Жертвата

Майкъл Крайтън издаде нов роман със заглавие "Жертвата", в който човечеството е изправено пред смъртна опасност заради нападение на нанороботи

Господин Крайтън, в новия ви роман "Жертвата" човечеството е пощадено от динозаврите, но е нападнато от нанороботи. Как стана тази смяна?

- По-рано нанотехнологията изобщо не ми изглеждаше интересна. Струваше ми се ужасно спекулативна. Но докато си мислех за Франкенщайн, темата започна да ми се струва любопитна. Подтикът бе, че нашата представа е все още свързана с Борис Карлоф, който навремето изигра ролята на чудовището, а той отдавна не е между живите. Как обаче би изглеждало днес подобно създание, излязло извън човешкия контрол? Нанотехнологията ми помогна да си го представя като съвкупност от възможно най-дребните градивни частици. Взаимодействието им би могло да роди снабдено с интелект, но непредвидимо и изключително опасно чудовище.

Старата тема значи? Човекът се прави на Господ и при тази игра си опарва пръстите?

- Да, въпреки че при нас на Запад на техническия прогрес се гледа доста по-оптимистично. Липсва само предупреждаващият за опасностите глас.

Как трябва да възприемем "Жертвата" - като политически, културно-критически роман или като нанотрилър?

- Това е просто една история с много напрежение. Разбира се, не става дума само за наноизследванията. Да вземем например биотехнологиите - там един природен продукт бива подложен на генни манипулации в лабораторни условия, след което отново се пуска на свобода като човешко творение. И ние нямаме контрол над подобни опити.

Казват, че не само сте приятел на кандидата за президент на Демократическата партия Ал Гор, но сте и таен привърженик на зелените. Така ли е?

- Не, аз изобщо не се занимавам с политика. Когато има избори, гласувам, но така правят повечето възрастни хора.

Скоро станахте на 60.

- Да. Един приятел ми се обади да ме поздрави с думите: "Майкъл, сега идва четвъртата четвъртина и след това всичко свършва." Мило, нали? Но да се върнем на политиката. Смятам, че колкото по-бързо се захванем с проблемите, създавани от науката, толкова по-добре. Това се отнася и за нанотехнологията. Доскоро се смяташе, че компютърните вируси са чисто теоретична опасност. Днес обаче се оказа, че хакерите отдавна не са забавни луди, както си мислехме в началото, а опасни криминални престъпници.

Как се отнасят към вас хората на науката? Ценят ли ви като преводач на популярен език на техните трудноразбираеми изследвания?

- Наскоро бях поканен като лектор на Световния конгрес на учените. Там установих, че повечето гледат на мен като на герой, излязъл от собствените ми книги.

Не им ли харесва, че давате огромна публичност на труда им?

- Разбира се, че им харесва. Дори само от финансови съображения. Обикновено напиша ли книга по някаква тема, след публикуването й много частни пари тръгват към научните институти, занимаващи се със същата тема.

А случвало ли се е да ви търсят хора от някоя пренебрегната научна област с молба да пишете и за тях?

- Не, толкова далеч не съм стигал. Освен това не мога да пиша по поръчка.

Бяхте казали, че подхождате към писането като фермер към земята. Как определяте полетата на заниманията си?

- Отначало ровя из вестниците, но не мога точно да обясня как се спирам на дадена тема. Става от само себе си.

Какво ви накара да извадите динозаврите от лабораторията и да ги пуснете навън?

- Много преди това бях написал сценарий, в който учен успява да се сдобие с ДНК на динозавър от праисторическа кост. Тогава идеята изглеждаше абсурдна. Но няколко години по-късно дойде новината, че се е случило точно това - изолирана бе ДНК от кост. И тогава си казах: "Сега му е времето."

Наясно ли сте със структурата на цялата история, преди да започнете да я пишете?

- Не. Все едно, че нощем пътувам с кола из непознат град и по светлините в небето се ориентирам къде е центърът. Всичко може да ти се изпречи на пътя в тъмнината - заграждания, забранителни знаци, затворени улици. Та когато започвам да пиша, скоро спирам, тъй като се сблъсквам или със структурни проблеми, или с липса на факти.

Имате ли екип, който да извършва изследователската работа?

- Не, всичко правя сам. Това е най-хубавото в работата ми. Иначе писането само по себе си е мъка.

