Тайните на извънземната археология

Дейвид Хатчър Чайлдрес

Първа глава. Загадъчната Луна

"Колкото повече изучавате Луната, толкова повече ще започнете да се убеждавате, че тя е едно небесно тяло на загадката - огромен блестящ циклоп, обикалящ около Земята, сякаш небето иска да държи под око човешките дела"

Франк Едуардс

Добре дошли в изумителния свят на извънземната археология! Защо "извънземна"? Защото е посветена на неща, които се намират не на Земята, а на другите планети и небесни тела около нас. И "археология", защото се занимава с артефакти. При това с артефакти толкова стари и до такава степен не на мястото си, че самото им съществуване заплашва всяка религиозна и научна догма, прегърната от съвременния човек.

Готов ли е светът за пирамидите, обелиските, "стартовите площадки", огромните стени, гигантските статуи и блестящите НЛО, фотографирани от НАСА и руските космически сонди през последните три десетилетия? Биха ли имали нашите правителства някаква причина да пазят в тайна тези открития, ако са наистина автентични? Ще предпочетат ли да отвличат вниманието от тях, или ще изпратят още космически сонди към местата на откритията, за да ги проучат по-добре? Може би и двете.

Преди нашата космическа програма да насочи изкуствените си очи към Луната, през десетилетията и дори вековете на т. нар. телескопичен период на селенологията, мнозина изтъкнати наблюдатели от Земята са забелязвали странни неща върху нашия спътник - необясними светлини и проблясъци, неочаквани промени и внезапна поява на структури. Астрономите смятали, че Луната е безжизнена, без атмосфера и ветрове и затова - лишена от ерозия. С две думи, неизменно небесно тяло. Но въпреки това с нея несъмнено са ставали множество промени.

Така например през 1843 г. Йохан Шрьотер описал необясними промени в един кратер с диаметър 10 km, наречен Линей. Немският астроном съставил стотици карти на лунната повърхност. След наблюдения, продължили почти един човешки живот, кратерът Линей постепенно изчезнал. Днес той е само едно мъничко ярко петънце с малка дълбочина - плитка яма, заобиколена от белезникави наслагвания. Какво се е случило? Никой не може да каже със сигурност.

Интересно е да се отбележи, че фотографиите на НАСА, направени от "Аполо 15", разкриват, че в наши дни Линей представлява малък кратер (с диаметър около 2,4 km). Загадката какво точно са наблюдавали астрономите, си остава загадка.

Възможно ли е компетентният астроном да е направил грешка? Самият Шрьотер вярвал, че на Луната съществува разумен живот и приписал промените на "индустриалните дейности на селенитите".

Макар че съвременниците на Шрьотер не пропуснали яростно да оспорят прибързаното му заключение, че Луната е населена от разумни същества, по онова време - за разлика от днес - мнозина учени наистина са смятали, че на Луната има живот.

В коментарите си по отношение на тези необясними промени и схващанията на Шрьотер великият английски астроном Х. П. Уилкинс прави следната изненадваща забележка:

"Не можем да се съгласим с подобно становище, тъй като при отсъствието на годен за дишане въздух е невъзможно да приемем съществуването на селенити, още по-малко - тяхна дейност, била тя индустриална или друга. Но също толкова трудно е подобни явления да се припишат на естествени процеси."

Остават и някои още по-големи загадки. Част от наблюдаваните обекти не променят толкова физическите си характеристики, колкото цветовете и нюансите на повърхността си. Съществуват кратери, които сменят цветовете си по много странен начин. Върху дъната им може да се забележи нещо, което напомня на истински зелен килим! (H. P. Wilkins, Our Moon, Frederick Muller, Ltd., 1954, с. 130).

Още по-поразителни били наблюденията на сънародника и колегата на Шрьотер Грюйтхюйзен, който бил убеден, че големите пукнатини върху лунната повърхност са всъщност канали и пътища. Както отбелязва хапливо Уилкинс, "Това наблюдение било направено малко преди да бъдат построени първите железопътни линии. В противен случай сигурно щеше да се твърди, че са релси" (Our Moon, с. 57).

