Цената на мълчанието

АЙЛИЙН ГОУДЖ

ЦЕНАТА НА МЪЛЧАНИЕТО

БЪРНС ЛЕЙК, НЮ ЙОРК, 1969

ПРОЛОГ

Мери Джефърс се изплаши, когато зърна мъж на входната врата, ала миг по-късно разпозна съпруга си. Беше рано следобед, а Чарли не се прибираше от работа преди пет часа. Въпреки че бе дошъл със стария им пикап "Форд", който се давеше нагоре по баира и гълташе прекалено много бензин, късо подстриганата му черна коса бе мокра от пот, а лицето му бе изцапано с боя, все едно бе тичал през целия път дотук. Когато се спря рязко пред нея, тя забеляза, че върховете на ушите му са червени, също сигурен знак за лоши новини. Чарли изглеждаше точно така, когато му съобщи, че е бременна, а сега имаше чувството, че това се бе случило преди сто години.

По ръцете й преминаха тръпки, сякаш я бяха полазили буболечки. Седеше на люлеещия се стол до печката, а бебето спеше в ръцете й, затова затаи дъх. Нямаше и най-малка представа какво може да е довело Чарли запъхтян до вкъщи посред бял ден, приличаше на човек, който носи лоши новини. Изпита неприятно предчувствие. Когато си беден, винаги става така - всеки ден небето малко по малко се схлупва над теб.

Притисна сърцето си ръка, за да укроти бясното му препускане, и попита с тих, треперещ глас:

- Чарли, за бога, какво става?

Той понечи да отговори, но бързо затвори уста. Изражението му бе мрачно и тревожно, същото, с което поглеждаше под капака на форда към бензиновата помпа, съпътствано от изплюване през зъби и благословия, сякаш се съмняваше колко още може да издържи. Ако човек се абстрахираше от високата му фигура и гарвановочерната коса, стърчаща нагоре на мокри кичури, би могъл да го вземе за възрастен мъж, а не за седемнайсетгодишно момче. Раменете му бяха постоянно прегърбени, а на протрития кожен колан се виждаше почерняла резка - там, където го бе закопчавал по-рано. След миг той се изправи и се запъти към нея, като остави снежен отпечатък с обувката си по неравния под.

- Корин е мъртва. - Говореше бавно, все едно целеше да го разбере някой чужденец, който не знае добре английски. Ръцете му, измръзнали от студа, висяха безпомощно от износените ръкави на ловното му яке и трепереха.

Думите му сякаш се стопиха в шока от съобщението, подобно снежинките, които се лепяха тихо по стъклото на прозореца. Мери хвърли поглед и забеляза, че липсва копче от якето му, а карираната му риза отдолу не личеше да е гладена. Дали тази материя изобщо трябва да се глади? Не че имаше значение - не беше гладила нищо, откакто бе напуснала дома си. Когато се ожениха през октомври, ден след седемнайсетия й рожден ден, тя вече бе толкова наедряла, че глезените й се подуваха, когато се изправеше. После дойде бебето и почти нямаше време за нищо...

В следващия миг тя осъзна новината и дъхът й замря. Отчаяно се опита да си поеме въздух, гърдите й се повдигаха на тласъци, подобно на двигател, който не можеше да запали.

- Не - прошепна тя. - Не... не и Корин. Трябва да има грешка. - Устните й се движеха по собствена воля и приемаха различна форма сякаш от тях ще излязат думи. - Как? - успя задъхано да промълви.

- Открили са я в мотел на Осемдесет и осма, близо до Скенектади. Китките й били... - Той спря, за да прочисти гърлото си. - Било самоубийство.

Ръката й отскочи рязко нагоре, сякаш искаше да се предпази от удар. Шишето, чийто мокър от млякото биберон опираше в малката розова устичка на бебето, се удари в гърдите й, претърколи се и тупна с глух звук на рогозката в краката й. Ноел се изви в ръцете й. Бледорозовите й клепки като вътрешност на раковина останаха полуотворени.

"Не се събуждай. Моля те, не се събуждай", безмълвно се помоли Мери. Тримесечната й дъщеричка се бе простудила същата седмица и се бе разболяла. Затова през повечето време плачеше. "Ако отново започне, този път няма да издържа. Няма!"

Мери замръзна на място. Новината за смъртта на най-добрата й приятелка я обви като бодлива тел, която щеше да се впие в нея, ако дори косъм от главата й помръдне. Странно, но образът, който изникна в съзнанието й, не беше на Корин, която плува в пълната с кръв вана, а от последната Коледа. Двете с Корин бяха подгонили конете от падината, докато Чарли разбиваше с лопата замръзналата повърхност. Тримата се смееха истерично, съзнавайки безполезността на усилията си. Глупавите животни продължаваха да се свличат надолу, в опита си да изтеглят Чарли на пътя. Самата тя все още бе огромна като палатка, тъй като бе родила само преди няколко седмици, и Корин в сравнение с нея, изглеждаше дребна. Гъстата й права коса блестеше като полирано дъбово дърво на фона на обърната яка на късото й палто, моряшки модел. Страните й бяха почервенели от студ, устните й бяха разтеглени в усмивка, като че ли си нямаше никакви грижи.

Сърцето на Мери сякаш спря да бие, прободено с нещо остро. Тя започна силно да трепери. Инстинктивно се устреми към Чарли.

- Бързо, дай ми ръка! - Почувствала допира на дългите му пръсти с едри кокалчета като възли на въже, тя усети как треперенето й намалява. - О, Чарли! Кажи ми, че не е вярно. Кажи ми, че може да не си разбрал.

- Новината дойде във вестника преди не повече от половин час. - Той отклони поглед, сякаш не можеше да понесе онова, което думите му й причиняваха. - Ед Нюкомб провери в шерифската служба.

- О, Господи... Бедната Корин! - Думите й преминаха в ридание.

- Исках да ти го кажа лично. Не ми се щеше да го чуеш по телефона. - Със свободната си ръка Чарли я погали леко по косата. Тя усети топлината на дланта му върху главата си.

Кимна бавно в знак на благодарност. Ръката на Чарли и топлината на бебето в скута й, изглежда, я успокоиха по някакъв начин. Когато заговори, усети езика си надебелял и неповратлив в устата си, какъвто ставаше след посещение при зъболекар.

- Знае ли... Знае ли семейството й?

- Някой би трябвало да ги е уведомил вече.

Мери потърка опакото на ръката му и усети грубата кожа там, където бе се одрал на ограждението за конете, докато се бе опитвал да почисти падналия около трийсет сантиметра сняг по миналата вечер. Ъгловатите черти на лицето му и бледата кожа, на която всяка емоция се отпечатваше като плесница, извика в съзнанието й образа на лицата с призрачните очи, които надзъртаха от дагеротипията на Матю Брейди - войници от Гражданската война, които са влизали в битките като момчета, а са се прибирали у дома като мъже. Искаше по някакъв начин да му вдъхне увереност. Но как? Какво можеше да му каже? Че всичко ще се оправи? Точно сега не би могла да си представи, че нещо някога ще се оправи.

"Аз не бях до нея." Мисълта я прониза като стрела и я накара да потръпне. Мери засрамена призна пред себе си колко са се отдалечили една от друга през последните няколко месеца. Вината не беше на Корин. Тя бе онази, която се бе променила. Дните й вече не бяха заети с училище и с веселби, както и с безкрайно клюкарстване по телефона. Не можеше да си припомни кога за последен път се бе замисляла за прическата си или за лоша оценка на контролно по тригонометрия... или дори за протестните демонстрации за Виетнам, на които двете с Корин бяха започнали да ходят през пролетта на миналата година. Когато приятелката й й се обади по телефона миналата седмица - а дали не беше по-предишната седмица? - Мери бе прекалено заета дори за да говори с нея. Обеща й да се обади, когато бебето заспи. Но направи ли го? Мери наистина не можеше да си спомни.

"О, спомняш си - бодна я жестоко вътрешният й глас. - Спомняш си прекалено добре. Стори ти се, че тя плаче. И не се ли подразни малко заради това? Като си помисли за причината за плача й - поредното скарване с някое гадже без съмнение, - тя не представляваше нищо в сравнение с планината, която ти се налагаше да покоряваш всеки ден. Затова не й се обади. Искаше... но някакси не го направи."

А сега бе твърде късно.

- Не мога да повярвам! Не мога да повярвам, че Корин би посегнала... - Думите се стопиха на устните й като следи от сняг, които постепенно потъмняваха и се превръщаха в кални стъпки на постелката. Истината в известен смисъл бе по-болезнена от самия факт на смъртта на приятелката й. Мери дори не можеше да си представи какво бе тласнало Корин към такава отчаяна постъпка. Напоследък бе твърде изтощена от бъркотията, в която самата тя бе превърнала живота си.

Всяка сутрин се будеше преди зазоряване от плача на прегладнялото бебе. В началото се опита да го кърми, но Ноел не спираше да хленчи. Лекарят нарече млякото й "нервно", което означаваше, че това е първият признак за провала й като майка. А сега трябваше да подгрява шишетата, непрекъснато да сменя пелени, да пере и да простира. Дори когато Ноел заспиваше, се налагаше да слага дърва в печката, за да поддържа огъня и да направи нещо за хапване от продуктите, с които разполагаше в хладилника. А, да, да не забравяме разглезените богати момиченца. Те наемаха конете, които двамата с Чарли хранеха и пояха, за да не плащат наем. Дванайсет-тринайсетгодишните момичета в бричове и ботуши за по двеста долара, които заставаха редовно на задната врата, имаха нужда от какво ли не - от антисептични лепенки или чаша студена вода до телефон. Вечер Мери се чувстваше така изцедена, като бебешките шишета, от които Ноел лакомо изсмукваше млякото до последната капчица.

