„Ако отначало идеята не е абсурдна,

за нея няма никаква надежда...“

Алберт Айнщайн

ПРЕДИСЛОВИЕ

Когато през пролетта на 1995 г. излезе първото издание на „Следите на боговете“, даже в най-дръзките си мечти не си представях, че тиражът ще достигне три милиона, че книгата ще се преведе на двайсет езика и че след по-малко от шест години по водещата научнопопулярна телевизионна поредица на Би Би Си „Хоризонт“ ще предупредят публиката за заплахата, която представляват за общоприетата история „Следите“. В резюмето на едночасовия си „анализ“ на моята работа в предаването през декември 2000 г. екипът на „Хоризонт“ пише:

Авторът на бестселъри и телевизионни предавания Греъм Хенкок има изключително спорни възгледи за историята. Неговата теория за тайнствена изчезнала цивилизация, която е разпространила знанието сред други народи по света, привлече толкова широка публика, че още малко ще измести конвенционалните представи за миналото.1

„Хоризонт“ пусна преработен вариант на документалния филм, който за пръв път беше излъчен през ноември 1999 г. Навремето бе носил заглавието „Преродената Атлантида“. Сега го бяха нарекли „Отново преродената Атлантида“ и бяха внесли някои промени в резултат на частичното удовлетворяване на жалбите ни с Робърт Бовал до Телевизионната комисия по жалбите2. На първо място, Би Би Си беше върнала нашите изявления, изрязани от излъчения през ноември 1999 г. филм, в които ние опровергавахме твърденията – по същество за некоректно представяне на материали – на американския астроном Едуин Круп за теорията на Бовал за Орион. В първата версия мнението на Круп се представяше като неоспорим факт, а във втората – вече по-точно, като лична позиция само на един астроном, позиция, която е толкова чужда на човешката интуиция, че може да се обясни единствено с помощта на допълнителни графики.

Друга промяна, която допринесе за по-голямото безпристрастие на „Преродената Атлантида“, е изрязването на некоректното обвинение, в което ми се приписваше твърдението, че камбоджанските кхмери са виждали съзвездието Дракон като нас (аз не съм твърдял такова нещо). Нещо повече, на онова място, на което зрителите през ноември 1999 г. грешно бяха информирани, че в своя анализ на древни мегалитни обекти „пренебрегвам“ радиовъглеродното датиране, коригираната версия признаваше, че не го пренебрегвам, и представяше моята позиция – че не приемам радиовъглеродното датиране като единствен арбитър за древността на каменните паметници, тъй като не датира пряко самите паметници (с С-14 могат да се датират само органични материали, открити „във връзка“ с паметниците).

Накрая Би Би Си свали ветото, което се беше опитала да наложи върху публикуването на пълните, неорязани и нередактирани транскрипции на интервютата, които бях дал пред камерите на „Хоризонт“. Преди това творческият директор на направление „Наука“ в Би Би Си Джон Линч ми бе писал, че корпорацията не ми разрешава да обнародвам транскрипциите – тъй като било в противоречие с „обичайната политика“.3 Използвах уебсайта си, за да привлека вниманието към тази проява на цензура, и Би Би Си беше бомбардирана от оплакванията на публиката.4 Скоро след това получих ново писмо. „Противно на това, което, изглежда, смятате – пишеше Валери Назарет, юрисконсулт в юридическия отдел на Би Би Си, – Корпорацията не желае да Ви цензурира. Ето защо предлагаме в този случай да нарушим обичайната си политика и да Ви разрешим да използвате пълните нередактирани транскрипции.“5

В резултат от тази промяна на отношението – стига да идва от Би Би Си, аз съм признателен за нея – в това издание на „Следите“ мога да публикувам транскрипциите като Приложение I. Освен че най-после става ясно какво всъщност казвам в интервютата, които дадох за „Хоризонт“, аз се надявам, че тези диалози – в които враждебно настроеният интервюиращ представлява гласа на ортодоксалната наука – ще са полезни за моите читатели. Тези въпроси са сред най-често задаваните за моята работа и отговорите са дадени под постоянно впереното в мен око на камерата. Ето защо за разлика от редактираните материали, неорязаните, нередактирани интервюта за „Хоризонт“ представляват истински „анализ“ на моята работа и идеи.

Променящите се идеи

Аз не вярвам в коригирането или „осъвременяването“ на книгите. Поради тази причина не съм променил нито дума в оригиналния текст на „Следите на боговете“. Той е възпроизведен точно като в първото издание от 1995 г.

Но идеите ми са в състояние на постоянно развитие и се променят с научаването на нови неща. В това се състои половината удоволствие от работата ми! Освен това, докато проучвах и пишех за вероятността за забравен епизод в човешката история, до голяма степен разчитах на проучванията на други – затова, когато научавам за нови открития, аз се опитвам да ги взимам предвид.

Виждам своята роля на първо място като репортер и се чувствам неловко, когато усещам, че под краката ми расте трева. От 1995 г. насам интересите ми обхванаха Япония, Югоизточна Азия, Пасифика, Индия, Персийския залив и Средиземноморието – региони, които не са сериозно застъпени в „Следите“ (които се съсредоточават главно върху Северна и Южна Америка и Древен Египет). От интелектуална гледна точка интересът ми към последната ледникова епоха се насочи от загадката защо краят ѝ настъпва толкова внезапно към пряко проучване на десетте милиона квадратни километра континентален шелф, които са били залети с вода по онова време. Тъй като се намират под вода, тези изчезнали земи – общо обхващащи по-голяма площ от Съединените американски щати, – почти не са проучвани от археолози. И може би защото сред учените идеите за библейски „потоп“ (освен Уйлям Райън и Уолтър Питман6) са почти също толкова непопулярни, колкото идеите за Атлантида, никога не е правен опит за свързване на заливането на толкова огромна площ от някога обитаеми крайбрежни низини със загадъчния възход на историческите цивилизации.

