От прахта родени

ПРОЛОГ

КРАСАВИЦАТА Е ТУК

На тавана, където напролет дъждът нежно галеше покрива и където се усещаше снежната мантия навън, на няколко сантиметра разстояние в декемврийските нощи имаше една хиляди пъти прабаба. Тя не беше жива, нито завинаги мъртва, нея... просто я имаше.

И сега, когато предстоеше Великото събитие, когато настъпваше Великата нощ, когато всеки момент щяха да избухнат фойерверките на Завръщането, трябваше да ѝ се отиде на гости!

– Готова ли си? Идвам! – тихо извика Тимъти под потрепващия капак на тавана. – Да!

Тишина. Египетската мумия не помръдваше.

Тя стоеше опряна в тъмния си ъгъл като стара сушена слива или като зарязана дъска за гладене, цялата на изгорени петна, със завързани на съсухрената гръд ръце, пленница на времето, с тъмносини лазуритени очи под зашитите с конец клепачи, и устните ѝ и спаруженият ѝ език нашепваха за всеки час от всяка изгубена нощ преди четири хиляди години, когато тя, дъщерята на фараона, облечена във фин лен и мека коприна, с пламтящи по китките накити, бе тичала из мраморните градини, за да види как пирамидите изригват в огнения египетски въздух.

Тимъти повдигна прашния капак и викът му огласи среднощния свят на тавана.

– О, Красавице!

От древните устни на мумията се посипаха невидими прашинки.

– Вече не съм красавица!

– Тогава баба.

– Не съм и просто баба – разнесе се прошепнатият отговор.

– Хиляди пъти прабаба?

– Така е по-добре – въздъхна в смълчания въздух старческият глас. – Вино?

– Вино. – Тимъти показа малката бутилка.

– Откога е, малкият? – промълви гласът.

– Отпреди Христа, прабабо.

– Колко години?

– Две хиляди, близо три хиляди преди Христа.

– Чудесно. – От съсухрената усмивка заваля прах. – Ела насам.

Тимъти се запровира през купчините папируси и се приближи до онази, която вече не беше Красавица и чийто глас все още бе невероятно прекрасен.

– Малкият? – попита съсухрената усмивка. – Страх ли те е от мен?

– Да, прабабо.

– Навлажни ми устните, малкият.

Той протегна ръце и капна съвсем мъничко вино върху устните. Те затрепериха.

– Още – прошепна тя.

Втора капчица вино докосна прашната усмивка.

– Още ли те е страх?

– Не, прабабо.

– Седни.

Той се настани върху капака на една кутия с изображения на воини и богове с кучешки муцуни или с лъвски глави.

– Защо си дошъл? – изхриптя гласът под ведрото сухо лице.

– Утре е Великата нощ, прабабо, нощта, която чакам цял живот! Семейството, нашето Семейство пристига, долита със самолети от целия свят! Кажи ми, прабабо, как е започнало всичко, как е била построена тази къща, откъде сме дош­ли и...

– Стига! – тихо извика гласът. – Трябва да си спомня хиляди дни. Трябва да се гмурна в дълбокия кладенец. Тишина?

– Тишина.

– И тъй – разнесе се шепотът отпреди четири хиляди години, – ето как беше...

1.

ГРАДЪТ И НЕГОВОТО МЯСТО

Отначало, каза хиляди пъти прабабата, имало само място в обширната тревиста равнина и хълм, на който нямало абсолютно нищо освен още трева и едно дърво, криво като черна мълния, и на това дърво не растяло нищо, докато не дошъл градът и не се появила Къщата.

Всички знаем как градовете набират нужда по нужда, докато сърцата им изведнъж не затуптяват и не започват да изпомпват хората към техните местоназначения. Но как, питате вие, се появяват къщите?

Истината е, че един пътуващ за Далечния запад дървар се облегнал на дървото и предположил, че сигурно си расте там още отпреди Иисус да реже греди и да рендосва дъски в бащината си работилница или Пилат Понтийски да си измие ръцете. Дървото, казвали някои, призовало Къщата от хаоса на бурите и странстванията на Времето. Щом се появила там, тя дълбоко вкоренила избите си в китайските гробища. Къщата била толкова великолепна – с фасада, за последен път виждана в Лондон, – че фургоните, които възнамерявали да прекосят реката, започнали да се колебаят и семействата решили, че щом това пусто място е достатъчно подходящо за папски палат, царствен паметник или замък на кралица, едва ли има причина да го напуснат. И така, фургоните спрели, конете били напоени и когато се озърнали, семействата видели, че и обувките, и душите им са пуснали корени. Толкова ги била поразила Къщата, която се издигала до дървото със ствол като мълния, че се страхували да не ги преследва в сънищата им, ако я напуснат, и да им провали удоволствието от всички очакващи ги нататък места.

И така, първо се появила Къщата и нейното появяване станало предмет на нови легенди, митове и пиянски небивалици.

Изглежда, че над равнините се надигнал вятър и донесъл себе си лек дъждец, а той се превърнал в буря, която се развихрила със страшна сила. От полунощ до зори ураганът помел всичко подвижно между градовете фортове в Индиана и Охайо, оголил горите в Северен Илинойс, стигнал до все още нероденото място, утихнал и като с ръка на невидим бог струпал дъски и керемиди, строителен материал, който оживял и много преди изгрев-слънце се оформил в нещо, мечтано от Рамзес, но довършено от Наполеон, избягал от сънуващия Египет.

Имало достатъчно греди, за да стигнат за покрива на катедралата „Свети Петър“, и достатъчно прозорци, за да ослепят ято отлитащи на юг птици. Имало веранда, която отвсякъде заобикаляла къщата. Зад прозорците имало цял лабиринт от стаи, достатъчни за все още неродени отделения, взводове, батальони и легиони, но обитавани от обещанието за тяхното идване.

И така, Къщата била довършена и покрита, преди звездите да се стопят в светлина, и дълги години се издигала сама на върха на своя хълм, кой знае защо, без да може да призове бъдещите си деца. Във всяка цепнатина трябвало да има мишка, щурец – във всяко огнище, дим – в многобройните комини, и почти човешки същества, зъзнещи на всяко легло. И също: бесни кучета на двора, живи капчуци на покрива. И всичко това очаквало някакъв мощен гръм от отдавна стихналата буря да извика: „Начало!“.

И накрая, след дълги години, това наистина се случило.