Други изтъкнати астрономи също правели странни наблюдения. През нощта на 6 юли 1954 г. Франк Холстед, бивш уредник в обсерваторията "Дарлинг" в Минесота, наблюдавал заедно с асистента си и с още шестнадесет посетители права черна линия в кратера Пиколомини - на място, където тя не е била забелязвана никога дотогава. Малко по-късно линията изчезнала, но не и преди откритието да бъде потвърдено от други астрономи.

Но преди да задълбаем по-дълбоко в лунните структури, нека хвърлим един поглед върху мистериите, обгръщащи нашия спътник.

Загадката за произхода на Луната

Учените предлагат три основни теории, мъчещи се да обяснят присъствието на Луната така близо до нашата планета. И трите са поставени под сериозно съмнение, като най-малко вероятната от тях, появила се след мисиите "Аполо", се превърна в най-предпочитаната. Според една от теориите, Луната е възникнала от същия облак космически прах и газове, от който е била образувана и Земята преди около 4,6 милиарда години. Втората теория предполага, че Луната е рожба на Земята и вероятно се е откъснала от Тихоокеанския басейн. Събраните от програмата "Аполо" данни показват, че по строеж двете небесни тела силно се различават едно от друго. Ето защо в последно време учените са склонни да приемат третата теория - че Луната е била "пленена" от земното гравитационно поле и задържана в орбита преди много хилядолетия. Противниците на тази теория изтъкват невероятно сложната небесна механика, необходима за подобно пленяване. Всички теории подлежат на критики и нито една от тях не е достатъчно убедителна. Най-добре обобщава това д-р Робин Брет от НАСА: "Много по-лесно е да се обясни липсата, отколкото присъствието на Луната."

Загадката за възрастта на Луната

Колкото и невероятно да звучи, над 99 % от събраните и подложени на анализ лунните проби се оказват по-стари от 90 % от най-старите скали, които могат да се открият на Земята. Първият камък, взет от Нийл Армстронг след кацането в Морето на спокойствието, се оказал на възраст над 3,6 милиарда години. Другите скали се оказали още по-стари - 4,3, 4,5, 4,6, а една - на цели 5,3 милиарда години! Най-старите скали на Земята са на около 3,7 милиарда години, а районът, от който произлизат лунните проби, се смятал от учените за един от най-младите на Луната! Въз основа на тези данни някои учени стигат до заключението, че Луната се е образувала сред звездите много преди раждането на нашето Слънце.

Загадката как лунната почва може да бъде по-стара от лунните скали

Мистерията с възрастта на Луната станала още по-объркана, когато се оказало, че скалите, събрани в Морето на спокойствието, са по-млади от почвата, върху която лежали. Анализът показал, че почвата е най-малко един милиард години по-възрастна. Това изглежда невъзможно, тъй като се приема, че почвата представлява всъщност натрошени на прах скали. Химичният анализ обаче показва, че лунната почва не се е образувала от скалите, а се е взела отнякъде другаде.

Загадката защо Луната "звъни" като куха сфера, когато бъде ударена от масивно тяло

По време на мисиите "Аполо" върху твърдата повърхност на Луната са били изхвърляни вече ненужните спускателни модули и степени на ракети. Всеки път, както съобщава НАСА, това карало Луната да "звъни като гонг или камбана". По време на полета на "Аполо 12" кънтенето продължавало от около час до цели четири часа. НАСА не е склонна да изкаже официално предположението, че Луната може всъщност да е куха, но подобен странен ефект едва ли е в състояние да се обясни по друг начин.

Загадката на тайнствените лунни морета

Тъмните райони на Луната са известни като морета (както изглеждали на първите астрономи). Някои от тях образуват позната фигура на "лунния човек" и колкото и да е странно, са разположени почти само върху обърнатата към Земята страна на Луната. Астронавтите установили, че е изключително трудно да вкарат сонди в повърхността на тези тъмни равнинни райони. Пробите изобилствали с редки метали и химични елементи като титан, цирконий, итрий и берилий. Това смаяло учените, защото за стопяването и смесването на тези елементи с околните скали се изисквало наличието на огромни температури - около 2500оС.

Загадката на неръждаемото желязо, открито на Луната

Пробите, донесени на Земята от съветските и американските космически сонди, съдържат също така частици от чисто желязо. Съветските учени обявиха, че чистото желязо, събрано от дистанционно управляемата сонда "Зонд 20", не се е окислило дори след неколкогодишния му престой на Земята. Неподатливо на ръжда желязо е нещо нечувано за научния свят (въпреки че в Ню Делхи в Индия има железен стълб с неизвестна възраст, който не ръждясва; никой не знае защо).

