Окончателна диагноза

1.

В горещото лятно утро животът в бърлингтънската болница „Три общини“ пулсираше с ритъма на океански прибой около самотен остров. Навън жителите на Бърлингтън1, щата Пенсилвания, се потяха при 33 градуса на сянка и 78 процента влажност на въздуха. Ако някой си направеше труда, щеше да открие, че тези цифри са още по-високи в покрайнините на града, при завода за стомана и железопътни релси, където сянка почти нямаше, а термометри изобщо липсваха.

В болничната сграда беше по-прохладно. Но напълно спасени от жегата бяха само шепа избрани пациенти, които опитните специалисти преглеждаха зад вратите на кабинети с климатична инсталация.

В приемната на партера липсваше такава инсталация и Мадж Ренолдс извади книжна салфетка – петнайсета от сутринта насам. Избърса лицето си и помисли, че скоро отново ще трябва да отскочи до тоалетната, за да се напръска с дезодорант. Трийсет и осем годишна, госпожица Ренолдс беше началник на приемното отделение и запалена читателка на всички брошури по въпросите на женската хигиена. Това я бе превърнало в маниачка на тема чистота, което обясняваше редовните ѝ прескачания до тоалетната в дъното на коридора особено сега, в летните горещини. Но за момента реши да изчака – първо трябваше да определи четиримата нови пациенти, които болницата щеше да приеме в следобедните часове.

Само преди няколко минути беше получила дневната сводка за положението в различните отделения, която показваше, че са били изписани 26 пациенти вместо 24, както бе очаквала. Като прибави към сметката снощните два смъртни случая, госпожица Ренолдс видя, че ще може да отметне още четири имена от дългия списък на чакащите да постъпят в болницата. Четирима души в Бърлингтън или околностите му, които със страх или надежда очакваха това обаждане, щяха да се стегнат надве-натри и доверчиво да се оставят в ръцете на медицината – такава, каквато се практикуваше в болница „Три общини“. С шестнайсетата салфетка в ръка госпожица Ренолдс разтвори папката пред себе си и вдигна телефонната слушалка.

Пациентите, които чакаха пред поликлиниката в другото болнично крило на партера, бяха по-добре от служителите в приемното отделение. Макар и за кратко, те можеха да се скрият от жегата и това ставаше, след като им дойдеше редът да влязат в някой от шестте кабинета с климатична инсталация, разположени симетрично около общата чакалня. Вътре шестима специалисти раздаваха безплатно съветите си на хора, които не можеха или не желаеха да плащат таксата, определена от същите тези специалисти в частните им кабинети, намиращи се в сградата на „Медикъл Артс“ в центъра на града.

Старият Руди Хърмънт, общ работник, когото семейството му успяваше да накара още да се потруди, доволно се разположи в хладната стая, докато доктор Макюан, специалист по уши, нос и гърло, се мъчеше да открие причината за прогресиращата му глухота. Всъщност Руди не страдаше кой знае колко от нея. Тя дори представляваше предимство в някои случаи – например когато майсторите искаха да го натоварят с допълнителни задачи или да го накарат да работи по-бързо. Но най-големият му син реши, че има нужда от преглед, и ето го тук.

Раздразнен, Макюан измъкна отоскопа от ухото му и изръмжа:

– Да бяхте поизмили поне част от мръсотията вътре!

Подобна грубост не беше в стила на Макюан. Но сутринта на закуска жена му продължи започната от снощи кавга за ежедневните разходи и до такава степен го ядоса, че излизайки на заден ход от гаража, той смачка задния десен калник на новия си „Олдс“.

Руди погледна неразбиращо.

– Какво било?

– Казах, да бяхте... О, нищо, нищо! – Макюан не можеше да разбере дали състоянието на стареца се дължеше на напредналата му възраст, или на някой малък тумор. Случаят беше любопитен и професионалното му любопитство взе връх над раздразнението.

– Не ви чувам – повтори старецът.

– Няма значение, казах... Нищо! – повиши глас Макюан. В този момент благославяше глухотата на стария Руди и малко се срамуваше от собствената си невъздържаност.

В клиниката по общи болести дебелият доктор Тойнби запали цигара от фаса на току-що изпушената и погледна седналия насреща му пациент. Докато премисляше случая, той почувства лек световъртеж и реши, че ще трябва да се откаже от китайската кухня за седмица-две; във всеки случай нямаше да му е много лесно, тъй като вече беше получил две покани за вечеря през седмицата, а наближаваше и вторник с традиционното посещение в „Гурмет“2...

Определи диагнозата, спря строг поглед върху пациента си и каза:

– Имате излишни килограми и трябва да ви предпиша диета! По-добре да зарежете и цигарите!

На стотина метра от приемната завеждащата болничния архив госпожица Милдред забързано крачеше по оживения коридор. Без да обръща внимание на обливащата я пот, тя се опитваше да догони току-що изчезналата зад ъгъла фигура.

– Доктор Пирсън! Доктор Пирсън!

Старият патолог спря едва когато госпожица Милдред се изравни с него. Премести голямата пура в крайчеца на устата си и раздразнено изръмжа:

– Какво има пак?

Дребничката, петдесет и две годишна стара мома, метър и петдесет на най-високите си токове, потрепери пред разсърдения поглед на лекаря. Но най-важното нещо в живота ѝ бяха протоколите, папките и архивите, та тя набра кураж.

– Трябва да подпишете тези протоколи за аутопсия, доктор Пирсън. От здравната комисия искат допълнителни екземпляри.

– Друг път, сега бързам. – Джо Пирсън беше в отвратително настроение, но госпожица Милдред не отстъпи.

– Моля ви, докторе! Ще ви отнеме само минутка! Три дена се опитвам да ви хвана!

Пирсън изръмжа и се предаде. Взе книжата и химикалката от ръцете ѝ, пристъпи към близката маса и замърмори под нос:

– Нямам никаква представа какво подписвам! Какво е това?

– Случаят Хоудън, доктор Пирсън.