Според мен целият този нов материал трябва да се публикува в нови книги, а не в осъвременени стари. Затова в предисловието към новото издание на „Следите на боговете“ аз съм щастлив да съобщя, че съм завършил първите три глави на „Потънал свят“1, 2002 г.

Писането на нови книги, а не постоянното допълване на вече написани стари е и начинът, по който предпочитам да отговарям на критиките към моята работа. Когато приемам и уважавам конкретна критика, трябва да я взема предвид в бъдещите си книги, и когато съм сигурен, че съм допуснал грешка, трябва да си взема поука от нея и да не я повтарям.

Все още се държи

Ами „Следите на боговете“? Има ли грешки? Нещо повече, грешка ли е самата книга?

Отговорът на първия въпрос е положителен – разбира се, че в „Следите“ има грешки. Защото това не е счетоводен баланс, а книга с големи идеи, написана от склонно към грешки човешко същество.

Отговорът на втория въпрос е отрицателен! Гордея се с тази книга и продължавам да я браня от безкрайната враждебност и критики на учените. Когато в началото на 90-те години я пишех, съзнателно поех интелектуалния риск да навляза в непозната територия, да оспоря априорни твърдения и да насоча вниманието към области на мрак и загадки в нашите познания за миналото. Исках да раздвижа мисленето и да възродя дебатите около проблем, който, изглежда, вече не вълнуваше общественото въображение – вероятността за съществуване на изчезнала цивилизация – и осъзнах, че единственият начин да го направя не е да напиша сигурна книга. Ето защо реших да се хвърля във фронтална атака срещу ортодоксалното мислене и дръзновено да защитя алтернативно виждане за историята. Това ми създаде много врагове, но, струва ми се, времето показва, че конфронтационната стратегия е била правилна. След второто предаване на „Хоризонт“ книгата се държи като гладиатор в Колизея. Въпреки че цялата е в белези от многобройните удари, тя все още е на крака – главното изискване за оцеляване на всяка арена.

Радиовъглеродното датиране на Тиахуанако

(Тази част да се чете заедно с Приложения II и III)

Моите академични критици често ме обвиняват, че неправомерно пренебрегвам резултатите от радиовъглеродното датиране, когато ми изнася да твърдя, че даден обект е по-древен, отколкото смятат учените. Например Гарет Фейгън, доцент по класически езици и история в Пенсилванския щатски университет в САЩ, многократно ме е нападал и публично, и лично точно по този въпрос.7 Особено го ядосва фактът, че в „Следите на боговете“ и „В търсене на изгубената цивилизация“2 не споменавам за „дългата“ серия радиовъглеродни дати (всъщност общо двайсет и девет дати, вж. Приложение III), която показва, че допреди три хиляди и петстотин години Тиахуанако е представлявал необитаема стерилна почва и че монументалната архитектура на този разрушен град в Андите датира отпреди около две хиляди години или още по-късно.8 Той смята, че тази серия радиовъглеродни дати изключва и прави смехотворна каквато и да е възможност Тиахуанако да е на седемнайсет хиляди години, както допускам аз в „Следите на боговете“.

Читателите, които искат да получат още информация за двайсет и деветте дати от Тиахуанако, за техния произход и анализ, трябва да прочетат Приложение III. Никой обаче няма да се изненада, ако д-р Фейгън се окаже прав. В края на краищата той само повтаря и утвърждава мнението на повечето ортодоксални историци и археолози за Тиахуанако – и аз съм готов да приема, че от този обект няма нито една радиовъглеродна дата, по-ранна от 1500 г. пр. Хр. Всъщност преди дискусията за Тиахуанако в „Следите“ аз предупреждавам читателите, че според ортодоксалното датиране градът може би търпи разцвет едва към 500 г., и ясно давам да се разбере, че възнамерявам да разгледам „алтернативна хронология... която не се приема от повечето учени“.9

Имам ли право на това? От една страна, имаме почти единодушното научно становище, което се основава на двайсет и девет радиовъглеродни проби, керамика и други „контекстуални“ показатели, че Тиахуанако е „стар, но не чак толкова“ – със сигурност на по-малко от две хиляди години в качеството си на монументален мегалитен град. От друга страна, имаме само мнението на Артър Познански от Университета на Ла Пас в Боливия. В периода 1900–1940 г. той извършва мащабни разкопки в Тиахуанако – преди въвеждането на радиовъглеродното датиране и съвременните реконструкции. Освен това грижливо проучва планировката на обекта и след като прилага общоприетата астрономическа формула за изчисляване на постепенната промяна в наклона на земната ос, стига до заключението, че огромните мегалитни ъглови камъни на Каласасая първоначално са сочели точките на изгрева и залеза по време на зимното и лятното слънцестоене преди седемнайсет хиляди години.

Д-р Фейгън явно смята за грешни изводите на Познански за Тиахуанако и има право на такова мнение. По същия начин обаче абсолютно нищо не ме задължава да се съглася с позицията на Фейгън – и за протокола, не съм съгласен с него! Според мен неговите двайсет и девет шумно афиширани радиовъглеродни проби не изключват категорично вероятността за по-ранен пласт под привидно „стерилната почва“ на Тиахуанако. За да се реши този спор, са нужни нови разкопки. Засега не виждам основание да пренебрегна интуитивното си предчувствие, че личният опит на Познански и педантично събраните за четиресет години данни за обекта струват много. Затова като автор взех твърдото решение Глави 11 и 12 от „Следите“ да бъдат основани на трудно достъпния, изчерпателен труд на Познански „Тиахуанако: люлката на американеца“.10

За пореден път заявявам правото си да представям каквото мнение искам – след като съм разяснил ортодоксалните позиции, както, естествено, направих в случая, – без да се боя от тормоз, оплюване или обвинения в некоректно пренебрегване на резултатите от радиовъглеродното датиране.

