Изгубената армия на Камбиз

ПРОЛОГ

Западната пустиня, 523 г. пр. н. е.

Мухите цяла сутрин измъчваха гърка. Като че палещата като пещ жега, изнурителният поход, и оскъдният порцион не стигаха, а сега и това мъчение. Той прокле боговете и стовари един як плесник върху бузата си. Разлетяха се пръски пот, но мухата избегна удара.

- Проклети мухи! - изплю се той.

- Не им обръщай внимание - каза спътникът му.

- Какво да не им обръщам внимание? Побъркват ме! Ако не бях сигурен в обратното, щях да си помисля, че враговете ни са ги пратили.

Спътникът му сви рамене.

- Може и да са ги пратили. Казват, че амоняните владеели необикновени сили. Чувал съм, че можели да се превръщат в диви зверове. Чакали, лъвове и други такива.

- Да се превръщат в каквото си щат - изръмжа гъркът. - Като ги пипна за гушите, ще ги накарам да си платят за тоя шибан поход. Вече четири седмици! Четири седмици!

Той свали мяха с вода от рамото си и отпи. Какво ли не би дал за чаша прясна студена вода от планинските извори на Наксос; вода, която нямаше вкус все едно петдесет курви с венерически болести са се подмили в нея!

- Това ми е последният поход - измърмори.

- Всеки път така казваш.

- Този път говоря съвсем сериозно. Връщам се в Наксос и си намирам жена и земя. Маслини - в това има пари, да знаеш.

- Ще ти писне.

- Няма - каза гъркът и отправи още един несполучлив удар към мухата. - Няма да ми писне. Този път ще е различно.

И този път беше различно. Вече двайсет години воюваше чужди войни. Твърде много време и той го знаеше. Вече не понасяше тези походи. И старата рана от стрелата тази година го болеше още повече. Вече едвам вдигаше щита на нивото на гърдите си. Още една експедиция и край на историята. След това щеше да отглежда маслини на родния си остров.

- Че кои са тия амоняни бе? - попита и отпи още една глътка вода.

- Нямам представа - отвърна спътникът му. - Имат някакъв храм, който Камбиз иска да разруши. Доколкото знам, там има оракул.

- Гъркът изсумтя, но не продължи разговора. Всъщност, него не го вълнуваше особено срещу кого се бие. Либийци, египтяни, карийци, израилтяни, даже и братя гърци - изобщо не му пукаше. Тръгваш на поход, убиваш когото трябва, след това тръгваш на следващия поход, нерядко срещу същите хора, които са ти платили предишния път. Днес работодател му беше Камбиз от Персия. Но не много отдавна се беше бил срещу същия този Камбиз в армията на египтяните. Бизнес.

Отпи още глътка вода и се отнесе мислено в Тива, в последния ден, преди да тръгнат през пустинята. С неговия приятел Федис от Македония бяха взели един мях бира и бяха пресекли Итеру, голямата река, за да отидат в долината наречена Портите на мъртвите, където се говореше, че са погребани много велики царе. Бяха прекарали следобеда там, в пиене на бира и изследване на долината. В подножието на един стръмен насип бяха открили тесен проход, в който и двамата пропълзяха, ей така да предизвикат съдбата. Стените и таванът вътре бяха покрити с рисунки. Гъркът беше извадил ножа си и беше започнал да дълбае името си в мекия гипс: ?????X???????????????????????????????????????????????????????????????????????????????????????????????????????????... "Аз, Димакос, син на Менендес от Наксос видях тези чудеса. Утре тръгвам на поход срещу амоняните. Дано..."

Но преди да довърши, горкият Федис коленичи върху един скорпион, изпищя с все сила и изскочи от прохода като подплашена котка. Голям смях падна!

Майтапът обаче си остана за негова сметка, защото кракът на Федис се поду като дънер и на другия ден не тръгна на поход, и така изпусна четири седмици мъчение в пустинята. Горкия Федис ли? Късметлията Федис, по-скоро! Споменът го накара да се засмее.

