Леговище от кости

ЛЕГОВИЩЕ ОТ КОСТИ

Дейвид Фарланд

Единадесета книга

Ден четвърти в Месеца на листата,

Ден за внезапно нападение

Пролог

Улични сражения

Гордостта заслепява хората и им отнема потребността от промяна. Затова за да извърви човек пътеката на истинската мъдрост, трябва да пристъпи върху нея през дверите на смирението.

А'келлахска пословица

Щом керванът на Радж Атън наближи Замъка на слона в Мейгаса, всички звезди като че ли се спуснаха от небето, сякаш заваля дъжд от пурпурно-златисти отблясъци. В неподвижния среднощен въздух над земята беше надвиснал ароматът на подправки от околните пазари: черен пипер от Деяз, кора от канела от островите отвъд Ейвън и пресен кардамон. Добре дошло облекчение от надвисналата като покров над войските на Радж Атън миризма на смърт. Неговите воини, принцове и лордове от Индопал, облечени в изящни копринени доспехи, бяха украсили с рубини тюрбаните върху високо вдигнатите си глави и бяха извадили мечове за поздрав. Барабанистите и тромпетистите възвестяваха пристигането им.

Войската пристъпваше като победител от юга през опустошените земи, съсухрени от проклятията на халите. Халите, които разговаряха чрез миризми, запращаха проклятията си, които полепваха върху воините и техните коне: "Дано изгниете, о, човешки деца. Да изсъхнете като прах. Да секне дъхът ви".

Дори и сега ароматите накараха Радж Атън да си спомни гледката на връхлитащите гигантски хали. Със своите четири крака и две ръце те напомняха огромни богомолки, а изпружените им нокти бяха сякаш издялани от камък жезли или огромни ятагани, или дълги железни пръти със сърпове на върха. Земята тътнеше под връхлитащата орда и рояци грий се носеха над писукащите като прилепи хали.

Начело на армията на Радж Атън се движеше трофей: четири мъжки слона теглеха фургон, натоварен с главата на огромна хала, зла магесница. Гледката беше ужасяваща. Четиритонната глава беше по-широка от фургона. Твърдата като подметка кожа беше черна като гърба на крокодил, зейналата свирепо уста разкриваше няколко реда зъби като бледозеленикави кристали, кучешките зъби бяха дълги колкото детска ръка. Нямаше нито очи, нито уши. По долния ръб на челюстта над костните плочи, от които се състоеше почти цялата подобна на лопата глава, пипалцата й - единствените забележими сетивни органи - се люшкаха като умрели змиорки при всяко друсване на фургона.

Зад слоновете, близо до челото на войската, беше самият Радж Атън, Господарят на слънцето. Лежеше върху възглавници в носената от робите носилка, облечен в блестяща бяла копринена туника, традиционна одежда в Стар Индопал. Параван от коприна в лавандулов цвят надвисваше като воал, прикривайки лицето му от погледите на поданиците.

От четирите страни на носилката в знак на почит яздеха четирима огнетъкачи. Засега те контролираха огъня и от ноздрите им се извиваха само тънки струи пушек. Огънят беше изпепелил окосмеността по телата на четиримата и по тях нямаше нито едно косъмче. Лъскавите им гладки черепи загатваха силата им, а в очите им дори през нощта проблясваше странна светлина като потрепване на далечна звезда. Носеха блестящи наметала като пламъци, напомнящи искрящия пурпур на огнище и златистата мекота на бивачен огън.

Радж Атън се чувстваше свързан с тях. Те обслужваха един господар. Почти чуваше мислите им, които се виеха като пушеци.

Войските му минаха между две огромни кадилници, в които огънят гореше неспирно вече сто години. Тук започваше Булевардът на кралете. Щом носилката се изравни с тях, градът се разтърси от гръмогласни викове.

Малко по-нататък тълпите се бяха струпали покрай булеварда, за да дадат израз на преклонението си. Народът на Радж Атън беше обсипал улиците с розови листенца и бели лотосови цветове и когато слоновете стъпваха върху тях и ги размазваха, се разнасяше упойващо благоухание. Още по-упойващ за Радж Атън беше ароматът на запалените в сто хиляди фенера благовония.

Тълпата приветстваше своя спасител като обезумяла. Множеството се беше събрало да го поздрави - граждани от Мейгаса и бежанци от юга, наброяващи повече от три милиона души.

Тези, които бяха най-близко до носилката, се свличаха на ръце и колене в почтително преклонение. Изгърбените им фигури в наметала от бял лен стърчаха над наредените по земята фенери като обли камъни насред река от светлина.

Тези, които бяха най-отзад, се мъчеха да се промъкнат по-напред. Жени пищяха и разголваха гърдите си, предлагайки се на Радж Атън. Мъже крещяха слова на вечна благодарност. Бебета ревяха от страх и изумление.

Приветствията бяха оглушителни. Виковете се издигаха над града като пушеци и отекваха в отдалечените на миля ниски хълмове и високите каменни стени на самия Замък на слона.

Радж Атън се усмихна. И усети болка. Много рани беше получил при битката за Картиш, рани, които биха умъртвили всеки по-хилав мъж, а някои от тях бяха по лицето му. Отпусна се върху сребърните възглавници - наслаждаваше се на лекото полюшване на носилката при ритмичното пристъпване на носачите и гледаше подплашените гълъби, които кръжаха над града като сажди над огън.

Изглежда, започваше един прекрасен ден.

Постепенно нещо привлече вниманието му. Пред него хората се кланяха в знак почит, но сред приведените фигури един мъж оставаше изправен.

Беше облечен в сивата а'келлахска мантия на съдниците от пустинята. Отметнатата над десния му хълбок мантия разкриваше ръкохватката на сабята му. Беше вдигнал високо глава и черните халки на простия железен боен шлем се спускаха върху раменете и надолу по гърба му. Указ? Радж Атън се зачуди. Вакъз Фааракин най-после заставаше насреща му за битка? Предлагаше дуел?

Простите хорица наоколо поглеждаха страхливо съдника с крайчеца на очите си, някои го молеха да падне на колене и да отдаде почит, други го укоряваха за поведението му.

Носилката се изравни с а'келлаха и Радж Атън вдигна ръка в знак шествието да спре.

Бумтенето на барабаните мигновено секна и всички воини се заковаха на място. Тълпата стихна и над нея се извиси само ревът на няколко бебета.

Въздухът сякаш изпука от напрежение и мислите на огнетъкачите все едно подпалиха съзнанието на Радж Атън. "Убий го", нашепваха те. "Убий го. Изпепели го за назидание. Нека народът види величието ти".

"Не още - прошепна в отговор Радж Атън, защото след докосването до смъртта при битката за Картиш сега и в неговите очи проблясваха скрити пламъчета. - Засега няма да се разкривам".

Огънят беше белязал живота му, изпълвайки го с божествена, но и нечестива светлина. Старото му "аз" беше изпепелено и от пепелта се беше възправил нов човек - Скатаин, Господарят на пепелищата.

Радж Атън познаваше повечето а'келласи. Пред него не стоеше Вакъз. Сам неговият вуйчо по бащина линия Хасаад Атън препречваше пътя му.

Не Вакъз, за голямо съжаление на Радж Атън, а собственият му чичо изпълняваше повелята.

Радж Атън беше взел хиляди дарове на Гласа от своя народ, дарове на прекрасни певци и велики оратори. И сега заговори и гръмовния му глас се плисна като вълна над тълпата. С тембър, по-очарователен от цвят на праскова и по-страховит от огнен пламък, той изкомандва:

- Поклони ми се.

Стохилядната тълпа се просна върху земята. Тези, които вече бяха превили гръб, се притиснаха още по-плътно, сякаш искаха да се слеят с праха.

Хасаад остана изправен. Очите му преливаха от гняв.

- Дойдох да те посъветвам, племеннико - каза той, - за да се увеличи твоята мъдрост. Говоря в твоя полза.

