Сага за Австралия

1.

август 1775 г. – октомври 1784 г.

– Във война сме! – провикна се господин Джеймс Тисълтуейт.

Всички освен Ричард Морган надигнаха глави и се извърнаха към вратата, където едрият мъж размахваше лист от вестник. И муха да бръмнеше, щяха да я чуят, такава тишина бе настанала, след това обаче в пивницата гръмна врява и всички по масите завикаха в един глас. Всички без Ричард Морган – той почти не обърна внимание на вълнуващата новина: чудо голямо, че били във война с тринайсетте американски колонии! За него най-важна бе съдбата на невръстното дете, което държеше в скута си. Преди четири дни братовчед му Джеймс – аптекарят, го бе ваксинирал срещу едра шарка и сега бащата чакаше със свито сърце дали ваксината ще хване.

– Ела насам, Джем, и ни го прочети! – прикани иззад тезгяха кръчмарят Дик Морган, баща на Ричард.

Навън грееше пладнешко слънце, през прозорците със стъкла от кронглас и с перденца проникваше светлина, въпреки това в просторното помещение на пивницата беше сумрачно. Ето защо господин Джеймс Тисълтуейт отиде бавно до лъснатия дъбов тезгях с мазни петна по него, върху който светеше газениче, и се разположи на един от столовете, като изтрака с кавалерийските пищови, пъхнати в джобовете на балтона, след което зачете с очила, закрепени на върха на носа му.

Гласът му – внушителен и плътен – ту се извисяваше, ту глъхнеше театрално, ала до съзнанието на Ричард Морган като през мъгла проникваха само откъслечни думи:

– Нагло неприкрито неподчинение... ще сторим всичко по силите си, за да потушим бунта и да изправим предателите пред съд...

Ричард долови презрението в очите на баща си и се помъчи да се съсредоточи. Ето на, детето вдигаше температура. Дали само му се струваше? Ако малкият наистина гореше, значи ваксината беше хванала. В такъв случай дали нямаше все пак да се разболее? Дали щеше да умре? Мили Боже, само това не!

Господин Джеймс Тисълтуейт навлизаше в заключителната част от гневната си реч.

– Зарът е хвърлен! Колониите или ще се подчинят, или ще възтържествуват! – избоботи той.

– Колко странно го е казал кралят! – прекъсна го кръчмарят.

– Че какво му е странното?

– Излиза, че Негово величество смята за възможно колониите да възтържествуват.

– Съмнявам се, Дик. Авторът на речта – сигурно някой презрян писач, приближен на оня безделник лорд Бют, просто се е поувлякъл с реториката. Я! – възкликна той и с жест посочи, че му е пресъхнало гърлото.

Кръчмарят се ухили, наля в калаената чаша малък ром, сетне се извърна и драсна с калема по дъската, прикрепена към стената.

– Хубава работа, Дик! Нима не съм си заслужил едно от заведението? Все пак ви донесох новина, и то не каква да е!

– Не, не си заслужил. И без теб рано или късно щяхме да я научим. Това тук е почтено заведение, а не свърталище на учили-недоучили драскачи.

– Добре де, от мен да мине – примирително рече господин Тисълтуейт, след което се намести на масата при Ричард и погъделичка невръстното момченце под брадичката.

– Няма да ме смаеш, Джем, с високопарните си думи. Ние сме обикновени хора, а не някакви Хоръс-Уолполовци, не го забравяй! – подвикна кръчмарят. Облакъти се на тезгяха и измери подозрително с поглед господин Тисълтуейт с неговите пищови и балтон въпреки летния пек. – Наистина, Джем, не ни идва като гръм от ясно небе, но все пак си е война, не е шега работа.

Никой не се и опита да се включи в разговора: Дик Морган се ползваше с добро име сред клиентите си, докато Джем Тисълтуейт отдавна се славеше като един от най-големите особняци интелектуалци в Бристъл. Хората в пивницата се задоволиха да слушат, докато отпиваха от рома, джина, бирата и бристълското мляко .

Двете жени от семейство Морган също бяха тук: сновяха между масите, събираха празните чаши и ги носеха на Дик да ги напълни отново – и да драсне с калема още чертички върху дъската. Наближаваше обед, сред миризмите, каквито се носят във всяка пивница край бристълското пристанище по време на отлив, се долавяше уханието и на току-що опечен хляб, който Пег Морган току-що бе донесла от фурната на Дженкинс. Повечето посетители: мъже, жени, дечурлига, щяха да поостанат, за да опитат от хляба – още топъл-топъл, към който щяха да добавят масълце, бучка съмърсетско сирене и калаена чиния задушено говеждо с мазен сос и с картофи, над които се виеше пара.

Ричард усети, че баща му се е втренчил в него, и му се сви сърцето. Знаеше, че го смята за отрепка, задето седи и дундурка синчето си, затова от немай-къде рече:

– Дано и другите колонии не се присъединят към Масачузетс. Бива ли такова нещо, да стигнат дотам! Нима наистина си въобразяват, че кралят ще благоволи да им чете писмото? И че дори и да го прочете, ще се поддаде на исканията им? Та те са англичани! Негово величество е и техен крал!