Гласът на спътника му го извади от унеса.

- Димакос! Ей, Димакос!

- Какво?

- Виж какво става бе тъпак. Ей там отпред.

Гъркът вдигна поглед и се взря в редицата маршируващи наемници. Прекосяваха някаква широка долина между високите дюни. В далечината размити от маранята на палещото слънце се мержелееха очертанията на огромна скала с форма на пирамида с толкова равни стени, че сякаш беше дело на човешки ръце. Скалата излъчваше някаква неясна заплаха, щръкнала сред безличния терен, и гъркът неволно вдигна ръка към окачения на врата му амулет на Изида, и набързо измърмори молитва за предпазване от зли духове.

Маршируваха още половин час преди да се обяви почивка за обяд, по което време гъркът вече беше стигнал почти до скалата. Запъти се към нея и се свлече в оскъдната сянка в подножието й.

- Колко още? - изстена. - О, Зевсе, колко още?

Минаха момчета с хляб и смокини и наемниците ядоха и пиха. След това някои отидоха да дълбаят имената си на скалата. Гъркът се облегна на камъка и затвори очи, наслаждавайки се на внезапно излезлия бриз. Усети как на бузата му каца муха, същата, която го тормозеше от сутринта, сигурен беше. Този път не направи опит да я размаже и я остави да лази по устните и клепачите му. Тя излетя и отново кацна, излетя и кацна, изпробвайки търпението му. Той остана все така неподвижен и подмаменото от фалшивото усещане за безопасност насекомо най-накрая се настани на челото му. Гъркът вдигна ръка безкрайно внимателно, задържа я за миг на десетина сантиметра от лицето си, след което я стовари ожесточено върху слепоочието си.

- Пипнах ли те, мръснице! - изрева вторачен в размазаните останки по дланта си. - Най-сетне!

Триумфът му обаче беше краткотраен, защото в същия момент от задните редици на войската долетя тревожен глух ропот.

- Какво става? - попита, избърсвайки мухата, и се изправи с ръка на меча. - Нападат ли ни?

- Не знам - отвърна мъжът до него. - Отзад става нещо.

Врявата се усилваше. Четири камили преминаха в тръст покрай тях, с влачещи се подире им дисаги и с пяна на уста. Чуваха се писъци и приглушени викове. Бризът също се беше усилил доста и шибаше лицето му и развяваше косата му.

Гъркът прикри очите си и тръгна на юг към долината. Отзад се надигаше нещо тъмно. Кавалерийско нападение, помисли си отпърво. След това един жесток порив на вятъра го зашлеви в лицето и той чу ясно онова, което дотогава беше само неразбираем вик.

- О, Изида - прошепна той.

- Какво? - попита спътникът му.

Гъркът се обърна към него. В очите му имаше ужас.

- Пясъчна буря.

Повече никой не проговори и не помръдна. Всички бяха чували за пясъчните бури в западната пустиня, как се появяваха отникъде и поглъщаха всичко по пътя си. Цели градове биваха погребвани, казваха, цели цивилизации загиваха.

- Ако попаднеш в пясъчна буря ти остава само едно - беше им казал един от либийските им водачи.

- Какво? - бяха попитали те.

- Да умреш - беше отвърнал водачът.

- Помощ! - изкрещя някой. - Боговете да са ни на помощ!

И изведнъж всички се хвърлиха в бяг и закрещяха.

- Милост! - чуваха се писъци. - О, богове, милост!

Някои захвърлиха дисагите си и диво се втурнаха нагоре по склоновете на долината. Други започнаха да се катерят по дюната или паднаха на колене, или клекнаха в прикритието на пирамидалната скала. Един мъж падна с лице на пясъка и се разрида. Друг бе стъпкан от един кон, докато се опитваше да го яхне.

