Част I

ОТРОВНИТЕ РОДИТЕЛИ

Богоподобните родители

МИТЪТ ЗА НЕПОГРЕШИМИЯ РОДИТЕЛ

Древните гърци са имали сериозен проблем. Боговете ги наблюдавали от небесната си обител на върха на планината Олимп и оценявали всичките им действия. Ако нещо не им харесвало, не закъснявали да накажат провинилите се. Не били длъжни да се държат мило и любезно, не били длъжни да проявяват обективност, не били длъжни да въздават справедливост. На практика можели да действат колкото си искат ирационално. Един техен каприз можел да превърне човек в ехо или да го накара да тика огромна канара нагоре по стръмен хълм за вечни времена. Излишно е да споменаваме, че непредсказуемото поведение на тези всемогъщи богове посяло страх и объркване сред смъртните им поклонници.

Това много наподобява отношенията отровен родител – дете. В очите на детето непредсказуемият родител е страховит бог.

В детството богоподобните родители са всичко за нас. Те единствени са ни обичали, закриляли, подслонявали, изхранвали. Без тях бихме живели в постоянен ужас, продиктуван от осъзнаването, че не бихме оцелели сами. Те са нашите всемогъщи покровители. Те се грижат за всичките ни нужди.

И тъй като не разполагаме с база за сравнение, приемаме, че те са идеалните родители. Когато светогледът ни започне да се разширява отвъд детското креватче, развиваме нужда да поддържаме този съвършен образ като защита пред неизвестното, с което все по-често се сблъскваме. Усещането за безопасност произтича от усещането, че родителите ни са съвършени.

През втората и третата година от живота ни започваме да изразяваме и да отстояваме своята независимост. Наслаждавали сме се на „ужасните две годинки“ и сме се бунтували срещу опити на родителите ни да ни приучат да ходим на гърне. Влюбили сме се в думичката „не“, защото тя ни е позволила да упражним известен контрол върху собствения си живот, докато „да“ е синоним на съгласие и примирение. Борили сме се да развием уникална идентичност, да наложим собствената си воля.

Процесът на дистанциране от родителите достига своята кулминация по време на юношеските и младежките години, когато влизаме в открит конфликт с ценностите, вкусовете и авторитета на родителите. В относително стабилните семейства родителите са в състояние да понесат тревогите, породени от подобни промени. В по-голямата част от случаите те се опитват ако не да насърчат, то поне да изтърпят пробудилата се независимост на своите деца. Изразът „в такава възраст е“ се е превърнал в стандартно успокоение за родители, които проявяват разум и разбиране, които не са забравили своите тийнейджърски години и оценяват бунтарството като нормален етап от емоционалното развитие.

Отровните родители не проявяват разбиране. Като започнем от процеса на приучване към гърнето и стигнем до юношеството, те възприемат всеки бунт, и дори всяка проява на индивидуалност, като атака, насочена срещу самите тях. Те се защитават, като подсилват чувството на зависимост и безпомощност на детето. Вместо да подпомогнат нормалното му развитие, те подсъзнателно го саботират, като си въобразяват, че действат в интерес на детето. Нерядко използват изрази от рода на „така се изгражда характер“ или „трябва да се научи да различава доброто от злото“, но арсеналът от негативизъм, който използват, съсипва самочувствието на детето и осуетява всеки негов опит да стане независимо. Колкото и да са убедени в правотата си, тези родители само объркват детето, защото атаките им са враждебни, яростни, непредвидими.

Съвременната култура и религия поддържат почти единодушно всемогъществото на родителския авторитет. Смята се за приемливо да даваме израз на гнева си спрямо нашите съпруги, съпрузи, любовници, братя, сестри, шефове, приятели, но конфронтацията с родителите с цел отстояване на позиция е едва ли не табу. Колко често сме чували изразите „не отговаряй на майка си“ или „да не си посмял да крещиш да баща си“? Юдейско-християнската традиция издига на пиедестал това табу и го включва в нашето колективно подсъзнание посредством образа на Бога отец и наставления от рода на „почитай майка си и баща си“. Тази представа намира отражение в училищата, църквите, правителствата (които говорят за „връщане към семейните ценности“), дори в корпорациите. „Народната“ мъдрост гласи, че родителите имат право да ни контролират, защото те са ни дали живот.

