тежко заболяване, но истината е, че „чудесата“ се случват с тези, които знаят повече за състоянието си. Не се страхувайте от истината. Дайте ѝ възможност, за да позволите и на „чудото“ да се случи. Първоначално, разбира се, може да изпаднете в шок и отричане на диагнозата, но отворете вратата за истината. Това означава да продължите да я търсите – например като поискате второ мнение, както и да се образовате по темата и да потърсите свободните ресурси, които имате, за преодоляване на състоянието. Вредно е да продължаваме да живеем с постулатите на медицината отпреди десетки години, вярвайки, че каквото е доказано и определено, то не се променя. Напротив, има области в медицината, в които на пет години се подновява половината от информацията за лечението на дадени заболявания. Всеки случай е различен и заслужава да бъде анализиран и популяризиран. Но много често лекарите допускат, че са объркали първоначалната диагноза (както се случи с мен), не си обясняват какво точно се е случило, а понякога насърчават пациентите да продължават да правят това, което правят, защото то дава резултати, но не се интересуват какво е то.

Случаите на спонтанно излекуване или дълъг живот със заболяване ни показват, че няма неизлечима болест (тук не визирам редките болести, които в 80% от случаите са генетични). Хиляди години човечеството трупа доказателства, че не познава възможностите на организма за лечение и изцеление. И въпреки че в много случаи наричат излекуването „спонтанно“, то е не е плод на случайност, а на целенасочени и осъзнати усилия. Просто няма обяснение от гледна точка на конвенционалната медицина, а е така, защото често тя не проявява интерес да анализира и обясни какво точно се е случило и да популяризира това знание. Важно е да се подходи към темата за медицинските чудеса от балансирана гледна точка. Въпреки че тези събития вдъхват надежда и учудване, те също така подчертават ограниченията на настоящото ни научно разбиране. Като общество трябва да празнуваме всеки един случай на неочаквано възстановяване и да се стараем да се поучим от него, признавайки в същото време обаче, че не всички хора, изправени пред сериозни заболявания, са способни да постигнат такива резултати. Затова трябва да опознаем тези, които са го постигнали, както и да изучим ресурсите, с които разполагаме, но не оползотворяваме. Стремежът към медицина, основана на доказателства, остава от съществено значение за напредването на разбирането ни за болестите и подобряването на грижите за пациентите. Ние винаги ще се стремим да „доказваме“, но този стремеж не бива да ни пречи да признаем очевидното – има хора, които въпреки негативните прогнози успяват да мобилизират и невидимото, за да постигнат видимо подобрение или изцеление. Робърт Мур умира при катастрофа 27 години след като са му казали, че поради нелечим рак на белия дроб му остават няколко седмици живот.

Лекарите трябва да бъдат в състояние да оценяват „медицинските чудеса“ и да не „пречат“ на този процес, а напротив – когато станат свидетели на нещо подобно, да го улесняват, анализират (доколкото е възможно) и да го популяризират. Необходимо е да се прецени как точно лекарят да се включи в лечението на конкретния пациент с неговите ресурси да се справи със заболяването, а не да лекува по учебник и правила, които би следвало да служат за ориентир и може да не са приложими в тяхната цялост за всеки един конкретен случай. Често хора споделят, че са имали болки, но поради това, че не са могли да отидат „навреме“ на лекар, е минало време и болките са отшумели. Дали пък именно такива случаи също не са резултат от задействането на собствените ресурси за възстановяване на организма? Сигурна съм, че повечето от вас могат да си спомнят за такива моменти, било то лично, или споделено от други. Независимо дали имат научно и „логично“ обяснение, или не, медицинските чудеса ни предлагат надежда, вдъхновение и ресурси да се справим с предизвикателствата, и това важи и за лекари, и за пациенти. Ако ги опознаем по-добре, медицинските чудеса могат да променят настоящите ни разбирания за здраве, болест и лечение. И да ни помогнат да разберем повече за сложната и понякога непредвидима игра на биологията, психологията и духовността. Докато не изучим връзката между трите, няма да може и да намерим лесно обяснение на явлението „спонтанно оздравяване“, но въпреки това не трябва да се лишаваме от възможността, която подобни случаи ни предоставят, служейки като трогателни напомняния за устойчивостта на човешкия дух и безграничния потенциал за изцеление в човешкото тяло. Докато продължаваме да разкриваме мистериите на здравето и болестите, тези забележителни събития несъмнено ще продължат да пленяват нашето колективно въображение и да вдъхновяват по-нататъшни изследвания в областта на медицината.