Следният откъс от транскрипциите на „Хоризонт“ изяснява принципните въпроси:

ВЪПРОС: Какво те убеждава, че Тиахуанако е много по-древен, отколкото смята традиционната археология, както я наричат? Какви според теб са доказателствата за датирането на обекта?

ХЕНКОК: Трябва да отговоря на въпроса ти по-широко. Аз смятам, че историята на много древни обекти по света е объркана от факта, че обектите в продължение на големи периоди от време са се намирали в процес на постоянно строителство. Древните египтяни имали обичай да строят храмове на местата на по-древни светилища. Същото, струва ми се, се е случило в Андите. На място, което се е смятало за свещено, може да са били строени много паметници от различни култури.

Според мен ортодоксалната археология обръща прекалено голямо внимание на последните пластове и постройки в Тиахуанако и не отчита вероятността градът да е много по-стар...

Най-странното е, че съвсем наскоро бях в Боливия и взех дълго интервю от доктор Освалдо Ривера, бивш директор на Боливийския археологически институт. Ривера ми каза, че за негова изненада изчисленията на собствения му екип в Тиахуанако потвърждавали позицията на Познански – че градът е съществувал хиляди години по-рано от предполагаемото му датиране. И Ривера, нещо необичайно за учен, е готов да обмисли идеята за много по-ранен културен пласт в Тиахуанако, датиращ отпреди над дванайсет хиляди години. Той отбелязва, че в момента са разкопани около два процента от обекта и въз основа на настоящите данни не можем да правим категорични и окончателни заключения за Тиахуанако.

ВЪПРОС: Едно от нещата, които ме смущават и в отговора ти на предишния въпрос, и в книгата, е фактът, че обектът е разрушен. Това прави ли проблематични изчисленията, за които говориш?

ХЕНКОК: Възможно е. Възможно е. В случая с Тиахуанако аз настоявам за много по-мащабни и непредубедени проучвания на произхода на обекта. Не твърдя, че съм абсолютно прав в предположението си за основаването на града преди над дванайсет хиляди години. Може напълно да греша. Поне през последните сто и петдесет години строителите от Ла Пас и други боливийски градове са използвали обекта като каменоломна, което определено е допринесло за унищожаването му. Но мисля, че това не бива да ни пречи да проучваме многобройните загадки и проблеми, свързани с Тиахуанако.

ВЪПРОС: Когато се занимаваш с обекти като Тиахуанако и данните за неговото датиране, как интерпретираш датирането отпреди дванайсет хиляди години? Хората, които видяха част от материала, смутено ме питаха: „Според него това Атлантида ли е? Той смята ли, че това е изчезналата цивилизация или е дело на представители на изчезналата цивилизация?“ Как използваш дати от този период в теорията си?

ХЕНКОК: Интересува ме вероятността ортодоксалните учени да грешат в датирането на особено древните обекти по света. Гиза е класически пример. Към 2500 г. пр. Хр. там може да е имало огромна дейност, но е възможно обектът да датира още от праисторическия период. В Тиахуанако ме заинтригува същата възможност. Факт е, че досега с разкопки са проучени около два процента от цялата площ на града. И ми се струва малко безотговорно археолозите твърдо да датират обекта въз основа на тези два процента – след като има данни, че е много по-древен.

Според мен е най-важно да подчертаем, че Тиахуанако е загадъчен обект, за който не се знае почти нищо. През годините почти не са провеждани археологически разкопки. В ортодоксалните научни кръгове има различни гледища по отношение датирането на Тиахуанако. Разговарял съм с мнозина ортодоксални археолози, които признават възможността градът да е много по-древен. Аз се опитах да покажа на моите читатели, че случаят с Тиахуанако не е окончателно приключен, че има алтернативно мнение, че е възможно традиционната археология да греши и че преди категорично да датираме обекта, навярно трябва да поработим още доста и много по-безпристрастно.

ВЪПРОС: Известен ли ти е броят на радиовъглеродните дати, които през последните години са получени от Тиахуанако?

ХЕНКОК: От Тиахуанако са получени много радиовъглеродни дати. И според мен радиовъглеродното датиране показва, че обектът е бил използван и обитаван по времето, от което произхожда датираният с С-14 материал. Това не означава, че обектът непременно е построен по това време или че първоначално е планиран тогава. Това може да се е случило по-рано.

ВЪПРОС: Защо не привеждаш този аргумент в книгата си? Защо не споменаваш за радиовъглеродното датиране?

ХЕНКОК: Привеждам го в книгата [„Следите на боговете“]. Конкретно излагам мнението си за радиовъглеродното датиране, а именно, че с него се датира откритият органичен материал и че методът не позволява категорично да се датира обектът, от който произхожда въпросният материал. Ясно посочвам този проблем в книгата. [Вж. с. 54-55 и 134-135 от британското издание с меки корици, 1996.]

ВЪПРОС: Какви са доказателствата за съществуването на по-древни сгради в Тиахуанако?