Така детето е оставено на милостта на богоподобните си родители и подобно на древните гърци никога не знае кога ще го порази следващият гръм. Детето на отровните родители знае, че този гръм непременно ще последва, рано или късно. Този страх се вселява дълбоко в неговото съзнание и расте заедно с детето. В сърцето на всеки малтретиран някога възрастен – колкото и преуспял да е впоследствие – се крие едно уплашено, безпомощно дете.

КОЛКО СТРУВА ДА СЕ УМИЛОСТИВЯТ БОГОВЕТЕ

Успоредно с подкопаването на самочувствието на детето, нараства неговата зависимост от родителите, а заедно с това и нуждата му да вярва, че основната им задача е да го закрилят и да се грижат за него. Единственият начин детето да си обясни емоционалната агресия или физическото насилие е, като поеме отговорността за поведението на отровния родител.

Колкото и отровни да са били вашите родители, каквито и вреди да са ви нанесли, вие продължавате да изпитвате необходимост да ги обожествявате. Дори да разбирате на определено ниво, че баща ви например не е постъпвал правилно, като ви е биел, пак може да търсите оправдание за неговото поведение. Интелектуалното разбиране на ситуацията не е достатъчно, за да ви убеди емоционално, че вината не е ваша.

Както се изрази един от моите пациенти, „вярвах, че са съвършени и непогрешими, затова, когато се отнасяха зле с мен, предполагах, че съм се държал лошо“.

Вярата в богоподобните родители се крепи на две догми:

„Аз съм лош, а родителите ми са добри“.

„Аз съм слаб, а родителите ми са силни“.

Това са могъщи убеждения, които могат да надживеят с много години вашата чисто физическа зависимост от родителите. Тези убеждения поддържат жива вашата вяра и не ви позволяват да осъзнаете болезнената истина, че богоподобните ви родители всъщност са ви предали, когато сте били най-уязвими.

Първата стъпка към поемането на контрол над собствения си живот е да погледнете истината в очите. За целта е необходима смелост, но след като четете тази книга, вече сте взели решение за промяна. За това също се изисква смелост.

„НЕ МИ ПОЗВОЛИХА ДА ЗАБРАВЯ КОЛКО СА СЕ СРАМУВАЛИ ОТ МЕН“

Санди, красива, тъмнокоса жена на двайсет и осем, изглежда, е постигнала „всичко“ в живота. Когато ме посети за първи път обаче, бе изпаднала в тежка депресия. Нищо в живота ѝ не я удовлетворяваше. В продължение на няколко години бе работила като флорален дизайнер в престижен цветарски магазин. Винаги е мечтала да започне собствен бизнес, но и винаги се е страхувала, че не е достатъчно умна, за да се справи. Изпитвала ужас от провала.

Освен това, в продължение на повече от две години, Санди правила неуспешни опити да забременее. В хода на разговора ни забелязах, че неспособността ѝ да забременее е провокирала чувство на враждебност към съпруга ѝ и напрежение в отношенията им. Това се бе случило въпреки факта, че съпругът ѝ искрено я обичаше и разбираше. Ситуацията ескалирала след неотдавнашен разговор между Санди и майка ѝ:

„Бременността започна да се превръща във фикс идея за мен. Когато обядвах с майка ми, ѝ споделих колко съм разочарована. А тя ми отвърна: „Обзалагам се, че причината е в онзи аборт, който направи. Неведоми са пътищата Господни“. Оттогава не съм спряла да плача. Тя не ми позволява да забравя...“.

