Суши за начинаещи

СУШИ ЗА НАЧИНАЕЩИ

Мариан Кийс

Пролог

По дяволите, помисли си тя. Май съм изпаднала в нервна криза.

Тя огледа леглото, на което лежеше. Некъпаното й отдавна тяло се бе проснало летаргично върху отдавна непран чаршаф. Юрганът бе засипан със смачкани, мръсни салфетки. Недокоснатият запас от шоколад събираше прах върху скрина. На пода бяха разпилени списанията, върху които не бе успяла да се съсредоточи. Телевизорът в ъгъла я заливаше неуморно с тъпи дневни програми.

Да, това наистина си беше нервна криза.

Нещо не бе наред. Какво ли? Винаги съм си мислила... Нали знаете, винаги съм очаквала...

Внезапно тя разбра. Винаги съм мислила, че ще е по-хубаво от това...

Глава 1

В списание "Фам", нещо витаеше из въздуха от седмици, чувството, че живееха на ръба. Предположенията най-после се потвърдиха, когато Калвин Картър, американският управителен директор, бе забелязан да се мотае на последния етаж, търсейки мъжката тоалетна. Очевидно той тъкмо бе пристигнал в Лондон от управлението в Ню Йорк.

Става, помисли си Лиза и развълнувано сви ръцете си в юмруци. Най-после се случва, по дяволите.

Звъннаха й малко по-късно и я попитаха дали е готова да се качи горе и да се види с Калвин Картър и английския управителен директор Бари Холингсуърт.

Лиза затръшна телефона.

- Естествено, че ще се кача - изкрещя тя.

Колегите й не й обърнаха внимание. В редакцията бе нормално да виждаш хора да крещят и затръшват телефони. Освен това бяха притиснати от крайния срок - ако не предадяха броя до вечерта, щяха да изпуснат печатарите и отново да бъдат засрамени от съперниците си от "Мари Клер". Но на Лиза не й пукаше. След днешния ден вече нямаше да работи тук. Щеше да има много по-добра работа на друго място.

Накараха я да чака пред залата за заседания в продължение на двайсет и пет минути. Все пак Бари и Калвин бяха важни клечки.

- Да я поканим ли вече? - попита Бари, когато почувства, че са убили достатъчно време.

- Минаха само двайсет минути, откакто й се обадихме - заядливо отвърна Калвин.

Очевидно Бари Холингсуърт не съзнаваше колко важен човек е Калвин Картър.

- Съжалявам, мислех, че е минало повече време. Е, вероятно можеш отново да ми покажеш как да подобря удара си на голф.

- Разбира се. Наведи глава и стой мирно. Мирно! Лявата ръка изпъната напред и удар!

Когато Лиза най-после бе приета, Бари и Калвин седяха зад огромна орехова маса дълга приблизително около километър. И двамата изглеждаха мрачни и властни.

Лиза седна и приглади гъстата си коса с цвят на карамел, която подчертаваше медните кичури, получени безплатно. Безплатно, защото тя рекламираше фризьорския салон в списанието. Настани се удобно на стола и кръстоса краката си, обути в "Патрик Кокс". Обувките бяха един размер по-малки. Независимо колко пъти бе молила рекламния отдел на "Патрик Кокс" да й изпратят шести размер, те винаги изпращаха пети. Но безплатните "Патрик Кокс" с остри високи токчета си бяха безплатни "Патрик Кокс". Какво значение имаше някаква дребна подробност като адската болка в краката й?

- Благодаря ти, че се качи при нас - усмихна се Калвин.

Лиза реши, че трябва да отговори на усмивката му. Усмивките бяха стока като всичко друго и се даваха в замяна на нещо полезно. В този случай определено си струваше да се усмихне. Все пак не всеки ден едно момиче биваше изпращано в Ню Йорк и назначавано за заместник-редактор на списание "Манхатън". Тя изви устни и откри снежнобелите си зъби (поддържани такива от гигантската доставка паста за зъби "Рембранд", която бе подарена на списанието за един читателски конкурс, но за която Лиза бе решила, че ще свърши повече работа в собствената й баня).