ХЕНКОК: Пръснатите из Тиахуанако огромни мегалитни блокове ми се струват толкова различни от по-късната архитектура на това място, че, изглежда, се отнасят към много по-ранна епоха. Астрономическите податки от обекта са интригуващи, но не и категорични и лично за мен нещата са свързани с интуиция – мястото като че ли не отговаря на приписваната му от ортодоксалните археолози дата. Просто човек остава с впечатление за нещо далеч по-древно. Много е трудно да се докаже такова усещане и аз не се опитвам да го направя. Всъщност се опитвам да повдигна някои въпроси и да кажа: „Ето едно интересно и странно място, което почти не познаваме. Не знаем на какъв език са говорили там, не знаем какви религиозни идеи са изповядвани, не знаем как са изглеждали обитателите му.“ То просто ни се явява от небитието, без грижливо написана история. И според мен такова място не се нуждае от твърдо определено мнение, което ни лишава от цялата му тайнственост и го прави колкото може по-скучно и предсказуемо. Би било чудесно, ако ортодоксалните учени възприемат малко по-либерален и по-открит подход и поне проявят готовност да останат удивени, вместо още от самото начало да отписват тази възможност. Затова се опитах да възстановя равновесието, като предложа алтернативна информация за Тиахуанако и разкажа за работата на други, според които градът може да е по-древен. Възможно е да грешим, но смятам, че си струва да проверим.

ВЪПРОС: Но тъкмо блоковете и различните сгради в Тиахуанако са датирани с помощта на метода на радиовъглеродното датиране.

ХЕНКОК: Питам се как може един каменен блок да се датира с помощта на радиовъглеродния метод. Ако погледнем под блока и открием там органичен материал, можем да кажем, че този блок в даден момент е бил поставен върху въпросния органичен материал – което не изключва възможността блокът неколкократно да е местен и храмът в Тиахуанако да е строен и преустройван в продължение на хиляди години. Това е напълно възможно и радиовъглеродното датиране в никакъв случай не го изключва.

Всъщност по време на проучванията си в Тиахуанако Познански открива доказателства за големи праисторически наводнения, опустошавали равнината над езерото Титикака, на чийто бряг се намира градът. Както посочвам в Глава 12 на „Следите на боговете“, той пише за катастрофа в края на последната ледникова епоха:

...предизвикана от сеизмични движения, които довели до прииждане на езерото Титикака и изригване на вулкани... Възможно е също временното покачване на равнището на езерото отчасти да се дължи на разрушаването на дигите на някои езера на север, намиращи се на по-голяма височина... чиито води да са потекли към Титикака като всепомитащ и неудържим порой.11

Катаклизмичното разпукване на ледените маси, покривали Андите, предшестващо последния ледников максимум преди седемнайсет хиляди години, прави напълно възможно между 15 000 и 5000 г. пр. Хр. колосални наводнения да са опустошили района на Тиахуанако не само веднъж, а неколкократно.12 Ако през този период е съществувала цивилизация, от нея едва ли ще са останали следи, които днешните археолози да регистрират – макар че е много по-вероятно да оцелеят огромните мегалитни сгради, отколкото обикновените постройки и жилища.

Като имам предвид тази възможност и не забравям, че обектът дълго време е бил плячкосван и разрушаван от хората и природните стихии, аз определено нямам намерение без бой да отстъпя и да се съглася със сравнително късното датиране на неговите мегалити, за което настояват археолозите. Възможно е всички каменни блокове да са били изсечени и пренесени там преди по-малко от две хиляди години, както твърдят учените, но също така е възможно да принадлежат на по-древна цивилизация в Андите, за каквато загатват много местни митове – митове, на които учените не дават задоволително обяснение и които пряко противоречат на радиовъглеродните дати.

Освен това, както вече отбелязах, поне един съвременен археолог, който отлично познава Тиахуанако и дълги години е ръководил разкопките на града, е готов да допусне датиране над дванайсет хиляди години за най-ранните останки от обекта (в пластовете под „стерилната почва“ отпреди 3500 г.). Това е Освалдо Ривера, бившият директор на Боливийския археологически институт и всепризнат специалист по Тиахуанако. През 1997 г., две години след първото издание на „Следите“, той ми каза:

Ние смятаме, че Тиахуанако е далеч по-древен, отколкото се предполагаше досега. След двайсет и една години разкопки и проучвания на града мога да ви уверя, че ние постоянно сме удивени, с отворени уста, защото Тиахуанако е невероятен, дори за археолозите. Непрекъснато откриваме различни неща... и съм убеден, че ще открием вътрешната част на Тиахуанако... един потънал Тиахуанако, под сегашния... Според мен между дванайсет и двайсет и един метра дълбочина има друг Тиахуанако, свещеният Тиахуанако, оригиналът. Не мога да ви кажа на каква възраст е той. Това е нова глава в проучването на обекта. И ние ще я отворим...13

Тайнствените непознати

Въпреки радиовъглеродното датиране на малки части от разкопаните два процента от обекта, аз предполагам, че разработената в „Следите на боговете“ идея за по-древен Тиахуанако няма да умре. До 90-те години на ХХ в. такава идея трябваше да се бори не само с радиовъглеродните дати, но и с непреклонното убеждение на палеоантрополозите, че двете Америки останали необитаеми допреди около дванайсет хиляди години и тогава били заселени изключително от Сибир, откъдето през тогавашната суша на Беринговия проток дошли монголоидни праисторически хора. В такъв случай наистина е трудно да си представим, че Тиахуанако, разположен толкова далеч на юг, може да е бил заселен или да е развил каквато и да е форма на градска цивилизация преди дванайсет хиляди години. От първото издание на „Следите“ през 1995 г. насам обаче става все по-ясно, че старата догматична теория за заселването на Америка просто не е вярна. Вече категорично се знае, че преди дванайсет хиляди години обширни райони от Южна Америка са били обитаеми – и има податки за много по-древно човешко присъствие, датиращо отпреди двайсет и пет, трийсет хиляди години.14 Изглежда, че тези първи заселници са били от различни расови типове, включително хора със специфично африкански или полинезийски черти, и аз се изкушавам да допусна, че това обяснява загадката на оцелелите скулптури на такива индивиди, които понякога се откриват в най-старите археологически пластове – например огромните зловещи олмекски глави в Мексиканския залив, които разглеждам в Глави 16–18 от „Следите“.

