Последната тайна на Земята

ВЪВЕДЕНИЕ

Планината Еребус, Антарктида

От единия до другия край на хоризонта континентът бе скован от син лед, излъскан от ураганните ветрове, които разнасяха малки ледени късчета из замръзналата пустош. Единствените създания, живеещи на повърхността, бяха отрупаните в мрачни ивици жълти лишеи, далеч по-стари от всеки от хората, командировани в базата Макмърдо.

На три километра под Еребус, под дебели пластове от ледници, замръзнала почва и гранит, редник Питър Уомбли изтри потта от очите си. Мечтаеше за хладилника в каютата си, зареден с каса „Куърс“.

– Не мога да го разбера това място – каза той. – Горе е шибана виелица, а тук е по-горещо от курвенски задник.

– Ами, ако престанеш да мислиш за това, няма да ти навреди – отвърна лейтенант Брайън Флатъри и откачи ръчния си фенер от транспортния мотоциклет. – Да вървим. До края на смяната трябва да калибрираме още три релета.

Питър взе фенерчето си, включи го, прорязвайки мрака със светлинен лъч, и последва лейтенанта.

– Внимавай къде стъпваш – каза Брайън, като освети с фенерчето си една пукнатина на дъното на пещерата.

Питър я заобиколи и я огледа с подозрение. Още в деня на пристигането си преди три месеца се бе научил да изпитва уважение към пещерите, наподобяващи пчелни пити. Надвеси се над ръба и насочи светлинния лъч надолу. Светлината сякаш потъна в дъното на света. Той изтръпна, когато се замисли дали някъде тук имаше порта към ада.

– Изчакайте ме! – извика към лейтенанта.

– Ще отида до релето – отвърна Брайън и зае позиция пред входа на тунела с една транспортна шейна. – Давам ти петминутна почивка, докато се върна.

Питър въздъхна със скрито облекчение. Никак не обичаше „дупките, проядени от червеи“ – именно така войниците бяха кръстили гладките виещи се проходи. Бяха толкова тесни, че човек едва можеше да се провре през тях. През „дупките“, свързващи отделните пещери, можеше да се пътува единствено с моторна шейна.

Досущ като малко момче през зимата, Брайън легна по корем върху шейната с глава, насочена към отвора. Включи двигателя и отразеният в стените на пещерата звук удвои и утрои силата на децибелите си. След като повдигна за последно палец нагоре, Брайън се изтласка към отвора. Шейната влезе в тесния тунел.

Питър приклекна, за да проследи по-добре движението на Брайън. Някъде в далечината шейната направи завой и светлините изчезнаха. След още няколко мига изчезна и звукът. Питър остана сам в пещерата.

С помощта на фенерчето си провери колко е часът. Брайън трябваше да се върне след пет минути. Усмихна се. Можеше да се завърне дори и след двайсет минути, ако му се наложеше да разглоби свързочното реле и да подмени някои части. Значи Питър щеше да разполага с повече от достатъчно време. Измъкна от джоба цигара.

Настрои фенерчето на широк ъгъл, за да освети колкото се може по-голяма площ. Сетне се облегна на стената на пещерата, извади кибритена клечка и я запали. Всмукна дълбоко от посмачканата си цигара. Като отметна глава назад, с наслаждение пое дима в белите си дробове.

Изведнъж в пещерата се разнесе шум, сякаш някой стържеше камък.

– Майната му! – каза Питър, като насмалко не се задави от дима. Освети откритото пространство, като раздвижи фенерчето във всички посоки. Нищо. Просто празна пещера. Вслуша се напрегнато, но не чу нови звуци. Сенките продължаваха да подскачат на светлината на фенерчето. Внезапно му се стори, че е станало много по-студено и тъмно.

Погледна си часовника. Бяха изминали четири минути. Брайън вероятно вече се завръщаше. Питър размаза с крак угарката. Чакането щеше да му се стори дълго.

Брайън Флатъри затвори страничния капак на ретранслаторната станция. Бе изправна. Оставаше да бъдат проверени само още две релета. С тези банални проверки можеха да се справят и подчинените му, но той държеше да направи това лично. Възприемаше едва доловимия шум от статично електричество като предизвикателство към професионалния му опит. Още една малка фина настройка, и всичко щеше да бъде доведено до съвършенство.

Върна се при шейната и зае повторно позиция за пътуване. Включи я на скорост и приведе глава, когато влезе в тунела. Имаше усещането, че го поглъща змия. Гладките стени прелетяха покрай главата му, а фарът на шейната осветяваше пътя пред него. След минута се озова отново в пещерата, където бе оставил Питър.

Брайън загаси двигателя и се огледа. В пещерата нямаше никого, обаче наоколо се разнасяше добре позната миризма. Марихуана.

– Мамицата му! – възкликна Брайън. Стана от шейната и повиши глас.

– Редник Уомбли! Раздвижи се и ела веднага тук!

Думите му отскочиха от стените. Питър не отговори. Брайън огледа пещерата с помощта на фенерчето си, но не откри никого. Двата мотоциклета, с които бяха дошли дотук, все още си бяха на мястото. Къде се бе скрило това копеле?

Отправи се към мотоциклетите. Левият му крак се подхлъзна върху нещо мокро. Той се опита да се залови с ръка за стената, но не успя и падна на гръб. Фенерчето му се затъркаля из пода на пещерата и спря на едно място със светлината, насочена към него. Брайън усети как униформата му се просмуква от гореща влага. Стисна зъби и изруга.

Брайън се изправи и се опита да почисти с ръка измокрения панталон. След малко един редник щеше да отнесе як ритник по задника. Посегна да оправи измъкналата се от панталона риза, когато забеляза, че от ръцете му капе нещо. Изохка и отскочи назад, сякаш можеше да избяга от собствените си ръце.

Дланите му бяха оцветени от гореща кръв.

КНИГА ПЪРВА

ЕКИП

1.

Каньон Чако, Ню Мексико

Проклети гърмящи змии!

