Сфера

ПОВЪРХНОСТТА

ЗАПАДНО ОТ ТОНГА

От известно време хоризонтът беше като монотонна плоска синя лента, отделяща океана от небето. Хеликоптерът на военноморските сили се носеше в бръснещ полет ниско над вълните. Въпреки оглушителния шум и вибрациите, идещи от перките, Норман Джонсън се унесе в сън. Умората го налегна – през последните четиринайсет часа беше сменил няколко военни самолета. Нещо нетипично за един петдесет и три годишен професор по психология.

Нямаше представа колко време е спал. Когато се събуди, забеляза, че хоризонтът е все така равен, но далеч пред тях се виждаха белезникавите полумесеци на коралови атоли. Попита в ларингофона:

– Какво е това?

– Островите Нинихина и Тафахи – отвърна пилотът. – Формално принадлежат на Тонга, но практически са незаселени. Добре ли спахте?

– Горе-долу. – Норман извърна глава към плъзгащите се под тях острови – снежнобяла плажна ивица, няколко палмови дръвчета, после отново океанът.

– Откъде ви докараха? – запита пилотът.

– Сан Диего – извика Норман. – Тръгнах вчера.

– През Хонолулу, Гуам и Паго, така ли?

– Точно така.

– Дълго пътуване – отбеляза пилотът. – С какво се занимавате, сър?

– Психолог съм – каза Норман.

– Смахнатолог, а? – пилотът се ухили. – Защо пък не? Вече опитаха с всички останали.

– Какво искате да кажете?

– От два дни непрестанно превозваме хора от Гуам. Физици, биолози, математици, каквото ви хрумне. Целият свят се е понесъл към сърцето на нищото в Тихия океан.

– Какво става всъщност? – поинтересува се Норман.

Пилотът го погледна с неразгадаемо изражение зад тъмните очила.

– Нищо не ни казват, сър. А на вас? Обясниха ли ви нещо?

– Казаха ми – отговори Норман, – че имало самолетна катастрофа.

– Аха – кимна пилотът. – Викат ви при катастрофи, така ли?

– Да, случва се.

Вече близо десет години Норман Джонсън се числеше в списъка на екипа от експерти за неотложна помощ при самолетни катастрофи. За първи път го потърсиха през хиляда деветстотин седемдесет и шеста, след катастрофата на самолет на „Юнайтед Еърлайнз“ над Сан Диего, последва Чикаго през седемдесет и осма и Далас през осемдесет и втора. Всеки път по един и същ начин – тревожно телефонно обаждане, трескаво събиране на багажа, отсъствие от работа за около седмица. Но този път жена му Елен бе направо бясна. Повикването дойде на първи юли, а това означаваше, че няма да го има и на четвърти – за традиционната скара. На всичко отгоре предстоеше да се завърне и Тим, приключил успешно втори курс в Чикагския университет и на път за лятната работа в Каскадите. А и Ейми, вече на шестнайсет, току-що си бе дошла от Андовър, а Ейми и Елен никак не се погаждаха, когато го нямаше Норман да успокоява топката. Волвото пак създаваше проблеми. По всичко изглеждаше, че ще пропусне и рождения ден на мама през следващата седмица. „Каква катастрофа? – гневеше се Елен. – Не съм чувала за никаква катастрофа.“ Тя бе включила радиото, докато Норман си събираше багажа. В новините не съобщиха нищо за самолетна катастрофа.

За изненада на Норман колата, която спря пред къщата, беше с флотски номер, а шофьорът носеше военна униформа.

– Никога досега не са пращали военни – каза Елен, която го бе последвала надолу по стълбите. – Да не е военна катастрофа?

– Не зная – отвърна той.

– Кога ще се върнеш?

Той я целуна.

– Ще ти се обадя. Обещавам.

Но не се обади. Държаха се с него вежливо и с уважение, но не го допускаха до телефона. Първо на летище „Хикъм“ в Хонолулу, а после във военноморската въздушна база в Гуам, където бе пристигнал в два след полунощ и бе прекарал половин час в някаква вмирисана на авиобензин стая, загледан тъпо в броя на „Американ Джърнъл ъф Сайколъджи“, който бе взел със себе си, преди да тръгне. Пристигнаха в Паго Паго малко преди зазоряване. Веднага го качиха на голям хеликоптер от типа „Морски рицар“, който незабавно се отлепи от тармаковата писта и се насочи на запад, над палмовите дървета и ръждивите покриви, право към открития океан.

Летяха близо два часа, които Норман прекара в сън. Елен, Тим, Ейми и рожденият ден на мама изглеждаха безкрайно далече.