Попитах я за аборта. След известно колебание Санди ми разказа какво се е случило:

„Бях още в гимназията. Родителите ми бяха много, много строги католици, затова ме записаха в католическо училище с изключително строга дисциплина. Развих се доста рано, на дванайсет вече бях метър и шейсет и осем, тежах шейсет килограма и носех сутиен 80С. Момчетата започнаха да ми обръщат внимание и това ми харесваше, но подлудяваше баща ми. Първия път, когато ме хвана да целувам момче за довиждане, ме нарече курва и така се разкрещя, че целият квартал го чу. Оттогава насетне положението започна да се влошава. Всеки път когато излизах с момче, баща ми заявяваше, че ще горя в ада. Никога не се умори да го повтаря. Казах си, след като така или иначе съм прокълната и обречена на вечни мъки, защо да не преспя с едно момче. Бях на петнайсет. За лош късмет, забременях. Когато родителите ми разбраха, направо откачиха. Заявих им, че искам да направя аборт, а това ги довърши. Разкрещяха се и повториха поне хиляда пъти, че абортът е „смъртен грях“. И ако до този момент можели да имат някакви съмнения, сега вече били напълно сигурни, че съм се запътила към ада. Единственият начин да ги накарам да дадат писменото си съгласие, беше да ги заплаша със самоубийство“.

Попитах Санди как са се развили нещата след аборта. Тя се сви на стола и ме погледна така жално, че сърцето ме заболя.

„Изпаднах в немилост, бях напълно низвергната. Татко и преди ме караше да се чувствам ужасно, но сега имах чувството, че дори нямам право да съществувам. Колкото повече срам изпитвах, толкова по-отчаяно исках да оправя нещата. Исках да върна часовника назад и да възстановя онази любов, на която се наслаждавах като малка. Родителите ми обаче никога не пропускаха възможност да ми натякват за случилото се. Повтаряха като развален грамофон какво съм направила и как съм ги опозорила. Не мога да ги обвинявам. Не биваше да правя това, което бях направила..., те имаха такива високи морални очаквания към мен. Сега се опитвам да изкупя вината си пред тях, защото греховете ми ги нараниха много силно. Затова правя всичко, което поискат от мен. А това влудява съпруга ми. Двамата с него често се караме по този повод. Но аз съм безсилна. Искам само едно – да ми простят“.

Докато слушах тази красива млада жена, останах трогната от страданията, които ѝ бе причинило поведението на нейните родители. Впечатли ме отчаянието, с което се опитваше да отрече тяхната отговорност за страданията си. Самообвиненията ѝ бяха подсилени от религиозния фанатизъм на родителите ѝ. Знаех, че ще успея само ако накарам Санди да види колко жестоки са били те и на какъв емоционален тормоз са я подложили. Обикновено не взимам страна и не давам оценки, но реших, че сега е моментът да направя изключение.

Сюзън: Знаеш ли, много съм им ядосана заради теб и онова младо момиче, което си била по онова време. Мисля, че родителите ти са постъпили ужасно. Злоупотребили са с твоята религия, за да те накажат. Не мисля, че си заслужила подобно отношение.

Санди: Но аз извърших два смъртни гряха!

Сюзън: Била си още дете. Може да си допуснала грешки, но това не означава, че трябва да плащаш за тях през целия си живот. Дори Църквата дава опрощение на съгрешилия и му позволява да продължи напред. Ако родителите ти бяха толкова добри, колкото ги описваш, щяха да проявят повече състрадание.

Санди: Те се опитваха да спасят душата ми. Нямаше да ги е грижа, ако не ме обичаха толкова.

Сюзън: Да погледнем на случилото се от друг ъгъл. Ами ако не беше направила аборт? И беше родила момиченце. Сега дъщеря ти щеше да е на шестнайсет, нали така?

Санди кимна, макар да не разбираше накъде клоня.

Санди: Представи си, че тя беше забременяла. Щеше ли да се отнесеш към нея така, както родителите ти са се отнесли към теб?

Сюзън: За нищо на света!

Изведнъж Санди осъзна значението на собствените си думи.

