Битката

ВЪВЕДЕНИЕ

Из: Шейн Хоър

Светоний : Описание на Рим

(Ню Йорк, „Адвантидж Прес“, 1979)

ГЛАВА СЕДМА: ПЪРВИ ВЕК ОТ НАШАТА ЕРА

„... в крайна сметка именно класическата творба на Светоний „За цезарите“ ни дава най-ясна представа за дворцовия живот в имперски Рим. Това четиво до голяма степен напомня на съвременна сапунена опера, като се имат предвид описаните от Светоний страсти, жестокости, интриги и многобройни insidiae – т.е. заговори, които са доминирали живота в присъствието на императора...“ (стр. 98)

„... немаловажен сред тях е бил Домициан , който, макар да е бил добре известен със своите спонтанни екзекуции на продажни метреси, ни дава може би най-бруталния пример на римска интрига – историята с Квинт Аврелий.

Знаменит бивш капитан от римската армия, който се издигнал в Сената при владичеството на Домициан, Аврелий явно загубил благоразположението на императора през 87 година от нашата ера. Първоначално назначен от Домициан да му помага във военните дела, Аврелий бил също и плодовит писател, който не само съветвал Домициан по въпроси от военната стратегия, но и чинно записвал тези съвети в собствените си дневници. По-голямата част от тези ръкописи са оцелели до наши дни непокътнати, със съответните дати по тях.

През 87 година от нашата ера писанията на Аврелий обаче изведнъж спират.

Всякаква кореспонденция между сенатора и императора е прекратена. В личните дневници на Аврелий няма повече бележки. От тази година нататък в документите на Сената въобще не се споменава за Аврелий.

Квинт Аврелий изчезва.

Някои историци са на мнение, че Аврелий – който се появявал в Сената в пълно бойно снаряжение – просто е изгубил благоразположението на Домициан, докато други предполагат, че Аврелий е бил разкрит да заговорничи...“ (стр. 103)

Из: Доналд Фриър

От Средновековието до съвременността: Европа 1010–1810

(Лондон, „У. М. Лори & Ко“, 1963)

„... при това житните въстания в Корнуол са дребно вълнение в сравнение с размириците, които обхванали едно малко земеделско общество в Уест Хампшир през пролетта на 1092 година.

Историците отдавна търсят обяснение за съдбата на сър Алфред Хейс, господаря на Палмърстън, чието изчезване през 1092 година нарушило цялото феодално равновесие в неговото малко аграрно стопанство в Уест Хампшир...“ (стр. 45)

„... Най-загадъчният аспект от цялата история е, че ако Хейс е умрял внезапно (да речем, от холера или от каквото е върлувало тогава по тези места), защо неговата смърт не е записана в регистъра на местната църква, както се прави винаги? Един толкова изтъкнат с бойните си подвизи воин и човек с такова обществено положение не може да не бъде вписан в регистъра. Тъжният факт е, че тъй като не било намерено тяло, не била вписана и смъртта.

Пишейки след изчезването на своя господар, абатът на Уест Хампшир отбелязва, че освен при наложителните военни походи сър Алфред никога не напускал Уест Хампшир и че в дните непосредствено преди изчезването си бил забелязан да си върши работата, както обикновено. Странно е, пише абатът, че тук имаме един човек, за когото е записано, че е роден, но който официално никога не е умирал.

Като оставим настрана всички средновековни легенди за вещици и намеса на нечисти сили, фактите са доста ясни: през пролетта на 1092 година сър Алфред Хейс просто е изчезнал от лицето на земята.“ (стр. 46)

ПРОЛОГ

Ню Йорк

30 ноември, 02:01

Майк Фрейзър се притисна до черната стена на тунела и стисна клепачи. Мотрисата на метрото с тътен профучаваше пред него. Мръсотията и прахта, вдигнати от летящия влак, набодоха лицето му като стотици иглички. Болеше го, но той не обръщаше внимание. Беше почти стигнал.

И изведнъж, също толкова бързо, както се бе появил, влакът изчезна и гръмовният му тътен заглъхна в тъмнината на тунела. Фрейзър отвори очи. На фона на тъмната стена бялото на очите му беше единственото, което можеше да се види. Той изтупа мръсотията, която се беше набила по дрехите му. Черните му дрехи.

Беше два през нощта и докато останалата част от Ню Йорк спеше, Майк Фрейзър отиваше да поработи. Тихо и чевръсто той продължи пътя си в тунела на метрото, докато не намери това, което търсеше.