В откритото пространство остана единствено гъркът. Стоеше безмълвно с натежали като олово крайници, а стената от мрак се приближаваше неумолимо и набираше скорост. Покрай него претичаха още няколко товарни животни, както и захвърлили оръжията си хора с разкривени от ужас лица.

- Бягай! - крещяха те! - Вече погълна половината армия! Бягай или си мъртъв!

Вятърът бушуваше и завихряше пелени от пясък около краката и гърдите му. Бурята ревеше като водопад. Слънцето помръкна.

- Димакос, хайде да се махаме оттук - изкрещя спътникът му. - Ако останем, ще ни погребе живи.

Гъркът продължаваше да стои неподвижно. Лека усмивка разкриви устните му. От всички смърти, които си беше представял, а те бяха много, точно тази не му беше и минавала през ум. А това беше последната му кампания! Толкова жестоко, че чак беше смешно. Усмивката му стана по-широка и въпреки волята си се разсмя.

- Димакос, хайде бе глупак! Какво ти стана?

- Тръгвай - изкрещя гъркът, за да надвика все по-силния вой на бурята. - Тичай щом искаш! Няма никакво значение. Лично аз предпочитам да умра тук, където съм застанал.

Той извади меча си, вдигна го и впери поглед в гравираната върху блестящото острие виеща се змия, с раззината паст при върха на меча. Беше го спечелил преди двайсет години по време на първата си кампания срещу лидийците и оттогава не се разделяше с него, защото му беше талисман. Прокара палец по острието, изпробва го. Спътникът му си плю на петите.

- Ти си луд! - изкрещя през рамо. - Мръсен луд глупак.

Гъркът не му обърна внимание. Стисна здраво оръжието и се вгледа в приближаващия мрак. Всеки момент щеше да го връхлети. Напрегна мускули.

- Ела де - прошепна. - Ела да те видя какво си.

Главата му изведнъж олекна. Винаги се чувстваше така преди битка: отначало страхът, тежките като олово крайници, а след това внезапния прилив на бойната радост. В крайна сметка, отглеждането на маслини май изобщо не беше за него. Той беше махимос. Боят му беше в кръвта. Може да беше за добро. Започна да си припява едно древно египетско заклинание против уроки:

Стрелата на Сакмет да те прониже!

Магията на Тот да те порази!

Изида да те прокълне!

Нефтис да те накаже!

Копието на Хор да прониже главата ти!

И тогава бурята го връхлетя със силата на хиляда бойни колесници. Вятърът едва не го събори, пясъкът го заслепи, разкъса туниката му, разкъса плътта му. Сенчести фигури се лутаха в мрака, размахваха оръжия, писъците им потъваха в оглушителния рев на бурята. Едно знаме се откъсна от дръжката си и уви се около краката му, след което вятърът отново го поде и го запрати в пясъчния водовъртеж.

Гъркът замахна с меча си срещу вятъра, но той беше твърде силен за него. Натискът го огъна назад и накрая го принуди да коленичи. Той се опита да стане, но почти веднага падна отново и повече не се изправи. Един пясъчен талаз го засипа.

Той продължи да се бори още малко, но след това застина. Изведнъж се почувства много уморен и много спокоен, сякаш се намираше под вода. В съзнанието му бавно заплуваха образи - Наксос, където се беше родил и израснал; гробницата в Тива; Федис и скорпионът; първата му кампания преди толкова много години, срещу свирепите лидийци, когато беше спечелил меча си. С едно последно върховно усилие на волята той вдигна оръжието високо във въздуха, така че дори когато пясъкът го погребеше, острието с увитата около него гравирана змия да стърчи над пясъците и да показва мястото, където е паднал.

1

Кайро, септември 2000

Лимузината бавно излезе от портала на посолството, дълга, елегантна и черна като кит, и спря за миг, преди да се влее в уличното движение. Два полицейски мотоциклета заеха позиции пред нея, два зад нея.

