КРОНДОРИзмяната,Убийците,Сълзата на боговете

КРОНДОР - ИЗМЯНАТА

Реймънд Фийст

Пролог

Предупреждението

Вятърът виеше.

Локлир, скуайър при двора на принца на Крондор, се сви върху седлото, притиснат от възтежкото наметало. Лятото напускаше бързо Северните земи и проходите през планините, известни като Зъберите на света. На юг есенните вечери бяха все още меки и топли, но тук горе, на север, есента бе само мимолетен гост, кратка прелюдия към зимата, която идваше неканена и се възцаряваше за дълго. Локлир прокле собствената си глупост, довела го в това забравено от всички място.

- Студеничко е тук, скуайър - произнесе сержант Бейлс, сякаш прочел мислите му. Сержантът бе чул слуховете, че внезапната поява на младия благородник в Тир-Сог е свързана с една млада особа, омъжена за заможен крондорски търговец. Локлир не беше първото младо конте, пратено на границата, където ще е далеч от ръката на отмъстителен и ревнив съпруг. - Извинете, че ще го кажа, сър, ама не е уютно като в Крондор.

- Така ли? - отвърна суховато младият скуайър.

Патрулът следваше тясната пътека в подножието на хълмовете, северната граница на Островното кралство. Не беше изминала и седмица от пристигането на Локлир в двора на Тир-Сог, когато барон Мойе му бе предложил да се присъедини към един специален патрул, който щеше да поеме на изток от града. Говореше се, че под прикритието на несекващия дъжд и виелиците, на юг незабелязано се прокрадвали ренегати и моредели - тъмни елфи, известни като Братството на Тъмната пътека. Съгледвачите все още не бяха потвърдили тези сведения, но упоритите слухове, подклаждани от твърденията на селяни, че са забелязали облечени в черни дрехи войни да бързат в южна посока, принудиха барона да разпореди патрулирането.

Локлир знаеше не по-зле от мъжете от гарнизона, че всякакво раздвижване по това време на годината в тези области е най-малкото необичайно. В подножието на хълмовете студът все още се търпеше, но горе планинските проходи вече бяха затворени от дълбоки снежни преспи и затлачени при внезапно топене от замръзнали кални свлачища.

Ала след приключването преди десет години на Големия бунт - нашествието на кралството от войските на Мурмандамус, прочутия водач на тъмните елфи - всяко подобно раздвижване подлежеше на щателно проучване, а тази заповед бе дошла направо от крал Лиам.

- Ами да, тук при нас не е като в двора на принца - продължи с натякванията сержантът. Когато се появи за първи път в Тир-Сог, Локлир изглеждаше досущ като крондорско конте - висок и строен, изящно издокаран младеж, с прилежно подрязани мустачки и дълги букли. Локлир се надяваше, че мустаците го правят да изглежда по-възрастен, но в комбинация с къдриците крайният ефект бе напълно противоположен на очакванията му.

Тъй като му омръзна да търпи подигравките на сержанта, той отбеляза небрежно:

- Но все пак е по-топло, отколкото от другата страна на планината, ако не ме лъжат спомените.

- От другата страна, господарю? - повтори сержантът.

- В Северните земи - кимна Локлир. - Там си е доста студено, дори през пролетта и лятото.

Сержанът го погледна изпод вежди.

- Били ли сте там, скуайър? - Едва шепа мъже, освен изменниците и контрабандистите на оръжие, бяха посещавали Северните земи и се бяха върнали живи в Кралството.

- С принца - отвърна Локлир. - Придружавах го при Арменгар и Висок замък.

Сержантът замлъкна и впери поглед напред. Войниците около Локлир се спогледаха и кимнаха. Един от тях прошепна нещо на мъжа зад него. Нямаше войник от севера, който да не бе чувал за падането на Арменгар в ръцете на Мурмандамус, могъщия моределски водач, който бе унищожил човешкия град в Северните земи и след това бе нахлул в Кралството.

Оцелелите жители на Арменгар се бяха заселили в Ябон, недалеч от Тир-Сог, а разказите за величавата битка и бягството на оживелите, също както и за делата на принц Арута и сподвижниците му, се бяха превърнали в легенда. Всеки мъж, служил редом с принц Арута и Ги дьо Батира, можеше да бъде смятан за герой. Сержантът преглътна мълчаливо, под изпитателния поглед на младия скуайър.

Но Локлир нямаше възможност дълго да се наслаждава на впечатлението от думите си, тъй като дъждът бързо прерасна в сняг и вятърът отново се усили. Несъмнено беше си създал достатъчна популярност сред войниците от гарнизона за да бъде третиран с нужното уважение, но все още бе много далеч от крондорския двор, с неговите изискани вина и хубавици. Само чудо можеше да му възвърне изгубеното благоразположение на Арута и никак не беше изключено да посрещне идната зима отново в двора на това затънтено градче, в компанията на тези селяци.

