Планетата на ветровете

Първа част

БУРИ

Марис яздеше бурята на десетина стъпки над морето, укротила вятъра с широките криле от плат и метал. Летеше безстрашно, главоломно, наслаждавайки се на опасността, усещаше водните пръски върху лицето си и не обръщаше внимание на студа. Небето беше кобалтовосиньо, вятърът се усилваше постоянно, а тя имаше криле – и това бе достатъчно. Знаеше, че може да умре всеки миг, но щеше да умре щастлива.

Летеше по-добре от всякога, гмуркаше се и се плъзгаше между въздушните течения, без да се замисли, улавяше възходящите и низходящите ветрове, които я отнасяха все по-далеч и по-бързо. Избягваше погрешните стъпки, а и не се налагаше да се издига рязко над вълните на океана – този път се упражняваше единствено за удоволствие. Щеше да е много по-безопасно да лети нависоко, като дете – на достатъчно разстояние от развълнуваната шир, където не бе толкова лесно да допусне някоя грешка. Но като истински летец Марис се плъзгаше почти над повърхността – там, където незначително отклонение от траекторията и дори мимолетно опиране на крилото до водата би довело до падане. И до неизбежен край – не можеш да доплуваш до брега с криле, чийто размах е двайсет стъпки.

Марис беше дръзка, но пък познаваше ветровете.

Отпред зърна шията на сцила – черно змиеподобно въже на фона на хоризонта. Реагира почти без да се замисли. С дясната ръка издърпа кожената дръжка на крилото, лявата избута другото нагоре. Тялото ѝ се наклони встрани. Големите сребристи криле – тънки и толкова леки, че почти не усещаше тежестта им, но затова пък неимоверно здрави – ѝ се подчиниха покорно. Краят на едното почти опря белите шапки на вълните под нея, другото се издигна, но Марис хвана възходящия вятър и започна да набира височина.

Смъртта, смъртта в небесата, ето кое не ѝ даваше покой, но животът ѝ нямаше да свърши по този начин – издърпана от въздуха като разсеяна чайка, случаен обяд за някое изгладняло чудовище.

След минута застигна сцилата и описа бавен кръг малко извън обсега ѝ. Отгоре различаваше добре туловището ѝ, едва скрито под вълните, редиците гладки черни перки, които гребяха ритмично. Миниатюрната глава се полюшваше върху дългата шия, но не ѝ обръщаше внимание. „Може би вече е опитвала летец и не ѝ е харесал вкусът“, помисли си Марис.

Вятърът ставаше все по-студен и носеше големи солени капки. Бурята набираше сила, тя усещаше, че въздухът се тресе. Обхваната от възбуда, Марис остави сцилата далеч зад себе си. Отново беше сама и се носеше без никакво усилие през пустия, стъмващ се свят на море и небе. Единственият звук бе свистенето на вятъра в крилете.

После от морето израсна островът – нейната цел. Тя въздъхна, натъжена, че идва краят на полета, и се приготви за спускане.

Джина и Тор, двама от местните безкрили (Марис не знаеше с какво се занимават, когато не трябваше да се грижат за крилете на долитащите летци), бяха дежурни на площадката за приземяване. Тя описа кръг над тях, за да привлече вниманието им. Те скочиха от мекия пясък и ѝ помахаха. Втория път, когато се приближи, вече бяха готови. Марис се спускаше все по-ниско и по-ниско. Когато краката ѝ бяха само на сантиметри от земята, Джина и Тор се затичаха по пясъка успоредно с нея, всеки зад едно крило. Пръстите ѝ се заровиха в земята и тя заора, вдигайки фонтани от пясък.

Малко по-нататък спря и остана да лежи по корем върху хладния сух пясък. Чувстваше се глупаво. Един приземил се летец е като обърната по гръб костенурка. Можеше да стане, разбира се, но това беше сложен и несръчен процес. Но все пак приземяването беше добро.

Джина и Тор започнаха да сгъват крилете, сегмент по сегмент. Всеки опорен сегмент излизаше от жлеба, обръщаше се върху следващия и платът между тях увисваше. Накрая зад гърба ѝ остана само централната ос, от която се спускаха две парчета сребриста тъкан.

– Очаквахме Кол – каза Джина, докато сгъваше последния сегмент. Късата ѝ черна коса стърчеше като бодили над лицето.

Марис поклати глава. Наистина бе ред на Кол, но тя нямаше търпение да се вдигне във въздуха. Беше взела крилете – те все още бяха нейни, – преди той да стане.

– Другата седмица сигурно го чакат доста полети – жизнерадостно подхвърли Тор. В русата му коса още имаше пясък и малко трепереше от студения вятър, но въпреки това се усмихваше. – Ще лети колкото му душа иска. – Той застана пред Марис и ѝ помогна да откачи крилете.

