Войните на боговете и хората

Войните на боговете и хората

Зекария Сичин

Трета книга от Хрониките на Земята

Предговор

Много преди човек да воюва с човека, боговете водили борби помежду си. Всъщност войните човешки започнали като войни на боговете.

А войните на боговете за власт над тази Земя започнали на родната им планета.

Така първата цивилизация на човечеството била сполетяна от ядрена гибел.

Това е факт, а не художествена измислица. Всичко е записано много отдавна - в Хрониките на Земята.

1

Войните човешки

През пролетта на 1947 г. едно овчарче търсело изгубена овца сред голите скали над Мъртво море и се натъкнало на пещера, в която имало еврейски свитъци, запечатани в пръстени делви. Тези и други писмени паметници, открити в района през следващите години - общо наричани "свитъци от Мъртво море" - останали непокътнати близо две хилядолетия, грижливо навити и скрити през бурните години, когато Юдея предизвикала могъществото на Римската империя.

Дали тези документи произхождат от официалната Ерусалимска библиотека, изнесена преди градът и неговият храм да паднат през 70 г., или - както предполагат повечето учени - принадлежат на есените, отшелническа месианска секта? Мненията са разделени, защото библиотеката съдържала традиционни библейски текстове, както и писания, свързани с обичаите, организацията и вярванията на сектата.

Един от най-дългите и пълни свитъци, и може би най-драматичният, се занимава с бъдеща война, нещо като Последната война. Озаглавен от учените "Войната на синовете на светлината срещу синовете на мрака", той изобразява постепенно разрастваща се война - локални битки, в които отначало участват непосредствените съседи на Юдея и които постепенно стават все по-свирепи и разширяват обсега си, докато накрая не обхващат целия стар свят: "Първата схватка на синовете на светлината срещу синовете на мрака, тоест срещу войската на Велиара, ще е срещу воините на Едом, Моав, амонитците и филистимската земя, сетне срещу китийците от Асирия и срещу онези нарушители на Завета, които им оказваха помощ..." И след тези битки "те ще нападнат китийците от Египет" и "след време... царете на север".

В тази Война човешка, предрича свитъкът, Бог на Израиля ще изиграе активна роля:

"В деня, в който паднат китийците, ще стане голяма битка и сеч в присъствието на Бога Израилев; защото този ден Той отдавна е определил за последна битка срещу синовете на мрака."

Пророк Иезекиил вече е предрекъл битката "в последните дни", в която участват Гог и Магог и в която сам Господ казва, че "ще избия лъка ти из твоята лява ръка и ще изхвърля стрелите ти из твоята дясна ръка"*. Ала свитъкът от Мъртво море продължава и предвижда действителното участие на много богове, сражаващи се рамо до рамо със смъртни:

"В този ден божественото множество и обществото на смъртните ще се сражава рамо до рамо в бой и сеч. Синовете на светлината с божествена мощ и сред силен шум и бойни викове на богове и хора ще се бият със синовете на мрака."

Въпреки че в исторически времена "в Божието име" са воювали кръстоносци, сарацини и безброй други, вярването, че в бъдещата война Бог лично ще присъства на бойното поле и богове и хора ще се сражават рамо до рамо, звучи фантастично и в най-добрия случай трябва да се разбира алегорично. Но тази идея не е толкова необикновена, колкото изглежда, тъй като в по-древни времена наистина се е вярвало, че войните човешки не само се водели по волята на боговете, но и с тяхното активно участие.

Една от най-романтично представените войни, в която любовта пратила хиляди кораби, е Троянската война между ахейците и троянците. Известно ни е, че гърците я започнали, за да върнат Хубавата Елена на законния й съпруг. И все пак един старогръцки епически разказ, "Киприя", представя войната като предварително обмислен план на великия бог Зевс: "Някога хиляди хора обитавали широката гръд на Земята. Смилил се над тях мъдрият Зевс и решил да облекчи нейното бреме. Затова замислил Троянската война - чрез смъртта да направи по-малобройна човешката раса."

Омир, гръцкият разказвач, който излага събитията от войната в Илиадата, хвърля вината за подбуждане на конфликта и раздухването му до огромни размери върху прищевките на боговете. Действайки пряко и косвено, понякога видими, друг път - не, различните божества насочвали главните герои в тази човешка драма към техните съдби. И зад всичко това стоял Зевс: "Всички блажени безсмъртни и колесничарите храбри спяха през цялата нощ, ала сладък сън Зевса не хвана. Само обмисляше богът как чест на Ахил да окаже, а да погуби по-много ахейци край кораби вити".

Още преди началото на битката бог Аполон започнал враждебните действия: "После той седна далече от стана и метна стрелата. Звън страховит се понесе от лъка му сребърен вредом... И непрекъснато клади от мъртви нагъсто горяха. Девет дни цели по стана летяха стрелите на бога..." Когато противниковите страни се договорили да прекратят сраженията и да оставят водачите си да решат спора с ръкопашен бой, Зевс се обърнал към богинята Атина: "В стана троянски и в стана ахейски иди незабавно! Хитро накарай троянците първи да почнат коварно клетвите да нарушават към славните в боя ахейци". Изгаряща от нетърпение да изпълни задачата си, "устремно тя се понесе от стръмния връх олимпийски, както звездата... от която се пръскат лъчи многобройни". По-късно, за да не позволи битката да прекъсне за през нощта, Атина превърнала нощта в ден, като осветила бойното поле: "Тъмният облак надвиснал Атина им сне от очите, пак светлината проблесна от двете страни на ахейци: както при витите кораби, тъй и в полето на боя. Те гръмогласния Хектор и много троянци видяха..."