Трябва да говорим за и да изследваме медицинските чудеса, защото те притежават потенциал за по-широко обществено въздействие, като предизвикат преобладаващите парадигми в медицинската общност и подтикнат медицинските специалисти към по-нататъшно проучване на механизмите, които стоят зад тези необикновени събития. Въпреки че съвременната медицина е направила значителни крачки в разбирането и лечението на широк спектър от заболявания, остават случаи, при които пациентите се възстановяват в противоречие на настоящите научни обяснения. Тези случаи принуждават медицинските специалисти да преоценят своето разбиране за прогресията на заболяването, резултатите от лечението и потенциала за спонтанно излекуване. Един от най-завладяващите аспекти на медицинските чудеса е способността им да вдъхват надежда на хора, изправени пред здравословни предизвикателства. За пациенти, борещи се с тежки или животозастрашаващи състояния, свидетелството или слушането за медицински чудеса може да предложи дълбоко чувство на оптимизъм и възможности. Тези истории служат като маяци на надежда, напомняйки на хората, че дори при тежка болест неочакваното възстановяване не е извън сферата на възможностите. Психологическото въздействие на такава надежда не бива да се подценява, тъй като може да подсили устойчивостта и решителността на пациентите по време на личните им борби за подобряване на здравето.

Много са факторите, които допринасят за случването на медицинското чудо. На първо място, нашият организъм има забележителен капацитет за регенерация и възстановяване. Ние просто не го познаваме и следователно не го използваме. На второ място – в съвременната медицина има също толкова забележителни иновации, с които лекари, които не се страхуват да ги прилагат, могат да постигнат резултати, които са били немислими в миналото. Освен това силата на вярата, позитивното мислене и връзката ум-тяло са предмет на нарастващ интерес в областта на интегративната медицина, което предполага, че умствените и емоционалните състояния могат да повлияят на физическото здраве по начини, които все още не са напълно разбрани.

Погрешно е, да смятаме, че повечето лекари отричат т.нар. „медицински чудеса“. Национално проучване, обхващащо над 1100 лекари в САЩ, проведено в град Ню Йорк, показва, че 74% от лекарите смятат, че в миналото са се случвали чудеса, а 73% вярват, че чудеса се случват и днес.3 Мнозинството от лекарите (55%) споделят, че са виждали резултати от лечението у свои пациенти, които могат да определят като медицинско чудо. Повече от половината от интервюираните лекари признават, че се молят за своите пациенти. В случаите, които ще прочетете по-нататък, има различни рецепти за успех. И докато за Робърт Мур липсва информация как точно се е случило изцелението, в много други случаи знаем, че това е станало благодарение на колективни усилия и изцелението не е било самотно занимание. В едни случаи това става със съдействието на конвенционалната медицина, в други – въпреки нея, в трети – отричайки я. В случая на Линдзи лекарите буквално приемат като мисия нейното оздравяване. Яна се доверява на интуицията си да не предприеме химиотерапия след операцията на колоректален карцином, след която лекарите не ѝ дават надежда за живот (както ми каза тя, те буквало я били „отписали“), но ето вече десет години след диагнозата тя с широката си усмивка отваря вратата в перфектно здраве и настроение и ме кани гостоприемно в къщата си, където я моля да ми разкаже какво точно ѝ е дало сила и увереност, че това е правилното за нея поведение в онзи съдбовен момент. Миряни от двайсет църкви се молят за Джордан Тейлър, оцелял след катастрофа, в която буквално е с прерязана глава, но лекарите не го „отписват“ въпреки състоянието му и се борят от първата до последната минута за живота му. На първия Берлински пациент (първият случай на излекуван от СПИН пациент) пък лекарите били предписали необичайна комбинация за лечение (извън утвърдените по това време протоколи). С други думи, понякога именно лекарите са тези, които са причината за медицинските чудеса. И то тези от тях, които позволяват и на интуицията си да ги води, не се страхуват от сложните случаи и не отказват да опитват всичко, за да помогнат на пациентите си. Сред тях са и тези, които проявяват емпатия и намират време на общуват с пациентите и да ги виждат отвъд диагнозата. Да ги виждат като личности, които чувстват, и като хора, които имат страхове и вярвания, а не само като тела с болести.

1.1.

Излекувани от нелечимото

От началото на 80-те години на миналия век над 80 млн. души са заразени с вируса на СПИН, като близо половината от тях са починали вследствие на заболяването. От края на 90-те години е налична комбинирана терапия с лекарства, с която се блокира възпроизвеждането на вируса и се стига до състоянието „неоткриваем вирусен товар“, но в момента, в който терапията се спре, заболяването прогресира, тъй като вирусът, който остава в организма в спящо състояние, започва да се размножава наново. Отделно част от пациентите с течение на времето, развиват резистентност към лечението. От смъртоносно преди днес разбирането за СПИН е като за хронично заболяване, което изисква доживотна терапия. Можете да прочетете в учебниците, научната и популярната литература, че СПИН е нелечимо заболяване и че веднъж придобили инфекцията, вие никога няма да се отървете от нея, но че има разработени лекарства, които ще ви помогнат да поддържате контрол върху състоянието си. Има обаче и хора, които са успели трайно да се излекуват и при които не се открива и следа от вируса след проведеното лечение. Първият излекуван от СПИН пациент е т.нар. Берлински пациент. Той е немец, в средата на своите двайсет години.4 Бил диагностициран със СПИН през 1995 г. Д-р Хайко Йесен (Heiko Jessen) от Берлин, Германия, му предписал необичайна за времето си терапия – диданозин, индинавир и хидроксиурея. Най-необичайният избор от трите лекарствени продукта бил хидроксиурея, като по това време този лекарствен продукт дори не бил одобрен за употреба от Американската агенция по храните и лекарствата. Комбинацията била част от клинично изпитване, в чието провеждане д-р Йесен участвал. След приложеното необичайно лечение вирусът почти не се откривал в пациента. Науката продължила да се занимава с първия Берлински пациент и през 2014 г. учените стигнали до извода, че причината за оздравяването му е генетична. Изразът „Берлински пациент“ бил използван, за да се запази анонимността на пациента. Втори Берлински пациент (също като първия, и той живеел в Берлин) се появил след десетина години, а през 2010 г. той решава да се разкрие пред обществеността – това е американецът Тимъти Рей Браун. Преди да бъде обявен за излекуван, Тимъти претърпява трансплантация на хемопоетични стволови клетки. Оказало се, че донорът на клетките имал рядка генетична мутация, която лекарите припознават като вероятна причина за оздравяването на Тимъти след операцията. Последвала още една операция, три години след която лекарите вече не можели да открият и следа от вируса в тялото на Тимъти. Историите и на двамата са увековечени в книга, публикувана през 2014 г.: „Cured:The People who Defeated HIV“, написана от Наталия Холт.5 Оказало се, че тази генетична мутация е рядка и е идентифицирана само при около 20 000 донори на костен мозък до момента.