В "Жертвата" описвате съоръжение за производство на нанороботи, разположено в пустинята Невада. Естествено, то е плод на вашето въображение. При описанието съобразявате ли се с това как по-късно ще бъдат филмирани обектите ви?

- Досега не се е случвало във филмите нещата да изглеждат по същия начин, по който аз съм си ги представял.

Понякога книгите ви приличат на киносценарии.

- Пишейки, задължително си представям сцената картинно. Но това е заради мен самия и не е свързано с бъдещата екранизация.

Колко време ви отне написването на "Жертвата"?

- Този път стана твърде бързо - седем месеца. Обикновено имам нужда от няколко месеца повече.

Продавате милионни тиражи...

- ...а който е популярен, няма право да бъде сериозен. Казва се обаче и друго - че само тривиалният става известен. Това никога не съм го разбирал. Много трудно е да се пише ясно и разбираемо.

Получавате огромни хонорари. Как се справяте с богатството?

- Богатството ме връхлетя внезапно. Като злополука. Всичко започна в Холивуд. В кинобранша там се плащат огромни суми. Засега не е измислен начин за самоотбрана.

Въпреки това обаче пак ще останете далеч от Нобеловата награда. Защо критиката отказва да ви признае?

- Какво ме интересува Нобеловата награда! Аз съм писател и съм нещо като първата степен на ракетата: мога да транспортирам доста нависоко сравнително голям тематичен товар, с което да въведа обикновените читатели във висшата сфера на науката. Това ми е достатъчно.

Критиците твърдят, че книгите ви нямат психологическа дълбочина и характерите са плоски, еднопланови. Защо не ги описвате по друг начин?

- Защото това не ме интересува. Знам, че всеки има душа, но не това ме занимава. И аз имам душа, и аз съм се развеждал, и то неведнъж...

Почти преди година се разделихте с четвъртата си жена.

- Разбирам, че хората водят емоционален живот, но това не е моята тема. Има други писатели, които описват точно това.

Ще се захванете ли пак с режисурата?

- Може би. Но много неща се промениха след последния ми филм. Спрях, когато се роди дъщеря ми Тейлър. Тя сега е на 13 години. Правенето на филм отнема много време. А да си на 60 години не е така просто.

Шести ден, 14:12

Всички се струпахме край прозореца и сблъскахме главите си, докато гледахме във всички посоки. Хоризонтът беше чист. Не забелязах абсолютно нищо.

- Къде са? - попитах.

- Приближават от юг. Следим ги на мониторите.

- Колко са? - попита Чарли.

- Четири.

- Четири!

- Да, четири.

Главната сграда се намираше на юг от нас. На южната стена на склада нямаше прозорци.

- Не виждаме нищо - каза Дейвид. - С каква скорост се приближават?

- Бързо.

- Имаме ли време да стигнем до сградата?

- Мисля, че няма да успеете.

Дейвид свъси вежди.

- Той мислел, че няма да успеем. Господи!

И преди да успея да кажа нещо, Дейвид се хвърли към вратата, отвори я и излезе. През правоъгълника на касата видях, че поглежда на юг и засланя очите си с длан. Всички едновременно извикахме:

- Дейвид!

- Дейвид, какво правиш, по дяволите?

- Дейвид, задник такъв!...

- Опитвам се да ги видя.

- Веднага влизай!

- Тъпо копеле!

Но Брукс остана на мястото си.

- Още не виждам нищо. И не чувам нищо. Вижте, мисля, че ще успеем да изтичаме... хм, не, няма. - Той припряно се метна в склада, спъна се на прага, падна, скочи и затръшна вратата.

- Къде са?

- Идват - отвърна Дейвид. - Идват. - Гласът му трепереше от напрежение. - О, Господи, идват! - Задърпа бравата с две ръце, като използваше цялата си тежест и не преставаше да повтаря: "идват".

- Уф, страхотно - рече Чарли. - Тоя скапаняк откачи.

Отидох при Дейвид и поставих ръка на рамото му. Той дърпаше бравата и дишаше тежко.

- Дейвид - казах тихо. - Поеми дъх. Успокой се.

- Просто... трябва да ги спра... трябва да ги спра... - Той се потеше, всичките му мускули бяха напрегнати, рамото му трепереше под дланта ми. Беше изпаднал в паника.

- Дишай дълбоко, Дейвид.