Пирсън продължаваше да фучи:

– Има толкова много случаи! Не си спомням!

– Работникът, който бе паднал от скелето... – търпеливо започна госпожица Милдред. – Ако си спомняте, компанията твърдеше, че е паднал вследствие на сърдечен удар, защото мерките им за безопасност били отлични и...

– Аха... – проточи Пирсън, без да спира да пише, а госпожица Милдред продължи.

– Но аутопсията показа, че сърцето на човека е било здраво и общото му физическо състояние изключва възможността.

– Зная, зная – прекъсна я Пирсън.

– Извинявайте, докторе, мислех си...

– Нещастен случай. Ще трябва да отпуснат пенсия на вдовицата. – Пирсън прелисти заключението, намести пурата си и продължи да подписва. Натискаше толкова силно, че почти разкъсваше хартията. „Капките рохко яйце по вратовръзката му са повече от друг път“ – помисли си госпожица Милдред. После се запита откога ли не бе сресвал сивата си буйна четина. Външният вид на Джо Пирсън беше направо скандален. Съпругата му беше починала преди десетина години и оттогава насам дрехите на стария лекар придобиваха все по-плачевен вид. Шейсет и шест годишният Пирсън приличаше повече на някой скитник, отколкото на завеждащ отделение в голяма болница. Под бялата престилка се виждаше плетена вълнена жилетка с оръфани илици и две големи дупки, вероятно причинени от някаква киселина. Измачканите му сиви панталони се свличаха непрекъснато, а олющените му обувки просто плачеха за боя.

Джо Пирсън подписа последния екземпляр и тръсна цялата купчина в ръцете на миниатюрната госпожица Милдред.

– Сега може би ще успея и да поработя, а? – Пурата му подскачаше нагоре-надолу и сипеше пепел по престилката му. Пирсън беше работил достатъчно дълго в „Три общини“ и хората му прощаваха грубости, които биха били непростими у един по-млад човек. А надписът „Пушенето забранено“, който се срещаше почти на всяка крачка, изобщо не му правеше впечатление.

– Благодаря, докторе. Много благодаря!

Той кимна едва-едва и продължи към фоайето, откъдето възнамеряваше да вземе асансьора за приземието. Но и двата асансьора бяха някъде по етажите. Пирсън ядно изруга и пое по стълбите към отделението по патология.

В хирургията три етажа по-горе атмосферата беше значително по-спокойна. Хирурзи, интернисти и сестри – всички по бельо под зелените си престилки – работеха значително по-леко в операционните, където температурата и влажността на въздуха бяха под постоянен контрол. Някои хирурзи, вече приключили с първите си за деня операции, се влачеха към служебната стая за чаша кафе. От стерилно изолираните операционни, разположени от двете страни на коридора, започнаха да изкарват все още упоените пациенти. Насочваха ги към реанимацията, където щяха да бъдат обект на непрекъснато наблюдение през следващите няколко дни.

Между две глътки кафе Люси Грейнджър, хирург ортопед, разпалено защитаваше фолксвагена, който си беше купила предния ден.

– Извинявай, Люси, но имам чувството, че мога да го настъпя, без да го забележа! – обади се доктор Бартлет.

– Това не е беда, Гил – отвърна тя. – Ти бездруго имаш нужда от разходката, която правиш, докато обикаляш детройтското си чудовище!

Гил Бартлет, един от специалистите по обща хирургия, беше известен с огромния си кремав кадилак, по чиято блестяща повърхност не можеше да се види нито едно петънце. Всъщност колата отговаряше точно на спретнатия външен вид на своя собственик, един от най-елегантните лекари в „Три общини“. Бартлет беше единственият в болницата, който носеше вандайкова брадичка, винаги подстригана и оформена с вкус. Люси се забавляваше да наблюдава как тя подскача нагоре-надолу, когато Гил говори.

Към тях се приближи Кент О’Донъл, главен хирург и председател на медицинския съвет в болницата. Бартлет го поздрави.

– Кент, трябваш ми. Идната седмица ще изнасям лекция пред сестрите – „Тонзилектомия при възрастни“. Имаш ли някой диапозитив, който да показва възпаление на горните дихателни пътища или пневмония?

О’Донъл прехвърли наум цветните снимки от лекторските си материали. Ясно му беше какво иска Бартлет – някои от по-малко известните усложнения след отстраняване на сливици при възрастни. Както повечето хирурзи, О’Донъл добре знаеше, че и при най-внимателната операция можеше да се случи парченце от сливицата да се изплъзне от форцепса и да попадне в белите дробове, където предизвикваше бърз абсцес. Спомни си, че има цял куп снимки на трахея и бял дроб, които отразяват точно това състояние.

– Мисля, че ще се намери нещо – отвърна той на Бартлет. – Довечера ще потърся...

– Ако нямаш трахея, дай му ректум3 – намеси се Люси Грейнджър. – Той никога няма да открие разликата!

Цялата стая се разтърси от смях.

О’Донъл също се усмихна. С Люси бяха стари приятели, на моменти дори се питаше дали между тях не би могло да има и нещо повече, разбира се, при подходяща за това възможност... Много неща харесваше у нея, но най-много му допадаше начинът, по който се държеше сред хирурзите – това мъжко царство. И съумяваше да не изгуби нищо от женската си привлекателност. Поизтърканият халат, в който беше облечена в момента, я правеше безформена и малко безлична – както повечето от тях. Но той знаеше, че под него се крие стройна и добре сложена фигура, облечена може би малко консервативно, но с вкус.

Леко почукване прекъсна мислите му и миг по-късно в стаята влезе една от операционните сестри.

– Доктор О’Донъл, отвън чакат близките на пациента ви.

– Кажете им, че идвам веднага – отвърна той, след което влезе в съблекалнята и започна да развързва хирургическите си доспехи. Току-що бе завършил единствената си за деня операция. Набързо успокои близките на оперирания (отстраняване на жлъчни камъни, преминало без усложнения) и се отправи към канцеларията на главния администратор.