Изрече думите по начин, който да накара тълпата да проумее, че говори по право. Традицията повеляваше, че дори Радж Атън, върховен господар на всички народи в Индопал, няма право да убие по-възрастен родственик, чието единствено желание е да го посъветва.

Хасаад продължи:

- Говори се, че вече си наредил на войските си да потеглят в боен марш към границата с Роуфхейвън. - Хасаад викаше с цяло гърло, за да отекнат думите му над цялата тълпа, но с двата си единствени дара гласът му не можеше да постигне емоционалното въздействие на думите на Радж Атън. - Халите опустошиха нашите ниви и градини във всички кралства на Скъпоценния камък. Народите ни са заплашени от гладна смърт. Нима е проява на мъдрост да изпращаш още мъже на война, когато те биха могли да използват времето си за осигуряване на храна?

- В Роуфхейвън има достатъчно храна - отвърна със спокоен тон Радж Атън - за онези, които са достатъчно силни да си я вземат.

- А в Картиш - продължи Хасаад - си изпратил един милион поданици да обработват мините и да вадят кървав метал от земята, за да се отрупваш с нови и нови дарове.

- На моя народ му трябва силен господар - отговори Радж Атън, - за да победи халите.

- Трупаш силата на други за себе си от години - не спираше Хасаад, - като твърдиш, че единствената ти цел е спасението на твоя народ от халите. Сега те са победени. Ти вече обяви победата си над господарите на Долния свят. Не победа над тях искаш. След като плячкосаш храната на Роуфхейвън, ще принудиш народа му да ти даде дарове.

Гласът на Хасаад натежа от нотки на обвинение.

"Изгори го веднага", заломотиха гласовете на огнетъкачите.

- Две битки срещу халите може и да спечелихме - в отговора на Радж Атън прозвуча съжаление, че си позволяват да го обвиняват така коравосърдечно, - но ни предстои още по-голяма битка.

- Откъде можеш да знаеш? - настоя Хасаад. - Откъде можеш да знаеш, че халите ще нападнат отново?

- Моят гадател го видя в пламъците - отвърна Радж Атън и посочи Рахджим, който яздеше от дясната му страна. - Ще пламне огромна битка, по-страховита от всички, които сме знаели досега. Халите ще извират от долния свят както никога. Сега отивам в Роуфхейвън, за да отвоювам прехрана за моя народ и да победя халите в името на неговото благо. Нека всеки, който има здрав кон, застане на моя страна. Водя ви към победа!

Множеството нададе викове, но Хасаад предизвикателно не помръдваше.

"Как смее!" - помисли си Радж Атън.

- Ти си глупак - продължи Хасаад, - щом преследваш народа на Земния крал. Алчността ти е безгранична, както и жестокостта ти. Ти вече не си човешко същество и затова трябва да бъдеш убит като животно.

Радж Атън отметна воала, който го скриваше от тълпата, и тя нададе общ вопъл. Магьосническите пламъци в Картиш бяха изпепелили всеки косъм върху олисялата му и останала без вежди глава. Бяха изгорили дясното му ухо и изпепелили ретината на дясното му око, което мътнееше с матов блясък. Отвратителната линия на белезникава кост очертаваше долния край на челюстта му.

Тълпата възкликна ужасена - лицето на Радж Атън бе гледка на самата разруха. Но той беше обсебил от своите поданици хиляди дарове на обаянието, които му придаваха неземна и неописуема красота. В миг възгласите от ужас се превърнаха във възклицания на възхита.

- Как дръзваш - ревна Радж Атън - след всичко, което изстрадах за вас. Преклони се пред величието ми!

- Никой не може да бъде велик, ако не е смирен - произнесе с типичното за а'келлах невъзмутимо достойнство Хасаад.

Радж Атън не можеше да позволи на чичо си да му се противопоставя - той щеше да се опита да разколебае тълпите, след като Радж Атън се оттеглеше и мощният му глас останеше само спомен.

Свирепа усмивка изкриви лицето му. Не можеше да убие Хасаад, но можеше да го накара да млъкне.

- Донесете ми езика му - нареди той на слугите си.

Хасаад сграбчи дръжката на сабята си. Острието почти се измъкна от ножницата, но един от привелите гръб слуги дръпна Хасаад за глезените и той се пльосна по лице на земята, а преданите на Радж Атън хора наскачаха отгоре му и сложиха точка на краткото спречкване. Някой извъртя главата му на една страна, а друг пъхна нож между зъбите му. Бликна струя кръв.

След няколко мига едно приятно младо девойче заподскача към Радж Атън, понесло парче кървава плът с две ръце, сякаш му поднасяше дар в знак на дълбока почит.

Радж Атън щипна топлия език с два пръста, демонстрирайки презрението си, след което го пусна на пода на носилката и го настъпи с обутия си в пантоф крак.

Няколко души още държаха Хасаад. Радж Атън почука два пъти отстрани на носилката, което беше знак шествието да продължи.

- Към конюшните - високо каза той. - Отивам на бран.

Докато шествието напредваше към Замъка на слона, група облечени в черно мъже го наблюдаваха от сумрака на една неосветена спалня в най-горните помещения на някаква странноприемница във високата част на града. Водачът им Вакъз Фааракин се обърна кротко към останалите:

- Радж Атън няма да изостави пътищата на войната, а хората му са така заслепени от обаянието му, че не съзират истинската му същност.

Самият Вакъз го усещаше. Дълги години и той беше заслепен от великолепието на Радж Атън. Дори сега се мъчеше да превъзмогне желанието да се преклони пред това чудовище заедно с цялата тълпа. Но Радж Атън беше отсякъл ръката му. Беше заклал собствените си воини при опита да убие Земния крал, между които и един от братовчедите на Вакъз. Радж Атън трябваше да плати за това убийство. Вакъз беше от благородното потекло на А'келлах, съдниците от пустинята, и в неговия език нямаше дума за "милост".

- Как да го спрем? - прошепна един млад мъж.

- Ще смъкнем воала на величието от него - каза Вакъз.

- Но нали се опитахме да убием негови Посветители - обади се един от мъжете. - Не можем да проникнем в замъците му.

Вакъз кимна умислен. В главата му се оформяше план. В Картиш халите бяха прокълнали земята. На стотици мили растенията бяха загинали, което предричаше гладна смърт за южните провинции.

Това беше принудило Радж Атън да придвижи повечето Посветители на север към Гуса, яка крепост в Деяз. Според традиционните разбирания никой не би могъл да разруши огромните й порти или да се изкатери по високите й стени.

- Да вървим в Гуса - обърна се Вакъз към останалите. - Най-голямата слабост на Радж Атън е неговата алчност. Ще ви покажа как да го накараме да се задави с нея.

Първа глава

Отверстието на подземния свят

Открай време Роуфхейвън граничи на север и на изток с морета, на запад с планините Хест и на юг с планините Алкаир. В опит да осигури гаранции, за да предотврати избухване на война за някое желано парче от земите му, Ерден Геборен постигнал съгласие с кралете на Стар Индопал и старейшините на Инкара. Той определил за югоизточна граница на своите владения най-непривлекателното място на земята, където се събирали трите велики кралства: там се намирало отверстието към грамадно и древно леговище на хали, наречено Устата на света.

Из "История на Роуфхейвън"

от Учителя край камината Ределф

- Ето ви най-после, милорд - извика някой. - Започнах да се тревожа. Чакаме ви от часове.

Ейвран се събуди. Позна гласа на магьосника Бинесман. Намираше се в талига в легло от прясно окосено ароматно ухаещо сено. За възглавница й служеше раницата на Габорн, пълна с ризници и кожени подплънки. Мускулите й бяха натежали и изтощени, а в очите й сякаш имаше песъчинки. Остана да лежи, без да ги отваря. Все пак посегна почти машинално към жезъла, нейния скъпоценен жезъл от черно отровно дърво. Напипа го и усети силата му да бушува под ръката й.