- Трябва да... трябва да... трябва... трябва... трябва...

- Дишай дълбоко, Дейвид. - Показах му как да го направи. - Добре. Точно така. Хайде пак. Дълбоко...

Дейвид кимаше и се опитваше да ме чуе. Пое си дъх, после пак се задъха.

- Браво, Дейвид. Хайде сега пак.

Той се подчини. Дишането му се поуспокои и той спря да трепери.

- Добре, Дейвид, много добре.

- Винаги съм знаел, че тоя тип е смахнат - каза зад гърба ми Чарли. - Само го вижте как му приказва като на бебе, мама му стара.

Стрелнах Чарли с поглед. Той само сви рамене.

- Ами прав съм, мама му стара.

- Така не помагаш, Чарли - рече Мей.

- Майната й на помощта.

- Просто млъкни, Чарли, става ли? - каза Роузи.

Обърнах се към Дейвид.

- Добре, Дейвид, така е добре, дишай спокойно, пусни бравата.

Той поклати глава и отказа да го направи, ала изглеждаше смутен, неуверен в действията си. После запримигва. Като че ли излизаше от транс.

- Пусни бравата - повторих аз. - Няма никакъв смисъл.

Накрая Дейвид я пусна и седна на пода. Стисна главата си и се разплака.

- Господи! - изпъшка Чарли. - Само това ни трябваше.

- Млъкни, Чарли.

Роузи отиде до хладилника и се върна с бутилка вода. Подаде я на Дейвид и той я изпи. Роузи му помогна да се изправи и ми кимна, че ще го поеме.

Върнах се в средата на стаята при компютърния терминал, където бяха другите. Редовете код на екрана се бяха сменили с изглед от северната страна на главната сграда. Там имаше четири рояка - хвърляха сребристи отблясъци, докато се издигаха и спускаха по дължината на стената.

- Къде отиват? - попитах аз.

- Опитват се да влязат вътре.

- Защо?

- Не сме сигурни - отвърна Мей.

Известно време наблюдавахме мълчаливо. Отново ме порази целенасочеността на поведението им. Приличаха на мечки, които се мъчат да разбият каравана, за да се доберат до храната. Спираха при всяка врата и затворен прозорец, оставаха за кратко там, като се движеха нагоре-надолу по ръбовете, после продължаваха към следващия отвор.

- Винаги ли проверяват така вратите? - попитах.

- Да. Защо?

- Защото като че ли не помнят, че са херметично затворени.

- Да - каза Чарли. - Не помнят.

- Защото нямат достатъчно памет ли?

- Или защото нямат достатъчно памет, или защото са ново поколение.

- Искаш да кажеш, че не са същите рояци от обяд, така ли?

- Да.

Погледнах си часовника.

- Възможно ли е на всеки три часа да се появява ново поколение?

Чарли сви рамене.

- Не знам. Така и не открихме къде се възпроизвеждат. Само предполагам.

Вероятността толкова бързо да се появяват нови поколения означаваше, че заложеният в кода еволюционен механизъм също е адски бърз. Обикновено генетичните алгоритми, които имитират възпроизводството, за да дадат решения на съответните проблеми, постигат оптимизация в порядъка от петстотин до пет хиляди поколения. Ако се възпроизвеждаха на три часа, през последните две седмици тия рояци бяха навъртели над сто поколения. И следователно поведението им ставаше много по-сложно.

Мей ги наблюдаваше на монитора.

- Поне стоят при главната сграда - отбеляза тя. - Изглежда, не знаят, че сме тук.

- Откъде да знаят? - попитах аз.

- Няма откъде - отвърна Чарли. - Главното им сетиво е зрението. През поколенията може да са развили известен слух, но на първо място все още е зрението. Ако не виждат нещо, то не съществува за тях.

Роузи и Дейвид дойдоха при нас.

- Много съжалявам - каза той.

- Няма защо.

- Всичко е наред, Дейвид.

- Не знам какво ми стана. Просто не можах да го понеса.

- Не бери грижа, Дейвид - рече Чарли. - Разбираме те. Ти си психар и се чална. Ясна ни е картинката. Няма проблем.

Роузи прегърна Дейвид, който шумно се изсекна. Тя погледна монитора.

- Какво правят?

- Изглежда, не знаят, че сме тук.

- Добре.

- Надяваме се и да не узнаят.

- Аха. Ами ако ни открият?

