Стен: 3. Дворът на хилядата слънца

Дворът на хилядата слънца

Новото приключение на Стен

От Алън Кол и Крис Бънч

Първа книга

Баскюл

Глава 1

Бантът измърка на иглосвинята, която най-невъзмутимо се беше натикала колкото може по-навътре в кухия дънер.

Инстинктът на банта говореше, че таралежът става за ядене, но тренингът на шестокраката котка казваше друго. Месо обикновено се поднасяше от двукрак, призори и по здрач, и биваше съпроводено с нежни думи. Вярно, иглосвинята миришеше както трябва, но изобщо не се държеше като месо. Бантът седна на задницата си и с една от предните си лапи започна да вади иглите, забили се в носовия му хрущял.

После животното приклекна. Отново чу звука - жален вой откъм гората. Погледна тревожно нагоре по планинския склон, след което отново се обърна по посока на звука, преди да вземе решение.

Напук на всякакъв инстинкт, животното изскочи от дърветата и се закатери по голия, осеян с камъни склон. На двеста метра вертикално над скалната грамада в подножието се ската зад няколко по-големи балвана.

Жалният вой се усили, над ниските корони на дърветата се издигна гравислед, направи обхождащ пирует и кацна недалече от кухия дънер.

Терънс Крюгер, шефът на тактическите части на полицията на Първичен свят, погледна целевия индикатор над контролния пулт на грависледа. Иглата сочеше право нагоре по склона, а проксимативният индикатор показваше, че бантът е само на половин километър.

Крюгер откопча оръжието от скобите зад седалката и отново го провери: затвор зареден; предпазител спуснат; обхват настроен за един метър - приблизителните размери на гръдната област на банта.

Огледа с бинокъл склона и след няколко секунди забеляза смътно движение. Изпръхтя и вдигна грависледа над склона. Веднъж през този ден вече бе изтървал банта; никак не бе доволен от себе си.

Крюгер си въобразяваше, че е ловец в стила на великата традиция. Времето, свободно от полицейските си задължения, прекарваше в лов или в подготовка за лов - скъпо хоби, особено на Първичен свят. Имперската столица не разполагаше с местен дивеч, а двата тукашни резервата деряха повече, отколкото можеше да си позволи един шеф на тактическа група... поне доскоро.

Предишните ловни експедиции на Крюгер се бяха ограничавали до чуждопланетен и предимно дребен дивеч. Това както и да е, но не предлагаше много на Крюгер откъм трофеи, особено трофеи, които ще се отбележат в ловните алманаси. Но нещата изведнъж се промениха. Приятелите му се погрижиха за това. След трийсет години работа като ченге Крюгер все още се гордееше с честността си. Просто разсъждаваше, че това, което искат новите му приятели, не е чак толкова нечестно; помисли и за облагите! Три седмици настрана от безумието, наречено "Денят на империята". Три седмици в ловен резерват, разходите - платени. Гонка на четири опасни животни - земен носорог, бант, мъжки церви и гигантски от.

Вече беше измислил на коя стена ще окачи всяка глава. Разбира се, Крюгер нямаше намерение да споменава пред бъдещите си шашнати приятели откъде са взети тези трофеи.

Буферът на грависледа го изхвърли от една канара и го върна в настоящето. Съсредоточи се, човече! Концентрирай се. Запомни всяка малка подробност от този ден. Чистия въздух. Миризмата от дърветата долу. Прахоляка около грависледа.

Крюгер подкара грависледа нагоре по склона - следваше стрелката на индикатора, сочеща към сензора, имплантиран в банта.

Отдолу през дърветата профуча втори, едноместен след. Клиф Тарпи нямаше нужда от бинокъл, за да проследи машината на Крюгер.

Бантът беше притиснат в ъгъла.

Пред него вдясно теренът пропадаше стръмно - толкова стръмно, че не можеше да се спусне дори с ноктестите си лапи. Отляво скалата беше съвсем отвесна. Бантът се сви зад един голям камък. Беше объркан.

Грависледът кацна почти до убежището. Със заредено оръжие Крюгер тръгна напред.

Бантът отново се озадачи. Миналия път жалният вой приключи със силен взрив и разкъсваща болка, която го накара да побегне презглава от гората към планините.

Но миризмата беше на двукрак. Двукрак, обаче непознат. Да не би бантът да се бе провинил нещо? Двукракият щеше да му каже, да го нахрани и после да го върне в топлата ясла.

Бантът се надигна и закрачи напред.

Щом се появи в полезрението му, Крюгер надигна оръжието. Този път - никакви грешки. Със спуснат предпазител, той се прицели.

