Целувката

ЦЕЛУВКАТА

ДАНИЕЛ СТИЙЛ

ПЪРВА ГЛАВА

Изабел Форестър гледаше към градината от прозореца на спалнята в дома си на Рю дьо Гренел, в седми парижки квартал. Вече седем години двамата с Гордън живееха в тази къща, тук бяха родени и двете им деца. Сградата бе построена през осемнадесети век, с високи внушителни бронзови порти откъм улицата, които водеха към вътрешния двор. Крилата на къщата бяха разположени във формата на подкова около градината. Сградата бе стара и хубава, с високи тавани и разкошни прозорци, прекрасни корнизи, а подовете бяха покрити с паркет в топъл конячен цвят. Всичко около Изабел блестеше от чистота, личеше си, че нечия прилежна ръка се бе погрижила за всяка подробност. Изабел ръководеше домакинството с артистичност и прецизност, със здрава, но нежна ръка. Градината бе изящно оформена - белите рози, засадени от нея още преди години, често бяха хвалени, че са най-красивите в Париж. В къщата имаше много антики, които тя и Гордън бяха събирали през годините. Някои бяха купени от Париж, други - донесени от някое пътуване, а част от тях бяха наследени от родителите й.

Всичко в къщата светеше - лакът на паркета и мебелите грееше като нов, среброто бе лъснато до блясък, а кристалните стенни свещници искряха под лъчите на яркото юнско слънце, което се прокрадваше през завесите на спалнята й. Изабел с въздишка обърна гръб на розовата градина. Предстоящото й заминаване този следобед я изпълваше със съмнения. Толкова рядко вече ходеше където и да е било, а и нямаше много поводи за излизане. Затова сега, когато имаше възможност да се откъсне от дома си за малко, изпитваше вина, че ще остави Теди.

Дъщеря й беше заминала с приятели за Португалия предния ден. Софи навърши осемнадесет и през есента щеше да постъпи в университет. Синът на Изабел, Теодор, беше този, който я задържаше вкъщи и така бе вече четиринадесет години. Роден три месеца преждевременно, с увреждания при самото си раждане, в резултат на което дробовете му не бяха развити както трябва, което пък на свой ред бе довело до отслабване на сърцето, Теодор учеше вкъщи и никога не беше ходил на училище. На четиринадесет, той беше прекарал по-голямата част от живота си прикован в леглото или в инвалидната количка, когато се чувстваше слаб, за да може да ходи. При хубаво време, Изабел го закарваше в градината и в зависимост от това, как се чувстваше, той правеше кратка разходка или просто седеше в количката. Духът му обаче бе несломим и очите му заблестяваха в мига, когато майка му влезеше в стаята. Той винаги имаше какво да й разкаже или с какво да се пошегува. Връзката помежду им не можеше да се опише с думи, тя бе издържала на времето, годините и на личните изпитания, пред които се бяха изправяли заедно. На моменти й се струваше, че те бяха двама отделни хора, но с една душа. Тя поддържаше волята му за живот, като му говореше с часове, четеше му и го държеше в прегръдките си, когато той с усилие си поемаше въздух и не можеше да говори, а когато бе по-добре го развеселяваше и го караше да се смее. Теди гледаше на живота през нейните очи. Той й напомняше за крехка птичка с прекършени крила.

Двамата с Гордън бяха обсъждали с много лекари възможността за белодробна трансплантация в САЩ, но заключението на специалистите бе, че той е твърде слаб, за да издържи на операцията и дори на самото пътуване. Рискът беше твърде голям. Светът на Теодор се състоеше от майка му и сестра му и бе ограничен в рамките на елегантната къща на Рю дьо Гренел. Баща му открай време се чувстваше неловко заради болестта му. Около Теди винаги имаше медицински сестри, но майка му беше тази, която се грижеше за него през по-голямата част от времето. От много време вече тя бе изоставила приятелите си, амбициите си и дори и най-незначителния опит за водене на личен живот. Единствените й бягства във външния свят през последните години бяха няколкото излизания с Гордън вечер, но и те се брояха на пръсти. Животът й бе посветен на мисията да поддържа Теди жив и щастлив. Тази задача й пречеше да отделя необходимото време и внимание на дъщеря си, но изглежда че Софи приемаше с разбиране ситуацията, а и Изабел я обичаше не по-малко от Теди . Просто Теди имаше по-голяма нужда от нея. Животът му зависеше от това. През последните четири месеца, още от края на зимата Теодор се чувстваше добре, което позволяваше на Изабел да предприеме това толкова чакано пътуване до Лондон. Предложението дойде от Бил Робинсън и на пръв поглед изглеждаше неосъществимо.