След десетина минути мълчалива езда сержантът пръв наруши мълчанието:

- Господарю, още две мили и можем да се връщаме назад.

Локлир не отговори. Докато се върнат в гарнизона щеше да е вече тъмно и доста по-студено, отколкото бе в момента. Можеше да се наслаждава на топлината на войнишкия огън в казарменото помещение и вероятно да сподели вечерята си с войниците, освен ако баронът не го покани да вечерят в неговите покои. Локлир смяташе, че последното е малко вероятно. Баронът имаше млада, привлекателна и очевидно склонна към флиртуване дъщеря, която се увърташе около младия благородник още от първата вечер на появата му в Тир-Сог, а изглежда всички знаеха причината за изгнанието му тук. Локлир вече на два пъти бе обядвал в компанията на барона и при двата случая дъщерята отсъстваше от масата.

Имаше и един хан недалеч от замъка, но той си даваше сметка, че докато се приберат ще се е намръзнал предостатъчно, за да се излага отново на милостта на стихията, за да преодолее макар и късото разстояние до него, пък и двете ханджийки, които го държаха, бяха дебели и досадни. С тиха въздишка той си помисли, че може би до идването на пролетта те щяха да му се струват красиви и привлекателни. Не му оставаше друго, освен да се моли да му позволят да се върне в Крондор за Празника на Средилетието. Възнамеряваше да пише на най-добрия си приятел, скуайър Джеймс и да го помоли да използва влиянието си за да накара Арута да го прибере по-рано. Половин година тук бе предостатъчно наказание.

- Милорд - произнесе сержант Бейлс, използвайки официалното обръщение, - какво може да е това? - Той сочеше нагоре по скалистата пътека, където някакво движение бе привлякло погледа му.

- Не зная - отвърна Локлир. - Да идем да видим.

Бейлс даде сигнал и патрулът свърна наляво, извивайки по новата пътека. Съвсем скоро пред тях се разкри цялата сцена. По пътеката се спускаше самотна фигура, загърната в черно наметало, а отзад се чуваха виковете на преследвачите.

- Прилича на изменник, който си е имал вземане-даване с някой от Братството на Тъмната пътека - промърмори сержант Бейлс.

Локлир оголи сабята си.

- Изменник или не, не можем да позволим на тъмните елфи да го посекат. Току виж си помислят, че могат да слизат на юг и да постъпват както им скимне с обикновените граждани.

- Приготви се! - извика сержантът и войниците извадиха мечове.

Самотната фигура забеляза войниците, поколеба се за миг, след това ускори бяг. Локлир видя, че това е висок мъж, загърнат в тъмносиво наметало, чиято качулка напълно скриваше лицето му. Зад него търчаха половин дузина спешени елфи.

- Да им пресечем пътя - предложи спокойно сержантът.

Теоретично патрулът се командваше от Локлир, но той имаше достатъчно здрав разум да предостави водачеството на далеч по-опитния в подобни стълкновения ветеран.

Конниците се втурнаха в тесния проход, заобиколиха самотния беглец и се изправиха срещу моределите. Членовете на Братството на Тъмната пътека се славеха с множество отрицателни качества, но страхът и неумението да водят ръкопашен бой не бяха сред тях. Схватката беше яростна, но кралските войници имаха две преимущества: конете и времето, което бе лишило от ефективност лъковете на елфите. Моределите дори не направиха опити да изтеглят навлажнените им тетиви, съзнавайки че дори да успеят да изстрелят стрелите, едва ли ще пробият с тях металните ризници на противниците.

Един от тъмните елфи, по-едър от другите, се покатери на близката скала и изпроводи с поглед в бързо отдалечаващата се самотна фигура. Локлир му запречи гледката с коня и елфът насочи вниманието си към младия благородник.

За миг погледите им се сключиха и Локлир почувства почти физически омразата на странното същество. То изгледа внимателно Локлир, сякаш се опитваше да го запомни за някоя следваща среща. След това кресна някаква заповед и моределите започнаха да отстъпват към вътрешността на прохода.

Сержант Бейлс не беше толкова наивен, че да ги последва навътре, където видимостта щеше да е ограничена до десетина ярда. Пък и времето продължаваше да се разваля.

Когато се върна назад, Локлир забеляза тъмната фигура, изправена до една канара в началото на пътеката. Той дръпна юздите на коня току пред непознатия и се представи:

- Аз съм скуайър Локлир от двора на принца. Дано обяснението ти си го бива, изменнико.