- Бързах, колкото мога - отвърна Габорн. - Но конят едва креташе, затова го пуснах и оставих конярят да се погрижи за него.

- Ще рече, че Земния крал е теглил цяла талига, за да спаси някакъв си кон? - смъмри го кротко Бинесман, сякаш притеснен, че Габорн прекалено се е озорил. - Дори великите дарове имат своите граници - както при конете, така и при хората. - Бинесман се разсмя. - Приличаш на стар фермер, помъкнал стоката си към пазара.

- Оставаха само трийсетина мили - отвърна Габорн. - А товарът ми е много по-скъпоценен от обикновена стока.

Ейвран се разсъни още повече. Беше спала толкова дълбоко, че нямаше представа, че спи в талига, а още по-малко, че самият Земен крал я тегли.

- Да впрегнем моя кон - предложи Бинесман.

Талигата спря, а магьосникът се смъкна от коня си и го разседла.

Ейвран открехна едва-едва очи. Звездите блестяха на небесния свод, сякаш непоклатими в решението си окъпят земята в светлина. Слънцето щеше да изгрее най-рано след час, но въпреки това светлината се лееше като разтопено злато връз снежните върхове на планините Алкаир. На Ейвран й се стори, че струи от някакъв друг, по-прекрасен свят.

Небесната феерия беше заблудила дори животните. Над земята се издигаше цвъртенето на утринни птици: гърленото гукане на гривeка, песента на чучулигата, ревнивият грак на свраката.

От двете страни на пътя се притискаха заоблени хълмове. Изсъхналата пшеница по склоновете им отразяваше звездното сияние. Безлисти дъбове се възправяха черни и неподвижни като трънени корони. Кукумявка пищеше пронизително в далечината. Макар да не чуваше ромоленето на ручей, Ейвран усети едва доловим мирис на вода.

Тя наблюдаваше несекващия порой от звездна светлина. Той се сипеше във всевъзможни посоки, образувайки огнени следи върху небесния свод.

- Е, Ейвран добре ли е? - попита тихо Бинесман.

- Беше й много трудно - отвърна Габорн. - Цял ден стоя изправена пред Майстора на пътя, вдигнала жезъла над главата си - надничаше в мислите на чудовището. Потта се лееше от нея, все едно беше в пещта на ковачница. Много се уплаших за нея.

- А тя узна ли пътя към това... Леговище на костите?

- Да - отвърна Габорн. - Но се боя, че леговището е дълбоко в подземния свят и Ейвран не е в състояние да опише пътеката. Ще трябва да ни води - ако дойдеш с мен.

- Ако? - възкликна Бинесман. - Разбира се, че ще дойда.

- Добре - отвърна Габорн. - Ще имам нужда от съветите ти. Не искам да изправям толкова младо момиче пред такива големи затруднения.

Ейвран притвори очи - преструваше се на заспала и изпитваше гузно задоволство да подслушва какво си говорят за нея. Все още почти дете, тя беше единственото човешко същество на света, което се беше научило да разговаря с хали, най-страховитите врагове на хората.

Габорн се досещаше, че за нея е истинско мъчение да проникне в съзнанието на Майстора на пътя, но дори той не можеше да допусне колко болезнено е това. Главата я болеше толкова силно, сякаш беше стегната в стоманен обръч, и тя имаше усещането, че черепът й ще се пръсне на парченца. Стотици хиляди, може би милиони аромати се блъскаха в мозъка й, като й подсказваха имена на места и проходи в подземния свят, предавани от хала на хала понякога в продължение на поколения. С вътрешното си зрение Ейвран можеше да си представи тунелите в този подземен свят, подобни на огромни артерии, свързващи отделните леговища. Съществуваха десетки хиляди тунели, отвеждащи към рудници и каменоломни, към ферми и ловни полета, към развъдници и гробища, към смъртни опасности и древни чудеса. Дори за цял един живот Ейвран не би могла да начертае карта на този подземен свят.

Продължаваше да се страхува, че не е в състояние да съхрани толкова много информация. Човешкият мозък беше една десета от този на хала. Нейният не можеше да запомни толкова неща. Надяваше се поне да е запомнила пътя до Леговището на костите.

"Трябва да си спомня - каза си Ейвран. - Трябва да помогна на Габорн да победи Истинската властелинка".

Дочу скърцане на стъпки по пътя и се опита да успокои дишането си. Искаше да си почине и се надяваше, че като се преструва на заспала, ще успее да го направи.

Бинесман остави седлото си в задната част на талигата и промълви:

- Горкото момиче! Погледни я - невинна като бебе.

- Нека спи - прошепна Габорн.

Каза го нежно, не със заповедния тон, който човек би очаквал от един крал, а с деликатността на разтревожен приятел.

Бинесман се отдалечи и безмълвно се зае да впрегне коня в талигата.

- Имаш ли други новини за халите? - попита шепнешком Габорн.

- Да - отвърна Бинесман. - Повечето са добри. Мъчихме ги цял ден. Много от чудовищата умряха от изтощение, докато се спасяваха от нашите кавалеристи, а рицарите ни връхлитаха всяко, което изостанеше. Според последните сведения накрая останаха само няколко хиляди. Но щом стигнаха долината Дрейксфлъд, се заровиха в пясъка. Това стана следобед. Нашите воини ги държат в обсада - в случай, че се опитат да избягат, но засега не могат да направят почти нищо друго.

Ейвран си представи чудовищата при Дрейксфлъд. Халите бяха огромни, над шестнайсет стъпки високи и двайсетина стъпки дълги. С четирите си задни и двата предни крака напомняха гигантски безопашати скорпиони. Но главите им имаха формата на лопата и те можеха да си прокопават път под земята с копаене и пълзене напред. Тъкмо така бяха постъпили в Дрейксфлъд. Маневрата им бе осигурила добра защита от рицарските копия.

- Значи това е добрата новина - каза мрачно Габорн. - А лошата?

- Открихме следи на хала навътре през Устата на света. Изглежда, три хали са обикаляли хълмовете след битката при Карис. Успели са да се промъкнат покрай съгледвачите ни.

- В името на Седемте стоящи камъка! - изруга Габорн. - За колко време ще стинат до леговището си според теб?

- Невъзможно е да се каже - отвърна унило Бинесман. - Може вече да са съобщили на господарката си за победата ти над армията им при Карис и в момента тя да обмисля как да отвърне.

- Но как са се измъкнали от съгледвачите ми? - удивляваше се Габорн.

- Подозирам, че е било лесно - отговори Бинесман. - След битката при Карис ордата побягна през нощта, докато валеше като из ведро. Единствената светлина идваше от кратките светкавици. Тъй като нашите воини бяха заети на предните линии, халите са се измъкнали, преди изобщо да ни хрумне да ги засечем.

Бинесман и Габорн впрегнаха коня в талигата и се покатериха в нея. Габорн подсвирна и конят потегли в тръс.

- Това ме тревожи - промълви кралят.

Бинесман остана дълго замислен. Накрая въздъхна.

- Внимавай с Леговището на костите. Внимавай с Истинската властелинка. Сърцето ми е пълно с лоши предчувствия за това същество. Нито един звяр на този свят не е така изкусен в руническото познание.

- Подозираш ли нещо? - запита Габорн.

- Преди седемнайсет столетия, когато Ерден Геборен водел битките си в подземния свят, знаеш ли какво е победил?

- Хали.

- Така се знае, но аз не мисля така - отвърна Бинесман. - В библиотеката на крал Силвареста има няколко древни свитъци, които Ерден Геборен е написал със собствената си ръка. В тях той се обръща към воините да не воюват с хали, а с нещо, което нарича "локъс". Струва ми се , че е преследвал особена хала. Може дори да е това, което Ейвран нарича Истинската властелинка, макар да не мога да си представя която и да било хала да живее толкова дълго.

