Вуду в черепа

ВУДУ В ЧЕРЕПА

Майкъл Грубер

ИЗКУСТВОТО НА МРАКА

Романът на Майкъл Грубер е изумително художествено произведение, което разширява границите на трилъра като жанр. Не съм сам в тази реакция - романът все пак е главната селекция на Клуба "Книга на месеца" - и съм сигурен, че тепърва ще чувате за жестоката интелигентност на стила на Грубер, за сложния характер на героинята му Джейн Клеър Доу и за страховитото африканско магьосничество, шаманство - както и да го наречете и каквото и да мислите за него сега, със сигурност ще започнете да го възприемате по-сериозно след като се насладите на този променящ мисленето роман.

Когато я срещаме за пръв път, Джейн Доу живее в Маями под измислено име, работи каквото й падне и се крие със съпруга си. Научаваме още, че е израсла в лукс в Лонг Айлънд, наследница на богат род. Докато живее и учи в Барнард се запознава и влюбва в знаменит френски антрополог и остава да живее с него цели седем години. Двамата заминават за Сибир, за да изучават ченка - племе - известно с магьосническите си умения ("Видях веднъж Пуниека да се превръща в сова. Друг път видях Улионк - една от ученичките на Пуниека - да се явява на две места едновременно. Възрастна жена в една юрта погледна към мен и видях, че има кучешка глава". Преживяното при ченка разрушава връзката между двама им и едва не довежда до смъртта на Джейн.

Докато се възстановява, тя се запознава с Уит мур - красив чернокож поет и драматург. В Уит обаче се таи гняв и например първата му пиеса е горчива сатира на Америка на белите. Все пак двамата се влюбват и се оженват. Когато предлагат на Джейн да се присъедини към антропологическа експедиция в Западна Африка, Уит изявява желание да я придружи. Там те отиват при племето Оло, за да може Джейн да научи повече за изключително силните им магьоснически способности, но Уит се променя. Заявява, че светът има нужда от "черен Хитлер". След като се връщат в Щатите, Уит използва новопридобитата сила, за да убие човек. Ужасена, Джейн симулира самоубийство и побягва.

Три години по-късно - вече в Маями - малко след като Джейн е взела при себе си измъчвано от майка му четиригодишно момиченце, тя научава за ритуалното убийство на бременна жена. Веднага разбира, че убийството е дело на мъжа й, който практикува забранено четворно Оло-жертвоприношение окуникуаор. Опасенията на Джейн са, че след като Уит убие и изяде части от четири бременни жени и неродените им бебета, той ще придобие свръхчовешка власт, която ще насочи срещу "бяла Америка". Оло я наричат джиладул, войната на магьосниците. Питаш се защо само хиляда и двеста Оло са останали живи. Сега знаеш отговора."

Полицейското разследване е поверено на двама малко правдоподобни, но за сметка на това добре запомнящи се детективи: Джими Паз и Клитъс Барлоу. Паз е афрокубинец, жизнерадостен и проницателен, харесван от жените ("Той винаги имаше по няколко връзки едновременно - никога повече от четири, никога по-малок от две"). Барлоу пък е вечно цитиращ Светото писание фундаменталист. Когато става ясно, че в основата на събитията лежи магьосничество, Паз се отнася с насмешка, но Барлоу - не. "Най-умното нещо, което Сатаната някога е правил, е да накара хората да повярват, че не съществува".

Романът "осцилира" между развитието в разследването и реминисценции от миналото на Джейн. Всъщност по-голям обем е отделен на Джейн и магьосничеството, отколкото на разследването. Книгата предлага на вниманието на читателите текущия дебат между магия и наука, между силите, които разбираме, и онези, които са ни непонятни. Авторът навлиза дълбоко в същността на магията, за да ни подготви за последиците на онова, което Уит ще бъде в състояние да извърши, ако придобие силата, която търси.

Докато убийствата продължават, Паз и Джейн се съюзяват срещу нейния съпруг. Джейн все още обича Уит и настоява, че той не е виновен за действията си, понеже е омагьосан (и то в буквалния смисъл на думата). Тя казва на Паз: "Знаеш ли какво представлява истинската любов? Не е онова, което си мислиш. Не е да обичаш добродетелите на възлюбления. Всеки може да те обича за хубавото в теб, това изобщо не е проблем. Любовта е свързана с нелицеприятните неща. Във всички нас има едно малко, лошо, ранено място и ако намериш някой, който да го открие и да го заобича, тогава си намерил нещо ценно".

Романът наближава разтърсващата си кулминация и детективите безпомощно наблюдават черната магия на Уит да се изправя срещи добротата на Джейн: "Той чу писъци. В стаята се материализираха геометрии, непредназначени за възприемане от човешкия мозък. Паз затвори очи".

Никакво обобщение не може да отдаде дължимото към богатството и очарованието на този роман. Авторът ни омайва със собствената си магия и ни въвлича неусетно в халюцинацията на своето въображение. От биографията на Грубер научаваме, че е работил в Белия дом върху изработването на политиката в научната сфера по време на администрацията на Картър и че е заемал много длъжности, практически всички от които са били свързани с писане, в повечето случаи анонимно. Едно може да се каже със сигурност: отсега нататък той вече няма да е анонимен.

Автор: Патрик Андерсън

Издание - Вашингтон Пост

Дата на публикация 24.01.2003 г.

1.

Гледайки заспалото дете, аз се наблюдавам вътрешно как гледам заспалото дете и поставям тази диада в съответния културен контекст, като класифицирам усещанията, които усещам, докато ги усещам. Това е отчасти резултат на практиката ми като антрополог и етнограф и отчасти продукт на удивлението ми, че все още съм способна да изпитвам нещо различно от ужас. Макар че измина доста време. Разглеждам тези усещания като уместни за жена, представител на бялата раса, американка, закърмена в англосаксонски дух, римокатоличка (непрактикуваща), в началото на двайсет и първи век, социално-икономически статус едно, работеща под нивото на този свой СИС.

Социално-икономически статус. Изпитваща въпросните усещания. Майчинство. Положи спящата си главица, моя любов, на ръката на тази неверница, както би казал Оден. Марсел нарича този синдром Maladie de l'anthropologie - персонализирана версия на "парадокса на Манхайм": етнографът наблюдава информатора и едновременно наблюдава себе си как наблюдава информатора, защото той, етнографът, също е част от друга култура. А в същото време наблюдава себе си как се самонаблюдава като член на своята култура, наблюдаващ информатора, понеже целта е постигането на пълна научна обективност с отстраняването на всички културни артефакти, включително и онзи, който наричаме "научна обективност"... Но какво остава тогава? Смисълът се изплъзва от контрола ни като мигла в чаша чай. Оттук и парадоксът. Геерц е намерил теоретично решение, отнасящо се до работата в реални условия, но какво става в сърцето на човека? Там не е така лесно.

Не е чак толкова интересно да наблюдаваш спящо дете, макар че хората го правят често. Със сигурност родителите, но също и господин Оден... поне веднъж. Аз обаче не съм майката на това дете... аз съм убийцата на неговата майка.

Детето: момиче, етническа принадлежност - неизвестна, смятано за американче. СИС - вероятно пет, значи дъното. На четири години, макар да изглежда по-малко: в Африка има деца на осем, които от недохранване изглеждат на четири. Изобилие от храна, но не и за децата. Висококачествените протеини са за възрастните - такива са правилата. Културна пропаст, но това е положението. Кожата й е с възможно най-бледия нюанс на червеникавокафявото, като неглазирана делва. Косата - черна, гъста, съвсем права, но суха и чуплива. Още е съвсем слабичка - гръбнакът й е наниз от стърчащи прешлени, коленете й също стърчат. Мисля си, че майка й се е опитвала да я умори от глад, макар че ако решат да направят това, правят го, докато са бебета. Охлузванията вече не си личат, но белезите се виждат като тънки щрихи по задната част на бедрата и хълбоците. Предполагам, че са от телена закачалка, пример за онова, което Леви-Строс нарича bricolage - културен артефакт, използван по нов и оригинален начин. Опасявам се, че има и мозъчни увреждания, макар че засега не се забелязват признаци. Още не е проговорила, но онзи ден я чух да си тананика, и то съвсем отчетливо. Долових първите ноти на "Постеля от кленов лист", която пускат на сергията за сладолед в парка. Мисля си, че това е добър признак.

И моите колене са като нейните, защото съм анорексичка. Заболяването ми не се дължи на невротичното възприемане на собствения образ в огледалото, описвано от жалките момиченца в предаванията по телевизията. Разболях се в Африка и загубих двайсетина килограма, но след това продължих да се храня съвсем скромно, защото обичам да съм "невидима". Само че това е стратегическа грешка, понеже за да бъде една жена невидима в Америка, тя трябва да е много дебела. И аз пробвах да го постигна, но... с пълен неуспех: всичко се връщаше по хранопровода ми с такава сила, че се изплаших да не се израни. Така че сега гладувам и се опитвам да охраня детето.

В моите въжделения мечтая да бъда роса или вълна по повърхността на езеро, или птица. Не чайка - намирам красотата им за незаслужено превъзнасяна, - не, а по-скоро малка птичка като врабчето, което Бог съзерцава да пада, или лястовичка, като онези, които сме виждали в Африка. Там живеехме в къща на платформа в река Нигер, над Бамако, в Мали. От палубата ги наблюдавахме как излитат от гнездата си по калните брегове и кръжат в геометрични фигури над реката, стрелкат се в преследване на летящи насекоми на ята от стотици и хиляди в оранжевия здрач и пикират към масленокафявата повърхност за поредната глътка вода. Бях готова да ги наблюдавам с часове, а в себе си се молех наистина да носят душите на умрелите при раждане жени, както вярвали в племето фанг.

На устните й се образува малко мехурче и това ми се струва толкова мило бебешко, че сърцето ми прелива от любов и за миг аз се сливам с истинската си същност, преставайки за момент да бъда наблюдател като антрополог или беглец - защото аз наистина съм и беглец, - но след този кратък миг страхът се връща отново. Обич, привързаност, слабост, унищожение - това не е позволено, не и на мен. Нито угризения. Убила съм човешко същество. Искала ли съм го? Трудно е да се каже, стана толкова бързо. Опрете нож до гърлото ми и ще ви кажа истината: детето беше обречено при нея, с мен му е по-добре, доволна съм, че онази жена е мъртва, Бог да спаси душата й, а аз ще отговарям за стореното, когато се кача на небето. И за други неща. По-лоши.