Докато сраженията продължавали и изправяли едни герои срещу други, боговете зорко наблюдавали воините, спускали се да грабнат някой обкръжен герой или да насочат останала без управление колесница. Но когато тези богове се озовавали на противникови страни и се понасяли едни срещу други, Зевс им заповядвал да стоят настрани от борбите на смъртните.

Примирието не продължавало много, тъй като мнозина от главните герои били синове на богове или богини. Особено се разярил Арес, когато неговият син Аскалаф бил смъртно ранен от един ахеец. "Вий, богове със дворци олимпийски, не ми се сърдете, че ще вървя сред ахейците да отмъстя за сина си - заявил на другите безсмъртни богът, - даже орисан да бъда, от Зевсова мълния гръмнат, редом със трупове сам да се валям във прах и във кърви".

"Докато още далеч боговете от хората бяха - пише Омир, - гордост безмерна изпълваше всички ахейци, понеже пак се показа Ахил след отсъствие дълго от боя." Ала заради растящия гняв на боговете и помощта, която ахейците получавали от полубога Ахил, Зевс променил решението си:

"Тук ще остана приседнал на стръмния връх олимпийски, с радост в душата ще гледам, а всички останали бързо в боя идете, където троянци стоят и ахейци, всеки да бъде във помощ на тези, които обича... Тъй каза Зевс гръмовержец и битка безспирна разжари. Тръгнаха в бой боговете с кроежи различни в сърцата."

Троянската война, а всъщност и самата Троя дълго се смятали за част от увлекателните, но невероятни старогръцки легенди, които учените тактично наричали "митология". Градът и свързаните с него събития все още били разглеждани като чисто митологични, докато през 1822 г. Чарлз Макларън не предположил, че една могила в Източна Турция на име Хисарлък е мястото на Омировия Илион. Едва след като през 1870 г. търговецът Хайнрих Шлиман с риск за личните си средства разкопал могилата и открил грандиозни находки, учените започнали да признават съществуването на Троя. Днес се приема, че Троянската война е реално събитие, датиращо от ХIII в. пр. Хр. Според старогръцките извори по това време боговете и хората воювали рамо до рамо - и в тези си вярвания елините не били сами.

Макар че в онези дни малоазийската периферия откъм Европа и Егейско море била осеяна с общо взето гръцки селища, в същинска Мала Азия господствали хетите. Отначало познати на съвременните учени само от Библията, а после и от египетските надписи, хетите и тяхното царство също оживели, когато археолозите започнали да разкопават техните древни градове.

Разчитането на хетското писмо и индоевропейския език на хетите позволи да се проследи произходът им до II хил. пр. Хр., когато арийските племена започнали да мигрират от района на Кавказ - някои на югоизток към Индия, други на югозапад към Мала Азия. Хетското царство процъфтяло около 1750 г. пр. Хр. и след петстотин години започнало да упада. По това време хетите били изтощени от постоянни нападения от Егейско море. Те описват като нашественик народа на Ахиява и мнозина учени смятат, че това е същият народ, който Омир нарича "ахайой" - ахейците, чиито нападения срещу западния край на Мала Азия поетът обезсмъртил в Илиадата.

През вековете преди Троянската война хетите разширили царството си до размерите на империя и претендирали, че го правят по заповед на своя върховен бог ТЕШУБ ("Гръмовержеца"). По-древното му наименование гласяло "Богът на бурята, чиято сила убива" и хетските царе понякога твърдели, че богът лично участвал в битката: "Могъщият бог на бурята, моят господар [пише цар Мурсилис], прояви божествената си сила и изстреля мълния" срещу врага, с което помогнал за неговия разгром. На хетите помагала и богинята ИЩАР, чийто епитет бил "господарката на бойното поле". Именно на нейната "божествена сила" се приписвали много победи, защото тя "се спускаше [от небесата] да погуби вражеските страни".

Както показват множество забележки в Стария завет, хетското влияние се простирало на юг до Ханаан, но те били там като заселници, а не като завоеватели. Докато те смятали Ханаан за неутрална зона и не предявявали претенции за нея, същото не може да се каже за египтяните. Фараоните многократно се опитвали да наложат властта си на север до Ханаан и земята на кедрите (Ливан). И постигнали стремежа си към 1470 г. пр. Хр., когато победили коалицията на ханаанските царе при Мегидо.

Старият завет и оставените от враговете на хетите надписи ги представят като умели воини, владеещи до съвършенство употребата на колесницата. Ала надписите на самите хети предполагат, че тръгвали на война само когато им повелят боговете, че давали на врага възможност да се предаде без бой преди да започнат бойните действия и че след победата хетите се задоволявали да вземат данък и пленници: градовете не били плячкосвани, населението не било избивано.

Но Тутмос III, победителят в битката при Мегидо, с гордост заявява в надписите си: "Негово величество отиде на север, разграбвайки градове и унищожавайки военни лагери". Фараонът пише за победения цар: "Аз опустоших неговите градове, опожарих лагерите му, превърнах ги в могили и те никога не могат да се възстановят. Плених целия народ. Взех пленници, отведох безбройния им добитък и вещите им. Унищожих всички източници на живот. Изкорених житото им и изсякох горите и всичките им красиви дървета. Погубих всичко." Това било сторено, твърди фараонът, по волята на неговия бог АМОН-РА.