Конвоят продължи направо между дърветата и сградите още сто метра, след което сви надясно и пак надясно по Корниш ел-Нил. Другите шофьори се обръщаха след него и се опитваха да видят кой е в лимузината, но прозорците й бяха затъмнени и вътре се различаваха само смътните очертания на две човешки глави. На предния десен калник се вееше американско флагче.

След един километър конвоят стигна до една объркана плетеница от кръстовища и надлези. Челните мотоциклети забавиха, пуснаха сирените си и внимателно поведоха лимузината през асфалтовия лабиринт, за да я изведат на един надлез, където задръстването не беше толкова тежко. Конвоят набра скорост и пое по пътя за летището. Двамата мотоциклетисти отзад се приближиха един до друг и започнаха да си говорят нещо.

Взривът беше внезапен и толкова тих, че в първия момент дори не стана ясно, че е имало експлозия. Чу се приглушен звук и свистене, лимузината подскочи и се блъсна в бетонната стена на надлеза. Едва когато се чу втори, по-силен гръм и изпод лимузината изригнаха пламъци, се разбра, че не става дума за пътно произшествие.

Мотоциклетите се заковаха на място. Предната врата на лимузината се отвори и отвътре изскочи с крясъци шофьорът, чиито дрехи горяха. Двама мотоциклетисти го загасиха със собствените си кожени якета; другите двама се опитваха да стигнат до задните врати, иззад които се чуваше трескаво думкане на юмруци. Облак черен дим обгърна лимузината и изпълни въздуха със смрад на горящ петрол и гума. Колите забавяха и спираха, а шофьорите им зяпаха сцената. Флагчето на райета и звезди на предния калник избухна в пламъци и бързо се превърна в пепел.

2

Западната пустиня, седмица по-късно

- Скапаняк! - възкликна весело шофьорът, когато тойотата 4х4 превали билото на хълма и увисна на върха като тромава бяла птица, преди да поеме надолу по стръмното. За миг изглеждаше сякаш шофьорът ще изгуби контрол над волана и колата се наклони под опасен ъгъл, но той я овладя, стигна до края на склона, натисна газта до дупка и пое към следващата дюна.

- Скапан педал! - изръмжа.

Продължи така още двайсет минути, от стереото на джипа гърмеше музика, русата му коса се вееше, докато накрая стигна до един висок пясъчен хребет и изгаси двигателя. Дръпна още веднъж от джойнта, взе един бинокъл и излезе от колата. Пясъкът изхрущя под ботушите му.

Пустинята беше зловещо тиха, въздухът беше плътен от жега, бледосиньото небе беше надвиснало над пейзажа. Той постоя малко загледан в неугледния колаж от дюни и пясък докъдето му виждаха очите, странен, неземен пейзаж, безжизнен и неподвижен, след което дръпна още веднъж от джойнта, вдигна бинокъла и го фокусира на североизток.

На хоризонта се виждаше хълм във формата на полумесец със зелен оазис в подножието от единия до другия край. Малки бели селца се гушеха сред палмовите горички и солените езера, а голямото струпване на бели сгради в западния край на оазиса бележеше един малък град.

- Сива - усмихна се мъжът и издиша облак дим през носа си. - Слава богу.

Постоя така още няколко минути, местейки бинокъла наляво и надясно, след което влезе в джипа и запали двигателя. Оглушителните звуци на стереото се разнесоха още веднъж над пясъците.

След около час стигна до оазиса. Пясъкът под колелата на джипа се смени от черен път. Отдясно се извисяваха три радио мачти и една водонапорна кула от бетон. Стадо диви кучета се хвърли към джипа с яростен лай.

- Ей, здравейте! - Той се разсмя, натисна клаксона и завъртя волана наляво и надясно. Гумите вдигнаха облак прах и кучетата се разбягаха.

Отмина двойка сателитни антени и някакъв импровизиран военен лагер, след което излезе на асфалтирано шосе, което го отведе до центъра на голямото селище, което беше видял от билото на хълма: град Сива.