- И смяташ, че това същество не е от нашия свят?

- Вероятно не е - потвърди Бинесман. - Започвам да се чудя. Може би в долния свят има хали, които са по-изкусни и силни от нашите. А може тукашните хали да са само техни сенки, така както ние сме само сенки на Сияйните от онова кралство.

- Умна мисъл - съгласи се Габорн.

Магьосникът и Земния крал замълчаха. Ейвран отново се отпусна, притворила очи. В главата й се блъскаха стотици мисли.

Пътят се спускаше надолу и Габорн рязко спря колата. Ейвран се надигна крадешком на лакът и видя, че са стигнали някакво градче - няколко струпани една до друга сиви каменни къщички със сламени покриви. Позна, че е Честъртън. На това място имаше разклонение. Единият път отвеждаше почти право на изток към Двореца на прилива. Другият водеше на югозапад към крепостта Хейбърд и по-нататък към Устата на света.

Високо над главите им огромна червена огнена топка прониза небето. От нея с пращене изскачаха пламъци. Топката приближи планините Алкаир, избухна, раздели се на две части, които образуваха огнено "V", и падна на трийсетина мили върху покритата със сняг планина. Земята се разтресе и след няколко мига се чу тътен на отекващи един след друг гръмове.

- Земята страда - прошепна Бинесман.

Ейвран чу радостен детски писък. До една от къщурките някаква жена седеше на тревата. Три момиченца, най-голямото на не повече от шест годинки, седяха до нея, загледани с изумление в небесния спектакъл.

- Красиво! - каза най-малкото и проследи с пръстче оставената от огнената топка диря.

По-голямото изръкопляска от задоволство.

- Тази беше най-хубавата досега - заключи майката.

Други обитатели не се забелязваха - селището спеше. Къщурките сякаш се бяха сгушили от умора в мрачни купчинки. Нищо не беше в състояние да накара стопаните им да се надигнат, докато кравите не започнат да мучат, та да ги издоят.

Габорн подкара талигата през градчето. Майката и дъщерите й ги проследиха с погледи.

Земята под тях отново потрепера като болен от артрит стар пес. Бинесман беше прав. Ейвран разпознаваше болката на земята не само по земетръсите и падащите звезди. Имаше по-незабележими знаци, които вероятно можеше да разпознае само този, който обича земята. Усещаше ги вече дни наред, докато се разхождаше - някаква прокоба в пръстта, някаква болезненост сред хълмовете.

- Знаеш ли, Габорн - обади се най-после Бинесман. - Казваш, че имаш нужда от съветите ми. Ще ти го кажа направо: мисля, че се нагърбваш с прекалено много неща. Искаш да откриеш Леговището на костите и се надяваш да убиеш Истинската властелинка. Но ти не си призван да бъдеш Земен воин, а си Земния крал, защитникът на земята. Говориш и за битки с хали, че ще убиеш... може би хиляди. Но съдбата на човечеството не е единственото, което тежи на везните на хармонията. По дърветата има бухали, по полетата - мишки, а в моретата - риби. Животът, всеки вид живот може да посърне с нас. Земята страда.

- Бих ликувал, ако можем да я излекуваме - отвърна Габорн, - но не знам как.

- Земята добре те е избрала - продължи Бинесман. - Може двамата заедно да открием пътя.

Колата подрънкваше по пътя. Ейвран се преструваше на заспала и усещаше тежест в сърцето си.

"А аз?" - питаше се тя. Като небесен ездач често й се налагаше да пътува надалеч от дома и беше открила някои специални местенца, които обичаше. Припомни си едно бистро езеро сред боровете на планините Алкаир, където понякога отпочиваше, и белите пясъчни дюни на четирийсетина мили източно от Хейбърд, по които обичаше да се търкаля. Беше кацала върху скалисти планински върхове, които никое човешко същество не би могло да изкатери, и бе оглеждала безкрайните полета и горите, люшнали се като море в зелената мараня. Да, Ейвран обичаше Земята достатъчно силно, за да прекара дните си, като й служи.

"Сигурно тъкмо затова съм помощник на Земен пазител" - мина й през ума.

Колата потропваше в нощта, понесла потъналата в размисъл Ейвран. Пътят лъкатушеше нагоре по хълмовете. Скоро спряха пред огромна пещера, в която бяха завързани десетки коне. Вътре припукваше огън, около който цяла тълпа рицари ревяха с цели гърла непристойна песен.

- Ейвран, събуди се - подвикна нежно Габорн. - Стигнахме Устата на света.

Той протегна ръка към задната част на талигата и когато Ейвран надигна глава, придърпа раницата с доспехите и бойния чук с дълга дръжка. Бинесман се изправи и закуцука вдървено към пещерата, като се подпираше на тоягата си.

- Снощи сънувах сън - прошепна Ерин Конал на Селинор, докато се навеждаха да пийнат вода от един ручей в Южен Кроудън на повече от хиляда мили североизточно от Индопал.

Слънцето щеше да изгрее най-рано след половин час, но небето над хоризонта вече се къпеше в сребро. Свежият утринен въздух пощипваше, а земята бе покрита с тежка роса.

Беше странен сън.

Тя хвърли притеснен поглед към рицарите на Южен Кроудън, които в момента събаряха лагера. Капитан Гантръл, слаб чернокос мъж с фанатични пламъчета в очите, даваше нареждания на воините си, като че ли никога преди това не бяха разваляли полеви лагер.

- Изчисти калта от палатката, преди да я поставиш във фургона - кресна на един войник той.

След което викна на друг:

- Недей само да изливаш вода в огъня, а разбъркай въглените.

По киселите погледи на войниците Ерин можеше да отгатне, че не им е любимец. Докато мъжете бързаха насам-натам, заети с работата си, Ерин за първи път след изминалата нощ почувства, че може да разговаря със съпруга си, макар и с известна предпазливост.

- Сън ли сънува? - попита Селинор и повдигна едната си вежда. - Това необичайно ли е?

Той потопи манерката си в плитката рекичка почти нехайно, сякаш му беше все едно, че воините на Гантръл са наоколо и се отнасят към принца и новата му съпруга като към затворници.

- Струва ми се, че не беше просто сън - призна Ерин. - Мисля, че беше послание.

Ерин задържа дъх, за да види реакцията му. От собствен опит знаеше, че повечето хора, които твърдят, че получават послания, показват и други признаци на лудост.

Селинор премигна. Гледаше надолу към манерката. После попита мрачно:

- Послание от кого?

Не му се слушаха налудничавите сънища на съпругата му.

- Помниш ли вчера, когато изпуснах кинжала си в огнения кръг в Туинхейвън? Кинжалът докосна пламъците и изчезна. Премина през вратата в долния свят.

Селинор кимна, без да каже нищо. Наблюдаваше я внимателно и я чакаше да продължи.

- Снощи сънувах, че виждам някакво същество от долния свят. Приличаше на огромен бухал, който живее в дупка под гигантско дърво. Държеше кинжала в човката си и ми заговори. Предупреди ме.

Селинор напълни манерката и облиза устните си. Леко трепереше, сякаш му беше студено. Както повечето хора, и той се чувстваше неловко, когато разговаряше за долния свят. Населяваха го приказни същества като Сияйните, но разказваха и за страховити същества като саламандрите, които огнетъкачите на Радж Атън бяха събрали в Лонгмът, както и за Сияйния на мрака, когото затвориха в Туинхейвън.

- Това... същество какво те предупреди?

- Предупреди ме, че Сияйният на мрака не може да бъде съсечен. Някакъв отвратителен дух притежава тялото му, толкова опасно същество, че дори Сияйните се боят от него. Съществото се нарича локъс и е едно от най-могъщите сред всички локъси. Името му е Асгарот.

- Ако си убедена, че този Асгарот е толкова опасен - попита Селинор, - защо шептиш? Защо не изкрещиш името му на целия свят?

- Защото може да е наблизо - продължи да шепне Ерин.