Детето, естествено, изобщо не прилича на мен, което донякъде е проблем, защото хората ни гледат и се чудят коя, по дяволите, е тази. Не, всъщност това не беше справедливо: повечето хора изобщо не ни виждат, все едно че сме се слели с растителността или сме се стопили в сенките. Излизаме или по здрач, преди бързото падане на тропическата нощ, или - както през последния уикенд - много рано. Утре ще трябва да намеря къде да я оставя, докато работя. Останаха ми само няколко дни право на болнични, а парите са ми необходими. Тя е с мен от десет дни. Казва се Луз.

Вчера я заведох на плаж. Отидохме много рано сутринта на Матисън Хемък и крачихме в топлата като кръв вода из плитчините на залива Бискейн. Не ми пусна ръката и стъпваше предпазливо. Намерихме кофичка от кисело мляко и тя я напълни с разни неща, които събра по плажа: семки на коколобо, щипка на рак цигулар, малко раче подкова. Аз чаках и оглеждах периметъра като часови на пост. Докато се разхождахме, се появи кола и се спусна надолу по пътя към брега. Под мангровите дървета е доста усамотено и младите избират това място за натискане, а пласьорите - за продажба на наркотици. Когато чухме, че вратата на колата се отваря, тя дотича уплашено. За разлика от мен тя се страхува от непознати. Аз пък се страхувам само от хора, които познавам.

След плажа отидохме до Кей-март в южната част на Маями. Купих й кофичка с лопатка, евтини къси панталонки, тениски, гуменки и чорапки. Оставих я сама да си избере кутия за носене на обяда и няколко книжки. Хареса си кутия на "Бърт и Ърни", книга за Бърт и Ърни и "Златната книга за птиците". Явно беше гледала телевизия. Аз нямам телевизор, но това изглежда не й пречи. На себе си купих чифт полиестерни панталони в ръждиво, или може би с цвета на болен орган, червено бюстие с щампа на кръпки с изображенията на малки симпатични животинки. Не най-грозната комбинация на света, но определено претендент за тази класация. Всичко един размер по-голямо, но за сметка на това от разпродажба.

Продавачката на касата се усмихна на Луз, която скри лице до бедрото ми.

- Срамежлива е - усмихна се жената.

- Да - отговорих аз и си напомних да не минавам на тази каса друг път, когато тя е на работа. Да отбягвам подобни приятелства е мое правило, макар да разбирам, че това вече може би няма да е така лесно изпълнимо, както докато бях сама. Луз е симпатична, хората ще я забелязват и ще се опитват да завързват контакт, така че ще бъде по-впечатляващо, ако бъдем студено непристъпни, отколкото ако разменим няколко нищо неозначаващи фрази. - Да, ние сме срамежливи, нали така? - казвам аз на момичето, а на жената пояснявам, докато плащам (в наличност, естествено): - Винаги си е била срамежливка. Надявам се един ден да се отърве от това.

- О, не се безпокойте, отварят се, особено симпатичните като нея.

Тя вече ни е забравила и погледът й автоматично е преместен върху следващия в опашката.

Излизаме от ледено студената империя на търговията на опечения от слънцето паркинг и се качваме в колата ми, син "Буик Регал", модел 78-а година. Каросерията му е ръждясала, а ламарината около калниците прилича повече на есенни листа. И двете стъкла от другата страна на шофьора са пукнати, а багажникът не се заключва. Жълтеникав губер покрива предните седалки. Обаче двигателят е с осем клапана, а цялата ходова част е във възможно най-доброто за една кола на двайсет години състояние. Това е точно онзи вид кола, която ти трябва за банков обир: бърза, надеждна, анонимна. Поддържам я сама - всичко, с изключение на трансмисията. Научи ме баща ми. Той колекционираше и реставрираше коли. Може би още се занимава с това, но аз отдавна не съм се обаждала на родителите си. Казвам си, че го правя за тяхно добро.

Качихме се в колата, излязохме от паркинга и поехме по магистрала номер 1. Живеем в Коконът Гроув - квартал в чертите на Маями. Хубаво място да живееш, ако наистина го правиш, а ако не - тогава хората наоколо просто не се занимават с теб. Запазило е част от волната откачена атмосфера, с която е било известно преди време, но ако се разговориш с някого, живял тук през 60-те или 70-те, ще те увери, че нищо не е същото. Веднъж говорих с възрастна жена, която каза, че най-доброто време е било преди войната. Имаше предвид Втората световна. Никой тогава нямаше и грош, каза ми тя, но до един знаехме, че живеем в рая. По онези времена от Ню Йорк идвали огромни кораби, хвърляли котва в залива Бискейн и на брега се изсипвали да вечерят заможни пасажери. Нарекли района Динър Кий и той още носи това име, а и големите хангари все още съществуват. Старият Гроув вече не е същият, разбира се, но това се отнася до всяко място в Америка, където има евтини, невзрачни и обитавани от артистични натури къщи и дух на съжителство. Богатите не обичат подобни неща, след като вече са ги изхвърлили от своя живот в процеса на забогатяване, затова разчистват всичко, идват и построяват големите си къщи и пазарни центрове, натрапвайки непонятна елегантност на мястото на реалността.

Гроув обаче не е и съвсем унищожен, както би могло да бъде, може би защото тук, в минигетото западно от Гранд и южно от МакДоналд, все пак живеят чернокожи. В Америка, ако си склонен да толерираш гледката на черни лица по улицата, можеш да намериш жилище на изгодни условия и никакви строители няма да ти тровят живота, докато първо не прогонят чернокожите до крак.

Живеем на "Хибискус стрийт", в квартал, който явно е планиран за пенсионери, откъм добрата ("бяла") страна на Гранд - засега тя е извън вниманието на по-заможните, защото половината къщи все ощ, останала е са собственост на чернокожи, устояли някак на високите данъци. Това са бахамци, доминиканци и афроамериканци. Останалите са бели, на които или подобно обкръжение не прави впечатление, или просто харесват мястото. Ако трябва да говоря за себе си - доколкото е възможно, оставам индиферентна към понятието "раса", без това да ми пречи да бъда нефанатизиран расист, както останалата част от нацията. Такова е положението, спасение няма. На нашата улица имаме няколко запуснати жилищни блока, боядисани в розово или "аква", така че живеещите в квартала се сменят периодично, а престъпността е умерена. Приемам нещата каквито са: смяната на лицата е добро прикритие, не притежавам нищо за крадене, мога да защитавам тялото си срещу всичко, освен пистолет.

Апартаментът ни е над гараж, боядисан в "брик" с бяла периферия, досущ като хамбар. Предната стая има два малки прозореца с изглед към алеята за коли, настлана с пръст и мидени черупки, а задната стая, където спя аз, е с голям плъзгащ се прозорец, през който мога да съзерцавам стобор от преплетен кремав хибискус и розов олеандър. Прозорецът е толкова голям, а стаята толкова малка, че когато е отворен, имам усещането, че спя на открито или се намирам в африканска къща.

Спалнята ми е обзаведена с миниатюрен матрак на шест завиващи се дървени крачета, "стъпили" в консервени кутии, наполовина пълни с вода. Това е старият ратайски трик да попречиш на хлебарките да те изядат до кости, както спиш. Сега на него спи детето. Аз имам на разположение хамака си, окачен ниско на куки в стените. Лежа в него, гледам я и ако искам, мога да я докосна. Останалата мебелировка са боклуци, купени на безценица от гаражни разпродажби, и донесени от разходките ни из квартала неща, изхвърлени при контейнерите за боклук: изкривено чамово бюро с две от трите си чекмеджета, дълъг шезлонг, който постегнах с въже, маса също от чамова дървесина, три разностилни дървени стола, отоманка с розова кожа, сглобяема библиотечка. Над масата виси лампа, скрита в японски хартиен абажур. До кухнята има малка баня с покрита с петна вана във формата на полукръг и другите обичайни неща. Някогашните й бели стени са напластени с мухъл. Нямаме климатик. Трийсет и петсантиметров вентилатор от Кей-март нощем ни облъхва с градински въздух. Единственият дрешник не е нечия фантазия за ред и порядък, но аз не си спомням да съм била маниакално подредена и в истинския си живот. Причината може би е в това, че съм прекарала много време в микробуси фолксваген, джипове лендровър и палатки, под навеси и на лодки, така че съм много добра в прибиране и изваждане на неща. В Кей-март предлагат цяла гама от закачалки и аз съм голям техен любител. Когато се нанесохме тук, стените бяха розово-оранжеви, а подът беше покрит с китеник в цвят на авокадо. Реших, че ако ще умирам тук, поне не бих желала последното нещо пред очите ми да е китеник в масленозелено, така че го смених с евтини черни винилни плочки, а стените боядисах в бяло. Стените, впрочем, са голи. Когато слагах плочките на пода, открих, че в единия ъгъл липсва парче шперплат. Изрязах капак с точно такива размери, покрих го и него с плочките и сега пасва толкова добре, че мога да го вдигна само с помощта на онези смукала, които крадците използват, за да изрязват отвори в прозорците. Ако имам нещо да крия, слагам го там.

След Кей-март се отбихме в Уин-Дикси, където пазарувам от известно време. Бях започнала да ям толкова малко, че не си струваше усилието да се разкарвам до супермаркета, и свикнах да си купувам кисело мляко, пиле или супа - от денонощното магазинче. Така намерих детето - в един минимаркет на източната страна на магистралата Дикси, южно от някакво населено място. Забравила съм вече какво точно правех там, но понякога нощем, през лятото, лепкавата горещина и звуците на насекомите ми напомнят за Африка и трябва да тръгна нанякъде, да чуя механичния звук на двигателя, да вдъхна от изгорелите газове, да "вкуся" от вонята на родината и да усетя насрещния въздушен поток в лицето си. В два часа през нощта влязох в магазина, за да си купя студена напитка, и я видях там на пътеката между стелажите - мръсна, в оръфани панталонки, скъсана тениска и гумени сандалки. Трепереше.