Ашли Картър изтръска праха от ботушите си, преди да се качи в своята ръждясала камионетка шевролет. Захвърли прашната си каубойска шапка на седалката до себе си и избърса веждите си с кърпа. Като се приведе над лоста за смяна на скоростите, отвори жабката и извади аптечката, в която имаше серум против змийска отрова.

С отсечено движение включи радиостанцията. От слушалката се разнесе пращене. Като си тананикаше тихо, разопакова спринцовката и изтегли с нея необходимото количество противоотрова. Вече можеше да определя дозировката на око. Разтърси бутилката. Бе почти празна. Значи скоро щеше да ѝ се наложи да отиде до Албъкърки, за да купи още.

Почисти кожата си с памуче, напоено със спирт, и заби иглата в ръката си, като примига, докато вкарваше кехлибарената течност в тялото си. После разслаби малко турникета и забърса с йод двете дупчици върху ръката си. Сетне направи превръзка.

Затегна повторно турникета и погледна часовника на таблото. След десет минути трябваше да го разслаби отново.

Взе слушалката и натисна страничното копче.

– Ранди, обади се. Приемам.

Отново се чу пращене.

– Ранди, обади се, ако обичаш. Приемам.

Съседът ѝ Ранди все още бе в болнични, след като си бе наранил гърба в мината. През последните десет седмици си изкарваше по някой и друг необлагаем долар, като се грижеше през деня за сина ѝ Джейсън. Тя запали двигателя и се отправи към успоредния коловоз, който минаваше за път. Радиото изпращя няколко пъти, преди от него да се разнесе звук.

– ... досега. Ашли, какво има? Нали трябваше да се прибереш преди час?

Тя взе слушалката.

– Съжалявам, Ранди. На разкопките в Анасази попаднах на нова обитавана пещера. Беше я закрило свлачище. Исках да я огледам, преди да се стъмни. Една тамошна змия обаче не беше на кеф. Сега ще трябва да се обадя на доктор Маршал. Ще се върна след час. Би ли затоплил лазанята във фурната? Приемам.

Тя закачи слушалката върху станцията. От нея отново се разнесе пращене.

– Пак ли те ухапа змия? Та това ти е четвъртото ухапване от Коледа насам. Играеш си с огъня, Аш. С тези самотни разходки някой ден ще се затриеш. След като те види докторът обаче, прибирай се веднага. Тук те чакат някакви типове с вид на морски пехотинци.

Тя се намръщи. Сега пък в какво се бе провинила? Изстена и взе отново слушалката.

– За какво са дошли? Приемам.

– Не ги знам. Правят се на идиоти – отвърна след малко Ранди. – При това го вършат много убедително. Същински фатмаци – от пехотата. Направо да ги обикнеш.

– Точно те ми трябваха! Джейсън как реагира? Приемам.

– Джейсън е добре. Точно сега надува главата на един ефрейтор. Още малко, и ще убеди този глупак да му даде пищова си.

Тя удари по кормилото с опакото на ръката си.

– Какво правят тези копелета с оръжия в моя дом? Мамицата им, веднага идвам. Дръж фронта! След малко пристигам!

Тя никога не носеше оръжие. Дори и тук, в пустинята на Ню Мексико. Да не ѝ казват Ашли, ако позволи на някакви инфантилни хлапаци да вкарват оръжие в дома ѝ. Включи двигателя на скорост и колелата на автомобила захапаха чакълестата повърхност.

С ръка, провесена на синя превръзка през врата ѝ, Ашли скочи от камионетката, прекоси кактусовата градина и с бързи крачки се отправи към група униформени мъже, разположили се под малкия зелен навес над входната врата на къщата, единственото място в радиус от стотина метра, където можеше да се открие сянка.

Когато затрополи по дървените стъпала, мъжете пред нея се отместиха. С изключение на един с бронзови нашивки на раменете, който не помръдна от мястото си. Тя се отправи направо към него.

– Какво, по дяволите, си позволявате? Как така ще нахлувате в дома ми с джепане, достатъчно за унищожаването на виетнамско селце? Тук има малко момче!

Офицерът присви устни. После свали слънчевите си очила и Ашли видя леденостудени сини очи, лишени от всякакви чувства.

– Аз съм майор Майкълсън, госпожо. Придружаваме доктор Блейкли.

Тя го погледна.

– Не познавам никакъв доктор Блейкли.

– Затова пък той ви познава, госпожо. Каза, че сте един от най-добрите палеоантрополози в страната. Поне го чух да казва това на президента.

– На кой президент?

Той я погледна безизразно.

– На президента на Съединените щати.

През униформените мъже се шмугна кълбо от енергия с пясъчен цвят на косата.

– Мамо, ти се върна! Ела да видиш! – Синът ѝ забеляза превръзката и я хвана за другата ръка.

– Ела!

Макар и главата му едва да достигаше до токите на коланите на военните, той ги разблъска безцеремонно.

Като се озърташе, тя позволи да бъде завлечена в къщата. Когато мрежестата врата против насекоми хлопна подир нея, тя се насочи към хола. Забеляза, че върху масата бе оставено кожено куфарче.

Откъм кухнята се носеха вълни с чесновото ухание на лазаня. Стомахът ѝ се сви. Не бе яла от сутринта. Ранди, нахлузил омазнени ръкавици, се опитваше да измъкне от фурната бълбукащата лазаня, без да я разлее. Като наблюдаваше как огромният, подобен на мечка мъж, нахлузил престилка, се опитва да се пребори с тавата с лазаня, Ашли не можа да сдържи усмивката си. Той се ококори насреща ѝ.

Тъкмо понечи да отвори уста, за да го поздрави, когато момчето я дръпна за ръката.

– Хайде, мамо. Ела да видиш какво е донесъл доктор Блейкли. Много е пичовско.

– Внимавай с приказките си, господинчо. Знаеш, че не позволявам такива думи. Хайде сега ми обясни какво става – каза Ашли на Ранди, докато малкият я водеше към хола.