Един етаж над хирургията, в стая 48, Джордж Андрю Дънтън бе вече изгубил способността да усеща горещина или студ – от смъртта го деляха петнайсет секунди. Доктор Макмахън беше хванал китката му и следеше бавно замиращия пулс, а сестра Пенфийлд пусна вентилатора на максимални обороти, защото в стаята беше станало тясно и задушно от присъствието на цялото семейство. „Това се казва добро семейство“ – помисли си тя. Съпругата на умиращия тихо плачеше, дъщерята не издаваше нито звук, но по бузите ѝ се стичаха сълзи, а синът стоеше гърбом – само раменете му потреперваха. „Дано се намери някой да поплаче и за мен, когато умра – помисли си Елейн Пенфийлд, – това е най-добрият некролог...“

Доктор Макмахън пусна ръката на болния и вдигна очи към останалите. Думите бяха излишни и сестра Пенфийлд акуратно отбеляза часа на настъпилата смърт – 10 часа и 52 минути предобед.

Това беше най-спокойното време за останалите болнични стаи на етажа. Сутрешните лекарства вече бяха раздадени, визитациите – приключени. Настъпилото затишие щеше да продължи до разнасянето на обеда, когато движението и суматохата достигаха своя връх. Някои от сестрите бяха слезли до кафенето, а други използваха затишието, за да попълнят болничните картони.

„Оплакване от хронични болки в корема“, написа в картона на поредната пациентка сестра Уайлдинг. Тъкмо се готвеше да добави още ред, но изведнъж остави писалката.

За втори път тази сутрин прошарената петдесет и шест годишна госпожа Уайлдинг – една от най-възрастните сестри в болницата, бръкна в джоба на престилката си и извади писмото. Беше пристигнало рано сутринта заедно с купищата болнични книжа. От плика изпадна снимка на млад лейтенант от морския флот, прегърнал красиво момиче. Погледна я за миг, после отново зачете познатите вече редове:

„Мила мамо, вероятно ще се изненадаш, но в Сан Франциско се запознах с едно момиче и вчера се оженихме. Зная, че това ще те огорчи, защото винаги си казвала, че искаш да присъстваш на моята сватба... Но вярвам, ще разбереш“...

Сестра Уайлдинг прекъсна четенето и се замисли за момчето, което помнеше и което толкова рядко виждаше напоследък. След развода беше поела цялата издръжка на Адам – колежа, после в Анаполис4, няколко кратки неделни свиждания, ваканциите... После флотът и ето го вече мъж, принадлежащ на друга, напълно непозната жена... Ще трябва да им изпрати поздравителна телеграма. Дълги години вярваше, че ще се пенсионира веднага след като Адам стъпи на крака и стане самостоятелен. Все намираше поводи за отлагане... Но сега това време настъпи. Сложи писмото и снимката обратно в джоба на престилката си и взе писалката. Под първото изречение добави с акуратния си четлив почерк: „Слабо повръщане и разстройство. Доктор Ройбенс е уведомен“.

Никой не можеше да предскаже кога ще настъпи час на затишие в родилното отделение на четвъртия етаж. Бебетата имат влудяващия навик да се появяват на този свят групово, мислеше си доктор Чарлс Дорнбъргър, докато търкаше с четка ръцете си редом до двама свои колеги. Случваха се часове, дори и дни, в които всичко вървеше тихо и спокойно – децата се раждаха чинно, едно по едно. После сякаш изведнъж се отприщваше някакъв бент и пет-шест започваха да напират едновременно. Какъвто беше днешният случай.

Една от неговите пациентки – миловидна, все усмихната афроамериканка, раждаше десетото си дете. Бяха я докарали на носилка от „Спешни случаи“, тъй като раждането практически беше започнало. Докато миеше ръцете си, Дорнбъргър се заслуша в разговора ѝ със стажанта, който (както се полагаше при такива случаи) беше опразнил асансьора, за да я докара с максимална бързина.

– К’ви добри хора, да отстъпят асансьора само зарад мен – бъбреше тя. – Нивга не съм бивала толкоз важна!

Дорнбъргър чу как лекарят ѝ каза да се отпусне и да не мисли за нищо.

– Да се отпусна ли, синко? Че аз съм си отпусната! Най-добре си почивам, като раждам... Няма пране, няма готвене, няма мръсни чинии. За мен това си е чист отпуск! – Болезнената контракция я принуди да млъкне за миг, след което със стиснати зъби продължи: – Девет ги имам, туй е десетото! Най-голямото е кат тебе, синко... Брой една година от тук нататък и пак ще се видим! – Смехът ѝ заглъхна по посока на операционната, където я поеха сестрите, а стажантът се върна да дежури в „Спешни случаи“.

Измит и стегнат в стерилния си халат, доктор Дорнбъргър я последва. Почувства, че отново започва да се поти.

В болничната кухня топлината не представляваше кой знае какъв проблем – хората ѝ бяха свикнали. Хилда Строфън, главен диетолог, опита парче кейк със стафиди и кимна одобрително на сладкаря. Тревожеше се, че под тези ежедневни калории домашният ѝ кантар скоро щеше да се счупи, но успокои съвестта си, като си каза, че няма друг изход – главният диетолог е длъжен да опитва колкото се може повече храна. Пък и беше малко късно да се замисля за калории и тегло – общият резултат от безброй дегустации в миналото си личеше най-ясно, когато стъпеше на кантара – стрелката отскачаше далеч отвъд границата на 80-те килограма. Основната част от тези килограми се изразяваше в един величествен бюст – истински „двоен Гибралтар“, както го наричаха в болницата. Движението ѝ по коридорите наподобяваше плъзгането на гигантски самолетоносач в спокойни води, пред който в почетен ескорт се движеха два крайцера.

Но освен в храната госпожа Строфън беше влюбена и в професията си. Огледа с неподправено задоволство своята империя – блестящата стомана на фурните и масите за сервиране, излъсканите прибори, снежнобелите престилки на готвачите и техните помощници... Душата ѝ се стопляше от тази гледка.