Ужасният характер на египетската военна стратегия и безпощадните опустошения, които нанасяли на победения враг, са обект на самохвални надписи. Фараонът Пепи I например ознаменува победата си над азиатските "пясъчни обитатели" в поема, възхваляваща войската, "която порази земята на пясъчните обитатели... изсече смоковниците и лозята им... опожари всичките им домове, изби десетки хиляди хора". Възпоменателните надписи се придружават от живи изображения на бойни сцени (обр. 1).

Спазвайки тази безнравствена традиция, фараонът Пианхи, който пратил войска от Горен Египет, за да потуши бунта на Долен Египет, се разгневил от предложението на своите пълководци да пощадят оцелелите врагове. Той се заклел във "вечно опустошение" и заявил, че лично ще дойде в превзетия град "да унищожа онова, което е останало". И за това, пише владетелят, "моят баща Амон ми отправя похвала".

Бог Амон, с чиито бойни заповеди египтяните обяснявали своята жестокост, намира аналог в лицето на Бог на Израиля. По думите на пророк Иеремия, "Господ Саваот, Бог Израилев, казва: ето, Аз ще посетя Амона, който е в Но, фараона и Египет, боговете му и царете му, фараона и ония, които нему се надяват; и ще ги предам в ръцете на ония, които искат душата им". Този конфликт, научаваме от Библията, бил отдавнашен - близо хиляда години по-рано, в дните на Изхода Яхве, Бог Израилев, поразил Египет с множество бедствия, чиято цел била не само да смекчат сърцето на владетеля, но и да са "съд над всички египетски богове".

Библейският разказ приписва чудотворното избавление на израилтяните от египетско робство и отправянето им към Обетованата земя на пряката намеса на Яхве в тези съдбоносни събития:

"И потеглиха (синовете Израилеви) от Сокхот и се разположиха на стан в Етам, в края на пустинята. А Господ вървеше пред тях дене в облачен стълб, като им показваше пътя, а ноще в огнен стълб, като им светеше, та да вървят и дене и ноще."

Последвало морско сражение, за което фараонът предпочел да не оставя надписи. За него научаваме от Книга Изход:

"Обърна се сърцето на фараона и на служителите му против тоя народ... И впуснаха се след тях египтяни... и ги застигнаха, както бяха разположени край морето... Господ тласкаше морето със силен източен вятър, та направи морето суша; и водите се разцепиха. И тръгнаха Израилевите синове посред морето по сухо..."

Призори, когато египтяните разбрали какво се е случило, фараонът заповядал колесниците му да се впуснат по дирите на израилтяните.

"И по утринна стража погледна Господ на египетския стан от огнения и облачния стълб и разбърка стана на египтяни. И направи да се изплеснат колелата от колесниците им, тъй че с мъка ги влечеха. Тогава египтяни рекоха: да бягаме от израилтяните, защото Господ се бори зарад тях против египтяни."

Ала египетският владетел, който преследвал израилтяните, наредил на колесниците си да продължат атаката. Резултатът бил катастрофален за египтяните:

"И водата се върна и покри колесниците и конниците на всичката фараонова войска, които бяха влезли подире им в морето; не остана ни един от тях... Израилтяните видяха великата ръка, която Господ показа над египтяни..."

Почти със същите думи по-късният фараон Рамзес II описва чудотворната поява на Амон-Ра на негова страна по време на една решителна битка с хетите през 1286 г. пр. Хр.

Битката се провела при ливанската крепост Кадес и в нея участвали четири полка на Рамзес II срещу войската, която хетският цар Муваталис събрал от всички краища на империята си. Тя завършила с отстъплението на египтяните и прекратила настъплението на фараона към Сирия и Месопотамия. Освен това сражението изчерпало силите на хетите и ги оставило слаби и безпомощни.

Хетската победа можела да е по-убедителна, защото едва не пленили самия Рамзес II. Открити са само частично запазени хетски надписи, разказващи за тази битка, но след завръщането си в Египет, фараонът сметнал за редно подробно да опише чудото на своето избавление.

Придружени от подробни илюстрации (обр. 2), неговите надписи върху храмови стени разказват, че египетската войска стигнала при Кадес, разположила се на лагер от южната му страна и се приготвила за бой. Колкото и да е странно, хетските сили не ги нападнали. Тогава Рамзес заповядал на два свои полка да напреднат към крепостта. Едва тогава изневиделица се появили хетските колесници, атакували напредващите полкове в тил и опустошили лагерите на другите два.

Когато египетските воини панически започнали да бягат, фараонът внезапно се оказал "съвсем сам със своя телохранител" и когато "погледна зад себе си, царят видя, че пътят му е отрязан от две хиляди и петстотин колесници" - не негови, а хетски. Изоставен от военачалниците, колесничарите и пехотинците си, Рамзес се обърнал към своя бог и му напомнил, че е изпаднал в това положение само защото е изпълнил неговата заповед:

"И рече Негово величество: "А сега какво да правя, отче Амон? Нима бащата своя син е забравил? Някога вършил ли съм нещо без теб? Всичките ми дела не са ли в изпълнение на твоите повели?"