Ала сега майка й и баща й бяха й обърнали гръб завинаги и единственото, което имаше, бяха Чарли и бебето. Когато съпругът й се прегърбеше пред нея, Мери изпитваше чувството, че нещо я изгаря в гърдите, подобно на искра от някой от износените електрически кабели, прикрепени като жици с коледни лампички по стените и первазите на пригодената за живеене барака.

Чарли бе висок и гъвкав сякаш нямаше стави, точно като бегач на дълги разстояния, и когато се прегърбеше, почти се изравняваха на ръст. Втренчена в издълженото му и ъгловато лице, тя откриваше неговите предци - ирокезите, в косо разположените му очи и високите му скули. Във втори курс в "Лафайет", когато станаха гаджета, косата на Чарли, черна като гарваново крило, опираше яките на ризите му. Сега бе подстригана късо, сякаш бе морски пехотинец, по нареждане на шефа му, господин Нюкомб. На Чарли това не му бе никак приятно, тя го знаеше, и то защото нямаше избор. Ала Мери тайно одобряваше прическата му. Така го отличаваше от момчетата, чиито коси се спускаха до раменете, които се хвалеха, че изгарят повиквателните си, а у дома майките оправяха леглата им и им приготвяха обяд.

Най-хубавото у него бяха очите. Раздалечени и с леко скосени надолу краища. Имаха необикновен кафявожълтеникав цвят, който създаваше у нея чувството, че се потапя в хладната вода на сенчест вир. Мери се приведе към него и опря буза на рамото му, като изви тялото си, така че Ноел да продължи да спи удобно. Приличаме на две греди, които крепят обор, помисли си тя. Всяка от нас би паднала без другата.

- И какво ще правим сега? - прошепна тя като изгубено в тъмното дете.

Обикновено се обаждаше на някого. Но на кого? Откакто напусна училище, Мери не се виждаше с приятелките си, освен с Корин. Родителите на Бет Тилсън й дадоха да разбере, че не им е приятно да ги посещава, сякаш беше заразна. Джо Фъргюсън работеше след училище, а през уикендите ходеше в "Сюпърсейв", за да учи колкото може повече за колежа и нямаше никакво свободно време. Дори Лейси Бъкстън - последния човек, до когото би прибягнала при нужда - бе изпаднала в незавидно положение, след като я бяха хванали на балкона на методистката църква в интимна поза с приятел на семейството - мъж, достатъчно възрастен, за да й бъде баща. Бяха я изпратили да живее при леля си и чичо си в Бъфало, очевидно, за да бъде вкарана в правия път.

- Ще има погребение. - Дълбока бръчка като зараснал хирургичен шев раздели тъмните вежди на Чарли над костеливия му нос.

Мери си представи майката и бащата на Корин и тримата й братя, скупчили се, покрусени от мъка край прясно изкопания гроб. После картината се размаза и изведнъж този гроб стана неин, а над него стояха майка й и баща й. Баща й, с отпуснати рамене вследствие заболяването си и обзелото го пораженческо настроение, с белеещ се череп под оредяващата коса на темето. Майка й, флегматична жена без възраст, като къщата на Ларкспър Лейн - домът, който завинаги бе останал недостъпен за Мери.

Сълзите й бликнаха и се затъркаляха горещи по бузите й, докато гледаше спящото в ръцете й дете. Гъстата черна коса беше единственото, което дъщеря й бе взела от Чарли. Сиво-сините очи и устната й, която се извиваше капризно нагоре, тесният нос, наследен от някой от предците със синя кръв - Мери сякаш виждаше своя собствена снимка на тримесечна възраст. Почувства прилив на нежна обич, която се стопи във вълната отчаяние.

Чарли изглежда почувства какво е състоянието й, изправи се и протегна ръце:

- Защо не я дадеш на мен? Мога да се погрижа за нея, докато ти... - Изречението му остана недовършено.

Тя потръпна от гняв.

- Докато аз какво? Дойда на себе си? - Тя си даваше сметка, че не е честно да се нахвърля на Чарли, но не беше в състояние да се овладее. Той не беше просто лесна мишена. Той бе единствената мишена.

- Господин Нюкомб ми даде почивка за целия следобед - продължи той спокойно, сякаш нищо не бе казала. - Мога да отида до пералнята и да купя някои неща на връщане. Видях, че нямаме мляко. - Той говореше тихо, за да не разсъбуди съвсем бебето, което се размърда недоволно в ръцете й.

- Свършили сме всичко. - Тя имаше в портмонето си точно девет долара и трийсет и осем цента и те трябваше да стигнат до следващата заплата на Чарли, която щеше да получи по-следващия петък.

Ноел започна да се извива и да хленчи тихо. Мери я изправи и я подпря на едното си рамо, след което започна яростно да се клати напред-назад. После зарови лице в благоуханната извивка на бебешкото вратле, за да успокои детето.

Веднъж на парти на басейн в осми клас едно по-буйно момче я бутна във водата с дрехите. Никога нямаше да забрави паниката, която я обзе, когато усети, че потъва и колкото и да подскачаше, не постигаше нищо - точно както сега. Бяха минали месеци, откакто бе чела книги или бе гледала телевизионна програма до края. Излизаше рядко - колкото да отиде набързо до пералнята и супермаркета, да нахрани и напои конете. Когато се къпеше в огромната вана на крачка и тръбите, от които водата изтичаше направо в дупка на пода, през която отдолу се виждаше черна мръсотия, невинаги имаше време да измие косата си с шампоан. Тя се спускаше на заплетени златисто-кафяви вълни по раменете и гърба й като захабена непотребна вещ.

Разбираше, че Чарли не е виновен. Той едва успяваше да задържи главата си над водата. Беше приел първата работа, която успя да намери - чистач в "Бърнс Лейк Реджистър". Метеше подове, изхвърляше кошчетата за боклук и подтичваше, когато дебелият възрастен господин Нюкомб разпореждаше нещо с лаещ глас. И то само за "превъзходната" сума от шейсет долара на седмица.

Видя го как се изправя на крака, ставите му изпукаха и за миг бе обзета от чувството, че е завладяна от неговото пробуждане. Закопня Чарли да я прегърне както някога, без между тях да стои бебето или издутия й корем. Да се почувства още веднъж не на ръба на катастрофа, а на нещо сладко безразсъдно. Беше изминала повече от седмица, откакто не се бяха любили.

- Ще нахраня конете, преди да изляза. - Гласът му бе безжизнен и издаваше пораженско настроение.

- Бих могла... - започна тя.

- Не. - Той се насочи към вратата. - Имаш си достатъчно работа в момента.

Мери усети, че паниката се надига дотам, че започна да я задушава. Дали смъртта на Корин щеше да потъне без следа като в бездънно езеро?

- Почакай! - извика тя след него отчаяно. - Ами Робърт? Той трябва да има някаква представа защо Корин би могла... защо би извършила подобно нещо.

Гаджето на Корин бе другата причина, поради която двете с приятелката й се бяха отдалечили една от друга. Според Мери Робърт ван Дорен беше най-голямата неприятност - от онези, които нямат нужда от пояснения. Отличен студент и звезда на футболния отбор, той беше пословичното идеално момче от съседния двор. Бащите, дори най-строгите, като бащата на Корин например, поверяваха дъщерите си на хора като него, без да се замислят. От бръшляновата лига* го ухажваха. Никой родител обаче, нито училищен чиновник знаеше как той и приятелите му се напиваха и един след друг се забавляваха с бедната, слабоумна и изпълнена с желание да угоди на всички Марджи Ритънхаус.

* Общо название за най-престижните университети в САЩ. - Б. пр.

Представи си го как се хвали за случката на партито на Дъг Истман през лятото след предпоследната им година в гимназията. Представи си го покатерен на носа на съвсем новия скутер на Дъг - висок колкото Чарли, но с мускулите на млад бик, извисяващ се като олимпийски бог. Съвсем гол, като се изключат избелелите шорти, с излъчването на богаташко момче, глезено от майка си, целият лъщящ и недостъпен. Робърт поглъщаше жадно една бира, а с другата сякаш галеше въображаема женска гърда. Корин се бе запиляла да търси още бира, а Робърт разиграваше изнасилването на Марджи (или каквото бе там) пред подигравателно настроената публика.

- Човече, трябваше да видиш лицето й, когато Туми си тръгна - спомняше си той едва сподавяйки смеха си. Несъмнено не виждаше Мери, която стоеше съвсем близо зад него. - Тя се молеше за още, човече, молеше! Но той й каза, че не си пада да чука крави.

- По-скоро е молела за милост - угоднически отбеляза забавният дебел и пъпчив Уейд Джуит, най-верният от приятелчетата на Робърт. - Чух, че била доста изтощена.

Усмивката на лицето на Робърт угасна изведнъж като внезапния студен фронт, който преминаваше над езерото. Със завидно равнодушие той се обърна към Уейд и с насмешка отбеляза:

- Както бил "чул"! Боже, ако не бързаше толкова да се прибереш вкъщи, щеше сам да разбереш.