– Я не дрънкай врели-некипели, Ричард! – скастри го господин Тисълтуейт. – Съвсем си се прехласнал по това дете, повредил си си мозъка! Кралят и ония блюдолизци, неговите министри, са склонни да обрекат острова ни на злочестини. За има-няма година тринайсетте колонии върнаха неразтоварени цели осем хиляди тона стока, натоварена в Бристъл. Манифактурата в Ретклиф хлопна врати, четиристотин души бяха оставени на произвола на съдбата и сега кретат, горките, на едните помощи. Да не говорим пък за тъкачницата край Порт Уол, дето правеше килими за Каролина и Джорджия! Ами производителите на лули, на сапун, на захар, ром и шишета! За Бога, човече! Търгуваме главно със страните отвъд Западния океан, най-вече с тринайсетте колонии! Тръгнем ли да воюваме с тях, все едно се самоубиваме! Край на сделките!

– Я! – намеси се пак кръчмарят, след което се пресегна, взе страницата от вестника и се взря в нея. – Лорд Норт разпространил възвание за потушаване на въоръженото въстание! Във войската сигурно ще се отвори работа за мъжете, Бог да се смили над тях и да ги закриля!

Не добави „и във флотата“. Всички в Бристъл знаеха, че ако военноморската флота – този ненаситен търбух, погълне мъжете, надали някога ще ги върне здрави и читави. Не че капитаните на търговските кораби бяха пт стока, не че не изсмукваха също тъй безпощадно силиците на клетите хора, не че плащаха повече на моряците или ги налагаха по-малко с каиша. Особено пък на корабите, прекарващи роби – по тях членовете на екипажа мряха по-бързо и от негрите, ако това изобщо беше възможно.

– Това е война, която не можем да спечелим – отсече господин Тисълтуейт, след което вдигна празната си чаша към Маг Морган и зачака.

– Я не се занасяй, Джем! – подхвана пак Ричард. – Сломихме Франция след седемгодишна война. Ние сме най-храбрата и най-великата държава по белия свят! Кралят на Англия никога не губи войните си.

– Защото ги води в близост до Англия било срещу езичници, било срещу невежи диваци, чиито управници накрая се спазаряват. Но както с право отбеляза, хората в колониите са си англичани. Образовани, начетени. Наясно са с порядките тук. Наша кръв са. – Господин Тисълтуейт се облегна, въздъхна тежко и набръчка моравия си нос, който приличаше на гамба. – Смятат се за онеправдани, Ричард. Мислят си, че са потискани, пренебрегвани, презирани. Че са англичани, англичани са, но лично аз им нямам вяра, не са свестни хора. Освен това са на другия край на света, за какво им трябваше на краля и на министрите да си слагат този таралеж в гащите! Вярно, флотата ни не губи войни, но я ми кажи откога не сме печелели битка на суша, ако не броим нашите си острови, де. И как да спечелим война по море срещу враг, който няма кораби? Ще ни се наложи да воюваме по суша. На тринайсет различни парченца земя, които почти не са свързани помежду си. И срещу противник, който не знае как да се организира, за да воюва като хората.

– Ето, сам се опроверга, Джем – рече ухилен кръчмарят и връчи на Маг поредната чаша ром, този път обаче не се пресегна да драсне с калема върху дъсчицата. – Войската ни няма равна! Къде ти заселниците в Америка ще ѝ се опълчат!

– Така си е, така си е! – викна Джем и вдигна чашата с рома за наздравица в чест на кръчмаря, който рядко се показваше особено щедър. Подобно на повечето бристълчани и Дик Морган цепеше косъма на две. – Преселниците надали някога ще извоюват и една-едничка победа. Но на тях, Дик, не им се налага да печелят сражения. Достатъчно е и да устоят. Все пак ще водим битките не в Англия, а на тяхна територия.

Бръкна в левия джоб на балтона и извади тежък пищов, който стовари с трясък върху масата – всички в пивницата се разпищяха ужасени, а Ричард, който още държеше върху коленете си своя невръстен син, отмести встрани цевта толкова бързо, че никой не го и усети. Както всички знаеха, пищовът беше зареден. Без изобщо да забелязва суматохата, която е предизвикал, господин Тисълтуейт продължи да рови из дълбокия си джоб и накрая извади сгънат вестник. Взе да разглежда страниците една по една – от очилата воднистите му кръвясали очи изглеждаха по-големи, а изпод ширита, с който бе прихванал надве-натри черната си къдрава коса, бяха увиснали няколко кичура – господин Джеймс Тисълтуейт не признаваше перуки и плитки.