Третият пациент, излекуван от СПИН, е жена, лекувана с кръв от пъпна връв в Ню Йорк, САЩ. Тя напуснала болницата само седемнайсет дни след процедурата, без никакви признаци на заболяването. И в този случай е идентифициран донор с генетична мутация, блокираща ХИВ. Процедурата се е състояла през август 2017 г., като и до момента не могат да бъдат открити следи от вируса или антитела срещу него. Друг пациент е бил диагностициран с ХИВ през 1988 г., тогава, когато вирусът бе смятан за равносилен на смъртна присъда. Кодовото име на този пациент е Пациентът от града на надеждата и е лекуван в Калифорния, САЩ, като трансплантацията е направена по повод на левкемия и оттогава той е в ремисия. От института „Луи Пастьор“ във Франция съобщават за четиринайсет излекувани пациенти с ХИВ. Макар да не получават терапия в продължение на повече от седем години, лекарите на могат да открият и следа от вируса в телата им. При тези пациенти не е правена трансплантация на костен мозък или вливане на кръв от пъпна връв, те са лекувани с антиретровирусна терапия (комбинация от лекарства), но се установило, че нямат генетична устойчивост към вируса – напротив, точно обратното, имали генетични различия, които предразполагали към по-лесно разболяване. Смята се, че причината за тяхното излекуване е ранното започване на лекарственото лечение, което не позволило на вируса да образува резервоари с голямо количество CD4+ Т-клетки.

Тези примери ни показват как зад един и същи резултат – пълното изцеление на хора със СПИН, стоят различни причини. Това е още един довод в полза на твърдението, че всяко едно „чудо“ заслужава внимание, защото е различно. А ние искаме да повтаряме чудесата. Желаем да има повече хора, които оздравяват въпреки негативните прогнози. Няма как да създадем протокол за медицинско чудо. Свикнали сме да напъхваме медицината в стандарти, но „чудесата“ са винаги нестандартни. Иска ни се тази изключителност на медицинските чудеса да превърнем в норма. Дали можем да го направим? И как? Необходимо ли е? Несъмнено е само едно – хората, които се причисляват към категорията „медицински чудеса“, също са нестандартни. Но все пак има нещо, което ги обединява. А това е, че са осъзнали собствената си основна роля в процеса на изцеление, както ще се убедите от споделените лични истории на изцеление в следващите глави.

1.2.

Спонтанно оздравяване

През 1966 г. Робърт Мур от Дейтън Бийч, Флорида, е приет в „Уестърн Пенсилвания Хоспитал“, болница на град Питсбърг, с диагноза „нелечим рак на белия дроб“.6 Метастазите били навсякъде, болестта била в напреднал стадий и лекарите преценили, че предприемането на каквото и да било лечение е вече безполезно. Категорично му „дали“ няколко седмици живот и го отпратили вкъщи да уреди делата си и да почине сред близките си. Пет години след като чул страшната присъда, Мур се върнал в същата болница заради болки в рамото. Направили рентгенова снимка и поразените лекари не намерили и следа от злокачественото заболяване в идеално чистите му дробове. Започнали да му правят изследвания, които не открили нищо. Потвърдили отново първоначалната диагноза, тъй като в болницата все още пазели взетия биологичен материал. Медицината определила случая на Робърт Мур като спонтанна ремисия на болестта, без да може да намери обяснения за това развитие. Мур живее 27 години след „нелечимата диагноза“ и умира на 83-годишна възраст в катастрофа.

Стотици лекари споделят за пациенти с рак, чиито ракови образувания изчезнали като по чудо. В по-далечни времена тези спонтанни ремисии били възприемани като чудо или магия, но вероятно ставало дума за пробуждане на собствената имунна система, която се справила с рака. Така се открива един нов подход за лечение на рак – имунотерапията.