Изабел и Бил се запознаха преди четири години на един прием, даден от американския посланик във Франция, който беше състудент на Гордън от Принстън. Бил се занимаваше с политика и беше известен като един от най-влиятелните мъже във Вашингтон, а вероятно и като един от най-богатите. Гордън й каза, че Уилям Робинсън стои зад избирането на последния президент. Той беше наследил огромно, почти невъзможно за изчисление състояние и бе навлязъл в политиката и властта, която вървеше ръка за ръка с нея, още от младежките си години. Това положение му допадаше, всъщност той предпочиташе да стои в сянка. Бил беше посредник във висшите кръгове на властта, човек, който създаваше силните на деня, но при запознанството им Изабел се впечатли, колко тих и непретенциозен беше той. Когато Гордън и разказа за него, не й се вярваше, че този човек е толкова влиятелен и баснословно богат. Бил беше изключително скромен и сдържан и Изабел веднага хареса това качество у него. С него бе лесно да се отпуснеш, той имаше изненадващо младежки вид и фино чувство за хумор. Тя седя на масата до него и през цялата вечер се наслаждаваше с голямо удоволствие на компанията му. Когато на следващата седмица той й писа, тя беше приятно изненадана, а по-късно той й изпрати книгата с репродукции, за която бяха говорили на вечерята и тя му бе споделила, че я търси от години. Тя беше учудена, че си е спомнил за това при неговите далеч по-важни цели и задачи, и трогната, че си е направил труда да намери книгата и да й я изпрати. Изкуството и редките книги бяха двете големи страсти в живота й.

На онази вечеря двамата не спряха да говорят за поредицата наскоро намерени картини, които бяха изчезнали безследно след укриването им от нацистите, а сега бяха открити в някаква пещера в Холандия. Разговорът им естествено продължи за фалшификации, кражби на произведения на изкуството и накрая за реставрацията, с която тя се занимаваше по времето, когато се запозна с Гордън. Тогава караше стажа си в Лувъра. Преди да се роди Софи и тя да се откаже от работата си, всички бяха единодушни, че Изабел е един много способен и надарен реставратор.

Бил бе запленен от разказите й точно толкова, колкото тя от неговите и през следващите месеци между тях се зароди особено, но стабилно приятелство, поддържано по телефона и чрез писма. Тя на свой ред му изпрати няколко редки книги за изкуство и при следващото си пътуване до Париж, той й се обади и я покани на обяд. Изабел се поколеба, но не можа да устои на изкушението. Това беше един от малкото случаи, в които оставяше Теодор сам по обед. Приятелството им започна преди четири години, когато Теди бе десетгодишен. През тези години то се затвърди и разцъфтя. Той и се обаждаше от време на време, когато приключеше с работата си късно вечер, а при нея бе рано сутрин. Тя му беше казала, че всяка сутрин става в пет, за да се погрижи за Теди . Изминаха шест месеца, преди той да я попита дали Гордън няма нищо против той да й се обажда по телефона. Всъщност, Гордън не знаеше. Приятелството й с Бил се превърна в нейното тайно съкровище, което тя ревниво пазеше само за себе си.

- Защо да има нещо против? - учуди се тя. Не искаше Бил да престане да й се обажда. Разговорите им й доставяха огромно удоволствие, имаха толкова много общи интереси. По някакъв странен начин той се превърна в единствената й връзка с външния свят. Приятелите й бяха престанали да я търсят още преди години, защото тя не разполагаше с времето си, погълната от денонощните грижи за Теди. Тя си имаше своите основания до държи Гордън в неведение за телефонните си разговори с Бил. Когато му спомена за книгата от Бил, Гордън я погледна изненадано, но не каза нищо. След като не прояви никакъв интерес, тя реши да не му казва за телефонните обаждания. Щеше да й е трудно да му обясни, а всъщност те бяха съвсем невинни. Нещата, за които си говореха не бяха лични, нито неуместни. Никой от тях не споделяше интимни подробности, а в началото и двамата рядко говореха за съпрузите си. Бил просто бе един приятелски глас, който долиташе неочаквано в тъмните часове на ранната утрин. А тъй като телефонът не звънеше в спалните нощем, Гордън никога не го чуваше. В действителност тя подозираше, че той не би одобрил това приятелство, ако знаеше, и това беше причината тя да не му каже досега. Не искаше да губи ценните моменти, когато разговаряше с Бил, нито приятелството помежду им.