Мъжът не отговори, лицето му все още бе скрито под качулката. Зад тях шумът от битката бързо утихваше, докато моределите отстъпваха и се катереха по скалните скали, където конниците не можеха да ги достигнат.

Непознатият огледа за миг Локлир, след това вдигна бавно ръка и отметна назад качулката си. Черни, нечовешки очи разглеждаха младия благородник. Лицето беше с черти, каквито Локлир бе виждал и преди: високи скули, късо подрязана коса, извити вежди и големи, издължени и лишени от възглавнички уши. Но съществото пред него не беше елф: Локлир го усещаше инстинктивно. Черните очи, които го гледаха, едва скриваха презрението му.

Съществото заговори на кралски, със силен акцент:

- Не съм изменник, човеко.

В този момент до тях спря сержант Бейлс и изруга:

- Проклет да съм! Побратим на Тъмната пътека. Трябва да е избухнала някоя племенна свада, щом другите се опитваха да му видят сметката.

Моределът не сваляше очи от Локлир.

- Щом си от двора на принца - рече моределът, - ти ще ми помогнеш.

- Да ти помогне ли? - повтори сержантът. - По-скоро ще те обесим, убиецо.

Локлир вдигна ръка и му даде знак да мълчи.

- И защо трябва да ти помагам, моредел?

- Защото нося предупреждение за вашия принц.

- Предупреждение за какво?

- Това само на него ще кажа. Ще ме откарате ли с вас?

Локлир погледна сержанта, който каза:

- Трябва да го отведем при барона.

- Не - поклати глава моределът. - Ще говоря само пред принц Арута.

- Ще говориш с когото ти кажем, касапино! - кресна му Бейлс и в гласа му прозвуча омраза. Целият си живот бе прекарал в несекваща война с Братството на Тъмната пътека и неведнъж бе ставал свидетел на жестокостите им.

- Познавам ги добре - спря го Локлир. - Можеш да го вържеш на клада и да го оставиш да се опече до шията и пак няма да каже и думица, ако тъй си е наумил.

- Истина е - потвърди моределът. - Той отново изгледа внимателно Локлир. - Значи си се срещал с моите сънародници?

- Арменгар - произнесе Локлир. - И пак при Висок замък. После и в Сетанон.

- Тъкмо за Сетанон трябва да разговарям с вашия принц - рече моределът.

Локлир се извърна към сержанта и каза:

- Остави ни за малко насаме.

Бейлс се поколеба, но долови нетърпящия възражение тон на младия благородник - това беше заповед. Той се обърна и отдалечи патрула.

- Говори! - нареди Локлир.

- Аз съм Горат, вожд на арданейците.

Локлир огледа Горат. Изглеждаше млад, според човешките представи, но Локлир бе живял достатъчно дълго сред елфите и бе виждал твърде много моредели, за да си даде сметка, че впечатленията му са измамни. В брадата на този моредел имаше прошарени кичури, под очите му се очертаваха бръчки и Локлир пресметна, че ще е най-малко на двеста години. Горат носеше изкусно изработена ризница, а и наметалото му бе с фина плетка, та не беше изключено да е този, за когото се представяше.

- И за какво би искал да разговаря един моределски вожд с кралския принц?

- Както вече казах, това ще узнае само принцът.

- Ако не искаш да прекараш остатъка от дните си в тъмницата на Тир-Сог, по-добре да ме убедиш, че трябва да те откарам в Крондор.

Този път моределът го изгледа доста дълго, а на края му даде знак да се приближи. Положил ръка върху дръжката на кинжала, в случай, че тъмният елф е намислил някоя подлост, младият благородник сведе глава към шията на коня и извърна лице към Горат.

Устните на елфа се доближиха до ухото му.

- Мурмандамус е жив.

Локлир се изправи, помисли за миг, после обърна коня.

- Сержант Бейлс!

- Господарю! - отвърна ветеранът с глас, в който се долавяше почтителност.

- Оковете пленника. Връщаме се в Тир-Сог веднага. И никой да не разговаря без мое разрешение с него.

- Слушам, господарю! - кимна сержантът и махна на двама от хората си да изпълнят заповедта.

Локлир се наведе отново към шията на коня и прошепна:

- Горат, може би лъжеш за да си спасиш кожата, а може наистина да носиш някоя страшна вест за принца. За мен това няма значение, защото утре рано тръгваме с теб за Крондор.

Тъмният елф не отговори и изтърпя стоически, докато войниците го разоръжаваха. Не продума нито думичка и докато му оковаваха китките и глезените във вериги. Когато приключиха, вдигна бавно окованите си ръце, погледна ги и ги отпусна. След това потърси с очи Локлир, извърна се и закрачи към Тир-Сог, без да чака позволение от пазачите си.

