Изгубените градове на древна Лемурия и Тихия Океан

Изгубените градове на древна Лемурия и Тихия океан

Дейвид Хатчър Чайлдрес

Първа глава

Изгубената Лемурия. Легенди за една древна страна

"Когато учените твърдят,

че нещо е възможно,

по всяка вероятност са прави.

Когато заявяват, че нещо е невъзможно,

по всяка вероятност грешат."

Артър Кларк

С широко отворени очи слязох от стария ръждив товарен кораб и стъпих на кея. В паспорта ми, вече скътан на сигурно място заедно с парите в колана под джинсите, се мъдреше пресен печат.

Усмихнах се на Виктория, столицата на Сейшелските острови. Бях прекарал две години и половина в Африка, пътувайки на автостоп от Кайро до Кейптаун, като живеех ден за ден. Преди това в продължение на година и половина, бях пропътувал цяла Азия от изток на запад. Бяха минали около четири години, откакто напуснах дома си в Монтана, където бях студент по история, философия, сравнително религиознание и китаистика в местния университет. Но вече всичко това бе минало. Беше време да продължа напред в пространството и времето към нови земи и приключения.

Описват ме като млад и енергичен човек. Среден на ръст, малко под метър и осемдесет, със средно телосложение. Харесва ми да си мисля, че потъвам в тълпата, без да предизвиквам излишно внимание към себе си. Понякога обаче начупената ми руса коса и очилата в метални рамки се набиват на очи в някои страни в Азия и Африка, където хората по правило са с по-тъмни коси и кожа.

През годините, прекарани в скитане с по няколко долара на ден в далечни и понякога неизследвани земи, си бях изградил лишена от тревоги нагласа към пътешествията. В Хималаите бях преживял падане на лавина и температури от порядъка на четиридесет градуса под нулата. Бях се заразявал от коварни болести и се бях сблъсквал с хора, които се опитваха да ме убият. Веднъж разбрах какво значи истински глад, а в друг случай едва не умрях от жажда. Макар и понякога неприятни, в крайна сметка всички тези преживявания ме бяха направили по-силен и ме бяха заредили с яростна жажда за живот.

Със сак, метнат на потния ми гръб, и с банкнота, сгъната в джоба, бях готов на всичко. Багажът ми се състоеше от спален чувал, резервен комплект дрехи, няколко книги и дневник, малък тоалетен несесер, очила и шнорхел. Какво друго ми трябваше, освен положителна нагласа към всичко, което ме заобикаля?

Къде отивах? Нямах никаква представа. Предполагам, накъдето ме отнесат теченията. Бях се насочил в най-общи линии обратно към Азия и оттам - към Тихия океан. Блуждаех. Спонтанността беше законът на деня и бях готов на всичко. Разбира се, имах цел. Бях тръгнал на лов - на лов за приключения и знания. Търсех ключ към тайните на далечното минало...

Изпитвам силен глад за знания, особено в областта на историята, културата и философията. Загадките също дълбоко ме вълнуват. А както винаги съм смятал, тайните не са нищо друго освен нещо, чието обяснение все още предстои.

През последните сто години традиционната наука се придържа към виждането, че цивилизацията се е зародила в Плодородния полумесец и по-точно - в Шумер. Нашата цивилизация е на не повече от седем хиляди години. Смятало се, че дотогава сме били невежи "първобитни хора", без истинска наука, култура или някаква по-развита философия, която да ги ръводи. Въпреки че археологическите открития от последните две десетилетия доказаха, че подобна теория е напълно погрешна, конвенционалните учени упорито се придържат към нея и този "факт" продължава да се преподава в повечето учебни заведения.

Противно на това, в почти всяка религия на Земята упорито се твърди, че в миналото са съществували велики цивилизации, загинали след вътрешен конфликт или от някакъв катаклизъм. Подобни предания / легенди / митове могат да се открият в Библията, в "Рамаяна", в китайската митология, в легендите на индианците хопи, в текстовете на маите, в африканските племенни легенди, в уелските и скандинавските предания, в гръцките текстове, в египетската история и в тибетските ръкописи - и това е само капка в морето.