– Ето на! – ахна накрая той и размаха една от страниците на лондонския всекидневник. – Преди седем и половина месеца, дами и господа в „Гербът на Купър“, в Камарата на лордовете се е провел разгорещен дебат, по време на който онова старче – Уилям Пит, граф Чатам, е държал – по собствените му думи, най-великата си реч... Ето... „Верни почтени хора.“ Всъщност не, това не го е казал лорд Чатам – уточни господин Тисълтуейт и вдигна грозноватото си лице към Ричард, който, притеснен от заредения пищов, продължаваше да притиска до себе си момченцето. – Това са думи на херцог Ричмънд и те ме развълнуваха дълбоко. Ето какво е казал херцогът: „И да сеете огън и разруха, пак няма да има управия!“ Точно така, няма да има! А сега идват слова, които според мен съдържат една от най-великите философски истини, макар че лордовете само са изхихикали, щом са ги чули: „Никой народ не може да бъде принуден да се подчини на власт, която отказва да приеме.“ – Той се огледа и кимна. – Ето защо и твърдя, че колкото и битки да спечелим, това почти няма да се отрази върху изхода на войната. Стига да устоят, преселниците в Америка няма начин да не победят. – Той сгъна с блеснали очи вестника, пъхна го обратно в джоба си и натика вътре и кавалерийския пищов. – Знаеш ли кое ти пречи, Ричард? Че разбираш прекалено много от оръжие. Какво толкова се уплаши, нямаше да пострада никой тук, нито детето, нито другите – викна гърлено Тисълтуейт и изду устни. – Цял живот съм живял в смрадливата помийна яма, наречена Бристъл, и за да не умра от скука, съм осмивал в памфлетите си някои от тия гнойни циреи – торите, намърдали се във властта, като се почне от квакерите и шейкърите и се стигне до шмекерите. – Господин Тисълтуейт явно реши, че го е казал много остроумно, и покрай тия думи мисълта му се отплесна в друга посока: – Бре, бре, бре! Ей на това му се вика лицемерие! Ах, ти, чудовище ниедно! Ах, ти, лицемерие! Муза на всеки религиозен разколник! А религиозни разколници в Бристъл – дал Бог!

– Я не се изхвърляй толкова, Джем – вметна едва чуто кръчмарят. – Вярно, в Бристъл има колкото щеш разколници, обявили се срещу англиканците, но надали някой от тях ще тръгне да обикаля пивниците! Не си хаби излишно патроните.

– Прав си, много си прав! – съгласи се господин Тисълтуейт и затворил очи, махна с опърпаната триъгълна шапка към своята публика. – Стига да устоят, преселниците в Америка ще победят – повтори той като курдисан. – Който живее в Бристъл, познава хиляди такива преселници – градът бъка от тях. Империята загива, Дик! Това е първата кост, заседнала на гърлото на Англия. Знам им и кътните зъби на преселниците и твърдя, че те ще победят.

Отвън долетя странен зловещ звук – тътен от гневни гласове, а изкривените силуети на минувачите, мяркащи се от време на време през прозорците, бяха изместени от стрелкащите се сенки на хора, хукнали кой накъдето види.

– Бунтовници! – възкликна Ричард и скочи като попарен, след което подаде момченцето на жена си. – Бързо горе, Пег, заедно с Уилям Хенри! И ти върви с тях, мамо! – Той погледна господин Тисълтуейт. – И с двата пищова ли смяташ да стреляш Джем, или ще ми дадеш единия?

– Я по-спокойно! – излезе иззад тезгяха Дик – беше по-висок от почти всички наоколо, бе едър и набит и си приличаше доста със сина си. – В тоя край на Брод Стрийт никога не е имало бунтовници, дори когато въглищарите от Кингзуд се вдигнаха и отвлякоха стария Брикдейл. Или когато моряците се впускат да плячкосват. Каквато и да е тая олелия, при всички положения не е бунт. – Той прекоси помещението и отиде при вратата. – Но нека все пак да видя – добави и се сля с множеството, юрнало се нанякъде.

Последваха го всички в пивницата, включително Ричард и Джем Тисълтуейт, който още не бе извадил от джобовете си кавалерийските пищови.

На калдъръмената улица гъмжеше от народ, наскоро покритите с плочник тротоари също се чернееха от хора, по верандите бяха наизлезли зяпачи. Тримата мъже се понесоха заедно с навалицата към Толзи и към кръстовището на Уайн и Корн Стрийт. Наистина нямаше никакви бунтовници. На улицата се бяха изсипали заможни, неописуемо ядосани господа, които не водеха със себе си жени или деца.

От другата страна на Брод Стрийт, в близост до деловото сърце на града – Общината и тържището, се намираше странноприемница „Белият лъв“, седалище на Дружеството на непреклонните, както се наричаше местният клуб на торите, оказващи безрезервна подкрепа на Негово величество Джордж Трети, крал на Великобритания, и готови и да умрат за него. Суматохата бе възникнала заради Американското кафене в съседство. Отпред, на металния пилон, разкрасен с варакосани листа и плетеници, нагло се вееше червено-белият флаг на ивички, който повечето американски колонии използваха за свое знаме, ако флагът на Кънектикът, Вирджиния или някоя друга колония им се стореше неуместен.

– Я по-добре да се върнем в „Гербът на Купър“ и да гледаме от верандата – предложи Дик Морган, който, макар и застанал на пръсти, не виждаше нищо.

Речено-сторено – качиха се по паянтовото стълбище зад тезгяха и надзърнаха през прозорците, надвиснали опасно над Брод Стрийт. Уилям Хенри плачеше в задната стая, а майка му и баба му, притеснени от жалните му стонове, се бяха надвесили над легълцето и се опитваха да го залисат, глухи за олелията навън. Ричард също забрави за суматохата по улицата и изтича при жените.

– Нищо няма да му стане за минута-две – скастри го баща му от предната стая. – Я ела тук, дявол те взел!

Ричард се върна от немай-къде при него и се надвеси през отворения прозорец.

– Божичко, американци! – възкликна той изумен. – Какво правят с ония неща?