В града не цареше кой знае какво оживление. Две теглени от магарета каруци каруци трополяха по пътя, а площада няколко жени се бяха скупчили край една прашна сергия за зеленчуци, закрили лицата си със сиви памучни шалове. Всички останали се бяха изпокрили от обедната жега в домовете си.

Той паркира от едната страна на площада, под едно скално възвишение покрито с порутени сгради, взе един хартиен плик от задната седалка, излезе от джипа и прекоси площада. Не си даде труд да заключи вратите на колата. Спря пред смесения магазин, бързо каза нещо на собственика, подавайки му една бележка и няколко банкноти, кимна в посока на тойотата, след което тръгна по една странична уличка и влезе в една занемарена сграда с надпис "Хотел ДОБРЕ ДОШЛИ". В момента, когато пристъпи вратата, мъжът зад рецепцията скочи и с радостен вик и се затича да го поздрави.

- Доктор Джон! Върна се! Толкова се радвам да те видя!

Говореше на берберски и младият мъж му отвърна на същия език.

- И аз се радвам да те видя, Якуб. Как си?

- Добре. А ти?

- Мръсен съм - каза младият мъж, изтупвайки праха от тениската си с надпис "Обичам Египет". - Имам нужда от баня.

- Разбира се, разбира се. Нали знаеш къде са душовете. Боя се, че няма топла вода, ама пък студената е колкото искаш. Мохамед! Мохамед!

От страничната стаичка излезе едно момче.

- Доктор Джон се върна. Донеси му хавлия и сапун да се изкъпе.

Момчето се отдалечи, шляпайки с чехлите си застлания с плочки под.

- Гладен ли си? - попита Якуб.

- Ужасно съм гладен. От осем седмици съм на консервиран боб и сардини. Ден и нощ сънувах пилето с къри на Якуб.

Мъжът се разсмя.

- Искаш ли и пържени картофи с пилето?

- Искам пържени картофи, искам мек хляб, искам студена кола, искам всичко, което можеш да ми дадеш.

Мъжът се разсмя още по-силно.

- Все същия доктор Джон.

Момчето се появи с хавлия и калъпче сапун и му ги подаде.

- Първо трябва да звънна по телефона - каза младият мъж.

Собственикът го заведе в една разхвърляна стая, в която имаше рафт с подпрени на стената картички във форма на кучешки уши и телефон върху една кантонерка. Младият мъж остави хартиения плик на стола, вдигна слушалката и избра някакъв номер. Чуха се няколко сигнала, преди от другата страна да отекне глас.

- Здравейте - сега говореше на арабски, - бихте ли ме свързали с...

Якуб махна с ръка и го остави сам. След няколко минути се върна с бутилка кола, но гостът му още говореше и затова я остави върху кантонерката и отиде да сготви храната.

Трийсет минути по-късно младият мъж, изкъпани, избръснат, с коса сресана назад от загорялото му чело, седеше под сянката на една палма в градината на хотела и унищожаваше храната с вълчи апетит.

- Какво става по света, Якуб? - попита топейки къшей хляб в чинията.

Якуб отпи от фантата си.

- Чу ли за американския посланик?

- Нищо не съм чул. Последните два месеца със същия успех можеше да съм живял на Марс.

- Взривиха го.

Младият мъж подсвирна.

- Преди седмица - продължи Якуб. - В Кайро. "Мечът на отмъщението".

- Мъртъв ли е?

- Не, оцеля. На косъм.

Младият мъж изръмжа.

- Срамота. Ако някой ликвидира бюрократите, светът ще стане много по-добро място. Кърито е страхотно, Якуб.

Две момичета европейки станаха от масата си в дъното на градината и минаха покрай тях. Едното погледна младия мъж и се усмихна. Той кимна в отговор.

- Май те хареса - засмя се Якуб, след като девойките отминаха.

- Може - сви рамене събеседникът му. - Ама като й кажа, че съм археолог, ще побегне и няма да спре. Първи закон на археологията, Якуб: никога на казвай на жените с какво се занимаваш. Целувката на смъртта.