Посочвайки на египетския бог, че врагът се кланя на други божества, фараонът продължава: "Какво са тези азиатци за теб, о, Амон? Тези окаяници, които не знаят нищо за теб, о, боже?"

Когато Рамзес продължил да се моли на своя бог Амон да го спаси, защото могъществото на божеството било по-голямо от това на "милиони пешаци, на стотици хиляди колесничари", станало чудо: богът се появил на бойното поле!

"Амон чу зова ми. Той ми протегна ръка и възрадвах се аз. Той застана зад мен и извика: "Напред! Напред! Рамзес, любими сине на Амон, аз съм с теб!"

Фараонът изпълнил заповедта на своя бог и се врязал във вражеските редици. Под въздействие на бога хетите необяснимо се оказали безпомощни: "ръцете им увиснаха отстрани, не можеха да изстрелват стрели, нито да вдигнат копията си". И тогава си казали: "Не е смъртен този, който е сред нас. Той е могъщ бог, не са човешки делата му, той е бог в крайниците си". И поваляйки врагове наляво и надясно, Рамзес успял да избяга.

След смъртта на Муваталис Египет и Хетското царство подписали мирен договор и царуващият фараон взел за своя главна съпруга хетска княгиня. Мирът им бил необходим, защото не само хетите, но и египтяните търпели все повече набези на "морските народи" - нашественици от Крит и други гръцки острови. Те стъпили на средиземноморския бряг на Ханаан и се превърнали в библейските филистимци, но техните нападения срещу египетските владения били отблъснати от фараона Рамзес III, който увековечил бойните сцени върху храмови стени (обр. 3). Той приписал победите си на факта, че строго се придържал към "плановете на всемогъщия бог, моя велик божествен баща, господаря на боговете". Рамзес отдава победите на своя бог Амон-Ра, тъй като "Амон Ра беше след тях и ги погубваше".

Кървавата диря на войната на човек срещу човека заради боговете ни връща в Месопотамия - Земята между реките (Ефрат и Тигър) - библейската "земя Сенаар". Там, разказва се в единадесета глава на Битие, се появили първите градове в света, със сгради от тухли и кули, които достигали небесата. Там започнала писаната история. Там започнала праисторията със селищата на Старите богове.

Това е разказ за дълбока древност, с който скоро ще се запознаем. Но нека първо се върнем хиляда години преди драматичните дни на египетския фараон Рамзес II. По онова време в далечна Месопотамия царската власт била взета от един амбициозен младеж. Казвал се Шарукин, "законен владетел", когото нашите учебници наричат Саргон I. Той построил нова столица, нарекъл я Агад и създал Акадското царство. От акадския език, записван с клинопис, произлизат всички семитски езици, към които се отнасят все още използваните иврит и арабски.

Царуването на Саргон обхваща по-голямата част от ХХIV в. пр. Хр. Той приписвал дългото си управление (петдесет и четири години) на специалния си статус, даден му от великите богове, които го направили "надзирател на Ищар, помазан жрец на АНУ, велик законен пастир на ЕНЛИЛ". Именно Енлил, пише царят, "не допусна никой да се възправи срещу Саргон" и му дал "земята от Горното море до Долното море" (от Средиземно море до Персийския залив). Затова Саргон водел пленените царе при "портата на Дома на Енлил", водени за въжета, завързани за кучешките нашийници на вратовете им.

По време на един от военните си походи отвъд планината Загрос Саргон станал свидетел на същото божествено чудо, на каквото присъствали участниците в Троянската война. Когато "навлезе в земята Варахши... и докато напредваше в мрака... Ищар направи светлина, за да му свети". Така царят успял да "проникне в тъмнината" и да преведе войската си през планинските проходи на днешен Луристан.

Акадската династия, която започнала със Саргон, достигнала върха си при управлението на неговия внук Нарам-Син ("когото обича бог Син"). Завоеванията му, пише на своите паметници Нарам-Син, били възможни, защото неговият бог го снабдил с уникално оръжие, "оръжието на бога", и защото другите богове му дали изричното си съгласие - и дори го поканили - да навлезе в техните земи.

Походите на Нарам-Син били насочени главно на северозапад и завоеванията му включват града-държава Ебла, чийто неотдавна открит архив от глинени плочки предизвика огромен научен интерес: "Въпреки че от разделянето на човечеството никой цар не е разрушавал Арман и Ибла, бог Нергал отвори пътя на могъщия Нарам-Син и му даде Арман и Ибла. Дари му и Аманус, Кедровата планина до Горното море."

Точно както Нарам-Син приписва успешните си походи на факта, че изпълнява волята на своите богове, така и неуспехите му се приписват на нейното нарушаване. Учените са комбинирали фрагменти от няколко версии на текст, озаглавен "Легенда за Нарам-Син". Царят говори от първо лице и обяснява, че злочестините му започнали, когато богинята Ищар "промени своя план" и боговете дали благословията си на "седем царе, братя, велики и благородни; техните войски наброяваха триста и шестдесет хиляди". Дошли от днешен Иран, те нахлули в планинските земи Куту и Елам на изток от Месопотамия и застрашавали самия Акад. Нарам-Син попитал боговете какво да прави и получил отговор да остави оръжието си и вместо да отиде на бой, да си легне с жена си (но кой знае защо, да не се люби с нея):

"Боговете му отговориха:

"О, Нарам-Син, ето нашата воля:

тази войска насреща ти...