Нещата бяха две парцалени чучела, натъпкани доста вещо със слама, а после овъргаляни в катран и пера, над тях се виеше пушек. Виждаха се само главите им, върху които се мъдреха ужасно демодирани, затова пък удобни шапки, с каквито се разхождаха преселниците в Америка. Шапките бяха донесени чак от манифактурата край Мендип Хилс в другия край на Бристъл, а периферията им беше обточена с ширит, та филцът да не се раздърпа, и бе прихваната на три места. Но какво правеше преселникът в Америка веднага щом се сдобиеше с новата шапка? Откачаше периферията и тя падаше така, че плиткото дъно наподобяваше жълтък на пържено на очи яйце! А после ѝ туряше и лента, в която забучваше орлово перо, случваше се да прихване и периферията само откъм едната страна. Оттам и в Бристъл бе плъзнала шегата, че видиш ли човек само с едно почерняло от слънцето ухо, можеш да се обзаложиш, че идва от американските колонии.

Лекият бристълски ветрец разнасяше смрадта от тлеещите по двете чучела на американски преселници пера и парцали, която се сливаше с обичайните за града зловония.

– Какво става, господин Харфорд? – провикна се с цяло гърло Джем Тисълтуейт, съгледал познатото лице на мъж в скъпи дрехи, който лъкатушеше сред навалицата с каруца, натоварена с високи бъчви.

– Ония от Дружеството на непреклонните разправят, че били обесили Джон Ханкок и Джон Адамс ! – отвърна богатият квакер.

– Виж ти! И само защото генерал Гейдж е отказал да ги пусне да си вървят по живо, по здраво след Конкъд ?

– Не знам, драги ми господин Тисълтуейт – отвърна Джоузеф Харфорд и притеснен да не би и той да бъде осмян по най-безпощаден начин в някой жлъчен памфлет, слезе от наблюдателния си пункт и се сля с множеството.

– Лицемер! – изсумтя тихичко господин Тисълтуейт.

– Сигурно все пак става дума за Самюъл , а не за Джон Адамс – вметна заинтригуван Ричард.

– Ако ония от Дружеството на непреклонните смятат да бесят най-богатите бостънски търговци, си прав – наистина става дума не за Джон, а за Самюъл Адамс. Но Джон приказва и пише повече – уточни господин Тисълтуейт.

В град, прехранващ се от мореплаване, не бе кой знае каква философия да се намери човек, който да завърже две въжета на моряшки възел. В миг като с вълшебна пръчка се появиха две такива въжета и тлеещите чучела с човешки ръст увиснаха на пилона пред Американското кафене, където взеха да се въртят лениво на вятъра. След като си изляха гнева, мъжете от Дружеството на непреклонните се скриха зад гостоприемните врати на странноприемница „Белият лъв“, боядисани в синьо, цвета на торите.

– Ах, тия тори! Изпечени негодници! – подметна господин Тисълтуейт и заслиза по стълбите – сега не мислеше за друго освен за поредната чашка ром.

– Хайде, обирай си крушите, Джем! – подвикна кръчмарят и залости вратата, за да е сигурен, че онзи няма да му досажда повече.

Ричард не бе последвал баща си долу, макар че дългът му повеляваше – сега в книжата на Задругата името му бе вписано надлежно редом с името на Дик. Като ханджия Ричард Морган си бе платил вноската и вече се смяташе за свободен гражданин с право да гласува във втория по големина град в цяла Англия, Уелс, Шотландия и Ирландия, водещ се за графство, обособено от съседните Глостършир и Съмърсетшир. От общо петдесет хиляди жители едва някакви си седем хиляди бяха свободни граждани, получили правото на глас.

– Хваща ли го? – попита Ричард жена си и се надвеси над легълцето на Уилям Хенри – детето се бе поуспокоило и дори се бе унесло.

– Да, любов моя – отвърна с разтреперани устни Пег и влажните ѝ кафяви очи се напълниха със сълзи. – А сега да се молим, Ричард, дано не изкара шарката. Въпреки че няма температура, каквато имаше Мери. – Тя побутна лекичко мъжа си. – Иди да се поразходиш! Нищо не пречи да се молиш и докато вървиш. Хайде, Ричард, тръгвай! Ако стоиш тук, тате ще се развика.

След паниката, в миг сковаваща града всеки път, щом плъзнеше мълвата за бунтовници, Брод Стрийт бе потънала в унес. Докато минаваше покрай Американското кафене, Ричард спря да погледа поклащащите се на пилона чучела на Джон Ханкок и Джон или може би на Самюъл Адамс и чу как в „Белият лъв“ членовете на Дружеството на непреклонните ту избухват в смях, ту подмятат жлъчни забележки. Присви донейде презрително устни – Морганови се славеха като заклети виги, допринесли с гласовете си за успеха на Едмънд Бърк и Хенри Кругър на миналогодишните избори. Божичко, какъв цирк! Ами лорд Клер! Щеше да се изяде от яд, задето, кажи-речи, никой не е гласувал за него!

Ричард закрачи вече по-бързо по Корн Стрийт, покрай прочутата странноприемница „Храсталакът“ на Джон Уийкс, където се събираха вигите. Оттам пое на север, нагоре по Смол Стрийт, и излезе при Каменния мост на река Кий. Гледката, разкрила се на юг, наистина бе невероятна, сякаш някаква много широка улица бе запълнена от кораби в скелета и такелажи, от мачти, рейки, щагове и ванти, щръкнали над лъскавите дъбови търбуси. Платноходите всъщност бяха хвърлили котва в река Фрум, там обаче човек не можеше да види нищичко, толкова много бяха те. Чакаха търпеливо да отминат петте месеца за почивка и товарене на стока, та пак да поемат на път. В Бристъл не бързаше никой, дори корабовладелците. Стоката се разтоварваше и се товареше мъчително мудно, с бързината на костенурка.