Такъв си беше Робърт. Разгорещен в един момент, безучастен в следващия. Като лед, който с лекота може да те подхлъзне и да счупи костта ти, като те запрати безпомощен на земята.

Мери се отърси от спомена и погледна Чарли.

Той тръгна към вратата, намръщен и замислен.

- Не си единствената, на която хрумна блестящата идея да разпита Робърт. Самият Нюкомб му се обади - обясни й той. Стисна челюсти и продължи с израз на отвращение, от което бръчката между веждите му стана още по-дълбока. - И знаеш ли какво каза това нищожество? "Боже, значи ненормалната кучка наистина го направи."

Мери се стресна, когато Ноел отвори очи и незабавно заплака, както правеше от пет часа сутринта. Мери също се разплака. Силните ридания се надигаха някъде дълбоко в нея, подобно удавените същества, главно катерици и еноти, носещи се по водната повърхност след силните дъждове, които падаха над Бърнс Лейк всяко лято като библейски потоп. Дори Чарли не успя да я утеши. Стоеше на вратата, без да знае какво да направи, стиснал юмруци дълбоко в джобовете на сакото си. Тя виждаше през разпрания шев как кокалчетата на ръцете му бяха побелели като счупена оголена кост.

Тя се изправи с мъка на крака, обгърнала с длан главицата на детето си. Ноел бе стигнала до състояние, в което издаваше резки хлипове, прекъсвани от затруднено поемане на въздух. Мери запристъпва по пода и се почувства отмаляла от обзелото я отчаяние.

- Шшт, всичко ще е наред, всичко ще е наред - тихо нареждаше тя, докато горещите сълзи се стичаха по бузите й.

Когато Чарли се приближи да вземе детето от ръцете й, тя бе твърде изтощена, за да протестира. Загледа се в тях, трогната до дъното на душата си от гледката, която представляваха на фона на спартански обзаведената стая, подобно кукли в кукленска къщичка - Ноел с дребното си червено личице, сгърчено като юмрук, и черна коса, щръкнала отгоре като удивителна... и Чарли с ужас, изписан на младото му лице, но с изражение на възрастен, не по-различно от изражението, с което помагаше на майка си да си легне, ако Полин беше прекалено пияна, за да се справи сама. След като кръстосва стаята в продължение на няколко минути, той спря и сложи ръка на челцето на Ноел.

- Струва ми се горещо.

- Защото има температура.

Мери се приближи, за да покаже на Чарли, че поне единият от тях може да се справи със ситуацията, колкото и кризисна да беше. Преди час температурата на бебето бе малко над трийсет и девет градуса. Ала когато пипна бузката на Ноел, веднага стана ясно, че нещата са станали още по-драстични.

Мери се втурна към банята за термометъра. Банята беше пристроена в началото на трийсетте години, когато спалните помещения за сезонните работници са били превърнати в жилища. Впоследствие подът бе пропаднал в единия ъгъл, където подпорите, на които стъпваше, потъваха в мръсотията отдолу. Докато се мъчеше да отвори старомодния шкаф за лекарства, Мери зърна отражението си в единия ъгъл на петносаното огледало - огромни очи гледаха от съсипано бяло лице, също като на хората от вечерните новини, преживели някакво ужасно бедствие.

Чарли непохватно настани ревящата им дъщеря по корем в скута си, докато Мери разкопча пижамката и свали гумените гащи и пелената. И двамата притаиха дъх, когато сребристата линия на термометъра започна да се покачва. След няколко минути Мери го вдигна към светлината, за да го разчете. Един-единствен поглед й бе достатъчен, за да премине тревогата й в паника - живакът бе стигнал до четирийсет градуса!

- Господи, тя изгаря от температура! Чарли, трябва да направим нещо. Трябва да я заведем на лекар. - Мери отиде в ъгъла до печката, където креватчето на Ноел бе поставено редом с продънен разгъваем диван, на който спяха те двамата. Грабна плетения на една кука пухкав шал, който им бе дала добрата съпруга на хазяина и трескаво се зае да увива бебето в него.

Чарли стоеше до вратата, без да помръдва. По скулите му бе избила червенина.

- Парното в камиона не работи. Тя може... Господи, всички можем да замръзнем.

Нямаше нужда да й напомня, че най-близкият лекар бе в Скенектади, на двайсет минути път. Но имаха ли избор?

- Ако останем тук, е възможно да направи гърч и да умре - пискливо подвикна Мери, почти останала без дъх.

За момент Чарли се замисли, сложил ръка на главата си, както обикновено правеше, когато косата му бе дълга. Острите й краища проблясваха като лъщящата козина на някое гъвкаво животно с източено тяло. Лицето му бе призрачно бяло, като голата електрическа крушка, когато висеше от тавана. После сякаш стигна до някакво решение и рязко отвори вратата.

- Може да се направи едно-единствено нещо - рече той.

Мери го последва навън, стиснала здраво бебето. Краят на плетения шал се влачеше по земята. Донякъде бе овладяла паниката си и си повтаряше наум: "Ще наеме кола... или ще намери някой да ни вземе. О, Боже, защо не помислих за това?"

Леките снежинки, които се стелеха цял ден, продължаваха да се въртят и да се носят над главата й. В онази част от съзнанието й, която все още не бе парализирана, тя смътно си припомни, че метеорологът бе съобщил за натрупаните през нощта допълнителни сантиметри сняг. Лошото бе, че още разчистваха от бурята преди два дни. До оградата бяха струпани вледенени купчини сняг, а коловозите по пътя бяха замръзнали. Отвъд пътя конете, чиито косъм се бе сгъстил, за да им е по-топло през зимата, бутаха с муцуни буците лед по парапета на обора. Камионът, форд от 1959 година, който някога е бил зелен, а сега - с неясен оттенък на обрасла с мъх скала, беше паркиран с двигателя срещу плуга, закачен на трактора пред хамбара.

Чарли й помогна да се качи в леденостудената кабина, после бързо отиде от другата страна.

- Ще я заведем при майка ти - обяви той и бързо зае място зад волана. Дъхът му секна от ледения въздух, когато запали двигателя, загледан мрачно напред.

Мери усети как стомахът й се преобърна и го сграбчи за ръката.

- Не можем - изрече тя през стиснати, тракащи зъби.

Чарли отбутна ръката и се обърна, за да погледне през задния прозорец.

- Майка ти е медицинска сестра, нали? - Чарли намести скоростния лост на заден ход и камионът се разтресе.

- Пенсионирана сестра. Не е работила от години, откакто татко се разболя. - И двамата знаеха, че това не е съвсем вярно. Ала истината бе твърде ужасна, за да я признаят. - Няма да ни приеме. Тя не иска да има нищо общо с мен или... или с бебето. Чарли, моля те! Можем да отидем при твоята майка. Тя знае какво да направи.

- Може би. Ако е трезва. - Възлестите мускули по челюстта на Чарли потръпнаха от всичко недоизказано по темата. След няколко секунди попаднаха в дълбоката дупка в края на алеята и подскочиха толкова силно на седалките, че направо си прехапаха езиците.

Мери всмука бузи навътре и усети вкуса на кръв.

- Това е лудост! Не помниш ли какво се случи миналия път?

В коледната утрин, когато Ноел бе едва на една седмица, Мери се обади вкъщи в прилив на празнично настроение и оптимизъм. Родителите й бяха уведомени за появата на бебето, тя знаеше, защото сестрата в болницата бе споменала, че госпожа Куин наминала и надзърнала в стаята с бебетата. По телефона обаче майка й бе сдържана и вежлива. Фурната се била развалила, съобщи й тя, но господин Уилсън обещал още сутринта да дойде и да я оправи. А, нямало да пътуват чак до Бингамтън, за да вечерят с пуйка у леля Стела. Баща й просто не бил в състояние - цяла седмица прекарал на легло заради неприятна кашлица. Триш изобщо не можела да дойде на телефона, каза й тя. Никой не бил в състояние да я отдели от новия й транзистор.

След напрегнатото мълчание в продължение на една-две минути майка й се извини под предлог, че трябва да отиде да нагледа баща й. Нито веднъж не попита за внучката си, нито как се справя Мери. Сякаш Ноел не съществуваше, а тя самата не бе нищо друго, освен далечен спомен. Беше по-лошо, нещастно заключи Мери, отколкото ако майка й просто бе затворила.

- Този път не може да не ни обърне внимание. - Чарли държеше здраво волана, приведен към него, за да може да изтрива малък участък от замъгленото предно стъкло.

Мери погледна разтревожено зачервеното лице на бебето, което се подаваше от гънките на плетения шал. За щастие Ноел се беше приспала от боботенето на камиона, който бавно напредваше към града завой след завой през хълмистата местност. Чарли има право, помисли си тя. Това бе единственото разумно решение. А и майка й не беше съвсем безсърдечна. Нима не би проявила поне малко загриженост, колкото поне да погледне внучката си?

Осем километра по-надолу, където шосе 30А се сливаше с шосе 30, започнаха да се появяват къщи - големи квадратни дървени постройки от трийсетте години, с добре поддържани морави пред тях и кокетни дървени огради. Домът, в който Мери бе отраснала, беше на ъгъла на "Ларкспър" и "Кардинал". Почти нищо не го различаваше от останалите къщи от двете му страни. Скриваха го огромни брястове и кленове, а вдадената навътре порта бе засенчена от клоните им.