Сюзън: Щеше да проявиш повече обич. Родителите ти също е трябвало да проявят повече обич. Грешката е тяхна, а не твоя.

Санди бе посветила половината си живот на издигането на защитни стени. Подобни защитни стени са често срещано явление сред децата на отровните родители. Те могат да бъдат изградени от най-разнообразен психологически материал, но най-често – както в случая със Санди – това е един особено здрав и устойчив елемент, наречен отрицание.

СИЛАТА НА ОТРИЦАНИЕТО

Отрицанието е най-примитивната, но и най-мощната психологическа защита. То използва въображаема реалност, за да сведе до минимум, и дори напълно да отхвърли въздействието на определени болезнени преживявания. Отрицанието дори ни кара да забравим какво са ни причинили родителите ни и ни позволява да ги оставим на високия им пиедестал.

Облекчението, което носи отрицанието, в най-добрия случай е временно, но цената на това облекчение е твърде висока. Отрицанието е капакът на емоционалната ни тенджера под налягане: колкото по-дълго я оставим покрита, толкова по-високо става налягането вътре. В един момент капакът ще хвръкне и ще изпаднем в емоционална криза. Когато това се случи, ще трябва да приемем истините, които толкова отчаяно сме се опитвали да избегнем, с тази разлика че сега ще бъдем принудени да го сторим в състояние на изключително силен стрес. Успеем ли да се справим с отрицанието по-рано, ще избегнем тази криза, тъй като ще отворим клапана, който контролира налягането, и ще изпуснем парата, образно казано.

За съжаление обаче, вашето собствено отрицание не е единственото, с което се налага да се справите. Вашите родители са си разработили собствена система за отрицание. Докато вие полагате усилия да възстановите истинската картина на собственото си минало, родителите ви – особено когато въпросната картина не ги представя в благоприятна светлина – ще настояват, че „положението не е било толкова зле“, че „не е било така“ и дори че това „изобщо не се е случвало“. Подобни твърдения могат да саботират опитите ви да възстановите личната си история и да ви накарат да се усъмните в собствените си спомени и впечатления. Те подронват вярата в собствената ви способност да възприемате действителността и затрудняват сериозно възстановяването на положителната самооценка.

Отрицанието на Санди беше толкова силно, че не само не ѝ позволяваше да види собствената ѝ действителност, но не ѝ позволяваше да допусне, че може да съществува друга действителност. Съчувствах ѝ, но трябваше да я накарам най-малкото да допусне възможността, че си е изградила погрешен образ на своите родители. Опитах се да проявя повечко такт:

„Уважавам факта, че обичаш родителите си и вярваш, че те са добри хора. Сигурна съм, че са се грижели добре за теб, когато си била малка. Дълбоко в себе си обаче трябва да знаеш, или най-малкото да чувстваш, че любящите родители не атакуват така безмилостно достойнството и самочувствието на своето дете. Не искам от теб да обърнеш гръб на родителите си или на Църквата. Но ключът към излизането от твоята депресия може да се крие в отказа от илюзията, че родителите ти са съвършени и безпогрешни. Те са постъпили жестоко с теб. Наранили са те. Каквото и да си сторила, то вече е било свършен факт и никакви упреци и нападки не са в състояние да го променят. Не усещаш ли колко дълбоко са наранили онова чувствително младо момиче у теб? И колко ненужно е било това?“

Санди отвърна с едва доловимо „да“. Попитах я дали мисълта за това ѝ причинява болка. Тя само кимна, неспособна да изрази с думи дълбочината на своя страх. Но събра достатъчно смелост, за да продължи терапията.

ОТЧАЯНА НАДЕЖДА

След два месеца терапия Санди отбеляза известен прогрес, но си оставаше вкопчена в мита за идеалните си родители. Не разбиеше ли тази заблуда, щеше да продължи да се самообвинява за всичките си несполуки. Предложих ѝ да покани родителите си на сеанс. Надявах се, че като видят каква тежка вреда е нанесло поведението им върху живота на Санди, може би ще поемат поне част от отговорността. Това на свой ред щеше да улесни Санди в борбата с ниската ѝ самооценка.

