Филип Марлоу отново в действие

СЪВЪРШЕНОТО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ

МАКС АЛЪН КОЛИНС

1935

Тя беше първата филмова звезда, за която съм работил, но не бях особено впечатлен. Ако можех толкова лесно да се впечатлявам, по-скоро би ме впечатлил самият Холивуд. А след като видях начина, по който Холивуд показваше на така наречения голям екран моята професия, Холивуд вече не можеше да ме впечатли.

От друга страна, Долорес Дод бе най-красивата жена, пожелала някога да наеме моите услуги, и това наистина ме впечатли. Искам да кажа, че когато ми позвъни онзи октомври и ме покани в нейното „Тротоарно кафе“, скътано под високите каменни стени на „Монтемар Виста“, тръгнах единствено с въпроса дали ще е толкова красива от плът и кръв, колкото бе от целулоид.

Същата сутрин потеглих по крайбрежната магистрала „Пасифик Коуст“. Времето бе ясно и студено. Над необятната искряща морска шир бе надвиснало чисто синьо небе. Пеликаните играеха на гоненица с прибоя. Между мен и хоризонта кръстосваха яхти с големина на детски корабчета. Имах чувството, че само да протегна ръка и ще взема една от тях, ще я повъртя и разгледам, може би ще я подуша като Кинг Конг, опипващ с почуда бельото на Фей Рей.

„Тротоарното кафе“ на Долорес Дод, както го рекламираше табелата на хълма, представляваше нещо като просторна двуетажна хасиенда, голяма колкото акостирал луксозен лайнер. Над централния сводест вход подобно на маяк се издигаше триетажна кула. Нямаше много коли. Нямаше още десет сутринта, значи беше още рано за тълпата обядващи, да не говорим за коктейлите на Марлоу.

Чакаше ме в общо взето празната зала за коктейли. Масивните дървени греди в типично испански стил се състезаваха с хрома и кожата на мебелировката и хрома и стъклото на бара. Резултатът бе равен. Беше пищна руса жена, с повече чупки от завоите по магистралата, но с точно необходимия брой хълмове и долчинки по тялото. Облечена в плътно прилепнала снежнобяла рокля, тя седеше на един от столовете до бара, кръстосала боси крака. Не твърдя, че нямаше по-хубави от нейните крака на света, но просто не бих могъл да предложа доказателства в полза на противното твърдение. Не съм чак толкова добър детектив.

– Филип Марлоу? – попита тя с усмивка, която в комбинация с трапчинките по бузите ѝ накара цялото ѝ лице да засияе, също света, че дори и мен. Без да помръдва от мястото си, ми протегна непринудено и същевременно царствено ръка.

Поех я, колебаейки се дали да я целуна, дали да се ръкувам, или пък просто да я сложа в книга като хербарий и да си я взема за спомен. Погледнах я леко притеснен. Беше толкова красива, че не знаех къде да гледам или по-скоро ми се струваше, че където и да погледна, все ще сгреша. Не знаех какво да правя.

Имаше бледа нежна кожа и платиненоруса коса. В пресата я наричаха сладоледената блондинка. Вече знаех защо.

Погледът ми най-сетне стигна до очите ѝ. Бяха сини, сини като метличина, с дълги извити мигли. Но бяха и най-тъжните очи, които бях виждал. Усмивката замръзна на лицето ми, сякаш гледах Медуза, а не двайсет и девет годишна бивша учителка от Масачузетс, спечелила конкурс за таланти.

– Какво ви е? – попита тя. После потупа с ръка стола до себе си.

Седнах и казах:

– Нищо. Просто за пръв път имам за клиент филмова звезда.

– Разбирам. Препоръчаха ви от много високо място.

– Така ли?

Говореше с нисък гърлен глас, който излизаше леко и естествено – беше онова, което Мей Уест би могла да бъде, ако не беше пародия.

– Обади се един приятел от кабинета на областния прокурор. Каза ми, че са ви уволнили оттам за прекомерна честност.

– Всъщност предпочитам да си мисля, че аз съм ги напуснал. И не желая да гледам на себе си като на прекалено честен.

– О?

– Просто честен колкото е необходимо.

Последното наистина я разсмя и тя оголи по-бели от мъниста зъби.

– Мога ли да ви предложа нещо за пиене, господин Марлоу?

– Малко е рано.

– Да, знам. И все пак желаете ли нещо?

– Разбира се.

– Нещо специално?

– Всичко, в което няма малко книжно чадърче, е добро.

Подаде ми ръжено уиски и взе същото и за себе си. Харесвам това в жените.

– Чували ли сте за Леърд Брюнет? – попита тя, сядайки пак на високото столче.

– Чувал съм – отговорих. – Никога обаче не съм го срещал.

– Какво знаете за него?

Вдигнах рамене.

– Комарджия от класа. Има казина из цяла Южна Калифорния. И броят им нараства с всеки изминал ден.

Тя щракна във въздуха дългия си лакиран нокът, сякаш да прогони някаква буболечка.

– Може би сте забелязали кулата над моя ресторант.

– Разбира се.

– Живея на втория етаж, а кулата над него е достатъчно просторна.

– Искате да кажете достатъчно просторна за казино.

– Точно така – кимна тя. – Вече няколко пъти Брюнет се опитва да ме работи. Досега го отпращах. От друга страна, това казино би спечелило дори само с местоположението и клиентелата ми.