Една катеричка се стрелна по ствола на едно дърво и Ерин я изгледа подплашено, след което добави:

- Можем да съсечем тялото, в което обитава духа му, както Мирима съсече Сияйния на мрака, но не можем да убием самия Асгарот. Отделиш ли локъс от тялото му, той търси ново вместилище, зъл човек или звяр, който да контролира. - Тя замълча, за да го остави да осъзнае казаното. - Когато Мирима съсече Сияйния на мрака, от него изскочи вихрушка и отлетя на изток към Южен Кроудън.

Селинор я изгледа втренчено и в очите му проблесна гняв.

- Какво от това?

- Каза ми, че баща ти страда от самозаблуди...

- Баща ми може да е луд - прекъсна я грубо Селинор, - но не е зъл човек.

- Нали тъкмо ти ми разказваше как случайно умрял неговият гадател? - напомни му Ерин. - Ако го е убил той, може да е било проява на лудост. А може и да е било злодеяние.

- Само го подозирам - отвърна Селинор. - Няма никакви доказателства. Освен това той започна да се държи странно преди чародеите на Радж Атън да повикат Сияйния на мрака. Дори посланието ти да е истина, дори твоят "локъс" да е действителен, нищо не те оправдава да подозираш баща ми.

На Селинор не му се обсъждаше възможността баща му да е обсебен. Тя не го обвиняваше. Нито пък можеше да оспори, че баща му започнал да се държи странно седмици преди това.

И все пак нещо, което бухалът от подземния свят й беше казал, я безпокоеше. Беше й показал локъс, сянка от зло, обитаваща един мъж, който излъчваше около себе си филизите на мрака и докосваше другите, като ги съблазняваше, впримчваше, изпълваше ги със собствената си разруха.

Така влиянието на локъса се разрастваше и сплуваше сърцата на хората, изпепеляваше разума им и ги подготвяше да станат обиталища на други като него.

Досега не беше срещала Гантръл, но фанатичният блясък в очите на капитана и начинът, по който караше воините си да пазят Селинор, своя принц, сякаш беше пленен шпионин, я караха да подозира, че е докоснат от локъс.

Както и бащата на Селинор: с твърденията му, че е Земния крал, със заговорите срещу Габорн, с лъжите, изпращани на далечни лордове, които би трябвало да са съюзници на Габорн.

"Асгарот може и да не обитава бащата на Селинор - помисли си Ерин, - но все пак представлява заплаха."

- Вие двамата какво правите сами там? - провикна се капитан Гантръл.

Приближи се бавно към тях; пресилената му усмивчица едва прикриваше изписаното върху лицето му подозрение.

- Планираме бягството ми обратно във Флийдс - отвърна закачливо Ерин.

- Не би било разумно - опита се без никакъв успех да имитира безгрижието й Гантръл и погледна одобрително към рицарите си, които бяха яхнали конете, почти готови да потеглят.

- Е, да видим дали ще си прекараме добре, докато все още е хладно.

Ерин се опита да се усмихне, макар Гантръл да я безпокоеше все по-силно. Инстинктът й подсказваше, че вместо да му се хили учтиво като на някакъв нахален ухажор, по-добре би било да разпори корема му и да го удуши със собствените му черва.

Тя се метна на коня си, изтощена от недостига на сън, и препусна в ранното утро. През няколко мили се разминаваха с малобройни групички рицари, които яздеха на юг. След тях се придвижваха във фургони или тътреха крака по прашния път ковачи, перачки и фермери. Колари караха военни фургони, натоварени с копия, стрели, храна и палатки, всичко необходимо за продължителен поход.

След като подминаха керван от двайсетина балисти, качени на колелета и теглени от коне, Ерин запита безгрижно Гантръл:

- Защо е цялото това раздвижване още преди изгрев слънце. Коя страна възнамерявате да нападате?

- Да нападаме ли, ваше височество? - възкликна Гантръл. - Това е съвсем нормално дислоциране на отбранителните ни линии.

Яздеше толкова близо до нея, че й се налагаше да кара коня си да завива встрани, за да не преплете крака с неговия.

- Ако се опасявахте от нападение - възпротиви се Ерин, - щяхте да подсилите укрепленията, а не да струпвате войски по южната граница. Та кого ще нападате?

- Не бих могъл да кажа, милейди - отвърна Гантръл с вбесяващо лицемерна усмивчица.

Разлудувалите се коне току се изправяха на задните крака. Рицарските брони подрънкваха като чинели под барабаненето на конските копита, сякаш служеха за акомпанимент на някакъв грандиозен химн.

На изтощената Ерин всичко й се струваше като някакъв сюрреалистичен сън. Някои считаха Южен Кроудън за красива страна и не беше лъжа: дърветата по хълмовете се гиздеха в шарените си одежди от есенни багри, а тук-там се случваше зад някой завой да зърне живописна каменна къщурка, задрямала под някой разкривен дъб или бряст. Наблизо самотна крава хрупаше трева в мъглата от утринна роса, а каменните дувари, издигнати от незапомнени времена, ясно очертаваха потъналите в спокойствие фермерски ниви. Но зад следващия завой се появяваше следващата овехтяла под разкривен бряст каменна къщурка с похрупваща тревица край обора крава, следващите безкрайни каменни огради, очертаващи квадратите земя, и пак, и пак, докато на Ерин започна да й се струва, че никоя следваща къщурка или крава, или ливада, или дърво не биха могли да я възторгнат.

И тя притвори смъдящите я очи.

"Ще почина само за миг - каза си. - Няма да заспивам."

Уплаши се да не се побърка. Картините, които нахлуваха всеки път, щом се отпуснеше в прегръдките на съня, бяха толкова ярки, че сега й се стори, че конят й галопира през някакъв сън и че ако заспи, ще се събуди в друг, по-истински свят.

Засънува. Някакво смътно видение - огромния бухал в мрачната дупка. Беше се преместил на ново място, сгушен на кълбо още по-навътре сред сенките. Сиво-бялата окраска на перата му напомняше напластени върху кости мъртви листа.

Ерин надникна в немигващите златисти очи и промълви:

"Остави ме на мира. Не искам да говоря с теб."

"Боиш се от мен - изрече бухалът и мислите му пронизаха мозъка й с отсенки на чувство и прозрение, които никакви думи не можеха да изразят. - Не бива да се боиш от мен. Аз не съм твой враг."

"Ти си лудостта", отвърна Ерин с желанието да се събуди.

Видението помръкна.

Конете изскочиха иззад един завой тъкмо когато слънцето изгряваше, и капитан Гантръл се провикна:

- Войски-и-и, сто-о-о-й!

Ерин отвори очи. Предположи, че спират, за да пропуснат поредния конвой фургони.

Вместо това близо до пътя малко пред тях видя забулено в утринна мъгла кротко езерце, а над него се възправяше пурпурна шатра със златна лента на върха: кралския флаг.

До езерото без риза беше приклекнал самият крал Андърс и се миеше в хладната утрин. Беше висок, слаб мъж с изражение на мъченик върху подобното на череп лице с очертана от тъничка брадичка челюст.

Наблизо неговият Дни, историкът, който хроникираше живота му, вчесваше един кон - подготвяше го за път.

Дебела възрастна жена, облечена в сивкави дрипи, клечеше на огромен камък близо до него, а около нея се стрелкаха разлудували се катерички. Тя трошеше лешници с яките си пръсти и ги подхвърляше във въздуха. Катеричките се мятаха върху раменете й или подскачаха в скута й, за да ги налапат, преди да са докоснали земята.

Селинор побутна Ерин, кимна към жената и каза:

- Лешничарката, Земен пазител на Елианската гора

Замаяна от съня, Ерин си помисли, че наблюдава една от най-странните сцени в живота си.

"Значи това бил крал Андърс Лудия - мина й през ума, когато отново погледна бледоликия възрастен владетел с хлътнали гърди, - мъжът, когото може би ще трябва да убия." Нищо в него не излъчваше заплаха.