Загадката на високата радиоактивност на Луната

Оказало се, че горните 13 km от лунната кора са изненадващо силно радиоактивни. Когато астронавтите от "Аполо 15" направили измервания на температурата, получили необичайно високи показатели - това показвало, че потокът на топлина в района на Апенинската верига бил много силен. Един от експертите даже признава: "Когато видяхме показателите, си казахме - Господи, та това място ще се разтопи всеки момент!" Точно тук е загадката. Лунното ядро далеч не е горещо, а напротив, студено (всъщност, както се предполага, Луната е куха сфера). Количеството радиоактивни материали на повърхността е не само "объркващо голямо", но и направо необяснимо. Откъде са се взели всички тези горещи радиоактивни метали (уран, торий и калий)? И ако са от лунните недра (което не е особено вероятно), как така са се озовали на повърхността?

Загадката на огромните облаци от водни пари над сухата Луна

Малобройните разходки по повърхността на Луната потвърдили, че тя е един изключително сух свят. Един от лунните експерти дори твърди, че тя е "един милион пъти по-суха от пустинята Гоби". Първите мисии на програмата "Аполо" не открили и най-малък признак за наличието на вода. Но след полета на "Аполо 15" експертите на НАСА били направо вцепенени от изненада, когато на повърхността бил регистриран огромен облак от водни пари с площ около 260 km2. Със зачервени лица учените предположили, че два малки резервоара, оставени от по-ранна експедиция, някак са успели да се спукат. Но те не биха успели да създадат облак с подобни размери. Урината на астронавтите, изхвърляна в лунното небе, също не би могла да бъде причина за него. Според НАСА водните пари по всяка вероятност излизат от недрата на нашия спътник. Както се твърди, астрономите в продължение на много години са наблюдавали мъгли, облаци и промени по повърхността. Така например през миналия век шестима наблюдатели твърдели, че са забелязали мъгла, която се стелела по дъното на кратера Платон. Облаците са нещо изключително странно, тъй като предполагаемата ниска гравитация на Луната (една шеста от земната, както твърдят учените и НАСА) не би могла да задържи никаква атмосфера.

Загадката на подобната на стъкло лунна повърхност

Изследователите на Луната установили, че голяма част от повърхността й е покрита със стъкловиден гланц, подсказващ, че е била излагана на високи температури с неизвестен произход. Както отбелязва един учен, Луната е "застлана със стъкло". Анализът на експертите сочи, че покритието не е в резултат на сблъсъци с метеорити. Според едно от предложените обяснения Луната е била обгорена от невероятно силно слънчево изригване преди около 30 000 години. Учените забелязали, че стъкловидната маса не се различава много от онази, която създават атомните бомби (високата радиоактивност също би могла да се разглежда в светлината на тази теория).

Загадката на странния лунен магнетизъм

Според първите измервания Луната има много слабо или никакво магнитно поле. По-късно обаче анализът показал, че лунните скали са силно намагнетизирани. Това направо шокирало учените, които винаги приемали, че камъните дават "някои много странни магнитни показатели..., които са съвсем неочаквани". НАСА не е в състояние да обясни откъде се е появило това магнитно поле.

Загадката на тайнствените "маскони" във вътрешността на Луната

През 1968 г. данните от лунните спътници за първи път регистрирали наличието на масивни концентрации (маскони) под повърхността на кръглите морета. НАСА дори оповестила, че гравитационните изкривявания, породени от тях, били толкова изявени, че влияели върху скоростта и траекторията на прелитащите отгоре космически апарати и така разкривали наличието на скрити структури, независимо какви са те. Учените изчислили, че те представляват огромни концентрации на тежка материя, съсредоточена подобно на леща под кръглите морета. Както отбелязва един учен, "очевидно никой не може да им даде приемливо обяснение".

Загадката за липсата на прах на Луната

Ако възрастта на Луната се измерва в милиарди години, тогава според някои учени върху повърхността й би трябвало да има слой пласт с дебелина над 55 m! Британският учен Ричард Милтън отбелязва в своя бестселър "Фактите от живота", че в лунната (и земната) атмосфера от Космоса непрекъснато проникват частици космически прах и микрометеорити, които достигат повърхността. Както споменава Милтън, "Ханс Петерсън от Океанографския институт в Гьотеборг измерил количеството попадаща на Земята космическа материя и установил, че то е приблизително константно и се равнява на около 14 милиона тона годишно.