- Ако ни открият, ще разчитаме на пропуските в ХИЩНИК/ЖЕРТВА. Ще използваме слабостите на програмата.

- А именно?

- Ще имитираме ято.

Чарли се изсмя грубо.

- Да бе, ще имитираме ято - и ще се молим на Господ!

- Говоря сериозно - казах аз.

През последните трийсет години учените бяха наблюдавали взаимодействията между хищника и жертвата при най-различни животни - от лъвове до хиени и хищни мравки. Вече се знае много повече за това как се защитават жертвите. Животни като зебри и северни елени живеят на стада като защитен механизъм срещу хищници. Големият брой животни осигурява по-голяма бдителност. И нападащите хищници често се объркват, когато стадото побегне във всички посоки. Понякога буквално се заковават на място. Покажи на хищника прекалено много движещи се цели и той обикновено се отказва да ги преследва.

Същото се отнася за птичите и рибните ята - координираните групови движения затрудняват хищниците да изберат конкретна жертва. Хищниците нападат животни, които изглеждат различни. Това е една от причините толкова често да атакуват малки - не само защото са по-лесна плячка, но и защото изглеждат различно. По същия начин те убиват повече мъжки, отколкото женски, защото обикновено те стоят в краищата на стадото и изпъкват повече.

Всъщност преди трийсет години, когато е изучавал хиените в Серенгети, Ханк Крук е установил, че всяко отбелязано с боя животно непременно загива при следващото нападение на хищник. Такава е свойството на различието.

Така че заключението бе ясно. Стойте заедно. Бъдете еднакви.

Това беше най-големият ни шанс.

Ала се надявах да не се стигне дотам.

За известно време рояците изчезнаха. Бяха заобиколили от отсрещната страна на лабораторията. Напрегнато чакахме. Накрая те отново се появиха и пак полетяха покрай сградата в опит да влязат през отворите.

Всички наблюдавахме монитора. Дейвид Брукс се потеше обилно.

- Колко време ще продължават така?

- Колкото си искат, мама му стара - отвърна Чарли.

- Поне докато вятърът пак не се усили - каза Мей. - А няма изгледи това да стане скоро.

- Господи! - изпъшка Дейвид. - Не знам как издържате.

Беше пребледнял, от веждите му капеше пот и се стичаше по очилата му. Като че ли всеки момент щеше да припадне.

- Защо не седнеш, Дейвид? - казах му.

- Май няма да е зле.

- Ела, Дейвид - каза Роузи, заведе го при мивката и го настани на пода. Той обгърна коленете си с ръце и наведе глава. Роузи намокри една хартиена кърпичка със студена вода и нежно я постави на тила му.

- Скапаняк! - Чарли поклати глава. - Само той ни трябва в момента.

- Така не ни помагаш, Чарли - каза Мей.

- И какво от това? Затворени сме в тоя тъп склад, той не е херметично изолиран, нищо не можем да направим, няма къде да избягаме, а той се побърква и влошава положението още повече.

- Да - тихо отвърна тя, - всичко това е вярно. И ти не ни помагаш.

Чарли я изгледа и си затананика мелодията от "Зоната на здрача".

- Виж, Чарли - казах аз. Наблюдавах рояците. Поведението им малко се бе променило. Вече не летяха близо до сградата. Сега се движеха зигзагообразно към пустинята, после пак се връщаха към стената. Приличаше на нещо като плавен танц.

Мей също го забеляза.

- Ново поведение.

- Да. Стратегията им не дава резултат, затова опитват нещо друго.

- Няма да им помогне - каза Чарли. - Могат да си летят на зигзаг колкото си искат, обаче така няма да отворят вратите.

Ала аз с изумление наблюдавах това спонтанното поведение. Зигзазите ставаха по-остри, рояците все повече се отдалечаваха от фабриката. Стратегията им прогресивно се променяше. Еволюираше направо пред очите ни.

- Поразително! - възкликнах.

- Гадини - каза Чарли.

Сега единият рояк се намираше съвсем близо до трупа на заека. Стигна на няколко метра от него и отново се отдалечи към главната сграда. Хрумна ми нещо.

- Добре ли виждат рояците?

Радиостанцията изпращя.

- Виждат отлично - отвърна Рики. - В края на краищата, за това са създадени. Фантастична разделителна способност. По-добра от човешката.