Отливът бе приключил, задаваше се приливът, който настъпваше удивително бързо – за има-няма шест и половина часа нивото на водата и във Фрум, и в Ейвън се покачваше с цели девет метра, та после, при отлив да спадне пак с толкова и корабите да полегнат в зловонната тиня. Доста плавателни съдове бяха изгнили и се бяха изкорубили, докато бяха лежали напречно в бристълските калища. В Задругата и в Търговската палата някой току надаваше глас да се премахнели тези деветметрови колебания, така щото и големите параходи да навлизат спокойно в Ейвън при Хънгроуд, оттатък устието на реката и да стигат чак при бристълските кейове. Намираха се и смелчаци, които да чертаят планове, тогава обаче властите подскачаха като подплашени коне: ами цената, за цената помислихте ли? Така всички млъкваха, докато Ливърпул, разположен толкова удобно на Мързи, само това и чакаше и се възползваше от застоя в мореплаването в Бристъл, за да му отнеме сделките – а в Бристъл не се занимаваха с нищо друго освен с мореплаване. Мендип и Котсуолд, както и безобразните изровени пътища означаваха, че всичко: енфие, пиринчени и медни съдове, вар, порцелан, стъкло, платове, рафинирана захар, ром, сапун и какво ли още не, може да напусне града само по море.

Тези факти хвърляха в смут всички жители на Бристъл, но сега на Ричард не му беше до корабите – той отново се върна към своите си тревоги.

„Господи Боже, чуй молитвата ми! Смили се над сина ми. Не го отнемай от мен и майка му...“

Ричард Морган не беше единствен син, имаше и по-малък брат – Уилям, дърводелец с работилница надолу по Ейвън, при местността Свети Филип при Къколдс Пил и стъкларниците, а също три сестри, омъжени изгодно за свободни граждани. Морганови имаше из целия град, но родът на Ричард, вероятно преселил се навремето от Уелс, се бе установил в Бристъл доста отдавна и вече си бе завоювал завидно положение. В рода си имаха и знаменитости като братовчеда Джеймс – аптекаря, който притежаваше процъфтяващи предприятия, членуваше в Задругата и в Търговската палата, правеше прещедри дарения за приютите за бедни и се надяваше някой прекрасен ден да стане и кмет.

Виж, бащата на Ричард не беше знаменитост. Но и не позореше доброто име на рода. След отделенията се беше хванал чирак при един ханджия, после си бе получил удостоверението на свободен гражданин и си бе поставил за цел някой ден да има своя си пивница. Бяха го сватосали за мома от сой – от добро селско семейство. Маргарет Бигс беше родом от селце край Бедминстър и наред с всичко останало знаеше да чете, макар и да не можеше да пише. Първо им се беше родила щерка, после и други синове и дъщери, които бяха едва ли не породени, и родителите нямаха за кога да тъжат за няколкото деца, които бяха изгубили. Накрая Дик се научи да се владее в леглото и така, като теглим чертата, сега можеше да се похвали с двама синове и три дъщери, челяд, която не бе твърде многобройна, та да го затрудни с прехраната. Дик искаше поне един от синовете му да се изучи. Бе възложил всичките си надежди на Ричард, щом се разбра, че Уилям, две години по-малък от брат си, не си пада много-много по четмото и писмото.

И така, когато Ричард навърши седем години, го записаха в мъжкото училище „Колстън“, където му връчиха прословутата синя куртка – по нея бристълчани разбираха, че баща му може и да е беден, затова пък е уважаван англиканец. През следващите пет години къде с добро, къде с жилещия каиш и с жлъчните подмятания на даскала малчуганът се научи да чете и да смята. Имаше красив почерк, знаеше да смята наум, можеше да каже едно-друго за Галската война на Цезар, за речите на Цицерон и за „Метаморфозите“ на Овидий. В школото Ричард не блестеше, но инак бе усърден и ученолюбив и това, съчетано с приятното му личице, му помогна да понесе по-леко от мнозина други дните в учебното заведение на вече покойния филантроп господин Колстън.

Щом навърши дванайсет години, напусна училище и се хвана да изучи занаят, който да съответства на знанията му дотук. За изненада на роднините си се посвети на поприще, в което никой от Морганови не си беше опитвал силите. Сред най-изявените му заложби беше умението да майстори и да сглобява, поназнайваше и механиката, освен това можеше да се похвали със завидно за възрастта си търпение. Сам си избра да се научи на занаят при Сенхор Томас Хабитас, майстора оръжейник.

Дълбоко в себе си баща му остана доволен от неговия избор – предпочиташе Морганови да дадат занаятчия, а не търговец или предприемач. Пък и войната беше неразделна част от живота им, а оръжията – неразделна част от войната. Човек, който знае да ги прави и поправя, надали ще стане пушечно месо.