Стара дървена врата в стената на тунела, заключена с един-единствен катинар. На вратата пишеше:

НЕ ВЛИЗАЙ – ПОДСТАНЦИЯ.

ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ!

САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ НА „КОНСОЛИДЕЙТИД ЕДИСЪН“!

Фрейзър огледа катинара. Неръждаема стомана, секретно заключване, чисто нов. След това провери пантите на вратата. Да, доста по-лесно.

Подпъхна лоста плътно зад пантите. Щрак.

Проверка на състоянието:

Инициализиране на програмните системи.

Служителите, отговорни за третия елемент,

моля, потвърдете доставка.

Вратата се откачи от касата и увисна на катинара, после тихо падна в очакващите ръце на Фрейзър.

Той се взря във входа, окачи лоста на колана си и влезе.

По стените на подстанцията бяха разположени огромни четвъртити електромери. Дебели черни кабели се извиваха по тавана. В другия край имаше врата и Фрейзър тръгна право към нея.

Мина през подстанцията, тръгна по тесен, слабо осветен коридор и стигна до малка червена врата.

Тя се отвори лесно и когато погледна през нея, Фрейзър се усмихна.

Безкрайни редове библиотечни шкафове – всеки от пода до тавана – се простираха, докъдето поглед стига. Стари избледнели флуоресцентни лампи ограждаха пътеките, но светеше само всяка трета. Самите лампи бяха толкова стари, че тръбите им имаха жълтеникав цвят, а флуоресцентният им прах беше изпопадал отвътре. Бледата светлина придаваше на най-долния етаж на Нюйоркската градска библиотека малко призрачен вид.

Нюйоркската градска библиотека. Едновековен безмълвен храм на историята и познанието – а също така притежател на дванайсет чисто нови компютри „Пентиум“, чиито харддискове скоро щяха да се озоват в апартамента на Майк Фрейзър.

Фрейзър провери бравата.

Беше секретна.

От страната на подстанцията не се отваряше с ключ, но от страната на библиотеката – да. Автоматично затваряща се врата, проектирана да държи любопитните навън, но да не заключат случайно електротехниците вътре.

Фрейзър се замисли. Ако трябваше да бяга, нямаше да има време да я отключи.

„Това ще свърши работа“ – помисли си той, когато погледът му попадна върху най-близката лавица. После грабна първата книга, която му попадна, и я пъхна между вратата и касата.

След като се подсигури по този начин, Фрейзър забърза по най-близката пътека. Скоро малката червена врата с надпис ПОДСТАНЦИЯ – ВХОД ЗАБРАНЕН се виждаше само като малко правоъгълниче. Майк Фрейзър дори не забеляза това – той знаеше точно къде отива.

Тери Райън за пореден път си погледна часовника.

Беше 2:15 след полунощ. Четири минути, откакто бе погледнал за последен път. Райън въздъхна. Господи, времето течеше толкова бавно.

Проверка на състоянието:

Служителите, отговорни за третия елемент,

потвърждават завършване на доставката.

Райън разсеяно погледна през масивните витринни прозорци на входната зала на Нюйоркската градска библиотека. Навън беше пусто и безлюдно.

Той докосна пистолета на хълбока си и се засмя. Охрана в библиотека – библиотека, за бога! Но пък нямаше разлика в заплащането и докато това беше така, Тери Райън не го беше грижа какво го карат да пази.

Продължи да се разхожда из фоайето, като тихо си подсвиркваше.

Нещо изтропа и той замръзна.

И пак.

Райън затаи дъх. Шумът бе дошъл някъде отляво. Той извади пистолета си.

Скрит зад гише „Информация“, Майк Фрейзър тихо изруга, докато вдигаше отвертката си от земята. Надникна над гишето.

Нямаше никого отляво. Нито отдясно. Въздъхна с облекчение. Никой не беше...

– Стой!

Фрейзър рязко се извърна. Бързо прецени ситуацията. Охрана. Пистолет. Може би на около петнайсет, най-много двайсет метра. Нямаше голям избор.

– Казах: „Стой!“ – изкрещя Тери Райън.

Но крадецът вече беше побягнал. Райън се спусна след него.

Книгите по лавиците бяха само размазани цветове. Фрейзър тичаше стремглаво по тясната пътека. Сърцето му биеше лудо. И изведнъж видя вратата. И надписа: СТЪЛБИ.