По това време на деня в кухнята беше напрегнато. Обядът беше най-голямото изпитание, тъй като освен пациентите в болницата се хранеше и целият персонал. След около двайсет минути към отделенията щяха да потеглят диетичните ястия, а разнасянето на храната щеше да продължи цели два часа след това. По-късно, още докато миячите привършваха с обедните съдини, готвачите започваха подготовката за вечеря.

Мисълта за съдините накара госпожа Строфън да се намръщи и да придвижи могъщото си тяло към дъното на кухненските помещения, където се намираха две големи миялни машини. Това беше онази част от царството ѝ, която значително отстъпваше по блясъка си на останалите. Не за пръв път си помисли, че ще се почувства истински щастлива чак след като и този отдел бъде модернизиран. Но проявяваше разбиране и съзнаваше, че не всичко може да стане отведнъж. И без това през двете години от постъпването си в болницата беше вкарала администрацията в значителни разходи, принуждавайки я да закупи доста нова и модерна кухненска техника. Независимо от това, проверявайки затоплящите плотове на бюфета, тя реши, че е време отново да повдигне въпроса за миялните машини пред главния администратор.

Не само главният диетолог мислеше за храна в този момент. В рентгена на втория етаж Джеймс Бладуик, вицепрезидент на една от трите най-големи компании за продажба на автомобили в Бърлингтън, изпитваше „адски глад“, по собствените си думи.

По нареждане на своя домашен лекар господин Бладуик не беше ял от обед на предния ден и сега се намираше в кабина номер едно, готов за рентгенови снимки на стомаха, които щяха да потвърдят или отхвърлят съмненията за язва на дванайсетопръстника. Джим Бладуик се надяваше, че предположението за язва ще се окаже невярно, нещо повече, той отчаяно се молеше да бъде здрав сега, когато тригодишната му упорита работа започваше да дава резултат. Това просто не можеше да бъде язва – сигурно е нещо далеч по-обикновено, нещо, което ще изчезне за ден-два. Бладуик беше вицепрезидент едва от месец и половина и добре знаеше, че импозантната титла изисква двойно по-усилена работа отпреди, за да се задържи на върха. А за да работиш, трябва да си във форма – здрав, винаги енергичен, винаги налице. Намалееха ли продажбите, нямаше да му помогне никакво медицинско свидетелство.

Джим Бладуик беше отлагал този момент достатъчно дълго. За пръв път усети неразположение и усилващи се болки в стомашната област преди около два месеца. После болките зачестиха, започнаха да го спохождат и в най-напрегнатите минути, пред клиенти. Известно време си внушаваше, че няма нищо особено, но накрая се наложи да потърси лекарски съвет. Така се стигна до тазсутрешната проверка, която – надяваше се той – щеше да свърши бързо. Сделката с „Фаулър“ за шест фургона се запичаше, а компанията твърде много разчиташе на тази продажба... Господи, колко е гладен!

За доктор Ралф Бел, известен сред колегите си като Динг-донг, това беше обикновен случай, подобен на стотици други. От време на време той се обзалагаше със себе си – дали ще отгатне предварително диагнозата на поредния пациент – „да“ или „не“. В случая предвиждането му беше „да“. Този човек имаше вид на язваджия. Бел скришом го наблюдаваше иззад дебелите си рогови очила. Беше неспокоен тип, личеше му как се яде отвътре. Рентгенологът постави екрана пред Бладуик и му подаде чаша с бариев разтвор.

– Ще изпиете това, щом ви кажа – нареди той. После пусна апарата, приближи още по-плътно екрана и каза: – Хайде!

Бладуик изпразни на един дъх чашата, а на екрана доктор Бел започна да следи пътя на бариевия разтвор: първо хранопровода, после стомаха и оттам – в дванайсетопръстника. Течността релефно очертаваше всеки орган. Бел заснемаше необходимото с помощта на един бутон. После пулпира корема, за да се разнесе барият. Миг по-късно го видя – кръгъл кратер на стената на дванайсетопръстника. Ясна и безспорна язва. Отбеляза, че отново е спечелил облога със себе си, а на глас каза:

– Това е всичко, господин Бладуик. Благодаря.

– Е, докторе... Каква е присъдата? Ще живея ли?

– Ще живеете. – Повечето от тях искаха да знаят какво точно е видял на екрана. „Огледалце, огледалце, я кажи кой е най-здрав на земята?“ Но поставянето на диагнози в присъствието на пациентите не влизаше в служебните му задължения. – Утре вашият лекар ще има снимките и тогава ще разговаряте с него.

„Малшанс, приятелю – помисли си той. – Надявам се, че обичаш продължителните почивки и варени яйца с мляко.“

На двеста метра от главния болничен комплекс имаше една запусната мебелна фабрика, сега превърната в пансион за медицински сестри. Стажант-сестрата Вивиан Лобъртън се мъчеше да се справи с един цип, който упорито отказваше да се затвори.

– Да се провалиш в пъклото дано! – изруга момичето, неволно повтаряйки любимата фраза на баща си, дървосекач, който не виждаше защо вкъщи трябва да използва един език, а в гората – друг.

Деветнайсетгодишната Вивиан представляваше странна смесица от грубостта на баща си и изключителната деликатност на майка си, която дори продължителните контакти с орегонските секачи не можеха да променят. Сега, четири месеца след постъпването си в пансиона, Вивиан откриваше у себе си все повече черти и от двамата. Това, с което се сблъскваше в голямата болница, ту я привличаше и очароваше, ту я отблъскваше и отвращаваше. Допускаше, че близките контакти с болестите и страданието са шок за всеки новак, но това съвсем не ѝ помагаше, когато стомахът ѝ се свиваше в конвулсии и напрегнала до крайност воля и сила, тя се мъчеше да издържи, да не избяга.