Прибери оръжията си, в ъгъла ги остави!

Обуздай храбростта си, остани си у дома!

Легни си с жена си, но с нея не бива...

Не напускай нашата земя, за да се отправиш срещу врага."

Но царят заявил, че разчита на собствените си оръжия, и решил да нападне врага, въпреки съвета на боговете. "Когато настъпи първата година, пратих сто и двадесет хиляди воини, ала нито един не се завърна жив" - признава в надписа си Нарам-Син. На втората и третата година загинали още воини и Акад бил подложен на смърт и глад. На четвъртата година от началото на забранената война владетелят помолил великия бог Еа да убеди Ищар и да изложи проблема му пред другите богове. Те го посъветвали да се въздържа от съпротива и му обещали, че "в идващите дни Енлил ще прати гибел на синовете на злото" и Акад ще получи отдих.

Обещаната епоха на мир продължила около три века, през които по-древната част от Месопотамия, Шумер, повторно се оформила като център на царската власт и най-старите градски средища на древния свят - Ур, Нипур, Лагаш, Исин, Ларса - отново процъфтели. При управлението на царете на Ур Шумер се превърнал в империя, която обхващала целия Древен Изток. Но към края на III хил. пр. Хр. страната станала арена на междуособици и тази велика цивилизация - първата известна човешка цивилизация - претърпяла страшна катастрофа с безпрецедентни мащаби.

Това съдбоносно събитие според нас е намерило отглас в библейските разкази. Споменът за него се съхранил задълго, увековечен в множество скръбни стихове, които изключително образно описват опустошенията, нанесени на сърцето на древната цивилизация. Според тези месопотамски текстове бедствието, което сполетяло Шумер, било резултат от решение, взето от съвета на великите богове.

Трябвало да мине близо век, за да бъде отново заселена Южна Месопотамия, и още едно столетие - за да се възстанови напълно от божественото унищожение. Дотогава центърът на месопотамската власт се преместил на север към Вавилон. Там щяла да възникне нова империя, която обявила за свой върховен бог амбициозния МАРДУК.

Хамурапи, царят, известен със своя законник, се възкачил на престола към 1800 г. пр. Хр. и започнал да разширява границите си. Според неговите надписи боговете не само му казвали дали и кога да провежда военните си походи, но и буквално командвали войските му:

"Чрез силата на великите богове

царят, любим на бог Мардук,

възстанови устоите на Шумер и Акад.

Под командването на Ану и

с помощта на Енлил, който напредваше пред войската му,

с могъществото, което му дадоха великите богове,

не можеше да се мери с него войската на Емутбал

и нейният цар Рим-Син..."

За да победи още врагове, бог Мардук дал на Хамурапи "могъщо оръжие", наречено "великата сила на Мардук":

"С могъщото оръжие,

с което Мардук извоюва триумфите си,

героят [Хамурапи] разгроми в битка

войските на Ешнуна, Субарту и Куту...

С "великата сила на Мардук"

той разгроми войските на Сутиум, Туруку, Каму...

С могъщата сила, която му дадоха Ану и Енлил,

победи той всичките си врагове

чак до земята Субарту."

Но не след дълго Вавилон трябвало да сподели могъществото си с един нов съперник на север - Асирия, чийто пантеон не се оглавявал от Мардук, а от брадатия бог АШУР ("всевиждащия"). Докато Вавилон се занимавал със земите на юг и изток, асирийците разширили владенията си на север и запад чак до "земята Ливан на брега на Голямото море". Тези земи били под властта на боговете НИНУРТА и АДАД и асирийските царе грижливо отбелязвали, че водят походите си по изричната заповед на тези велики божества. Така през ХII в. пр. Хр. Тиглатпаласар I увековечил войните си със следните думи:

"Тиглатпаласар, законният цар, цар на света, цар на Асирия, цар на четирите региона на земята;

Смелият герой, който се ръководи от внушаващите доверие заповеди на Ашур и Нинурта, великите богове, негови господари, така победи враговете си...

По заповед на моя господар Ашур ръката ми завладя земите от долното течение на река Заб до Горното море, което е на запад. На три пъти се отправях срещу земите Наири... Накарах да се преклонят пред нозете ми тридесетте царе на земите Наири. Взех заложници от тях, получих като дан обяздени коне...

По заповед на Ану и Адад, великите богове, мои господари, аз се отправих в ливанските планини; отсякох кедрови греди за храмовете на Ану и Адад."

Като приели титлата "цар на света, цар на четирите региона на земята", асирийските владетели директно предизвикали Вавилон, тъй като той обхващал древния район на Шумер и Акад. За да узаконят претенциите си, асирийските царе трябвало да овладеят старите градове, където в древни времена били издигнали своите домове великите богове, но пътят към тези градове бил преграден от Вавилон. Победата извоювал през IХ в. пр. Хр. Салманасар III. Ето какво казва той в надписите си:

"Отправих се срещу Акад, за да отмъстя... и разгромих... Влязох в Кута*, Вавилон и Борсипа.

Принесох жертви на боговете на свещените градове на Акад. Оттам продължих по течението на реката към Халдея и получих дан от всички халдейски царе...

По това време Ашур, великият господар... ми даде скиптър, жезъл... всичко необходимо, за да управлявам народа.