– Аз ще ги нося – тросна му се тя нетърпеливо, подразнена от съвсем невинните му реплики. Нима той можеше да я разбере? Как би могъл който и да било от тях да вникне в душата ѝ? Та те бяха безкрили!

Тя закрачи нагоре по склона към хижата, а Джина и Тор я последваха. Първо пи, освежи се, а след това застана пред камината да се изсуши и постопли. На въпросите, зададени с приятелски тон, отговаряше лаконично, опитваше се да ги накара да млъкнат, да разберат, че не ѝ е до разговори, да не ѝ позволяват да си спомни, че това ѝ е за последен път. Макар и разочаровани, всички уважаваха желанието ѝ, защото беше летец. За безкрилите летците бяха редовният източник за връзка с другите острови. Океанът, раздиран от постоянни бури, населен със сцили, морски котки и други хищници, беше твърде опасен за редовни пътувания с кораби, с изключение на островите от една и съща група. Летците бяха средството за връзка, очакваха ги с нетърпение, за да чуят новини, клюки, слухове, песни, разкази, легенди.

– Управителят те чака веднага щом си починеш – припомни ѝ Джина и я докосна по рамото. Марис се отдръпна и си помисли: „Да, за теб е достатъчно, че прислужваш на летците. Сигурно мечтаеш да се омъжиш за летец, за Кол например, когато той остарее, но нямаш никаква представа какво е за мен, че Кол ще продължи да бъде летец, а аз – не“. Но вместо това каза:

– Готова съм още сега. Полетът не беше труден. Имах попътен вятър.

Джина я отведе в съседната стая, където Управителят очакваше съобщението ѝ. Както и другата стая, и тази беше продълговата и оскъдно мебелирана, но в камината пламтеше ярък огън. Управителят – седеше на меко кресло до камината – се изправи, когато Марис влезе. Летците винаги бяха посрещани като равни, дори на острови, на които Управителите се почитаха като богове и имаха почти божествена власт.

След като размениха ритуалните поздрави, Марис затвори очи и произнесе наизустеното съобщение. Не знаеше, нито се интересуваше какво носи. Думите използваха гласа ѝ, без да пробуждат съзнателни мисли. „Нещо, свързано с политика“, помисли си тя. Напоследък всичко беше свързано с политика.

Когато съобщението свърши, Марис отвори очи и се усмихна на Управителя – направи го нарочно, защото видя, че думите ѝ са го обезпокоили. Но той се съвзе бързо и ѝ върна усмивката.

– Благодаря – каза малко притеснено. – Справи се добре.

Поканиха я да остане за през нощта, но тя отказа. До сутринта бурята можеше и да утихне, но тя обичаше нощните полети. Тор и Джина я придружиха по каменистата пътека до скалата на летците. От двете страни на пътеката, на равни разстояния, бяха поставени запалени фенери, които значително облекчаваха изкачването им.

На върха на хълма имаше естествена площадка, разширена и удължена от човешка ръка. Отвъд края ѝ следваше трийсетметрова пропаст и долу – назъбени камъни, в които се разбиваха вълните. На площадката Джина и Тор разгънаха крилете и нагласиха сегментите по местата им: сребристият плат се изпъна отгоре.

И Марис скочи.

Вятърът веднага я подхвана и я издигна. Отново летеше – над черния океан и под грохота на бурята. Нито за миг не погледна назад, към двамата безкрили, които я изпратиха със завист в очите. Твърде скоро и тя щеше да стане като тях.

Не сви към къщи. Вместо това се остави на буреносния вятър, който сега духаше с нарастваща сила в западна посока. Скоро щяха да го последват гръмотевици и дъжд и тогава Марис щеше да се издигне над облаците, където възможността да я удари светкавица бе много по-малка. У дома бурята вероятно бе отминала и цареше спокойствие. Хората бяха излезли на брега да видят какво са им донесли ветровете, а малките лодки вероятно бяха хвърлили мрежи с надежда, че дневният улов не е напълно загубен.

Вятърът я шибаше в лицето и я люшкаше: тя му се отдаде с благодарност. След това, кой знае защо, се сети за Кол. И веднага изгуби равновесие. Наклони се рязко, заклати се, после се издигна, опитвайки се отново да улови вятъра. Ядоса се на себе си. Всичко беше толкова хубаво – защо трябваше да свършва по този начин? Може би това бе последният ѝ полет и трябваше да е най-добрият. Но нямаше смисъл – вече бе изгубила доскорошната си увереност. Разбирателството между нея и вятъра бе изчезнало.

Тя полетя срещу бурята – насочваше криле и напъваше мишци. Почувства, че се изморява. Все пак успя да набере височина – изпуснеш ли вятъра, не е хубаво да си близо до водата.

Беше почти изтощена от борбата, когато зърна скалистия бряг на Ейрие и си даде сметка колко далеч е стигнала.