Хвърли се към стълбите, сграбчи парапета и се плъзна до първата площадка. Пазачът връхлетя след две секунди – вземаше стъпалата по три наведнъж.

Площадка след площадка Фрейзър летеше надолу по стълбите, като се придържаше за парапета и се плъзваше по него на всеки завой. Видя вратата в дъното. Скочи от последното стъпало и се засили към нея с пълна скорост. Вратата се отвори лесно – твърде лесно – и Фрейзър се просна по лице на твърдия дървен под.

Чу тежки стъпки да трополят по стъпалата зад него.

Посегна към най-близката лавица, за да се изправи, и усети пронизваща болка в дясната ръка. Китката му бе поела цялата тежест при падането и очевидно беше счупена.

Фрейзър стисна зъби и понечи да се изправи с помощта на здравата си ръка, и тъкмо бе успял да стане, когато чу:

– Не мърдай.

Гласът беше тих и уверен.

Фрейзър бавно се обърна.

На вратата зад него стоеше пазачът с пистолет, насочен към главата му.

Райън извади белезниците и ги хвърли на крадеца.

– Сложи ги.

Фрейзър затвори очи отвратен.

– Защо не си... – започна той.

И като озверяло животно се хвърли върху пазача.

Без дори да трепне, Райън вдигна пистолета и стреля във въздуха над главата му.

Изстрелът отекна в тишината на библиотеката.

Фрейзър се залепи на пода. Парченца бяла мазилка се посипаха по главата му.

Райън пристъпи напред, хвана още по-здраво пистолета и отново се прицели в главата на Фрейзър.

– Казах: „Сложи ги“. Значи, сло... – Райън извърна поглед наляво. – Какво е това?

Фрейзър също го чу.

И отново – същият зловещ звук.

Дълго, провлачено ръмжене. Като грухтене на прасе, но по-силно. Много по-силно.

– Какво е това, по дяволите? – попита и Фрейзър.

Бум! Силен, тъп звук.

Подът се разтресе.

– Какво е това? – повтори Фрейзър.

Отново „Бум!“.

Двамата стояха вцепенени.

Райън погледна пътеката между шкафовете. Тя се простираше сякаш безкрайно и чезнеше в мрака.

Тишина.

Мъртва тишина.

Дървеният под бе застинал.

– Да се махаме! – изсъска Фрейзър.

– Шшшт!

– Тук има нещо! – възкликна Фрейзър.

Бум!

Подът отново се разклати.

Една книга падна на пода.

– Да се махаме! – извика Фрейзър.

Бум! Бум! Бум!

Още книги започнаха да падат от лавиците. Много книги.

Райън се наведе и сграбчи Фрейзър за яката.

– Млъкни, за бога! – прошепна той. – Каквото и да е това, то чува гласа ти. И ако не млъкнеш...

И внезапно спря и се взря във Фрейзър. Младият крадец се беше ококорил, долната му устна трепереше, лицето му бе ужасено.

Кръвта на Райън се смръзна.

Фрейзър гледаше зад него!

Каквото и да беше това, то отново изгрухтя и Райън усети вълна топъл въздух да го лъхва по врата.

То беше зад него.

Точно зад него!

Райън полетя към тавана и изпусна пистолета. Фрейзър се сви на пода, втрещен в огромното черно нещо.

Райън пищеше и напразно се бореше да се освободи от мощните лапи на незнайното същество. То изрева и го запрати към най-близката библиотека. Посипаха се книги, когато тялото на Райън се сгъна на две и с трясък мина през старата дървена етажерка.

Огромното черно нещо тромаво заобиколи лавицата и затърси тялото от другата страна. На слабата жълта светлина Фрейзър видя дълга черна козина, покриваща високо прегърбено тяло с демонично остри уши и яки мускулести крайници, зърна фитили черна коса и остри като бръснач гигантски нокти.

Каквото и да беше това нещо, то вдигна тялото на Райън като парцалена кукла и го довлачи до пътеката, където седеше Фрейзър.

Ударът в лавицата навярно беше счупил гръбнака на Райън, но пазачът все още не беше мъртъв – Фрейзър го чуваше как стене. Съществото го вдигна към тавана.

Райън изпищя.

Пронизителен, нечовешки писък.