Попитах я: "Добре ли си? Загуби ли се?" Не ми отговори. Жената на касата се занимаваше с машината за леденостудена плодова каша и беше с гръб към нас. Отидох да си налея нещо.

Посегнах за чаша, чух първия шамар и се обърнах. Видях майката - едра, загоряла от слънцето жена на двайсетина и няколко години, с коса на къдри под зелено шалче. Беше по бермуди и безформена блузка, едва покриваща подскачащите й гърди. Каквато и да е била някога, тази личност отдавна я бе изоставила или най-малкото беше се скрила дълбоко, защото през зачервените очи надничаше само някакъв демон. Детето държеше ръчичка върху ухото си и личицето му бе сбръчкано в подобие на смачкана топка станиол, но не издаваше нито звук.

- Какво ти казах... А? - каза майката. В едната си ръка държеше литрова бутилка концентрат, а със свободната биеше детето - силни шамари със замахване отстрани, от които малкото момиченце залитна и се удари в рамката на фризера със замразена храна. - Какво ти казах, тъпо малко кученце? А?... - Шамар. - Казах ти да не мърдаш, нали? - Шамар. - Чакай да се приберем у дома, тогава ще видиш! - Шамар. - Какво се блещиш, кучко?

Последното беше адресирано до мен. Отместих поглед от сцената и излязох. Опрях длани върху горещия капак на колата и дълбоко поех няколко пъти въздух. Спомних си онова, което казват в племето оло за нещата, които се случват между възрастен и дете - съществен елемент от тяхната странна система на възпитание. Но онова е в Африка, напомних на самата себе си. Помъчих се да прогоня неприятното усещане.

Чух вратата на минимаркета да се отваря с удар, майката и детето излязоха и се отправиха към ъгъла на малката сграда. Тръгнаха по тъмна уличка, водеща към съседната улица - може би там живееха. Беше типичен за Саут Дейд квартал, един от многото, разположени край магистралата, с измазани къщи, бетонни улици, няколко ниски жилищни блока. Всичко изглеждаше все още пусто и някак оголено след урагана "Ендрю". Жената носеше бутилката в преметната през китката й найлоноа торбичка и влачеше след себе си детето за ръката. Извиваше я безжалостно и мърмореше ядосано нещо на себе си. Детето се опитваше да облекчи болката си, като се обръщаше с лице към майка си, и докато влизаха в тясната тъмна уличка, попадна пред краката й и я спъна. Двете паднаха на чакъла. Жената се извъртя, за да спаси бутилката си, и така остави детето да падне по гръб. После изкрещя някаква ругатня, изправи се на крака и ритна детето в ребрата. Момиченцето се сви на кълбо и покри глава с тъничките си ръчички. В този момент аз изтичах към тях и извиках:

- Стига!

Жената се извърна към мен и ме изгледа с гняв:

- Я се махай, кучко! Гледай си шибаната работа!

Аз се приближих още малко. Усетих потта и алкохолните пари, кипящи върху тялото й.

- Моля ви, оставете я на мира.

Тя направи две залитащи крачки към мен и непохватно насочи тежък удар към главата ми.

Улових ръката й в хики-таоши, извих я зад гърба й в уде-хинери, принудих я да се прегъне на две, издърпах я малко встрани и натиснах лицето й в чакъла. Не бях ходила на сериозна тренировка по айкидо от няколко години, но се оказа, че тези неща не се забравят - точно като карането на велосипед.

- Почакайте тук, моля - казах вежливо, - докато се уверя, че на момиченцето му няма нищо.

Изправих се и се върнах на мястото, където детето лежеше неподвижно.

Предполагам, че в този момент вече съм била на автопилот, в своеобразен транс - донякъде обясним с африканското ми настроение допреди малко, не чак толкова нетипичен за оло, но доста нехарактерен за минимаркет в Саут Дейд, и сигурно това е единственото извинение за следващите ми действия. Майката отказа да се подчини и се хвърли след мен в изблик на пиянска ярост, а аз се извърнах внезапно, улових лявата й китка, рязко я извъртях назад, надолу и нагоре в джодан-айгамей-нагеваза. В дожото за тренировка обектите на това хвърляне с лекота правят кълбо напред и надясно и скачат на крака широко усмихнати. Не и тук, в тъмната уличка: увлечена от инерцията на над седемдесетте си килограма, жената падна тежко, а главата й се удари в ръба на контейнера за боклук. Разнесе се глух смразяващ звук.

От раната в главата й протече кръв и предният шев на бермудите й се оцвети в аленочервено. Лежеше неподвижно като найлоновите чували с боклук, сред които се бе приземила. Не проверих дали наистина е "толкова" мъртва, колкото изглеждаше. Отидох при детето и хванах ръчичката му. То с готовност стана и тръгна с мен. Върнахме се при колата, качихме се и потеглихме. Когато минавахме покрай магазина, погледнах през витрината и видях, че продавачката все още се занимава с разглобената машина за сокове. Тя така и не беше вдигнала поглед към мен, а аз не бях докоснала дори с пръст нищо в магазинчето. Попитах детето как се казва, но не ми отговори. Когато минавахме край Дейдленд, вече спеше.

Научих името й на следния ден от "Маями Хералд", където на първа страница в раздела за произшествия имаше колонка от десет сантиметра. Мюрийна Дейвис, двайсет и шест годишна, умряла в уличка зад някакъв минимаркет на 14230 Дикси Хайуей. Според версията на полицията тя се спънала в пияно състояние, ударила си главата, пукнала си черепа и си счупила врата. Смъртта настъпила мигновено. Мис Дейвис, самотна майка, нямала роднини по тези места. Пристигнала неотдавна от Аймокалий и живеела сама в апартамент недалеч от мястото, където я сполетяла смъртта. Властите се безпокояха за дъщеричката на жената, четиригодишната Луз, видяна малко преди инцидента в съседния минимаркет от мисис Елън Ким, на смяна в магазина. Огледът на местността не довел до нищо. Умоляваха всеки разполагащ с информация за детето да се обади на...

Нито дума за тайнствена кльощава бяла жена, навъртала се наоколо. Нищо повече по случая по-късно. Около милион деца изчезват всяка година в тази страна и с малки изключения или са избягали от домовете си, или са отвлечени от другия партньор след развод. Освен в случаите, когато има ясни индикации за нещо нечисто, повечето полицейски управления се отнасят към тези инциденти със същата загриженост, с която гледат на замърсяването на тротоарите. Така че според мен за момента сме в безопасност. Поне от властите. Защото няма такова нещо като абсолютна безопасност.

В Уин-Дикси влудяващото осветление е проектирано нарочно, за да те вкара в транс и да направи храната да изглежда по-вкусна, отколкото ще бъде у дома ("Трансови състояния в супермаркета: търговски приложения на шаманските техники" - напълно възможна тема за научен доклад, не и мой, разбира се). Обикаляме по пътеките, без да правим впечатление: седнало на поставката в количката дете избира питателна храна. Всъщност аз имам добри познания по темата, защото жената антрополог по необходимост има работа с жените, които изучава, а тяхна универсална роля е изхранването на племето. Говоря й тихичко и успокоително, разказвам за различните стоки и как те ни помагат да израснем големи и силни. Изглежда заинтригувана, макар и малко неуверена. Съмнявам се, че има голям опит във воденето на разговор. Вечерта, когато я срещнах, видях нейното "участие" в пазаруването. Давам й да помирише плодовете. Отварям пакет джинджифилови сладки и й предлагам една, която тя свенливо приема и изяжда с трогателна съсредоточеност. Купуваме много плодове и зеленчуци, ориз, хляб, сладки, овесени ядки, мляко, масло, сирене, сладолед, червен боб, фъстъчено масло, ягодов конфитюр, майонеза, яйца, една риба, която ще приготвя на пара довечера и ще сервирам може би с печени картофи и салата, а за десерт ще има сладолед. Може би ще мога да задържа и аз нещо в корема си. Едва ли месо, особено толкова червено като това на рибата.

Тя не ми отговаря, докато дърдоря, не се опитва да повтори имената на хранителните продукти, с които я засипвам, даже не ми сочи с пръстче и не изисква, както правят децата около нас. Но наблюдава - виждам, че сетивата й са изострени. Казвам си, че е член на малобройна американска субкултура - тази, при която родителите убиват децата си, обикновено преди да са навършили пет години, - следователно не бива да очаквам от нея да реагира като останалите, точно както не мога да очаквам от осиновено корейче да заговори английски от първия ден или да хване ловко вилицата.

Плащаме за храната 94.86, което ми се струва доста и вероятно е повече от онова, което бих дала за храна в продължение на шест месеца. Този път на касата е мъж и той изглежда не се интересува от мили малки момиченца. Ще трябва да го запомня - избягвай касите, на които има жени тип "майка".

Прибираме се у дома, разпределям храната по съответните места, готвя, храним се. Тя стои при мен, докато приготвям храната - наблюдава ме, седнала на стола. Откакто я взех, двете не сме се изпускали от поглед. Оставяме отворена дори вратата на банята. Досущ като живота в африканско село. Нарязвам й парчето риба, размачквам картофа й с масло и сол. По държанието й съдя, че от приборите познава единствено лъжицата. Предполагам, че храната й - доколкото изобщо е имало такава, - се е състояла от ядки или неща за ядене с пръсти. Показвам й как се използва вилицата и тя ме имитира. Храни се бавно и не оставя нищо в чинията си. Сладоледът й се струва истинско откровение. Изяжда топката и когато я питам иска ли още, кимва тържествено.

След вечерята измивам съдовете, слагам я на стола и й показвам как ги подсушавам и подреждам на дървената поставка. Докато мия, си пея простичката песен на жените оло при разчукването на карите. Думите са доста неприлични, както може да се очаква от песен, изпълнявана по време на забиването около един милион пъти на дълго чукало в дълбок хаван. Има безкрайно много стихове, от които съм запомнила поне неколкостотин за времето на престоя си сред тях. Често ги изреждам наум, когато работя. Няма нищо по-добро за убиване на времето, докато върша нещо необходимо, но тягостно досадно. Работя на медицинска регистратура - работа, която в много отношения напомня за чукането на карите.