– Справяте се достатъчно добре в рамките на закона. Защо са ви неприятности?

– Съгласна съм. И най-малкият проблем със закона би прераснал в скандал. На Холивуд му липсва само още един скандал. И без това предстои делото на Бъзби Бъркли. – Популярният директор и хореограф, създател на множество пикантни фантасмагории, бе обвинен в убийство на трима пешеходци при шофиране в пияно състояние недалече от това кафе. – Но сега – процеди тя през нервно стиснатите си устни – започ­нах да получавам писмени заплахи.

– От Брюнет ли?

– Не. Но някой се опитва да ме заплашва. Принуждават ме да плащам на Арти Луис, известния музикант. Знаете ли го?

– Но защо на него?

– Брюнет го държи в ръцете си. Комарджийски дългове. Навремето ние с Арти излизахме. Сега живее в Сан Франциско.

– Разбирам. Говорихте ли с полицията?

– Не.

– Защо?

– Не бих искала да въвличам Арти в неприятности.

– А говорихте ли с Арти?

– Да. Твърди, че не знае нищо. Не иска парите ми. Изобщо не желае да има нещо общо с мен – имал си нова приятелка.

Бих искал да видя момичето, заради което някой би забравил Долорес Дод.

– Та значи – казах, – искате да разследвам случая. Мога ли да видя бележките, с които ви изнудват?

– Не. – Тя заплашително разлюля платинените си къдрици. – Изгорих ги заради Арти.

– Е, тогава за какво, по дяволите, съм ви притрябвал?

– Мисля, че ме следят. Имам нужда от телохранител.

Противопоставих се на инстинкта да подметна нещо остроумно и маскирах гладния си поглед. Беше хубава жена и е излишно да споменавам, че имаше такова тяло, за което дори честен детектив е готов да плати, стига да му разрешат да го охранява. Признавам обаче, че имах нужда от хонорара.

– Двайсет и пет на ден плюс разходите – казах.

– Съгласна съм. Ще се храните с каквото си пожелаете тук, в кафето. Същото се отнася и за напитките. Консумацията ви ще бъде на кредит, аз ще го оправям.

– Страхотно – захилих се аз. – От известно време се чудех дали в моя занаят е възможно да имаш странични доходи.

– Можете да ми станете шофьор.

– Ами...

– Какъв е проблемът, господин Марлоу?

– Имам разрешително за частен детектив и за носене на оръжие. Нямам обаче професионална книжка.

– Достатъчна е и любителска. – Тя игриво сви устни. – Какъв всъщност е проблемът, господин Марлоу?

– Не нося униформа. Държа на цивилното облекло.

Тя се усмихна, явно поразвеселена.

– Е, щом толкова държите на достойнството си... но ще ми разрешите да ви поръчам няколко нови костюма. Ще ги включа в сделката.

– Добре – отговорих аз.

Така през следващите два месеца тя стана моят единствен клиент. Шест дни седмично – от понеделник до събота – работех за нея. В неделите, слава богу, Марлоу и Дод си почиваха. Возех я с нейния яркочервен пакард – създаден точно за блондинки с развени от вятъра буйни коси и накичени с перли. Тя, разбира се, седеше отзад. През повечето дни я карах до студията „Хал Роуч“, където снимаше мюзикъл с Лаурел и Харди. Свивах се в някое тъмно ъгълче на студията и наблюдавах всяко нейно движение под прожекторите. С черна перука, дантелена блузка и дълга прилепнала циганска пола Долорес приличаше на непослушно момиче, което водите при майка му, и ако тя не го поиска, ами – да върви по дяволите... Майката, разбира се.

Вечерите поемаше по клубове – предимно „Трокадеро“ и „Ел Мокамбо“. Изчаквах я, седнал на някое питие, да се накани да тръгне за дома с някого. Някои от тези приятелчета бяха просто нагли типове и тя буквално правеше рекламна услуга на студията, появявайки се пред хора с тях. Един-двама от другите останаха да преспят.

Не обичам да разнасям клюки, но тази история изоб­що не може да бъде разказана, ако не споделя едно нещо: Долорес не подбираше много. По-късно разни хора покрай другите неща се опитаха да я обвинят в алкохолизъм и употреба на наркотици. Празни приказки, разбира се. Долорес просто си бе добра душа. Природата я бе надарила и тя щедро споделяше чара си с другите.

– Марлоу – обърна се тя към мен една вечер в началото на декември, когато както обикновено я изпращах до входната врата на кафето, – мисля, че ми харесваш.

Прибираше се съвсем сама след някакво парти, на което бе отишла по молба на Луела Парсънс уж като приятелка на някакъв холивудски комик. Та, казвам, беше сама, ако изключехме мен.

Плъзна ръка по кръста ми. Лъхаше на алкохол, но и аз миришех. Никой от нас обаче не бе пиян. Изглеж­даше окъпана в лунна светлина и „Шанел номер 5“. Целуна ме и впи меки и сочни устни в мен.

– Не. Съжалявам – отдръпнах се аз.

Тя примигна.

– Какво има?

– Плащаш ми да върша работа, а не... Просто си самотна тази вечер.

Погледът, който обикновено отбягвах заради вечно стаената в него тъга, изведнъж проблесна.

– А ти, копеле, не се ли чувстваш самотен понякога?

Преглътнах и отговорих:

– Никога.