Синът ѝ посочи черното куфарче.

– Държи го вътре – прошепна.

Вниманието ѝ бе привлечено от шума на течаща вода, раздаващ се откъм тоалетната до хола. Вратата се отвори и оттам излезе висок чернокож мъж, слаб като щека и облечен с костюм с жилетка. Бе възрастен и късо подстриганата му коса бе започнала да посребрява. Намести очилата си с телени рамки върху носа и се усмихна, когато забеляза Ашли. С бързи крачки се устреми към нея и протегна ръка.

– Професор Ашли Картър! По-красива сте, отколкото на снимката в миналогодишния брой на списание „Археология“!

Тя лесно разпознаваше фалшивите комплименти. Както бе цялата покрита с прах, с превръзка на ръката и с окаляни джинси, трудно можеше да бъде възприета за кралица на красотата.

– Оставете преструвките, докторе. За какво сте дошли?

Той прибра ръката си. За миг се ококори, а сетне усмивката му стана още по-широка.

– Вашият делови стил ме радва. Дори ми действа освежаващо. Имам едно предложение...

– Не ме интересува – отвърна тя и му посочи вратата. – Заедно с дружинката си можете да се разкарате веднага. Все пак благодаря.

– Моля ви да ме изслу...

– Не ме карайте да ви изритвам оттук – отвърна Ашли и отново посочи мрежестата врата.

– Сто хиляди долара за два месеца работа.

– Просто се... – Ашли не довърши изречението и отпусна здравата си ръка. Изкашля се, погледна доктор Блейкли и присви вежди. – Слушам ви внимателно.

След развода ѝ се бе наложило да полага доста усилия, за да осигурява храна и покрив за двамата. Заплатата ѝ едва стигаше за покриване на най-неотложните разходи. За финансиране на научните ѝ трудове и дума не можеше да става.

– Почакайте! – рече тя изведнъж. – За нещо незаконно ли става дума? Такова предложение няма как да е законно.

– Уверявам ви, професор Картър, че става дума за нещо съвършено законно. И това е само началото. Гарантират ви се изключителни авторски права върху резултатите от изследванията. Както и назначение в който университет пожелаете.

Тя често бе мечтала за подобни неща след прекалено продължително хранене само с пица със салам и лук.

– Та как е възможно това? Нали университетите си имат правила, наредби, старшинство... Допустимо ли е?

– Става дума за проект, подкрепен от най-високопоставени хора. Бе ми дадена свободата да наема когото пожелая и при каквито условия поставя.

Докторът се настани на дивана и кръстоса крака. Протегнатите му ръце обхванаха цялото облегало.

– Реших да привлека вас – добави бавно.

– Защо? – попита Ашли все още с известна подозрителност.

Докторът се протегна и с ръка ѝ даде знак да прояви малко търпение. Сетне взе куфарчето си и го разтвори. Като си служеше с двете ръце, внимателно измъкна от него кристална статуетка. После я обърна към нея.

Представляваше човешка фигура. Ако се съдеше по увисналите гърди и издутия от бременност корем, женска фигура. Слабата светлина прониза кристалната структура и отраженията ѝ се завърнаха в ярки лъчисти снопове.

Даде на Ашли знак да поеме статуетката.

– Какво мислите?

Тя се поколеба, сякаш се боеше да докосне крехката ѝ красота.

– Определено е примитивна. Изглежда, е някакъв символ на плодородието...

Доктор Блейкли закима енергично в знак на съгласие.

– Напълно сте права. А сега я огледайте по-отблизо. – Подаде ѝ тежката статуетка, като ръцете му потрепериха от напрежение. – Моля ви да я разгледате.

Тя се пресегна към нея.

– Изваяна е от един-единствен диамант. Няма дори една пукнатина – поясни докторът.

Едва сега тя разбра присъствието на въоръжената охрана. Неволно отдръпна ръце от скъпоценната вещ.

– Страхотно – прошепна изумена.

Седнала на кухненската маса, Ашли Картър проследи с поглед как доктор Блейкли небрежно затвори мобифона си и го прибра в малкия джоб на сакото си.

– И така, професор Картър, докъде бяхме стигнали?

– Проблем ли има? – попита Ашли, като обра доматения сос в чинията си с парченце чеснов хляб. Двамата седяха на зелената метална кухненска маса.

Докторът поклати глава.

– Ни най-малко. Просто проверявам как върви работата с привличането на още един член на екипа. Става дума за един австралийски пещерняк. Та докъде бяхме стигнали? – повтори той с усмивка.

– Кои други хора ще участват в експедицията? – попита тя с уморен глас.

– Боя се, че това е поверителна информация. Мога обаче да ви съобщя, че водим разговори с водещ канадски биолог и с египетски геолог. Предвидени са и още няколко души.

Ашли разбра, че с този начин на извличане на информация няма да стигне доникъде.

– Добре. Да се върнем към диамантената статуя. Така и не ми казахте къде е открит този артефакт.

Той сложи пръст пред устните си.

– Тази информация също е поверителна. Може да се сподели само с хората, включени в изследването – отвърна и сгъна раираната памучна салфетка върху скута си.

– Докторе, бях останала с чувството, че ще разговаряме. Твърде пестелив сте в отговорите си.

– Навярно сте права. Все още обаче не сте ми дали недвусмислен отговор. Имате ли желание да се включите в моята изследователска група?

– Трябва ми повече информация. А и известно време, за да уредя деловите си ангажименти.

– За тези дреболии ще се погрижим ние.

Тя се замисли за Джейсън, който в момента вечеряше пред телевизора, като си вземаше от храната, поставена върху поднос от плетени пръчки.

– Имам син. Не мога просто така да го оставя. Той съвсем не е „дреболия“.

– Доколкото знам, имате и бивш съпруг. Някой си Скот Вандеркливе, ако си спомням добре.

– Никога няма да оставя Джейсън при него. Забравете това.