Кралят прекъсна сутрешния си тоалет и погледна смръщено, сякаш разтревожен от тупурдията на приближаващи войски. Но после забеляза Селинор и върху лицето му просветна сърдечна усмивка.

- Синко - извика възторжено крал Андърс. - Ти се върна!

Грабна захвърлената върху близкия храст хавлиена кърпа и като се бършеше, се втурна напред. Селинор скочи от седлото и го сграбчи в прегръдките си.

Прегръдката беше кратка. Селинор пусна баща си и попита:

- За какво са всички тези войски по границата, татко? Война ли започваш?

- Да започвам война ли? - отвърна обидено Андърс. - Скъпо момче, аз мога да сложа точка на една война, но никой никога не е чувал да започна война.

И без да пуска ръцете на сина си, Андърс погледна над рамото му към Ерин.

- И кой още е дошъл при нас? - възкликна той. - Ерин Конал? Портретът ви е несправедлив към вас, красива госпожо.

- Благодаря - отвърна Ерин, изненадана, че я е познал по една миниатюрна рисунка в медальон отпреди десетина години.

Крал Андърс се усмихна с искрено благоразположение, сърдечност и признателност. Сивкавите му очи я гледаха втренчено, сякаш я пронизваха. Той остави Селинор и пристъпи към нея, оглеждайки я от глава до пети.

Конят й заотстъпва подплашен, но щом той протегна ръка и го докосна, моментално се укроти.

Крал Андърс вдигна лявата си ръка във въздуха.

- Избирам теб, Ерин Конал - обяви той. - Избирам те за Земята. Ако някога се окажеш в опасност и чуеш гласа ми да нашепва в теб, подчини му се и аз ще те избавя.

Ерин политна назад в седлото си и изхлипа изумена. Всичко друго бе очаквала да изрече устата му, но най-малко същите думи, които бе изрекъл Габорн, Земния крал, посочвайки я за свой воин. Нима беше възможно Андърс също да притежава способността да "Избира", да я посочи за един от своите воини и да използва Земния взор, за да узнае кога тя ще се натъкне на опасност и да я предупреди?

Не, това би било богохулство.

- С какво право? - попита Ерин. - С какво право постъпвате така?

- С всички права - отвърна крал Андърс. - Аз съм Земния крал. Земята ме е призовала да спася семето на човешкия род през мрачните времена, които настъпват.

Ерин се вторачи втрещена в крал Андърс. Думите му й се сториха абсолютно откровени. Сивкавите му очи я наблюдаваха ласкаво, внимателно и благосклонно. Излъчваше увереност. Усмивката му беше обезоръжаващо дружелюбна. Външният му вид с нищо не напомняше Габорн. И все пак в поведението му прозираше нещо от него - сякаш се беше преродил в него.

- Какво имаш предвид, като казваш, че си Земния крал? - попита Селинор.

- Случи се вчера сутринта. Трябва да призная, че се чувствах странно дни наред. Изпитвах усещането, че мрачните времена настъпват, че предстоят велики събития, затова се уединих в горите да премисля всичко това. Горите излъчваха стаена напрегнатост. Всички катерици бяха избягали. Започнах да търся Лешничарката...

При тези думи Лешничарката се смъкна от камъка и бавно тръгна към тях. Побеснелите катерички заподскачаха около краката й.

- Намерих я в пещерата й - продължи крал Андърс - да пакетира сухите си билки и още какво ли не. Каза ми, че отвела катериците на безопасно място и се върнала само да прибере някои неща. След което ме поведе навътре в горите към някаква пещера.

Лешничарката положи ръка върху рамото на краля, сякаш го молеше да й разреши да продължи разказа.

- Там - започна тя с преливащ от благоговение глас - ни се яви Земният дух и ни предупреди, че настъпват мрачни времена, по-мрачни от всичко, което светът е познавал. Земята предупреди баща ти: "Бъди ми предан! Дръж се здраво за мен и могъществото ми ще те съпътства. Ако ме изоставиш, и аз ще те изоставя: както изоставих Земния крал преди теб!"

Андърс се извърна, сякаш мисълта за човек, изгубил могъществото на Земята, го нараняваше до дън душа.

- Бедният Габорн, да го сполети такова проклятие - простена той. - Милото момче. Страхувам се, че всички добрини, които се опита да стори, ще се превърнат в злини. Съмнявах се в него. Но той беше призован от Земята, макар и за кратко. Сега аз трябва да продължа вместо него и да разбера дали мога да премахна огромната вреда, която му причиних.

Ерин ги гледаше навъсено и не знаеше нито как да постъпи, нито какво да мисли. Очакваше да срещне някакъв налудничав мъж и моментално да го очисти. А сега в съзнанието й се промъкна неясна тревога: ами ако той наистина беше Земния крал?

"Устата на света - помисли си Ейвран, докато наблюдаваше зейналата пещера. - Колко пъти съм прелитала над нея и над пасящите кротко по околните хълмове овце. На не повече от десетина мили от дома съм."

При спомена усети болка в сърцето. Преди седмица халите бяха разрушили крепостта Хейбърд. Почти всичките й познати бяха избити.

Тя скокна от колата и стъпи върху каменистата земя с все още омекналите си от съня крачка. Стъпи сякаш в коловоз на древен път. Но Ейвран знаеше много добре, че не е така.

В действителност "пътят" представляваше оставената от халите следа. Преди седмица десетки хиляди чудовища бяха излезли от подземния свят и бяха плъпнали из околността. Бяха издълбали шейсет-седемдесет стъпки широка и няколко стъпки дълбока диря. Извила се стотици мили, тя прекосяваше десетки опустошени градове.

Ейвран заби тоягата си в земята и от изтощение се подпря върху нея.

- Готова ли си да приемеш даровете си? -попита Габорн, докато нарамваше доспехите си.

- Искаш да кажеш, че ще трябва да го направя тук - изненада се Ейвран, - а не в кулата на Посветител?

- Много далеч сме от каквато и да било кула - отвърна Габорн. - Йоме доведе облекчител и няколко души за Посветители. Върви намери нещо да хапнеш и после ще видим от какво имаш нужда.

Ейвран вдигна края на наметката пред лицето си. На тази височина въздухът беше хладен като през есента и вятърът духаше напористо, мяташе се насам-натам като неспокойна хрътка. Тя тръгна след Габорн към устието на пещерата.

С всяка следваща крачка пеенето се чуваше все по-силно; отекваше в стените на пещерата.

- Защо пеят?

- Празнуват - отговори Габорн. - Ордата на халите е натикана в земята.

"Нищо чудно, че пеят" - помисли си Ейвран.

Седемдесет хиляди победени хали. От векове не бе имало такова сражение. И все пак от толкова много пролята кръв - дори на хали - Ейвран усещаше в устата си вкус на вкиснало.

Не по-малко от двеста мъже се бяха скупчили около огъня близо до входа на пещерата. Повечето бяха дребни владетели от Мистария и Хиърдън, но мнозина бяха и Рицари на справедливостта, които не признаваха господар над себе си, а някои бяха тъмнокожи воини, облечени в жълтите цветове на далечния Индопал.

Няколко десетки селяци също бяха последвали войската на Габорн. Повечето бяха навлекли елеци от агнешка кожа и плетени вълнени шапки. Някои бяха просто любопитни фермери и ловци, дошли да зърнат Земния крал, но повечето носеха тежки топори и лъкове от тис, сякаш нетърпеливи да се влеят в редиците на армията на Габорн.

Някой изкрещя:

- Всички да приветстваме Земния крал!

Избухнаха необуздани викове.

Ейвран пристъпи към отвора на пещерата и погледна нагоре. Трепкащата светлина на огъня осветяваше опушения таван, от който провисваха сиво-зелени валма, приличащи на водорасли. Огромен паяк-слепец пълзеше тромаво по тавана и се хранеше с тях.