Изводите от това откритие са повече от ясни. Изправени сме пред процес, който е съвкупност от различни по-малки събития, който не е свързан с някакво странично действие и чийто стряскащи мащаби в сегашния контекст са неуместни. Неуместни, защото прахът, за който става дума, не съществува."

Милтън отбелязва, че ако възрастта на Земята е 4,5 милиарда години, то върху повърхността й би трябвало да са се натрупали около 63 квадрилиона (63х1015) тона прах. Площта на Земята е около 5,109667х1018 m2, а плътността на слегналия се прах е около 2240 kg на m3. Тези числа сочат, че в атмосферата е попаднало достатъчно количество прах, за да се натрупа пласт с дебелина около 55 m.

Както казва Милтън, "Проблемът с праха засяга не само Земята, но и Луната, за която ортодоксалните учени смятат, че е също на милиарди години. Преди кацането на първите астронавти от "Аполо 11" през 1969 г. някои лунни геолози се опасяваха, че прахообразният слой на лунната повърхност (останал незасегнат от движенията в атмосферата или от океани) може да се окаже толкова дебел, че просто да погълне модула. В крайна сметка стана така, че Нийл Армстронг направи своя "гигантски скок" само в някакви си 2-3 cm прах - количество, което се натрупва в продължение на хиляди, а не на милиарди години."

Светлини, облаци, материални структури и мистериозни ивици и линии са разпалвали въображението и са давали поводи за най-различни хипотези и предположения в продължение на стотици години. Кратерът Платон - голямо формирование на "северния" връх на Луната - е едно от местата, където често са били забелязвани куполи, линии и светлини. Астрономът Джаксън Карл е автор на една статия, излязла в брой 14 (1955) на Sky and Telescope (14:221-223), относно онова, което той нарича "Трите загадки на Платон".

Трите загадки на Платон

Джаксън Карл

През изминалото столетие Платон - "Голямото черно езеро" в североизточния край на лунните Алпи, недалеч от Морето на дъждовете - е може би най-интензивно наблюдаваната формация на Луната. Мнозина, които са изучавали огромната оградена равнина, не са склонни да приемат общоприетото схващане, че Луната е един мъртъв свят, на който никога нищо не се случва. Оказва се, че неясните детайли върху тъмното дъно на Платон претърпяват промени, които според мнозина опитни селенографи не могат да се обяснят с променливото осветление и либрацията*.

* Движението на Луната, което позволява от Земята да се наблюдават около 59 % от повърхността й. - Б. пр.

Диаметърът на Платон е около 100 km. Стените му се извисяват на височина между 900 и 1500 m над дъното, а някои върхове достигат до 2250 m.

Ако наблюдавате Голямото черно езеро по времето, когато там изгрява Слънцето (около ден и половина след първата четвърт), ще останете поразени от необичайната назъбеност на западния венец, ясно забележима от сянката, която той хвърля върху дъното. При разположеното ниско над хоризонта слънце дори и най-малките възвишения хвърлят дълги сенки, които дават преувеличена представа за височината на венеца.

С помощта на телескоп можем да видим как сянката от западните възвишения се простира през стокилометровото дъно като назъбен контур, а по-голямата част от вътрешността на кратера е скрита от кадифен мрак, неразличим в дрезгавината на утрото. Сенките се движат пред очите ни с изненадваща бързина. Само един час по-късно източната половина на равнината вече е изложена на слънчевите лъчи с изключение на една подобна на игла черна сянка, която продължава да пресича целия кратер. Наблюдавайте внимателно как тази сянка бързо се оттегля на запад пред изгряващото слънце. Забелязвате ли промяна на контура й? Става ли по-широка или по-тясна? През цялото ли време прилича на извита кука?

Тази сянка се хвърля от масивна неподвижна планина и могат да се променят само издигащото се слънце и естеството на повърхността, върху която пада. Точно тук се сблъскваме с една от загадките на Платон, които ще разгледаме.