Двайсет и осем годишната Линдзи преживява спонтанен аборт, докато е на ваканция в Мексико през 2012 г.7 Когато отива на лекар по този повод, тя все още не подозира, че ще прекара пет години в болнично лечение, за да се бори за живота си. В края на 2013 година Линдзи успява преждевременно да роди здраво момиченце, но здравословните ѝ проблеми се задълбочават. Тя започва да кърви до степен, в която вече ѝ е трудно да ходи. Дъщеричката ѝ е едва на осем седмици, когато Линдзи започва да се бори за живота си. Първоначално лекарите успяват да спрат кръвотечението, но скоро след това тя започва да кърви отново и отново. Две години Линдзи не е диагностицирана, след което в началото на 2014 г. ѝ поставят диагнозата kaposiform lymphangiomatosis – рядко и нелечимо заболяване, причиняващо животозастрашаващо кървене. Заболяването до този момент е познато предимно в детска възраст, като пациентите обичайно умират в рамките на три години. Лекуват я лекари в родното ѝ малко градче Укая (Ukiah), както и в болниците в Станфорд, Филаделфия и Бостън. Лекуват я представители на традиционната медицина от три специалности, като и натуропати. През 2015 година болестта превзема черния ѝ дроб и Линдзи се влошава.

Дъщеря ѝ буквално израства в болницата в Станфорд, често разхождана от медицинските сестри (една от сестрите дори ѝ подарява детски докторски комплект, за да лекуват заедно). Днес Линдзи е напълно здрава и се радва на пълноценен живот. Какво се случва всъщност? Защо Линдзи се възстановява? От първия ден на лечението си в болницата Линдзи е със семейството си. Мъжът ѝ буквално се нанася в стаята ѝ (Линдзи получава самостоятелна стая), в която им е позволено да отглеждат новороденото (дори има кошара за игра). По време на многобройните си визити в Станфорд Линдзи е в контакт с много хора – лекари, медицински сестри, други служители на болницата и стажанти, които стават част от една огромна мрежа за подкрепа на Линдзи. Всички те работят, за да спасят живота ѝ. По време на своето възстановяване тя се среща с дузина стажанти. И първият хематолог д-р Амин Салахудин (dr. Ameen Salahudeen), който я лекува, както и първият гастроентеролог д-р Кирстен Регалия (dr. Kirsten Regalia) стават нейна голяма подкрепа през всичките години на заболяване. Дори хора, с които тя директно не контактува, приемат присърце нейното лечение, като например лаборантите, които продължават да анализират проби от нейните тъкани в желанието си да намерят причината за това, което се е объркало в нейното тяло. Десетки хора се съсредоточават около целта да съхранят и подобрят живота на Линдзи. Оздравяването на Линдзи е сякаш нереално и е изненада за всички. Отекват със своята различност и емпатия думите на основния лекуващ лекар на Линдзи, д-р Каролайн Бируб (dr. Caroline Berube), която казва, че тя е била специална за тях и те са виждали през цялото време нейната външна и вътрешна красота. Лекарката също свидетелства за позитивното отношение на Линдзи към нейното заболяване, както и за огромната подкрепа, която получава от семейството си. Спасяването на живота на Линдзи е част от мултидисциплинарни усилия и екипна работа. Тя не се е борила сама за живота си, както се случва с мнозина пациенти. Не е била оставена нито за миг да рухне и от семейството си, на което се налагало да координира лечението ѝ понякога между трима специалисти, вътре и вън от болницата. Медицинската сестра, работеща с д-р Бируб, Джилиан Сетълмайър (Jillian Settlemire), споделя за Линдзи, че тя е най-силната жена, която познава.

Малката общност в родното градче на Линдзи събира 70 000 щатски долара за пътуванията ѝ до Филаделфия, необходими за лечението ѝ. Към тази сума добавя лични пари и д-р Кирстен Регалия. Представяте ли си вашият лекуващ лекар да помогне финансово за лечението ви? През ноември 2016 г. ситуацията изглежда ужасно и цялото семейство се събира, за да си вземе сбогом с Линдзи. Това бил вторият или третият път, в който го правели. Но този път тя се чувствала по-зле – кървяла, повръщала непрекъснато и била много слаба. Била на интравенозно хранене, а коремът ѝ бил подут от насъбралата се в него кръв. И тогава в едни момент асцитът започнал да намалява, кървенето спряло и Линдзи започнала да натрупва тегло. Лекарите били изненадани от това развитие, защото били сигурни, че Линдзи умира. За 30-годишната си практика д-р Бируб твърди, че никога не е ставала свидетел на спонтанно оздравяване. Според нея това вероятно се дължи на комбинирането на няколко фактора – увеличаването на дозировката на едно от лекарствата, добавянето на интравенозно хранене и лечението на инфекцията. Разбира се, д-р Бируб се насочва към външните причини. В началото на 2017 г. химиотерапията е спряна по молба на Линдзи. Днес, в отлично здраве, тя шофира всеки ден, за да закара и вземе дъщеря си от училище, и се радва на времето, прекарано със семейството.