Едва се бяхме запознали, когато баща ѝ започна:

„Нямате представа колко лошо дете беше тя, докторе. Побърка се по момчетата и постоянно им даваше аванси. Всичките ѝ проблеми днес са резултат от онзи проклет аборт“.

Видях сълзите в очите на Санди и побързах да я защитя:

„Това съвсем не е причината за проблемите на Санди. Не ви поканих тук, за да ми четете списък с престъпленията ѝ“.

Не се получи. По време на сеанса майката и бащата на Санди не спряха да нападат дъщеря си, въпреки многократните ми молби да не го правят. Едночасовият сеанс ми се стори безкраен. Когато си тръгнаха, Санди побърза да се извини от тяхно име:

„Да, разбирам, че не дойдоха тук, за да ми помогнат, но се надявам, че ги харесахте. Всъщност те са добри хора, просто се бяха изнервили, че трябва да дойдат. Може би не биваше да ги моля за това... Вероятно съм ги разстроила. Не са свикнали с подобни неща. Но наистина ме обичат... Дайте им сам малко време и ще се убедите“.

Този сеанс и последвалите го с родителите на Санди ясно демонстрираха тесногръдото им мислене и отказа им да променят гледната си точка относно проблемите на дъщеря си. В нито един момент нито майката, нито бащата изразиха желание да поемат каквато и да било отговорност за тези проблеми. А Санди продължи да ги боготвори.

„ИСКАХА САМО ДА МИ ПОМОГНАТ“

За много пораснали деца на отровни родители отрицанието е простичък подсъзнателен процес на отстраняване от съзнанието на определени събития и емоции и на преструване, че въпросните събития никога не са се случвали. Има и такива като Санди, които прибягват до по-изтънчен механизъм – оправдаването. Когато оправдаваме някого, използваме „основателни причини“, за да обясним болката и неудобството.

Ето някои типични оправдания:

Баща ми крещеше по мен само защото майка ми го дразнеше непрекъснато.

Майка ми пиеше само защото се чувстваше самотна. Трябваше да прекарвам повече време у дома с нея.

Баща ми ме биеше, но не искаше да ме нарани, а само да ми даде урок.

Майка ми никога не ми обръщаше внимание, защото се чувстваше нещастна.

Не мога да обвинявам баща ми, че ми е посягал сексуално. Майка ми отказваше да спи с него, а мъжете имат нужда от секс.

Всички тези оправдания обслужват една-единствена цел – да направят неприемливото приемливо. На пръв поглед може да ви се стори, че подобен механизъм върши някаква работа, но дълбоко в себе си винаги ще знаете истината.

„ПРАВЕШЕ ГО САМО ЗАЩОТО...“

Луиз, дребничка жена с кестенява коса, превалила четиресетте, току-що се бе развела с третия си съпруг. Беше дошла на сеанс по настояване на порасналата си вече дъщеря, която я бе заплашила да прекрати всякакви контакти с нея, ако Луиз не положи усилия да овладее неконтролируемите си изблици на враждебност.

От мига, в който зърнах Луиз, скованата ѝ поза и здраво стиснатите устни ми казаха всичко. В нея клокочеше вулкан от едва сдържан гняв. Попитах я за развода ѝ, а тя ми отговори, че мъжете в живота ѝ винаги я изоставят. Третият ѝ съпруг бил просто поредният пример:

„Аз съм от онези жени, които винаги попадат на неподходящия мъж. В началото на връзката ни всички е чудесно, но аз знам, че няма да продължи дълго“.

Слушах внимателно пространните ѝ словоизлияния на тема „всички мъже са гадняри“, след което започна да сравнява мъжете в живота си с баща си:

„Господи, как не успях да открия някой като баща ми! Приличаше на кинозвезда..., всички го обожаваха. Притежаваше невероятна харизма, която привличаше хората като магнит. Майка ми много боледуваше и баща ми често ме извеждаше някъде... Бяхме само двамата. Това бяха най-хубавите моменти в живота ми. Няма втори като него“.