Бантът измяука. Този двукрак не беше неговият.

- Копеле!

Крюгер рязко се извърна, моментално забравил за банта. Не беше чул как вторият след се приземи зад него.

От петте метра цевта на оръжието изглеждаше огромна. Тарпи изчака само колкото ужасът да замени изненадата на лицето на Крюгер. След което натисна бутона. Мекият метален патрон се ушири красиво, прониза гръдната кост на Крюгер, после се завъртя на спирала из гръдния кош на тактшефа и стигна сърцето. Крюгер умря моментално - седна кротко на един малък балван, след което бавно се килна напред по лице.

Тарпи се усмихна, извади от пакета на колана си дебела мръвка соястек и я метна на банта.

- Осем живота ти останаха, писе.

Извади от пакета аерозолна кутийка, заотстъпва заднешком и изтри отпечатъците от стъпките си по прашната скала. Задържа се при грависледа на Крюгер, колкото да загаси мотора и да изключи маяка. Колкото повече време им отнемеше, докато намерят тялото, толкова по-добре. После се качи на следа и се спусна по склона.

Бантът плесна с опашка. Миризмата на непознатия двукрак не му харесваше. Вдигна соевата мръвка, прескочи скалната стена и тръгна надолу. Щеше да я изяде на познат терен, а след това може би щеше да разгадае и пъзела с другия соястек - оня с иглите, дето ходи.

Глава 2

Мъжът в синия гащeризон беше опрял дългия си нож в гръкляна на адмирал Мик Ледох. С другата си ръка притискаше Върховния шамбелан на Великия император към ръба на бойниците.

- Или нашите искания ще се изпълнят незабавно, или този човек е мъртъв! - Усиленият му глас отекна сред каменните изваяния на замъка, в седемстотинметровата пустота надолу и над парадния площад.

На сто метра по-долу и вдясно Стен провери крако/ръкохватките си. Свитите му пръсти се бяха впили в цепнатините на мазилката в камъка. Единият му крак висеше в празното, другият здраво се беше лепнал в лицето на старши халвидар Лалбахадур Тапа. Уилигънът на Стен висеше от стегата на тъмнокафявия му боен костюм. На едната му ръка над лакътя беше защипана кутията с катераческата нишка. В края й висеше алпийска кука.

Над тях гласът на терориста избоботи отново:

- Имате само секунди да вземете решението си и да спасите живота на този човек!

Лявата ръка на Стен посегна нагоре и настрани за нова опора. За миг му се стори, че я е напипал, но мазилката се откърти и той за малко не залитна. Отдръпна насила тялото си, залепило се инстинктивно към стената, и вдиша дълбоко.

- Кафа хунну банда марну рамро - измрънка болезнено Лалбахадур под него.

- Но бъзливците живеят по-дълго, по дяволите! - изсумтя Стен, надигна се с една ръка и повдигна двете си стъпала. Алпийските му боти намериха опора. Вдишване... още едно... и той отново се превърна в машина за катерене. Лалбахадур и останалите от взвода на гурките се закатериха под него по отвесната гранитна стена към двамата горе.

На пет метра под парапета Стен стигна малка издатина. Докосна втората кутия с катераческа нишка на кръста си и от нея се изплю бяла паяжина, докосна каменната повърхност и го привърза.

Стен махна с ръка навън и към кръста си - сигнал, че се е укрепил и може да подсигури изкачването на бойците. От трета кутия, отзад на екипировката му, се спусна нишка към гурките долу.

Лалбахадур се изкачи по нишката плътно вдясно от Стен и се укрепи на позиция.

Без да му обръща внимание, Стен натисна пръскалото на въжекутията на ръката му и пусна около петнайсет метра с куката в края. Освободи едната си ръка от стената и я напъха във въжената ръкавица, защипана към една от металните скоби, след което започна да люлее ритмично куката. После я заметна рязко.

Двайсетграмовата кука изсвистя нагоре и се уви два пъти около дулото на някакво архаично оръдие, показващо се от зъберите.

Стен щракна специалните си джумари на синтетичното въже и запълзя нагоре, докато мъжът в синия гащeризон зяпаше навън, осветен от лъчите на прожекторите. Изобщо не видя как Стен изпълзя като гущер, шмугна се покрай оръдието и стъпи на бойниците.

- Чакахме достатъчно дълго - избоботи гласът, както си му беше ред. Ножът се вдигна за фаталния удар... а Стен се показа от сенките, надигна се, едната му ръка удари мъжа в лицето, а другата изхвърча напред и блокира ножа.