В историческите извори също могат да се открият сведения за изчезнали цивилизации като Атлантида, древната индийска империя Рама, Озирийската цивилизация в Средиземноморието и Северна Африка, хиперборейците, както и за изчезналата цивилизация на Тихия океан, известна най-вече като "Му" или "Лемурия".

Легендите и езотеричната традиция имат своето място в историята и цивилизацията. Макар че учените обикновено са склонни да пренебрегват легендите, митовете и езотеричните предания като измислици и суеверия на невежи профани, днес мнозина образовани и здравомислещи хора са на мнение, че в тези легенди може би има зрънце истина и че може би нашите предци от далечното минало не са били така примитивни и диви, както се предполага.

Според знаменития астроном Карл Сейгън, някога в огромната Александрийска библиотека в Египет се съхранявала книга, озаглавена "Истинската история на човечеството за последните 100 000 години". За съжаление тази книга - наред с хиляди други - била изгорена от фанатизирани християни през трети век сл. Хр. Пропуснатите попаднали неколкостотин години по-късно в ръцете на мюсюлманите, които ги използвали, за да затоплят баните си. В края на краищата, какво друго знание може да има освен онова, съдържащо се в Библията и Корана? Колко ли вълнуващо четиво е била тази книга! Но все пак, дори и без нея съществуват следи, с чиято помощ можем да съединим парченцата от мозайката на далечното минало.

Ето какво посочва например Джон Антъни Уест във великолепната си книга "Змия в небето"1: "Египетската наука, медицина, математика и астрономия били на много по-високо равнище, отколкото са склонни да признаят съвременните учени. Цялата египетска цивилизация се основава на пълно и задълбочено познаване на универсалните закони. И това дълбоко знание се проявява в една последователна, съгласувана и взаимосвързана система, обхващаща наука, изкуство и религия в едно органично Цяло. С други думи, тя е точно обратното на онова, което съществува днес.

Нещо повече - всеки аспект на египетското познание изглежда завършен сам по себе си. В науките, техниките в изкуството и архитектурата и йероглифите не могат да се открият никакви следи от период на "формиране" или "развитие". Всъщност много от постиженията на първите династии никога не са били надминати или дори повторени от по-късните. Този поразителен факт вече се признава от ортодоксалните египтолози, но размерите на загадката, която той предполага, биват умело подценяванани и много от нещата, за които той намеква, остават подминати.

Как е възможно буквално от нищото да се появи напълно завършена цивилизация? Вземете един автомобил от 1905 година и го сравнете с някой съвременен. Невъзможно е да не забележите "развитието". А в Египет подобни паралели не съществуват. Всичко си е на мястото още от самото начало.

Разбира се, отговорът на тази загадка е очевиден, но тъй като противоречи на господстващия начин на мислене, рядко му се обръща внимание. Египетската цивилизация не е "развитие", а наследство."

Думата "Лемурия" не е стара, нито пък се среща в легендите. Произходът й е геологически и е влязла в обръщение някъде около 1887 година. По онова време в науката бушувала революцията на Дарвин и геолози и биолози трескаво запълвали празнините в своите области, разграничавайки добре познатите ни днес "ери" в историята на Земята - като палеозойска, мезозойска и ценозойска. Последният период от палеозойската ера е известен като перм.

През 60-те и 70-те години на деветнадесети век геолозите започнали да забелязват сходствата между определени формации в Южна Африка и Индия. Един британски геолог на име Уилям Т. Бланфорд обърнал внимание на приликата между скалите и вкаменелостите от перма в Централна Индия и тези в Южна Африка. Бланфорд и други споделящи идеите му геолози излезли с предположението, че в миналото Южна Африка и Индия са били свързани със суша, която обхващала Мадагаскар, Сейшелските, Малдивските и Лакадивските острови. Тези острови наистина представляват върхове на огромен подводен планински масив, простиращ се от Индия надолу към Южна Африка.

През 1887 година австрийският палеонтолог Ноймайер публикувал първата известна палеографска карта на света. Тя изобразява планетата ни така, както се е смятало, че е изглеждала в зенита на "Ерата на влечугите" - през юрския период. Картата изобразява един огромен "Бразило-Етиопски" континент с придатък, наречен "Индо-Мадагаскарски полуостров".