Втората загадка на Платон. Зелени петна и области с други цветове върху дъното на кратера

Описанията на дъното на кратера са изненадващо различни. През 1892-93 г. Уилям Х. Пикъринг провел задълбочени наблюдения на Платон от Харвардската обсерватория в Арекипа, Перу. Резултатите от наблюденията, публикувани в том 32 на харвардските "Анали", описват дъното на Платон като "силно конвексни изпъкнали" - много повече от нормалната сферична крива на Луната. Наблюдателят също така съобщава за неравности и склонове по дъното.

Снимката от Маунт Уилсън... е една от най-добрите, правени някога на Платон. Освен петте миниатюрни кратера, на нея могат да се видят разнообразни светли и тъмни петна с неправилна форма. Светлият клиновиден район в горната дясна част на дъното е "секторът". При увеличение на негатива се виждат серии успоредни светли и тъмни райони, започващи от горната част на венеца и продължаващи по дъното. Приличат на планински била, прекъсвани от падини, които се простират от южния венец на север към централната част на вътрешността. На няколко пъти аз самият съм наблюдавал подобни явления. Същото се отнася и за други аматьори, сред които Дейвид Баркрофт и Т. Е. Хоу, на чиято карта на Платон (излязла в The Strolling Astronomer, февруари 1952) се вижда хребет върху дъното на кратера, малко по на юг от центъра. Същият този хребет е една от двете характеристики на дъното, споменати в бележките на Баркрофт.

Аз съм забелязвал на два пъти тъмни овални петна малко след изгрев слънце, които не след дълго изчезваха. В други случаи при същите условия и осветление тези петна не се появяваха.

На 3 април 1952 г. Х. П. Уилкинс и Патрик Мур наблюдавали Платон с осемдесет и три сантиметров рефракторен телескоп. Мур съобщава, че "дъното или платото изглежда забележително еднообразно и равно", но в съпътстващия чертеж, който той прави същата нощ, личат известни детайли. По подобен начин в книгата си "Лунен пътеводител" Мур описва Платон - според наблюденията си от онази нощ - като "може би най-равното място на Луната".

При чертежа на д-р Уилкинс сянката на западната стена се простира през една пета от дъното на кратера. Дългата сянка на южния връх продължава по-далеч на изток и е изкривена в южна посока. Дали това странно изкривяване се дължи на някакво странно образувание по венеца или на неравната повърхност? В продължение на няколко изгрева безрезултатно търсех тази изкривена сянка, но неуспехът ми може да означава, че за появата й е необходимо определено съчетание на либрацията и посоката на слънчевите лъчи. Каква е вътрешността на Платон - равна, конвексна, (изпъкнала) хълмиста или неравномерна? Или може би се променя? Не зная.

При подходящи условия можем да забележим някои от малките и трудни за различаване миниатюрни кратери, разпръснати по тъмното дъно. Именно в очевидно променливата видимост и относителната големина на тези трудно уловими формирования през годините се състои втората загадка на Голямото черно езеро.

От началото на интензивното изучаване на Платон, положено от британският селенограф У. Р. Бърт и сътрудниците му през 1869 г. досега са документирани и картографирани около 80 миниатюрни кратера и петна. Те никога не са били виждани от един и същ наблюдател или в къс отрязък от време. Някои от петната, които отначало се различавали ясно, очевидно са изчезвали - само за да се появят години по-късно и да бъдат обявени за новооткрити.

Минутните маркировки, според книгата на Е. Нейсън "Луната" (1876), включват 10 малките кратера, шест съмнителни малки кратера и 20 петна, които не приличат на кратери. В научния труд "Луната" на Т. Г. Елджър (1895) се твърди, че на същото място съществуват 40 или повече петна. "Това са изключително деликатни обекти, чиято видимост варира по начин, който очевидно е независим от либрацията или ъгъла на слънчевите лъчи."

Пикъринг картографирал 71 малки кратера и петна, открити от него и от по-ранните наблюдатели, но самият той никога не е бил в състояние да наблюдава повече от 39 от тях. В бележките си отбелязва, че някои от по-големите кратери понякога изчезват.

Т. Л Макдоналд прави интересно сравнение на три карти на петната на Платон - две на д-р Уилкинс за периодите 1936-39 и 1941-42 и една независима карта на Уолтър Х. Хаас за 1935-40 г. В юлското издание на Журнала на Британската астрономическа асоциация от 1943 г. Макдоналд отбелязва, че двете карти от първия период определено са сравними една с друга, докато втората карта на Уилкинс се различава от тях. Предпазливото му заключение гласи: "Очевидно имаме работа с променливи величини."