– Къде се намираме всъщност?

– В Южния Пасифик – между Самоа и Фиджи – отвърна пилотът.

– Можете ли да ми го покажете на картата?

– Не ми е разрешено, сър. Пък и няма какво да се види. Точно в този момент най-близката земя е поне на двеста мили оттук.

Норман впери поглед в равния хоризонт, все така син и лишен от очертания. „Не мога да повярвам“, помисли си той. После се прозя.

– Не ви ли омръзва да го гледате?

– Да ви кажа право – не, сър, – отвърна пилотът. – Щастлив съм, че мога да летя. Поне времето си го бива. Но няма да се задържи така. Над Адмиралтейските острови се оформя циклон и до няколко дни ще цъфне и тук.

– И тогава какво?

– Всеки ще се спасява както може. Временцето си го бива в тая част на света, сър. Аз съм от Флорида, като дете съм виждал доста урагани, но никога не съм наблюдавал нещо подобно на тихоокеанския циклон.

Норман кимна.

– Колко още ще летим?

– Почти стигнахме, сър.

След два часа еднообразие разпръснатите наоколо кораби бяха необичайно интересна гледка. Имаше петнайсетина разнокалибрени съда, заели приблизително кръгова позиция. На външния периметър Норман изброи осем разрушителя. По-близо до центъра се намираха големи кораби с просторни двойни палуби, които приличаха на плаващи сушилни; до тях имаше няколко кораба с вертолетни площадки, а в центъра на цялата тази флотска сивота се белееха два кораба с бясно въртящи се локатори и изрисувани мишени на площадките.

Пилотът се зае да ги изброява.

– Отвън са разположени разрушителите, които осигуряват охраната, онзи там е ДПР, тоест Дистанционна поддръжка на роботите, по-нататък са съдовете с припаси за експедицията, а в центъра – СОПИ.

– СОПИ?

– Съдове за океанографско проучване и изследване – пилотът сочеше белите кораби. – Вляво е „Джон Хоуз“, а вдясно „Уилям Артът“. Ще кацнем на „Хоуз“.

Вертолетът направи кръг над формацията. Норман съвсем ясно различаваше щъкащите между корабите моторници, които оставяха белезникави дири по синята повърхност на водата.

– И всичко това заради една самолетна катастрофа? – учуди се Норман.

– Ей – ухили се пилотът. – Не съм споменавал катастрофа. Завържете си колана, сър. Ще кацаме.

БАРНС

Мишената ставаше все по-голяма, докато накрая хеликоптерът опря в центъра ѝ. Норман още се бореше със закопчалката на колана си, а през това време някакъв военен дотича и отвори неговата врата.

– Доктор Джонсън? Норман Джонсън?

– Той самият.

– Имате ли багаж, сър?

– Само това. – Норман се пресегна назад и вдигна едно малко куфарче. Офицерът го взе.

– Някакви прибори или нещо подобно?

– Не. Това е всичко.

– Оттук, сър. Дръжте главата си ниско и ме последвайте.

Норман слезе и приведе глава под въртящите се перки. Офицерът го поведе надолу по тясна стълба. Металните перила бяха направо горещи. Зад тях хеликоптерът се вдигна, а пилотът помаха за сбогом. Веднага щом машината се отдалечи, ги лъхна горещият въздух на Южния Пасифик.

– Добре ли пътувахте, сър?

– Чудесно.

– Искате ли да отидете, сър?

– Та аз току що пристигнах – каза Норман.

– Не, искам да кажа, имате ли нужда да отидете до едното място, сър?

– Не – поклати глава Норман.

– Добре. Избягвайте да ходите там, всички тоалетни са задръстени.

– Хубаво.

– От снощи тръбите са запушени. Работим по въпроса, но още не можем да се похвалим с успех. – Той вдигна очи към Норман. – Имаме доста жени на борда, сър.

– Ясно – каза Норман.

– Ако ви потрябва, да знаете че химическият кенеф работи.

– Няма нужда, благодаря.

– В такъв случай капитан Барнс би искал да ви види незабавно, сър.

– Бих искал да се обадя у дома.

– Можете да попитате капитан Барнс, сър.

Шмугнаха се през една ниска врата, напечената от слънцето площадка остана зад тях, а те продължиха по осветен от флуоресцентни лампи коридор. Тук бе значително по-хладно.

– Климатикът все още работи – отбеляза офицерът. – Поне той ни остана верен.

– И той ли се разваля често?

– Само когато е прекалено горещо.