Мъжът с гащеризона залитна. Шамбеланът за миг се олюля на самия ръб на бойниците, но успя да се закрепи. Мъжът с ножа се съвзе и понечи да нападне.

Но Стен вече атакуваше. Юмрукът му улучи терориста в слепоочието и той рухна като чувал.

Зад бойниците другите терористи се извърнаха, усетили заплахата. Но беше късно. Гурките се изсипаха от тъмното и дългите остриета на прочутите им кукри засвяткаха в сенките. И за пореден път над замъка прокънтя викът "Айо Гуркали!", бойният вик, карал хиляди поколения злонамерени типове да преосмислят намеренията си.

Терористите изпопадаха до един.

Лалбахадур ги провери, за да се убеди, че всички наистина са аут. Наик Таман Гурунг свали ракетната мортира от гърба си и я закрепи. Стен кимна, мортирата блъвна пламък и зарядът изхвърча нагоре в тъмното, после се изви на дъга и изтътна долу на парадния площад.

Гурунг върза въжето, тръгващо от мортирата и залепено долу на един зъбер на парадния площад, и се ухили на Стен.

- Сега правим баранг, капитане.

- Взвод, стани! - изрева Стен. - На три - действай!

Първият се задейства. Таман щракна джумарските скоби към нишката, продължаваща на повече от седемстотин метра надолу до плаца, метна нагоре крака и се понесе със свисък по почти невидимото въже към безопасността.

Стен отдаде чест на шамбелана.

- Сър.

Адмирал Ледох се смръщи, намести по-здраво високата церемониална шапка на главата си, взе двата джумара, които му подаде Стен, след което и той изчезна надолу по нишката.

Стен беше следващият. Метна се и полетя на малките скоби към твърдия бетонен терен. Пусна се в последния миг, измъкна ръцете си от дръжките на джумарите, приземи се и се превъртя два пъти.

Зад него Лалбахадур и останалите се пуснаха от въжето, приведоха се в опрятен вид и на бегом се строиха във взводна формация. Адмирал Ледох, леко останал без дъх, направи две крачки напред и отдаде чест. Над него Вечният император изръкопляска. В този миг половината милион зрители, изпълнили трибуните, обкръжаващи дългия пет километра параден плац избухнаха в бурни аплодисменти - аплодираха колкото гурките, Ледох и Стен, толкова и "терористите", които на свой ред се кланяха горе.

Ледох смъкна с отсечен жест ръката си и с пъхтене се заизкачва по стъпалата, водещи към имперската ложа. Докато успее да се изкачи до подиума, Императорът вече му бе поръчал и пиенето го чакаше. След като Ледох гаврътна чашата и тръсна глава, Императорът го запита ухилен:

- На кого му хрумна идеята с тая тъпа шапка?

- Моя е, сър.

- Аха! - Императорът се изкиска. - Как по дяволите успя да я задържиш по време на тоя смъртоносен хързул?

- Суперлепило, водоразтворимо.

- А, добре. Няма начин да го понеса това... това... нощно гърне на главата на някой, когото трябва да виждам всеки ден. - И без да дочака отговор, добави: - За бога, Мик, удари му още едно! Все пак не всеки ден играеш Тарзан.

Втората заповед бе изпълнена бързо и с благодарност.

Императорът празнуваше едно свое изобретение - Деня на империята.

Беше започнал церемонията преди повече от петстотин години, за да ознаменува спечелването на някаква война, за която отдавна бе забравил.

Сценарият беше прост: веднъж в годината - всяка година - Имперските сили изнасят показно, всеки на който там свят е назначен - и всички са поканени.

Разбира се, в Деня на империята бе вложен повече замисъл от един обикновен парад. В почти всичко, което вършеше Вечният император, бе вложена вторична и третична цел. Демонстрацията на оръжие можеше не само да увери гражданите на империята, че са "закриляни" и "защитавани", но Денят на империята също така трябваше да обезкуражава потенциалните "гадняри" да не плетат "зли коварства", най-малкото против имперските интереси.

Най-внушителното представление в Деня на империята ставаше, естествено, на Първичен свят. С годините Денят на империята се бе превърнал в кулминацията на двуседмични празници на атлетиката, изкуствата и военната мощ. Може да се каже, че беше нещо като кръстоска между сатурналии, октомврийски паради, олимпиади и първомайски манифестации. Само за тази нощ Имперският дворец беше широко отворен за всички, което само по себе си бе доста вдъхновяващо.