Попитах я дали баща ѝ е още жив и Луиз се напрегна, но отговори:

„Не знам. Един ден просто изчезна. Мисля, че бях на десет или там някъде. Майка ми беше голяма кучка и един ден той просто не издържа. Изчезна, без да остави бележка, без да се обади по телефона... Божичко, колко ми липсваше! Толкова бях сигурна, че ще се върне, че всяка вечер в продължение на цяла година очаквах да чуя колата му пред нас... Не мога да го обвинявам за това, което направи. Беше изпълнен с живот. Мъж като него не би искал да остане прикован към болна жена и дете“.

Луиз бе прекарала живота си в очакване бащата, когото винаги бе идеализирала, да се върне. Неспособна да проумее колко безсърдечно и безотговорно е постъпил той, тя намира всевъзможни оправдания, за да съхрани богоподобния му образ, въпреки неописуемата болка, която ѝ е причинил.

Оправданията са ѝ позволили да отхвърли гнева, насочен към него, заради това че я е изоставил. За жалост, този гняв намерил отдушник в отношенията ѝ с мъжете. Всеки път когато започнела да излиза с някого, всичко вървяло чудесно за известно време – докато го опознае. Започнат ли да се сближават, страхът ѝ да не бъда изоставена излиза извън контрол и неизбежно се трансформира във враждебност. Луиз не беше в състояние да открие модела в очевидната истина, че всеки мъж я изоставял поради една и съща причина: колкото по-близки ставали, толкова повече враждебност проявявала. Вместо това тя твърдеше, че враждебността ѝ била оправдана от обстоятелството, че мъжете неизменно я зарязвали.

ЯДОСВАЙТЕ СЕ НА ТЕЗИ,

КОИТО СА ВИ ЯДОСАЛИ

Докато карах магистратура, един от учебниците ми по психология съдържаше поредица от рисунки, които илюстрираха погрешното адресиране на чувствата, особено на гнева. Първата показваше мъж, нахокан от шефа си. Очевидно не беше благоразумно той да отвърне на крясъците, затова втората илюстрация показваше как мъжът дава отдушник на гнева си, като крещи на жена си у дома. На третата жената крещеше на децата. Децата сритваха кучето, а кучето хапеше котката. В тази поредица от картинки най-силно ме порази обстоятелството, че макар и елементарни по своята същност, те пресъздаваха изненадващо точно механизма на пренасочване на най-силните емоции от човека, който ги е предизвикал, към най-лесната мишена.

Типичен пример в това отношение е мнението на Луиз за мъжете: „Те са такива мръсни копелета..., всички до един. Не можеш да им имаш доверие. Винаги се обръщат срещу теб. Омръзна ми да ме използват!“.

Бащата на Луиз я бе изоставил. Ако тя бе осъзнала този факт, щеше да се отърси от скъпоценните си илюзии и богоподобния му образ. Щеше да го превъзмогне. Вместо това, тя насочваше гнева и недоверието от баща си към останалите мъже.

Без да го осъзнава, Луиз непрекъснато бе избирала мъже, които да се отнасят с нея по начин, който да я разочарова и разгневява. Но тъй като имаше възможност да насочва гнева си към мъжете като цяло, не ѝ се налагаше да се гневи на баща си.

Санди, с която се срещнахме по-рано в тази глава, също насочваше гнева и разочарованието си в грешна посока – към съпруга си, вместо към родителите си, които се бяха отнесли така безсърдечно към нея след забременяването и аборта ѝ. Тя не можеше да си позволи да се ядоса на родителите си, тъй като това би застрашило божествения им образ.

ЗА МЪРТВИТЕ ИЛИ ДОБРО, ИЛИ НИЩО

Смъртта не слага край на обожествяването на отровните родители. То може дори да се усили.