Немският биолог и пламенен защитник на Дарвин Ернст Хайнрих Хекел използвал "Индо-Мадагаскарския полуостров" на Ноймайер, за да обясни разпространението на лемурите. Лемурите са симпатични дребни животинки, приличащи на кръстоска между маймуна и катерица. Срещат се в изобилие на Мадагаскар и на Коморските острови, като могат да се срещнат също и в Африка, Индия и части от Малайския полуостров.

Хекел бил на мнение, че сухоземният мост между Индия и Африка е съществувал и през "Ерата на бозайниците", или ценозойската ера. По-късно един английски биолог на име Филип Л. Склейтър предложил този мост да се нарича Лемурия по названието на лемурите.

Името така и си останало. По-късно се смятало, че "Лемурия" е остатък от много по-голям и по-стар континент, наречен "Гондвана". Гондвана заемала по-голямата част от Южното полукълбо без Тихия океан.

Мадам Блаватска, основателката на Теософското общество, заимствала името "Лемурия" и го използвала като название на друг древен континент, който според нея също някога е съществувал в Южното полукълбо. Този континент, който уж заемал по-голямата част от Индийския и Тихия океан, се разглежда подробно в обширната й книга "Тайната доктрина".

И до днес геолозите наричат от време на време сухоземния мост в Индийския океан Лемурия, но името се използва предимно за означаване на изчезналия континент в Тихия океан. Дали наистина на него преди хилядолетия е съществувала цивилизация? Възможно ли е тя да е оставила следи, достигнали до наши дни? Какво е представлявала? Дали съществуващите сега на това място острови са върхове на планини? Колко голям е бил предполагаемият континент?

През следващите месеци щях да се впусна в изучаване на геологията, легендите и археологическите паметници на Австралия, Тихия и Индийския океан. Щях да открия, че наистина съществува голямо количество убедителни доказателства в подкрепа на теорията, че някога в миналото по тези места наистина е съществувала цивилизация. По принцип не съм склонен да правя прибързани заключения, но понякога се случва така, че събития, които отначало са ми изглеждали невероятни и фантастични, след окончателния анализ се оказват истина.

По времето, когато Л. Спраг дьо Камп публикувал книгата си "Изгубените континенти" (1954), геологията била доста консервативна наука. Смятало се, че големите промени в земната кора се случват рядко, за извършването им са необходими милиони години и не са произтичали от много дълго време. В онези дни дори теорията за континенталния дрейф е изглеждала почти като еретична. Трябвало да минат почти две десетилетия, преди теорията за тектоничните плочи да обърне внезапно цялата геология и да обясни внезапните и мащабни геологически промени.

Противно на широко разпространеното мнение, геологията по същество не е точна наука, нито пък съществуват истински геологически "факти". Геологията е въпрос на научни мнения и теории и много от тях, преподавани в училище като "факти", никога всъщност не са били доказани. Подобно на психологията и физиката, геологията непрекъснато се променя и развива и старите, отживели времето си теории, биват заместени от нови, по-"смислени".

Геологическите теории за "изчезнали континенти" са били много популярни в началото на миналия век, след което били "опровергани" в продължение на следващите петдесетина години. Те излязоха отново на мода, когато теорията за тектоничните плочи доби популярност и стана общоприета. В наши дни повечето геолози са склонни да приемат идеята за съществуването на мост между Индия и Африка в миналото, както и за съществуването на континент в Тихия океан.

В зората на геологията са били издигани всякакви теории - катастрофични и други. Тъй като по онова време на Библията все още се гледало като на основен авторитет, мнозина геолози търсели доказателства за "библейския потоп". В един ранен вариант на теорията за "континенталния дрейф" италианският геолог Антонио Снидер Пелегрини предположил през 1857 година, че Южна Америка и Африка някога са били едно цяло и че разделянето им предизвикало катаклизъм, довел до Ноевия потоп.

В теориите за "разширяващата се Земя" често се застъпва мнението, че континентите са били съединени в едно цяло - най-вече около Антарктида - и при разширяването на Земята възникнали океаните и запълнили празнините между раздалечаващите се земни маси.