- И как го правят? - попитах аз. Защото те представляваха просто сбор от отделни частици. Подобно на клетките на окото, картината трябваше да се образува от всички входящи данни. Как се постигаше обработката им?

Рики се прокашля.

- Хм, не съм сигурен.

- Появи се при по-късните поколения - поясни Чарли.

- Искаш да кажеш, че зрението им е еволюирало, така ли?

- Да.

- И не знаем как го постигат.

- Не. Знаем, само, че го постигат?

Роякът се отдалечи от стената и се насочи към заека, после пак се върна. Другите рояци бяха по-нататък по дължината на стената и поведението им бе аналогично. Понасяха се към пустинята, след това политаха назад.

Слушалките ми изпращяха. Беше Рики.

- Защо питаш?

- Ей така.

- Смяташ ли, че ще открият заека?

- Не ме е грижа за заека. Освен това изглежда, че вече го пропуснаха.

- Тогава защо?

- Охо - обади се Мей.

- Мамка му! - тежко въздъхна Чарли.

Най-близкият рояк току-що бе подминал заека. Само че вместо да се върне назад както обикновено, беше спрял в пустинята. Сребристият стълб само се издигаше и спускаше.

- Защо прави така? - попитах аз. - Това издигане и спускане?

- Нещо свързано със зрението? Фокусиране?

- Не. Искам да кажа, защо спря?

- Увисване на програмата?

Поклатих глава.

- Съмнявам се.

- Тогава защо?

- Мисля, че вижда нещо.

- Какво например? - попита Чарли.

Боях се, че зная отговора. Роякът представляваше камера с висока разделителна способност, комбинирана с разпределена мрежа. А разпределените мрежи особено добре регистрират модели. Тъкмо затова програмите с разпределени мрежи се използват за разпознаване на лица в охранителни системи и за сглобяване на фрагменти от счупени древни керамични съдове. Мрежите по-лесно откриват модела в данните, отколкото човешкото око.

- Какви модели? - попита Чарли. - Навън няма нищо освен пясък и кактусови тръни.

- И стъпки - прибави Мей.

- Какво? Нашите стъпки ли имаш предвид? Мама му стара, Мей, за петнайсетина минути пясъкът трябва да е засипал следите ни.

Роякът се издигаше и спускаше, като че ли дишаше. Сега облакът бе почти съвсем черен и само от време на време хвърляше сребристи отблясъци. От десет-петнайсет секунди висеше на едно място във въздуха и само пулсираше. Другите рояци продължаваха зигзагообразното си движение, ала този не помръдваше от мястото си.

Чарли прехапа устни.

- Наистина ли смяташ, че вижда нещо?

- Не знам - признах аз. - Възможно е.

Изведнъж роякът се издигна и се раздвижи. Но не се приближаваше към нас, а се насочваше диагонално през пустинята, обратно към вратата на електростанцията. Когато стигна, спря и остана там.

- Сега пък какво става? - попита Чарли.

Знаех отговора. Мей също.

- Просто ни проследи - отвърна тя. - Отзад напред.

Роякът бе проследил пътя ни от вратата до заека. Въпросът беше какво ще направи сега.

Следващите пет минути бяха напрегнати. Роякът се върна при заека. Известно време остана там, като описваше бавни полукръгове. След това отново полетя към вратата на електростанцията, задържа се няколко секунди там и пак се насочи към трупа.

Това се повтори три пъти. Междувременно другите рояци бяха продължили зигзагообразната си обиколка на сградата и в момента не се виждаха. Отделилият се облак се върна при вратата и за пореден път се приближи до заека.

- Блокира - каза Чарли. - Повтаря едно и също действие.

- За наше щастие - отвърнах аз. Чаках да видя дали роякът ще промени поведението си. Засега не го променяше. И ако наистина имаше съвсем малка памет, можеше да е като болен от Алцхаймер, неспособен да си спомни, че и преди е правил всичко това.

Сега обикаляше около заека в полукръг.

- Определено блокира - рече Чарли.

Продължавах да чакам.

Не бях успял да прегледам всички промени, които бяха внесли в ХИЩНИК/ЖЕРТВА, защото липсваше централният модул. Но в оригиналната програма бе заложен случайностен елемент, предвиден тъкмо за такива ситуации. Когато ХИЩНИК/ЖЕРТВА не успееше да постигне целта си и нямаше конкретно влияние на средата, провокиращо нови действия, поведението му се променяше случайно. Това беше обичайно решение. Например психолозите смятат, че за новаторството е необходимо известно случайно поведение. Човек не може да проявява творчество, без да се отправя в нови посоки и те обикновено са случайни...