Изпълнявах само повелите, дадени ми от Ашур, великия бог, моя господар, който ме обича."

Като описва различните си военни походи, Салманасар твърди, че постигнал победите си с оръжия, дадени му от двама богове: "Сражавах се с могъщата сила, която ми даде Ашур, моя господар; и със силните оръжия, които ми дари Нергал, моят бог". Посочва се, че оръжието на Ашур излъчвало "ужасен блясък". По време на войната с Адини враговете избягали при вида на "ужасяващия блясък на Ашур; той ги унищожи".

Когато след няколко поражения Вавилон бил плячкосан от асирийския цар Синахериб (през 689 г. пр. Хр.), разгромът му станал възможен, тъй като собственият му бог Мардук се разгневил на царя и народа и постановил "седемдесет години да продължи неговото разорение" - точно колкото по-късно посочил за Ерусалим Богът Израилев. С покоряването на цяла Месопотамия Синахериб приел заветната титла "цар на Шумер и Акад".

В надписите си владетелят описва и своите военни походи по средиземноморското крайбрежие и говори за битки с египтяните при подстъпите на Синайския полуостров. Списъкът с превзетите от него градове звучи като глава от Стария завет - Сидон, Тир, Библос, Ако, Азот, Аскалон - "силни градове", които Синахериб "надвил" с помощта на "внушаващия страхопочитание блясък, оръжието на Ашур, моя господар". На релефите, които илюстрират неговите походи (като паметника, изобразяващ обсадата на Лахис, обр. 4), се вижда, че нападателите използват напомнящи на ракети оръжия срещу врага. В превзетите градове Синахериб "убих техните управници и благородници... и обесих телата им на колове около града; обикновените граждани обявих за военнопленници".

Артефактът, известен като Призмата на Синахериб, е съхранил исторически надпис, в който се споменава за покоряването на Юдея и нападението срещу Ерусалим. Причина за спора на Синахериб с цар Езекия бил фактът, че юдейският владетел държал в плен Пади, цар на филистимския град Екрон, "който беше верен на тържествения си обет към своя бог Ашур".

"Що се отнася до Езекия, юдееца - пише Синахериб, - който не се покори на моята власт, аз обсадих четиридесет и шест от силните му градове, яки крепости, и безброй селца в околността им... Самия Езекия направих пленник в Ерусалим, неговия престолен град; като птица в клетка го обкръжих с насипи... Градовете, които плячкосах, откъснах от неговата земя и дадох на Митинти, царя на Азот; Пади, царя на Екрон; и Силибел, царя на Газа. Така смалих царството му."

Обсадата на Ерусалим има няколко интересни аспекта. Причината за нея не е пряка, а косвена: принудителното задържане на верния екронски цар. "Внушаващият страхопочитание блясък, оръжието на Ашур", който бил използван, за да "надвие силните градове" във Финикия и филистимската земя, не бил насочен срещу Ерусалим. И в този случай липсва обичайният завършек на надписите - "Аз воювах с тях и ги разгромих". Синахериб само смалил Юдея, като дал периферните й земи на съседните царе.

Нещо повече, отсъства и обичайното твърдение, че страната или градът са нападнати по заповед на бог Ашур. Човек се пита дали всичко това означава, че градът е бил нападнат без такава божествена повеля, а само по прищявка на самия Синахериб.

Тази любопитна възможност се превръща в убедителна вероятност, когато прочетем и другата страна на историята - защото такава съществува в Стария завет.

Докато Синахериб замазва неуспеха си да превземе Ерусалим, глави 18-19 от Втора книга Царства разкриват цялата истина. От библейския разказ научаваме, че "в четиринайсетата година на цар Езекия асирийският цар Сенахирим потегли против всички укрепени градове на Иуда и ги превзе". После пратил двама свои пълководци с голяма войска срещу столицата Ерусалим. Ала вместо да завладее града, асирийският военачалник Рабсак започнал преговори с градските управници - преговори, които настоял да води на иврит, за да го разбира цялото население.

Какво имал да каже, че трябвало да го узнае цялото население? Както изяснява библейският текст, преговорите се отнасяли до въпроса дали асирийското нашествие в Юдея е по заповед на самия Бог Яхве!

"И рече им Рабсак: кажете на Езекия: тъй говори великият цар, асирийският цар: какво е това упование, на което ти се осланяш?"

"Ако пък ми кажете: на Господа, нашия Бог, се уповаваме... При това нима аз без воля Господня съм тръгнал против това място, за да го съсипя? Господ ми каза: иди против тая земя и я съсипи."

Колкото повече управниците на цар Езекия, изправени върху градските стени, умолявали Рабсак да престане да повтаря тези неверни неща на иврит и да предаде посланието си на тогавашния език на дипломацията, арамейския, толкова по-близо идвал военачалникът, за да чуят всички думите му. Скоро отправил ругателства срещу Езекиевите пратеници, после и срещу юдейския цар. Увлечен от собственото си красноречие, Рабсак зарязал твърдението си, че има разрешение от Яхве да нападне Ерусалим и се заел да унижава самия Бог.