Той обра последното къри и пържените картофи и се облегна. Над главата му жужаха мухи. Въздухът миришеше на жега, горящо дърво и печено месо.

- Колко ще останеш? - попита Якуб.

- В Сива ли? Още час.

- И пак ли се връщаш в пустинята?

- Пак се връщам в пустинята.

Якуб поклати глава.

- Вече цяла година стоиш там. Идваш, вземаш провизии и пак изчезваш. Какво толкова правиш в тая пустош?

- Правя измервания - усмихна се младият мъж. - И копая дупки. И чертая скици. А в особено интересните дни, правя и по някоя друга снимка.

- И какво търсиш? Гробница ли?

Младият мъж сви рамене.

-Може и така да се каже.

- Още ли не си я намерил?

- Казва ли ти някой, Якуб. Може и да съм я намерил. Може и да не съм. Пустинята е измамна. Мислиш, че си намерил нещо, а то се оказва нищо. Друг път мислиш, че не си намерил нищо, и изведнъж разбираш, че то е нещо. Сахара, както казваме при нас у дома, е една шибана шегаджийка.

Последните думи изрече на английски и Якуб ги повтори непохватно.

- Он бийг модер фокин пик тейса.

Младият мъж се засмя и извади от джоба си кутия цигари и пакетче трева.

- Точно така, Якуб. Он бийг модер фокин пик тейса. И това, когато е в добро настроение.

Той си сви сръчно джойнта, запали го, вдиша дълбоко дима, облегна главата си на ствола на палмовото дърво и издиша доволно.

- Не прекаляваш ли с тази трева, доктор Джон - смъмри го египтянинът. - Ще откачиш от нея.

- Точно обратното, приятелю - въздъхна младият мъж и притвори очи. - Там в пустинята, това е единственото, което ми спасява здравия разум.

Напусна хотела след час и половина, стиснал хартиения плик в ръка.Следобедът преваляше, слънцето се спускаше на запад и от воднистожълт цветът му беше станал портокалово оранжев. Мъжът прекоси площада, отвори джипа си, който вече беше пълен с кашони провизии, качи се, запали двигателя и измина бавно петдесетте метра до единствения гараж в града.

- Напълнете го - каза на служителя. - Тубите също. И налейте вода в бидоните. От хубавата.

Хвърли ключовете на мъжа и измина пеша стоте метра до пощата. Вътре отвори плика, извади няколкото снимки, огледа ги, прибра ги обратно в плика и го залепи.

- Искам да го пратя с препоръчана поща - каза на мъжа зад гишето.

Мъжът взе плика, претегли го, извади обратна разписка от чекмеджето под плота и започна да я попълва.

- Професор Ибрахим ал-Захир - произнесе той отчетливо името върху плика, за да е сигурен, че го е написал правилно. - Университета в Кайро.

Младият мъж взе второто копие от разписката, плати, остави плика и се върна при гаража. Джипът, тубите за бензин и бидоните за вода вече бяха напълнени и след един последен поглед към пазарния площад, той се качи в колата, запали двигателя и пое бавно вън от града.

Спря за малко в началото на пустинята и се загледа с копнеж към града отзад. След това включи стереото, натисна газта и подкара ревящия джип през пясъците.

Намериха тялото му след два месеца. Или поне останките от тялото му, изпечени до неузнаваемост в изгорелия джип. Група туристи на пустинно сафари се бяха натъкнали на возилото на петдесет километра югоизточно от Сива, преобърнат в подножието на една дюна, смачкана купчина метал с нещо вътре, наподобяващо човешки останки. Очевидно се беше преобърнал, докато е изкачвал дюната, въпреки че тя не беше особено стръмна, но по-любопитни бяха следите от друго превозно средство, сякаш не е бил сам, когато е станала катастрофата. Тялото беше толкова неузнаваемо, че бе разпознато със сигурност едва след като от щатите пратиха зъболекарския картон.