– В такъв случай ще имаме проблем – въздъхна тежко Блейкли.

Проблемът май се очертаваше като труден. Джейсън си бе имал неприятности в училище и Ашли се бе зарекла това лято да му задели повече време.

– Този въпрос не подлежи на разисквания – каза тя с колкото се може по-решителен глас. – Или Джейсън ще дойде с мен, или ще трябва да отклоня предложението.

Блейкли я изгледа, без да каже нищо.

– Идвал е с мен и при други разкопки. Знам, че ще се справи с положението.

– Не знам дали това би било разумно – каза той с плаха усмивка.

– Той е издръжливо и съобразително дете.

– Да разбирам ли, че ако се съглася с това ваше искане, ще се включите в екипа? – попита Блейкли лукаво. Замълча за миг, свали очилата си и разтри с пръсти вдлъбнатинките, които те бяха оставили върху носа му. Започна да разсъждава на глас. – Предполагам, че би могъл да остане в базата Алфа. Тя е надеждно място. – Сетне намести отново очилата си и протегна ръка през масата. – Съгласен съм.

Облекчена, тя си отдъхна и стисна сухата му ръка.

– Защо настоявате толкова много да включите именно мен във вашия екип? – полюбопитства тя.

– Заради вашата специалност. Антропологията на първобитни хора, обитаващи планински скатове. Изследването ви на селището Гила бе блестящо.

– И все пак защо се спряхте именно на мен? Има и други палеоантрополози със сходни интереси.

– Поради няколко причини. – Той започна да сгъва пръстите на ръцете си. – Първо, при други разкопки сте доказвали, че умеете да ръководите екипи. Второ, имате страхотен нюх за подробностите. Трето, упорството ви в разплитането на загадки е пословично. Четвърто, вие сте в чудесна физическа форма. Пето, спечелихте си моето уважение. Имате ли други въпроси?

Удовлетворена и леко смутена от отговора, тя поклати глава. Опита се да не се изчерви от смущение. Хората, работещи в нейната област, рядко получаваха похвали. Почувства известно неудобство и смени темата.

– Щом ще работим заедно, може би вече ще ми кажете къде сте открили този уникален артефакт. – Тя стана и се отправи към умивалника, за да измие чиниите. – Някъде в Африка, предполагам.

Той се усмихна.

– Не, в Антарктида.

Тя го погледна през рамо, опитвайки се да разбере дали той не се шегува.

– Върху този континент няма първобитни култури – каза тя. – Той е ледена пустиня.

Блейкли сви рамене.

– Не съм казал, че е открит върху него.

Тя изпусна една чиния в умивалника.

– Къде в такъв случай?

Извърна се към гостенина, облегна се на умивалника и избърса ръцете си с влажна кърпа.

В отговор той просто посочи с пръст към пода.

Надолу.

2.

Блек Рок, Австралия

Бенджамин Бръст проследи с поглед как една кафява хлебарка прекоси белия умивалник. Върна се при решетките и прокара ръка върху четината, израсла по бузите му през седмицата, откакто бе задържан. На това място вонята на стара пикоч, която се носеше в килията, се усещаше по-слабо. Униформеният военен тъмничар откъсна за миг поглед от списанието „ГК“, което държеше в скута си. Бенджамин му кимна. Тъмничарят не отговори на поздрава му и възобнови четенето.

За щастие, Ханс Бидерман, клиентът на Бен, се възстановяваше бързо. И слава богу. На Бен никак не му се искаше като капак на всичко да му лепнат и убийство по непредпазливост. Господин Бидерман още днес щеше да отлети обратно за Германия. За извършеното правонарушение му се размина само с леко мъмрене. В същото време за Бен, в качеството му на организатор на експедицията, се очертаваше един доста дълъг престой във военен затвор.

През изминалите пет години Бен се бе специализирал в придружаването на хора, разполагащи с достатъчно пари, за да посетят екзотични места и да наблюдават редки гледки. Тези пътешествия често налагаха известно заобикаляне, а понякога и нарушаване на действащите разпоредби. Бен се бе профилирал в подземни приключения – посещения на изоставени диамантени мини в Южна Африка, на развалините на манастири, погребани под Хималаите, и на подводни тунели по крайбрежието на Карибско море. Тук, в Австралия, бе развеждал туристи из изумително красиви пещери, чието посещение от граждански лица бе забранено от военните.

Пещерите се намираха в периферията на военната база Блек Рок. Бяха открити и картографирани от самия Бен преди четири години, когато бе служил в базата.

Всичко си вървеше както трябва до момента, когато господин Бидерман, шкембестият германски клиент на Бен, се бе подхлъзнал и си бе счупил крака. Бен би го оставил да си изгние там, задето пренебрегна предупрежденията му. Вместо това обаче се опита да измъкне нещастника от пещерата. Стенанията на господин Бидерман привлякоха военната полиция и Бен бе възнаграден за усилията си с арест.

Отдалечи се от решетката и се отпусна върху проядения от молци матрак. Отметна глава назад и започна да изучава петната върху тавана. Чу как по коридора се разнесоха тежки стъпки и някой прошепна нещо на тъмничаря.

Тежкото списание тупна върху пода.

– Ей, там е, сър. Четвъртата откъм оня край.

На Бен се стори, че в гласа на тъмничаря се промъкнаха нотки на страх.

Тежките стъпки наближиха килията и секнаха пред нея. Бен се повдигна на лакти, за да види кой е застанал там. Разпозна лицето на бившия си командир. Плешива глава, нос като клюн и пронизващи сиви очи.

– Полковник Матсън?

– Открай време имах предчувствието, че някой ден непременно ще се озовеш тук. Винаги си бил смутител на спокойствието – каза полковникът. Усмивката в ъглите на устните му обаче смекчаваше строгото му изражение. – Как се чувстваш тук?

– Като в „Хилтън“, сър. Само дето обслужването по стаите е малко мудно.