За свой най-голям ужас Фрейзър разбра какво ще се случи и вдигна ръка, за да закрие лицето си. Чу противния звук от трошене на кости и миг по-късно усети топла кръв да залива тялото му.

Писъкът на Райън секна. Съществото изрева за последен път, след което се чу грохот от трошене на дървени лавици.

И след това нищо.

Тишина.

Абсолютна, пълна тишина.

Фрейзър бавно свали ръка от лицето си.

Звяра го нямаше. Тялото на пазача, смазано и обезобразено, лежеше неподвижно пред него. Една от библиотеките вдясно бе откачена от тавана. Всичко бе потънало в кръв.

Фрейзър не помръдна – не можеше да помръдне.

Просто седеше сам в студената празнота на Нюйоркската градска библиотека.

ПЪРВИ ХОД

30 ноември, 15:27

Слънцето грееше ярко. Беше обяд и групички деца играеха на обширната тревна площ на основно училище „Норууд“.

Проверка на състоянието:

Инициализиране на електризиращите системи.

„Норууд“ беше сред водещите частни основни училища в Кънектикът. Впечатляващите му постижения и солидните му спонсори го правеха едно от най-търсените учебни заведения от заможните семейства.

В дъното на тревната площ се беше скупчила групичка деца. А в центъра на групичката стоеше Холи Суейн и се караше с Томас Джейкъбс.

– Не е, Томи.

– Напротив, убиец е!

Децата около двамата ахнаха, щом чуха думата.

Холи се опита да запази спокойствие. Бялата дантелена якичка на униформата ѝ започна да я стяга около врата, но тя бе твърдо решена да не го показва. Поклати тъжно глава, вирна носле.

– Държиш се като малко дете, Томи. Като бебе.

Момиченцата зад нея се разсмяха доволно.

– Ти си бебе. Ти си още в трети клас! – отвърна Томи. От групичката зад него се чуха одобрителни възгласи.

– Не бъди толкова незрял – рече Холи и си помисли: „Хубава дума намерих“.

Томи се запъна.

– Ъъ... все пак той е убиец.

– Не е.

– Убил е човек, нали?

– Да, но...

– Значи е убиец. – Томи се огледа за подкрепа. – Убиец!

Убиец! Убиец!

Групичката зад него се присъедини:

– Убиец! Убиец! Убиец!

Холи стисна юмруци и усети как якичката я стяга все повече. Спомни си думите на баща си: „Бъди дама. Трябва да си дама“.

Врътна глава и заметна русата си опашка през рамо. Момиченцата около нея клатеха недоволно глави на подигравките на момчетата. Холи пое дълбоко дъх и се усмихна на приятелките си. „Трябва да си дама.“

Момчетата продължаваха:

– Убиец! Убиец! Убиец!

Накрая Томи се провикна над хора:

– Щом баща ѝ е убиец, тя сигурно също ще стане убиец!

– Да! Да! Ще стане! – продължи да подстрекава групичката.

Усмивката на Холи застина.

Бавно, много бавно, тя се обърна към Томи. Всички притихнаха.

Холи пристъпи напред. Томи се изкиска и погледна приятелите си. Само че сега поддръжниците му мълчаха.

– Сега вече прекали – рече Холи спокойно. – Мисля, че трябва да си вземеш думите назад. Ще го направиш ли?

Томи се подсмихна, наведе се към нея и отвърна:

– Не.

– Добре тогава – каза тя и се усмихна мило. После погледна надолу и приглади полата си.

И го удари.

Силно.

Болницата се бе превърнала в бойно поле.

Навсякъде хвърчаха стъкла, епруветките се разбиваха една след друга в стените. Сестрите се пазеха да не попаднат в мелето и същевременно бързаха да изтеглят скъпото оборудване встрани от огневата линия.

Доктор Стивън Суейн излетя от кабинета си и незабавно се зае да успокоява виновничката за разразилата се буря – петдесет и седем годишната и сто и двайсет килограмова пациентка на „Сейнт Люк“ Розмари Педърмън. Беше тук заради едно малко отклонение в мозъка ѝ, познато като церебрален аневризъм.

– Госпожо Педърмън! Госпожо Педърмън! – извика Суейн. – Успокойте се! Какво има?

– Какво има ли? – сопна се Розмари Педърмън. – Ами това, млади човече, че няма да си сложа главата в това... това нещо, докато някой не ми обясни точно какво прави то.

И посочи с брадичка огромния апарат за ядрено-магнитен резонанс в средата на стаята.