Детето изпуска на пода чаша. Тя изтрополява шумно. Навеждам се да я вдигна и забелязвам, че то е хванало главата си с ръчички, свило се е с подвити колене и очаква удар. Приближавам се внимателно, говоря й успокоително. Казвам й, че това няма значение, че е само някаква чаша, че дръжката наистина се е счупила, но в такъв случай вече ще я използваме като саксия. Изравям костилка от авокадо от кофата за боклук и я закрепям на клечки в чашата. Давам й да напълни чашата с вода. Описвам й как ще порасне младо дръвче авокадо и как то ще стане нейното дърво. Тя ме оставя да я галя по косата и после да я прегърна, макар че стои вдървена в ръцете ми като пластмасов манекен от витрина на магазин.

Чувам драскане по вратата. Отварям я и в стаята се вмъква Джейк. Държи се сякаш мястото е негово и в известен смисъл то си е така. Оставям на пода тигана, в който съм приготвяла рибата, и той облизва мазнината, след което отива при нея и облизва ръцете и лицето й. Тя се засмива. Това е първата ситуация, при която се смее. Малък изгрев. Изваждам джинджифилова бисквита и й я давам. Тя храни Джейк. Клякам до двамата и ги прегръщам едновременно.

Край. Приключвам с чиниите, докато Джейк се опитва да научи момичето как да си играят. Джейк е помияр, смес между германска овчарка и златен ретривър, един от няколкото домашни питомци, прибрани от моята хазайка. Тя живее с двете си деца в къщата, към която нашият гараж е пристройка. Казва се Поли Рибера. Дизайнер е на шарки за текстил. Къщата е получена след развод от господин Рибера, който живее в Ел Ей и никога не се появява тук. Работи в някаква медия. Държим се дружелюбно, но не сме приятелки. Поли вярва, че всеки може да се усъвършенства, като започне да се вслушва в съветите й, така че беше разочарована, когато не се отнесох с очакваното уважение към житейския й опит. Но тъй като плащам наема си на всяко първо число, поправям сама каквото се счупи в апартамента ми и съм тиха, ама много тиха, тя е доволна от мен. Несъмнено си мисли, че съм тъжен случай, точно като изоставените животни, които подслонява. Когато се разминем в двора или когато я посетя, за да платя наема си, тя се опитва да ме ободри. Мисли си, че проблемът ми са мъжете. Само че това е нейният проблем. Прави непристойни коментари, аз се преструвам, че това ме притеснява, на което тя се изсмива и казва: "Ох, Долорес!"

Името, което използвам в момента, е Долорес Туей. Долорес не е напълно измислена личност, а едно добро момиче, католичка, член на Американски сестри на милосърдието. Заминала за Мали да прави добро и правеше добро, но заболя от церебрална малария и умря. Беше настанена на легло до моето в Бамако, а когато ме подготвяха за връщане в Щатите, някой взел документите й и по погрешка ги прибрал в багажа ми. Така че когато поискам бързо да се превърна в друг човек, станах Долорес, добро католическо момиче, вече не медсестра, разбира се, но това обяснява големите дупки в резюмето* ми и малките ми затруднения с роклите и грима. Нямам проблеми с речника, защото навремето наистина бях ревностна католичка. Е, беше малък проблем да обясня на Поли за Луз. Но каква страхотна лъжкиня съм! "Ами заради нея се наложи да напусна ордена, след като ме прелъсти онзи мургав красавец, който сега се опитва да си върне детето." Оптимист съм, че всичко ще се уреди някак, особено ако не вдигам шум около себе си и най-вече ако съумея да фалшифицирам някои документи. Долорес - истинска сестра на милосърдието.

А истинското ми име е Джейн Доу.

Не, не е шега. Семейството ми имало малко въображение и голяма гордост. Подобно на митичния тексаски петролен магнат Хог, кръстил дъщерите си Айма и Юра, баща ми просто бил неспособен да се сети, че Джейн Доу е традиционното име, което дават на неидентифициран женски труп. Във фамилия Доу разполагали с малък запас от женски имена, които въртели през поколенията: Мери, Елизабет, Джейн, Клеър. Баба ми по бащина линия се казвала Елизабет Джейн и имала четирима синове, така че аз като първородна дъщеря трябвало да бъда Джейн Клеър, точно както моята сестра не можело да се казва иначе, освен Мери Елизабет. Говоря за покойната ми сестра.

Изгонвам Джейк навън в падащата нощ, която продължава да ме смущава с внезапното си настъпване. Внезапно за мен, разбира се, защото аз съм свикнала на дългия летен вечерен полумрак, характерен за северните ширини. Двете с Луз седим край масата и се забавляваме със светлината на хартиената ни луна. Тя рисува с "магически" маркери върху голям блок сложни, плътно наредени една до друга кривулици, като запълва цялата страница. Питам я какво е това, но не ми отговаря. Отварям стара пишеща машина "Ъндъруд", купена от "Гудуил". На нея внимателно фалшифицирам акт за раждане върху малийски формуляр. Намерих го сред нещата на Долорес. Цял пакет непопълнени актове за раждане. И друг пакет със смъртни актове. Нищо необичайно: момичето беше медсестра и акушерка, при това работеше в джунглата. Запазих ги в моето скривалище през изтеклите години, ей така, без особена причина. Сега печатам върху тях спасителни измислици. Благодаря ти, Долорес!

Давам й за рожден ден десети август, в памет на сестра ми. Може би един ден ще израсне малък Лъв. Но възможно ли е звездите да бъдат заблудени? Във всеки случай, след няколко месеца ще навърши пет. Тогава ще й направя истински рожден ден, ще поканя Поли Рибера и децата й, както и всички приятелчета на Луз от детската градина, в която смятам да я водя. Стигам до реда за името на бащата. Поколебавам се за момент, обмисля възможностите. Моят съпруг би бил най-логичният избор. Той безспорно има подходящ тен на кожата и предполагам подобен жест би му се сторил доста забавен, ако онова, в което се е превърнал, все още има чувство за хумор. От друга страна... Размислям и вписвам Муса Диара, което е малийският еквивалент на нашия Джон Смит, а в полето за местожителство на бащата напечатвам "починал". Още няколко несъществени подробности, и съм на приключване. За да спазя буквата на закона, остава ми само да намеря отнякъде бебешки отпечатък от ходилото. Сгъвам и разгъвам акта много пъти, после вземам плика с документите на Долорес и го изтръсквам над масата. Както се очакваше, от него се изсипва малка купчина червеникава африканска пръст. Вземам от нея на пръста си и я втривам в акта. Сега той малко прилича на всеки друг документ, издаден в Република Мали. Това ме изпълва със задоволство, макар да ми е ясно, че не може да издържи на сериозен оглед. И все пак трябва да е напълно достатъчен, за да я заведа в болницата за ваксинации, а след това да я приемат в детската градина и в училище. В полето, обозначено signature ou de l'accoucheuse вписвам с химикалка Улуне Па. Улуне в известен смисъл си е доктор и мисля, че ако знаеше, щеше да му бъде много весело.

Връщам неизползваните формуляри в плика и го скривам обратно под пода. Там, в кутията, има и други неща - ръкописи, моите дневници и различни инструменти. Културни артефакти. Мускулатурата на корема ми неволно се свива, когато погледът ми се спира за миг върху тях. Изваждам дневника, подвързан между два алуминиеви листа и със заключалка. И той, като останалите неща, е покрит с фин прах от Мали. Оставям го на пода, затварям кутията, натискам с крак теракотената плочка на капака и избутвам кофата за боклук върху нея. Ние, американците, сме склонни да действаме, а в тази кутия има неща, които бих могла да използвам срещу него, но инстинктът ми казва "не". Може би съм станала страхлива, ако не съм била такава винаги. А кой знае, възможно е да съм откачена, да не ме заплашва нищо и той изобщо да ме е забравил. Или у мен говори само чувството за вина. И все пак, както казваше татко, "парен каша духа".

Мисля си, че е най-добре да си налягам парцалите и да не надигам глава. Само глупавата маймуна дърпа леопарда за опашката, казват оло. Или, както казваше старият ми сенсей, понякога се бий, понякога бягай, понякога не прави нищо. Народна мъдрост! При някои култури дискурсът се състои изцяло от ритуализирани размени на мъдрост под формата на поговорки, а оригиналната формулировка може да предизвика недоумяващи погледи и недоволно изръмжаване. Колко уютно би било да се живее на подобно място и да не се налага вечно да измисляш какво да кажеш!

Приготвяме се за лягане. Напълвам ваната с топла вода и двете влизаме в нея. Измивам косата на Луз. Първия път, когато го направих, в нея имаше гниди и въшки и се наложи да използвам специален разтвор, но сега вече сме на бебешки шампоан "Брек". Използвам пластмасовата й кофичка за плаж, за да й полея над главата. Изплакваме я. Това й харесва и тя се усмихва, е, не със стоватовата усмивка, запазена за Джейк, а по-меко. "Още" - моли ме тя. Първата й дума.

- О, значи можеш да говориш - казвам аз, а сърцето ми радостно трепти, макар да се опитвам да се държа сякаш нищо особено не се е случило.

Изливам поредна кофичка вода над главата й и тя се изкисква. Излизаме от ваната, изсушавам я, после и себе си, обличаме фланелките, с които спим, и отиваме в спалнята. Тя изтичва до вентилатора и го включва.

- Ти включи вентилатора - констатирам аз, придържайки се към плана си да запълвам пространството с думи, сякаш от това има някаква полза.