Ейрие беше просто една огромна скала, щръкнала насред океана, напукана кула от камък, заобиколена от свиреп прибой – вълните се разбиваха в яките ѝ основи. Не беше истински остров: нищо освен лишеи не можеше да оцелее по стръмните стени. Птиците гнездяха в няколко цепнатини и по тесните площадки, но на самия връх летците бяха построили свое гнездо. Тук, където не можеше да спре нито един кораб и където бе стъпвал само крак на летец, имаше черна каменна хижа.

– Марис!

Чула името си, тя вдигна глава и видя, че към нея се спуска Дорел. Хилеше се; крилете му бяха като тъмни сенки на фона на скалите. В последния възможен момент тя се извъртя, изви рязко и се гмурна под него. Той се впусна да я преследва около Ейрие и Марис забрави, че е изморена, завладяна от безмерната радост на полета.

Когато най-сетне кацнаха, заваля. Студените капки хапеха лицата им и плющяха по крилете. Едва сега Марис осъзна, че е вкочанена от студ. Бяха кацнали без чужда помощ на покритата с мека почва площадка между скалите и Марис се влачи десетина метра през калта, преди да успее да спре. Още две минути ѝ трябваха да разкопчае презрамките на крилете. Върза ги внимателно за едно опънато въже, след това ги сгъна.

Докато свърши, зъбите ѝ тракаха конвулсивно: всичко я болеше. Дорел се мръщеше, отдавна метнал на рамо сгънатите прилежно криле.

– Дълго ли беше навън? – попита той. – Трябваше да те оставя да кацнеш. Извинявай. Не си дадох сметка. Сигурно си летяла пред бурята. Отвратително време. На няколко пъти и аз попаднах на кръстосани ветрове. Добре ли си?

– О, да. Бях изморена, но вече ми мина. Радвам се, че ме чакаше. Полетът беше добър, имах нужда от него. Само последната част бе малко по-трудна – дори си помислих, че ще падна. Но добрият полет е за предпочитане пред всяка почивка.

Дорел се засмя и я прегърна. Тя усети колко е топъл и колко е студено тялото ѝ. Той също усети разликата и я притисна към себе си.

– Влизай, преди да си замръзнала. Гарт донесе няколко бутилки кивас от Шотан. Сигурно вече е стоплил една.

Хижата беше топла и гостоприемна както винаги, но почти празна. Освен тях тук бе само Гарт – нисък мускулест летец, десетина години по-възрастен от нея. Той извърна глава от огъня и ги поздрави. Марис понечи да му отговори, но гърлото ѝ се беше свило и зъбите ѝ тракаха неудържимо. Дорел я заведе до камината.

– Държах я отвън на студа като някакъв идиот с дървени криле – оправда се той. – Кивасът стопли ли се? Налей ни по малко. – Той чевръсто смъкна изкаляните си мокри дрехи и донесе две големи кърпи от купчината до огъня.

– Защо ще ми хабиш киваса? – изръмжа Гарт. – За Марис не ми се свиди, тя е красива и е великолепен летец. – Той ѝ се поклони насмешливо.

– Или ще ми дадеш да го изхабя – закани се Дорел, – или ще го излея всичкия на пода.

Гарт му отвърна, след което почна вечната караница. Марис не ги слушаше – беше им свикнала. Изстиска водата от косата си и забеляза колко бързо изсъхват капките върху каменния под. Загледа се в Дорел, в стройното му мускулесто тяло – чудесно тяло за летец – и в бързите промени на лицето му, докато дразнеше Гарт. Той се извърна, видя, че Марис го гледа, и погледът му омекна. Последната духовитост на Гарт увисна във въздуха. Дорел протегна ръка и прокара пръст по брадичката ѝ.

– Цялата трепериш. – Взе кърпата от ръцете ѝ и я загърна с нея. – Гарт, дръпни бутилката от огъня, преди да е гръмнала, и ни дай да се стоплим.

Наляха киваса – горещо лютиво вино с подправки – в големи глинени чаши. Още първата глътка прати жарки вълни в жилите ѝ и треперенето ѝ спря.

Гарт ѝ се усмихна.

– Хубаво е, нали? Обаче Дорел не може да го оцени. Измъкнах десет шишета от един стар моряк. Намерил ги сред останки на разбит кораб и нямал представа на какво се е натъкнал, а жена му не искала да ги държат вкъщи. В замяна му дадох шепа дрънкулки – метални топчета, които взех от сестра ми.

– А сестра ти какво получи? – попита Марис между две глътки.

Гарт сви рамене.

– Тя ли? Ще я изненадам с нещо. Може да го взема от Поуит следващия път, като летя дотам. Някое боядисано яйце например.

– Което пък ще смениш за нещо друго по обратния път – подметна Дорел. – Гарт, ако някога сколасаш да изненадаш сестра си, шокът ще унищожи цялото удоволствие. Ти си роден за търговец. Мисля, че си готов да размениш дори крилете си, ако сделката си я бива.