Дори тук, до входа на пещерата, флората и фауната на подземния свят изглеждаха странни и призрачни. Ейвран се поколеба - страхуваше се, че щом влезе, ще напусне света зад себе си и ще започне пътуването й надолу.

Вдигна отново поглед към изпълненото със звезди небе. Вдиша дълбоко чистия планински въздух и се заслуша в кроткото гукане на гривeка, след което прекрачи ръба на пещерата. Пътуването й беше започнало.

Седнал на един камък наблизо, един рицар се опитваше да изправи деформирания си шлем. Момчетата разтурваха лагера - издърпваха гърнетата от огъня и проверяваха за кой ли път вързопите си. Рицар с посивяла коса от Индопал клечеше на земята и заглаждаше с брус металните върхове на стрелите си.

Всички се суетяха насам-натам. Тя изпита усещането, че ще се случи нещо неотложно, сякаш целият този народ беше очаквал Габорн не само от няколко часа, а цял живот.

Вайлдът на Бинесман стърчеше насред тълпата. Чародеят беше създал това същество, за да бъде воин на Земята. Вайлдът беше една от малкото жени в групата и държеше бойна тояга от дъб. Беше облечена с панталони от еленова кожа и вълнена туника. Бе красива млада жена, но нещо във външността й смущаваше. Огромните й зеници бяха толкова тъмнозелени, че изглеждаха почти черни, а косата й падаше върху раменете на авокадовозелени вълни. Кожата й също беше зелена, с цвета на млади листа.

Ейвран пристъпи към вайлда.

- Здравей, Пролет - обърна се тя към нея с името, което използваше още от първия миг, когато видя зелената жена да пада от небето.

- Здравей - отвърна вайлдът.

Езиковите й умения бяха все още ограничени. От друга страна, Бинесман я беше създал преди малко повече от седмица, а нито едно новородено не проговаряше на една седмица, Ейвран знаеше това много добре.

- Как си днес? - попита Ейвран с надеждата да подхване разговор.

Зелената жена я изгледа объркано. И след кратък размисъл отвърна:

- Иска ми се да убия нещо, Ейвран.

- И аз понякога изпитвам същото - отвърна Ейвран, опитвайки се да проумее думите й.

Те подчертаваха разликата между двете. Отначало я беше възприела като човек, който се нуждае от помощта й. Но нито майка, нито баща бяха полагали грижи за нея; Бинесман я беше измайсторил от коренища, камъни и кръвта на Земята. Ейвран никога нямаше да стане нейна приятелка, тъй като зелената жена се стремеше към едно-единствено: да преследва и убива враговете на Земята.

Отначало Ейвран си беше помислила, че в пещерата има около двеста воини, но сега разбра, че групата е поне два пъти по-многобройна - много мъже имаше и сред плътните сенки навътре в тунела. Това й вдъхна известна увереност. Искаше й се да види всички Повелители на руни да маршируват зад гърба й, когато ги поведе към подземния свят.

Почувства се изтощена до мозъка на костите. Седмицата, откак се бе измъкнала от нападението на халите над цитаделата Хейбърд, беше твърде изморителна.

Ейвран се приближи до огъня и някакво селянче тикна в ръката й чиния. Един рицар отряза дебело парче от сложеното да се пече овнешко и го плесна в нея, след което гребна запържен с масло пащърнак и хлебен пудинг от един двоен бакър.

За набързо вдигнат лагер като този храната беше добра - същински пир. Рицарите полагаха големи усилия, защото нищо чудно това да беше последната сносна храна в живота им. Ейвран пое яденето и се заоглежда за някой камък, на който да приседне.

Отиде към един сенчест ъгъл в пещерата, където се хранеха насядали върху пясъка десетки мъже, и се наведе над чинията. Точно зад гърба й растяха няколко папрати. Тя отряза залък овнешко и неволно вдигна очи.

Всички мъже наоколо, изглежда, я наблюдаваха. Върху лицата им се четеше нескрито учудване, примесено с любопитство. Бузите й се изчервиха от притеснение.

Стана й ясно. "През цялото време разговарят за мен." Знаеха, че е усетила вкуса на мозъка на хала и така е научила тайните на чудовищата.

Набоде овнешкото с ножа си и отхапа. Сочното месо беше леко подправено с розмарин и полято със сос от сладък джоджен.

- Не е толкова вкусно като печен на скара мозък на хала - високо каза Ейвран, - но ще свърши работа.

Няколко селяни се изкикотиха пресилено на шегата, въпреки че не беше особено смешна. Най-после успя да разчупи напрежението. Разговорите изведнъж се подновиха. Ейвран се захвана да дъвче мъжката и в този момент една тежка ръка се стовари върху гърба й.

- Искаш ли бира да го прокараш?

Някой тикна тенекиена халба в ръцете й. Тя позна гласа и се задави от изненада.

- Бранд?

Зверомайстор Бранд, нейният отколешен приятел, се беше надвесил над нея, ухилен до ушите. Изпружи единствената си ръка, подканвайки я за прегръдка, и Ейвран подскочи и го сграбчи за врата.

- Мислех те за умрял! - извика тя.

- Не си единствената - изкикоти се той. - Аз самият няколко пъти си мислех, че съм умрял.

Смехът му беше от сърце, но не така безгрижен, какъвто бе преди седмица. Ейвран усети скритата болка в него.

Впери очи в зверомайстора. Бранд беше нейният възпитател. Беше я приютил като дете и я беше научил да язди грааци от гнездото в цитаделата Хейбърд. Беше я научил да чете и да пише, за да може да доставя съобщенията на херцога. Да се грижи за грааците и да ги храни. Дори само за тези благодеяния щеше да му бъде вечно признателна. Но той беше повече от учител. Беше едновременно и майка, и баща, и неин стопанин, и нейно семейство, а така също и най-любимият й приятел. Облекчението, което почувства, както и искрената радост, че го вижда отново, изпълниха очите й със сълзи.

- О, Бранд, как успя да избягаш? Когато те видях за последен път... халите...

- Нападаха кулата - довърши той.

Моментът оживя в съзнанието й. Беше се издигнала високо над Хейбърд и виждаше стените на замъка и атакуващите хали. Ордата им беше толкова многобройна и беше връхлетяла с такава скорост, че не би било възможно да се измъкне.

- Сложих те на гърба на стария Кожоврат и те изпратих в небето - продължи Бранд. - След това освободих последния граак от въжетата. След което просто застанах на площадката и загледах града отвисоко. Халите връхлетяха и светът под краката им се разтресе. Приличаха на черен потоп, който приижда от каньона. Повечето грааци отлетяха. Но младата Яркокрила продължаваше да кръжи над гнездото и да надава печални крясъци. Халите се нахвърлиха върху стената на замъка без никакво бавене. Метателните ни машини, рицарите... - Той поклати тъжно глава. - Халите просто бутнаха стените и се втурнаха по улиците. Някои приятелчета се опитаха да избягат, други да се скрият. Халите помитаха всичко. Не можех да се бия с една-единствена ръка. Затова си седях и чаках халите да ме изядат, когато изведнъж нещо ме тресна отзад. Следващото, което помня, е как Яркокрила ме издига над кошмара. Държи с ноктите си кожената ми жилетка, разбираш ли. И понеже съм дебел дъртак, си мисля, че ще ме отнесе право в лапите на смъртта. Но тя размахва яростно криле и ме отнася над долината като младо прасенце, с което си е наумила да похапне. И продължава и продължава да лети, а на мен ми се струва, че пада надолу по-бързо, отколкото лети...

Ейвран го гледаше слисано.

- Колко надалеч? На какво разстояние те пренесе?

- Миля и половина - отвърна Бранд. - Може би две.