- Ти си в списание "Фам" от... - Калвин погледна листата пред себе си - четири години.

- Да, следващия месец ще станат четири години - промърмори Лиза с добре съчетана смесица от самоувереност и доволство.

- И си редактор от почти две години?

- Две прекрасни години - потвърди тя, като се пребори с желанието да се изхили.

- И си само на двайсет и девет - възхитено каза Калвин. - Е, както знаеш, ние от "Медии Рандолф" награждаваме добрата работа.

Лиза се усмихна мило на долната лъжа. Като много други компании, "Медии Рандолф" награждаваха добрата работа с ниско заплащане, понижения и съкращения без предупреждение.

Но с Лиза беше различно. Тя си изпълняваше съвестно задълженията във "Фам" и правеше жертви, каквито никога не бе възнамерявала да прави: започваше работа в седем и половина сутринта, трудеше се по дванайсет, тринайсет и четиринайсет часа на ден, а когато най-после изключваше компютъра си, се занимаваше с вечерните издания. Често работеше и в събота, и в неделя. Портиерите я ненавиждаха, защото идването й в офиса означаваше, че и някой от тях трябва да дойде и да отключи, и да забрави за съботния си футбол или семейния излет.

- Имаме свободно място в "Медии Рандолф" - важно съобщи Калвин. - Това ще бъде чудесно предизвикателство, Лиза.

Знам, раздразнено си помисли тя. Давай нататък.

- Това означава преместване на ново място, което понякога е проблем за партньора на даден човек.

- Аз съм неомъжена - делово каза Лиза.

Бари сбърчи чело учудено и си помисли за десетака, който бе дал за нечий сватбен подарък преди няколко години. Би могъл да се закълне, че бе за сватбата на Лиза, но може би грешеше.

- Търсим редактор за едно ново списание - продължи Калвин.

Ново списание? Лиза се стресна. "Манхатън" излизаше вече седемдесет години. Докато тя обмисляше значението на думите му, Калвин взриви бомбата.

- Това означава, че ще се наложи да се преместиш в Дъблин.

Шокът предизвика замайване и бучене в ушите й. Странно усещане за отчуждение. Единствената реалност бе внезапната остра болка в стегнатите от обувките й крака.

- Дъблин? - приглушено повтори тя с надеждата, че имаха предвид Дъблин, щат Ню Йорк.

- Дъблин, Ирландия - поясни Калвин Картър и попари и последната й надежда.

Не мога да повярвам, че ми се случва подобно нещо, помисли си тя.

- Ирландия?

- Малка влажна страна - мило се обади Бари.

- Където пият много - едва прошепна Лиза.

- И никога не спират да говорят. Точно това е мястото. Процъфтяваща икономика, изключително много млади хора. Пазарните проучвания сочат, че там е повече от подходящо за ново женско списание. И ние искаме ти да свършиш тази работа, Лиза.

Загледаха я в очакване. Лиза знаеше, че би трябвало да изрази някакво признание за доверието, което й оказваха.

- Ъъъ... добре... благодаря.

- Ирландското ни портфолио е впечатляващо - гордо заяви Калвин. - Издаваме "Ирландска булка", "Келтско здраве", "Галски интериор", "Католически експерт"...

- Не, "Католически експерт" ще бъде закрит - намеси се Бари. - Продажбите му спаднаха прекалено много.

- "Галски плетки" - продължи Калвин, който не се интересуваше от лоши новини, - "Келтски коли", "Картоф" - ирландското ни кулинарно списание, "Мод Ир".

- "Мод Ир"? - насили се Лиза, която знаеше, че не трябва да спира да говори.

- Да - потвърди Бари. - Съкратено от "Модерни ирландци". Списание за млади мъже. А ти ще създадеш женската версия.