– Затвори си устата, вместо да дрънкаш глупости! – изсумтя ядосано Гарт и се обърна към Марис. – Как е брат ти? Отдавна не съм го виждал.

Марис сръбна още малко вино и стисна чашата в шепи.

– След седмица става пълнолетен – отвърна тя. Беше доволна да сменят темата. – И тогава крилете ще станат негови. Иначе не зная какво прави напоследък. Може да не харесва компанията ти.

– Какво? – Гарт повдигна вежди. – И защо да не му харесва? – Изглеждаше малко обиден.

Марис махна с ръка и се усмихна измъчено.

– Знаеш ли, аз го харесвам – продължи Гарт. – Всички го харесваме, нали, Дорел? Млад е, не е бърборко, може би е твърде предпазлив, но това ще се оправи с времето. Малко е странен, но пък какви истории разказва! И как пее само! Бързо ще стане любимец на безкрилите. – Гарт поклати учудено глава. – Откъде ли ги е научил? Колко повече съм пътувал от него, а...

– Измисля си ги – прекъсна го Марис.

– Сам ли? – Гарт изглеждаше впечатлен. – Той ще е нашият певец, значи. На следващото състезание ще отнемем наградата на източняците. Западът винаги се е славел с добрите си певци, но нашите все не смогват да вземат титлата.

– Аз пях за западняците на последната среща – възрази Дорел.

– Точно това исках да кажа.

– Ти пищиш като морска котка.

– Така е – кимна Гарт. – Но поне не си въобразявам, че съм кой знае какво.

Марис не чу отговора на Дорел. Мислите ѝ отлетяха надалеч от разговора и тя се загледа в играта на пламъците, стиснала чашата. Чувстваше се уютно тук, на Ейрие, дори след като Гарт бе споменал Кол. Странен уют. Никой не живееше на скалата на летците, но тя бе нещо като дом. Неин дом. Трудно ѝ беше да си помисли, че никога вече няма да идва тук.

Спомни си първия път, когато бе видяла Ейрие, преди повече от шест години, малко след като навърши пълнолетие. Тогава беше едва тринайсетгодишно момиче, горда, че е отлетяла толкова надалеч от къщи, но същевременно изплашена и засрамена. В хижата завари десетина летци, насядали около огъня – пиеха и се смеха. Забавляваха се чудесно. Но въпреки това млъкнаха и ѝ се усмихнаха. Тогава Гарт бе смълчан юноша, Дорел – мършав момчурляк, малко по-голям от нея. Не познаваше никого, но Хелмър, летец на средна възраст от един съседен остров, се зае да ги представя. Дори сега си спомняше лицата им и ги свързваше с имената: червенокосия Анни от Кълхол, Фостър, който после надебеля и не можеше вече да лети, Джеймис Старши и особено един, по прякор Гарвана, нахакан младеж, издокаран с дрехи от черна кожа с метални катарами, който бе спечелил наградата за източняците в три поредни състезания. Имаше и една жена, върлинеста блондинка от Външните острови. Забавата беше в нейна чест – от Външните острови рядко идваха летци.

Скоро изглеждаше, че Марис е изместила русокосата като почетен гост. Макар че беше още малка, ѝ дадоха да пие вино, накараха я да пее с тях, разказваха ѝ истории за полети, повечето от които бе чувала и преди, но никога от летци. Накрая, когато вече се чувстваше част от групата, постепенно престанаха да ѝ обръщат внимание и забавата продължи в първоначалната си посока.

Беше странна и незабравима забава, а една случка остави незаличима следа в съзнанието ѝ. Гарвана, единственият източняк в групата, бе станал мишена за задевките им. Накрая, малко подпийнал, той се опъна:

– Хвалите се, че сте летци – заговори той с рязък глас, който Марис винаги щеше да помни. – Но я излезте навън да ви покажа как се лети.

Цялата група излезе на най-високата площадка на Ейрие. Шестстотин стъпки бе пропастта под нея, а долу имаше само щръкнали остри камъни сред разпенените вълни. Стиснал сгънатите си криле, Гарвана застана на ръба, разгъна първите три сегмента и пъхна ръце в презрамките. Но не закопча крилете – пантите им се движеха свободно, следвайки движението на ръцете. Стегна само първите сегменти.

Марис се чудеше какво ли е намислил. Скоро разбра.

Той се затича рязко и скочи право напред, колкото се може по-далеч от ръба на скалата. С неразгънати криле.

Тя извика уплашено и изтича до ръба. Останалите я последваха – лицата на едни бяха пребледнели, други се усмихваха. Дорел бе застанал до нея.

Гарвана летеше право надолу като камък, изпънал ръце покрай тялото си, платът на крилете плющеше като корабно платно. Летеше с главата надолу и полетът му сякаш продължи безкрайно.