Ричард си спомняше с радост седемте години на чиракуване, как е работил и се е учел на занаят, макар че се бе наложило да търпи доста несгоди. Като всички чираци живееше в къщата на майстора, който го използваше за момче за всичко, хранеше се с огризките от трапезата му и спеше на пода. За негов късмет Сенхор Томас Хабитас бе душа човек, а като майстор нямаше равен. Правеше прекрасни пищови за дуел и ловджийски пушки, но бе и достатъчно предвидлив да се досети, че за да преуспее в тази област, трябва да се мери с прочутия оръжейник Мантън, а това бе невъзможно извън Лондон. Ето защо се бе заел да произвежда бойни мускети, познати на всеки войник и матрос с гальовното име „Кафявата Бес“, понеже кремъклийката, като се почне от дървото до приклада и се стигне до стоманата на цевта, беше кафява.

На деветнайсет години Ричард си получи удостоверението и се изнесе от дома на Хабитас, но не и от работилницата му. Продължи да се труди там вече като признат майстор и да прави мускети. Освен това се ожени, нещо, което не можеше да стори, докато чиракува. Жена му беше щерка на вуйчо му, брат на родната му майка, сиреч, падаше му се първа братовчедка, но тъй като англиканската църква не възразяваше, двамата се венчаха в черквата „Свети Яков“ – благослови ги братовчедът Джеймс – свещенослужителят. Бяха ги сватосали без тяхно знание, въпреки това двамата се обикнаха и с годините любовта им ставаше все по-силна. Е, получи се доста голяма бъркотия с имената: Ричард Морган, син на Ричард Морган и на Маргарет Бигс, бе взел за жена друга Маргарет Бигс.

Докато оръжейницата на Хабитас процъфтяваше, двамата младоженци поминуваха добре – живееха под наем, в двустайно жилище на Темпъл Стрийт, от другата страна на река Ейвън, зад оръжейницата на Хабитас и синагогата.

Бяха се венчали през 1767-а, три години след Седемгодишната война с Франция, приключила с неудовлетворителен мир. Макар и удържала победа, Англия бе затънала в дългове и за да си осигури постъпления, Короната обложи с още данъци и налози своите поданици и намали разходите за войската и флотата, като съкрати поголовно числения състав. Вече нямаше нужда от оръжие. Така майсторите и чираците на Хабитас започнаха да напускат един по един, докато накрая останаха само собственикът на оръжейницата и Ричард. После, когато през 1770 година се роди и малката Мери, Сенхор Томас Хабитас се видя принуден да отпрати пряко волята си и Ричард.

– Ела да работиш при мен – предложи тутакси баща му. – Пушките днес ги има, утре – не, докато ромът е вечен.

Нещата потръгнаха въпреки бъркотията с имената. Открай време викаха на майката на Ричард Маг, а на жена му – Пег: и двете умалителни от Маргарет. Истината беше, че ако не се броят ония чешити, отцепниците протестанти, които си кръщаваха мъжките отрочета с някакви нечувани имена от рода на Кранфийлд и Уансайфъръс, кажи-речи всеки англичанин се казваше Джон, Уилям, Хенри, Ричард, Джеймс или Томас, докато пък за англичанките като че не съществуваха други имена освен Ан, Катерин, Маргарет, Елизабет или Мери. Това бе един от малкото обичаи, към който се придържаха всички – и бедни, и богати.

Оказа се, че Пег, гальовната всеотдайна Пег, зачева трудно. След неуморни опити забременя за пръв път с Мери цели три години след сватбата. И майката, и бащата се надяваха, естествено, да им се роди момче, така че бяха доста разочаровани, когато им се наложи да умуват за женско име. Ричард си хареса името Мери, което не се срещаше често в рода и в което, както нетактично подметна баща му, имало нещо католишко. Но това не спря младия баща. Още в мига, когато гушна новородената си щерка и я погледна благоговейно, той усети в себе си океан от любов, каквато дотогава не беше чувствал. Уж беше търпелив, обичаше децата и винаги бе намирал общ език с тях, а не бе подготвен за чувствата, които изпитваше към малката Мери. Кръв от неговата кръв, плът от неговата плът.

Сега, след като се роди детето, се чувстваше много по-добре като ханджия, отколкото като майстор оръжейник – в пивницата работеха цялото семейство, той можеше да бъде постоянно с дъщеричката си, да я вижда заедно с майка ѝ, да наблюдава това чудо на чудесата: как Пег поднася прелестна гръд и отпуснало главица върху нея, сякаш е възглавничка, невръстното дете суче. Пег не се жалеше, кърмеше я и изобщо не искаше да мисли за ужасния ден, когато волю-неволю ще се наложи да я отбива и да започне да ѝ дава да пие слаба бира. В Бристъл, да не говорим пък за Лондон, не даваха на малките деца и да вкусват от водата. Е, не че в бирата имаше много алкохол, но все пак! Нали си беше селско чадо, Пег (а в един глас с нея и Маг) твърдеше, че пеленачетата, привикнали от ранна възраст на бира, по-късно се пропивали. Дик Морган не бе склонен да дава ухо на женски приказки, но нали имаше четиресет години опит по кръчмите, този път и той ги подкрепи. Малката Мери вече бе навършила две годинки, когато Пег най-сетне започна да я отбива.