Струва ми се, читателите ще се съгласят, че в тези глави и в целите части II и III на книгата аз правя всичко възможно да осветля често срещаното в митовете загатване за древно расово разнообразие в двете Америки и да докажа, че освен от класически „индианци“ палеонаселението на този регион трябва да се е състояло от „кавказки“ и „африкански“ етнически групи. Там посочвам, че нито един от многото учени, които категорично отхвърлят моята работа, никога не е изразявал мнение по този въпрос. Моята позиция за олмекските глави не е опровергана. Не е опровергано и значението, което придавам на праисторическите митове от Новия свят за светлокожите брадати божества Виракоча и Кецалкоатъл – с всичко, което загатват тези митове.

Например:

„Уошингтън Поуст“,

последно издание, вторник, 15 април 1997 г.

В няколко западни щата до Минесота на изток са открити скелети, които поставят под съмнение традиционния възглед, че всички най-древни американци напомнят на съвременните азиатци. Черепите носят черти, сходни с тези на европейците, което предполага, че сред първите хора, заселили Новия свят преди повече от девет хиляди години, е имало кавказоидни етнически групи. Антрополозите отдавна знаят за тези кости, но не оценяваха изцяло значението им, докато през последните няколко месеца не ги подложиха на повторен анализ, след като миналото лято беше открито ново доказателство – необичайно добре запазен скелет на очевидно кавказоиден мъж, умрял преди около девет хиляди и триста години близо до днешния Кенуик, Вашингтон... Главата и раменете му са мумифицирани и голяма част от кожата е запазена... Отначало учените решили, че останките принадлежат на европейски заселник, докато радиовъглеродното датиране не показало далеч по-голямата им древност. „Това е вълнуващ момент и според мен ще станем свидетели на огромни промени в историята на заселването на Северна Америка“ – казва Денис Станфорд, специалист от Музея за естествена история на Смитсъновия институт.

Не всички учени са съгласни, че Кенуикският човек е кавказоиден. Но откритието най-малкото породи сериозни съмнения в общоприетия модел на заселване на Америка. Други открития породиха още по-дълбоки съмнения.

В „Следите на боговете“ описвам една от гигантските олмекски глави от Ла Вента:

Това бе глава на старец с широк сплеснат нос и дебели устни. Те бяха слабо разтворени и разкриваха здрави квадратни зъби. Изражението на лицето загатваше за търпение и древна мъдрост, а очите сякаш безстрашно се взираха във вечността... Не е възможно, помислих си аз, скулпторът да измисли всички разнообразни особености на автентичен расов тип. Следователно изображението на автентично съчетание от расови особености сериозно предполагаше, че е използван действителен модел.

Няколко пъти обиколих огромната глава. Обиколката ѝ беше 6,7 м, тежеше 19,8 тона, имаше височина 2,4 м, бе изсечена от монолитен базалт и очевидно разкриваше автентично съчетание от расови особености. Също като други скулптури, които бях виждал, тя ясно и недвусмислено изобразяваше негър... Според мен олмекските глави представляват физиологично точни образи на истински индивиди от негроиден расов тип...

В издадената през 1998 г. книга „В търсене на изгубената цивилизация“ аз отново се върнах към тази загадка.

Ортодоксалните историци не приемат присъствието на африканци в Новия свят преди времето на Колумб и се опитват да заобиколят значението на очевидно африканските черти на датиращите отпреди три хиляди години олмекски глави – каквито досега са открити шестнайсет. Те също предполагат, че преди Колумб в Америка не е имало и кавказци, което поне може да се приеме като признак, че в археологията няма расизъм! Затова историците естествено повдигат възражения срещу мита за Кецалкоатъл, високият брадат бял мъж, и се опитват да отхвърлят всякакви предположения, че той се отразява в многобройните релефи на кавказки лица, открити при разкопки на някои от най-древните археологически обекти в Мексико. В олмекския район са намерени няколко такива релефа, които произхождат от един и същи пласт с африканските глави и понякога са в непосредствена близост с тях, но на югозапад изображения на кавказци са открити чак до Монте Албан, обект, който е датиран между 1000 и 600 г. пр. Хр.

Откритията на кости от кавказци на възраст над девет хиляди години през 1996 и 1997 г. ненадейно потвърдиха мита за Кецалкоатъл. Ето защо вече основателно можем да се запитаме кога поредното щастливо забиване на археологическата лопата ще доведе до откриването на кости на индивиди, които може да са били прототипи на огромните олмекски глави.

И това „щастливо забиване на археологическата лопата“ не закъсня. На 22 август 1999 г. лондонският „Сънди Таймс“ (а след няколко дни и документален филм по телевизия Би Би Си 2) съобщи за откриването на петдесет скелета и черепа на негроиди в Бразилия и Колумбия, живели в Южна Америка преди около дванайсет хиляди години – около три хиляди години преди най-ранното известно проникване на монголоиди в този район.