И тогава, в последния възможен момент преди да се разбие в скалите, когато Марис вече очакваше да почувства удара, сребърните му криле внезапно блеснаха на слънцето. Сякаш изникнаха от въздуха. Гарвана улови вятъра и полетя.

Марис беше изумена. Но Джеймис Старши, най-възрастният летец сред западняците, се смееше.

– Номерът на Гарвана – каза той. – Виждал съм го. Смазва пантите на сегментите. Когато наближи земята, разтваря рязко криле. Сегментите се заключват един по един. Красиво е, не споря. Но някой ден някоя пантичка ще заяде и повече няма да чуем за Гарвана.

Но дори неговите думи не прогониха магията. Марис често бе виждала нетърпеливи летци да разтварят рязко криле преди помощниците да са затегнали последните сегменти. Но никога при такива обстоятелства.

Гарвана се подхилваше доволно, когато ги пресрещна на площадката за кацане.

– Когато направите това – заяви той на групата, – можете да се наречете летци.

Дълго време след това Марис вярваше, че е безумно и безнадеждно влюбена в него.

Тя поклати тъжно глава и допи чашата си. Сега всичко това ѝ се струваше глупаво. Две години след онази среща Гарвана изчезна безследно в морето. Поне по десетина летци умираха всяка година и крилете на повечето се губеха с тях. Причините най-често бяха грешки при полета, неочаквани нападения на дългошиестите сцили, бури, които да ги повалят във вълните, привличани от метала в крилете светкавици – имаше безброй начини да загинат. Според Марис повечето летци просто губеха ориентация и не достигаха до крайната цел, а продължаваха да летят слепешката, докато не капнат от умора. Единици се натъкваха на най-смъртоносната опасност за всеки летец: безветрието. Но Марис вече бе достатъчно опитна, за да си даде сметка, че такива като Гарвана са най-вероятни кандидати за среща със смъртта – номерът му беше само глупаво, лишено от смисъл перчене.

Гласът на Дорел я изтръгна от спомените.

– Ей, Марис – сепна я той, – да не заспиш?

Марис остави празната чаша и се пресегна към пуловера си.

– Още не е изсъхнал – предупреди я Гарт.

– Студено ли ти е? – попита Дорел.

– Не. Време е да се връщам.

– Прекалено си изморена – предупреди я Дорел. – Остани за през нощта.

– Не мога – отвърна тя и сведе поглед. – Ще ме чакат.

Дорел въздъхна.

– Тогава вземи сухи дрехи. – Той се надигна, отиде в другия край на стаята и отвори резбованата врата на гардероба. – Ела си избери нещо, което да ти става.

Марис не помръдна.

– Предпочитам да летя с моите дрехи. Няма да се връщам повече.

Дорел тихо изруга.

– Марис, не говори така. Хайде, ела, вземи си дрехи. Ако искаш, остави твоите в замяна. Няма да ти позволя да тръгнеш с мокри дрехи.

– Съжалявам – каза Марис.

Гарт ѝ се усмихна, а Дорел стоеше до гардероба и я гледаше настойчиво. Тя стана и се уви по-плътно с кърпата, докато се отдалечаваше от огъня. Краищата на дългата ѝ черна коса прилепваха по шията ѝ. Двамата с Дорел преровиха гардероба и тя си намери панталон и кафяв вълнен пуловер, които да пасват на стройната ѝ жилеста фигура. Дорел я гледаше, докато се преобличаше, след това избра дрехи за себе си. Когато свършиха, двамата отидоха при рафта до входа на стаята и си взеха крилете. Марис прокара издължените си силни пръсти по сегментите, за да провери за пукнатина или слабо място – крилете рядко се повреждаха, но когато това се случваше, причината най-често беше в съчлененията. Платът сияеше ярко и изглеждаше също толкова здрав и гъвкав, както в онези далечни времена, когато бяха долетели звездните мореплаватели. Доволна от огледа, тя пристегна презрамките на крилете. Бяха в добро състояние: Кол щеше да ги носи още много години, както и децата му поколения наред след него.

Гарт бе застанал до нея. Тя го погледна.

– Не ме бива в приказките като Кол или Дорел – подхвана той. – Аз... уф. Сбогом, Марис.

Той се изчерви и сведе поглед. Летците никога не се сбогуваха. „Но аз не съм летец“, каза си тя, прегърна Гарт, целуна го и му каза сбогом – думата, която използваха безкрилите.

Дорел я придружи отвън. Както винаги, на Ейрие вятърът беше силен, но бурята беше отминала. Единствената вода във въздуха бе омарата над океана. Но звездите вече бяха изгрели.

– Остани поне за вечеря – предложи Дорел. – Двамата с Гарт ще се караме кой да ти прислужва.

Марис поклати глава. Не биваше да идва, трябваше да полети право към къщи и въобще да не се сбогува с Дорел и Гарт. По-лесно е да избягваш края, да се преструваш, че нещата винаги са били такива.