Минаха през още една врата и попаднаха в просторна работилница: метални стени, рафтове с инструменти, блясък на ацетиленови горелки и хвърчащи по пода искри, странни на вид машини, виещи се в краката им кабели.

– Тук ремонтираме АДУ-тата – повиши глас офицерът, за да надвика грохота. – Грубата работа се върши отвън, на платформата. Вътре работят по електрониката. Оттук, сър.

Още една врата, поредният дълъг коридор, докато накрая влязоха в просторна зала, с нисък, отрупан с видеомонитори екран. Пет-шест техници седяха в полумрака, вперили погледи в цветните екрани. Норман спря и се огледа.

– Това са мониторите на АДУ-тата – обясни офицерът. – Имаме три или четири робота на дъното почти по всяко време. Плюс подводница и кабелна връзка.

Норман се заслуша в съскането и пукането на радиовръзките, в металическите гласове, чийто думи не можеше да различи. На екрана се виждаше крачещ по дъното водолаз. Фигурата, осветена от ярка изкуствена светлина, беше с непознат за Норман тип водолазен костюм от плътна синя материя и със странно изработен яркожълт шлем.

Норман я посочи.

– На каква дълбочина се намира?

– Не знам. Хиляда, може би две хиляди фута – нещо такова.

– И какво са открили там?

– Досега само една голяма перка от титан. – Офицерът се огледа. – В момента не се вижда на нито един от мониторите. Бил, ще бъдеш ли така добър да покажеш на доктор Джонсън перката?

– Съжалявам, сър – отвърна техникът. – В момента работим на север, в седми квадрант.

– Аха. Седми квадрант е на близо половин миля от перката – обясни офицерът на Норман. – Жалко, заслужава си да я види човек. Но ще имате възможност по-късно, сигурен съм. За капитан Барнс е насам.

Известно време вървяха мълчаливо по коридора, след това офицерът попита:

– Познавате ли капитана, сър?

– Не, защо?

– Просто се чудех. Нямаше търпение да се срещне с вас. На всеки час се обаждаше на техниците да пита кога ще дойдете.

– Не – повтори Норман. – Никога не съм го срещал.

– Приятен човек.

– Сигурен съм.

Офицерът го погледна през рамо.

– Знаете ли какво казват за капитана? – попита той.

– Не. Какво?

– Ами казват, че по-лошо хапел, отколкото лаел.

На вратата пишеше „Командир на експедицията“, а отдолу бе прикрепен надпис „капитан Харолд К. Барнс, ВМФ на САЩ“. Офицерът направи път на Норман и той влезе в тесен кабинет. Едър мъж с навити ръкави го погледна иззад купчина папки.

Капитан Барнс бе от онзи тип опрятни военни, които караха Норман да се чувства дебел и отпуснат. Някъде в средата на четирийсетте, Хал Барнс имаше изправена военна стойка, остри черти, къса коса, стегнат корем и здравото ръкостискане на политик.

– Добре дошли на борда на „Хоуз“, доктор Джонсън. Как се чувствате?

– Уморен – измърмори Норман.

– Сигурно, сигурно. Идвате от Сан Диего, нали?

– Да.

– Значи сте пътували горе-долу петнайсет часа. Искате ли да си починете?

– Бих искал да науча какво става – отвърна Норман.

– Напълно разбираемо – кимна Барнс. – И какво ви казаха?

– Кои?

– Хората, които ви взеха от Сан Диего, които ви докараха дотук, персоналът в Гуам. Какво научихте от тях?

– Нищо не ми казаха.

– Видяхте ли някакви репортери, хора от пресата?

– Не, нищо такова.

Барнс се усмихна.

– Добре. Радвам се да го чуя. – Той махна с ръка на Норман да се разполага. Норман кимна с благодарност. – Малко кафе? – предложи Барнс и се отправи към кафемашината в ъгъла, но в този миг светлината угасна. Стаята потъна в мрак, бледо сияние се прокрадваше през затворения люк.

– Дявол да го вземе! – възкликна Барнс. – Ето пак! Емерсън! Емерсън!

На вратата се появи един лейтенант.

– Сър! Работим по въпроса.

– Какво стана този път?

– Гръмна едно АДУ във втори хангар, сър.

– Мисля, че във втори хангар монтирахме допълнителни кабели.

– Изглежда, е станало претоварване, сър.

– Искам да го оправите веднага, Емерсън!

– Колкото се може по-бързо, сър.

Вратата се затвори. Барнс опря гръб в креслото. Норман се заслуша в гласа, идващ към него от тъмнината.

– Вината не е тяхна. Тези кораби не са построени за подобно енергийно свръхнатоварване и затова... да, ето. – Светлините отново блеснаха. Барнс се усмихна. – Не разбрах искате ли кафе, доктор Джонсън?