Особено добре са запазени останки от момиче, което учените наричат Лусия и което определят като „най-древния човешки скелет, открит на американския материк“. Той е проучен от Валтер Невес, професор по физическа антропология в Университета на Сао Паоло, който твърди:

Когато започнахме да анализираме резултатите, ние се смаяхме, като разбрахме, че според статистиката тези хора не са монголоиди, че са всичко друго, но не и монголоиди... Те са сходни със съвременните аборигени или африканци и нямат каквато и да е близост с монголоидите от Източна Азия и днешните индианци.

„Сънди Таймс“ също цитира полицейския художник от Манчестърския университет Ричард Нийв, който е реконструирал лицето на Лусия. „Това е негроидно лице – пише той. – Пропорциите му не показват каквато и да е връзка с монголоидния расов тип.“

Доколкото ми е известно, до този момент нито един учен не е посочил, че откритията в Бразилия и Колумбия могат да обяснят негроидните черти на олмекските глави. Вярно е, че тези скулптури са открити в пластове, датиращи отпреди три-четири хиляди години, докато бразилските и колумбийските скелети са много по-древни. Ала това не изключва евентуалната им връзка. Най-малкото е странно съвпадение, че (а) монументални скулптури, изобразяващи негроиди, произхождат от праисторическата епоха в Америка и че (б) изглежда, преди около дванайсет хиляди години материкът е бил обитаван от досега неизвестен на историците негроиден народ. Възможно е олмекските глави изобщо да не са дело на олмеките, а те да са ги наследили от по-древна епоха.

Връзка с Китай?

Продължение на тази история и признак за бързо рушащото се единодушие на ортодоксалните учени по въпроса за заселването на Америка е скандалът, който в края на 90-те години на ХХ в. се разгоря в академичните кръгове, свързан с вероятните връзки между древните китайски и американски култури – конкретно между олмеките и династията Шан. Главните поддръжници на тази позиция са професор Майк Шу, преподавател във факултета по чужди езици в Университета на Централна Оклахома, САЩ, и Чен Ханпин от Историческия научноизследователски институт в Китай.

Според статия, публикувана в „Ю Ес Нюз енд Уърлд Рипорт“, и според постинги в интернет, Шу смята, че „е възможно първата развита култура в Мезоамерика да се е появила с помощта на група китайци, доплавали като бегълци в края на династията Шан. Олмекската цивилизация възниква към 1200 г. пр. Хр. – по същото време царят на Джоу У напада и побеждава цар Джоу, последния владетел от Шан, и слага край на неговата династия.“

В статията също се съобщава, че Шу разполагал с „експлозивни“ доказателства във формата на древни писания:

През последните три години той събрал сто и петдесетина йероглифа от снимки на олмекски керамични съдове, нефритени артефакти и скулптури. Освен че сам се ровил в речници по древнокитайски език, Шу занесъл скицираните знаци на специалисти по древни писмености и повечето се съгласили, че символите много напомнят онези, които се използвали в китайското гадаене по кости и надписите върху бронз. „Отначало всички тези специалисти се опитваха да ме отпратят и заявяваха, че не можели да дават мнение за чуждестранни артефакти“ – спомня си Майк Шу. Но след настойчивите му молби те неохотно разгледали материалите. В мига, в който видел скиците му, всеки от тях го питал: „На кое място в Китай са открити тези надписи?“ Когато чували, че произхождат от Америка, те оставали поразени. „Ако бяха открити при разкопки в Китай – казва Чен Ханпин, научен сътрудник в Историческия научноизследователски институт, – тези надписи определено щяха да се отнесат към периода преди династията Чин.“

Реакцията на почти всички други учени била враждебна. Следният постинг в интернет от К. Кук, доцент по китайски език в Университета в Лихай, обобщава няколко от най-важните възражения:

Помолиха ме да изложа наблюденията си относно знаците върху олмекски артефакти, които Чен Ханпин определя като китайски в „Ю Ес Нюз енд Уърлд Рипорт“ от 4 ноември, с. 46–48. Най-после се запознах със статията и скиците на олмекски знаци, които според Чен били сходни със знаците, свързани с гадаенето по кости от епохата на династията Шан.

1. Отделените от Чен знаци не са китайски. Те имат известно графично сходство с някои древни китайски символи или части от символи, но не са идентични с еквивалентите, които той им приписва. Това е заблуда.

2. Очевидно отделените от Чен знаци/йероглифи трябва да се разглеждат в контекста на целия „надпис“. Това не е възможно, тъй като с някои изключения останалите символи нямат аналози. Всъщност е възможно олмекското „писмо“ изобщо да не е свързано с език, а подобно на някои праписмености да представлява по-скоро разказвачески код. От друга страна, свързаните с гадаенето по кости знаци от династията Шан са много развити и несъмнено представляват писменост.

3. И накрая, „надписът“ трябва да се разглежда в контекста на скулптурите. В изкуството от епохата на династията Шан няма почти нищо друго, освен малобройни изображения на човешки лица (има някои фигури от нефрит, които обаче изобразяват коленичили хора, често с врязана зооморфна орнаментация, татуировки, дрехи и пр.). Известна е бронзова фигура на шаман в устата на животно, но тя не напомня на олмекските изображения.

4. Една поправка: според статията в „Ю Ес Нюз енд Уърлд Рипорт“ Чен е най-известният от единствените дванайсет учени в света, които са специалисти по древни писмености. Първо, Чен е съвсем незначителен учен. Второ, само в САЩ има над дванайсет учени, които могат да четат писмеността от епохата на династията Шан, и още много други в Китай и по света.