Когато стигнаха площадката за излитане, същата, от която Гарвана бе скочил преди много години, тя хвана Дорел за ръката и известно време двамата стояха мълчаливо.

– Марис – поде той колебливо накрая. Гледаше към морето и не пускаше ръката ѝ. – Марис, можеш да се омъжиш за мен. Ще си делим моите криле – така никога няма да скъсаш с летенето.

Марис пусна ръката му. Почувства, че се изчервява от срам. Той нямаше право, грозно беше да се преструва.

– Недей – прошепна тя едва чуто. – Крилете не са твои, за да ги делиш с мен.

– Такава е традицията – каза Дорел почти отчаяно. Тя усети, че и той е засрамен. Искаше да ѝ помогне, не да влоши нещата. – Можем да опитаме. Крилете не ми принадлежат, но ти ще можеш да ги ползваш...

– О, Дорел, недей. Управителят, твоят Управител, никога няма да го позволи. Това е повече от традиция, това е закон. Може да ти отнемат крилете и да ги дадат на някого, който спазва законите, както постъпиха с контрабандиста Линд. Ако избягаме някъде, където законът няма сила или няма Управител, някъде, където да сме сами, колко дълго ще търпиш да делиш крилете с мен? С когото и да било? Не разбираш ли? Между нас ще се породи омраза. Аз не съм дете, което да се обучава, докато ти си почиваш. Не бих могла да живея така – да летя с криле, които са ми преотстъпени за малко и никога няма да станат само мои. Скоро ще ти омръзне начинът, по който те гледам, и тогава... – Тя млъкна, неспособна да продължи.

Дорел помълча още известно време.

– Съжалявам – каза накрая. – Исках да направя нещо за теб, Марис – да ти помогна. Боли ме от онова, което те чака. Исках да ти дам нещо. Не мога да понасям мисълта, че си отиваш и ще станеш...

Тя взе ръката му и я стисна силно.

– Да, да. Знам.

– Марис, знаеш, че те обичам. Нали знаеш?

– Да, зная. И аз те обичам, Дорел. Но... никога няма да се омъжа за летец. Не и сега. Не мога. Способна съм да го убия, за да му взема крилете.

Двамата постояха още известно време, притиснати един към друг на ръба на скалата – опитваха се да си кажат с телата онова, което не можеха да изразят с думи. След това се отдръпнаха един от друг и се спогледаха през сълзи.

Марис се наведе да си нагласи крилете. Трепереше от студ. Дорел понечи да ѝ помогне, но пръстите им се преплетоха и двамата се засмяха на несръчността си. Тя го остави да ѝ разпъне крилете. Тъкмо приключваше с второто, когато Марис изведнъж си спомни за Гарвана и му даде знак да спре. Той я погледна учудено. Марис вдигна рязко ръка и последният сегмент се затвори с щракване. Готова беше за полет.

– На добър път – извика ѝ той на прощаване.

Марис отвори уста, после я затвори. Помълча и каза:

– И на теб. Внимавай, иначе... – Но не довърши. Обърна му гръб, затича се и скочи от Ейрие право в нощното небе, раздирано от ветровете.

Беше дълъг и самотен полет над озарения от звезди океан. Нищо не помръдваше. Духаше източен вятър, който я принуждаваше през целия път да лети косо, губейки време и сили. Когато най-сетне забеляза светлините на своя остров, Малкия Кехлибарен, наближаваше полунощ.

На площадката за кацане имаше светлина. Видя я отдалече и си помисли, че я е запалил някой от помощниците. Но беше малко вероятно да са останали толкова до късно при площадката – малцина летяха нощем. Начумери се учудено и кацна тежко.

Изстена болезнено, изправи се и почна да разкопчава презрамките. Ядоса се, че се беше разсеяла от необяснимата светлина. Междувременно светлината се приближаваше към нея.

– Реши, значи, най-сетне да се върнеш – каза някой рязко и гневно. Беше баща ѝ, Ръс, по-точно вторият ѝ баща. Крачеше към нея, стиснал в лявата си ръка фенер – дясната се поклащаше безжизнено.

– Отбих се до Ейрие – оправда се тя. – Нали не си се тревожил?

– Трябваше да иде Кол, а не ти – тросна се той.

– Кол още спеше – отвърна тя. – Пък и той е твърде бавен – щеше да изпусне подходящия вятър. Щеше да го застигне дъждът и тогава щеше да лети цяла вечност. Още не го бива да се справя с дъждовете.

– Значи му е време да се научи. Да си вземе поука от собствените си грешки. Досега го учи ти, занапред ще го обучават крилете. Не ти, сега той е летец.