През 2008 г. деветгодишният Джордан Тейлър е обезглавен в автомобилна катастрофа, а три месеца по-късно малкото момче почти напълно се възстановява и напуска болницата на собствен ход.8 Обичайно 70% от хората с такава травма умират мигновено, други 28% умират в рамките на часове, а останалите 2%, които имат късмета да оцелеят, остават парализирани за цял живот. Главата на Джордан се крепяла само на кожата на врата и меките тъкани, но гръбначният му мозък не бил засегнат. Цялата съединителна тъкан, която по същество държи главата свързана с врата, била унищожена. Нараняването може да причини катастрофално увреждане на мозъчния ствол и гръбначния мозък и да причини спиране на дишането или парализа от врата надолу.

Лекарите му давали едва 1% шанс да оцелее. Лекарите, оперирали Тейлър, и до ден днешен нямат обяснение за неговото пълно възстановяване. Доста се потрудих, докато открия информация за причината за възстановяването. Лекарите са лаконични, а новините за този случай в социалните медии – кратки. Д-р Ричард Робъртс свързва главата на Джордан с неговия врат с метална пластина и титанови пръти, но разбира се, това не обяснява защо той оцелява при 1% шанс за това. Решаващи за оцеляването, или поне в първата му част, са действията на парамедиците, които незабавно стабилизират врата. В един от материалите майката на Джордан споделя, че хората в двайсет църкви са се молели за сина ѝ. Чудото на Джордан е чудо на екипната работа – просто всеки е направил това, което е било най-правилно да направи в дадения момент.

Тези истории, споделени през медии и книги, и случили се в други държави, не ни дават ясна представа за стратегиите за оцеляване и изцеление, които са „сработили“ в конкретния случай. Само ни служат за пример, че нещата може да бъдат и по-различни. Което, разбира се, също не е малко, но това не ги прави по-полезни за тези от нас, които искат да знаят повече за механизмите на изцелението. Обикновено съобщаването на такива новини е като снемането на анамнеза в болнично лечебно заведение – какво се е случило хронологично, кое е точно чудото и защо е определено като чудо (статистически данни). Но почти никога не научаваме нищо за това, кое е дало сила на пациента, семейството му и лекарите да постъпят по определен начин (в повечето случаи извън обичайното русло). Това са случаи на спонтанно оздравяване, за които не знаем много. Повече се знае за случаите на спонтанна ремисия при онкологично болни пациенти. Психиатърът от Харвард д-р Джефри Редигер седемнайсет години изучава такива случаи и описва изводите, до които е стигнал в книгата си „Cured: Strengthen Your Immune System and Heal Your Life“.9 Той установил, че героите в неговата книга възприели противовъзпалителен начин на живот. Също така те успели чрез упражнения, йога или медитация да изключат реакцията си „бий се или бягай“ и да преминат към парасимпатикуса, режима, който позволява на тялото да се лекува. Някои от тях сменили работата си или прекратили сърдечни връзки, които били непълноценни и им причинявали постоянен стрес. Отдали се на приятели и семейство и се отворили за любовта. Как изглеждат чудесата отблизо, споделени от героите, преминали през Голготата на тежката диагноза рак? Какво ги е мотивирало и мобилизирало? Случайност, късмет или нещо друго стои зад тяхното изцеление? Това ще научите от няколко лични истории на изцеление, споделени с мен, които записах за вас.

1.3.

„Чудесата“ отблизо

Историята на Яна

Яна казва, че здравето е усещане. Така го определя, след като преминала през страшна диагноза – рак на дебелото черво. Според нея никой не може да е уверен, че е здрав. Така мисли, след като болестта коварно се е развивала в тялото ѝ без първоначални признаци. Или просто тя не ги е забелязвала. Според нея всеки по различен начин приема здравето и болестта. Твърди, че тя не приема заболяванията като болест. Когато се появила болестта (с болки, слабост и замайване), тя отказвала всякакви прегледи и посещения, защото поставянето на различни диагнози ѝ звучало объркващо. Усещала, че по този начин ще се задълбочи проблемът, вместо да се реши. Първоначално ѝ поставили диагноза „диафрагмална херния“. Симптомите ѝ били липса на апетит, гадене и лесна умора. Казвали ѝ, че външно не изглеждала добре и била много отслабнала. Четири-пет месеца след това партньорът ѝ най-накрая решил, че трябва да отиде на друг лекар, и тя го послушала. След прегледа гастроентерологът ѝ назначил колоноскопия, тъй като вече се съмнявал за злокачествено заболяване. Яна отказала, защото не искала и да чува, че има такова заболяване.

Напуснала кабинета, без да се обръща назад и без да мисли за думите на лекаря. Минали два месеца, през които тя продължавала да работи, но се изморявала много. Припадала неведнъж. Започнала и да повръща. Криела винаги всичко от всички и сама изживявала тези моменти. Преди да излезе една вечер, за да отиде на рожден ден, коремът ѝ буквално се усукал на осморка. Държала с двете си ръце двете твърди топки от преплетени черва в желанието си да успокои болката. Криела се под одеялото и не показвала корема си на своя партньор, който я чакал да се приготви за рождения ден. Не след дълго започнала да се изпотява обилно и често, което вече я накарало да посети градската болница, където трима лекари, „най-добрите в болницата“, както тя ги определи, започнали да се чудят какво ѝ е. От друга страна пък, Яна не разбирала как така не разбирали какво ѝ е.