След такива моменти ѝ се искаше да промени обстановката, да вземе някаква противоотрова, да забрави. Донякъде успяваше да намери убежище в музиката – стара нейна любов. Изненадващо за градче от такъв калибър, Бърлингтън имаше отличен симфоничен оркестър. Тя бързо го оцени и често добрата музика се оказваше единственият балсам за разклатените ѝ нерви. Сега оркестърът беше в лятна ваканция. И напоследък чувстваше нужда от нещо, с което да го замени.

Но в момента не разполагаше с време за размисъл. И без това паузата между сутрешните занятия и следобедното дежурство в някое от отделенията беше достатъчно кратка. И този цип! Дръпна отново с ядно стиснати зъби и ципът изведнъж се затвори. Момичето скочи и с облекчение се втурна към вратата, като спря за момент да избърше лицето си. Каква горещина, божичко!

Така мина сутринта – сутрин като всяка друга в болницата „Три общини“. Животът пулсираше с приливите и отливите на хуманността и медицината.

Беше единайсет часът, 15 юли.

2.

Камбаните на църквата „Христос Спасител“, намираща се на две преки от болницата, нестройно удариха единайсет в момента, в който О’Донъл се отправи към кабинета на администратора. Странен и някак приглушен му се стори познатият звук, долетял от отворения прозорец наблизо. Отмести се, за да даде път на забързана група лекари, които шумно се изкачваха по служебното стълбище насреща му, после машинално си погледна часовника. Групата утихна и всички отправиха почтителното „добро утро, докторе“ към председателя на медицинския съвет. На втория етаж О’Донъл отново спря, този път за да мине една сестра, тикаща пред себе си инвалиден стол. На него седеше десетгодишно момиченце с превързано око, а на крачка встрани бързаше млада жена, по всяка вероятност майката.

Сестрата, на която се усмихна, без да я познае, го изгледа със скрито възхищение. Малко над четиресетте, О’Донъл все още спираше женските погледи. Беше запазил фигурата, направила го преди години несменяем защитник във футболния отбор на колежа – висок, изправен, с широки рамене и здрави мускулести ръце. И до днес беше запазил навика да изпъва рамене назад преди вземането на някое важно решение, сякаш преценяваше как да спре коварната атака на противника. Въпреки значителното си тегло той се движеше леко и пъргаво, а редовното занимание със спорт – тенис през лятото и ски през зимата, го поддържаше в отлична физическа форма.

О’Донъл не отговаряше на класическата представа за мъжка красота. В замяна на това притежаваше онова грубо и малко неправилно очертано лице, което жените често и малко странно намират за особено привлекателно. Единствено косата му бе докосната от хода на годините. До неотдавна гарвановочерна, напоследък тя бързо посивяваше. Сякаш пигментът изведнъж се беше предал и отстъпваше с широки крачки.

Отзад някой го повика по име и той отново спря. Беше Бил Руфъс, един от опитните хирурзи в болницата.

– Как си, Бил? – О’Донъл харесваше този човек – съзнателен и добросъвестен хирург с голяма клиентела. Пациентите му имаха доверие, защото излъчваше непоколебимо спокойствие и хладнокръвие. Болничният персонал също го уважаваше, по-нисшестоящите лекари го ценяха особено високо заради колегиалния начин, по който даваше разпорежданията си, без да засяга професионалното им достойнство. А това качество решително липсваше на повечето хирурзи.

Единствената му чудатост (ако това можеше да се нарече така) беше навикът му да носи невъзможно екстравагантни вратовръзки. О’Донъл вътрешно потръпна, като видя днешния избор на колегата си – тюркоазени кръгчета и яркочервени зигзагообразни линии върху фон от бледомораво и лимоненожълто. Руфъс беше обект на безкрайни шеги заради вратовръзките си – неотдавна един от психиатрите подметна, че те са „гноен кратер на врящ вулкан, добре прикрит под маската на консерватизма“. Единствената реакция на Руфъс беше искреният и добродушен смях.

Днес обаче изглеждаше разтревожен.

– Кент, искам да поговорим.

– Да отидем ли в кабинета? – заинтригувано попита О’Донъл, защото знаеше, че Руфъс няма да го безпокои за дреболии.

– Не, може и тук... Ето каква е работата, Кент. Става въпрос за следоперативните патологоанатомични заключения.

Отидоха до един от прозорците, за да избегнат оживеното движение по коридора. „Точно от това се страхувах“ – помисли си О’Донъл, след което запита:

– Какво имаш предвид, Бил?

– Заключенията се бавят. Прекалено дълго се бавят.

О’Донъл познаваше проблема много добре. Руфъс, както и повечето хирурзи, често пристъпваше към незабавна операция на пациентите с различни тумори. Веднъж изрязан, туморът се изпращаше за изследване от патологоанатома на болницата доктор Джоузеф Пирсън. Той правеше два вида изследвания. Първото ставаше в малка лаборатория, разположена непосредствено до операционната, още докато пациентът е под упойка. Замразяваше малко късче от тумора и го изследваше под микроскоп. Тази процедура даваше един от двата възможни отговора – злокачествен, което означаваше рак и налагаше разширение на операцията, или доброкачествен – присъда, която в повечето случаи означаваше, че с изваждането на тумора се прекратява и оперативната намеса, а пациентът се изпращаше в реанимацията.

– При замразените проби няма закъснения, нали? – О’Донъл не беше чувал оплаквания в тези случаи, но искаше да бъде сигурен.

– Не – отговори Руфъс. – Ако имаше, щеше да чуеш доста вой. Бавят се резултатите от пълния хистологичен анализ.

– Ясно. – О’Донъл искаше да спечели малко време, за да подреди мислите си. Припомни си целия цикъл: след замразяването всеки тумор се изпращаше в патологоанатомичната лаборатория, където някой лаборант внимателно го разделяше на тънки срезове. По-късно патологоанатомът ги изследваше и даваше окончателното си заключение в писмена форма. Понякога тумор, изследван в замразено състояние, изглеждащ доброкачествен или съмнителен, се оказваше злокачествен след пълния лабораторен анализ. При такива случаи промяната на патологоанатомичното заключение се приемаше като нещо нормално и пациентът се връщаше в операционната за съответната по-обширна хирургическа интервенция. Ето причината, поради която второто заключение трябваше да бъде дадено в максимално кратки срокове. О’Донъл беше убеден, че оплакването на Руфъс е именно в тази връзка.