Огромният и пуст Тихи океан винаги е представлявал проблем за геолозите. През 1907 година геологът У. Х. Пикеринг предположил, че Тихият океан се образувал след катаклизъм, довел до откъсването на огромна земна маса в космоса. Тази маса образувала нашата Луна, а празнината, заемаща една трета от земната повърхност, се превърнала в Тихия океан. Тази теория никога не е била особено популярна, а по-късно НАСА уж доказа, че Луната е всъщност по-стара от Земята. С това теорията стана още по-малко популярна.

Към въпроса за изчезналия континент трябва да се подходи с необходимата предпазливост. Съществуват огромно количество окултни измишльотини, както и откровени лъжи и спекулации, свързани с древните цивилизации, особено с Атлантида и Лемурия. Когато споменавам "Лемурия" - в най-добрия случай мъгляв термин, - имам предвид не задължително континент, а по-скоро една пан-тихоокеанска култура, разпространена по различните архипелази преди появата на днешните им обитатели. Макар и да се опитвам да бъда "обективно скептичен", в езотеричната литература се съдържа по-голямата част от изписаните материали за Лемурия, затова една цялостна дискусия по въпроса не може да ги загърби. Ще излагам собствените си виждания и ще предоставя на читателя свободата сам да си състави мнение.

Един от най-важните автори, писали надълго и нашироко за Лемурия, е Л. Спраг дьо Камп, чиято книга "Изгубените континенти", излязла през 1954 година, се смята за класика в областта. Дьо Камп всъщност е писател-фантаст и е автор на стотици фентъзи и научнофантастични книги, сред които най-известна е поредицата за Конан Варварина. Вече в доста напреднала възраст, той е изключително ерудиран човек. Автор е на книги за древната история и мистерии - доста парадоксален термин, тъй като според самия Дьо Камп в миналото няма никакви мистерии и не пропуска да се надсмее на онези, които уж ги съзирали.

Трудно е да си представим как един автор, писал някога за изчезнали континенти в художествените си творби, може да смени коренно позицията си, да стане защитник на общоприетото мнение и с целия си авторитет да се отнася негативно към въпроса. За него цялата идея, макар и интересна, е абсурд, а вярващите в тези врели-некипели са просто жертва на измамници. Всичко това си е чиста фантастика, твърди Дьо Камп - а това е областта, в която той е признат специалист.

"Изгубените континенти" разкрива многото противоречия и слаби места в теориите и твърденията на "атлантистите" и определено си заслужава да се прочете. И въпреки това Дьо Камп напълно отбягва всякакви истински сведения, които биха могли да се използват в подкрепа на подобни идеи. Защо? Освен това, когато Дьо Камп е написал книгата си, теорията за континенталния дрейф е била съвсем нова, а теорията за тектоничните плочи щяла да се роди след цели двадесет години. Нека "експертите" да доказват, че един или друг не е прав, докато лаиците слушат с едно ухо и двете страни!

Един от основните защитници на теорията за Лемурия е Джеймс Чърчуърд - англо-американец, прекарал голяма част от живота си в Индия. Там той бил посветен в някои езотерични "истини" и уж му били показани някакви древни таблички в един индийски / тибетски манастир (в Индия е имало множество тибетски манастири в продължение на стотици, ако не и хиляди години). Бил научен как да чете табличките и му били разказани много поразителни неща за древната история. След това, след като обиколил целия свят, написал серия популярни книги. Става дума за "Изгубеният континент Му", "Децата на Му", "Свещените символи на Му", "Космическите сили на Му" и "Втора книга за космическите сили на Му". Починал през 1935 година, малко след излизането на последната му творба.

Книгите на Чърчуърд добавят огромно количество информация за Лемурия. Макар и да има своите пропуски и неточности, той несъмнено разполагал с много интересни неща за разказване. Още повече, че за голяма част от информацията, която предоставя, могат да се намерят доказателства.

Разбира се, Дьо Камп смята книгите на Чърчуърд за нелепи. За него самата идея за тайни библиотеки в Тибет и разни таблички с древни неразбираеми знаци - същите, които Чърчуърд твърдял, че е виждал и разчел - са чиста проба абсурд. Ако обаче Дьо Камп си бе направил труда да провери историята на Чърчуърд, щеше да открие, че съществуването на тези библиотеки са неоспорим факт.