- Име?

- Мислехме за "Колийн". Младежко, игриво и секси. Особено секси, Лиза. И нищо прекалено умно. Забрави мрачните статии за жените в Афганистан, лишени от свобода или правото на аборт.

- Искате тъпашко списание?

- Точно така - ухили се Калвин.

- Но аз никога не съм ходила в Ирландия. Не знам нищо за нея.

- Идеално! - въодушевено извика Калвин. - Точно това искаме. Никакви предварителни идеи. Свеж, открит подход. Същата заплата, щедър бонус за преместването. Започваш след две седмици.

- Две седмици? Но това време не е достатъчно да...

- Чувал съм, че имаш страхотни организационни способности - прекъсна я Калвин. - Искам да ме впечатлиш. Някакви въпроси?

Лиза не можа да се сдържи. По принцип се усмихваше, когато й забиваха ножа, тъй като си представяше по-далечното бъдеще, но сега бе в шок.

- Ами мястото на заместник-редактор в "Манхатън"?

Бари и Калвин се спогледаха.

- Тия Силвано от "Ню Йоркър" спечели мястото - неохотно призна Калвин.

Лиза кимна. Имаше чувството, че светът й се е сгромолясал. Тя се надигна сковано.

- Докога трябва да взема решение? - попита тя.

Бари и Калвин отново се спогледаха.

- Вече назначихме човек на мястото ти тук - най-после каза Калвин.

Зави й се свят. Бе изправена пред свършен факт. Нямаше никакъв избор. Минаха няколко секунди, докато Лиза осъзнае, че не може да направи нищо друго, освен да изкуцука навън.

- Искаш ли да поиграем малко голф? - попита Бари, след като Лиза си тръгна.

- Съжалявам, но не мога. Трябва да отида в Дъблин и да проведа интервюта за останалите места.

- Кой е ирландският управителен директор сега? - попита Бари.

Калвин се намръщи. Бари би трябвало да знае такива неща.

- Един тип на име Джак Дивайн.

- А, да. Пада си малко бунтар.

- Не мисля така - възрази Калвин, който не одобряваше бунтарите. - Или поне се надявам да не е такъв.

Лиза се опита да се успокои. Никога нямаше да признае, че е разочарована. Особено след всичко, което бе жертвала.

Но трябваше да се изправи срещу истината. Дъблин не беше Ню Йорк, независимо откъде го гледаш. А "щедрият бонус" бе направо просешко подаяние. Най-ужасното бе, че трябваше да върне мобифона си. Мобифона! Струваше й се, че й бяха ампутирали едната ръка.

Никой от колегите й не съжали, че Лиза ги напуска. Тя никога не бе допускала някой друг да се добере до безплатните "Патрик Кокс", независимо че много от момичетата носеха пети размер. А непрекъснатите й и заядливи коментари й бяха спечелили прякора Вещицата. Все пак в последния работен ден на Лиза персоналът на "Фам" се събра в заседателната зала за традиционното изпращане - пластмасови чашки с топло бяло вино, табла с мизерни сухарчета, намазани с евтино сирене, и слухове, които никога не се осъществяваха, че ще поднесат и коктейлни кюфтенца.

Когато бяха изпили третата си чаша вино и можеше да се разчита, че ще проявят някакъв ентусиазъм, Бари Холингсуърт произнесе обичайната си реч, в която благодари на Лиза за работата й и й пожела успех. Всички се съгласиха, че Бари си свърши работата добре и дори не обърка името на Лиза. Последния път, когато друг член от персонала напускаше, Бари произнесе двайсетминутна реч, в която похвали уникалния талант на някоя си Хедър, докато Фиона, момичето, което напускаше, слушаше думите му мрачно.