Когато Чарли спря отпред, Мери бе обзета от носталгия. Всичко наоколо й бе близко и познато - нарисуваната сочеща ръка върху пощенската кутия, птичетата, които кръжаха около мястото, където под стрехата на портата преди се намираше хранилката, летящата врата на портата, която будеше спомена за мързеливите летни следобеди с книга в ръка, седнала с подвити крака. Забеляза с леко вълнение, че канализационната тръба все още е незамазана, опряна на къщата като войник, задрямал на поста си - едно от нещата, които баща й не довърши, докато беше здрав.

Чарли се протегна и постави ръката си върху нейната.

- Искаш ли да почакаш тук, докато позвъня?

Мери отново погледна Ноел и усети, че гърлото я стяга.

- Не, ще дойда с теб. - Майка й би трябвало да е звяр, за да ги отпрати, особено след като внучката й бе болна.

Докато си проправяше път през снега по плочника пред къщата с бебето на ръце и с Чарли, който я държеше здраво през кръста, Мери се насилваше да държи главата си вдигната. "Не бих дошла тук, ако не беше заради Ноел - казваше си тя. - Не искам нищо за себе си."

Въпреки това докато чакаше на прага, сърцето на Мери биеше толкова силно, че според нея се чуваше през дебелата дъбова врата, точно както тя чуваше приближаването на леките отмерени стъпки на майка си.

Вратата се отвори. Майка й ги погледна изненадана и безразлична, сякаш я бяха прекъснали по средата на домакинска работа или приготовление на вечеря. Беше сложила престилка, която предпазваше панталона й, и бе облякла розова жилетка. Кичури светлочервена коса стърчаха от гребенчетата на слепоочията й. Макар и все още пълна, тя бе изгубила малко от теглото си. Плътта се беше отдръпнала леко от квадратната челюст и скулите й. Сините й очи примижаха срещу яркото зимно слънце, като че ли бе минало доста време, откакто бе излизала навън.

През първите няколко секунди всички мълчаха. Единствено дишането им накъсваше мразовития въздух, заедно с глухия звук от топенето на ледените шушулки под стряхата. Майка й постави ръка на гърдите си и възкликна:

- Мили Боже, Мери Катерин! Какво, за бога, се е случило?

Мери, която по време на трийсет и шест часовото раждане неведнъж в мигове на решителност викаше майка си, сега отвори уста, за да каже, че всяка жена, която не е обръщала гръб на собствената си дъщеря, щеше да знае, без да й се казва. Ала преди да успее да изрече каквото и да било, избухна в сълзи.

Почувства как ръката на Чарли я хваща още по-здраво през кръста.

- Бебето е болно - обясни той. В гласа му имаше настойчивост, но нито нотка на молба. Високата му фигура се извисяваше и той гледаше майка й право в очите. Мери никога не се бе чувствала по-горда с него, отколкото в този момент.

Майка й отмести очи към стърчащата коса, която се подаваше от плетения шал. Въпреки че лицето й остана безизразно, тя, изглежда, преживяваше някакъв вътрешен конфликт. После устните й се изпънаха в познатото неодобрение - като тънка червена линия, начертана там, където би трябвало да бъде усмивката - и тя отривисто отстъпи, за да ги пропусне вътре.

- Не знам какво сте си мислели, като сте извели бебето в такова време. Трябваше да се обадите - сгълча ги тя. - Дайте ми я. О, та тя изгаря!

Мери усети, че отмалява, сякаш вързопчето, което взеха от ръцете й, бе единственото, което я бе крепяло да не падне. Докато следваше с усилие майка си по стълбите, усети как къщата я обгръща в топла, успокояваща прегръдка. Дори познатите миризми връщаха спомените така осезаемо, че сякаш можеше да ги докосне - хрупкави парченца бекон, подредени в прави редове върху пропити с мазнина хартиени салфетки, изсушени чаршафи, толкова пресъхнали, че пукаха при сгъване, застояла миризма в чекмеджетата на сушена лавандула.

В старата й стая горе, коя изглеждаше точно както я бе оставила, тя видя майка й нежно да полага бебето на леглото. Мери се олюля назад несигурно, като че ли майка й просто беше поела ръководната роля, която толкова й прилягаше. Тя се движеше уверено, напълно сигурна как трябва да постъпи, обута в подходящи обувки и престилка на квадратчета, с джобове, обточени с назъбен ширит, където да слага монети и копчета, както и хартийките от бонбони, намерени между възглавниците на дивана и под леглата.

Майка й разгъна пластовете пелени и дрехи, докато бебето остана голичко върху кувертюрата в розово. Ноел вече беше съвсем будна, махаше с ръчички, а лицето й бе сгърчено от ярост като малък червен юмрук. Мери инстинктивно се спусна с протегнати ръце. Ала майка й, както обикновено, беше една стъпка пред нея. Тя положи длан върху гърдите на Ноел и бебето изведнъж се успокои, сякаш почувства, че някой компетентен човек, някой, който знае какво прави, въпреки че може да създава малки неудобства, е хванал най-сетне кормилото на автобуса беглец. Ноел съсредоточи светлите си очи върху непознатата, надвесила се над нея.

- Мери Катерин, вземи от кухнята лед - нареди майка й. - Трябва да свалим тази температура.

Мери се втурна в прилежащата към стаята баня и се появи след малко с хавлии, памучна кърпа, пластмасова вана, използвана за ръчно пране на "долните гащи", както се шегуваше тя.

Мери направи каквото й бе поръчано. В момент като този изобщо не би й дошло наум да оспорва преценката на майка си. Докато долу в кухнята вземаше лед, мисълта, че тя бе онази, която би трябвало да знае какво да прави, не й даваше покой. Ами ако Ноел умре по нейна вина?

Отмаляла от обзелия я ужас, тя се втренчи в стойката за чинии над жълтата маса с пластмасово покритие, на която сувенирните чинии на майка й бяха подредени като лъскави копчета на ръкав. Трябваше й малко време, дишането й да се успокои.

През следващите седмици, когато се сетеше за този ден, Мери виждаше все по-ясно семето, което пускаше корени в нея, подхранвано от вината, срама и най-обикновено изтощение, подобно подготвената за засаждане костилка от авокадо, в кутията от желе на пeрваза на прозореца. Когато се качваше нагоре по стълбите към стаята си, тя изглежда, си бе дала сметка, че се е прибрала вкъщи и ще си остане тук.

Изглежда и Чарли го бе почувствал. Усещаше тревожния му поглед да я проследява, докато отнасяше леда към леглото, толкова покорно, колкото бе изминала пътя до олтара в "Сейнт Винсънт", за да получи първото си причастие.

Мери не смееше да го погледне. Не откъсваше очи от детето. Проследи как майка й намокри памучната кърпа в ледената вода и започна да разтрива крехкото, тръпнещо телце на Ноел и потрепери, сякаш тя беше на нейно място. Спомняше си всяко движение на ръката на майка си върху горещото си чело, когато лежеше болна в леглото и не ходеше на училище. Свареното яйце и намазаните с масло препечени филийки, нарязани на триъгълници, които й носеха на поднос. А също слънчевата светлина, която проникваше през спуснатите щори.

Майка й невинаги се бе държала така. Мери помнеше времето, когато баща й се промъкваше зад майка й в кухнята и я сграбчваше, отвеждаше я настрани от мивката, затананикаше някаква стара мелодия и двамата започваха да танцуват. Тя се преструваше на сърдита, потупваше го със сапунената си ръка и викаше: "Тед, за бога!" Но после започваше да се кикоти и двамата се понасяха във вихъра на валса в кухнята, сякаш бяха в бална зала.

Мери помнеше също така деня, в който родителите й откриха, че тя е бременна. Бяха отишли на обедната служба в "Сейнт Винсънт". Не бе яла от предишната вечер и точно след причастието, когато изплези език, за да поеме нафората, припадна. Когато дойде на себе си, просната на студените плочки в църковната канцелария, майка й настоя да я заведат направо на лекар. Мери, която много добре знаеше каква е работата, зарови лице в гънките на най-хубавата празнична рокля на майка си - която тя сама си бе ушила от тъмносиньо пике, обточено с бели ширити, - и усетила грапавия плат до бузата си и аромата на момини сълзи, заплака. Христос щеше да й прости греховете, тя го знаеше. С течение на времето дори баща й щеше да омекне. Що се отнасяше до майка й обаче, по-добре да беше мъртва.

Именно баща й бе измислил компромисната формула двамата с Чарли да се оженят. Малката й сестра Триш й помагаше да опакова багажа си безмълвно, с подути от плач очи. Мери не видя, нито чу майка си до деня, в който се изнесе, бременна в петия месец с петдесет долара в джоба.

Сега, застанала на прага на стария си живот, загледана в бебето си, розово и сияйно както в мига, когато се бе появило на този свят, тя имаше чувството, че е излязла гола от някакво тъмно място под земята.

Черпеше увереност дори от начина, по който майка й мереше температурата на Ноел, по който изтръскваше термометъра с енергично движение на китката. Когато го вдигна така, че и те да го видят, се разбра, че температурата на Ноел бе спаднала с цели три градуса и дори Чарли изпусна въздишка на облекчение.

Едва тогава Мери си позволи да го погледне. Чарли все още беше с яке. Застанал от едната страна на вратата, той стърчеше на фона на избелелите тапети на букетчета цветя - уморен пътник, който бе спрял да почине за малко, преди да продължи отново.