През 1950 г. д-р Уилкинс все още не е взел определено становище по отношение на загадката на изчезващите кратери и заявил, че наблюдаваните вариации могат да се дължат на либрацията и лошата видимост, но че възможността от наличие на истински промени трябва да се провери с бъдещи наблюдения.

Най-новият, но със сигурност не и последен коментар, се съдържа в книгата на Мур: "Разполагаме с достатъчно убедителни данни, за да приемем наличието на определена активност по дъното на Платон."

Третата загадка на Платон. Появяващите се и изчезващи куполи

Третата загадка на Платон може да се изправи срещу нас по всяко време без никакво предупреждение. Представете си, че сте наблюдавали кратера в продължение на няколко месеца. Половин дузина от най-подозрителните миниатюрни кратери и петна са ви станали познати и ги виждате почти винаги, освен когато лошата видимост превръща дъното в трептящо и безформено петно. И една нощ, когато Луната е високо в безоблачното небе, вие сплитате пръсти, промърморвате молитва и насочвате с трепет телескопа си към нашия спътник с надеждата тази нощ да успеете ясно да видите и най-малките подробности на възвишенията Барлоу*.

* Хълмист участък в северната част на Морето на спокойствието, недалеч от мястото на кацане на "Аполо 17". - Б. пр.

Ако сте като мен, сигурно ще се доближавате постепенно към Платон, оставяйки го да бъде кулминация в наблюденията ви на другите формации. Може би точно в момента кратерът Коперник се появява от затъмнената част. Той е особено подходящ за фино фокусиране, докато изучавате терасите му и централните възвишения. За да тествате видимостта, насочете се на запад към веригата от малки кратери, които ще изпъкнат ясно в обектива ви. След това продължете нататък към Архимед и Аристил. Оттам - на север към назъбените Алпи и се отклонете настрани към Алпийската долина. Може би тъкмо днес ще успеете да определите най-сетне дали тъмното петно, непосредствено до южния отвесен склон, е кратер или скално свлачище. Прилича на кратер - прекалено кръгло е. Отново проверявате видимостта върху малките кратери точно на юг от Платон - с малко допълнително фокусиране ги виждате съвсем ясно. Нощта е чудесна за наблюдения.

Сега се обръщате към самия Платон. Гледате го, взирате се отново и отново и не виждате нищо! Да, стените са очертани до най-малкия детайл, свлачището на изток се вижда превъзходно. Но дъното изглежда гладко, равно и лишено от всякакви детайли - може би с изключение единствено на слабото проблясване там, където знаете, че би трябвало да се намира сравнително по-издигнатият централен малък кратер. Не виждате нищо, но именно това нищо е нещото, което е озадачавало наблюдателите в продължение на цяло столетие - пълната липса на детайли по дъното, когато те би трябвало да се виждат съвсем ясно.

В миналото умовете на астрономите често са се вълнували от въпроси дали на Луната има или не облаци, водни пари, замръзнала вода, подземни потоци и дори реки. Това продължава и до ден днешен. Мнозина съвременни автори, в това число и контактьорите, които твърдят, че са пребивавали на Луната, са на мнение, че тя притежава рядка атмосфера и в иначе сухата й среда може да се срещнат вода и дори малко облаци.

Британският астроном Х. К. Юри публикува статия по въпроса дали е възможно да съществува вода на Луната през 1967 г. в научното списание Nature (216:1094-1095, 1967).

Вода на Луната

Х. К. Юри

През последното десетилетие оживено се обсъждаше възможността на Луната да е имало вода в определено време - както в течно, така и в твърдо състояние, под повърхността и на нея. Проблемът бе дискутиран многократно на многобройни научни конференции и на него се гледаше предимно с подчертан скептицизъм. Данните, подкрепящи подобно становище, напоследък станаха повече от сигурни. Всъщност няма отделна специална публикация, в която да се посочат доказателствата на снимките от "Орбитър" 4 и 5. Тъй като мнозина не са запознати с тези данни и предполагат, че ефектите са причинени от други течности - лава, прах, газове, а защо не и водка, - ще ги разгледаме накратко в настоящата статия.