Колкото и да е трудно осъзнаването на вредата, нанесена от жив родител, несравнимо по-трудно е да се обвини въпросният родител, когато той или тя са вече покойници. Върху критикуването на мъртвите е наложено изключително силно табу. В резултат на това смъртта издига на пиедестала на светец дори най-жестокия насилник. Подобно обожествяване на починалия родител се извършва почти автоматично.

За съжаление, докато отровният родител е защитен от „светостта на гроба“, живите продължават да страдат от емоционалното му наследство. „За мъртвите или добро, или нищо“ може да е банална максима, но тя често възпрепятства реалистичното разрешаване на конфликта с починалите родители.

„ВИНАГИ ЩЕ БЪДЕШ МОЯТ МАЛЪК ПРОВАЛ“

Валери, висока, трийсет и няколко годишна музикантка с изящни черти, бе насочена към мен от общ познат, разтревожен, че липсата ѝ на увереност възпрепятства развитието ѝ като певица. Петнайсет минути след началото на първия ни сеанс, Валери призна, че кариерата ѝ се намира в задънена улица:

„Не съм получавала ангажименти като певица – дори за пиано-бар – повече от година. Работя временно в един офис, за да си плащам наема. Объркана съм. Може би преследвам нереална мечта. Онази вечер бях при семейството ми и когато споделих проблемите си, баща ми отвърна: „Не се притеснявай, ти винаги ще бъдеш моят малък провал“. Убедена съм, че не осъзнаваше колко много ме обиди, но думите му буквално разбиха сърцето ми“.

Заявих на Валери, че всеки би се засегнал предвид обстоятелствата. Баща ѝ я е обидил жестоко. Тя отвърна:

„Предполагам, че това не е нищо ново. Това е историята на моя живот. Винаги ме е обвинявал за всичко. Ако двамата с майка ми имаха проблеми, вината беше моя. Повтаряше го като развален грамофон. Вярно, когато правех нещо, което му харесваше, грейваше от гордост и не спираше да се хвали на приятелите си. Господи, беше чудесно, когато получавах одобрението му, но понякога се чувствах като емоционално йо-йо“.

Двете с Валери работихме активно през следващите няколко седмици. Тя тъкмо започна да докосва дълбините на своя гняв и тъга, насочени към баща ѝ.

И тогава той почина от инфаркт.

Смъртта му беше неочаквана, шокираща, изненадваща... Смъртта, за която никой не бе подготвен. Валери беше обсебена от чувство на вина заради гнева към него, който бе изразила по време на терапията.

„Седях в църквата и слушах всички прекрасни думи, изричани по негов адрес, слушах възхвалите за всички прекрасни неща, които е сторил през живота си, и се почувствах ужасно, задето се опитах да го обвиня за собствените си проблеми. Не исках нищо друго освен да изкупя болката, която му бях причинила. Не спирах да си мисля колко много го обичам и колко зле съм се държала с него. Повече не искам да говоря за лошите неща... Те вече нямат никакво значение.“

Скръбта дезориентира Валери за известно време, но в крайна сметка тя осъзна, че смъртта на баща ѝ не може да промени факта, че се е отнасял зле с нея и като дете, и като възрастна.

Терапията на Валери продължава вече шест месеца и аз съм много щастлива да наблюдавам като увереността в собствените ѝ сили расте непрестанно. Кариерата ѝ на певица все още не е отбелязала напредък, но не защото не полага усилия в тази насока.

ДА ГИ СВАЛИМ ОТ ПИЕДЕСТАЛА

Богоподобните родители създават правилата, произнасят присъдите, налагат наказанията. Когато обожествявате своите родители, живи или мъртви, вие приемате тяхната версия на реалността. Приемате болезнените чувства като част от вашия живот и често ги оправдавате с твърдението, че те ви се отразяват добре. Време е да престанете.

Когато свалите отровните си родители от небето на земята, когато съберете смелост и ги видите в истинската им светлина, едва тогава ще започнете да възстановявате баланса на силите в отношенията си с тях.