– Недейте така, госпожо Педърмън – рече Суейн строго. – Вече говорихме за това.

Роуз Педърмън се нацупи като дете.

– Апаратът е съвсем безвреден...

– Млади човече, как работи това нещо?

Суейн стисна устни.

На трийсет и девет години, той бе най-младият сътрудник в колектива рентгенолози на „Борман & Уайт“, и то по една много проста причина – беше добър. Виждаше в рентгеновите и скенерните снимки особености, които не забелязваше никой друг, и неведнъж беше спасявал болни благодарение на тези си способности.

По-възрастните пациенти обаче трудно оценяваха този факт, тъй като Суейн със сламенорусата си коса, гладко избръснато лице, стегнато тяло и ясносини очи изглеждаше десетина години по-млад. Ако не беше пресният червен белег, разрязал вертикално долната му устна, който го състаряваше, би могъл да мине за стажант.

– Искате да знаете как работи ли? – попита Суейн сериозно.

Устоя на изкушението да погледне часовника си. Вече трябваше да е на друго място. Но пък Роуз Педърмън бе сменила вече шестима рентгенолози и на това трябваше да се сложи край.

– Да, искам – упорито каза тя.

– Добре, госпожо Педърмън. Процедурата, на която ще ви подложим, се нарича ядрено-магнитен резонанс. Тя, подобно на скенера, ни дава вертикален разрез на черепа ви. Само че вместо фотомагнитни методи ние ползваме контролирана магнитна енергия, за да пренаредим средата на електростатична проводимост в главата ви и да получим триизмерен образ на черепа ви.

– Моля?

– Магнитът в апарата влияе върху естественото електричество във вашето тяло, госпожо Педърмън, като ни дава идеална картина на това, което е в главата ви.

– А, така ли? Ами... – Убийствената гримаса на госпожа Педърмън преля в лъчезарна майчинска усмивка. – В такъв случай всичко е наред. Просто трябваше да ми обясните, момчето ми.

След час Суейн връхлетя през вратите на хирургическата съблекалня.

– Закъснях ли?

Доктор Джеймс Уилсън, червенокос педиатър, който преди десет години му бе кумувал, му подхвърли куфарчето му.

– Четиринайсет на тринайсет за „Джайънтс“. Ако побързаме, може да хванем последните две четвърти в „Маккафъртис“. Давай да минем през спешното.

– Благодаря, че ме изчака – рече Суейн и забърза след приятеля си.

– Е, това е твоят мач – отвърна Уилсън през рамо.

„Джайънтс“ играеха срещу „Редскинс“ и Уилсън знаеше, че Суейн отдавна чака този мач. Имаше някаква връзка с факта, че Суейн живееше в Ню Йорк, а баща му във Вашингтон.

– Как ти е устната? – попита Уилсън.

– Зараства. – Суейн докосна вертикалния белег на долната си устна. – Но още е много чувствителна. Махнаха ми конците миналата седмица.

Уилсън се извърна и каза с усмивка:

– Така си още по-грозен.

– Благодаря.

Уилсън стигна до вратата на спешното отделение, отвори я... и се озова лице в лице с красивата Ема Джонсън, една от приходящите сестри в „Сейнт Люк“.

Двамата мъже спряха.

– Здравей, Стив, как си? – Ема гледаше само Суейн.

– Горе-долу – отвърна той. – А ти?

Тя вирна кокетно глава.

– Добре съм.

– И аз съм добре – намеси се Джим Уилсън. – Не че някой се интересува...

Ема все така гледаше Суейн.

– Нали искаше да ти напомня за срещата ти с детектив Диксън за... инцидента. Не забравяй, че уговорката ти е за пет часа.

– Благодаря. – Суейн кимна и несъзнателно докосна белега на долната си устна. – Ще отида да го видя след мача.

– А, щях да забравя – добави Ема. – Имаш още едно съобщение. Преди десетина минути се обадиха от „Норууд“. Питат дали можеш да отидеш там веднага. Холи пак се е сбила.

Суейн въздъхна:

– Пак ли? „Веднага“ ли казаха?

– Веднага.

Суейн се обърна към Уилсън:

– Защо точно днес?

– А защо не? – рече Уилсън ехидно.

– Ще дават ли мача на запис?

– Мисля, че да – отвърна Уилсън.

Суейн отново въздъхна.

– Ще ти се обадя.