– То навсякъде е такова – вметна полковникът и даде знак на тъмничаря да отключи килията. – Елате с мен, сержант Бръст.

– Сега съм просто господин Бръст, сър.

– Няма значение какъв си – отвърна полковникът. – Предстои ни разговор.

– Да му сложа ли белезници, сър? – обади се тъмничарят. Бен дари полковник Матсън с най-невинния си поглед.

– Да – разпореди полковник Матсън. – По-добре му сложи. На тези цивилни не трябва да се хваща вяра.

– Добре де, вие спечелихте – каза Бен и застана мирно. – Сержант Бръст се явява по заповед, сър.

Полковник Матсън кимна с разбиране и махна на тъмничаря да се отдръпне.

– Последвай ме, сержанте. Отиваме в моя кабинет.

Бен го последва. Излязоха от затвора и след кратко шофиране пристигнаха в административната сграда. Кабинетът на полковника не се бе променил. Голямо дъбово бюро с петна, оставени от чашите с кафе. Знамена на Старата гвардия покрай стените. Грамоти, покриващи страничната стена. По време на пътуването иначе напористият полковник издаваше известна неувереност и Бен остана с чувството, че му предстои да чуе нещо важно.

Полковникът покани Бен да седне, след което подпря лакти върху бюрото си и започна да го изучава. Лицето му бе каменно. Бен положи известни усилия, за да не започне да примигва. Накрая бившият му командир започна да говори с уморен глас.

– Какво, по дяволите, се случи с теб? Беше най-добрият от най-добрите, а просто напусна.

– Получих по-добра оферта.

– Каква? Да придружаваш невротизирани юпита, зажаднели за силни усещания?

– Предпочитам да говоря за приключения. Освен това печеля достатъчно пари, за да опазя бащината си овцеферма от фалит.

– И освен това си си спечелил репутацията на голям пещерняк. И аз научих за тази спасителна акция в Щатите. Та май си станал голям герой, така ли?

Бен сви рамене.

– Обаче ти не напусна армията заради това. Напусна заради Джак, нали?

Лицето на Бен се скова, когато чу името на приятеля си.

– Аз вярвах в гвардията. И в честта. Вярвах и във вас.

Полковник Матсън се намръщи.

– Понякога политическият натиск променя правилата и от честта не остава нищо.

– Не бе справедливо! – Бен гневно поклати глава. – Синът на министър-председателя отнесе съвсем основателно боя от Джак, след като се държа по този начин с неговата приятелка.

– Един министър-председател има могъщи приятели. Този бой не можеше да остане ненаказан.

– Не е така! – отвърна Бен и стовари юмрук върху стола. – На негово място и аз щях да направя същото. Изправянето му пред военен съд бе чист фарс! – Бен си пое дъх, преглътна и продължи с по-спокоен глас: – Джак бе лишен от всичко, което съставляваше мъжкото му достойнство. Може ли след това да се учудвате, че напуснах?

Матсън въздъхна, очевидно удовлетворен от чутото.

– Този път махалото се разклати в различна посока. Политическият натиск е в твоя полза.

Бен присви вежди.

– Какво искате да кажете?

– Би трябвало да се престоря, че не съм получавал никакво писмо. Ти ни създаде много неприятности и напълно заслужаваш да изкараш две годинки зад решетките.

– За какво писмо става дума?

– За писмо от командването. Нареждат ни да те пуснем на свобода.

Що за шега? Нима щяха да го освободят просто така? Бен забеляза как върху лицето на Матсън премина сянката на тревога.

– Какво всъщност става, господин полковник?

– Има една уловка.

Имаше си хас пък да няма някаква уловка. Винаги имаше уловки.

– В замяна на това ще си задължен да се включиш в една международна експедиция. Един американски учен е настоял да бъдеш включен като консултант в изследването на пещера. Става дума за някаква много секретна операция. Не знам други подробности. Готови са да се откажат от всички обвинения срещу теб и да ти заплатят за работата. Ето го и писмото. – Полковникът подаде на Бен един лист.

Бен прочете набързо писмото, като задържа по-дълго погледа си върху числото, посочено на най-долния ред. Погледна многото нули и не посмя да повярва на очите си. Това не можеше да е вярно. След като всичко приключеше, можеше да стане пълноправен собственик на овцефермата. Нямаше да му се налага да се занимава с полулегални туристически пътешествия.

– Вижда ти се прекалено добро, за да е вярно, нали? – попита Матсън и положи ръце върху раменете на Бен. – На такова предложение обаче не може да се откаже.

Бен, неосвободил се от изумлението, кимна утвърдително.

– Нещо обаче ми подсказва, че трябва много да се пазиш, Бен – продължи полковникът, върна се зад бюрото и повторно седна. – От теб са се заинтересували големите момчета, а те имат склонността да мачкат малките хора. Не забравяй какво се случи с твоя приятел Джак.

Бен погледна отново числото, посочено в най-долната част на листа. Наистина всичко изглеждаше прекалено добро, за да е вярно.

След като се завърна в килията и закри лицето си с ръка, Бен потъна в сън и бързо бе погълнат от кошмар, който не бе сънувал от детството си. Отново бе малко момче и вървеше покрай дебели метър каменни колони в огромна пещера. Познаваше това място. Дядо му някога го бе довеждал тук, за да му покаже рисунки на аборигените.

Пещерата не се бе изменила, но сега от каменните колони излизаха клони, натежали от плодове. Изпълнен с удивление, се пресегна към червен месест плод, но той се оказа много далеч. Когато отдръпна ръката си, усети в тила си нечий поглед. Извърна се, но не видя никого. Сега обаче отвсякъде го наблюдаваха много очи. С крайчеца на окото си долови някакво движение зад една голяма колона.

– Има ли някой тук? – извика той и бързо отиде зад колоната. Там имаше само празно пространство. – Има ли някой тук?

В главата му се появи думата „призраци“.

Започна да бяга...