Когато научил за богохулството, "Езекия раздра дрехите си, покри се с вретище и отиде в дома Господен... И прати Елиакима... при... пророк Исаия. Те му казаха: тъй говори Езекия: ден за скръб, за наказание и за срам е тоя ден... Може би Господ, Бог твой, ще чуе всички думи на Рабсака, когото господарят му асирийският цар прати да хули живия Бог и да безчести с думи, каквито чу Господ, Бог твой." И Яхве отговорил чрез своя пророк Исаия: "за асирийския цар... По същия път, по който е дошъл, ще се върне, и няма да влезе в тоя град, говори Господ. Аз ще пазя тоя град, за да го опазя за Себе Си."

"И случи се през нея нощ: Ангел Господен отиде и порази в асирийския стан сто осемдесет и пет хиляди. На сутринта станаха, и ето - все мъртви тела. Тръгна, отиде и се върна асирийският цар Сенахирим, и живееше в Ниневия."

Според Стария завет, след като Синахериб се завърнал в Ниневия, "когато се кланяше в дома на Нисроха, своя бог, убиха го с меч синовете му Адрамелех и Шарецер, а сами избягаха в Араратската земя. И вместо него се възцари син му Асардан." Асирийските документи потвърждават библейския разказ: Синахериб наистина бил убит и на престола му се възкачил по-малкият му син Асархадон.

Един Асархадонов надпис, известен като Призма В, по-цялостно описва обстоятелствата. По заповед на великите богове Синахериб публично обявил по-малкия си син за свой наследник. "Събра той народа на Асирия, млад и стар, и накара братята ми, мъжките потомци на моя баща, тържествено да се закълнат в присъствието на асирийските богове... за да осигури наследството ми." Впоследствие братята нарушили клетвата си, като убили Синахериб и се опитали да убият Асархадон. Ала боговете го отнесли "и ме скриха... за да ме запазят жив за царската власт".

След известен период на смут Асархадон получил "заповед от боговете: "Върви, не се бави! Ние ще дойдем с теб!"

Боговете пратили с него Ищар. Когато войската на братята му излезли от Ниневия, за да отблъснат неговата атака от столицата, "Ищар, господарката на битката, която искаше да стана неин първожрец, застана на моя страна. Тя счупи лъковете им, пръсна бойния им строй." Когато воините на Ниневия били дезорганизирани, богинята се обърнала към тях от името на Асархадон. "По нейната божествена заповед те вкупом преминаха при мен и ме признаха за свой цар" - пише законният владетел.

И Асархадон, и неговият син и наследник Ашурбанипал се опитали да нападнат Египет, като използвали "блестящи оръжия" в битките. "Внушаващият ужас Блясък на Ашур ослепи фараона и той полудя" - пише Ашурбанипал.

Други негови надписи предполагат, че това оръжие, което излъчвало силно, ослепително сияние, било носено от боговете като шлем. В един случай врагът "беше ослепен от блясъка на божията глава". В друг "Ищар, която обитава Арбела, облечена в божествен огън и носеща блестящ шлем, обсипа с пламъци Арабия".

Старият завет също говори за такова блестящо оръжие, което можело да ослепява. Когато ангелите (буквално "пратеници") Божии дошли в Содом преди неговото унищожаване, населението се опитало да разбие портата на дома, където си почивали. Затова те "поразиха човеците, които бяха при вратата на къщата... със слепота, тъй че те се изпомъчиха да търсят вратата".

Когато Асирия наложила господството си и дори включила във владенията си Долен Египет, нейните царе - по думите на Бог чрез неговия пророк Исаия, - забравили, че са само Негов инструмент: "О, Асуре, жезъл на Моя гняв и бич на Моето негодуване! Ще го пратя против нечестив народ и против народа на Моя гняв". Но те не заслужавали обикновено наказание, защото "сърцето му не тъй ще помисли: нему на сърце ще бъде - да разори и изтреби много народи". Това надхвърляло намеренията на Господ и затова Бог Яхве заявил: "ще погледна плода от горделивото сърце на царя асирийски и пустославието на високо дигнатите му очи".

Библейските пророчества, които предсказват падането на Асирия, наистина се сбъднали: когато разбунтувалите се вавилонци от юг се съюзили с нашественици от север и изток, през 614 г. пр. Хр. паднал религиозният център Ашур, а царската столица Ниневия била плячкосана две години по-късно. Великата Асирия престанала да съществува.

Васалните царе на Египет и Вавилония използвали разпадането на Асирийската империя, за да се опитат да възстановят собствената си власт. Земите помежду им отново се превърнали в желана плячка и при управлението на фараона Нехо египтяните първи нахлули в тези територии.

Вавилонският цар Навуходоносор II посочва в надписите си, че бог Мардук му заповядал да поведе войската си на запад. Този поход станал възможен, защото "друг бог", който първоначално управлявал района, вече "не желаеше кедровата земя" и "чуждоземен враг я владееше и грабеше".

В Ерусалим Бог Яхве чрез своя пророк Иеремия заповядал на евреите да подкрепят Вавилон, защото Бог - наричайки Навуходоносор "моя раб" - решил да направи вавилонския цар инструмент на Своя гняв към египетските богове:

"Тъй казва Господ Саваот, Бог Израилев; ето, ще пратя и ще взема Навуходоносора, вавилонския цар, Моя раб... И ще дойде и ще порази Египетската земя: който е за смърт, ще бъде предаден на смърт; и който е за плен, ще отиде в плен, и който за под меч - под меч. И ще запаля огън в капищата на боговете на египтяни; и той ще ги изгори... И ще събори статуите на Бетсамис, що е в Египетската земя, и капищата на египетските богове с огън ще изгори."