Момиченцето като нищо може да е прекарало късия си живот, заключено в дрешник, без никой да му е говорил, докато езиковите му умения не са закърнели. Известни са такива примери. Подпъхвам под телцето й памучния чаршаф и лягам до нея. Разглеждаме книгата за птиците. Изричам имената на всички птици и й обещавам, че един ден ще отидем да ги потърсим. После четем от книжката за Бърт и Ърни. Бърт се опитва да изработи сам лавица за книги, но не може да си намери отвертката. Налага се временно да подпре лавицата с най-невероятни предмети, но така и не пожелава да потърси помощ от Бърт. Лавицата естествено пада на главата на Ърни. Тогава вече двамата се хващат да правят лавицата заедно. Поуката: взаимопомощта е добро нещо. Но един оло би пожелал да научи точните родствени връзки между Бърт и Ърни, какво право е имал Ърни да предлага помощта си, какво право е имал Бърт да я откаже, след като вече е била предложена, как са щели да разпределят печалбата от свършеното и най-важното, разбира се: оло щяха да знаят, че отвертката изобщо не е била забутана някъде си, а просто била омагьосана, понеже Бърт не е направил нужното заклинание, когато е посетил бабандоле, за да се консултира с птицегадателя, преди да се захване с работата. Ето какви мисли се въртят в главата ми. И това никога не спира, понеже е невъзможно да се върнеш към собствената си културна девственост. Лежа до нея, докато заспи. Моето духовно дете, сефуне, на езика на оло. Нямаме нито един общ ген, а аз съм готова да дам живота си за нея и някой ден може да ми се наложи да го направя, ако той ни намери. Интересно какво казва еволюционната психология по този въпрос?

Смъртен и виновен, но за мен

красив във всичко.

Връщам се в кухнята, сядам до масата и започвам да чертая с пръст някакви фигури в малийската пепел, посипана по нея. Погледът ми пада върху дневника. Защо реших да го извадя точно тази нощ? От години не съм го докосвала. Там има неща, които не бих искала да знам, но може би е време да науча заради момичето... защото това вече не засяга единствено мен. Може да намеря някой полезен факт. Някакво прозрение. На първите страници има голямо петно от заливане с вода, но почеркът - ситни мъниста, изписани от ръката на учен, моята собствена, - е напълно четлив.

3.

Джими Паз усети, че този път работата не е добра, когато видя Буба Сингълтън да повръща в крайпътната канавка, подпрял туловището си на багажника на патрулната кола. Буба патрулираше в централния район от десетина години и бе имал доста възможности да научи какво може да направи, и то за съвсем кратко време, флоридското лято с един труп, така че в случая явно ставаше дума за нещо по-различно от обичайното разкапано, вонящо, подуто, отвратително, гъмжащо от червеи и покрито с гигантски хлебарки тяло.

Паз слезе от своята импала и мина покрай двете полицейски коли и буса на криминолозите, за да излезе пред входа на четириетажен бетонен жилищен блок. Няколко униформени охраняваха периметъра и изглеждаха леко неспокойни, както може да се очаква от полицаи в Овъртаун, а зад заграждението вече се събираше тълпа любопитни.

Овъртаун е район в Маями, населяван главно от афроамериканци с ниски доходи. Ако сте турист, идвате от летището на път за слънцето и забавленията на Маями Бийч и свиете в погрешна отбивка от магистралата, когато разберете грешката си и се опитате да се върнете назад, именно Овъртаун е кварталът, през който ще ви се наложи да търсите пътя. През няколко сезона някой турист се обърква и нещата приключват по най-лошия начин.

Всъщност Джими Паз съвсем наскоро се бе оказал замесен в един от тези нещастни случаи: японска двойка била измъкната от колата, жената изнасилена и обезобразена, мъжът - просто застрелян. Беше решил случая за едно денонощие, следвайки проверената от времето стратегия да обиколи квартала, да задава въпроси и да си държи очите отворени, докато тъпанарите, извършили злодеянието, бяха решили да си купят чифт тон-колони с карта "Виза", издадена на името на Ишигуро Хидеки. Не се бе разминало и без малка престрелка, но жалкият нещастник отърва кожата. Никой обаче не се поинтересува от случая на Паз, понеже той също беше чернокож, значи съгласно особените правила в американската полицейска практика имаше право да стреля по граждани с всякакъв цвят на кожата, стига след това да има безпристрастно разследване. Сега това бе дори още по-валидно заради кубинския му произход и част от тълпата вече си упражняваше върху него остроумието, подмятайки:

- Как е, спигър?

Паз се направи, че не е чул, и нито един мускул на лицето му не трепна (умение, идващо с практиката). Демонстративно огледа изображението си в прозореца на колата. Паз беше набит, мускулест мъж на трийсет и две. Кожата му беше с цвят на рогозка от кокосово влакно, главата му беше гладка и кръгла, а косата - подстригана почти до кожата. Ушите му бяха малки и прибрани, очите - издължени, големи, умни и кафяви... но в тях нямаше топлина. Тези очи, кръглата глава и липсата на каквото и да било стърчащо по нея оставяха впечатление за нещо котешко, което се подсилваше, когато той се усмихнеше и белите ситни зъби се покажеха на фона на тъмната кожа.

Облечен бе в ленено яке на Хюго Бос, носеше спортен панталон на Ермениджилдо Зеня, ризата с къс ръкав бе на ситен пепит, вратовръзката - морскосиня, от трико, разхлабена на врата. Обут бе в тристадоларови велурени обувки на Лоренцо Банфи. С две думи, Паз се обличаше като ченге, което не отказва подкуп. Само че той не вземаше. Не беше женен, нито развеждан и живееше, без да плаща наем, в блок, собственост на майка му. Обличайки се по този начин, той съумяваше да вдига кръвното на значителен брой от колегите си в полицейско управление - както на онези, които вземаха, така и на другите, които бяха честни. Но нали такава беше идеята.

Паз извади от джоба си флакон за инхалация "Викс", влезе в сградата и напръска с него вътрешността на ноздрите си. Това беше стар полицейски номер да се спасиш от миризмата на смъртта. В случая помагаше и срещу основната миризма в запустялата сграда. Имаше външни стълби, извеждащи до тесни коридори по цялата дължина на стената с нисък бетонен парапет, увенчан със стоманена тръба вместо перила. Боядисан в лайнянокафяво, блокът имаше цялото очарование на обществена тоалетна, което може би обясняваше защо входът и стълбите бяха използвани с такава цел. Както винаги, когато му се налагаше да влиза в подобни сгради, Паз изпита силна емоция - гняв, примесен със срам и съжаление, - и изчака да му мине, след което отново стана полицай, вселил се в неуязвимо тяло, също като пилот на изтребител F-18. Другият начин да навлече такава емоционална ризница би бил да изгълта шепа занакс. Харесваха му и заплатата, и осигуровките към нея, но причината да стане полицай бе именно тази ризница.

Патрулният при вратата на апартамента на жертвата, пълнолик млад мъж на име Гомез, се бе подпрял на стената, подсмърчаше и прочистваше гърло - очевидна индикация, че вече бе надникнал вътре. Под мишниците бялата му униформена риза беше подгизнала и той бършеше потта, избила по челото му, докато Паз се приближаваше. Паз бе обект на завист от всички в управлението с това, че не се потеше. Още докато бе униформен, веднъж му се бе наложило да гони уличен джебчия цели шест преки по Флаглър Стрийт в жега, която размеква асфалта, но когато накрая хвана хлапето, лицето му бе сухо като на мумия, а после в управлението всички видяха, че ризата му е запазила ръбовете си от гладенето. Това настроение срещу него хора като Гомез, както и цветът и чертите на лицето му и фактът, че въпреки този тен и тези черти кубинският произход бе различим отдалеч. Паз беше мулат, както и Гомез, само че Паз избиваше на черно, а Гомес на бяло, точно както бе при 98% от кубинците, избягали от Кастро в Америка, и в това бе голямата агония в живота на Джими Паз. Трябваше да прехвърли част от нея на Гомез.

- Ей, Гомез, как я караш? - подхвърли Паз на испански.

- Добре съм, Паз - натъртено отговори Гомез на английски.

- Никак не ми изглеждаш добре, човече, по-скоро ми приличаш на лайно. Личи ти, че едва се сдържаш да не се издрайфаш.

- Казах ти, добре съм.

- Слушай, ако искаш да се издрайфаш през перилата, давай - и Паз щедро посочи с ръка откритата страна на външния коридор. - Долу има тълпа чернилки. Драйфай върху тях, човече, такова е ежедневието в Овъртаун.

- Да ти го начукам! - каза Гомез пак на английски.

Паз сви рамене, каза "No habla inglese, senor" и влезе в апартамента. Беше горещо, а смрадта беше така вцепеняващо силна, че дробовете му сякаш пропаднаха в дъното на стомаха. Температурата бе определено над трийсетте и това сякаш "сготвяше" касапницата в задушния апартамент, която и сама по себе си щеше да е достатъчно нетърпима, но в случая сякаш демоните на разпадането и разлагането бяха получили допълнителна помощ благодарение на нечии специални усилия.

Още на прага Паз отвори куфарчето си, извади от него чифт латексови ръкавици и ги нахлузи на ръцете си. Чуваше отвътре шум и виждаше блясването на фотосветкавиците. Екипът на криминолозите си вършеше работата. Вече бяха минали там, където бе спрял, за което говореше щедро посипаният прах за снемане на отпечатъци. Моментът беше подходящ да огледа, преди да влезе при тях.

Стаята беше малка, с нисък покрив. Стените бяха боядисани в мръсножълто, а подът бе покрит със стандартния кафяв линолеум, протрит на пътеки. Мебелировката се състоеше в диван, тапициран в синьо кадифе, относително нов, по-старо кресло с изкуствена винилова кафеникавочервена тапицерия, напукана по облегалката, няколко сгъваеми ламаринени масички с плотове в цветени мотиви, блестящ двайсет и осем инчов цветен телевизор, поставен срещу дивана и креслото. Подът беше застлан с малко килимче с дълги влакна, в имитация на шарка "зебра". Някой бе разлял нещо по него - сода или кафе. На една от стените над износено шкафче в маркировъчно жълто бе окачено голямо велурено пано - няколко африканци с копия преследват лъв. На другата стена висяха две африкански маски масова продукция, от онези, които се продаваха в местните магазини: стилизирано лице с наклонени очи и стилизирана антилопа. Пак на същата стена се мъдреха фамилни портрети в евтини рамки, имитиращи позлата: група прилично изглеждащи хора, облечени като за черква; две училищни снимки на лъчезарно усмихнати деца; две снимки от дипломиране - едната на момче, другата на момиче, явно брат и сестра; накрая една строго официална снимка на жена на средна възраст с дълбоко хлътнали очи и стъклен блясък в косата. Всички на снимките бяха чернокожи. Стената и снимките бяха напръскани с малки червено-кафяви точици, сякаш някой бе изпробвал дюзата на спрей с боя. Стърчеше забит пирон с малка глава, на него не висеше нищо, но правоъгълното петно по-чиста стена показваше, че там е била окачена снимка.