Марис потрепери, сякаш я бяха ударили. Това бе човекът, който я бе учил да лети, който се гордееше с нея заради инстинктивния начин, по който схващаше наставленията му. „Тези криле един ден ще ти принадлежат“ – ѝ бе казвал неведнъж, макар да нямаха кръвно родство. Взеха я с жена му за свое дете, след като бяха разбрали, че няма надежда да имат свое. След жестоко падане той бе изгубил завинаги надеждата да литне отново в небесата и не му оставаше друго, освен да си намери заместник – дори и да не е наследник, поне да е някой, когото да обича. Жена му бе отказала да се учи да лети – беше живяла трийсет и пет години като безкрила и не смееше и да си помисли, че би могла да скочи от скалата. Така изборът му падна на Марис – осиновиха я и с течение на времето я обикнаха. Марис – дъщеря на рибар, която предпочиташе да зяпа летците, вместо да си играе с другите деца.

А после неочаквано се бе родил Кол. Майка му бе умряла след трудно и продължително раждане – макар тогава още да бе малка, Марис си спомняше нощта, изпълнена с развълнувани хора, и по-късно втория си баща, свит разплакан в ъгъла. Но Кол бе останал жив. На Марис се падна ролята на сестра и майка и тя го обикна като свой брат и син. В началото никой не вярваше, че ще оживее. Тя беше щастлива, когато малкият се закрепи, и разделяше грижите си за него с времето, посветено на упражнения с крилете.

До нощта, когато баща ѝ дойде да ѝ съобщи, че Кол, който тогава още беше дете, ще бъде този, който ще получи неговите криле.

– Но аз съм много по-добър летец, отколкото той ще стане някога – възрази с разтреперан глас Марис.

– Не го отричам. Но това не променя нещата. Той е мой наследник.

– Не е честно! – извика тя. Кол беше още мъничък и твърде слаб, за да носи криле, но с времето щеше да заякне – тя го знаеше. Марис нямаше право да възразява. Такъв беше законът на летците, зачитан и спазван още от древни времена, когато звездните мореплаватели бяха изковали първите криле. Първородната рожба в семейството наследява крилете на родителя. Способностите не значеха нищо – така гласеше наследственият закон, а Марис, която произхождаше от семейство на рибари, щеше да получи само една очукана рибарска лодка.

– Честен или не, такъв е законът, Марис. И ти го знаеш отдавна, макар да се преструваше, че не съществува. От години си играеш на летец и аз ти позволявах, защото те обичам и защото Кол се нуждаеше от опитен и умел учител, а и островът ни е твърде голям, за да разчита само на двама летци. Но през цялото време знаеше, че ще дойде този ден.

„Защо се държи така? – запита се тя. – Много добре знае какво ми е да се разделя с небето.“

– Хайде, тръгвай с мен – каза той. – Никога повече няма да летиш.

Крилете ѝ още бяха разгънати, беше откопчала само една презрамка.

– Ще избягам! – извика тя като обезумяла. – И никога вече няма да ме видиш. Ще ида на някой остров, където си нямат собствен летец. Ще се радват да им служа и хич няма да попитат откъде имам крилете.

– Няма да стане – поклати глава той. – Останалите летци ще престанат да посещават острова, както постъпиха, след като лудият Управител на Кенехът екзекутира летеца, който му донесе лоша вест. Където и да идеш, накрая ще ти отнемат крилете. Нито един Управител няма да поеме риска.

– Тогава ще ги счупя! – продължи тя, завладяна от истерия. – Така и той няма да полети... никога вече... никога...

Чу се звън на стъкло, фенерът падна върху камъните, разби се и угасна. Марис усети, че я хващат за ръката.

– Няма да ти позволя да го направиш. Дай ми крилете! Направи го заради Кол.

– Не искам...

– Не ме интересува какво искаш. Помислих си, че ще се хвърлиш в морето, когато отлетя тази сутрин. Че нарочно ще се изгубиш в бурята. Марис, зная какво чувстваш. Затова бях изплашен и ядосан, като те посрещнах. Но Кол не е виновен за нищо.

– Не го виня. Нито бих желала да му попреча да лети. Но толкова много искам да летя... моля те, татко. – По лицето ѝ се стичаха сълзи. Тя пристъпи към него, търсеше утеха.

– Знам, Марис – промълви той. Не можеше да постави ръка на рамото ѝ, крилете му пречеха. – Но няма друг изход. Такъв е животът. Трябва да се научиш да живееш без криле, както се научих аз. Поне ги имаше за известно време. Вече знаеш какво е в небето.

– Но не беше достатъчно! – запъна се тя. – Мислех, че ще ми стигне да полетя за кратко, но това беше, когато бях малка, а ти беше най-великият летец на Кехлибарения. Гледах те от хълма и си казвах, че ако имам криле, дори само за минута, ще ми е достатъчно. Но се оказа, че греша. Не мога да се откажа от тях.

Лицето на баща ѝ вече не изглеждаше така сурово. Той протегна ръка и изтри сълзите ѝ с пръсти.