В хода на тази кампания Бог Яхве заявил, че и Ерусалим ще бъде наказан за греховете на обитателите си, които започнали да се кланят на "богинята на небето" и египетските богове: "ето, излива се Моят гняв и Моята ярост върху това място... ще се запали и не ще угасне... Защото, ето на тоя град, над който се призова Моето име, Аз почвам да нанасям нещастие". И така през 586 г. "дойде в Иерусалим Навузардан, началник на телопазителите, който предстоеше пред вавилонския цар, и изгори дома Господен, царския дом и всички къщи в Иерусалим... И цялата войска халдейска, която беше с началника на телопазителите, събори всички стени около Иерусалим". Това разорение, обещал Яхве, щяло да продължи само седемдесет години.

Царят, който щял да изпълни обещанието и да позволи възстановяването на Ерусалимския храм, бил Кир. Неговите предци говорели индоевропейски език и се смята, че са мигрирали на юг от района на Каспийско море към източното крайбрежие на Персийския залив. Там водачът на преселниците Ахам-Аниш ("мъдрец") поставил началото на династията, която ние наричаме Ахеменидска. Неговите наследници - Кир, Дарий, Ксеркс - влезли в историята като владетели на бъдещата Персийска империя.

Когато през 549 г. пр. Хр. Кир се възкачил на престола в Аншан, неговата земя била далечна провинция на Елам и Мидия. В тогавашния център на властта Вавилон управлявал Набонид, който станал цар при извънредно необикновени обстоятелства: не по обичайния избор на бог Мардук, а в резултат на уникална спогодба между една върховна княгиня (майката на Набонид) и бог Син. Една частично запазена плочка съдържа по-късни обвинения срещу Набонид: "Той издигна еретична статуя върху основа... нарече се "богът Син"... По време на новогодишния празник посъветва да няма тържества... Той обърка обредите и разстрои законите".

Докато Кир воювал с гърците в Мала Азия, Мардук - в опит да възстанови положението си на национален бог на Вавилон - "оглеждаше страните и търсеше праведен владетел, който е съгласен да го ръководят. И извика той името на Кир, цар на Аншан, и го обяви за владетел на всички земи".

След като първите дела на Кир се оказали в съответствие с божествената воля, Мардук "му заповяда да се отправи срещу собствения му град Вавилон. Той го накара да потегли по пътя за Вавилон и вървеше до него като истински приятел". Така, буквално придружаван от вавилонския бог, Кир успял да превземе града без кръвопролитие. На 20 март 538 г. пр. Хр. царят "държеше ръцете на Бел [господаря] Мардук във вавилонското светилище. В новогодишния ден неговият син Камбис свещенодейства на възстановения празник в чест на Мардук".

Кир оставил на наследниците си империя, която с едно изключение обхващала всички по-ранни империи и царства. Шумер, Акад, Вавилон и Асирия в Месопотамия, Елам и Мидия на изток, земите на север, хетските и гръцките земи в Мала Азия, Финикия, Ханаан и филистимската земя - всички преминали под властта на един цар и един върховен бог, Ахура-Мазда, бога на истината и светлината. В древна Персия го изобразявали (обр. 5а) като брадато божество, летящо в небето с крилат диск - приблизително по същия начин, по който асирийците представяли своя върховен бог Ашур (обр. 5b).

Когато през 529 г. пр. Хр. Кир умрял, единствената останала независима страна със свои богове бил Египет. Четири години по-късно неговият син и наследник Камбис повел войските си по средиземноморския бряг на Синайския полуостров, разгромил египтяните при Пелусий и след няколко месеца влязъл в египетската царска столица Мемфис, където се обявил за фараон.

Въпреки победата си Камбис предпазливо се въздържал да използва в своите египетски надписи обичайната встъпителна формула "великият бог Ахура-Мазда ме избра". Египет, признавал той, не влизал във владенията на неговия бог. От почит към независимите египетски богове Камбис се проснал по очи пред техните статуи и приел тяхната власт. В замяна египетските жреци узаконили властта му над страната, като му дали титлата "потомък на Ра".

Така старият свят се обединил под управлението на един цар, избран от "великия бог на истината и светлината" и приет от боговете на Египет. Нито хората, нито боговете имали основание да воюват помежду си. Мир на Земята!

Ала мирът не продължил дълго. Отвъд Средиземно море гърците увеличавали богатството, могъществото и амбициите си. Мала Азия, Егейско море и Източното Средиземноморие станали свидетели на все по-решителни сблъсъци, и локални, и по-мащабни. През 490 г. пр. Хр. Дарий I се опитал да нахлуе в Гърция и бил разбит при Маратон. Девет години по-късно Ксеркс I бил победен при Саламин. След век и половина Александър Македонски се отправил на завоевателен поход, по време на който се проляла кръв във всички древни земи чак до Индия.

И той ли го правел по "заповед на боговете"? Напротив. Александър повярвал на легендата, че е син на египетски бог, и отначало потеглил за Египет, за да чуе потвърждението на оракула на този бог за полубожествения си произход. Ала оракулът предсказал и преждевременната му смърт и пътешествията и завоеванията на Александър били мотивирани от търсенето на живата вода, за да пие от нея и да избегне участта си.

Въпреки всички тези кръвопролития той умрял млад и в разцвета на силите си. И оттогава войните човешки са войни единствено на хората.