– Ако се беше случило веднъж, нямаше изобщо да го споменавам – продължи Руфъс. – Зная, че в патологията са много натоварени, и не се опитвам да злепоставям Джо Пирсън. Но това започва да става практика, Кент.

– Говори конкретно, Бил. – О’Донъл не се съмняваше, че Руфъс има достатъчно факти в подкрепа на своето оплакване, но искаше да ги чуе.

– Добре. Миналата седмица оперирах една пациентка, госпожа Мейсън. Диагноза – тумор на гърдата. Извадих го и след замразяването Джо Пирсън го обяви за доброкачествен. По-късно обаче в хирургическото изложение той промени диагнозата си и го обяви за злокачествен. – Руфъс сви рамене. – Не се оплаквам – зная, че невинаги е достатъчен един поглед под микроскопа.

– Е, и? – Макар и да знаеше какво ще последва, О’Донъл искаше да го чуе от устата на колегата си.

– Бедата е там, че Пирсън изпрати заключението си след осем дни, а междувременно пациентката беше изписана.

– Ясно. – „Ето го тежкия случай“ – помисли си О’Донъл. Случай, който не можеше да бъде подминат.

– Не е лесно – тихо продължи Руфъс – да повикаш обратно една жена и да ѝ кажеш, че си сбъркал... Че всъщност има рак и трябва отново да бъде оперирана.

Наистина не е лесно, О’Донъл добре го разбираше. Някога, още преди идването му в „Три общини“, и той беше имал подобен случай. Искрено се надяваше, че този случай никога няма да се повтори.

– Бил, ще ми позволиш ли да се занимая със случая, както аз намеря за добре? – О’Донъл беше доволен, че това се беше случило на Руфъс – с всеки друг от хирурзите нещата биха били по-трудни.

– Разбира се, стига да се направи нещо. – Руфъс имаше право да бъде настоятелен. – Имай предвид, че това не е изолиран случай. Просто този е по-лош от другите.

О’Донъл знаеше, че и това е истина. Но съществуваха и други неща, за които Руфъс дори не подозираше.

– Следобед ще говоря с Джо Пирсън – обеща той. – Ще го хвана след заседанието за смъртността при оперативно лечение. Ти нали ще присъстваш?

– Да – кимна Руфъс.

– Е, там ще се видим, Бил. Благодаря ти, че ме извести. Обещавам да направя нещо.

„Нещо – помисли си О’Донъл, отдалечавайки се по коридора. – Но какво точно?“ Продължаваше да мисли за това, когато отвори вратата на администратора Хари Томасели.

Обичайното му място зад широкото бюро беше празно, но от дъното на облицования с брезова ламперия кабинет долетя гласът му:

– Тук съм, Кент.

Томасели се беше навел над широка, застлана с чертежи маса. О’Донъл се приближи безшумно по дебелия мокет.

– Мечтаеш ли, Хари? – докосна една от скиците той. – Знаеш ли, тебе ще те настаним във фантастична мансарда ето тук – на върха на източното крило.

– Нямам нищо против, стига да убедиш и съвета – усмихна се Томасели. Свали очилата си и започна да ги бърше. – Ето го... новия Ерусалим...

О’Донъл се загледа в проекта. „Три общини“ щеше да изглежда съвсем друга с внушителното си ново крило, чийто проект вече беше доста напреднал. Всъщност то представляваше цяла отделна болница с пансион за медицинските сестри.

– Нещо ново? – попита той.

Томасели постави очилата си.

– Тази сутрин говорих с Ордън.

Ордън Браун беше президент на втория по големина стоманодобивен завод в Бърлингтън и председател на управителния съвет на болницата.

– Е?

– Сигурен е, че през януари ще получим половин милион долара за фонд строителство. Това означава, че изкопните работи могат да започнат през март.

– А другите петстотин хиляди? Миналата седмица Ордън ми каза, че ще бъдат налице към средата на декември. – Още тогава О’Донъл си помисли, че председателят е настроен прекалено оптимистично.

– Браун ме помоли да ти предам, че е променил мнението си – отговори Томасели. – Вчера отново е говорил с кмета. Стигнали са до извода, че сумата може да бъде събрана до началото на лятото, а цялата кампания ще бъде приключена до есента на следващата година.

– Това се казва добра новина! – О’Донъл реши да забрави предишните си опасения. Щом Ордън е успял да се измъкне от най-неизгодното положение, значи щеше да се справи докрай.

– О, и между другото – с привидно равнодушие добави Томасели – Ордън и кметът са уговорили среща с губернатора за следващата сряда. Изглежда, ще получим обещаното увеличение на щатската помощ...

– Още нещо? – с престорена острота запита О’Донъл.

– Та това малко ли е? Мислех, че ще бъдеш доволен – отвърна Томасели.

„Повече от доволен“ – помисли си О’Донъл. Една мечта, зародила се у него още с постъпването му в „Три общини“ преди три и половина години, беше напът да се осъществи. Странно как човек свиква с мястото! Ако навремето, в Харвардския медицински факултет, или по-късно, като главен хирург в „Кълъмбия Презбитериън“5, някой му беше казал, че ще се задържи в една второразрядна болница от рода на „Три общини“, той щеше да го сметне за смахнат. Специализацията в лондонската „Бартс“6 само подсили намерението му да си намери място в някоя от най-добрите болници – „Джон Хопкинс“ или „Масачусетс Дженеръл“ например... Високата квалификация му даваше право на широк избор. Но преди да настъпи времето за решение, в Ню Йорк той се срещна с Ордън Браун, който го склони да посети Бърлингтън и да разгледа „Три общини“.