По онова време държаха „Камбаната“, първата пивница, която Дик бе притежавал. Намираше се на Бел Лейн, сред лабиринта от жилищни сгради, складове и подземия, собственост на братовчеда Джеймс – аптекаря, който държеше южната страна на тясната уличка заедно с „Люсли и сие“, американско дружество, търгуващо с вълна и помещаващо се в не по-малко порутени сгради. Трябва да се добави, че братовчедът Джеймс – аптекарят, държеше великолепна продавница на Корн Стрийт. Ала парите му идваха главно от производството и износа на лекарства и химически съставки, като се почне от меркуриевия сублимат (използван при лечението на сифилистичния шанкър) и се стигне до опиумната тинктура и други опиати.

Преди година издадоха разрешително на ъгъла на Брод Стрийт да се открие пивница и Дик Морган тутакси се възползва от изникналата възможност. Пивница на Брод Стрийт! Дори и след като платеше на Задругата годишния наем от двайсет и една лири стерлинги, съдържателят на пивница не другаде, а тъкмо на Брод Стрийт пак си прибираше в джоба чиста годишна печалба от цели сто лири! Всичко потръгна по вода. Морганови си бяха работяги, Дик Морган никога не разреждаше рома и джина, а храната на обед (някъде по пладне) и на вечеря (към шест вечерта) наистина беше много вкусна – пръстите да си оближеш! Маг бе ненадмината готвачка, а колкото до дребнавите разпоредби от времето на добрата кралица Бес , срещу които всички ханджии в Бристъл роптаеха – в заведението да не се пече хляб и да не се колят животни, – според Дик Морган те само увеличаваха печалбата. Стига да се разплащаш навреме с търговците на едро, те на драго сърце бяха готови да ти направят отбив от цената. Дори в тежки времена.

„Защо си тъй жесток, Господи! – рече Ричард на невидимия Бог. – Защо стоварваш гнева си все върху оногова, който не те е обидил с нищо? Много те моля, опази сина ми...“

Кацнал върху баирите и мочурищата, Бристъл бе обвит във валма гъст пушек, от който кулите и камбанариите на многото черкви почти не се виждаха. Лятото се бе случило необичайно знойно и сухо, краят на август също не бе донесъл и капчица дъжд. Листата на брястовете и липите по Колидж Грийн на запад и по Куин Скуеър на юг изглеждаха посърнали и спаружени. Накъдето и да се обърнеш, комините бълваха черен дим – леярните във Фрайърс и Касъл Грийн, рафинериите за захар около Луинс Мийд, фабриката за шоколад на Фрай, високите конуси на стъкларниците и тантурестите варници. Ако вятърът не духаше на запад, към този атмосферен пъкъл се добавяше и пушекът откъм Кингзуд, място, където никой жител на Бристъл няма и да стъпи, освен ако не е принуден. Каменовъглените рудници и огромните леярни над тях даваха поминък на полудиваци кибритлии, мразещи до смърт Бристъл. И как няма да го мразят при тоя задушлив дим и усойна влага на Кингзуд!

Ричард навлезе в царството на корабите, в сухия док на Тумс, зад който имаше още един сух док. Отвред се носеше миризмата на горещ катран, виждаха се недовършени кораби, наподобяващи гръден кош на грамаден звяр. При Канънс Марш Ричард тръгна не по подгизналата пътека, криволичеща покрай брега на Ейвън, а по въжения мост над мочурището и кимна на въжарите, които усукваха дългите-предълги нишки коноп или памук и според поръчката за деня майсторяха върви, канапи, шнурове или корабни въжета. Мускулите по ръцете и плещите им бяха не по-малко усукани от въжетата, дланите им бяха изпръхнали и мазолести и сигурно бяха станали съвсем безчувствени – как ли се наслаждаваха на допира до нежна женска плът?

Ричард подмина стъкларницата, възправила се самотно в началото на Бак Лейн, и няколкото варници и навлезе в Клифтън. В дъното се издигаше грамадата на Брандън Хил, а по склоновете и към река Ейвън се зеленееха дъбрави – ето тук си мечтаеше Ричард да живее някой ден. В Клифтън с неговия чист въздух, с долчинките и падините, където ветрецът гънеше килима от полски цветя: очанка и богородичен косъм, пирен, покрит с морави цветчета, риган и здравец. Незадушавани от сажди и прахоляк, дърветата бяха кичести и зелени, тук-там сред горичките се мяркаха и огромни къщи, заобиколени от малки паркове – имението на Манила, на Голдни, на Корнуолис, къщата на хълма Клифтън.

Четири лихтера с гребци, напрегнали мускули, теглеха към кейовете на Бристъл голям кораб – вероятно бе потеглил от Уелс, беше минал през Корнуол и бе докарал руда и зеленчуци. Щеше да хвърли котва в Уелш Бак, за да разтовари бързо развалящите се стоки, а после щеше да изчака да прекачат рудата на шлепове, които да я откарат нагоре по реката до леярните на Уилям Чампиън край Ханам и Уормли. Квакери! Уж са хрисими хорица, а са толкова ненаситни и честолюбиви. Чампиън и Харфорд, Фрай и Фарли, Тист и Бланин, Калоухил и Голдни. Уилям Пен беше женен за момиче от рода на Калоухил и Обществото на приятелите от Бристъл му бе дало пари назаем, след като един от служителите му го беше завлякъл с тлъста сума. Сега колонията, носеща неговото име – Пенсилвания, бе сред тринайсетте, на които кралят бе обявил война. Квакери, нарамили кремъклийки „Кафявата Бес“. Върви, че ги разбери!