Живите му сини като планински поток очи сякаш я умоляваха. И въпреки всичко, което бяха преживели, тя усети притегателната сила на нещо безкрайно приятно и освобождаващо, прекрасно в своята невинност. Спомни си топлите летни нощи, когато отиваха с колата до езерото. Веднъж Чарли се покатери на покрива на колата на баща си и изтегли и нея отгоре. Изтегнаха се един до друг и гледаха звездите, а Мери му посочваше съзвездията. По онова време все още бе девствена, а той шепнеше в ухото й, че когато дойде подходящият момент, не би искал да го направят на задната седалка на колата. Тя заслужавала нещо по-добро.

Първият път се бе случило точно в тази стая, на леглото, където сега лежеше дъщеря им. В неделя сутринта Мери не отиде на църква, престори се, че я боли глава, а когато всички излязоха, Чарли се промъкна у тях. Помнеше колко приятно беше, изобщо не я заболя, бе завладяващо и чисто като кръщение. Усещаше силно влечение вътре в себе си - влечение, което я тласкаше към него.

- Изобщо няма да я връщате там в студа. Мери Катерин, ти можеш да правиш каквото искаш, но бебето остава тук. - Гласът на майка й зад нея беше рязък и издаваше твърдост. - Не беше необходимо да се обръща, за да я погледне. Мери знаеше, че устните й са здраво стиснати и е кръстосала ръце на гърдите си.

Колкото и да беше завоалирана, поканата бе ясна - Мери и бебето бяха добре дошли да останат. Но не и Чарли.

Той незабавно пристъпи напред, очите му горяха, а тонът му бе овладян с цената на огромно усилие.

- Госпожо Куин, благодаря ви, оценявам всичко, което направихте, и ако преценявате, че Ноел трябва да остане малко по-дълго, няма да споря за това. Но у нас я чака чудесно топло креватче. Тя ще си бъде добре и вкъщи.

Майка й не отговори. Дори не го погледна. Вместо това се обърна към Мери, сякаш за да й каже: "Ти сгреши, но продължаваш да си моя дъщеря. Не е късно да поправим нещата."

Мери зави бебето в хавлията и го взе от леглото. До прага, където стоеше Чарли и я гледаше с очакване, имаше точно шест стъпки - беше измерила разстоянието на око. Шест стъпки между нея и свободата. Лошото бе, че тя вече не бе сигурна в коя посока всъщност е свободата.

Някога смяташе, че е с Чарли. Но това беше, преди да я погълне суровата реалност на грижите по бебето. Преди да разбере какво означава да си беден. Преди да бъде принудена да напусне училище. Преди... Корин да се самоубие.

С поглед помоли Чарли да я разбере. Защо трябваше да е толкова трудно? Тя го обичаше, Бог й беше свидетел, че го обичаше! Ала това не беше достатъчно. Защото този факт бе скрита истина, нещо като изкуствена змия, която изскача от кутията с фалшиви фъстъци, като във всички онези глупави романчета, които поглъщаше, и филмите, в които прегръдката на влюбените постепенно чезне в тъмнината, преди да настъпи краят на илюзиите - любовта не плаща наеми. Тя не спира вятъра да свисти през процепите на стените, нито пречи на сметките да се трупат в пощенската кутия.

- Как е татко? - попита тя, опитвайки се отчаяно да отложи ужасния избор, който трябваше да направи.

- Ту добре, ту зле - сви рамене майка й и се наведе да оправи покривката на леглото. В този момент Мери улови искрица, толкова ярка и осезаема, колкото любовта, която изпитваше към Чарли. Бе обзета и от страх - татко изобщо не е толкова добре, колкото мама иска всички да мислят.

- Мери... - Чарли я прониза със строг поглед.

- Ами Триш? Изкара ли алгебрата, заради която толкова се страхуваше да не се провали? - Мери затвори очи, за да не вижда, но не можеше да успокои бясното препускане на сърцето си.

- Май изкара четири минус, и то с мъка. - Майка й не я попита как бе разбрала за контролното. А Мери не й каза за тайния разговор с Триш, която използваше парите си от гледане на деца, за да се обажда от улични телефони.

Сълзи бликнаха под затворените клепачи на Мери.

- Мамо? Разбра ли, че Корин Лундкуист се е самоубила? Случило се е снощи. Току-що ми казаха.

Чу майка й да въздъхва.

- Корин? Мили Боже! Защо е направила подобно нещо?

Дорис Куин трудно можеше да бъде извадена от равновесие, но тази новина успя да го стори. Мери отвори очи и видя майка си застинала, с леко разкрачени крака, сякаш се готвеше да отбие идващ удар.

- И аз бих искала да знам - отвърна Мери. В известен смисъл тя знаеше. Много точно знаеше как момиче на седемнайсет години може да изгуби надежда, как може да се отчае дотам, че да...

- Мери, идваш ли с мен, или не? - рязко прекъсна разсъжденията й Чарли. Очите му отново я молеха.

В продължение на минута тя не каза нищо. Дори Ноел се бе умълчала, като никога. Мери не помръдна, тръсна глава и сълзите й се стекоха по лицето. Знаеше, че който и път да поеме, връщане назад няма да има.

Накрая баща й беше този, който предопредели решението й. Чу го да пита от спалнята, чиято врата беше в другия край на коридора:

- Мери Катерин, ти ли си?

Мери обърна пълните си със сълзи очи към съпруга си.

- Съжалявам, Чарли. - Нямаше нужда да казва нищо повече. Нямаше нужда от обяснения, нито от благородни лъжи колко дълго възнамерява да остане. Изписаното на лицето си тя видя отразено в мъката, сгърчила чертите на Чарли.

Знаеше, че той няма да я умолява. Беше твърде горд. Гледаше я безмълвно, а гърлото му се мъчеше да възпроизведе звук. Когато най-сетне заговори, той бе на път да заплаче.

- Ще ти се обадя след ден-два, нали? Ще поговорим тогава.

Тя кимна. Ала и двамата знаеха, че всеки изминал ден, в който тя останеше под този покрив, щеше да бъде пирон в ковчега на живота, който двамата наивно си въобразяваха, че ще изградят заедно.

Въпреки това, заслушана в тежките му стъпки по стълбите, й се искаше да изтича след него, да го увери, че ще се върне - след ден-два, щом бебето се оправи. Щом тя самата си отпочине (в момента Мери се чувстваше така, сякаш щеше да спи непробудно до следващата година). Да, тя щеше да изтича след него, независимо от всичко, ако тогава знаеше какво ще последва - че ще прекара следващите трийсет години, почти два пъти повече, отколкото бе живяла досега, в преследване на Чарли в мислите си, че безкрайно дълго ще тича по стълбите, без да стигне долната площадка, че вечно ще следва мечтата за техния съвместен живот.

1.

БЪРНС ЛЕЙК, 1999

Ноел беше репетирала с дни какво да каже - точните думи, които щяха да й донесат освобождение. Не просто от брака й, а от чувството на обвързаност, което сега й се струваше някак глупаво, като диамантения й пръстен, който се закачаше по блузите и чорапогащниците й, а напоследък, тъй като бе много отслабнала, бе започнал да се върти на пръста й. Веднъж, докато нанасяше лосион върху краката си, тя дори се бе порязала с него. Резката беше съвсем малка, но въпреки това потече кръв.

Сега обаче, лице в лице със съпруга си, не можа да си спомни нито една от внимателно премисляните реплики. Усещаше единствено острото чувство за реалност.

- Няма да дойда с теб, Робърт. - Говореше възможно най-спокойно, чувствайки силните удари на сърцето си, което туптеше бясно в гърдите й. - Всъщност, изобщо няма да се върна вкъщи.

Двамата стояха пред дома на баба й, в който Ноел бе прекарала последните три седмици, откакто баба й се бе върнала от болницата. Сега обаче Ноел нямаше извинение да остане. Освен това трябваше да помисли и за Ема. Дъщеря им заслужаваше да знае истината.

- Това е абсурдно! Естествено, че ще дойдеш. - Робърт говореше строго, сякаш мъмреше провинил се служител. Погледна с раздразнение часовника си. - Хайде, приготви си багажа. Досега вече трябваше да си готова.

- Не чу ли какво ти казах? Слушаш ли ме изобщо? - Внезапно Ноел бе обзета от паника, сякаш бе птица, чиито криле всеки момент щяха да се прекършат под силата на неговата настойчивост. - Зная, че това трябваше да е временно, но... промених мнението си.

Робърт се отдръпна малко и я огледа внимателно. Сянка на едва доловима несигурност помрачи безупречната му външност. Беше застанал с гръб към живия плет - добре сложен мъж на около четирийсет и пет. Изглеждаше по-висок от метър и осемдесет, с гъста кестенява коса, която падаше по момчешки върху челото и му придаваше лека прилика с Джон Кенеди - светлосини очи със студен блясък, напомнящ отражението на слънчев лъч върху сребристото му "Ауди 100", паркирано наблизо. Носеше панталон цвят каки и колосана синя риза, разтворена малко на врата и с навити ръкави, които разкриваха мускулестите му ръце. Във вида му имаше нещо изкуствено, сякаш нарочно се опитваше да изглежда отпуснат и небрежен - черти, които някой, ако го познаваше добре, никога не би свързал с Робърт ван Дорен. Дори сивите кичури на слепоочията му като че ли бяха творение на умел гримьор.