После връчиха на Лиза ваучъри от "Маркс и Спенсър" на стойност двайсет лири и огромна картичка с надпис "Съжаляваме, че напускаш". Али Бен, бившата заместничка на Лиза, бе избрала подаръка грижливо. Беше обмисляла дълго какво най-силно би вбесило Лиза и накрая заключи, че ваучърите от "Маркс и Спенсър" ще свършат идеална работа. А краката на Али Бен бяха точно пети размер.

- За Лиза! - завърши Бари и вдигна тост.

Всички вече бяха развеселени и вдигнаха пластмасовите си чаши с удоволствие, като се хилеха и сръчваха в ребрата.

- За Лиза! - извикаха и те.

Тя остана в залата още няколко минути и си тръгна забързано. Отдавна бе чакала изпращането, но винаги бе смятала, че в този момент ще се носи на гребена на вълната, устремена към Ню Йорк. А вместо това я набутаха в редакторската версия в Сибир. Пълен кошмар!

- Трябва да вървя - каза тя на десетината жени, които й бяха подчинени през последните две години. - Трябва да си стегна багажа.

- Разбира се - съгласиха се те. - Е, късмет. Забавлявай се, радвай се на Ирландия и не работи прекалено много.

Тъкмо когато Лиза стигна до вратата, Али извика:

- Ще ни липсваш...

Лиза кимна сдържано и затвори вратата.

- ...ама само в мечтите ти - довърши Али, после се обърна към колегите си: - Остана ли малко вино?

Допиха и последните капки вино и довършиха остатъците от сухарите. После се обърнаха един към друг жизнерадостно:

- А сега какво?

Понесоха се към Сохо и обиколиха баровете. Малката Шариф Мумтаз (асистентка на редакторите) се отдели от останалите и бе отведена у дома от мил човек, който девет месеца по-късно стана неин съпруг. Джийн Джефри (помощник моден редактор) бе почерпена бутилка шампанско от някакъв мъж, който заяви, че е богиня. Габи Хендерсън (отдел "Здраве и красота") загуби чантата си. А Али Бен (новоназначената редакторка) се качи на висока маса в една от оживените кръчми на улица "Уордър" и затанцува лудешки. Накрая падна и си счупи крака.

С други думи прекрасна нощ.

Глава 2

- Тед, уцели най-подходящия момент да се появиш! - извика Ашлинг, като отвори вратата широко и като по чудо, не промърмори обичайната си фраза: "О, мамка му, това е Тед".

- Така ли?

Тед влезе предпазливо в апартамента на Ашлинг. Обикновено не го посрещаха толкова топло.

- Трябва да ми кажеш с кое сако изглеждам най-добре - обясни Ашлинг.

- Ще направя всичко възможно - отвърна Тед, чието слабо, мургаво лице изглеждаше по-напрегнато от обичайно. - Но все пак съм мъж.

Не съвсем, със съжаление си помисли Ашлинг. Наистина бе тъжно, че човекът, който се бе нанесъл в апартамента горе преди шест месеца и веднага бе решил, че Ашлинг е най-добрата му приятелка, не бе от онези едри и красиви, сексапилни мъже. Вместо това бе Тед Мълинс, държавен служител, начинаещ комик и кльощав, но жилав собственик на велоергометър.

- Първо, това черното - каза Ашлинг, като облече сакото върху бялата копринена блуза и прилепналия черен панталон.

- Какъв е случаят? - попита Тед, като седна на стола.

Фигурата му беше ужасно ъгловата, сякаш се състоеше само от щръкнали рамена, лакти и остри колена. Приличаше на карикатура на самия себе си.

- Интервю за работа. В девет и половина тази сутрин.

- Пак интервю! За какво е този път?

Ашлинг бе кандидатствала за няколко служби в последните две седмици. Беше се пробвала дори за някакво ранчо в Мълингар и като телефонистка в рекламна агенция.

- Помощник-редактор в ново списание, наречено "Колийн".

- Какво? Истинска работа? - жизнерадостно извика Тед. - Чудех се защо въобще кандидатстваш за онези тъпи служби. Ти си прекалено квалифицирана за тях.