Усети как нещо го следва и го вика. Не му обърна внимание и продължи да бяга, търсейки изход. Каменните стълбове се сгъстиха и забавиха движението му.

После усети как някой леко го докосна в основата на врата и прошепна нещо в ухото му.

– Ти си един от нас.

Той изкрещя и се събуди.

Събуди се върху нара, все още с разтуптяно сърце. Разтри слепоочията си. Дяволите да го вземат. Защо трябваше да се връща онзи стар кошмар? Затвори очи и си спомни, че този кошмар го бе навестил за пръв път след един спор с дядо му в Пещерата на аборигените, намираща се непосредствено до Дарвин.

– Не, това не е вярно – бе изплакал тогава тринайсетгодишният Бен с очи, изпълнени със сълзи, след като бе чул откровението.

– Това е съвършено вярно, млади човече. И знай, че не обичам да ме наричат лъжец. – Дядо му извърна към него набръчканото си лице. – Знай, че тази пещера някога е била родово жилище на баба ми – повтори и след това го сръга в гърдите. – Твоя пряка родственица, както разбираш.

Мисълта, че в жилите му тече аборигенска кръв, тогава го ужаси. Заедно с приятелите си винаги се бе подигравал на тъмнокожите аборигенски деца в училището. А сега само с една дума го бяха обявили за един от тях. Поклати глава.

– Не съм някаква гадна чернилка!

Веднага отнесе шамар по бузата.

– Ще се държиш с уважение към прадедите си!

Дори и сега този спомен му бе неприятен. Като малък се бе срамувал от такова потекло. Аборигените тогава бяха смятани за граждани втора категория, стоящи малко над животните. За негово щастие, благодарение на натрупалата се в течение на поколения в него европейска кръв, това му потекло лесно бе опазено в тайна. Тайната си остана в него. Именно тогава започнаха кошмарите.

Безброй нощи се бе събуждал с чаршафи, прилепнали към мокрото му тяло, и с очи, изпълнени със сълзи. Като стискаше чаршафите, молеше се никой да не узнае тайната му.

След време порасна и започна да уважава и цени това свое уникално потекло. Сънищата престанаха и бяха забравени, подобно на стари играчки, захвърлени в картонена кутия. Забравени, тъй като не бяха необходими.

Поклати глава от удивление. Защо трябваше тези сънища да се завръщат точно сега? Защо трябваше да се възраждат ужасите от детството му?

„Вероятно е заради тази идиотска килия“, реши и се зави по-плътно с протритото одеяло. Е, благодарение на писмото скоро щеше да се измъкне от това шибано място.

След трийсет дни в Блек Рок се получи телеграма от тайнствения благодетел на Бен и той само за двайсет часа се премести от мръсната килия в Австралия в апартамент в хотел „Шератон“ в Буенос Айрес, Аржентина.

Бен опита температурата на водата във ваната с крак. Зарадва се на топлината и се усмихна. Чудесно. След месец, прекаран в затвора в Блек Рок, през който се бе радвал единствено на хладни душове, едва успяващи да проникнат в слоя мръсотия, просмукал се в порите му, една гореща вана щеше да бъде нещо като оргазъм. Вмъкна се във ваната и се потопи в горещата вода. Завъртя крана, регулиращ водните струи. Гъделичкащите струи започнаха да го масажират отвсякъде, като образуваха малък водовъртеж. Това наистина му подейства почти като оргазъм. Въздъхна, облегна се във ваната и остави тялото си да се отпусне и разхлаби.

На вратата се почука.

Бен не обърна внимание на почукването и се разположи по-удобно под струите.

Отново се почука, този път по-настоятелно.

Той се надигна на лакти във ваната.

– Кой е?

– Извинявайте, господине, но доктор Блейкли ви очаква в салон „Пампас“ на партерния етаж – отвърна приглушен глас. – Останалите гости вече са се запътили натам.

– След пет минути идвам – отвърна Бен и разтри зачервените си очи. Измъкна се от горещата вана и от охладения от климатичната инсталация въздух голите му крака настръхнаха. Облече стар кафяв спортен костюм и се запъти към заседателната зала.

За негова радост в преддверието ѝ имаше подвижен бар. Барманът, раздаващ пиенето, се бе скрил зад редица от бутилки. В залата вече имаше доста мъже и жени, събрали се на малки групи.

Огледа се. Никой не му обърна внимание. Не го вълнуваше липсата на официално посрещане. Огледа залата още веднъж и реши, че едно уиски ще му помогне да се включи по-лесно в „купона“. Запъти се към бара.

– Какво желаете, господине?

– Уиски и бира.

Подпря се на облицовката от черна изкуствена кожа на ръба на плота и огледа още веднъж стаята. Компанията не бе от тези, които му допадаха. Не се чуваше гръмогласен смях и нямаше нито разлети напитки, нито сърдити пияници. Скучна работа. След като изля уискито направо в стомаха си, остави празната чаша, понаслаждава се известно време на появилото се топло усещане и се зае с бирата.

Зад гърба си чу женски глас.

– Уиски, ако обичате. Чисто.

Бен се извърна, за да види кой има вкус, подобен на неговия. Жени, пиещи уиски, вече се срещаха по-рядко и от кокоши зъби. Не остана разочарован.

Дамата, без да бърза, взе питието, поставено пред нея. Дълги пръсти и къси нокти. Чисти. Никакви пръстени. Никакви венчални халки – това беше добре. Бе висока колкото него – ръст, който не се срещаше често при жените. Кожата ѝ бе бронзова, с тъмен меден оттенък, свидетелстващ за дни, прекарани на слънце. Дъхът му обаче секна най-вече от дългата ѝ черна коса, спускаща се на меки вълни до кръста ѝ.

– Може ли да ви предложа още едно? – попита Бен, като наблегна на австралийския си акцент. Той винаги привличаше вниманието на дамите.

Тя повдигна лявата си вежда.

– Без пари са. Плаща фирмата.

Усмивката му стана още по-сваляческа.