Отначало Бил й звънеше всяка седмица, но постепенно обажданията зачестиха. Двамата обядваха заедно една година след запознанството си. Веднъж, когато Гордън бе заминал по работа, Бил я изведе на вечеря. Вечеряха в едно тихо бистро близо до къщата и когато Изабел се прибра, с учудване забеляза, че отдавна минаваше полунощ. Чувстваше се като увехнало цвете, окъпано от дъжда, под лъчите на слънцето. Нещата, за които си говориха подхранваха духа й, а обажданията и редките им срещи я поддържаха. С изключение на децата си, Изабел нямаше с кого да говори.

Гордън ръководеше най-голямата американска инвестиционна банка в Париж и заемаше този пост от години. На петдесет и осем, той бе седемнадесет години по-възрастен от Изабел. Още преди години двамата бяха започнали да се отчуждават. Изабел го усещаше и смяташе, че Теди е причината за това. Гордън не понасяше усещането за неизменна болест, надвиснало над детето като дамоклев меч, който всеки момент можеше да се стовари върху него. Той не си позволяваше да се сближи с Теди. Отвращението му от болестта на Теди бе толкова крайно, че граничеше с фобия. Самият Теди остро усещаше отношението на баща си и като по-малък си мислеше, че Бил го мрази. Когато стана по-голям, видя нещата от различен ъгъл. Още преди да навърши десет, той разбра, че баща му се бои до смърт от заболяването му и единствения начин да избяга от него беше, като го отбягва почти напълно и се прави, че синът му не съществува. Теди не таеше лоши чувства към него, говореше открито за баща си пред Изабел с такъв копнеж, сякаш говореше за страна, която би искал да посети, но знаеше, че това никога нямаше да стане. Синът и бащата бяха чужди един за друг - двама непознати, които сякаш никога не бяха се срещали. Гордън напълно беше изключил момчето от живота си и влагаше цялата си енергия в работата, както бе правил винаги, като стоеше настрана от живота у дома и от съпругата си. Единственият член от семейството, към когото бе поне малко привързан, беше Софи. По характер тя приличаше повече на него, отколкото на майка си. Софи и Гордън споделяха много от възгледите си към живота и притежаваха определена студенина във външния си вид и излъчване. В случая на Гордън това се дължеше на усилието да издигне стена между себе си и по-емоционалната страна на живота, която според него бе проява на слабост и не му подхождаше. В случая на Софи, тя сякаш беше наследила тази особеност, която баща й беше изградил в себе си. Дори като бебе, тя бе по-малко обичлива от брат си и преди да потърси помощ от когото и да било, особено от Изабел, тя предпочиташе да се оправи сама. Студенината на Гордън при нея се изразяваше като независимост и някакъв вид сдържана гордост. Изабел понякога се питаше дали поведението й не бе инстинктивна реакция на нуждата на брат й от непрекъснати грижи, които поглъщаха по-голямата част от времето на майка им. За да не чувства липсата на нещо, с което не можеше да разполага, тя бе убедила сама себе си, че не се нуждае от никого и от нищо. Тя почти не споделяше тайните си с Изабел и никога не говореше за чувствата си, ако можеше да го избегне, което и правеше в повечето случаи. Ако изобщо споделяше с някого, то го правеше с приятелите си. Изабел хранеше надеждата, че някой ден, когато Софи порасне, двете ще намерят допирни точки и ще станат приятелки. Но засега отношенията й с единствената й дъщеря не бяха лесни.

От друга страна, студенината на Гордън към жена му бе много по крайна. Дистанцирането на Софи от майка й можеше да се разтълкува като опит за самостоятелност и за разграничаване от брат й, който имаше постоянна нужда от грижи и внимание. В нейния случай поведението й изглеждаше почти като опит да докаже, че няма нужда от времето и енергията, която майка й не можеше да й отдели заради болестта на Теди. В случая на Гордън, причината за поведението му се коренеше далеч по-надълбоко. На моменти Изабел имаше усещането, че той изпитва силно негодувание към нея и жестокия обрат на съдбата, която беше ощетила сина им, за което той очевидно я винеше.