- Имам ниско самочувствие - напомни му Ашлинг с весела усмивка.

- Моето е още по-ниско - отвърна Тед, който не желаеше да бъде засенчен. - Женско списание, а? Ако получиш работата, ще можеш да кажеш на типовете от "Женски кът" да си го заврат отзад. Отмъщението е ядене, което е най-вкусно студено. - Той отметна глава назад и се захили гръмовно.

- Всъщност отмъщението въобще не е ядене - прекъсна го Ашлинг. - А емоция. Или нещо такова. И не си струва да се занимаваш с него.

- Но след начина, по който се отнесоха с теб, определено си струва - убеждаваше я Тед. - Ти не беше виновна за съсипването на канапето на онази жена.

В продължение на повече години, отколкото й се искаше да помни, Ашлинг бе работила за "Женски кът", седмично ирландско списание без претенции. Ашлинг беше едновременно моден редактор, кулинарен редактор, редактор на "Здраве и красота" и духовен съветник. Всъщност работата не бе прекалено тежка, тъй като списанието бе издавано по строга и изпробвана формула.

Във всеки брой имаше модел за плетки - почти винаги покривчица за тоалетка във формата на южняшка красавица. Следваше кулинарната страница със съвети как да купиш евтини обрезки месо и да ги представиш за нещо друго. Имаше и кратка история за момче и баба му, които отначало бяха заклети врагове, а в края на разказа - първи приятели. Съществуваше и страница за проблеми, разбира се, която неизменно включваше читателски писма, пълни с оплаквания от снахи и свекърви. Втора и трета страница бяха посветени на "мили" разказчета с главни герои внуците на читателите и възхитителните неща, които бяха казали или направили. На последната страница се мъдреше блудкаво писмо от някой духовник, писано винаги от Ашлинг петнайсет минути преди крайния срок за предаване за печат. Имаше и полезни съвети. И един от тях доведе до провала на Ашлинг.

Съветите бяха идеи, изпращани от обикновени домакини. Винаги ти даваха акъл как да спестиш пари и да получиш нещо от нищо. Основният принцип бе да не купуваш нищо, тъй като можеш да си го изработиш и сам от продуктите, които вече са в дома ти. Лимоновият сок бе един от предпочитаните продукти. Например защо да купуваш скъп шампоан, когато можеш да си направиш сама от лимонов сок и препарат за миене на чинии. Харесвате ли светли кичури в косата си? Трябва само да изцедите няколко лимона върху косата си и да поседите на слънце. В продължение на около година. А как да премахнете малинов сок от бежово канапе? Смесица от лимон и оцет ще свърши чудесна работа.

Само дето не я свърши. Не и върху канапето на госпожа Ана О'Съливан от Уотърфорд. Всичко ужасно се обърка - малиновият сок сякаш се залепи за канапето и дори най-скъпите препарати не можеха да го почистят. И въпреки щедрата употреба на дезодоранти за стая цялото помещение вонеше на оцет. Като добра католичка госпожа О'Съливан вярваше във възмездието и заплаши да съди списанието.

Когато Сали Хийли, редакторката на "Женски кът", започна разследване, Ашлинг призна, че лично бе измислила ценния съвет. В онази седмица читателските съвети бяха доста оскъдни.

- Не мислех, че някой вярва на тези дивотии - прошепна Ашлинг в своя защита.

- Изненадваш ме, Ашлинг - каза Сали. - Винаги си ми казвала, че нямаш въображение. Писмата от отец Бенет не се броят, тъй като знам, че ги преписваш от "Католически експерт", който скоро ще престане да съществува.

- Съжалявам, Сали, това никога няма да се повтори.

- И аз съжалявам, Ашлинг, но съм принудена да те уволня.

- Заради една проста грешка? Не мога да повярвам.