„Колко много странни неща има по белия свят, Господи. Не ми взимай сина!“

Би дал всичко, само и само да живее в Клифтън. Тук никой не боледуваше от охтика, от дизентерия или ангина, от треска и едра шарка. Това важеше и за обикновените хорица, които живееха в бедняшките колиби покрай пътя за Хотуелс в подножието на хълмовете, и за богаташите, които си се разхождаха сред великолепните колонади на своите палати навръх баира. Жителите на Клифтън, били те моряци, въжари, занаятчии или богаташи, не знаеха що е болест и не мряха като мухи, покосени от някоя епидемия. Ето къде човек трябва да си отглежда децата.

Мери, светлината на неговия живот! Всички се надпреварваха да твърдят, че била наследила сивкавосините очи и чупливата черна коса на баща си, чипото носле на майка си, смуглата, безупречно гладка кожа на двамата си родители. Както обичаше да казва през смях Ричард, Мери бе най-доброто от два свята. Момиченцето се гушеше до баща си и засмяно, извръщаше очи – неговите очи, за да го погледне прехласнато в лицето. Баща ѝ я боготвореше, все не можеше да ѝ се нарадва, както и тя на него. Сякаш се бяха впили един в друг, както не особено одобрително подмяташе Дик Морган. А Пег, която не подвиваше крак, само се усмихваше и ги оставяше да се захласват един по друг – нито веднъж не изрече на глас, че нейният любим съпруг Ричард е обсебил детето и е отнел на нея, на майката, малко от обичта, която ѝ се полага по право. Така де, най-важно бе да има любов, откъдето и да идваше тя. Не всеки мъж ставаше за баща, мнозина посягаха да бият децата си, а Ричард ни веднъж не бе вдигнал ръка на Мери.

И двамата бяха на върха на щастието, щом се разбра, че Пег пак е заченала. От раждането на Мери бяха минали три години и те вече се притесняваха да не би разликата да стане много голяма. Мечтаеха си този път да им се роди момченце.

– Наистина е момче – повтаряше убедена Пег, докато коремът ѝ растеше. – Този път го износвам по-различно.

Избухна епидемия от едра шарка. Откакто свят светуваше, нямаше поколение, което да не я бе изживявало. Както и при чумата, едрата шарка вече не покосяваше всички наред, затова и само при най-страшни епидемии хората мряха поголовно. По улиците често се срещаха сипаничави лица – грозна гледка, но тя пак си бе за предпочитане пред смъртта. И лицето на Дик Морган бе белязано тук-там от сипаницата, затова пък като малки Маг и Пег бяха изкарали кравешка сипаница и едрата шарка им се беше разминала. Селяните вярваха суеверно, че ако си изкарал кравешката сипаница, едра шарка не те лови. Затова още щом Ричард навърши пет годинки, Маг го заведе при баща си на село край Бедминстър и въпреки невръстната му възраст го накара да се опита да дои кравите, докато момченцето не хвана тази лека сипаница, предпазила го от по-опасната едра шарка.

Ричард и Пег смятаха да сторят същото, ала на село така и не се появи кравешка сипаница. Момиченцето, което още не бе навършило и четири години, внезапно вдигна страшна температура, започна да стене и да се гърчи, да повтаря трескаво, че иска тате. Повикаха братовчеда Джеймс – аптекаря (Морганови знаеха, че мнозина, наричащи се лекари, не могат да му стъпят и на малкия пръст и той разбира много повече от тях), човекът дойде, но рече умърлушен:

– Детето ще прескочи трапа, ако, щом избият петната, температурата спадне. Няма лек, който да промени волята Божия. Дръжте го на топло, не бива да настива.

Ричард се опитваше да помага, доколкото може, и седеше часове наред край люлката, която бе пригодил така, че да не скърца. На четвъртия ден, след като детето вдигна температура, избиха и петната: морави кръгове с нещо като оловно връхче по средата. Появиха се главно по личицето, по ръцете от лакътя надолу и по краката под коленете. Бяха грозна, ужасяваща гледка. Ричард говореше на дъщеричката си, опитваше се как ли не да я поуспокои, държеше я за пламналите ръчички, докато Пег и Маг ѝ сменяха долните дрешки и ѝ миеха дупето, сбръчкано и сухо като на грохнала старица. Температурата обаче не спадна, накрая мехурчетата взеха да се пукат и детето започна да крее и да гасне като свещица.

Братовчедът Джеймс – свещенослужителят, не можеше глава да вдигне от погребения. Ала Морганови все пак му бяха роднини, имаха предимство и въпреки заетостта си той погреба тригодишната Мери Морган с всички почести, полагащи ѝ се според англиканската църква. Останала без капчица сили, Пег, на която вече ѝ предстоеше да ражда, се отпусна в обятията на леля си, която ѝ бе и свекърва, а Ричард се отдалечи и както стоеше сам, се разрида безутешно – не позволяваше никой да се доближи до него. Баща му, който също беше губил деца – кой ли всъщност не е губил? – се почувства унизен от този порой от мъка, каквато според него не прилягаше на мъж. Ричард пет пари не даваше какво е мнението на баща му. Всъщност Дик така и не го разбра. Милата му Мери се беше споминала, Ричард предпочиташе той да е отишъл в гроба вместо нея, а не да живее без ненагледното си момиченце в тоя жесток свят. Бог не беше добър и милостив. Бог беше чудовище, още по-зло и от дявола, който поне не се правеше на благодетелен.