– Предпочитам го черно – каза Норман.

Барнс му наля една чаша.

– Та казвах, радвам се, че не сте разговаряли с никого. В нашата работа, доктор Джонсън, сигурността е по-важна от всичко. Особено когато става дума за подобно откритие. Ако изтече информация за местонахождението, ще си имаме страхотни проблеми. Толкова много хора са посветени в... дявол да го вземе, от щаба на командването категорично отказваха да ми отпуснат разрушители, докато не споменах за съветски разузнавателни подводници. Веднага след това се появиха четири, а после разрушителите станаха осем.

– Съветски разузнавателни подводници? – попита Норман.

– Точно това им казах на ония в Хонолулу – ухили се Барнс. – Дребна шмекерия, за да получа онова, от което се нуждая. Трябва да си наясно как да изстискваш средства от Флота в наши дни. Но естествено, руснаците едва ли ще дойдат насам.

– Няма ли? – Норман се чувстваше, сякаш е проспал началото на разговора и сега се мъчи да навакса.

– Малко вероятно е. О, те знаят, че сме тук. Спътниците им са ни открили още преди два дни, но ние усилено обменяме съобщения за хода на учебната подготовка по издирване и спасяване в Южния Пасифик. Спасителните операции не са от нещата, които биха ги заинтригували, макар без съмнение да предполагат, че наистина сме загубили някой самолет. Възможно е дори да подозират, че се опитваме да вдигнем от дъното потънали ядрени бойни глави, както направихме край Испания през шейсет и осма. Но няма да ни се пречкат, защото не биха желали да се забъркват политически с нашите ядрени проблеми. А и знаят, че напоследък си имаме ядове с Нова Зеландия.

– И заради това ли е всичко? – запита Норман. – Заради ядрени глави?

– Не – поклати глава Барнс. – Слава богу. Чуят ли нещо подобно в Белия дом, и веднага ги засърбява да правят изявления. Но засега поне от тях съумяхме да го запазим в тайна. Да си призная, не знаят дори в Комитета на началник-щабовете. Всички доклади заминават право при военния съветник на президента. – Той почука с кокалчетата на пръстите си по бюрото. – Дотук, добре. Вие сте последният, когото чакахме. След като сте тук, можем да спуснем завесата. Да хлопнем мандалото, така да се каже.

Норман все още не можеше да схване за какво става дума.

– Щом катастрофата не е свързана с ядрени глави, тогава защо е необходима тази свръхсекретност? – попита той

– Ами – завъртя глава Барнс, – все още не разполагаме с всички факти.

– Катастрофата в океана ли стана?

– Да. Горе-долу под мястото, където се намираме в момента.

– Значи няма оцелели.

– Оцелели? – Барнс изглеждаше учуден. – Не, не мисля.

– Тогава защо ме повикахте?

Барнс го погледна неразбиращо.

– Всъщност – зае се да обяснява Норман – обикновено ме викат в района на катастрофата, когато там има оцелели. Затова и в екипа беше включен психолог – за да се справя с остри психотравматични проблеми на оцелелите пътници, свързани със стреса от катастрофата и нерядко – със загубата на близки роднини. С чувствата, страховете и назряващите кошмари. Оцелелите след катастрофа често се измъчват от неоправдано чувство на вина и тревога, защото са се спасили те, а другите са загинали. Представете си някоя жена, която си седи до мъжа и детето си и изведнъж ги изгубва, а тя остава сама на този свят. Ето такива неща са част от работата ми. – Норман се облегна назад. – Но в конкретния случай – самолет, потънал на близо хиляда фута под повърхността – едва ли ще има подобни проблеми. Така че защо съм тук?

Барнс продължаваше да го гледа изцъклено. Имаше малко объркан вид. Той постави ръка върху папките пред себе си.

– Всъщност, доктор Джонсън, не се намираме в район на самолетна катастрофа.

– А какво тогава?

– Става дума за катастрофа на космически кораб.

Настъпи кратка пауза. Най-сетне Норман намери сили да промълви:

– Разбирам.

– И това не ви изненадва? – запита Барнс.

– Не – отвърна Норман. – По-скоро обяснява всичко. Катастрофата на военен космически кораб в океана хвърля светлина върху факта, че по радиото нямаше никакви съобщения, върху цялата тази секретност и върху начина, по който бях докаран тук... Кога е станало това?

Барнс се поколеба за миг, преди да отговори.

– Доколкото можем да преценим – каза той, – споменатият космически кораб се е разбил преди триста години.