Гордън имаше безстрастен поглед върху действителността и по принцип наблюдаваше живота от безопасно разстояние, сякаш желаеше да следи играта но не и да я играе, за разлика от Теди и Изабел, които влагаха страст във всичко, до което се докоснеха и не се страхуваха да я изразят. Искрата, която майката и синът споделяха, поддържаше Теди жив през годините на безкрайно страдание. Отдадеността на Изабел към сина им отдавна бе отчуждила Гордън от нея. Той бе преустановил емоционалната им близост почти от мига, когато се роди Теди. Години, преди тя да се запознае с Бил, Гордън се бе изнесъл от общата им спалня. Обяснението му тогава беше, че тя си ляга много късно и става прекалено рано, с което му пречи да се наспива. Само че тя бе усетила много точно, че зад решението му се криеше нещо много повече. Не желаейки да влошава отношенията помежду им и да се кара с него, тя никога не събра смелост за открит разговор. От години беше наясно, че чувствата на Гордън към нея първоначално бяха отслабнали, а накрая съвсем бяха изчезнали.

Изабел дори не можеше да си спомни кога за последен път се бяха докосвали, целували или правили любов. Такъв беше животът й и тя го приемаше. Действителността я научи да живее без любовта на съпруга си. Преди често си мислеше, че той не само свързва болестта на Теди с нея, но и я обвинява, макар лекарите да й бяха обяснили, че тя не е виновна за неговите недъзи и преждевременно раждане. Двамата с Гордън всъщност никога не бяха обсъждали проблема открито и тя не можеше да снеме от плещите си товара на неговите неизречени обвинения. Не можеше да се освободи от това усещане и от съзнанието за тяхното съществуване. Сякаш самото присъствие на Изабел напомняше на Гордън за болничната стая на сина му и както бе отхвърлил Теди още от самото му раждане, само заради ужаса от недостатъците и болестта му, така накрая беше отхвърлил и Изабел. Той бе издигнал стена между себе си и жена си, за да се отдели от усещането за болест, което ненавиждаше. Още от дете не можеше да понася проявите на слабост. Стената помежду им беше непробиваема, макар че отначало Изабел бе правила опити да я преодолее. Опитите й да разтопи ледовете след раждането на Теди бяха напразни, защото Гордън не пожела да направи усилие да се промени и накрая тя прие самотата и огромната празнота, която се отвори между тях, като нормален начин на живот.

Гордън открай време беше студен и прагматичен по природа. За него казваха, че е безпощаден в работата си и много сдържан в отношенията си с хората, но въпреки това първоначално той бе много мил и любящ с нея. Тя възприемаше неговата сдържаност почти като предизвикателство, защото това качество й бе непознато. Именно заради това всяка спечелена усмивка, всеки мил жест й се струваха като победа и то скъпа, защото той не показваше топлота към никого другиго. Тогава тя бе много млада и заинтригувана от личността му. Той изглеждаше толкова опитен, образован и така властен в нейните очи. Гордън беше човек, който контролираше напълно живота си. А и самата Изабел му допадаше по много причини, което го караше да смята, че тя би била идеална съпруга. Нейният произход, разбира се, аристократичното й потекло и име, връзките й в обществото, които му помогнаха в банковата кариера. Семейството й беше загубило състоянието си още преди години, но продължаваше да упражнява влияние в политическите и социални кръгове, което не бе без значение за него. Бракът му с нея даде тласък на кариерата му - факт, който той не можеше да пренебрегне. Като допълнение към впечатляващия й произход, в нея имаше някаква детска наивност, която бързо намери път към сърцето му.

Независимо от предполагаемите задни цели, които стояха зад избора на Гордън, Изабел притежаваше чар и мило излъчване, на които нито един мъж не би могъл да устои. Тя бе състрадателна, добра, лишена от всякакво лукавство. От друга страна, впечатляващият стил на Гордън, значителното внимание, което проявяваше към нея и изисканите му маниери, с които я ухажваше, я караха да го възприема като някакъв герой. Тя бе запленена от интелигентността му, впечатлена от влиянието и успехите му, а и Гордън ловко използва предимството, че е по-голям от Изабел със седемнадесет години и много добре знаеше какво да каже и да направи, за да спечели сърцето й. Дори семейството й се впечатли, когато той й предложи брак. За тях беше очевидно, че Гордън ще бъде идеалният съпруг, който ще й осигури много добър живот, или поне така си мислеха те. Въпреки репутацията му на безмилостен в делата на банката, той изглеждаше безкрайно мил към дъщеря им, макар в последствие да се оказа, че нещата не стоят точно така.