Първоначално ѝ поставили диагноза „миома“. Както се оказало по-късно – поредната грешна диагноза. Поискала отново да напусне болницата, за да я прегледа нейният гинеколог – този, който помогнал при раждането на дъщеря ѝ. Той я посрещнал още на вратата, а когато го видяла, тя припаднала в ръцете му. Урината, която дала за изследване, била черна, и когато лекарят я видял, просто се разплакал. Нищо не казал, за разлика от другите лекари, само сълзите му тръгнали бързо. Хванал телефона и се обадил в болницата, почти крещейки на онези, „най-добрите“, защото били пропуснали, че Яна е направила перитонит и е с „огромен“ тумор. Буквално на ръце я занесли обратно в болницата. Там отново започнали да се карат буквално над главата ѝ – този път за това, кой ще я оперира. И у нея отново започнало да напира желанието да си тръгне. Преди да ѝ сложат сондата, ѝ дали възможност да пуши, ако иска. Тя отказала. Първият ѝ спомен след това било излизането от упойка. Всичко било тъмно, но лекарите след това ѝ казали, че всъщност е била на светло. Говорела, че ще се оправи, и се чудела защо са я довели в болница. Била объркана от опиатите. Унасяла се, заспивала от време на време. Чак от следващия ден имала ясни спомени. Всички гледали на нея със съжаление, защото се обсъждало по коридорите, че не ѝ остава много, а тя гледала на заболяването си като някаква игра, в която тя е лекарят (както ми сподели по-късно, да стане лекар било младежката ѝ мечта). Постоянно задавала въпроси за лечението си. Вече се чувствала толкова добре, че не искала да напуска болницата. Поради това нейно поведение една част от медицинския персонал си мислели, че се е увредила от упойката. Защото, както си шушукали в коридора (и дочуто от Яна), „това поведение не е нормално за човек, на когото са казали, че ще умре“. Много лекари и сестри обаче откликвали на нейните нужди и ѝ разказвали как е преминало дежурството им и какво ще правят на следващия ден и така, макар и за кратко, сбъднали мечтата ѝ.

Яна:

Аз сама си поисках тази болест. Мога да опиша как и къде я поисках. Седнах на стълбите на терасата и след много дълъг период от време, в който не знаех къде съм, каква съм и всичко правех машинално, я пожелах. Чувствах се ненужна. Бях в нищото. В някаква дупка. Пожелах си да се разболея от рак и да умра. По това време бях загубила смисъл. Дъщеря ми беше голяма и беше поела по свой собствен път. Мъжът до мен – също. И ракът не закъсня. Аз знаех, че имам рак, нищо, че отричах. А защо се забавлявах – защото медицината ми беше интересна (беше неосъществена моя мечта) и в същото време защото преди десет години пак бях в нищото с първия си мъж, отидох при един стар мъдрец и лечител за помощ. Той ми каза, че ще премина през такова заболяване и ще оздравея. Нещо в този човек, тъй като аз общувах с него още няколко пъти до неговата смърт на 92 г., закодира в мен тази вяра, че приказката за моя рак ще бъде с щастлив край.

И така, на трийсет и осем години Яна чула страшната диагноза. Чула и как лекарите си говорят в болничния коридор, че не гарантират какво ще се случи след операцията. През 2013 г. била първата операция, при която отстраняват тумора (поне така са си мислели тогава) и извеждат дебелото ѝ черво отпред на корема – на корема на една млада, нямаща още четиресет години, влюбена жена. Постоянно пристигали при нея медицински сестри с най-различни документи за разясняване (по-малко от тях) и подписване (повече от тях). Както ми каза Яна по-късно, това и ѝ идвало малко в повече. Тя била абсолютно уверена, че ще оздравее, но като ѝ давали купища документи за подписване, сякаш ѝ напомняли за онкологичното заболяване. Когато напуснала болницата, трябвало да се яви пред комисия, която да я пенсионира по болест. Яна се редяла на опашката и пропускала всички, които идвали, да влязат преди нея. Накрая все пак влязла и се разплакала, когато симпатичният възрастен лекар ѝ казал: „Ето сега, моето момиче, ще те пенсионираме млада“. За пореден път светът на Яна рухнал, защото някой всъщност ѝ казвал, че нищо не става от нея. Връчили ѝ „някакво“ информирано съгласие, което прочела и попълнила машинално, и което било необходимо за химиотерапията, през която трябвало да премине след операцията. Първоначално Яна отказала да подпише. Впоследствие преминала само през една процедура...