Главната резиденция и команден център на Императора, дворецът, бе разположен в кръг от паркове с диаметър петдесет и пет километра. Мярката петдесет и пет километра беше важна, тъй като това бе границата на видимост до хоризонта на Първичен. Императорът не обичаше да се спъва в хора, чието присъствие не е планирал той самият.

В центъра на кръга от фризирани в диво разнообразие паркови пространства се намираше самият главен дворец, във възможно най-първичния стил "крепостни зъбери", обхващащ зона с размери шест на два километра.

"Крепостните зъбери" представляваха високи, V-образни стени в стил маркиз дьо Вобан от портата на главния вход до самия палат. Бяха високи 200 метра и в тях бе заровен висок процент от имперската бюрокрация. Не предлагаха пълна противоядрена защита, но щяха да са нужни преки попадения, за да бъдат пометени, а Императорът щеше да продължи операциите си дори ако дворецът му бъдеше съвсем изтърбушен; дълбоко под стените бяха складирани храни, въздух и вода за десетилетия.

Самият палат, едромащабно копие на земния замък Аръндел, се издигаше в края на дългия пет километра параден плац, оформящ центъра на външния двор на крепостта.

В много по-голяма степен от крепостните стени, замъкът бе построен на принципа на айсберга. Имперските командно/жилищни помещения бяха разположени в огромни тунели под замъка, на две хиляди метра под повърхността.

Замъкът бе изграден от грамадни гранитни блокове, зад които се намираше противоядреният енергиен щит и много метри дебела изолация. Императорът харесваше средновековната Земя, но предпочиташе безопасността и удобството, предлагано от науката.

Дворецът се отваряше за публика в Деня на империята, когато огромните Имперски гвардейски гравлихтери докарваха в него туристи. През останалата част на годината единствено дворцовите служители се качваха на високоскоростното пневмометро на трийсет и четири километра, във Фоулър, за да бъдат избълвани по работните им места.

Тъй като присъствието на Първичен свят в Деня на империята грубо можеше да се сравни с представяне в Двора, Императорът отдавна бе преценил, че ще искат да идват много повече милиони от поданиците му, отколкото пространството можеше да побере. Затова бе организирал присъствието общо взето като онова, което бе описал на един не особено схватлив чиновник като "троен кръг". Най-близо до замъка се намираха най-желаните места за сядане. Тях Императорът оставяше за особи, които можеха да се причислят към "дворцовите фаворити", "настоящите герои", "социалните елити" и прочие.

Вторият "пръстен", въпреки че не можеше да се разбере лесно къде точно минава разграничителната черта, отиваше за "социалните катерачи". Тези места можеха да се продават, за тях да се свалят скалпове, да се изтръгват със заплахи и по всякакъв друг начин да се придобиват от онези хора, които съзнаваха, че гледането на Деня на империята на Първичен свят е кулминацията на целия им живот.

Третата зона, най-отдалечената от самия Имперски подиум, грижливо се отстъпваше на обитателите на Първичен свят. Разбира се, много от тези билети накрая се оказваха в ръцете на другопланетяни, вместо на първичносветяните, на които бяха раздадени, но Императорът беше решил, че ако "местните хорица" искат да си докарат някой и друг кредит отгоре, той самият няма възражения.

Седеше се на голи пейки, инсталирани няколко седмици преди церемонията по наклонените стени на крепостта обкръжаващи парадния терен.

Практически беше все едно къде седят присъстващите; над стените на равни интервали се издигаха огромни холографски екрани, осигуряващи на зрителите достъп до моментални близки кадри, както и "случайни" врязвания между онези хора от първия пръстен, които по една или друга причина представляваха "забележителности".

Някои от събитията, като "спасителната акция" на Стен, се провеждаха само в другия край на парадния плац, близо до самия замък. Повечето обаче бяха организирани така, че да траят продължително, минавайки през всички зони до своя завършек в края на дългия бетонен площад.

Денят на империята беше най-зрелищното представление на годината. Дворът все още се наричаше "Дворът на хилядата слънца", въпреки че Империята отдавна включваше много повече звездни системи, а Денят на империята бе денят, в който тези слънца светеха най-ярко.

А нощта след него беше нощта, в която можеше да се случи какво ли не...

Запъхтеният Стен се облегна на стената на бетонния тунел - тунел, който обикновено беше затворен с тежките противоударни врати от импрегнирана стомана. Сега вратите бяха вдигнати, за да пропускат излизащите на парадния плац участници в Деня на империята.

До него по-улегнало пъхтеше старши халвидар Лалбахадур Тапа. Останалите гурки бяха похвалени и освободени - за да прекарат много по-забавно според тях вечерта, отдавайки се на хазарт и на масирана алтернация на съзнанието с помощта на всеки каквото вещество си избере.