По времето, когато Изабел се запозна с Бил Робинсън, тя вече бе една самотна жена, която бдеше денонощно край нелечимо болното си дете, със съпруг, който почти не благоволяваше да разговаря с нея - жена, която водеше необичайно уединен начин на живот. Понякога гласът на Бил бе единственият й контакт с друг възрастен, освен с лекаря или сестрата на Теди . Изглежда той беше единственият човек на този свят, който бе искрено загрижен за нея. Гордън много рядко я питаше как е, ако изобщо се сетеше да я попита. В най-добрия случай, след настояване от нейна страна, той споделяше, че излиза на вечеря или заминава по бизнес на другия ден. Отдавна вече не й разказваше как е минал денят му. Оскъдните им разговори само засилваха чувството, че вече не е част от живота му. Часовете, прекарани в разговори с Бил й отваряха врата към един по-широк и богат свят. За Изабел те бяха като глътка свеж въздух, спасително въже, за което тя се държеше в мрака на нощите. Бил се превърна в близък приятел, а Гордън не беше нищо повече от един непознат.

При един от ранните им сутрешни разговори, на втората година от приятелството им, Изабел сподели с Бил нарастващото усещане за отчуждението си към Гордън. Теди не се чувстваше добре от няколко седмици и тя бе капнала от умора, беше изтощена и в уязвимо състояние на духа, депресирана от студенината на Гордън предната вечер. Той й беше казал, че грижите й за Теди са губене на време, че той и без това ще умре не след дълго, това било очевидно за всички, затова било по-добре тя да се примиряла с неизбежното. Най-накрая той бе казал, че смъртта на момчето ще е облекчение за всички тях. През онази сутрин Изабел разказа на Бил всичко това със сълзи в гласа, ужасена от грубостта на бащата на сина й и от жестокостта, проявена към самата нея.

- Мисля, че Гордън се чувства силно засегнат, задето през всичките тези години вниманието ми е погълнато почти изцяло от Теди. Не прекарвам достатъчно време с него. - Тя се опитваше да му отделя време, но знаеше, че той го счита за недостатъчно. Гордън отдавна бе успял да й внуши чувството, че се е провалила като съпруга. Доверието, с което тя приемаше думите на съпруга си за чиста монета, предизвикваше гняв у Бил.

- Изабел, при тези обстоятелства е съвсем естествено Теди да бъде на първо място - каза нежно Бил. От месеци той търсеше лекари с надеждата, че ще открие някакво чудодейно лечение за Теди, но лекарите, с които се консултира, не казаха нищо обнадеждаващо. Според Изабел детето имаше прогресиращо заболяване, което увреждаше сърцето. Белите дробове не работеха добре и всичките му жизнени системи бавно влошаваха функциите си. По мнението на специалистите би било чудо, ако оцелееше до двадесетата си година. Тази прогноза късаше сърцето на Бил. След всичко, на което бе подложена Изабел, някой ден я очакваше още по-тежко изпитание.

През следващите няколко години приятелството им се задълбочи. Водеха дълги разговори по телефона, Изабел му пишеше дълги философски писма, особено през нощите, в които будуваше край леглото на Теди. Теди отдавна се бе превърнал в център на живота й, което отчужди не само Гордън от нея, но и Софи, която не един път недоволстваше остро по този повод. Тя неведнъж обвиняваше майка си, че я е грижа единствено за брат й. Единственият човек, с когото Изабел можеше да говори за проблемите си, беше Бил.