И беше права да не вярва. Истинската причина бе, че бордът на директорите на списание "Женски кът" се тревожеше от спадащия тираж. Бяха решили, че списанието изглежда "изморено" и се нуждаеха от човек, върху когото да стоварят вината. Грешката на Ашлинг дойде в най-подходящия момент. Сега можеха да я уволнят, вместо да плащат на съкратени служители.

Сали Хийли беше ужасно разстроена. Ашлинг бе най-надеждният и трудолюбив служител, който човек можеше да има. Поддържаше всичко в изряден вид, когато Сали идваше късно, тръгваше си рано и изчезваше във вторник и четвъртък следобед, за да прибере дъщеря си от балет и синовете си от тренировка по ръгби. Но бордът на директорите й показа ясно, че или Ашлинг ще изхвърчи, или самата тя.

Като награда за дългите години вярна служба Ашлинг бе оставена на работа, докато си намери нова, което, ако имаше късмет, щеше да стане скоро.

- Е? - попита Ашлинг, като приглади сакото и се завъртя към Тед.

- Чудесно.

- С това не е ли по-добре?

Ашлинг извади друго сако, което се стори на Тед абсолютно същото.

- Чудесно - повтори той.

- Кое от двете?

- И двете.

- Кое ми придава вид на жена с талия?

Тед се намръщи.

- Пак ли започваш? Имаш мания по отношение на талията си.

- Нямам талия, така че не мога да имам мания.

- Защо не мрънкаш за размера на задника си, като нормалните жени?

Ашлинг наистина нямаше талия, но бе разбрала това последна. Беше на петнайсет години, когато най-добрата й приятелка Клода бе въздъхнала: "Късметлийка си, че нямаш талия. Моята е толкова малка, че задникът ми изглежда огромен".

И докато всяко друго момиче от нейната улица прекарваше дните си пред огледалото, агонизирайки дали едната му гърда е по-голяма от другата, Ашлинг се фокусира по-надолу. Купи си обръч и започна да го върти в задния двор. В продължение на няколко месеца въртеше денонощно, оплезила език. Майките от съседните къщи я наблюдаваха през оградите и се възхищаваха на упоритостта й. Не че непрестанното маниакално въртене свърши някаква работа. Дори сега, шестнайсет години по-късно, силуетът на Ашлинг бе равен от горе до долу.

- Липсата на талия не е най-лошото, което може да ти се случи - окуражи я Тед.

- Така си е - жизнерадостно се съгласи Ашлинг. - Можеш да имаш и ужасни крака. И каквато съм си късметлийка, моите са точно такива.

- Не е вярно.

- Вярно е. Наследих ги от майка си. Но след като те са единственото, което наследих от нея, положението не е толкова страшно.

- Снощи бях в леглото с приятелката си... - Тед нямаше търпение да смени темата. - Казах й, че Земята е плоска.

- Каква приятелка? И какво е това за Земята?

- Не, обърках се - промърмори Тед. - Лежах в леглото снощи заедно с приятелката си... Казах й, че Земята е плоска. Бум-бум!

- Ха-ха, много добре - измъчено каза Ашлинг.

Най-ужасната част от приятелството й с Тед бе, че трябваше да му бъде опитно зайче за новите идеи.

- Може ли да направя едно предложение? - попита тя. - Лежах в леглото снощи заедно с приятелката си... Казах й, че я обичам и никога няма да я оставя. Бум-бум!

- Закъснявам - каза Тед. - Искаш ли едно безплатно возене?

Тед често я возеше до работата й на колелото си на път към службата си в Министерството на земеделието.

- Не, благодаря. Отивам в друга посока.

- Късмет с интервюто. Довечера ще се отбия да те видя.

- Не се съмнявам в това - промърмори Ашлинг.

- Хей! Как е възпалението на ушите ти?

- По-добре. Вече мога да си мия косата.

 Кришна - изобразяват го тъмносин или тъмнолилав и сравняват цвета му с дъждовен облак, носещ освобождение от смъртоносната жега. Бел. пр.