– В такъв случай да ви предложа две.

Тя просто го изгледа със зелените си очи. Подаде ѝ ръка.

– Аз съм Бен Бръст. От Сидни.

– Разбрах го по произношението ви – поясни тя без следа от усмивка. – Само дето този провлечен селски говор ми напомня повече за Западна Австралия, отколкото за Нов Южен Уелс.

– Ами, аз всъщност израснах в овцефермата на татко Перт, в Западна Австралия. Повечето хора обаче не могат да различат Сидни от...

– Така си и помислих – прекъсна го тя. Взе чашата си и даде да се разбере, че ще го остави. – Заседанието скоро ще започне.

Той реши да направи един последен опит.

– А вие сте...?

– Ашли Картър – произнесе тя и премина покрай него.

Бен я проследи с поглед. Походката ѝ определено не бе професорска. Той погълна остатъка от бирата си, докато се наслаждаваше на отдалечаването ѝ.

3.

Буенос Айрес, Аржентина

Ашли отиде до младия испанец, който трябваше да провери нейната самоличност. Той кимна и отвори вратата. В помещението имаше около петдесет места, от които само една четвърт бяха заети. Един разпоредител я отведе до запазено за нея място на първия ред и сетне изчезна. Като потрепери от студ, облечена в тънка пола и сако, съжали, че не бяха затоплили залата.

След като седна, мислите ѝ се устремиха към събитията от миналите седмици. Тревогите ѝ отново изплуваха на повърхността. Най-вече една.

Джейсън.

Не ѝ бе приятно, че бе оставила сина си сам в хотелската стая. Този следобед се бе държал спокойно, без да показва обичайната си напористост. Ръцете ѝ неволно стиснаха чантичката.

А и тази мисия... Бе получила единствено писмо с два самолетни билета и инструкции да побърза. „Всичко е уредено“, бе написано в писмото. Други подробности не се съобщаваха.

На креслото до нея се отпусна един мъж.

– Ха здрасти.

Тя го погледна. Отново австралиецът. Дявол да го вземе. Не можеше ли да се порадва поне на минута спокойствие? Пустинните каньони на Ню Мексико никога не бяха ѝ домилявали толкова.

– Позволете ми да направя още един опит. – Мъжът отново подаде ръка. – Аз съм Бенджамин Бръст.

Тъй като не искаше да го обиди, този път пое ръката му. „А сега изчезвай“ – каза си наум.

Той се усмихна. Бели зъби на фона на загоряло лице, високи скули и бръчици, предизвикани от слънчевите лъчи, в краищата на очите. Пълни устни.

– Та какво знаете за цялата тази история? – попита той.

С повдигане на рамене Ашли даде да се разбере, че не желае да води разговор, и се извърна в обратната посока.

– Много тайнствена ми се вижда тази история – промърмори Бен. Тя кимна в знак на съгласие.

– Навярно скоро ще научим нещо повече.

Той замълча. При все това тя не престана да усеща присъствието му. Одеколон с наситено ухание на мускус. Равномерно и дълбоко дишане.

Огледа се. Залата вече бе почти пълна. Бе започнало да става топло. Дано да пренастроят термостата.

– Имате ли му доверие? – прошепна той.

– Не – отвърна тя, гледайки пред себе си. Знаеше кого има предвид. – Ни най-малко.

Застанал до една врата, Блейкли гледаше как залата се изпълва. Неговият екип се бе събрал в петте кресла на първия ред. Даде знак на своя помощник Роланд да започва. Роланд кимна с разбиране и поднесе микрофон пред устата си.

– Дами и господа, моля ви да заемете местата си. След малко ще започнем.

След още няколко минути, през които се появиха закъснелите, вратите на залата бяха затворени, а светлината – леко намалена. Блейкли се качи на подиума и застана зад осветената катедра. Избърса челото си с кърпа. Знаеше словото си наизуст и бе преценил всичките си думи.

Почука по микрофона с пръст, за да провери неговата изправност. Почукването бе възприето от присъстващите като знак да замълчат.

– Преди всичко благодаря ви за вашата отзивчивост – каза Блейкли и направи кратка пауза. – Знам, че за вас не е било лесно да прекъснете така внезапно делничните си занимания. Уверен съм обаче, че след малко сами ще се убедите, че това прекъсване си е струвало труда.

Взе дистанционното управление на апарат за прожектиране на диапозитиви и натисна едно копче. На екрана се появи планина със заснежен връх, от който излизаше струйка тъмен дим.

– Това е планината Еребус, разположена на остров Рос, непосредствено до крайбрежието на Антарктида. Тя е един от трите вулкана на този континент. В подножието ѝ е разположена научноизследователската станция на САЩ Макмърдо. Живях в нея през последните пет години.

Натисна още веднъж копчето и на екрана се появи група ниски метални постройки, прилепени към повърхността на сив ледник. Спътниковите антени по покривите им наподобяваха паяци.

– През последните десет години изучавах геотермалните източници в някои горещи разломи под планината и под съседното Море на Рос, които все още са активни. За тази цел ползвах помощта на Националната агенция за космически изследвания. Преди шест години тяхната трета совалка сканира с радиовълни земната кора в търсене на нефтени находища и други подобни джобове. Помолих да бъде сканирана и планината Еребус, при което бяха установени някои удивителни неща.

Натисна копчето и на екрана се появи структурата на кората под вулканичния конус.

– Както можете да видите, под Еребус е разположена сложна пещерна система, простираща се на стотици километри.

Превключи на следващия диапозитив.

– При по-обстоен оглед с помощта на сонар и радар бе установено наличието на огромна пещера, отделена от близкия разлом само от шестстотин метра скална маса. – С показалец посочи мрежата от разломи, водеща към огромната пещера. – Назовахме този обект „пещерата Алфа“. Диаметърът ѝ е от близо осем километра. Подът ѝ е разположен на три километра и половина под повърхността на континента. Това е три пъти по-голяма дълбочина от достигнатата доскоро от човек.