Ейвран знаеше, че грааците могат да носят по-голямо тегло от това на дете. Беше виждала стария Кожоврат да задига теле от полето, а то не би могло да е кой знае колко по-леко от Бранд. Беше чувала, че женските грааци понякога пренасят огромните си рожби от едно гнездо в друго, ако има някаква опасност. Но грааците не можеха да пренесат подобна тежест на голямо разстояние.

- Явно е летяла по посока на вятъра.

Ейвран отлично знаеше, че ако се бяха движили срещу вятъра, дори и от две мили халите щяха да го подушат.

- Да - потвърди Бранд. - Точно така. А и аз не помръднах, докато ордата не отмина.

- А другите? - попита Ейвран.

Бранд тъжно поклати глава.

- Няма ги. Някои се измъкнаха с бързите си коне - херцог Хейбърд и приятелите му... - Той спря; гласът му потъмня от ярост при спомена за тези страхливци. - А какво ще кажеш за собствените си приключения? - попита с друг тон Бранд, за да смени темата. - Доста си пораснала, откакто те видях последния път.

- Пораснала? - възкликна тя. - Само за една седмица?

- Е, може и да не е с цяла глава, но наистина си пораснала.

Той протегна ръка и докосна наметалото й. Старото синьо наметало на небесен ездач беше покрито с мънички коренчета, сякаш от влажната тъкан бяха покарали семенца. Човек наистина трудно можеше да забележи следи от синята вълна. Коренчетата се бяха преплели едно в друго, образувайки плътна нова тъкан. Това трябваше да е магьосническата й одежда, която като Земен пазител щеше да я прикрива и предпазва от опасности.

- Да - съгласи се Ейвран. - Вероятно съм пораснала.

Изпита неясна тъга. Не беше станала по-висока, но се чувстваше поне с хиляда години по-стара. Бе станала свидетел на смъртта на твърде много невинни хора в сраженията при Карис и Фелдъншир. За една седмица беше видяла повече чудеса и ужаси, отколкото би могла да изпита за цял живот. Всичко това я беше променило и беше събудило зелената земна кръв, която течеше във вените й. Вече не беше човешко същество. А чародейка, властелин на енергии, което объркваше не по-малко нея самата, отколкото хората около нея.

Бранд се усмихна широко и каза с дрезгавия си глас:

- Толкова съм щастлив...

И пак я прегърна.

След това я пусна и лицето му отново придоби делови вид.

- Значи отиваш в подземния свят?

Ейвран кимна. Бранд я огледа изпитателно и продължи:

- Бих дошъл с теб, ако можех. Но се боя, че с една-единствена ръка едва ли ще съм ти от полза. Вярно, че мога да мъкна някой вързоп с храна или посуда, но...

- Няма нищо - прекъсна го Ейвран.

- Работата е там, че мога да помогна и другояче. Аз съм силен мъж, Ейвран, винаги съм бил силен. Искам да вземеш силата ми.

Ейвран преглътна мъчително и очите й се насълзиха.

- Искаш да бъдеш мой Посветител?

- Не само аз. - Той кимна към насядалите в пещерата ловци. - Много от нас биха дали всичко, за да помогнат - всичко. Може и да не сме достойни да крачим до теб или Габорн като Повелители на руни, но наистина ще направим, каквото можем. Кралските облекчители донесоха стотици силари!

- Не искам да ти причиня болка - промълви Ейвран. - Ами ако умреш, докато ми даваш силата си?

- Мисля, че ще ми се пръсне сърцето, ако не я вземеш, което ще е по-лошо...

- Не бих го понесла - не отстъпваше тя. - Не мога да си представя, че те намерих, за да те загубя отново.

- Ако не вземеш дар от мен - предупреди я Бранд, - ще го дам на някой друг.

Ейвран понечи да продължи спора, но в този момент един облекчител се приближи забързан от дъното на пещерата и се провикна:

- Ейвран!

Беше облечен в черни панталони и черна полупелерина със сребърна верижка на врата, която показваше служебното му положение. Ейвран се надигна, изгледа с тъжен поглед Бранд и се запровира през тълпата. Докато детето крачеше зад издутата черна пелерина към пазвите на пещерата, облекчителят каза:

- Негово величество е намерил огромен брой дарове за теб, дете. Двайсет чара на обоняние от кучета и двайсет на издръжливост, по осем на гъвкавост и мускули, дванайсет на метаболизъм, по десет на зрение и слух и пет на осезание.

На Ейвран й се зави свят при мисълта за саможертвите, които трябваше да направят другите. Щеше да остави десетки хора слепи, неми или по някакъв друг начин лишени от жизнените им енергии.

Вероятно не по-малко ужасяващи промени щяха извършат даровете със самата нея. С дванайсетте дара на метаболизъм щеше да притежава способността да се придвижва по-бързо от другите, да пробягва петдесет мили за час, независимо че на нея ще й се струва, че времето тече по-бавно. Всеки ден щеше да остарява с около две седмици. Всяка година тялото й щеше да се състарява с десетки години. За десет години щеше да се превърне в старица - ако изобщо оцелееше.

Облекчителят отведе Ейвран във вътрешността на пещерата, където в един ъгъл бяха насядали десетина Посветители. Облекчителят беше наредил седем силара - малки дамгосващи прибори от кървав метал - върху една атлазена възглавница. Помощниците му вече бяха положили едно момиче по гръб и го подготвяха да дари зрението си. Изглеждаше съвсем мъничко, не много по-голямо от Ейвран. Руса чуплива коса обграждаше слабото му личице. Капки пот оросяваха челцето. Един от помощниците припяваше с писклив глас, допрял силара до ръката й, а останалите й шепнеха окуражителни думи.

- Ето я, идва - зашептя натъртено единият, - надеждата на човечеството, която трябва да предвожда нашия владетел през мрака на подземния свят. Твоето зрение ще я води, твоята саможертва ще ни дари с надеждата за успех.

"Надежда за успех?" - помисли си Ейвран. Онова, което й предстоеше, беше изпълнено с опасности. Пътеките през подземния свят бяха преплетени като огромно кълбо прежда. И какво можеше да направи, когато стигне крайната цел? Да убие властелина на подземния свят?

"Не съм готова за това", връхлетя я отчаяна мисъл.

Но помощникът не прекъсваше питанията си, а момичето не откъсваше умолителен поглед от Ейвран.

- Спаси ме - промълви то. - Спаси всички нас.

"Аз съм последното, която вижда - осъзна Ейвран. - С нейния дар очите ми ще разкъсват дълбоките сенки. Ще мога да преброя веничките в крилото на прилеп от десетки крачки."

Тя пристъпи плахо и хвана ръката на момичето.

- Благодаря ти. Ще направя... всичко, което е по силите ми.

В този момент силарът лумна в ослепително бяло и момичето изкрещя от болка. Зениците му се сгърчиха като изсушени плодове и побеляха, очите му хлътнаха. Момичето се сгърчи, вцепенено от болка, и помощникът дръпна силара настрана. Върху ръката на детето се белееше сбръчканата дамга с руната на зрението.

Помощникът ловко размаха във въздуха проблясващия връх на силара, зад който оставаше по змийски криволичеща белезникава следа. Дирята остана да виси на мястото си дълго след отдалечаването на силара. Той огледа внимателно блясъка, широчината и размаха на дирята, след което погледна към облекчителя в очакване на преценката му.

- Добра работа - отсече облекчителят. - Продължавайте.

Помощникът оголи ръката на Ейвран и се видяха белезите от приетите по-рано дарове. Всички нейни стари Посветители бяха мъртви и всички белези бяха посивели.

Помощникът поднови припяването си и притисна силара към кожата й. Блещукащата бяла диря се откъсна от ръката на Посветителката и се вля в Ейвран. В този момент кървавият метал лумна в бяло и се превърна в прах.

Ейвран усети неописуемия екстаз от получаването на дара и щом даровете на зрението се вляха в нея, сякаш цялата мрачната пещера се озари от ярко сияние.

От този момент нищо вече нямаше да изглежда по старому.