Едната му ръка беше в джоба, а другата стискаше връзката ключове. Тя забеляза как той бързо сви юмрук, пръстите му се стягаха и отпускаха. Трептенето на дясното му око, което през повечето време успяваше да контролира, се засили. То напомняше движението на котешка опашка - доказателство за това, че човек никога не знаеше какво точно да очаква от Робърт. Също като начина, по който той се ръкуваше и с приятелите, и с враговете си - ръката му доминираше и ги караше да се чувстват несигурни.

- Не говориш сериозно. - В ъгълчетата на устните му се появи усмивка, после изчезна. - Шегуваш се, нали?

Тя си пое дъх. Имаше чувството, че нещо бе стиснало гърлото й. Жаркият юлски въздух я обгръщаше, подобно на влажна длан.

- Рано или късно, разбира се, ще си намеря собствено жилище. Но за момента смятам, че ще е най-добре двамата с Ема да останем тук.

Последва миг тишина, нарушавана единствено от жуженето на насекомите и слабия звук на пръскачката в края на алеята.

- Заради Джанин ли е? Все още ли ме наказваш за това? Казах ти вече. Не се срещам с нея! Никога повече не съм се срещал с нея. Беше само онзи път. Беше грешка. Глупава грешка.

Той лъжеше, естествено. Тя го долавяше в очите му. Беше й изневерявал дълго, преди тя да го хване. Беше толкова банално, че дори й стана смешно - евтина връзка с двайсет и две годишната му секретарка. Но не беше ли и тя някога в същата ситуация? Току-що излязло от колежа момиче, запленено от своя хубав, много по-възрастен шеф. Освен това проблемът вече не бе само в Джанин. Тя бе просто поводът, от който Ноел се нуждаеше, за да се освободи. В известен смисъл тя дори бе благодарна на Джанин.

- Не става дума само за Джанин - възпротиви се тя.

- Всичко беше наред преди това - настоя той.

- За теб може би е било.

Причината не беше само в техния брак. Виновни бяха и къщата на "Рамзи Терас", филипинската прислужница, която идваше четири пъти седмично, местният клуб и следобедните чаени партита с членовете на младежката лига, благотворителните комитети и набирането на средства, безкрайните коктейли.

- Да не би старата дама да те е посъветва да направиш това? - попита Робърт, присвивайки очи.

- Баба няма нищо общо. - Наистина, баба й никога не бе харесвала Робърт кой знае колко, но имаше старомодни възгледи по отношение на брака. - Всъщност тя ми каза, че трябва да поговоря с теб, преди да взема решение.

- Звучи така, сякаш вече си взела решение.

- Да. - Тя преглътна с мъка. - Да, така е.

Сведе поглед към издължената му сянка, която разделяше алеята на две равни половини. Късното следобедно слънце хвърляше подобни на тигрова кожа сенки върху тревата, лятната жега сякаш притискаше земята. Откъм реката се чуваха птици и с периферното си зрение тя долови припламващото оперение на червеношийка. Когато отново се обърна към Робърт, с изненада забеляза, че в очите му имаше сълзи.

- Господи! - издиша той през зъби с леко просвирване. - Господи, Ноел, как, по дяволите, се стигна дотук?

Как наистина? А преди осем години всяка сутрин първата й мисъл, след като се събудеше, беше: "Как е възможно да съм толкова щастлива?" Срамежливата, слабичка Ноел Джефърс, все още девствена на двайсет и една, как точно тя успя да привлече вниманието на своя прекалено ухажван от жените шеф? Мъж, който съперничеше на кинозвездите по броя на слуховете, които се носеха за него из офиса, и по броя на дамските сърца, които ускоряваха ход, когато той беше наблизо. Ясно си спомняше първия път, когато се спря да поговори с нея. Пулсът й запрепуска бясно, езикът й започна да се преплита. Беше сигурна, че е изглеждала като глупачка. Два дни по-късно обаче той я покани на вечеря.

- Не зная. Може би сгрешихме още в самото начало - произнесе тя предпазливо. - Бях прекалено млада... - Беше открила, че е по-лесно да намираш оправдания, отколкото да отправяш обвинения.

- Не ние сгрешихме. Аз сгреших. - Поправи я той почти сърдито.

- Не те обвинявам, Робърт. - Може би тя му дължеше Джанин. Все пак, вероятно не му е било леко да живее с алкохоличка през първите няколко години. Но това не беше същността на проблема.

- Наистина ли? Защото така прозвуча. - Ето го отново това отвратително, режещо чувство като ръждясало остро парче желязо, което се подава от цветна леха.

- Нищо не мога да направя за това. - В главата й прозвуча резкият, уверен глас на Пени Кътбъртсън, нейния терапевт в "Хейзълдън": "Запомни, Ноел, много по-трудно е да отвоюваш позицията си, отколкото да я запазиш."

Ноел обаче не можеше да си спомни случай, в който да се е противопоставяла на Робърт. От самото начало той бе поел контрола в свои ръце. В началото като неин шеф, а след това като неин съпруг. Тя искаше сватбената церемония да бъде в църквата "Сейнт Винсънт", но Робърт настоя за голямо празненство наоткрито в местния клуб. А когато забременя с Ема, той не й позволи да посещава милия възрастен доктор Матюс, който се грижеше за нея още от детството й. Нищо че скъпоплатеният акушер-гинеколог от Скенектади беше на ски ваканция в Аспен, когато тя роди. Дори когато проблемите й с алкохола станаха толкова големи, че вече не можеше да ги крие, Робърт излезе на преден план. Той познаваше един от директорите в "Хейзълдън" - стар приятел от Станфорд. Само за няколко часа й уредиха стая.

Сега обаче тя поемаше инициативата и Робърт не беше никак доволен. Ноел почти почувства гръмотевичната буря, надигаща се в съзнанието му и инстинктивно се отдръпна крачка назад, като излезе от алеята и стъпи на поляната. През осемте години брак той никога не беше вдигал ръка срещу нея, но поради не съвсем ясни и за самата нея причини, тя изпита страх. В този момент осъзна, че всъщност винаги се бе страхувала малко от съпруга си. Може би затова никога не бе посмяла да му се противопостави. Не й се искаше да разбере докъде може да стигне той.

Начинът, по който той вдигна ръка, все пак вещаеше помирение.

- Ноел, моля те. Ако не те интересува какво ще причиниш на мен, на нас, помисли поне за Ема. - Гласът му беше тих и ласкав.

Тя почувства остър пристъп на гняв.

- Не смей да намесваш Ема в това! Не е честно.

- А честно ли е да разваляш семейството?

Изведнъж Ноел почувства умора. Главата й започна да пулсира.

- Нека приемем, че и двамата имаме вина, става ли? Не е само заради теб, не е само заради мен. Заради всичко е. Може би Джанин бе просто капката, която преля чашата.

- Все още не е прекалено късно. Можем да започнем отначало.

Тя поклати глава.

- Робърт, ти знаеш, че не съм създадена за този начин на живот. Всички тези партита и комитети. Ако само още веднъж трябва да слушам как Алтия Уайтхед говори за своята вила в Аспен, ще се разкрещя. - Тя не добави, че старите й приятелки от училище, с които бе израснала заедно, не можеха да свикнат с ролята й на госпожа Ван Дорен. С течение на времето, една по една те се бяха разпръснали.

Той й хвърли унищожителен поглед.

- Как според теб баща ми е изградил нашия бизнес? Работейки от девет до пет като мързелив чиновник, който брои минутите до времето, когато приключва работа? Той даваше приеми, участваше в различни организации и канеше на вечеря когото трябва. Сега не е по-различно. Мислиш ли, че щях да се оправя в битката за търговския комплекс "Кранбъри", ако не знаех колко точки е хандикапът на Карл Девлин в голфа или че Рийс Брейтуейт предпочита хаванските пред хондураските пури?

- Престани. - Тя запуши ушите си с ръце. - Просто престани.

Робърт рязко млъкна, потривайки лицето си с трепереща ръка. Изглеждаше съкрушен.

- Господи, Ноел, какво искаш от мен? Искаш ли да падна на колене и да ти се моля?

Ноел се замисли за момент. Наистина, какво точно искаше от него? Изведнъж си даде сметка.

- Искам развод

Устните му се свиха и той се взря със съмнение в това ново, опасно същество, заело мястото на неговата някога инертна съпруга. Когато заговори, измамната ласкавост в гласа му бе изчезнала. Тонът му беше рязък и изпълнен с овладяна ярост.

- Прави каквото искаш - изръмжа той, - но не си въобразявай, че ще ти позволя да вземеш Ема. Ще се боря, Ноел, ще направя всичко възможно.

Той се надвеси застрашително над нея, лицето му беше на няколко сантиметра от нейното. Десният му клепач трепереше неудържимо и тя си помисли за Дориан Грей, чието истинско лице, скрито грижливо от чужди очи, бе чудовищно.

- Мислиш ли, че който и да е нормален съдия, би присъдил на теб попечителството над нея? На една жена, за която всички знаят, че е алкохоличка?

Ноел почувства как кръвта се отдръпва от лицето й. Той беше толкова близо до нея, че виждаше косъмчетата в ноздрите на неговия съвършен, аристократичен нос, малкия белег на брадичката му, останал от времето, когато е бил на десет и по-големият му брат неволно го ударил с хокеен стик. А очите му, бледосини, със зеници, обрамчени с черна ивица, я гледаха с пронизващия поглед на сибирско хъски. За момент тя бе сигурна, че ще я удари.