През 1900 година в Дунхуанг - малко пустинно градче на северната граница на Тибет - един таоистки монах открил библиотека, скрита в осеян с пещери скален масив. Помещението било зазидано с тухли през единадесети век, за да не попадне в ръцете на нахлуващите варвари. Книгите останали в него в продължение на осемстотин години, а сухият пустинен въздух ги запазил в идеално състояние. Когато прочутият пътешественик и археолог сър Аурел Щайн минал през Дунхуанг през 1907 година, успял да убеди монаха да му позволи да види съкровището, което все още си стояло в пещерата.

Там той открил множество будистки текстове на китайски, тибетски и санскрит, както и няколко, написани на "напълно непознати езици"! Невъзможно било да се каже със сигурност колко били стари някои от текстовете, но по всяка вероятност те представлявали копия на по-ранни ръкописи. Оригиналите биха могли да бъдат написани преди стотици и дори хиляди години. Най-странното е, че един от тези ръкописи съдържал "фрагменти от древна карта, показваща части от континент в Тихия океан"!

Има още един факт, който говори в полза на съществуването на тези тайни библиотеки - многото споменавания за тях в литературата на Централна Азия. В нея се споменава, че подобни библиотеки могат да се открият в много храмове в Индия, Непал и Тибет. Нищо чудно да съществуват и в Китай и Монголия.

Преди около четиридесет години един китайски розенкройцер посетил Братството на розенкройцерите в Сан Хосе, Калифорния. Носел със себе си ръкопис, пазен в таен азиатски архив в продължение на хиляди години. Твърдяло се, че бил дело на египетския фараон Ехнатон - първият исторически засвидетелстван основоположник на монотеизма. Розенкройцерите превели ръкописа и го публикували под заглавието "На Теб се уповавам". Появата на тази книга може да се използва като доказателство, че подобни архиви наистина съществуват и че от време на време от тях се разпространяват знания. Нещо повече - розенкройцерите твърдят, че имат достъп до множество тайни библиотеки в Тибет.

Ето защо идеята, че Чърчуърд е виждал някакви "тайни" таблички, колкото и фантастично да звучи, може би не е напълно изсмукана от пръстите.

Друг поток информация за Лемурия идва от източник, който е много по-съмнителен. През 1888 година една възрастна, дебела, ексцентрична, падаща си по пушенето на пури рускиня - мадам Елена Петровна Блаватска, публикувала обемистата си книга "Тайната доктрина". Тя твърдяла, че трудът й се основава на древен ръкопис, наречен "Книгата на Дзиан" (не ви ли звучи близко до "Цион"?). Според нея знанието й било предадено от Братството на махатмите, "Учителите", които управлявали света от щабквартирата си в Тибет. Книгата на Дзиан била съставена в Атлантида на вече забравения сензарски език и написана върху страници от палмови листа. Освен че описва Атлантида, книгата също така разказва за изчезналия континент Лемурия.

На места "Тайната доктрина" на Блаватска е доста скучна и определено не може да се отнесе към лесно четивната литература. По същество тя представлява космогонична теория. Според нея ние сме "Петата коренна раса", обитаваща Земята. На планетата ни щяло да има общо седем раси, а всяка от тях на свой ред се състои от седем подраси. "Първата коренна раса" била от невидими същества, съставени от огнена мъгла, живели в Свещената земя на безсмъртието. Представителите на "Втората коренна раса" също били почти невидими и обитавали някогашния арктически континент Хиперборея (в гръцките извори често се споменава за северна страна, наречена Хиперборея). "Третата коренна раса" е лемурийската - гигантски, безмозъчни, подобни на влечуги създания. "Четвъртата коренна раса" е тази на атлантите - първите изцяло хуманоидни същества. Ние сме следващите. Шестата раса ще се развие от нас и ще се върне в Лемурия. А след Седмата коренна раса животът ще напусна нашата планета, за да продължи отново на Меркурий.

Книгата на Блаватска дава много детайлна информация за лемурийците. Според нея някои от тях имали по четири ръце, а други - око на тила, което им осигурявало парапсихологични способности. Живеели в пещери и дупки в земята и въпреки че нямали мозък, можели да използват силата на волята си, с чиято помощ буквално местели планини. Родината им Лемурия заемала по-голямата част от Южното полукълбо. Очевидно Блаватска била запозната с трудовете на Хекел и Склейтър и заимствала от тях името на огромния континент, съществувал преди появата на човека. Според нея той съществувал в периода преди шестдесет и четиридесет милиона години.