На следващия кадър бе показана група усмихнати мъже с мръсни и прашни лица, застанали пред огромен отвор с неравни краища.

– След три години работа успяхме с помощта на взривове и земекопни машини да си пробием път до тази пещера. Бе ни необходима още година, за да построим лагер на дъното ѝ.

На снимката се виждаха осветени палатки и сглобяеми къщи. В средата им се извисяваше триетажна дървена сграда. Имаше още една, досущ като нея, само че недостроена.

– Това е базата Алфа – отбеляза Блейкли. – Работехме в обстановка на най-строга тайна. Достъпът до нея бе ограничен само за тесен кръг лица.

Следващият диапозитив накара присъстващите да възкликнат от удивление. Блейкли леко се усмихна.

– Дами и господа, предлагаме на вашето внимание една загадка.

Ашли, която дотогава си триеше очите и се прозяваше, чудейки се какво общо има цялата тази вулканична и минна дейност с нея, подскочи от креслото си. Това беше монтаж! Това, което видя на диапозитива, правеше километрова дупка в цялата общоприета антропологическа теория.

На фотографията на екрана се виждаше осветена част от стената на пещерата. В нея бе прокопана гъста мрежа от скални жилища, обхващаща площ с над сто метра височина. За разлика от добре планираните пещерни жилища на народността анасази, които тя бе изучавала в Ню Мексико, тези пещерни жилища бяха по-недодялани, по-първични, едва ли не поредица от набързо прокопани пещери.

Блейкли изчака реакцията на зрителите да премине в тих шепот и едва тогава продължи.

– За нещастие, не заварихме никого у дома – каза и на тези му думи публиката реагира с нервен кикот. – За сметка на това обаче открихме няколко артефакта.

Показа нова поредица диапозитиви. Един от тях бе на диамантената фигурка, изобразяваща плодородието. Ашли бе като замаяна, когато се отпусна в креслото си.

– Доктор Блейкли, имам един въпрос!

Той ѝ даде знак да го зададе и отпи малко вода от чашата си.

– Мястото датирано ли е?

Той допи водата и кимна утвърдително.

– Направихме обща радиовъглеродна датировка. Можем с доста голяма степен на точност да заявим, че жилищата са на около пет цяло и два милиона години.

– Какво?! – Ашли подскочи от креслото си за втори път. – Та това е невъзможно!

– Тази възраст бе потвърдена по самостоятелен път от няколко различни лаборатории – отвърна той с известно снизхождение.

Погледите на всички присъстващи сега се съсредоточиха върху Ашли. Техникът по осветлението дори я освети. Тя заслони лицето си с ръка.

– Но първите човекоподобни, имам предвид най-древните прадеди на съвременния човек, са се появили на планетата едва преди четири милиона години! При това въобще не са разполагали със сечивата и с общественото устройство, необходими за построяването на подобни жилища.

– Точно поради тази причина сега сме тук – отвърна той и повдигна рамене. Показа следващия диапозитив, на който се виждаше тунел в основата на стената. – Подобни тунели има на най-различни места в тази огромна пещера. Свързани са с други пещери и тунели. Смятаме, че в някой от тези проходи се крият отговорите на въпросите, зададени от професор Картър. Кой е построил тези жилища? Кой е изваял статуетката? Къде може да бъде открит сега?

Изумените от видяното зрители така и не реагираха. Ашли, все още неизлязла от шока, повторно се отпусна в креслото си.

– Комплектувах екип, който трябва да започне изследването. Да навлезе в дълбочина на тази плетеница от тунели и да разкрие какво има долу. Групата ще бъде ръководена от професор Ашли Картър, специалист по палеоантропология и археология. Останалите членове на групата са водещи специалисти в своите области.

Блейкли посочи с поглед русокоса жена, седнала през няколко стола от Ашли.

– В екипа е включена Линда Фюрстенбург, професор по биология от университета във Ванкувър. Тя ще има грижата да изучава уникалната биосфера, която открихме там, долу. Предвиден е и геолог. – Блейкли кимна към един арабин, седнал със скръстени крака отляво на Линда. – Господин Халид Наджмон ще ни помогне в картографирането на богатствата, скрити под антарктическите ледове. Нищо чудно неговите открития да изменят представите ни за този континент.

Блейкли приключи, като посочи и останалите двама мъже, седнали на предната редица.

– Бенджамин Бръст, австралийски изследовател на пещери със световна известност, ще картографира тази изключително сложна пещерна система. Спретнатият мъж с униформа е майор Майкълсън от Морската пехота на САЩ. Заедно с други двама добре обучени военни ще придружава екипа и ще отговаря за неговото снабдяване и охрана.

Сетне махна с ръка още веднъж по посока на групата пред него.

– Дами и господа, представям ви нашия екип.

Сред присъстващите се разнесоха шепот и ръкопляскания.

След още няколко обяснения и отговора заседанието приключи. Блейкли, видимо удовлетворен, се оттегли от катедрата. Когато отиде в съседното помещение, въздъхна и разхлаби вратовръзката си. Първата част от работата бе приключила. Роланд, негов помощник от петнайсет години, след малко също влезе в помещението с подноса с диапозитиви в ръка. Блейкли му кимна.

– Всичко премина добре, сър – каза Роланд, докато прибираше диапозитивите в кутия. – Представителите на правителството останаха много доволни. Също и останалите, които финансираха начинанието.

– Прав си – отвърна Блейкли с уморена усмивка. – И аз мисля така.

После свали сакото си, захвърли го на един стол и седна на съседния.

– Никой от присъстващите не знаеше, че там вече бе изпратен един екип – отбеляза Роланд, докато прибираше прожекционния апарат в една кутия.

– Едва ли е необходимо да им се съобщава тази информация още сега – прецени Блейкли и повдигна рамене.

– Така е. Обаче какво ще стане, ако...

– Бъди спокоен. Този път се подготвихме много по-добре. Този екип няма да го изгубим.