Нямах ни най-малка представа дали доцент Кук и другите критици имат право, или Шу и Чен наистина са попаднали на нещо със своята връзка между династията Шан и олмеките. За решаването на проблема са нужни нови безпристрастни проучвания, но засега ще привлека вниманието към едно доказателство, за което научих при посещението си на изложбата „Загадките на Древен Китай“ в Британския музей в началото на януари 1997 г. и по-късно, в пекинския Исторически музей през март 1997 г. Заинтригуваха ме артефактите от жертвените ями в Саншиндуй, провинция Сечуан. Тези артефакти, сред които бронзови човешки глави, златни фрагменти, много нефритени предмети и голям брой слонски бивни, били открити през 1986 г. и принадлежат на неизвестна дотогава високоразвита цивилизация, съществувала в Сечуан от около 1200 до 1000 г. пр. Хр.

Особено интересен е експонатът, характеризиран като „маска с орнаментирано чело и изпъкнали зеници“. Това е една от трите големи маски, открити в яма 2 в Саншиндуй. Според анотацията на Британския музей:

... най-поразителната особеност са зениците, които стърчат на стълбчета... Друга странна специфика е дългият израстък, който се издига от носа на маската. Той има форма на волута със спираловидна горна част и с двойна спирала отдолу... Съчетанието от големите уши, изпъкналите очи и дългия израстък прави лицето напълно фантастично.15

Случайност ли е, че почти същите „фантастични“ и „поразителни“ черти – изпъкнали очи и дълъг извит израстък до носа – се наблюдават при маските „Чак“ на древните маи в Централна Америка, наследниците на олмеките? Тези маски понякога са включени като архитектурни елементи в храмовете на маите.

Възможно е такива сходства да са просто съвпадения – макар че лично аз се съмнявам. Като оставя настрани всички други проблеми и аномалии обаче, откритите в Новия свят древни кавказоидни и негроидни скелети означават, че повече няма място за предубеждения. Истинската история на заселването на материка най-вероятно ще се окаже изключително сложна, свързана с многобройни различни етнически групи в различни епохи. Не се изненадвам, че преди три хиляди години там може да е имало китайци или приблизително по същото време – финикийци, както предполагат други, представители на забележителната японска култура Джомон, египтяни или много по-късно – викинги. Според мен е почти сигурно, че всички тези и други народи още от най-древни времена независимо едни от други са „откривали“ Америка.

Но точно от колко древни времена?

Ако продължим проучването в миналото – преди първите известни исторически цивилизации, – в крайна сметка докъде ще стигнем?

Вероятното влияние на династията Шан върху олмекската писменост и изкуство (или олмекското влияние върху династията Шан?) ни връща три хиляди години назад, напълно в границите на писаната история. Но Кенуикският човек и Лусия ни отвеждат съответно девет хиляди и триста и дванайсет хиляди години назад, като последната дата е с около седем хиляди години преди Шумер и Египет, първите известни исторически цивилизации, и попада в средата на края на последната ледникова епоха, когато поради топенето на ледовете Земята претърпява колосален катаклизъм и наводнения.

Някои учени изказват предположението, че народът на Лусия е дошъл в Южна Америка от Тихия океан и е родствен на австралийските аборигени. Съществуват сигурни доказателства, че в древни времена аборигените притежавали високоразвити мореходни и навигационни умения. Досега обаче няма историческа теория, която да обяснява както толкова ранното присъствие не само на негроидни аборигени, но и на кавказци в Новия свят, така и факта, че в митовете и скулптурите чак до Боливия и Мексико, изглежда, са се запазили спомени за тези странни непознати.

Освен че представлява интригуваща човешка и археологическа загадка, новата информация за първите американци отправя сериозно предизвикателство към ортодоксалната наука.

Подозирам, че тази история ще има дълго развитие.

На каква възраст са пирамидите?

Обект на постоянни атаки са възгледите ми за възрастта на пирамидите и Големия Сфинкс в Гиза, Египет, и позицията ми в „Следите“, според много мои критици, е, че тези паметници датират отпреди дванайсет хиляди и петстотин години. Не отричам, че в началото на 90-те години на ХХ в., когато пишех книгата, допусках тази възможност. Оттогава възгледите ми се затвърдиха и вече не приемам вероятността трите пирамиди в Гиза да са построени толкова рано. Сигурен съм, че са били проектирани според принципите на дуализма небе-земя, за да ознаменуват тази дата. При отсъствието на каквото и да е задоволително опровержение от учените, аз също съм убеден, че е възможно Сфинксът да датира от единайсетото хилядолетие преди Христа и не се отказвам от нито един от аргументите за вероятната му огромна древност, които излагам в „Следите“.

През 1998 г. пуснах следния документ в интернетската дискусионна група EGYPTNEWS, който може да помогне за изясняването на тези въпроси:

Заявление от Греъм Хенкок за датирането и значението на паметниците в Гиза

22 юли 1998 г.

Аз съм автор на „Следите на боговете“ и съавтор (заедно с Робърт Бовал) на „Пазителят на сътворението“ (в Съединените щати озаглавена „Посланието на Сфинкса“).

Преди да продължа, препоръчвам на всички, които се интересуват от това заявление, първо да прочетат критиките на моята работа, постнати от Мартин Стоуър в неговия уебсайт. Моля, вижте също откритото писмо на Джон Антъни Уест до Мартин Стоуър, постнато в Egyptnews.

1. По отношение на „каменоделските“ йероглифи в укрепващите камери над Царската камера в Голямата пирамида, основателно бях укорен за безкритичната си подкрепа за фалшификаторската теория на Зекария Сичин. Изложих тази теория в „Следите“ (издание 1995 г.) и „Пазителят“ (издание 1996 г.).