- Охо - обади се Мей.

Поведението се бе променило.

Роякът описваше около заека по-големи кръгове. И почти незабавно се натъкна на друга следа. Спря за миг, после изведнъж се издигна и се понесе право към нас. Движеше се по същия път, по който бяхме минали ние.

- Мама му стара! - изруга Чарли. - Изгубени сме.

Мей и Чарли се втурнаха към прозореца. Дейвид и Роузи се изправиха и надникнаха през прозореца над мивката.

- Не, не! - извиках аз. - Отдръпнете се от прозорците!

- Какво?

- Той вижда, забравихте ли? Отдръпнете се от прозорците!

В склада обаче нямаше къде да се скрием. Роузи и Дейвид пропълзяха под мивката. Чарли се напъха помежду им, без да обръща внимание на възраженията им. Мей се вмъкна между лавиците в ъгъла на помещението. Виждаше се само от западния прозорец, при това трудно.

Радиостанцията изпращя.

- Един от рояците се насочва към вас - каза Рики. - И... хм... Към него се присъединяват още два.

- Излез от ефира, Рики - казах аз.

- Какво?

- Прекрати радиовръзката.

- Защо?

- Край, Рики.

Застанах на колене зад един кашон с провизии в главното помещение. Не беше достатъчно голям, за да ме скрие съвсем - краката ми стърчаха - но също като Мей, не се виждах лесно. Трябваше да гледат под ъгъл през северния прозорец, за да ме забележат. Във всеки случай не можех да направя нищо повече.

От това положение едва различавах другите под мивката. Изобщо не виждах Мей, освен ако не надникнех иззад кашона. Спотаих се и зачаках.

Чувах само бръмченето на климатика. Изтекоха десетина-петнайсет секунди. Слънчевите лъчи струяха през прозореца над мивката и образуваха бял правоъгълник на пода отляво.

Слушалките ми изпращяха.

- Защо да прекратим радиовръзката?

- Мама му стара! - прошепна Чарли.

Долепих показалец до устните си и поклатих глава.

- Тия неща нямат ли слух, Рики?

- Естествено, може би малко, но...

- Тогава млъкни.

- Но...

Пресегнах се към радиостанцията на колана ми и я изключих. Дадох знак на другите под мивката и те последваха примера ми.

Чарли беззвучно ми каза нещо, като движеше устни. Стори ми се, че казва: "Тоя скапаняк иска да ни убие".

Ала не бях сигурен.

Зачакахме.

Едва ли бяха минали повече от две-три минути, но ми се сториха цяла вечност. Коленете ме заболяха от бетонния под. Опитах се да се настаня по-удобно и предпазливо се размърдах. Бях убеден, че първият рояк вече е някъде наоколо. Още не се бе появил до прозорците и се питах защо се бави. Може да беше спрял, за да разгледа колите. Зачудих се какво разбира от автомобили разпределеният интелект. Сигурно го озадачаваха. Ала тъй като колите не бяха одушевени, роякът може би нямаше да им обърне внимание.

Тогава защо се бавеше?

С всяка следваща секунда коленете ме боляха все повече. Прехвърлих тежестта върху ръцете си и повдигнах колене като състезател по бягане в стартова позиция. Изпитах временно облекчение. Бях се съсредоточил върху болката си и отначало не забелязах, че белият правоъгълник на пода потъмнява от средата към краищата. След миг целият стана мътносив.

Роякът бе дошъл.

Не бях сигурен, ала си представих, че под бръмченето на климатика долавям глух барабанящ звук. Иззад кашона виждах, че прозорецът над мивката все повече потъмнява от роящите се черни частици. Сякаш навън бушуваше прашна буря. В склада стана тъмно. Изненадващо тъмно.

Дейвид Брукс простена. Чарли запуши устата му с длан. И двамата погледнаха нагоре, въпреки че мивката им пречеше да видят прозореца.

В следващия миг роякът изчезна също толкова бързо, колкото се бе появил. В помещението отново нахлу слънчева светлина.

Никой не помръдна.

Чакахме.