Беше потресен от това, което видя. Болничната сграда беше занемарена, организацията на работата – лоша, а нивото на медицинското обслужване (с малки изключения) – под всякаква критика. Завеждащите хирургията и вътрешното отделение не помръдваха от местата си с очевидната цел да запазят това приятно статукво завинаги. Администраторът – ключова фигура при отношенията между управителния съвет и медицинския персонал на всяка болница – беше един некомпетентен дърдорко. Програмата за квалификация на кадрите направо будеше насмешка. Бюджет за изследователска работа липсваше, а условията, при които работеха и живееха медицинските сестри, бяха почти средновековни. Ордън Браун не скри нищо и го разведе навсякъде. После отидоха в дома му, разположен на един от хълмовете край Бърлингтън. О’Донъл прие да остане за вечеря, след което възнамеряваше да хване първия самолет за Ню Йорк. Беше толкова ужасин, че дори не му се мислеше за Бърлингтън и „Три общини“.

По време на вечерята в тихата, украсена с гоблени трапезария на Ордън Браун той научи цялата история. Всъщност такива истории беше чувал и преди. Някога модерна и преуспяваща, измежду първите в щата, болницата „Три общини“ бе станала жертва на безотговорност и бездушие. Председателят на съвета бил застаряващ индустриалец, който предпочитал да прехвърля задълженията си на когото завари и се появявал в болницата от празник на празник. Липсата на здраво ръководство не можело да не се отрази. Повечето завеждащи отделение – дългогодишни кадри – се противопоставяли на всякакви опити за промяна. По-младите им подчинени отначало се опитвали да се борят, после вдигали ръце и напускали. Накрая репутацията на болницата стигнала дотам, че никой млад лекар с висока квалификация не желаел да постъпи в нея. Това от своя страна довело до назначаването на по-слабо подготвени лекари.

Единствената промяна дошла с назначението на самия Ордън Браун. Преди три месеца старият председател бил починал и група влиятелни граждани убедила Браун да го наследи. Изборът не бил единодушен, защото старата гвардия в болницата имала свой кандидат – дългогодишния член на съвета Юстас Суейн. Браун все пак получил необходимото мнозинство и сега се опитвал да накара някои от останалите членове на съвета да възприемат неговите идеи за модернизация на болницата.

Борбата се оказала мъчителна. Предвожданите от Суейн консерватори и група стари лекари образували съюз, който ожесточено се противопоставял на предлаганите промени, и Браун бил принуден да прибягва до тънки дипломатически маневри.

Едно от нещата, за които се борел, било да разшири съвета и да привлече в него нови, по-активни членове. Имал предвид някои млади и енергични хора от деловите кръгове на Бърлингтън. Но поради липса на единодушие въпросът бил замразен.

Ако искал, откровено сподели Ордън Браун, можел да прокара решенията си със сила, като използва влиянието си, за да принуди някои от старите и пасивни членове да си подадат оставката. Но това би било недалновидно, тъй като повечето от тях били богати хора и всеки споменавал болницата в завещанието си. Прогонени, тези хора биха променили последната си воля. Юстас Суейн, собственик на цяла империя универсални магазини, вече намеквал, че нещата отиват натам. Затова Ордън Браун трябвало да действа предпазливо и тактично.

Все пак председателят получил пълномощия за намирането на нов главен хирург.

Тогава О’Донъл бе поклатил глава.

– Боя се, че тази работа не е за мен.

– Може би – бе отвърнал Браун. – Моля ви само да ме изслушате докрай.

Не му липсваше убедителност на този предприемчив мъж, който, макар и от заможно семейство, беше извървял дългия и труден път от обикновен работник до ръководител и най-накрая до президент на завода. Имаше усет към хората и това се дължеше на дългите години ежедневни контакти с най-различни личности. Може би именно в този усет трябваше да се търси причината, поради която беше поел нелекото задължение отново да издигне престижа на „Три общини“. И малкото време, което тогава прекараха заедно, беше достатъчно на О’Донъл да усети искрената всеотдайност на този човек.

– Ако решите да дойдете тук – беше казал Браун в края на онази вечеря, – няма да мога да ви обещая нищо определено. Изкушавам се да кажа, че ще можете да работите на спокойствие, но истината е, че ще трябва да се борите за всичко, което искате. Ще се сблъскате с открит отпор, с чужди интереси, с равнодушие. Ще има проблеми, по които няма да мога да ви подкрепям и ще трябва да се изправяте сам срещу всички... – Тук млъкна за момент, после тихичко добави: – Мисля, че единственото привлекателно нещо в подобна ситуация за човек като вас е предизвикателството – предизвикателство, което не всеки среща в живота си.

С това Ордън Браун беше приключил обсъждането на въпроса. После говориха за други неща – Европа, предстоящите избори, зараждането на близкоизточния национализъм. Браун беше пътувал много и беше добре информиран. По-късно го беше закарал на летището.

– Приятно ми беше да разговарям с вас – каза на сбогуване председателят, а О’Донъл се качи на самолета с твърдото намерение да забрави Бърлингтън и пътуването си до него да отчете като един полезен и навременен опит.

По време на полета се беше опитал да чете някаква статия за шампионата по тенис, която го интересуваше, но мозъкът отказваше да възприеме смисъла ѝ. Мислите му продължаваха да се връщат към „Три общини“, към онова, което беше видял, и това, което трябваше да се направи. После, за пръв път от доста години, се беше запитал какво е собственото му отношение към медицината, какво значи тя за него и какво иска да направи от себе си... Какво трябва да ѝ даде и какво ще остави след себе си... Не беше се оженил досега и едва ли щеше да го направи тепърва. Разбира се, любовни връзки не му липсваха, но нито една не беше постоянна... Накъде води тази пътека, запита се той. Харвард, презвитерианската болница, „Бартс“ – добре. А после? Отговорът дойде някак си изведнъж, твърд и непоколебим. Мястото му е именно в Бърлингтън с неговата второразрядна болница! Веднага след приземяването си на летище „Ла Гуардия“ той изпрати телеграма на Браун с една-единствена дума:

„Приемам.“

Сега, загледан в плановете, които администраторът шеговито нарече „нов Ерусалим“, О’Донъл още веднъж прехвърли в съзнанието си трите и половина години, които го деляха от онази нощ. Браун излезе прав, че няма да му бъде лесно. Всички главоболия, които му предрече навремето, се изпълниха. Макар и бавно, най-сериозните от тях бяха вече преодолени.