Голд отбелязва, че няма причина да вярваме, че всички гладки райони в кратерите и между тях са причинени от лава, изригваща от недрата на Луната. Според него материалът, който запълва кратерите и моретата, е прах, получен от процеса на ерозия. Поради липсата на прашни речни долини аз не приех това схващане и предположих, че прахът е бил пренесен в по-ниските райони при по-големи сблъсъци и от краткотрайни валежи, след което водата е изчезнала в Космоса или под повърхността. Според Гилвари в продължение на милиарди години на Луната е имало големи океани. Въпреки че наблюденията му са основателни, за съжаление големият период, предположен от него, без наличието на значителни речни долини, доведе до отхвърлянето на идеите му. Голд и Копал излязоха с предположението, че водата се е освободила от лунните недра и е образувала области на вечна замръзналост, подобни на онези, които съществуват в полярните райони на Земята. Сафронов и Рускол възразяват, че водата не би могла да се освободи бавно от лунните недра и да образува океани, защото скоростта на изтичане на водата би трябвало да бъде толкова висока, че би трябвало да се образува съвсем тънка водна атмосфера. Това заключение е вярно и източниците на вода на повърхността, които бяха предложени от авторите, са от катастрофичен произход - т.е., дегазация на лунната повърхност при сблъсъка на Луната с големи космически обекти, голямо изригване от Земята по време на образуването й, челен сблъсък с комета и т.н. Аз изказах предположението, че подобните на езера райони в близост до и в стените на Алфонсо наистина са причинени от вода (вж. изображенията им на Табло III в статията за Луната в "Енциклопедия Британика"). Голд е на мнение, че голямата централна маса в Алпетрагий е всъщност пинго (В районите на вечната замръзналост - в северните части на Канада и Сибир - подпочвената вода образува големи конуси от лед, покрит с лунна почва. Те често наподобяват малки вулкани със стръмни склонове и падина на върха, подобна на вулканичен кратер. В някои случаи ледът се разтопява и оставя кратер, който много прилича на лунните кратери, но с много по-малък диаметър.).

Въглеродните хондрити може да имат лунен произход, особено тези от тип 1. При тях личи, че някога са били потопени във вода и че на лунната повърхност със сигурност в миналото е съществувала вода в течно състояние.

Данни за наличието на вода на Луната

Долината на Шрьотер, западно от Аристарх, е известна от края на XVIII в., но наблюденията от Земята не могат да установят произхода й. Снимките на "Орбитър" 4 и 5 я показват с големи детайли, както и множество съседни долини. Долината на Шрьотер започва в един планински район с разширена част, известна като "Главата на кобрата", и се простира приблизително в западна посока към равния морски район. В най-широката си част достига около 8 km и е дълбока около 600 или 700 m. Северно от Аристарх и Принц могат да се открият и други по-малки долини с "глави на кобри". В някои случаи има и разклонения, но най-често не се наблюдават притоци и делти. Вероятно съществуват малки наслагвания в краищата от страната на моретата, но те са прекалено малки, за да се сметнат за ерозирали материали от долините. Южно от Аристарх и северно от Марий се намира едно русло, простиращо се в протежение на повече от 160 km по изключително гладката морска повърхност. То постепенно и равномерно намалява по ширина от югоизток към северозапад, където излиза извън очертанията на снимката, с която разполагам ("Орбитър 4", кадър 150, висока разделителна способност). Недалеч от по-големия край руслото е широко около 900 m и очевидно достига до нула в другия край. Коритото е много извито и не е възможно да представлява физическа фрактура. Няма разклонения. Подобни корита могат да се открият на много места - например в и недалеч от Алпийската долина, както и другаде. Изглежда те са характерни за цялата Луна.

Но защо няма наноси в един от краищата им, нито пък разклонения (с изключение на единични случаи по отношение на последните)? Стените им, изглежда, са се формирали при свличане, а северно от Кригер съществуват редица кратери, които, изглежда, се намират в начален етап на такова свличане. Би трябвало под повърхността да е текла вода, която да е образувала тунел, който впоследствие се е затрупал. Но в този случай, къде е отнесеният от водата материал? Ако под лунните морета има лед, достатъчно е само той да се стопи, за да може водата да изчезне в пустинните пясъци (това обяснение бе предложено от Голд). Но не е ли възможно това да е било лава? Възможно ли е лавата да тече в протежение на стотици километри и да изчезне, без да остави никаква следа? Смятам, че отговорът и на двата въпроса е отрицателен. Но в тези долини има детайли, които много се различават помежду си.