В стаята се появи техник от криминолозите, влачещ огромен сак, безмълвно махна с ръка на Паз и си тръгна. Няколко секунди по-късно отвътре излезе друг от екипа с фотоапарат в ръка. Паз се обади:

- Ей, Гари, свалял ли е някой от вас нещо от онази стена? Там, където е пиронът?

- Не съм видял, но може да е станало преди да дойдем ние.

- Ясно, ще попитам. Свършихте ли?

- Да - отговори той и след малко допълни: - Джими, сигурен съм, че този ще искаш да го хванеш.

- Ние искаме да хванем всички, човече.

- Ъъъ, Джими... Този наистина ще го искаш.

Той също си тръгна и Паз влезе в спалнята. В малката стая нямаше нищо друго освен евтино, боядисано с бяла боя легло, бяло чамово бюро и двама души, единият от които беше мъртъв, а другият бе партньорът на Паз - Клитъс Барлоу, около петдесетгодишен бял мъж, с телосложение като на Линкълн, един от оредяващите представители на оригиналното население на Флорида в управлението, полицай от старата гвардия. Барлоу изглеждаше досущ като проповедник от простолюдието, какъвто си и беше в неделните дни. Освен това вече трийсет години работеше в отдел "Убийства", а с Джими Паз го свързваха единствено улицата и здравият стомах.

- Идвал ли е патолог? - попита Паз, без да отмества поглед от леглото.

- Мина и замина. А ти къде беше?

- Днес ми е почивен ден, Клитъс. Понеделник е, сещаш ли се? Мислех, че се отнася и до теб. Щях да ходя при майка ми. Защо ни го натресоха на нас?

- Въртях се из управлението и стана така, че аз вдигнах телефона - обясни Барлоу.

Паз изсумтя. Знаеше, че Клитъс Барлоу категорично отказва да върши робски труд в неделя, и затова с охота предлага да замества колеги, при това във време, когато му е ред да почива.

- Какво каза патологът? - попита Паз. - И всъщност кой беше?

- Ечивера. Според него жената е мъртва от около две денонощия. Това е Диандра Уолъс. Тази сутрин я очаквали да се отбие при майка си. Когато не отишла, брат й дошъл да види какво става, защото не могли да се свържат с нея по телефона. Намерил я... както я виждаш. Щели да ходят на пазар. За бебето.

- Аха - измърмори Паз и се приближи до леглото.

Останките бяха на млада жена, към двайсетгодишна, с гладка шоколадова кожа. Беше чисто гола, легнала по гръб с ръце отстрани и изпънати крака. На единия й глезен имаше златна гривна, а на шията й златна верижка с миниатюрно златно кръстче. Гърдите й бяха твърди, заоблени и наедрели На ръцете й бяха нахлузени най-обикновени найлонови торбички, вероятно за да не докосне убиеца по такъв начин, че да запази някакви следи от него. Личеше, че е убита в състояние на напреднала бременност. Пъстрият чаршаф, на който лежеше, бе сменил цвета си на тъмночервен, а на пода се виждаха малки локвички засъхнала кръв. Паз внимаваше да не стъпи в някоя от тях.

- Бебето го няма - отбеляза Паз.

- В кухненския умивалник е. Иди виж.

Паз отиде. Барлоу го чу да казва "Ay, mierditas! Ay, mierda! Ay, Dios mio, condenando, ay, chingada!", от което нищо не разбра. Като се появи отново, думите на Паз бяха:

- Господи, какъв ужас!

Когато работиш с Клитъс Барлоу, се научаваш да не произнасяш името Господне без нужда, поне не на официалния език на Флорида, а още по-малко можеш да използваш нецензурен език. Клитъс отказваше да работи с човек, който не се съобразява с неговите изисквания, а Паз не можеше да си позволи да засегне единствения сред детективите в отдел "Убийства", който не изпитва активна неприязън към него. Всъщност нямаше представа какво е личното отношение на Клитъс към него, но като се има предвид произходът му от пет поколения възможно най-крайни расисти, беше направо невероятно, че избра за партньор точно чернокож кубинец. От друга страна, никой не помнеше Барлоу някога да е използвал расистки епитет, нещо, което го правеше уникален в цялото управление.

- Да, ужасно наистина - съгласи се Клитъс. - Знаеш ли, в Библията много е писано за извращенията, но в наши дни Сатаната не е така прям в делата си. - Клитъс спомена името внимателно, сякаш Принцът на мрака бе заподозрян, запил се в някоя от местните кръчми.

- Смяташ, че това е ритуално убийство?

- Ами... да видим. Няма следи от насилване на вратата. Никой не е чул викове за помощ в нощта, когато смятаме, че е била убита, а е било събота. Може би е имало, но никой не ни се е обадил, така че ще трябва още да поразпитаме. А и тялото... Погледни момичето. Какво виждаш? Искам да кажа, освен онова, което й е сторил?

Паз погледна.

- Изглежда като заспала. Не виждам охлузвания по китките или глезените...

- Наистина няма. Вече проверих внимателно. А и докторът каза, че е била жива, когато е започнало рязането. Така че... - Барлоу направи пауза и го погледна изчаквателно.

- Познавала ги е. Сама ги е пуснала да влязат. Упоили са я с нещо. След това са я... насекли. Гос... ъъъ, майчице, какво ли е очаквала да й се случи?

- Ами ще трябва да попитаме момчетата, които са го направили, като ги открием. А, да, още нещо... Какво ще кажеш за това тук?

Барлоу извади найлонов плик за съхранение на веществени доказателства от джоба си и го подаде на Паз.

В него имаше крушообразен дървен предмет, широк два-три сантиметра, подобен на твърда черупка на някакъв вид ядки или плод, тъмен и блестящ като пиано откъм изпъкналата страна, матов и грапав откъм вдлъбнатата Паз видя странен ръб, минаващ през центъра, и две малки дупчици, пробити в двата края.

- Изглежда ми като някаква специално пробита черупка. Част от огърлица?

Отвън се разнесоха стъпки, после метално издрънчаване и след това влязоха две момчета от моргата, тикайки носилка.

- Боже, шибаната му мамица! - възкликна водачът, като зърна какво ги чака на леглото.

- Мери си приказките, синко! - сгълча го Барлоу. - Имай поне малко уважение към покойните.

Младежът, който явно беше новак, се готвеше да отговори с нещо още по-солено, но някакъв инстинкт за самосъхранение го накара първо да погледне Барлоу, после партньора си, след което реши да замълчи и да се залови с работата.

Докато ги наблюдаваше как прибират останките на Диандра Уолъс в черен найлонов чувал, Паз си помисли, и съвсем не за пръв път, че хуморът и охотната непристойност са единственото, което позволява на един нормален човек да издържа ежедневния досег с ужаса. Фактът, че Клитъс Барлоу не прибягва до този спасителен подход, означаваше, че не е нормален, което отдавна бе известно на Паз, но все пак беше странно, че партньорът му приема нещата така невъзмутимо. Паз обичаше да е наясно кой какъв е и поради това бе разбрал, че хората са елементарни като играчки с пружина. Големите изключения в неговото наблюдение бяха майка му и Клитъс Барлоу. Още една причина, поради която с готовност прие да работи с него.

- Има още - обади се мрачно Барлоу. - Бебе. В кухнята.

Момчетата от моргата се спогледаха изненадано. По-младият отиде в кухнята. Настана тишина, после шум от затръшната вратичка на шкафче. Младежът излезе с бял плик за събиране на боклук, през който прозираше нещо тъмно на дъното.

- Не - каза Барлоу, - вземи чувал за труп.

- Чувал? За Бога, това е ши... искам да кажа зародиш - възрази новакът.

- Това е дете и то носи Божия образ - осъдително го погледна Барлоу. - Затова ще напусне това място в чувал за хора като човешко същество, а не като някакъв боклук.

По-възрастният помирително се обади:

- Еди, направи както казва човекът. Слез при буса и донеси още един чувал.

Двамата детективи изчакаха в мълчание изнасянето на мъртвите тела и излязоха от спалнята. Паз посочи стената.

- Тук липсва снимка.

Барлоу погледна.

- Аха. И някой се е постарал да привлече вниманието ни върху това. Ще разпитаме семейството.

- Знаем ли кой е бащата?

- Те ще ни кажат - късо отговори Барлоу.

Тълпата навън беше започнала да се разпръсва или по-скоро хората се прехвърляха на другата страна на улицата, където бяха паркирали два буса с репортерски екипи. По-младите вече позираха пред камерите. Паз и Барлоу тръгнаха в другата посока. Някой от полицаите сигурно щеше да предостави обичайната неизползваема информация за онези двайсетина секунди отразяване на събитието, които смъртта на Диандра Уолъс щеше да получи в местните програми тази нощ, и то само при положение че нямаше някоя по-зрелищна касапница, по възможност с участие на бели.

Жена на средна възраст с мръсночервеникава коса в хубаво тревистозелено костюмче излезе между двата паркирани микробуса и застана на пътя им.

- Какво става, момчета? Чувам, че било доста гадно. - Дорис Тейлър беше репортер по престъпността в "Маями Хералд" от времето, когато репортерите тръгнаха по улиците, и беше добра в работата си, заради което Барлоу я игнорираше, а Паз поддържаше приятелски отношения. Паз беше съвременно ченге и разбираше значението на публичността за личната кариера, докато схващането на Барлоу бе, че репортерите и хората, които им вярват, са съответно таласъми и нечисти духове. Това бе тема, по която между двамата нямаше съгласие. Барлоу заобиколи Тейлър безмълвно, но Паз спря, усмихна се, тихо каза "Обади ми се" и на свой ред продължи по пътя си.

Тейлър му се усмихна ослепително, показа среден пръст зад гърба на отдалечаващия се Барлоу и се върна на сцената на местопрестъплението за повече кървави подробности.