– Може би си права – каза натъжено. – Може и аз да съм сгрешил. Мислех си, че ако те оставя да летиш известно време, ще е по-добре от нищо. Един чудесен дар. Но не е така, нали? Обрекох те на вечно нещастие. Никога няма да станеш като безкрилите, защото си летяла, и ще се чувстваш, сякаш са ти сложили окови... – Той внезапно млъкна и едва сега Марис осъзна, че е говорил колкото на нея, толкова и на себе си.

Помогна ѝ да свалят крилете, после двамата тръгнаха заедно към дома.

Живееха в малка дървена къщичка, заобиколена от дървета и лехи. Отзад минаваше поточе. Летците винаги живееха по-добре от останалите. Ръс ѝ пожела лека нощ веднага щом прекрачиха прага и взе крилете на втория етаж. Дали наистина не ѝ вярваше вече? „Какво толкова съм направила?“, запита се Марис. Очите ѝ се наляха със сълзи.

Все пак намери сили да се съвземе. Отиде в кухнята, извади сирене, сушено месо и чай и ги отнесе в трапезарията. В средата на масата бе поставен пясъчен свещник с една свещ.

Запали я и започна да се храни, като гледаше танца на пламъка.

Кол влезе тъкмо като привършваше и застана притеснено на вратата.

– Здрасти, Марис – подхвана той неуверено. – Радвам се, че се върна. Чаках те.

Беше доста висок за тринайсетгодишно момче, със стройно телце, дълга рижава коса и току-що наболи мустаци.

– Здрасти, Кол – отвърна Марис. – Не стой там де. Съжалявам, че взех крилете.

Той приседна.

– Не ти се сърдя, нали знаеш. Ти летиш по-добре от мен, а и... какво да ти кажа. Татко ядосан ли беше?

Марис кимна.

Лицето на Кол потъмня.

– Остава само седмица, Марис. Какво ще правим? – Не гледаше нея, а пламъчето на свещта.

Марис въздъхна и му протегна ръка.

– Ще направим каквото трябва, Кол. Нямаме друг избор. – И преди бяха разговаряли и тя познаваше болката му толкова добре, колкото и той – нейната. Тя му беше сестра, почти майка, и момчето бе споделило с нея своя срам и тайната си. Каква невероятна ирония бе истината.

Той вдигна очи към нея. Гледаше я почти както дете гледа майка си, с надежда, макар да знаеше, че е безпомощна като него.

– Защо да нямаме избор? Не разбирам.

Марис въздъхна.

– Такъв е законът, Кол. Не можем да нарушим традицията, знаеш го. Всеки от нас има задължения, които трябва да изпълнява. Ако имахме избор, аз щях да задържа крилете и да летя. А ти щеше да станеш певец. И двамата щяхме да сме горди и щастливи от това, което правим. За мен животът на безкрилите е лишен от смисъл. Най-много от всичко на света мечтая за крилете. Притежавах ги за известно време и не смятам, че е справедливо да ми ги отнемат. Но може би и двамата сме твърде млади, за да вземаме подобни решения. По-мъдри от нас са избрали да бъде така, а ние се държим като разглезени деца.

– Не си права. – Кол поклати глава и нервно облиза устни.

Тя го погледна въпросително.

– Не бива да е така, Марис, не е справедливо. Аз не искам да летя, не искам да ти отнема крилете. Всичко е толкова глупаво. Причинявам ти болка, ще накарам и тате да страда. Как да му го кажа? Аз съм негов наследник и по закон съм длъжен да приема крилете. Иначе ще ме намрази. В песните не се говори никога за летци, които да се плашат от небето като мен. Летците са безстрашни – значи аз не ставам за такъв. – Ръцете му трепереха.

– Кол, не се измъчвай. Всичко ще си дойде на мястото, ще видиш. В началото всеки го е страх. И с мен беше така. – Знаеше, че лъже, но гледаше някак да го успокои.

– Но това не е честно! – почти извика той. – Не искам да се отказвам от пеенето, а ако започна да летя, няма да мога да пея като Барион. Защо трябва да ме карат насила? Марис, защо ти да не бъдеш летец – нали мечтаеш за това? Защо? Кажи ми, защо?

Тя видя, че е готов да се разплаче; и на нея ѝ се плачеше. Нямаше отговор на въпроса – нито за него, нито за нея.

– Не зная – каза тя отчаяно. – Не зная, мъничкият ми. Така е било открай време и така трябва да бъде.

Те се загледаха – и двамата изправени пред непреодолим избор, уловени заедно в примката на традиция, която не разбираха. Безпомощни и обезсърчени, продължиха да разговарят още дълго пред запалената свещ – повтаряха отново и отново едни и същи неща; най-сетне, късно през нощта, се разделиха и всеки се отправи към леглото си. Така и не можаха да решат нищо.

Щом Марис си легна, отново я споходи усещането за непреодолима загуба. Плака, докато не заспа от изтощение, и сънува виолетови буреносни небеса, из които никога вече нямаше да се носи.