Яна:

Дойде хирургът, който ми каза, че това е единственото лечение. „Хич не са добре нещата“; „Ти не определяш правилата“ . А всъщност аз ги определям. Започнаха атаки от близките ми – да постъпя „правилно“. Заради тях отидох за първото вливане. Никой не ме разбираше. Само сестрите в реанимацията. Отидох при тях, за да ми обяснят за химиотерапията. Те ми казаха, че всичко е отрова, но не могат да ми кажат какво да правя, аз сама трябва да взема решението. „Ако искаш, иди и виж какво е, но никой не може да те задължава.“ Тези мили и откровени жени сякаш ми дадоха криле. Пожелах да отидем до патологията, да видим тумора и да питаме патолога дали е необходима химиотерапия.

Той каза, че туморът е странен на вид (но не обясни какво означава това), но не е от най-лошите, и беше колеблив по отношение на химиотерапията. „Пробвай, но няма гаранция, че ще ти помогне“ – накрая каза той. Тук се сдобих с второто крило. Така отново полетях на крилете на надеждата, че всичко ще бъде наред, но все пак реших да пробвам, най-вече заради майка ми. Пред кабинета имаше много хора. Всеки споделяше проблемите си, главата ми щеше да гръмне от това, че постоянно ми напомняха, че имам рак. Започнах да чета документите. И не щеш ли стигнах до изречението: „Полага ви се поп безплатно“. Причерня ми, защото отново ми напомняха за смъртта. Отидох при старшата сестра и ѝ казах, че си тръгвам. В крайна сметка останах, но направих само първите три вливки. Явно вече се беше разчуло в болницата, че съм „проблемен“ пациент. По някое време пристигна психологът на болницата – тъкмо бях седнала на леглото и се чудех как да избягам. „Коя е Яна?“, попита и след като кимнах утвърдително и дадох знак, преди да ми зададе какъвто и да е въпрос, психоложката ме увери, че не пожелава на никого моето състояние!!?? Не исках да говоря с тази жена насаме, вече ми беше неприятна, затова на въпроса дали искам да говорим пред другите, веднага се съгласих, за да приключим бързо. Вторият въпрос затвърди впечатлението ми за нея. „Страх ли ви e от смъртта?“ – ме попита тя. Омръзна ми всеки да ми напомня, че ще умирам. Третираха ме като престъпник, който е избягал от правосъдието. Изгоних психоложката от стаята и си тръгнах, както си мислех тогава, завинаги от това отделение.

Когато все пак отидох за втората серия от химиотерапията, още от коридора ме подхванаха как скоро ракът ще започне да се разсейва в тялото ми. Не издържах, обадих се на мъжа ми да дойде да ме вземе и повече не стъпих в отделението. Постоянно ми звъняха да се върна. Свързах се с една млада лекарка и я помолих да ме посъветва какво да направя, така че да спрат да ми звънят, за да продължа химиотерапията. Не разбирах защо не уважават моето желание. Исках да се оправя, а те ме натоварваха. Тази лекарка бе много много по-различна от другите, които усещах буквално като оси. Тя ми даден ценен съвет, който свърши работа. Когато разбраха, че съм категорична в решението си да не продължавам с химиотерапията, планираха втора операция, за да ми върнат червото на мястото, където е предназначено да бъде. Въпреки че знаеха моето категорично решение да не продължавам с химиотерапия, не се отказаха да ме плашат с разсейки. „Със сигурност краят ще я ясен.“ Дядо Коледа от експертната лекарска комисия, която ме пенсионира, ми каза, че е опериран от същото, самият той е хирург и вече е на 80 г. Той ми стана пример, че е жив, напук на всичко, което твърдяха хората около мен.

Още докато била с изведено черво, Яна започнала да се разхожда в близката гора (живеела в къща, близо до по-големия град). И при тези разходи започнала да вижда толкова много неща, които преди не забелязвала. Като например, че дървото е болно, че в момента му падат листата, обръщала внимание на животните и на неща, на които преди не отдавала такова значение. Тогава направила и първите си стъпки в поддържането на градини, въпреки че не можела да даде всичко от себе си поради състоянието си. Започнала да вижда смисъл в плевенето. По време на разходките срещнала един човек, който ѝ препоръчал да посети древно тракийско светилище.

Яна:

Усетих силна енергия, която имах чувството, че влиза и излиза от мен, и ми дава сили. До този момент, макар и само една, химиотерапията сякаш ми беше изцедила силите. Видях много неща. Явиха ми се много образи. Разбрах, че Мехмед е още до мен и че ще ми помогне. Имах му доверие, но трябваше да намеря човека, в който ще се прояви. Спомням си, че спах само два часа, но се чувствах много добре. Мехмед се яви в съня ми, потупа ме по рамото и ми каза да не се притеснявам. Знаех, че като се прибера, ще намеря човека, чрез който ще ми помогне, така както ми бе обещал. След като се прибрах от светилището, започнаха ужасни спазми в корема. Сестра ми позвъни и ми каза за един човек, който помагал на болни от рак. Първоначално отказах, защото най-после бях изпаднала в състояние, в което бях повярвала, че съм болна. Записах телефония номер, който тя ми даде, и забутах някъде листчето. Този път избрах хирурга. По време на прегледа той бе озадачен както от спазмите, така и от изтичащата от мен течност, за която нямаше обяснение. Аз бях отишла с нагласата да ми приберат обратно червото. Отказаха. Казаха, че трябва да почакам поне още три месеца – отговор, от който рухнах. Като бурна планинска река потекоха отново черните мисли. Тогава реших да се обадя на лечителя, за който ми съобщи сестра ми. Вече не можех да седя от болки. Когато Красимир застана зад мен и обхвана главата ми с ръце, аз видях Мехмед. Направи ми няколко сеанса и аз разбрах как лекува – променя нагласата и мислите на хората, които след това сами си помагат. Днес категорично мога да заявя, че той промени начина, по който разсъждавам, и мислите ми. Вече се чувствах жива, всичко ми беше интересно, чувствах се много щастлива. Той беше с мен мислено и по време на втората операция (за реконструкцията на червото), при която се установи, че част от раковото образувание не е отстранено. Изчистиха го и този път съвсем плахо предложиха да продължа с химиотерапията, но вече не бяха настоятелни – вероятно вече ме бяха отписали.

Яна казва, че не може да даде съвет на други хора с онкозаболявания, защото всеки сам трябва да намери неговия си начин да премине успешно през това състояние. Всеки сам трябва да намери своя път към оздравяването. Нейният начин е бил да погледне на заболяването като възможност да осъществи младежката си мечта – да стане лекар, макар и за кратко, и да се доближи до природата. Разбрала, че не би могла с нейния начин на мислене да бъде лекар по правилата, както тя се изрази, и се простила с тази мечта. Разбрала и че някои хора лекуват, като променят мисленето и нагласите на хората, и те сами си помагат. Но на тези, които отварят тази врата с недоверие и отиват само от любопитство, не може да се помогне. Няма универсална рецепта. Тази за вярващите е една, за неверниците – друга. За прощаващите – различна от тази за онези, които таят разочарования и мъст. Няма универсална рецепта за всички. Яна постепенно спряла да се вижда с Красимир, защото нуждата от техните срещи отпаднала. Тя вече мислела по различен начин. Останало приятелството. Днес Яна не казва, че е оживяла, защото не си е направила химиотерапия. Напротив. Ще я чуете да казва, че за всеки начинът да премине през своето тежко заболяване е различен. И че на някои химиотерапията помага, но усетила, че тя няма да бъде сред тях. Всеки има свой начин да оздравее. Днес Яна се моли да има повече лекари, които да разбират това. А връзката с природата придала нов смисъл на живота ѝ.

Кой е Мехмед?

Десет години преди да бъде диагностицирана с рак, запокитена в тъмата на самотата и неразбирателството на първия си брак, Яна отива при 92-годишния Мехмед, който бил прочут лечител. На два пъти стигала до вратата на дома му и се връщала. Трети път влязла в двора на къщата му, почакала малко и тъкмо когато направила крачка, за да си тръгне, на двора излязъл възрастен човек, който я повикал и ѝ казал, че ще влезе преди всички. Яна го последвала в къщата и както установила по-късно, прекарала вътре цели пет часа, през които останалите чакащи на двора си тръгнали. Мехмед видял силата и добрината у Яна, които по-късно ѝ помогнали да се справи с коварното заболяване, и „забелязвайки“ сиянието ѝ, изпратил сътрудника си на двора да я повика.

Яна:

Влязох в малката стая. Там стоеше Мехмед. Не ме попита за какво съм дошла, нито аз му казах. Не споменахме заболяването ми нито веднъж. Той ми разказа как живее. Каза ми, че пътят ми е сбъркан, затова съм се разболяла. Не съм на своя път. Започна да разказва за жена си, която починала преди много години. Още му липсвала. По някакъв странен начин аз съм му напомнила за нея. Помоли ме да му готвя, когато мога, и да му нося храна (по-късно осъзнах, че така той е придал смисъл на дните ми в период, в който не виждах за кого да създавам уют). Казах му, че не съм кой знае каква готвачка и едва ли ще готвя като жена му. Задавах му много въпроси – защо живее толкова мизерно, защо има толкова малко легло и стая, не му ли трябват други неща. Питах го за децата му – лекари в Турция. Мехмед ми разказа целия си живот. За моя аз не се наложи да разказвам. Той донесе една книга и отвори да я чете. „Това е твоят живот – ще ти разказвам“ – ми каза той. Изрече името ми без да съм му го казвала. Съобщи ми, че ще постъпя в болница на 38 години и ще ми кажат, че съм между смъртта и живота, но че аз ще живея. Ходих още няколко пъти при него. Една седмица преди да си отиде, той ме предупреди, че ще стане така. Сърцето ми се пръсна, като видях катинара на вратата. „Аз ще си замина, но винаги ще ти помагам чрез други хора – винаги чрез един, но различен, когото ще срещаш при нужда“ – каза ми Мехмед при последната ни среща. Сега, двайсет години след срещите с Мехмед и десет години след страшната диагноза, аз го срещнах в трети човек. Този път – жена.

След първата операция Яна станала много любознателна (определението е нейно).