На следващата пряка Реймънд Уолъс, брат на покойната, чакаше в патрулна кола в компанията на униформен полицай. Паз го позна от снимката на дипломирането в апартамента. Младежът седеше на задната седалка отметнал глава на облегалката, и изглеждаше замаян. Вратата до него беше отворена, за да влиза въздух и може би за демонстрация, че младият човек не е задържан. Като повечето от останалите, влизали в апартамента, и той бе повръщал, а кафявата му кожа беше добила нездрав сив цвят. Барлоу вмъкна глава през прозореца на колата:

- Господин Уолъс, елате с нас в управлението, за да дадете показания.

Реймънд Уолъс въздъхна и слезе от патрулната кола. Паз забеляза, че очите му са зачервени и върху бомбето на белите му модни обувки има жълтеникаво петно от повърнато.

- Може ли да се обадя на майка ми? - попита той.

- Мисля, че е по-добре за вас ние да направим това, сър - отговори Барлоу.

- Защо? Тя ще се безпокои, ако не й се обадя, и ще се разтревожи, че още не съм се върнал.

Пристигнаха до колата на Паз. Барлоу обясни:

- Вижте, когато има убийство, е важно именно полицията първа да уведоми семейството за случилото се. Понякога научаваме съществени за разследването неща от първата реакция.

- Мислите си, че мама е свързана с...

- Не, разбира се, не си мислим нищо такова, сър, но трябва да действаме по процедурата. И бих искал да ви кажа, сър, че страшно съжалявам за случилото се.

И наистина го чувства, помисли си Паз. Изпитва състрадание към тези хора, към всички тях, към лошите и към жертвите едновременно, а на всичко отгоре сърцето му не се пръсва. Лично Паз не си позволяваше да чувства нищо по-различно от възможно най-студен и дестилиран гняв.

Поеха надолу по Второ авеню и в пълно мълчание стигнаха Пета улица, където се намираше полицейското управление - нова шестетажна бетонна крепост с кремав цвят. Реймънд Уолъс разказа своята история в една от стаите за разпит към отдел "Убийства" на петия етаж. Живеел с майка си в собствената им къща в Опа-Лока, северозападната част на града. Беше използвал колата й, за да вземе сестра си. Щели да ходят към Дейдленд, за да купят разни бебешки неща. Тук младежът не издържа. Барлоу го остави да се съвземе. Паз го попита за липсващата снимка и получи в отговор празен поглед.

Барлоу насочи разговора към семейството. Оказа се, че децата са само две - братът и сестрата. Баща им бил сержант от военновъздушните сили, починал преди пет години. Майка им живеела с неговата пенсия. Самият Реймънд бил студент в Маями-Дейд. Сестра му искала да стане фризьорка и дори карала някакви курсове, за да получи разрешително. Бащата на бебето се казвал Джулиъс Юганс, по-възрастен, жител на Овъртаун. Юганс имал пикап и се занимавал с превоз на леки товари и това-онова. Не, майка им не одобрявала тази връзка, но само защото Юганс не бил от тяхната църква, всъщност църквата изобщо не го интересувала.

Паз и Барлоу размениха погледи. Барлоу попита:

- А сестра ви ходеше ли на църква?

- Да, ние и двамата сме възпитани от църквата. Мама е много вярваща. Но... как да ви кажа... понякога с възрастта хората се отчуждават. Аз ходех. Дий... тя не винаги успяваше.

- Това сигурно е започнало след връзката й с Юганс?

- Ами... да, но от няколко години се бореше със себе си. После забременя, нали разбирате, което накара мама да се захване пак с нея и в резултат... загуби желание да идва у нас. А аз... аз бях като онези миротворци от ООН - вечна борба за помирение на двете страни.

- Ясно... Знаете ли дали сестра ви или нейният приятел са имали нещо общо с някакъв вид религия?

Уолъс сбърчи вежди:

- Какво искате да кажете... като католицизма ли?

- Не, сър, става дума за някакъв култ, да речем.

По лицето на Уолъс премина изражение на изненада:

- Като ония кубински дивотии ли?

- Имам предвид нещо по-особено... нещо ново, което я е привлякло съвсем наскоро. Нея или него.

Младежът помисли малко, после поклати глава:

- Не ми е разказвала такива неща. Но от друга страна, откакто се сближи с Юганс, вече не бяхме така близки. Но... нееее, съмнявам се. Дий е... как да ви кажа... съвсем земно момиче. Искам да кажа беше... - Пауза. - Но имаше една работа... онова с гадателството... понеже ме питате за нещо отскоро.

- И какво е то?

- Амиии... тя сама ни разказа. Трябва да е било преди две-три седмици. Попаднала на някакъв гадател и започнала да ходи редовно при него на... сеанси... да й гледа... Не знам как му казват. Както и да е, той й казал число и тя спечелила. Така си купи дивана и телевизора. Така че от известно време беше много прехласната по него.

- Знаете ли името на този човек или къде бихме могли да го намерим?

- Нее... беше някакво африканско име, като Мандела... Мандобу... Мандола... Не мога да си спомня. Не ни е разказвала много за него. Вижте, мога ли да се обадя на мама веднага? Вече ви разказах всичко, което знам, а ако не си взема колата скоро, от нея няма да е останало нищо друго, освен колелата...

Двамата детективи се спогледаха и освободиха Реймънд Уолъс. Наредиха на един от униформените полицаи да го върне при колата му, но тайно от младежа му казаха да не бърза много, те потеглиха към Опа-Лока. Паз шофираше, спазвайки ограниченията на скоростта, на което Барлоу държеше, и мечтаеше за пура, което Барлоу осъждаше. Паз смяташе, че понася Барлоу, понеже е отличен професионалист, а и толерантността на Барлоу към него му даваше определени позиции в едно управление, където почти никой друг не го харесваше. С други думи, като целуваше задника на Барлоу, си спестяваше това упражнение с други хора и на други места.

Разпитът на госпожа Уолъс се разви по обичайния за подобни разговори начин. Семейство Уолъс се придържаше към убеждението, че ако бъдеш честен и се ожениш, и останеш такъв, и си намериш уважавана и почтена работа в армията, и бързо се издигнеш до относително стабилен статут поне в долните слоеве на средната класа, можеш да избегнеш настоящия Kindermord на чернокожите, само че напразно. Паз седеше невъзмутимо и наблюдаваше как Барлоу се справя с истеричните пристъпи на госпожа Уолъс, която бе едра жена и не му беше леко. Все пак след известно време спокойствието бе възстановено, проведени бяха няколко телефонни разговора, изсипа се върволица от съседки и малко по малко се сложи началото на добре отработен ритуал по оплакване на покойната. Това най-сетне даде възможност на двамата полицаи да зададат някои въпроси. В резултат научиха, че Диандра е напуснала родната къща след спор и е използвала полагаемата й се част от наследството, за да плати апартамента в "онзи ужасен квартал" и таксите за курсовете по козметика и разкрасяване. Детективите научиха, че въпросната школа не била върха на мечтите на семейство Уолъс по отношение на тяхното момиче, но децата в наше време... Какво може да направи човек? Госпожа Уолъс не била посещавала апартамента на дъщеря си. Майката потвърди разказа на Реймънд за настъпилото отчуждаване след връзката й с Джулиъс Юганс, който беше пръв в нейния списък от заподозрени.

- Заплашвал ли е някога дъщеря ви, госпожо Уолъс?

- Не искаше бебето, това знам със сигурност - каза жената. - Джулиъс винаги е искал само другото.

Към този момент от разговора тя вече беше заобиколена от съседки, които й вееха в лицето с църковни хартиени ветрила или от палмови листа и я успокояваха с притчи от тяхната безкомпромисна религия на отчаянието. След няколко допълнителни стандартни въпроса за нейното и на сина й местонахождение предната нощ детективите оставиха визитките си и си тръгнаха.

По обратния път Паз се осмели да попита:

- Започна ли да харесваш Юганс?

- Можеш ли да направиш това на жената, с която си близък? А бебето... Нали сам го видя? Можеш ли наистина да сториш това на своята плът и кръв?

- Ами ако съм пиян, надрусан с ангелски прах или кренк или тя току-що ми е казала, че детето не е мое? И ако в този момент имам нож подръка? Да, бих могъл. Всеки би могъл. Това поне обяснява как убиецът е влязъл в апартамента - самата жертва го е пуснала. Отговаря и на въпроса за липсващата снимка: била е негова и той просто си я е взел на излизане.

- Това не е единственото взето нещо - напомни Барлоу.

- Така е, но ако допуснем, че е откачил...

- Значи откаченият ревнив убиец, без да бърза, упоява приятелката си, преди да я разпори? След което се залавя с нещо, което на мен ми прилича на истинска малка операция върху зародиша? - Той погледна Паз странично с едно от издължените си бели очи. - Ако не внимаваш, синко, на път си да се влюбиш.

Това беше правило номер едно на Барлоу: не се влюбвай в заподозряната, докато не си се запознал с останалите момичета.

- Добре де, не ми го набивай в главата - каза Паз, без да се чувства засегнат.

Той с готовност приемаше факта, че Барлоу има много повече опит от него и че засега е по-добрият детектив.

След кратко мълчание Барлоу проговори:

- Много ще ми бъде интересно да науча какво казва докторът за разрезите.

- Какво искаш да кажеш?

- Ами виждал съм клане на прасета, на сърни, на телета... и сам съм го правил някога. Гледал съм как го правят хора, които знаят какво вършат, както и такива, които нямат никаква представа как се прави. И ще ти кажа, че е много лесно да различиш едните от другите. Искам да кажа, че човекът, който е направил онова, което видяхме в апартамента, е знаел какво прави. И го е правил и преди.

Изводът увисна във въздуха като облак от мазен пушек.

- Не искам да чувам това, Клитъс.

- Знам, и на мен не ми се искаше да го казвам, но това е положението. "Ухо, което слуша, и око, което вижда - и едното, и другото е Господ създал" . Притчи 20:14. Следваме ухото и окото, където и да ни отведат.

- Клитъс, опитвам се само да кажа, че това може да е най-обикновено битово убийство. Защо да не е? Защото ако е серийно, ако е работа на откачалка, тогава сме вързани за него до не знам кога и политиците ще ни скочат на гърба, а на всичко отгоре този тип може вече да е в Пенсакола...