След смъртта на мадам Блаватска през 1891 година един от последователите й - лидерът на британските теософи У. Скот-Елиът, написал обемист труд, озаглавен "Историята на Атлантида и изчезналата Лемурия". В това свое доста фантасмагорично писание той твърди, че информацията му била предоставена от същите онези "теософски учители" и че дори имал "привилегията... да направя копия - повече или по-малко пълни" на серия карти, показващи историята на света в най-съдбовните моменти на развитието му.

В описанието си на Лемурия Скот-Елиът тръгва от мястото, до което стига мадам Блаватска. Той твърди, че континентът се образувал, когато се разпаднал огромният северен континент Хиперборея. Тогава "Манус" - невидимите надзиратели на вселената - избрали Лемурия за родина на "Третата коренна раса". Опитите им да създадат човешки същества завършили с получаването на пихтиеподобни същества, но впоследствие телата на лемурийците се втвърдили и те вече били в състояние да се изправят.

Според Скот-Елиът лемурийците били високи между три и половина и четири и половина метра. Лицата им били плоски с изключение на издължената муцуна и нямали чела. Кожата им била кафява, а очите им били толкова раздалечени едно от друго, че можели да виждат както настрани, така и напред. На тила си лемурийците имали трето око. Сега неговата роля изпълнява епифизната жлеза в мозъка на съвременния човек. Според Скот-Елиът способността им да виждат и зад себе си била особено удобна, защото петите на лемурийците били издължени, така че били в състояние да се движат с еднаква лекота както напред, така и назад. По нашите представи видът на лемурийците трябва да е бил доста противен. Не по-приятна гледка били и огромните влечуги, които били опитомявани и ловувани от тях. Определено лемурийците на Скот-Елиът не са от създанията, с които бихте се радвали да се срещнете, докато се разхождате по някоя тъмна уличка!

И за да стане картината съвсем шантава, авторът продължава и по-нататък, като заявява, че лемурийците започнали развитието си като снасящи яйца хермафродити. Едва когато еволюирала петата им подраса, те започнали да се размножават по начина, по който го правим и ние. По време на сексуалното им развитие обаче те най-неблагоразумно се съешавали с животни и създали маймуните, се разселили по цялата планета. Това отвратило "лхасите" - свръхестествени същества, чиято задача в онзи етап на космическия план била да се въплътяват в човешките тела и да помагат на лемурийците да се развиват. Затова те отказали да изпълняват задълженията си. Венерианците - наречени "Господари на пламъка" - вече били успели да създадат развита цивилизация на своята планета. Те трябвало да научат лемурийците как да постигнат лично безсмъртие и прераждане. С наближаването на седмата подраса лемурийците започнали да приличат все повече на хора. Смята се, че днешните австралийски аборигени, жителите на Андаманските острови - архипелаг в Индийския океан, и на Лапландия са потомци на "седмата подраса на третата коренна раса".

По време на шестата и седмата подраси Лемурия започнала да се разпада и части от огромния континент потънали. От един негов полуостров, простиращ се на север в Атлантическия океан, се образувала Атлантида. Там преди осемстотин хиляди години възникнала "Четвъртата коренна раса" - атлантите. Между тях и оцелелите лемурийци се водели ожесточени войни, по време на които по-голямата част от Атлантида потънала и от нея останал един относително малък остров. Войните продължили и той бил накъсан на още по-малки острови. Поредната катастрофа разделила останалото от Атлантида на две части, наречени Рута и Дайтия. Следващата фаза на катаклизма настъпила преди осемдесет хиляди години. Накрая Рута - последната оцеляла част от Атлантида - потънала през 9564 г. пр. Хр. И това е историята според "теософските учители". Уф!

Не е трудно да разберем защо Л. Спраг дьо Камп нарича всичко това пълни глупости. Джеймс Чърчуърд също бил на мнение, че писанията на теософите са си чисти небивалици. Дьо Камп е убеден, че мадам Блаватска и Скот-Елиът са изфабрикували цялата история. Лично аз смятам, че съществува и друго обяснение и за съжаление то е доста по-злокобно - като самите лемурийци на Скот-Елиът.