След секунди западният прозорец потъмня по същия начин. Зачудих се защо роякът не влиза вътре. Прозорецът не беше херметизиран. Наночастиците с лекота можеха да проникнат през пролуките. Но те като че ли изобщо не опитаха.

Може би в този случай способността на мрежата да се учи бе в наша полза. Може би от опита си с лабораторията рояците бяха научили, че вратите и прозорците са непроницаеми. Може би затова не опитваха.

Тази мисъл ме изпълни с надежда, която облекчи болката в коленете ми.

Западният прозорец все още беше тъмен, когато северният прозорец над мивката отново потъмня. Сега вътре едновременно гледаха два рояка. Рики бе казал, че към сградата се приближават три. Не беше споменал за четвърти. Зачудих се къде е третият. След секунди разбрах.

Наночастиците започнаха да нахлуват в помещението през пролуката под западната врата като безшумна черна мъгла. Скоро облакът обгърна цялата каса. Те сякаш безцелно се въртяха в склада, ала знаех, че след малко ще се организират.

После през цепнатините на северния прозорец заприиждаха още частици. След това и през вентилационните шахти на тавана.

Нямаше смисъл да чакаме повече. Скочих и се измъкнах от скривалището си. Извиках на всички да последват примера ми.

- Стройте се в две редици!

Чарли грабна пръскачката и се строи в редицата, като мърмореше:

- Според теб какви са шансовете ни, мама му стара?

- По-добри няма да имаме - отвърнах аз. - Стройте се и не се отделяйте от мен! Да вървим!

Ако не бяхме толкова уплашени, може би щяхме да се чувстваме смешни, докато се тътрехме из помещението и се мъчехме да координираме движенията си - в опит да имитираме ято птици. Сърцето ми щеше да се пръсне. Ушите ми пищяха. Не можех да се фокусирам върху крачките си. Знаех, че сме тромави, но бързо се учехме. Когато стигахме до стената, се обръщахме кръгом и едновременно тръгвахме обратно. Започнах да размахвам ръце и да пляскам на всяка крачка. Другите направиха същото. Това подобри координацията ни. И всеки от нас се бореше с ужаса си. Както по-късно каза Мей, "Това беше някаква адска аеробика".

И през цялото време наблюдавахме черните наночастици, които се изсипваха в склада през пролуките на вратите и прозорците. Струваше ни се, че това продължава дълго, ала едва ли имаше трийсетина-четирийсет секунди. Скоро въздухът се изпълни с нещо като еднообразна мъгла. Усещах дразнене по цялата кожа и бях сигурен, че и другите са в това състояние. Дейвид пак започна да стене, ала Роузи вървеше до него, насърчаваше го и го подтикваше да не нарушава ритъма.

Изведнъж мъглата се разкъса и частиците със смайваща бързина се сляха в два напълно оформени стълба, които се издигаха и спускаха на черни вълни пред нас.

Гледани отблизо, рояците излъчваха заплашителност, почти злоба. Глухият им барабанящ звук ясно се чуваше, но от време на време долавях и гневно съскане като на змия.

Ала не ни нападнаха. Както се бях надявал, слабостите на програмирането бяха в наша полза. Тези хищници се бяха сблъскали с група координирани жертви и това ги объркваше. Просто не правеха абсолютно нищо.

Поне засега.

- Да не повярваш - между плясканията рече Чарли. - Тоя номер действа!

- Да, но може би не задълго - отвърнах аз. Безпокоях се колко време ще може да се контролира Дейвид. А и нямах представа след колко време рояците ще променят поведението си. - Предлагам да се придвижим към задната врата и да си плюем на петите.

Докато се отдалечавахме от стената, постепенно завивах към задното помещение. Рояците ни последваха.

- И какво ще правим навън? - изхленчи Дейвид. В паниката си той постоянно се препъваше. Потеше се и бързо примигваше.

- Продължаваме така - като ято - към лабораторията и влизаме вътре. Ще опитаме ли?

- Божичко! - простена Дейвид. - Толкова е далече, че не знам дали... - Той пак се спъна и едва не изгуби равновесие. И не пляскаше заедно с нас. Почти усещах ужаса му, непреодолимото му желание да побегне.

- Остани с нас, Дейвид. Ако тръгнеш сам, няма да успееш. Чуваш ли ме?