Докато прелитах над Гренландия на 9 септември 1967 г., забелязах извитите, подобни на лунните клисури структури в ледниците на острова. Някои от тях приличаха на пукнатини, но други - поне в някои райони - приличаха досущ на извитите клисури на Луната.

Кригер, който се намира северно от Аристарх, представлява кратер с неправилна форма с по-късно нарушение от друг кратер в южната стена, любопитна падина в равнината, южно от кратера, и неравномерна маса, покриваща северната стена и района, северно от кратера. В западната стена има пролом, от който започва неравно дере, продължаващо малко на запад. То прилича на корито на река - в западния му край може да се види нещо, което би могло да бъде и нанос. Коритото съществено се различава от другите, които описах по-горе. Северно от Принц една от малките падини от типа на долината на Шрьотер минава напречно през продълговат нисък участък. Тя има равно дъно, пресечено от малко речно корито, подобно на започващото от Кригер. Двете корита показват, че на повърхността е имало потоци и че следователно е съществувала лунна атмосфера с налягане, което е било равно или дори по-голямо от налягането на водните пари в точката на топене, или 4,6 mm живачен стълб. Възможно ли е Кригер да е бил пинго, който се е стопил и се е разрушил? Ако това е така, той е много красноречив пример като същите формирования, съществуващи на Земята. Диаметърът на Кригер е 25 km. Успях да открия снимка на земен пинго с диаметър 300 m. Но нищо не пречи за милиарди години тези образувания да станат много по-големи. Съществуват ли неразтопили се и все още цели формирования от този род на Луната? Нищо чудно някои от т. нар. вулкани всъщност да са именно пинго.

Южно от Аристарх има кратер, подобен по големина на Кригер (наименованието му ми е неизвестно; вижда се на кадър 150 на "Орбитър 4", 1 от 3, висока разделителна способност). В северната му стена има пролом, а непосредствено до него от външната страна на кратера - гладка купчина наноси. Очевидно от кратера е изтекла някаква течност, която е оставила материала. Възможно е това да е било лава, тиня или поток от прах и газ. С оглед на безспорните доказателства за наличието на вода в другите долини, съм склонен да приема, че ефектите, наблюдавани в този кратер, както и в Кригер, се дължат на водата.

В миналото на Луната е имало вода

Всъщност, както стана дума по-горе, неколцина сериозни изследователи на Луната стигнаха до заключението (или поне изказаха предположение), че някога в миналото на Луната е имало вода. Постоянно се изнасяха данни за наличието на подобни на езера структури и всеки от авторите откриваше сам за себе си едно и също доказателство, вече описано от някой друг. Предположенията им бяха основателни, а данните - верни. Фактът, че не съществуват същински речни долини, се противопоставя на факта, че моретата са сравнително млади формирования. Не е възможно да се определи кога точно са се появили те. Дали преди 4,5 милиарда години, когато Луната е била "пленена" от Земята и евентуално тогава е получила известно количество вода от нея, или преди около 2 милиарда години, когато орбитата на Луната се е променила от регресивна на директна и когато се е намирала по-близо до Земята? Или водата на повърхността се е появявала неколкократно? Така Луната би могла да се сдобие с вода и по-рано, като част от нея се е изгубила в Космоса, а друга част е останала под повърхността. Атмосферата изчезнала и под повърхността температурите се понижили. След това Луната се сблъскала с комета, от което отново се е сдобила с атмосфера, температурата се е покачила подобно на земната, ледът се е разтопил и по повърхността се появили потоци и извори. После атмосферата отново изчезнала и водата отново замръзнала до следващия сблъсък с комета. Доводите на Сафронов и Рускол изглеждат основателни и катастрофичната теория изглежда е единственото разумно обяснение за наличието на вода на Луната.

Несъмнено, рано или късно някой ще проучи и опише по-подробно тези речни корита. Настоящата статия цели да посочи, че лунните морета са пресъхнали или замръзнали басейни и че при оформянето на сегашните образувания на Луната е участвала и вода. Тези заключения в никакъв случай не определят какъв е съставът на твърдите материали в моретата или дали те са с вулканичен или някакъв друг произход.