И двете книги са написани преди повече от сто години. Очевидно Блаватска и Скот-Елиът са се опитвали да нагласят своята праистория според господстващата по онова време геологична теория. Това може да обясни името, с което са кръстили своя южен континент (по онова време Лемурия е била на мода в геологията). Това обяснява също така абсолютно безумните дати, които дават за континента - ни повече, ни по-малко от 60 милиона години. Тъй като според господстващата геологична теория тези "изчезнали континенти" трябвало да са съществували преди много милиони години, Блаватска и Скот-Елиът се погрижили странната им история да бъде съобразена с вижданията на геолозите. По-късните автори като Чърчуърд и Едгар Кейс и преместили датите чувствително по-близко до нашето време.

На Блаватска трябва да се признае заслугата за запознаването на Запада с тибетския будизъм, на чиято основа до голяма степен е изградено Теософското общество. Но при опита си да обясни миналото - при това по начин, който да задоволи господстващата за времето си научна мисъл, - в писанията й намерили място материали, които по-късно щели да се обърнат срещу нея. Има основания да се предполага, че Блаватска, Скот-Елиът и другите членове на Теософското общество са получили погрешна информация от последователите на древната тибетска религия бьон.

Малко известна извън Тибет, Непал и Индия, религията бьон включвала в себе си принципите на личната сила, контрола над другите, заблудата, "черната магия" и така наречената "телепатична хипноза". Последователите й предпочитат да бъдат наричани "световни господари". От исторически източници е известно, че будистите са се опитали по мирен начин да премахнат последователите на бьон от Тибет. Въпреки че усилията им били до голяма степен успешни, някои центрове на старата религия успели да останат непокътнати или минали в нелегалност (за повече информация вижте "Изгубените градове на Китай, Централна Азия и Индия").

За съжаление, някои от тезите на Блаватска за "коренните раси" по-късно били възприети в нацистка Германия. Ако споменаването на "коренни раси" и "подраси" ни звучи донякъде познато, това е благодарение на факта, че нацистите масово използват тези термини в своята доктрина "Огън и лед". Съществуването на различни подраси, достигнали различна степен на развитие, било в основата на заличаването на милиони евреи, цигани, славяни и други малцинствени групи в Централна Европа. Нещо повече - "новата раса", или "свръхчовеците", както ги наричал Хитлер, щяла да се появи всеки момент - и това била "шестата коренна раса"!

Още по-странно е, че тибетци са били съветници на Хитлер и СС - религиозното крило на нацистите. Когато руснаците превзели Берлин, открили бункер, пълен с телата на самоубили се тибетски и индийски монаси. Дали това не са били същите хора, разкрили своята космология на Блаватска и Скот-Елиът, а по-късно и на нацистите? Не са ли били последователи на бьон?

Една последна подсказка към въпроса - будистката свастика е обърната надясно и символизира "пътя на дясната ръка". Свастиката на бьон е обърната наляво, символизирайки "пътя на лявата ръка". Това бил отличителният белег на будистките и бонските манастири. Накъде е обърната нацистката свастика? Наляво, също както и символът на бьон! Свастиката е древен символ, който може да се открие в Азия, Африка, Европа, двете Америки, както и в целия Тихи океан.

Докато вървях по главната улица на Виктория, в главата ми се въртяха съвсем други неща - например, къде да отседна, след като вече съм пристигнал. Трябваше да си намеря хотел, при това колкото се може по-евтин. Виктория е приятно и слънчево колониално градче с население около петнадесет хиляди души - около една четвърт от населението на Сейшелите. Минах покрай няколко магазина и попитах тъмнокожия собственик на една френска хлебарница къде се намира "При капитан Трийгартън".

- Нагоре по хълма - посочи той с една прясно изпечена франзела. Усмихнах му се, благодарих и погледнах натам. Няколко преки по-нататък улицата се изкачваше стръмно нагоре и на самия връх на хълма бе кацнала разнебитена викторианска къща, покрита с олющена синя боя. Явно това бе "При капитан Трийгартън"!

Знаех за това място от едни доброволци от Корпуса на мира, които бях срещнал преди почти две години в Судан. Според тях то беше единственото младежко общежитие на Сейшелите и най-евтиното място, което може да се намери в цяла Виктория. Закатерих се нагоре с внезапен прилив на енергия.