- Не знам, Джак - изпъшка той. - Не знам дали ще мога. - И отново се препъна, блъсна се в Роузи, която се стовари върху Чарли. Той я подхвана и я изправи. Ала нашето ято за миг изпадна в безредие и координацията ни се наруши.

Рояците мигновено станаха плътночерни и се сгъстиха, сякаш се готвеха за скок. Чух Чарли да измърморва "мама му стара" и наистина, за миг си помислих, че е прав, че това е краят.

Но успяхме да влезем в ритъм и рояците незабавно се издигнаха в нормалното си положение. Плътната им чернота изсветля, те възобновиха равномерното си пулсиране и ни последваха в съседното помещение. Ала не ни нападнаха. Вече бяхме на пет-шест метра от задната врата, същата, през която бяхме влезли. Обзе ме оптимизъм. За пръв път ми се стори, че има вероятност да успеем.

И после за миг всичко отиде по дяволите.

Дейвид Брукс хукна.

Бяхме доста навътре в задното помещение и се канехме да заобиколим стелажите, когато той се хвърли право между рояците и се насочи към отсрещната врата.

Те веднага го подгониха.

Роузи му крещеше да се върне, ала Дейвид се бе съсредоточил върху вратата. Облаците го преследваха с изненадваща бързина. Той почти стигна до изхода - протягаше ръка към бравата, - когато единият рояк се спусна ниско и покри пода пред него.

В мига, в който стигна до черната повърхност, Дейвид Брукс се подхлъзна, сякаш беше стъпил върху лед. Блъсна се в бетона, изрева от болка и незабавно се опита отново да се изправи, но не успя - постоянно се подхлъзваше и падаше. Очилата му се строшиха, рамките порязаха носа му. Устните му се покриха с пъплеща чернилка. Задъхваше се.

Роузи все още крещеше, когато вторият рояк връхлетя Дейвид и покри лицето, очите и косата му. Движенията на Брукс ставаха все по-отчаяни, той стенеше като животно, и все пак докато се хлъзгаше на четири крака, някак си успя да се добере до вратата. Накрая се метна напред, стисна бравата и се надигна на колене. С последно усилие натисна бравата и я отвори.

В склада нахлу гореща слънчева светлина - едновременно с третия рояк.

- Трябва да направим нещо! - извика Роузи и понечи да се втурне към Дейвид, но аз я хванах за ръката. - Трябва да му помогнем! Трябва да му помогнем!

- Нищо не можем да направим.

- Трябва да му помогнем!

- Нищо не можем да направим, Роузи!

Дейвид се търкаляше по земята, черен от глава до пети. Третият рояк го беше обгърнал. Почти нищо не се виждаше през танцуващите частици. Устата му приличаше на черна дупка, очните му ябълки напълно бяха почернели. От гърлото му се разнасяха задавени звуци. Роякът течеше в устата му като черна река.

Тялото му започна да трепери. Той посегна към гърлото си. Краката му подритваха. Бях сигурен, че умира.

- Хайде, Джак - каза Чарли. - Да се махаме оттук.

- Не можете да го оставите! - извика Роузи. - Не можете, не можете!

Дейвид изпълзя през вратата. Движенията му бяха немощни, устата му се движеше, ала чувахме само хрипове.

Роузи се мъчеше да се отскубне.

Чарли я сграбчи за рамото.

- По дяволите, Роузи...

- Майната ти! - Тя се освободи от ръцете му и ме изрита. Изненадан, аз я пуснах и Роузи изтича в съседното помещение, като викаше: - Дейвид! Дейвид!!!

Той протегна към нея черната си като на миньор ръка. Роузи го хвана за китката. И в същия момент се подхлъзна върху черния под и падна. Продължаваше да го вика... а после се закашля и по устните й се появи чернилка.

- Да вървим, за Бога - каза Чарли. - Не мога да гледам.

Нямах сили да раздвижа крака. Обърнах се към Мей. По лицето й се стичаха сълзи.

- Да вървим - промълви тя.

Роузи все още викаше Дейвид, прегръщаше го и го притискаше към гърдите си. Ала той вече не помръдваше.

Чарли се наведе към мен.

- Ти не си виновен, мама му стара.

Бавно кимнах. Знаех, че е прав.

- По дяволите, ти си за пръв ден на работа. - Чарли се пресегна към колана ми и включи слушалките ми. - Да вървим.

Обърнах се към задната врата.

И заедно излязохме навън.