Изведнъж я прониза гняв - студен и агресивен. С огромно усилие се въздържа да не му отвърне остро, че бяха минали цели шест години, откакто не бе слагала алкохол в устата си, и едва шест месеца от момента, в който го завари в обятията на друга жена. Точно това искаше Робърт - война, за която той бе много по-добре подготвен от нея. Вместо това Ноел положи усилие да говори разумно и спокойно.

- Ти просто я използваш за да ме върнеш при себе си, но аз знам, че не би причинил подобно нещо на Ема. Ти си добър баща, Робърт. Ще имаш възможност да се виждаш с нея. Ще успеем да се разберем за това.

Известно време лицето му остана безизразно. После той сякаш изведнъж се срина вътрешно. Премигна и се олюля назад. Юмрукът, в който бе стиснал връзката ключове, бавно се разтвори. Той сведе учудено поглед към разтворената си длан. Дори от своето място Ноел можеше да види червените белези на местата, където ключовете се бяха впили в плътта му.

- Права си - каза той. - Господи, Ноел, съжалявам. Съжалявам. - Той покри лицето си с ръце и тихо зарида. Никога не го беше виждала да плаче, не по този начин, и за нейно учудване усети, че докосва леко ръката му със съчувствие. Когато вдигна глава, очите му бяха силно зачервени, а лицето му изглеждаше нещастно и изпълнено с ненавист към самия него. - Аз съм виновен за всичко. Аз развалих всичко. Имаш пълното право да ме мразиш.

- Не те мразя - опроверга го тя със стегнато гърло.

Той я погледна с онова ужасно свое празно изражение и тихо я помоли:

- Ще направиш ли нещо за мен? Само едно желание?

Тя замълча, все още изпълнена с недоверие.

- Каня те на вечеря утре. Ще направя резервация в "Стоун Мил" - продължи той бързо. - Ще поговорим за Ема, за това, какво ще бъде най-доброто за нея. Обещавам ти, това е всичко. Както каза, ние сме нейни родители - ти и аз, и това никога няма да се промени.

Ноел се поколеба. Тя знаеше, че той наистина обича Ема. И ако беше толкова искрен, колкото изглеждаше, тя бе длъжна да приеме поканата заради дъщеря си. В същото време обаче един глас й нашепваше, че това е капан. Не биваше да се оставя да падне в него.

Но това е глупаво, помисли си тя. Какво лошо можеше да й се случи, докато вечеря с един цивилизован, зрял човек? Щяха да бъдат на обществено място и ако усетеше опасност, винаги можеше да си тръгне. Освен това Робърт беше достатъчно умен, за да рискува да направи сцена.

"Точно затова са адвокатите - настояваше гласът. - Наистина ли вярваш, че той ще ти даде това, което искаш?"

Може би не вярваше. Но беше прекалено рано да намесват адвокати. Какво щеше да й стане, ако поне го изслуша? Тя потърси върху лицето му някакъв издайнически знак, че се опитва да я измами. Но единственото, което откри, бе неподправена, откровена молба.

Въпреки това Ноел прие неохотно.

- Ще видя, дали леля Триш ще се съгласи да гледа Ема. Баба все още не се е възстановила достатъчно, за да помоля нея.

Робърт се усмихна.

- Ще мина да те взема към седем часа, става ли?

- Не, ще се видим направо там. - Ако бъдеше със собствената си кола, поне щеше да може да избяга." Тази мисъл обаче не успя да потисне безпокойството й.

"Стоун Мил" се намираше на шосе номер 30, на около осем километра северно от града, и това бе мястото, където Робърт я бе завел на първата им среща. През изминалите години те често го бяха посещавали и макар че Ноел предпочиташе кухнята там пред храната в местния клуб, смяташе и двете места за еднакво превзети. Когато спря на големия паркинг, тя забеляза, че, както обикновено, той е пълен с луксозни коли последен модел, чиито емблеми блестяха като множество миниатюрни трофеи на ярката светлина, идваща от декоративната лампа над разположения навътре вход на ресторанта.

Когато влезе в преддверието, до нея достигна неясният шум от разговорите на посетителите. Тя огледа грубите каменни стени и ниския таван, осветен от свещи, и кимна на една възрастна двойка, настанена на маса в основната част на ресторанта - пълен сивокос мъж и неговата също толкова пълна съпруга. Познаваше ги отнякъде, но не можеше да си спомни откъде. Робърт би се притеснил от това, че не си спомням, помисли си тя.

Откри го седнал на една маса до прозореца. Когато я забеляза, той се изправи и тръгна към нея. Против волята си, тя за сетен път бе поразена от външния му вид. Добре скроеният тъмносив костюм подчертаваше идеално мускулестото му тяло. В кестенявата му коса играеха златисто-сребристи отблясъци, когато върху нея попаднеше лъч светлина. И Ноел не бе единствената, която го забеляза. Хората се обръщаха след него, а очите им блестяха едновременно от възхищение и завист.

За един кратък миг Ноел се почувства така, както на първата им среща - поласкана от самия факт, че е с такъв мъж. Сякаш се къпеше в неговия блясък.

Но тя знаеше нещо, което останалите не подозираха - блестящият му чар можеше внезапно да изчезне и да бъде заменен или със студено мълчание, или с поток от критики. Роклята й винаги беше или прекалено къса, или прекалено дълга. Гримът й - прекалено силен. На партитата беше или прекалено бъбрива, или недостатъчно общителна. И за бога, не можеше ли да направи нещо с косата си?

- Грант, как са ребърцата тази вечер? - Робърт спря, за да поздрави кмета Грант Айверсън, потупвайки го по рамото с фамилиарен жест, повтарящ се неизменно при срещите им.

Айверсън и тънката му като вейка русокоса съпруга Нанси се усмихнаха радостно, като включиха в поздрава си и Ноел.

- Леко недопечени, точно както ги обичам. - Кметът се захили. Беше набит мъж преминал наскоро петдесетте, с масивна челюст и усмивка, откриваща едрите му зъби, която й напомни за Страхливия лъв от "Магьосникът от Оз". Той кимна неангажиращо в нейната посока. - Ноел, радвам се да те видя отново във форма. Робърт ми разказа, че напоследък не си била добре.

- Всъщност става въпрос за баба ми...

Но той вече се бе обърнал отново към Робърт.

- Значи, излязъл си да отпразнуваш, а? Ах, ти, хитрецо! Направо удари в десетката! - заговори му той по мъжки, снижавайки глас.

Робърт скромно сви рамене.

- Възможно бе нещата да се развият и другояче.

- Да бе, друг път! - Айверсън му смигна красноречиво.

Нанси вдигна чашата си и рубиненият й маникюр проблесна на фона на няколко нюанса по-тъмното от него вино. Имаше време, когато Ноел се нуждаеше от цяла бутилка такова вино, за да издържи подобна вечер.

- За мъжа на вечерта!

Ноел се усмихна, преструвайки се, че знае за какво говорят. Явно ставаше въпрос за някаква успешна сделка. При Робърт винаги ставаше въпрос за сделки, зависещи от отношенията му с хора като Айверсън, който, нека признаем факта, не би стоял тук, или поне не в ролята си на кмет, ако не бе подкрепата на семейство Ван Дорен.

Когато седнаха на тяхната маса, Ноел погледна през прозореца към осветената от лампите на ресторанта вода, гладка като добре замислена лъжа. Виждаше отражението си в стъклото - хлътнали очи, остро, скулесто лице, обградено от облак черна коса, която сякаш се сливаше с тъмнината навън. "Господи, помогни ми да издържа това." - отправи Ноел кратка молитва.

- За какво ставаше въпрос? - попита тя, като се опитваше да придаде на лицето си приятно, неутрално изражение.

- За новата магистрала. Гласуваха за това в Олбъни, всъщност стана днес следобед. Двайсет милиона държавна субсидия, с данъчни облекчения за строежа на свързващите отсечки на местна територия. - Той се усмихна триумфално.

- Поздравления - промърмори тя. Излишно беше да го пита, за да разбере, че изходът на магистралата при Бърнс Лейк щеше да минава до търговския комплекс, който той строеше в момента.

- Тази свиня Айверсън се възнася в Рая само при мисълта за всички долари, които ще дойдат от данъците. Погледни го. - Тя долови в гласа му нотка на презрение към мъжа, когото допреди минута сърдечно бе потупал по рамото.

Ноел се питаше какво ли би казал баща й. От уважение към нея той се ограничаваше с историите, които "Реджистър" публикуваше за "Ван Дорен и синове". Но белезите на техния успех, изразяващи се в разрушаване на старинни сгради и издигане на многоетажни жилищни блокове на брега на езерото и строене на огромни търговски центрове на места, където са се простирали девствени гори, винаги го бяха вбесявали. Нейният развод щеше да му даде нужното извинение да започне да сипе огън и жупел.

Появи се сервитьорът, строен млад мъж с толкова късо подстригана руса коса, че под нея прозираше розовата кожа на скалпа му. И двамата поръчаха обичайното - диетична пепси-кола за нея, уиски и сода за Робърт.

Докато чакаха да пристигнат напитките, Робърт се пресегна през масата и взе ръката на Ноел.