Паз се отказа. Съзнаваше добре неоспоримата неубедителност на думите си, леките "изхълцвания" в речта в местата, когато пред нормален човек би употребил словесни лубриканти от рода на "шибан", "по дяволите", "проклет".

Усещаше, че Барлоу знае това и то му носи удоволствие, защото го чу да промърморва под нос, сякаш говореше на себе си:

- Кой може да извади нещо чисто от нечистотията? Никой.

Паз не измисли нищо подходящо като отговор и така двамата стигнаха до управлението в мълчание. Там разбраха, че Джулиъс Юганс има невпечатляващо криминално досие, в което се споменаваше, че е шофирал в нетрезво състояние, и един-два случая с изкупуване на крадени вещи. Паз беше готов да излезе пак и да го доведе за разпит, но Барлоу каза:

- Ще почака. Ако още не е избягал, значи няма никъде да ходи. Първо искам да видя резултатите от аутопсията.

Паз нямаше нищо против. Барлоу беше поел контрола над случая, а и по принцип се водеше старши детектив в разследването. Сигурно нямаше да научат нищо повече от това, че не става дума за самоубийство, но той запази мисълта за себе си. След като Барлоу се пенсионираше, щеше да си избере партньор с чувство за хумор.

- Искаш ли да дойда? - Аутопсиите не бяха любимото изживяване на Паз.

- Не, няма никакъв смисъл и двамата да ходим в Джаксън. Защо не се опиташ да разбереш каква е онази костилка, а после, към пет часа, ще се срещнем пак тук и ще отидем двамата да се запознаем с господин Юганс.

Прекрасно. Паз се върна при колата си и този път тръгна на юг, по междущатска 95. Запали мадуро без маркировка. Един тип на Корал Уей му ги продаваше на опаковки по петдесет. Паз пушеше пури от четиринайсетгодишен и връщането им на мода сред съвременните пороци на бизнесмените му се струваше доста забавно. Пушенето в полицейските коли беше забранено, което за Паз бе още едно доказателство за приближаващия край на цивилизацията. Човек пуши - тъкмо това го прави човек и го отличава от животните.

Изпускайки с удоволствие кълбета дим, Паз отби от магистрала Дикси на Дъглас Роуд и след това свърна по Ингреъм. Крайпътните дървета още не се бяха възстановили след опустошителния ураган Ендрю през 92-ра и Ингреъм все още не бе онзи непрекъснат тунел от пищна зеленина, както някога, но поне беше по-сенчест и прохладен от изгорялата под слънцето Дикси. Мястото, където отиваше, се казваше Феърчайлд Тропикал Гардънс, представляваше най-голямата ботаническа градина в страната и беше център за изучаване на тропическата ботаника. Не че Ендрю бе пропуснал да овършее и тук, но растителността вече почти се бе възстановила и сега градината представляваше райско кътче с тучна растителност и цветя. Паз показа значката си на входа и паркира на най-сенчестото място, което откри. Настъпваше най-горещият час от деня. По-късно, към три и половина, когато въздухът щеше да стане невъзможно гъст и горещ за дишане, щеше да падне задължителният дъжд, съпроводен с гръмотевици. Сега в неподвижния въздух се стелеше смес от миризма на гниеща растителност, неземен аромат на цветя и прясно окосена трева. Паз вдъхна дълбоко и с благодарност, мина край басейн с рибки, заобиколи огромна индийска смокиня и без колебание се насочи към двуетажната сграда от сив флоридски варовик, където се помещаваха офисите на администрацията и кабинетите на учените.

След няколко погрешни завоя из коридорите накрая той се озова в кабинета на д-р Албърт Мейнс - върлинест и симпатично грозноват млад мъж, горе-долу на възрастта на Паз, със здрав загар на лицето и с очила. Външният му вид бе олицетворение на представата за безстрашен изследовател със зелена фланелка и бежови бермуди. Той пое визитката на Паз с интерес.

- Полицай? Пак ли ще търсим наркотици?

Паз дори не мигна:

- Не, сър, този път идвам във връзка с убийство.

Мейнс явно се притесни.

- О, кой е убит? - попита той и пребледня. - По дяволите, нали не сте тук, защото... - Погледът му се отклони към семейната снимка на бюрото.

- Не, сър, нищо такова. Имаме нужда от помощта на ботаник.

Мейнс пое дълбоко дъх, издиша бавно и седна на ръба на бюрото си.

- Разбира се, за какво става дума?

Паз му подаде плика с вещественото доказателство.

Мейнс го погледна подозрително и го вдигна на нивото на очите си. Седна на високо стоманено столче, извади черупката от пликчето, разгледа я внимателно под лупа, направи някои измервания, свали обемист том със зелени корици от лавицата над главата си, прелиства го няколко минути и накрая доволно заяви:

- Ето го! - Паз погледна през рамото му в монографията. На разтворената страница имаше черно-бяла снимка на подобна черупка, съединена в тясната си част с огледално симетрична друга такава. - Това е Schrebera golungensis - уточни Мейнс. - Дърво, известно като "овчи крак". Наричат го още опеле, макар че не бих могъл да ви кажа какво точно означава опеле. Искате ли да знаете нещо повече?

- Расте ли из нашите места?

- Хм... вероятно би могло. След като всичко друго се прихваща. Но е характерно за Западна Африка, от Нигерия надолу до Конго и нагоре до Сенегал.

- Имате ли тук такова? Имам предвид в градината?

- Живо и растящо? Ако държите да знаете, сега ще проверя в базата данни.

Паз държеше да знае, така че ученият седна пред голям монитор и бързо затрака по клавиатурата. На екрана започнаха да се отварят и затварят прозорци, излязоха списъци и запълзяха нагоре.

- Оказва се, че го нямаме. Ако поискате да направя предположение, ще кажа, че е малко вероятно някой друг в Маями да го има.

Паз записа това в бележника си.

- И за какво се използва това дърво? Интересува ме ядат ли се плодовете му, или става за нещо друго?

- О, не е култивирано - отговори Мейнс. - Расте като диво в джунглата. Местните жители може и да използват части от него, но не мога да кажа със сигурност. Ако разполагате с няколко минути, ще проверя в Интернет.

- Да го направим.

Мейнс отново затрака по клавишите. Компютърът тихо бръмчеше и едва доловимо за ухото съскаше.

- Влизам в базата данни EthnobotDB... Няма нищо. Не и за тази golungensis. Има обаче сродна Schrebera, използвана в народната медицина.

- Може ли да се използва за правене на отрова?

- Отрова? О, това означава базата данни PLANTOX. Само секунда... Ще проверя рода като цяло. Не, нищо не ми дава. Което не означава много, разбира се. Тези бази данни за свободен достъп не се актуализират често. Трябва ви етноботаник.

- А вие какъв сте?

- Аз съм класификатор на растителните видове. Преценявам връзките между отделните растения и решавам дали нещо, което някой е донесъл в колекцията, е нов вид или не е. Етноботаникът обаче ходи по експедиции и контактува с местните, за да научи от тях как използват растенията. Тези хора обикновено са на служба във фармацевтичните компании, които ги наемат с лопата.

- Някой, с когото бих могъл да се свържа?

- Познавам Лидия Ерера, в университета - тя е добра. Знам, че в момента е тук, защото се видяхме онзи ден. Проблемът ви обаче е да намерите човек, който познава Западна Африка, щом ви интересува точно това дърво. - Той замълча. Паз усещаше, че чисто научната съставка на любопитството му е на път да се изпари, и наистина след няколко секунди ученият се поинтересува: - Та... каква е връзката между този образец и убийството? Ако мога да попитам...

- Можете, само че аз не съм в състояние да ви кажа нищо. Съжалявам, процедура.

Мейнс се позасмя и сухо отбеляза:

- Да... разбира се. Освен това, ако има някаква връзка между убийство и рядък вид тропическо дърво, как бихте ми казали, след като може да е работа на тропически ботаник, нали така?

- Би могло - сериозно се съгласи Паз. - Затова нека ви попитам съвсем официално: Познавате ли Диандра Уолъс?

Къс нервен смях.

- Не, дори не съм чувал името. Коя е тя?

- О... просто една жена от Овъртаун. И ако се върнем на онова, което ме съветвахте, как бих могъл да намеря човек, който познава Западна Африка?

Мейнс явно изпита облекчение да се върне на по-здравата научна почва.

- Така... Ами повечето етноботаници в тази част на света познават американската тропическа растителност. Това е нормално, понеже сме наблизо и имаме политически и икономически връзки с Латинска Америка. По принцип западноафриканската ботаника се движи най-вече от Франция, а източноафриканската - от Великобритания. Причините са очевидни - това са две от бившите колониални сили. Съжалявам, но повече не мога да ви помогна.

Паз приключи с писането, прибра бележника си, благодари на Мейнс и си взе черупката от масата. Опеле. Голямо постижение, няма що - да научиш почти неизвестно име. Върна се в колата, остави вратата отворена и прегледа отново записките си. Имаше този навик след вземане на показания или разговор с експерт. А и беше едно от правилата на Барлоу: увери се, че си получил каквото ти трябва, преди да приключиш със свидетеля. Всъщност новините не бяха лоши. На сцената на местопрестъплението е намерена черупка от рядка ядка, което е несравнимо по-добре, отколкото ако ставаше дума за нещо, което расте на всяко дърво в Южна Флорида. Наистина го беше записал така: "рядка ядка". Можеш ли да го кажеш и да не се изсмееш, мина през главата му. Колко жалко, че не можеше да сподели езиковата си находка с Барлоу. Извади мобилния си телефон, свърза се с централата на Университета на Маями, получи оттам номера на кабинета на доктор Ерера. Позвъни и използва името на Мейнс, за да се представи, без да уточнява, че е детектив, и уговори със секретарката час за среща по-късно през деня.

Излезе от ботаническата градина и зави на север. Рядка ядка. Мина му през ум, че не би било лошо да намери и другата половина от тази черупка на Schrebera golungensis. После се сети нещо друго, спря пред светофара на Дъглас, извади бележника си и записа в него да попита Лидия Ерера дали има представа за какво са двете дупки, пробити в краищата.