Споделените мигове стояха много над всекидневието им, напрежението на политическата сцена сякаш се стопяваше във въздуха, когато той разговаряше с нея. А що се отнася до Изабел, тя се пренасяше във време и място, където Теди не беше болен, Гордън не я отхвърляше, а Софи никога не се гневеше. Като че ли някой я измъкваше като с магическа пръчица от живота, който водеше и я отвеждаше на място, където се намираха всички любими някога за нея неща. Чрез Бил тя погледна на живота от различен ъгъл, двамата бърбореха с лекота и се смееха на шегите си. Понякога той говореше за себе си, за приятелите, които обичаше, а от време на време споделяше по нещо за жена си и двете си дъщери, които учеха в колеж. Тридесет години след женитбата си на двадесет и две годишна възраст, от брака му беше останала само фасадата. Синди, жена му, бе започнала да мрази света на политиката, хората, с които съпругът й се срещаше, нещата, които Бил правеше, светските и обществени места, на които трябваше да присъстват и времето, прекарано от Бил в пътуване. Тя ненавиждаше и политиците, и Бил, задето е посветил живота си на тях.

След като момичетата заминаха в колеж, Синди се отдаде на срещи с приятелите си в Кънектикът, ходене по партита и игра на тенис. За нея нямаше значение, дали Бил е част от този живот. Тя беше престанала да изпитва чувства към него още преди години, водеше свой собствен живот, не и без да изпитва известна горчивина към него. Тридесет години го бе наблюдавала да се прибира и заминава, да пренебрегна нещата, на които тя държеше заради политиката. Никога го нямаше на празниците, на рождените дни и завършването на училище на децата. Той вечно готвеше някой кандидат за избори. През последните четири години той беше постоянен гост в Белия дом. Това отдавна вече не я впечатляваше и тя със задоволство му показваше колко много се отегчава. Нещо по-лошо, наред с презрението към кариерата, тя отхвърляше и мъжа. Каквото и да беше имало между тях, то вече не съществуваше. Миналата година Синди си бе направила лифтинг на лицето. Бил знаеше, че през годините тя поддържаше дискретни любовни връзки. Това беше нейното отмъщение за единственото неблагоразумие, проявено от него преди десет години с жената на един конгресмен - това не се повтори никога повече, но Синди не познаваше прошката.

За разлика от Изабел и Гордън, той и Синди все още споделяха едно легло, но съвсем спокойно биха могли да не го правят. От години не правеха любов. Сякаш тя се гордееше от факта, че съпругът й вече не я привлича сексуално. Синди бе в добра форма, имаше постоянен тен, косата й с годините ставаше все по-руса и тя бе почти толкова хубава, колкото преди тридесет години, когато Бил се ожени за нея, но в нея имаше някаква студенина, която не се виждаше, а по-скоро се усещаше. Стената между тях не можеше да се измери, а и той не правеше опити да я събори. Бил влагаше енергията си в работата, а когато имаше нужда да си изплаче мъката пред някого или да се пошегува, Изабел беше насреща. Само пред Изабел си позволяваше да признае колко е уморен или обезсърчен. В Изабел имаше някаква нежност, каквато никога не бе намирал у жена си. У Синди беше харесал жизнерадостния й характер, външния й вид, енергията и палавото й чувство за хумор. Когато бяха по-млади, той се забавляваше много в компанията й, а сега се питаше, ако изчезне от лицето на земята някой ден, дали тя щеше да усети липсата му. Също като майка си, дъщерите му се държаха любезно и възпитано, но всъщност бяха безразлични към него. Когато се връщаше от пътуване, държаха се с него като неочакван посетител, но Бил имаше усещането, че е чужд в дома си. Приличаше на човек без родина. Сякаш нямаше корени. Ала късче от сърцето му бе останало далеч в Париж, в къщата на Рю дьо Гренел. Никога не беше казвал на Изабел, че я обича, нито тя на него, но от години се чувстваше дълбоко свързан с нея. А и самата Изабел силно му си възхищаваше.

Външно чувствата, които Бил и Изабел изразяваха един към друг не бяха нещо повече от приятелски. Никой от двамата вътрешно не си признаваше, че изпитва нещо повече от възхищение към другия или нещо повече от удоволствието на забравеното изкуство да разговаряш. Само че Бил бе забелязал през тези години, че когато писмото й закъснееше, той се притесняваше, а когато Изабел не можеше да говори по телефона заради влошаване на състоянието на Теди или бе отишла някъде с Гордън, тя му липсваше. Много повече, отколкото би признал сам пред себе си. Изабел се бе превърнала в опора - човек, на когото можеш да се довериш и да разчиташ. Тя на свой ред изпитваше същото към него. Той беше единственият човек освен четиринадесетгодишния й син, с когото можеше да разговаря. С Гордън никога не бяха говорили така, както с Бил.