Оказа се, че капитан Трийгартън е стар английско-сейшелски моряк, който вече бе напълно сляп. Въпреки това навремето е кръстосвал нашир и надлъж седемте морета и познаваше Индийския океан на длан, като пръстите на едната си ръка. Срещу пет долара на ден получих легло в една от стаите му. Видя ми се малко скъпо, но побързаха да ме уверят, че по-евтино място във Виктория няма да намеря. Разделих се с известна част от парите си и хвърлих сака си на скърцащото легло.

Сейшелската република представлява архипелаг от деветдесет острова и е единствената гранитна островна група в света. Всъщност държавата обхваща две островни групи - гранитните острови в северната верига, където се намира столицата и цялото население, и кораловите острови, простиращи се на юг към Мадагаскар, известни като риф Алдабра. Знаех само, че в търсенето си на Лемурия ще трябва да се насоча към тези почти неизследвани острови.

Описват Сейшелските острови като истински тропически рай. И докато скитах из главния остров Мае, много добре разбрах защо. Целият остров е зелен, с обрасли с палми хълмове и пусти плажове. Кристалночиста топла вода мие белия пясък на бреговете. Сейшелите са почти напълно откъснати от останалия свят и няма никаква индустрия, ако не се броят туризмът, отглеждането на кокосови орехи, ванилия и подправки. Температурите на Мае никога не стават прекалено високи или прекалено ниски, а силните ветрове са рядкост - тази "земя на лотоса" лежи встрани от циклоновия пояс. Първите посетители на Сейшелите изобщо не се поколебали да обявят островите за истинската "райска градина".

Очевидно островите са били необитаеми до откриването им от арабски мореплаватели преди стотици или хиляди години (Синбад сигурно е стигнал дотук, макар че туризмът по онова време едва ли е бил нещо повече от мечти за кокосови орехи). Островите се появяват за първи път на една португалска карта от 1505 година, но си останали необитаеми, докато през 1742 година френският губернатор на Мавриций Мае дьо Лабурдоне изпратил експедиция към тях. Постоянно селище и колонисти нямало до 1794 година. Тогава на Сейшелите се заселили френски колонисти, които създали първите плантации за захар, кокосови орехи и подправки. За работници използвали роби от Африка и днешните сейшелци са потомци на някогашните френски колонисти и техните роби.

Малко след колонизацията обаче французите били победени от англичаните в Наполеоновите войни. През 1814 година Сейшелските острови минали под юрисдикцията на Мавриций, който по същото време попаднал под английска власт.

Сейшелите станали отделна колония през 1903 година и получили независимост едва през 1976. Година по-късно президентът "плейбой" Джеймс Манхъм бил свален от бившия министър-председател Албер Рене, който заел мястото му и обявил започването на социални реформи. Зад гърба му били Танзания и силата на китайското оръжие. Докато провеждал така необходимите реформи, той започнал да милитаризира мирните дотогава острови. Накрая обаче това се оказало от полза - една година по-късно десетина наемници от Южна Африка (вероятно финансирани от Манхъм) се опитали да завладеят столицата и да направят контрапреврат. Така раят станал арена и на международни политически интриги.

Естествено прекарах няколко дни в пътуване на автостоп из острова, в гмуркане сред рифовете и лежане по плажовете. Хората на Сейшелите са дружелюбни и забавни, а нощният бриз, повяващ през кокосовите палми и хибискусите, е наситен с много романтика.

Виктория е съвсем малко градче и може да се обиколи само за няколко минути. Улиците му са осеяни с пазари, многобройни френски хлебарници и магазинчета. С развитието на туризма след построяването на летището през 1971 година се появили и множеството кафенета, крайбрежни ресторанти и луксозни хотели, разпръснати из целия остров.

След като прекарах няколко дни в Мае, накрая отидох до яхтклуба с намерението да погледам пристанището и да изпия халба-две от местната бира "Сейбрю". Разсеяно разглеждах таблото за обяви и попаднах на обява за набиране на екипаж на яхта, плаваща към Коморските острови през отдалечения остров Алдабра. Не се изискваше моряшки опит, но храната струваше по пет долара на ден. Сумата се вместваше в бюджета ми и след като открих капитана, моето приключение започна!