- Представлението беше славно - изръмжа Лалбахадур.

- Уф - отвърна Стен.

- Сигурен съм, че ако някой зъл човек поиска да задържи нашия шамбелан за откуп, никога няма да го направи на ръба на тоя замък.

Стен се ухили. За трите месеца, откакто командваше личната гуркска охрана на Императора, бе научил, че непалското чувство за хумор съвпада с неговото, най-вече в тоталната липса на уважение към по-старшите.

- Циничен си. Това ни осигури голяма чест.

- Вярно. Странното е, че веднъж като си измих едната ръка, чаках другата да се напълни с чест - отвърна с насмешлива тъга Лалбахадур. - Нямаше баланс.

- Но има поне една полза. - Лицето му светна. - Нашия героизъм ще го покажат на парбитаята у дома и няма да ни е трудно да намерим нови глупаци, които да искат да се катерят по стени за славата на Императора.

Отговорът на Стен бе прекъснат от грохота зад него. Офицерът и сержантът се изпънаха, щом Почетната преторианска на Негово величество гвардия затътна напред. Стен и Лалбахадур отдадоха чест и се притиснаха до стената, докато шестстотинте бойци на дворцовата гвардия, в лъскава кожа, бляскав метал и с автомати набиваха крак покрай тях.

Преторианският командващ полковник Ден Фоли отвърна с отсечен жест на Стен, след което прикова очи право напред и почетният батальон се изниза на парадния плац, посрещнат с бурни овации.

- Баща ми веднъж ми каза - отбеляза Лалбахадур, - че в този свят има само два вида хора. Аз обикновено не слушам подобни глупости, защото според мен единствените два вида хора в този свят са тези, които виждат само два вида хора в този свят и тези, които не... - Млъкна, леко объркан.

- Два вида хора, казал баща ти - подкани го Стен.

- Да. Тези, които обичат да лъскат кожи и метал, и тези, които предпочитат да поркат. Капитане, ти към коя група спадаш?

- Пас, халвидар - отвърна със съжаление Стен. - Още съм на дежурство.

Двамата си отдадоха чест и дребният набит старши сержант затича напред. На Стен му оставаха още няколко минути до постовата проверка, затова отиде до края на тунела да погледа парада на преторианците.

Бяха много, много добри, както се полага на група мъже и жени, чиито единствени задължения и тренировки се изразяваха в тотална преданост към командирите им, способност да стоиш неподвижен часове наред на почетен караул и да правиш колоритни церемониални пируети.

Стен сигурно беше несправедлив, но малкото случаи, в които му бяха възлагали парадни задължения, му се бяха сторили досадни като трън в задника. Маршируващите по паради бойци можеше и да са интересни за някои типове, но въпросните хора никога нямаше да издържат безкрайните тъпи часове лъскане на снаряжение и репетиции, които отнема подготвянето на един парад.

Все пак трябваше да признае, че преторианците притежаваха високо умение. Маршируваха с архаични стрелкови оръжия; късият ефикасен уилигън не беше достатъчно зрелищен за ръчните хватки. А и за уилигъна не бе предвиден щик. През четиридесети век предимството да си носиш отварачка за консерви на върха на пушката отдавна бе изоставено, освен за церемониални цели.

И така, преторианците се подрусваха насам-натам и въртяха в сложни фигури близо четири стъпки дългите си манлихери.

Първоначално войниците носеха оръжията си "на рамо". По команда оръжията се смъкнаха до кръста "за бой" и байонетите блеснаха отпред като гора от копия.

Докато маршируваха в разреден строй, по команда всяка редица трябваше да завие и да замарширува обратно срещу следващата редица снишени щикове. Стен потръпна при мисълта какво може да последва, ако някой сержант обърка крачка при непрекъснатото подвикване на команди.

Частта обръщаше навътре в себе си, след това редиците завиваха и продължаваха. При команда започнаха изпълнение на хватки с оръжие; щом ботушите на всяка редица затрещяваха по плаца, гвардейците преминаваха от "на ремък", през "за почест", към "на рамо" и "на гръб".

Едновременно с това отделенията се разделиха и с отброяване от едно до три започнаха да си подхвърлят пушките - продължаваха оръжейните хватки, но след командата "на рамо" всеки боец подмяташе оръжието си нагоре и назад, за да бъде уловено от човека зад него в следващата редица.

Стен, който гледаше всичко това с цинизъм - "Боже Господи!", - така и не беше учил достатъчно история, за да срещне старата фраза: "Красиво е, но дали е война?"