- Искаше ми се да поръчам шампанско, но не е същото, когато го пия сам.

Тя се намръщи и издърпа ръката си, като се засуети със салфетката. Защо Робърт намекваше така носталгично за пиенето й? Твърде често му се бе налагало да я слага в леглото по онова време, така че едва ли си го спомняше с добро. И защо се държеше така, сякаш вчерашният разговор изобщо не се бе състоял?

Насили се да отвърне на погледа му.

- Вчера Ема ме попита още колко време ще останем при баба и аз й казах истината, че няма да се прибираме у дома.

Усмивката изчезна от лицето на Робърт. Той вдигна ножа до чинията си и започна безцелно да го изучава. Снопчета отразена светлина проблясваха върху полираната му повърхност.

- Какво каза тя?

- Боеше се, че ще се ядосаш. - Гърлото на Ноел се бе свило при спомена за объркването, изписало се по лицето на петгодишната й дъщеричка, и пълните й със сълзи сини очи.

Той й хвърли бърз поглед.

- За бога, Ноел! Ти какво очакваше? Мислеше, че ще бъда доволен от всичко това?

Тя се поколеба, преди да отговори.

- Не, разбира се. Но промяната все пак не е толкова голяма, нали? Така или иначе, ние почти не те виждахме.

- Какво намекваш?

- Нищо не намеквам.

Той я изгледа гневно, после въздъхна.

- Добре, едно на нула за теб. Зная, че напоследък не се задържах много вкъщи. Между магазина и Санди Крийк... Знаеш как е. - Той разтвори безпомощно ръце. - По дяволите, права си, трябваше да обръщам повече внимание на теб и Ем. Тогава може би нямаше да имам нужда от подобен удар, за да си спомня за онова, което наистина има значение. - Грубоватото му смирение беше отвратително в своята неискреност.

Тя се въздържа да попита колко точно от скъпоценното си време беше прекарвал с Джанин и се задоволи да каже хладно:

- Защо не се придържаме към първоначалната уговорка да говорим за Ема.

Той се облегна назад, разбрал, че тя не си пада по сцените, характерни за излъчваните по "Холмарк" филми.

- Какво имаш предвид?

- Как ти звучи две вечери в седмицата и всеки втори уикенд?

- Звучи превъзходно. За теб. - Робърт оголи зъби в мрачна усмивка.

Ноел потръпна. Кръвта се смрази в жилите й. Когато напитките пристигнаха, тя не се реши да вземе студената чаша. Събра кураж и продължи:

- Сигурна съм, че в някой момент ще се наложи да обсъдим нещата с адвокат. Просто си мислех, че за момента...

Сведе очи към свещта, трепкаща в рубиненочервения, стъклен свещник. Незнайно защо й напомни за времето, когато бе малко момиченце и се молеше в църквата. Молитвата й винаги беше една и съща - майка й да я завива всяка вечер, когато заспива, а не само в редките моменти, когато си беше вкъщи. При нея и Ема нещата бяха различни. Ноел почувства почти физическа болка при мисълта да се раздели с дъщеря си дори само за една нощ.

- Имаш право за адвокатите. Още е прекалено рано да ги намесваме. Така че за момента май нямам голям избор. Ако имам някакъв шанс да те върна при себе си, ще трябва да го използвам. - Изражението му беше спокойно и замислено. Явно изглеждаше изненадана, тъй като той се засмя тъжно. - Страхуваше се, че ще направя сцена, така ли? Наистина, скъпа, би трябвало да ме познаваш по-добре.

- Нека просто кажем, че си свикнал да получаваш това, което искаш. - Това не беше обида, Робърт се гордееше от този факт.

- Не смятам да бягам от отговорност по отношение на теб или на дъщеря ми. - Той вдигна чашата с уиски до устните си и я погледна над ръба.

Тя почувства как лицето и вратът й пламват. Парите бяха чувствителна тема за нея, тъй като нямаше никакви собствени средства. Понякога Ноел си мислеше, че най-щастливият период от живота й бе като момиче, когато работеше през летните ваканции в "Реджистър". Но каква беше ползата от големите надежди за журналистическа кариера, когато всичко, с което можеше да се похвали, бяха няколко статии на хонорар, публикувани в списания, за които никой не бе чувал?

- Винаги си бил щедър. - Това поне беше истина.

- Ти си майка на детето ми. Нищо не може да промени този факт. - Той взе менюто. - Ще поръчаме ли сега... или първо ще провериш какво прави Ема?

Тя се поколеба, не знаеше какво да отговори. Дали това не беше някакъв вид тест? Ядоса се при мисълта, че майчинските й способности се поставят под въпрос. От друга страна обаче Робърт бе свикнал с факта, че е прекалено грижовна - вероятно защото тя самата бе пренебрегвана от майка си.

- Леля Триш се грижи за нея - каза тя. - Сигурна съм, че всичко е наред.

- Аз също мисля така.

Но семето на съмнението вече бе посято и след няколко минути Ноел вече бе започнала да се безпокои.

- Все пак, няма нищо лошо в това да проверя. Ще позвъня набързо да й кажа лека нощ.

Тя се извини и стана, но когато се обади вкъщи, телефона вдигна баба й. Докладва, че Триш и Ема са в разгара на игра на карти. Разбира се, Ема щеше да пропусне часа си за лягане, но леля Триш си беше такава. Ноел не можа да сдържи усмивката си. В някои отношения леля й беше по-голямо дете и от Ема.

Когато се върна на масата, Робърт вече пиеше второто си уиски със сода. Тя все още не беше докосвала пепси-колата си и взе чашата.

- Трябваше да си спестя жетона. - Ноел се усмихна, отпивайки от чашата си. - Ема беше прекалено заета, за да дойде до телефона. Изглежда, че леля ми се е заела да я превърне в професионален картоиграч.

- Тя е умно дете.

- Дори прекалено умно понякога. - Ноел си спомни как когато Ема бе само на три, успя да намери начин да се покатери до кухненския рафт, на който стояха бурканите със сладко - беше отворила вратичката на фурната, за да я използва като стъпало. - Точно в момента, на баба й е малко трудно да се справя с нея.

- Доколкото познавам баба ти, тя никога няма да го признае. - Робърт се усмихна. - Което ми напомня... Какво всъщност казва добрият чичко доктор за нея?

Тя се подразни леко от тона, с който той спомена Ханк Рейнолдс - сякаш местният лекар бе незначителна личност.

- Възстановяването й върви добре. - Тя не му беше казала за решението на баба й да прекрати лечението си. Той не би разбрал..., а и вероятно не го интересуваше особено.

Няколко минути по късно друг сервитьор, мъж на средна възраст, с жълтеникаво лице и претенциозна прическа, се появи за да вземе поръчката им. Когато Ноел погледна в менюто, на приглушената светлина буквите заплуваха пред очите й. Тя премигна, опитвайки се да фокусира написаното. Изведнъж се почувства замаяна, сякаш бе пияна. Внезапно я обзе паника, като закъсняла реакция от годините, когато вечерните излизания не бяха нищо повече от извинение да се напие.

- Скъпа, добре ли си? - Лицето на Робърт изплува наблизо.

- "Дъждовно" добре. - Един от любимите изрази на баба й, който й хрумна изневиделица. Та какво му беше хубавото на дъжда? Беше студен и разваляше всичко. От него косата й се къдреше на ситни вълнички. Тя започна да се кикоти неудържимо, прикривайки устата си с ръка.

Робърт я гледаше със същото търпеливо, многострадално изражение, което тя помнеше от едно време, но имаше и нещо ново - нещо, което тя не можеше точно да определи. Несъзнателно потърка ръката си, припомняйки си стоманената му хватка над лакътя, с която хиляди пъти я бе измъквал от ресторанти и партита, усмихвайки се и разговаряйки непринудено, сякаш нищо особено не се е случило.

- Сигурна ли си? Изглеждаш пребледняла.

Помещението се завъртя пред очите й. Трябваше да се вкопчи в масата, за да не се свлече на пода. - Може би съм яла нещо развалено. - Обядът обаче беше преди доста време, а след това не беше слагала нищо в уста.

- Или е това, или някакъв вирус. Половината ми персонал е болен от грип. - Той сложи ръката си върху нейната и този път тя не се отдръпна. Стените се носеха около нея бавно и успокоително, като детска въртележка. - Хайде, ще те закарам у дома. Ще успееш ли да стигнеш до колата?

- Да, мисля, че да. - Но когато се изправи, подът се завъртя под краката й и тя приседна отново. Наведе се и прошепна остро: - Робърт, какво става? Какво ми е?

- Ще се оправиш. Просто трябва да те отведем вкъщи, това е всичко.

Тя кимна. Главата й се олюля като балон, вързан с конец. Хрумна й, че е чувала тези думи и преди. Точно така й казваше Робърт, когато бе прекалено пияна, за да се справи сама. Но все пак сега не беше пила и капка алкохол.

"Той е сипал нещо в питието ми. Точно така е станало."

В едно ъгълче на съзнанието й зазвъняха алармени звънчета. Тя отвори уста, за да извика за помощ, но вече беше късно. Стаята като че ли се затваряше над нея. Светлината избледняваше, оставяйки след себе си само кадифена сивота, накъсвана от дребни, блещукащи звезди. Последното нещо, което видя, преди да се свлече от стола си, беше до болка познатия израз на отвращение върху жълтеникавото лице на келнера.