2. Като писател и изследовател аз се надявам, че моята работа винаги ще е „в процес на развитие“ и никога няма да приключи, нито ще се „вкамени“. Когато попадам на нови доказателства, хвърлящи съмнение върху теории, които дотогава съм подкрепял, аз съм готов да променя позициите си и да призная допуснатите грешки.

3. Както отбелязва Джон Уест в откритото си писмо до Стоуър, аз промених възгледите си за валидността на фалшификаторската теория. Укрепващите камери са строго забранени за публика и достъпът до тях е изключително труден. Не успях да получа разрешение да ги посетя преди публикуването на „Пазителят“ през 1996 г. През декември 1997 г. обаче д-р Захи Хавас [тогавашният главен инспектор на старините в Гиза] ми позволи в продължение на цял ден да проучвам тези камери. Не ми бяха наложени никакви ограничения и разполагах с предостатъчно време внимателно да разгледам йероглифите на силна светлина. Дълбоко в цепнатините между някои блокове се виждат йероглифи. Никой „фалшификатор“ не би могъл да проникне дотам след поставянето на блоковете, които, трябва да прибавя, тежат десетки тонове и са стабилно свързани един с друг. Единственото логично заключение е това, до което отдавна са стигнали ортодоксалните египтолози, а именно, че йероглифите са оригинални графити от Старото царство и че са надраскани по блоковете преди началото на строителството.

4. Неколкократно съм излагал позицията си по този въпрос в публични лекции през и дори преди 1998 г. В излязлата през септември 1998 г. книга „В търсене на изгубената цивилизация“ (в съавторство с фотографката Санта Файя) и в съпътстващия я телевизионен сериал „Търсене на изчезналата цивилизация“ аз окончателно представих твърдото си убеждение, че Голямата пирамида (или поне по-голямата част от нея) е построена по време на IV династия.

5. Не обръщам мнението си на сто и осемдесет градуса. Въпреки че по време на писането на „Пазителят“ все още не отхвърлях грешната фалшификаторска теория, бях в много по-голяма степен склонен да приема ортодоксалната теория, че пирамидите в Гиза са дело на IV династия независимо от каменоделските йероглифи. Основната теза на „Пазителят“, че паметниците в Гиза са построени, за да ознаменуват небето през 10500 г. пр. Хр., не ни принуждава да заключим, че всички паметници непременно са издигнати през тази епоха. Напротив, в „Пазителят“ аз пиша, че „Голямата пирамида трябва да има някаква извънредно тясна връзка с епохата на 2500 г. пр. Хр., приблизителната година, през която е построена, според всички ортодоксални египтолози“. Преди това в „Следите на боговете“ предположих, че хоризонталният план на паметниците в Гиза може да е бил създаден през 10500 г. пр. Хр., но че е възможно самите паметници да са били строени в продължение на период от осем хиляди години (10500–2500 г. пр. Хр.). Пак там отбелязах, че прочутите звездни шахти на Голямата пирамида недвусмислено я свързват с епохата на 2500 г. пр. Хр. и че строителните равнища, през които минават шахтите, могат да се обяснят като „по-късно дело на същия дълговечен култ, който през 10450 г. пр. Хр. създал хоризонталния план на Гиза“.

6. През последните пет години съвместна работа с Робърт Бовал разработихме „теория за Гиза“. С две думи, според тази теория, която предлагам като сериозна алтернатива на ортодоксалната хипотеза, че пирамидите са „гробници и единствено гробници“, трите големи пирамиди в Гиза и Големият Сфинкс образуват символичен архитектурен модел на някои основни звезди от небесния район на Дуат (отвъдния свят, в който фараоните вярвали, че след смъртта ще странстват душите им), както е изглеждал този звезден район през пролетното равноденствие в епохата на 10500 г. пр. Хр. Като се позовавахме на геологичните открития на Джон Антъни Уест и Робърт Шох, ние допуснахме и продължаваме да твърдим, че Големият Сфинкс и свързаните с него мегалитни сгради наистина може да са били построени през онази далечна епоха. Освен това допуснахме и продължаваме да твърдим, че трите големи пирамиди най-вероятно са на много по-малка възраст от Сфинкса и сигурно трябва да се отнесат към IV династия (а не към друг период) поради планировката на звездните шахти.

7. В крайна сметка обаче нашата хипотеза не държи на точните дати, когато са построени отделните паметници. Символичният архитектурен модел на небесния район на Дуат, както е изглеждал през 10500 г. пр. Хр., теоретично може да е създаден през всяка епоха (повтарям, през всяка епоха) от всяка култура, която разполага с информация за астрономическия цикъл и промяната на положенията на звездите през продължителни периоди от време.

8. Накратко, повече ни интересува защо е построен такъв модел, отколкото кога е построен.

9. За протокола, аз смятам, че Хуфу (Хеопс) наистина е построил Голямата пирамида или поне по-голямата ѝ част (възможно е подземната камера и още някои изсечени в скалата части от пирамидата да са по-ранни).

10. За протокола, аз не смятам, че Хуфу е построил пирамидата за своя гробница. Самият факт, че името му се появява в паметника само във формата на каменоделски знаци, случайно останали в недостъпни камери, доказва, че той не е бил такъв егоманиак. Според мен Хуфу е построил Голямата пирамида със съвсем друга цел, далеч по-възвишена и много по-тайнствена. Повече подробности са изложени в книгата ми „В търсене на изгубената цивилизация“, излязла в края на септември 1998 г., и в придружаващия я телевизионен сериал „Търсене на изчезналата цивилизация“ (Образователен канал, САЩ, август, 1998 г.; Канал 4, Великобритания, септември/октомври 1998 г.).

Греъм Хенкок

Девън, Англия, 22 юли 1998 г.