След пристигането на О’Донъл предишният главен хирург си подаде оставката без излишен шум. Кент бързо обедини около себе си хирурзите, които имаха желание да работят за по-добро медицинско обслужване. Преразгледаха правилата за работа в операционните и създадоха комисия да следи за тяхното спазване. Беше възстановена дейността на тъканната комисия, която до този момент почти не съществуваше.

Нейно основно задължение бе да не допуска оперативно отстраняване на здрави органи. Учтиво, но твърдо по-слабите хирурзи бяха поканени да работят в рамките на възможностите си. На няколкото некадърни резачи на апендикси се даде възможността да подадат оставка без много разправии или да бъдат уволнени. Повечето предпочетоха да напуснат без усложнения, въпреки че се лишаваха от основния си доход. Между тях имаше и един (О’Донъл вече не помнеше името му), който беше отстранил бъбрека на възрастен пациент, без дори да разбере, че другият му бил отдавна изваден при предишна операция. Ужасната грешка се разкри едва при аутопсията.

Отстраняването на този хирург беше лесно. Но с други не беше така. Окръжният медицински съвет беше затрупан с жалби, а двама от уволнените заведоха дело срещу управата на болницата. О’Донъл очакваше с неприятно чувство предстоящото съдебно разследване и неизбежната вестникарска шумотевица около нето.

Но въпреки трудностите той и хората му постигнаха своето. Постепенно личният състав се попълни с нови висококвалифицирани специалисти, някои от тях възпитаници на неговата алма матер, отстъпили пред настойчивите му увещания.

Междувременно отдел „Медицина“ в градския съвет беше оглавен от доктор Чандлър – бивш кадър на „Три общини“, настроен критично към старото ръководство. Чандлър беше специалист по вътрешни болести. Мнението му по въпросите на болничното ръководство беше доста различно от това на О’Донъл, но макар и да го смяташе за доста надут и славолюбив човек, О’Донъл оценяваше положителните му качества. Особено когато ставаше въпрос за нивото на медицинското обслужване.

През тези три и половина години настъпиха значителни промени и в административното управление на болницата. Няколко месеца след своето назначение О’Донъл беше споменал пред Ордън Браун за един изключително способен помощник-администратор. Председателят взе самолета и след два дни се върна с договор в джоба си. След месец старият началник на административния отдел, щастлив, че ще може да се разтовари от неимоверно нарасналите си задължения, беше пенсиониран с всички почести. На мястото му дойде Хари Томасели и оттогава целият административен отдел заработи с компетентната деловитост на своя ръководител.

Преди около година О’Донъл беше избран за председател на медицинския съвет при болницата и това го направи старши сред практикуващите лекари в „Три общини“. С помощта на Томасели и доктор Чандлър той направи много за квалификацията на младите и по-възрастните лекари, което от своя страна доведе до набъбване на купчината молби за постъпване на работа.

Но им предстоеше дълъг път. О’Донъл добре съзнаваше, че са още в началото на обстойната програма, обхващаща трите основни принципа на медицинската практика – обслужване, обучение и изследователска дейност. Самият той беше на четиресет и две, след няколко месеца навършваше четиресет и три години. Едва ли щеше да успее да приключи с всичко, с което се беше захванал. Но началото бе добро. Оказа се, че импулсивно взетото преди три и половина години решение е било правилно.

Разбира се, не можеше да се каже, че новата структура е без пукнатини. Това не е възможно. Високите цели не се постигат нито лесно, нито бързо. Някои хора сред старшия медицински персонал все още се противопоставяха на промените, а тяхното влияние в съвета съвсем не беше незначително. Тях, както и преди, ги ръководеше вездесъщият Юстас Суейн, известният на всички твърдоглавец. Тази група продължаваше да се оплаква от „неразумното бързане“ на младите, обвиняваше ги в липса на опит. „Може би това не е толкова лошо“ – мислеше си О’Донъл, докато възприемаше тактиката на търпеливото изчакване въпреки недоволството на по-младите и енергични лекари.

След разговора си с Бил Руфъс той още веднъж се замисли върху сложността на ситуацията. Патологоанатомичното отделение на „Три общини“ беше главната крепост на стария режим. А доктор Джоузеф Пирсън, който ръководеше отделението като своя лична собственост, работеше в болницата цели трийсет и две години. Познаваше отблизо повечето членове на съвета, а негов редовен партньор по шах беше Юстас Суейн. Тук трябваше да се има предвид и друго: Джо Пирсън съвсем не беше лош специалист. Напротив – имаше име на отличен патолог. Преди години минаваше за един от най-активните привърженици на изследователската работа и известно време беше заемал поста президент на Щатската асоциация на патолозите. Трудностите произлизаха от факта, че работата в отделението нарасна неколкократно и вече не беше по силите на един човек. О’Донъл подозираше, че хистологичната лаборатория има нужда от основен ремонт.

Но тук на преден план отново излизаха средствата за бъдещото строителство. Търканията между О’Донъл и Пирсън щяха пряко да засегнат Юстас Суейн, а оттам – и плановете на Браун за събиране на необходимите средства до есента на следващата година. Личното дарение на Суейн беше толкова голямо, че загубата му би представлявала тежък удар, да не говорим за влиянието на стария богаташ върху някои от най-видните граждани на Бърлингтън. Малко или много, този човек беше в състояние да провали или подпомогне непосредствените им задачи.

О’Донъл се надяваше, че проблемите на патологията могат да почакат още известно време. Толкова много важни неща чакаха разрешението си. Все пак той трябваше да действа, и то бързо, по повдигнатия от Руфъс въпрос. Вдигна глава от чертежите и каза:

– Хари, мисля, че скоро ще ни се наложи да се сражаваме с Джо Пирсън.