Шибан от усилващия се вятър Локлир даде знак на сержанта да го последва и пришпори коня си, за да се изравни с Горат.

Първа глава

Среща

Огънят пукаше.

Оуин Белефот седеше сам в нощта, загледан в пламъците и погълнат от собственото си нещастие. Най-малкият син на барона на Тимонс беше далеч от дома, но не би имал нищо против да е още по-далече. Младичкото му лице бе сбръчкано в маската на угриженост.

Нощта бе студена, а храната - недостатъчна, особено след като току що бе напуснал изобилието, което предлагаше домът на леля му в град Ябон. Бяха го приютили, без да знаят за скарването с баща му, бяха го обгърнали с топлина и уют, каквито от доста време не беше изпитвал. Бяха пробудили в него забравени спомени: вечер пред семейното огнище, в компанията на неговите братя и сестри, спокойните разговори с майка му, но и вечните скандали с баща му.

- Татко - прошепна Оуин.

Бяха изминали по-малко от две години от онази страховита разпра с баща му, след която се бе отправил на път за Звезден пристан - острова на магьосниците, разположен в южните покрайнини на Кралството. Тогава баща му категорично забрани да се занимава с това, което бе избрал за свое поприще в живота - да изучава магия - настоявайки да стане свещеник в някой от уважаваните ордени. В края на краищата те също се занимаваха с магьосничество, посочи тогава баща му.

Оуин въздъхна и се загърна по-плътно в наметалото. В него все още живееше надеждата някой ден да се завърне в родната къща, но като прочут магьосник, може би известен дори колкото легендарния Пъг, основателя на Академията в Звезден пристан. Но оказа се, че не е бил подготвен за усилията, които се изискваха по време на обучението. Не му се понрави и неспокойната атмосфера на онова място, разделените на групи ученици, които злословеха срещу един, или друг наставник, опитите да се превърне изучаването на магьосническото изкуство във вероучение. Той си даваше сметка, че в най-добрия случай е станал посредствен магьосник и че никога няма да постигне нещо повече, защото колкото и усилия да полагаше, липсата на талант оставаше непреодолима пречка.

След по-малко от година обучение Оуин напусна Звезден пристан, признавайки пред себе си, че е направил грешка. Да признае същото пред баща му щеше да е далеч по-трудна задача - тъкмо по тази причина реши първо да посети роднините си в Ябон, а след това да събере кураж и да се отправи на изток, за среща със своя строг родител.

Леко изшумоляване в храстите накара Оуин да сграбчи масивния дървен жезъл и да скочи на крака. Нямаше почти никакви умения с оръжията, тъй като бе неглежирал тази част от образованието си като дете, но затова пък разполагаше с достатъчно познания с жезъла, за да съумее да се защити.

- Кой е там? - повика той.

От тъмнината долетя глас:

- Здрасти там, край огъня. Излизаме.

Оуин се поотпусна, тъй като ако бяха разбойници, едва ли щяха да го предупреждават за появата си. Освен това той си даваше сметка, че не е кой знае колко примамлива плячка, тъй като от известно време бе заприличал на дрипав просяк. Ала въпреки това нямаше нищо лошо да бъде предпазлив.

От мрака изплуваха две фигури, едната горе-долу колкото Оуин, другата с глава по-висока. Двамата бяха облечени с дебели наметала, по-дребният куцукаше забележимо.

Куцащият хвърли поглед през рамо, сякаш се опасяваше, че могат да ги преследват и попита:

- Ти кой си?

- Аз ли? - отвърна Оуин. - А вие кои сте?

По-дребният отметна назад качулката си и рече:

- Локлир. Скуайър в двора на принц Арута.

Оуин кимна.

- Аз пък съм Оуин, син на барон Белефот.

- От Тимонс, зная, познавам баща ти - рече Локлир. Той приклекна до огъня и протегна длани към топлината. После вдигна очи към Оуин.

- Доста си далеч от дома, приятелю.

- Бях на гости на леля ми в Ябон - отвърна русокосият младеж. - А сега съм тръгнал за дома.

- Дълъг път те чака - подметна загърнатата фигура.

- Ще се спусна до Крондор, там ще потърся някой керван, който потегля за Саладор. От там пък ще хвана кораб за Тимонс.

- Е, нищо лошо няма да вървим заедно поне до Ламут - обяви Локлир и се отпусна изнурено на земята. Наметалото му се разтвори и Оуин забеляза кървави петна по дрехите му.

- Ти си ранен - подскочи той.

- Нищо сериозно - успокои го Локлир.

- Какво се е случило?

- Нападнаха ни на няколко мили северно от тук - обясни Локлир.

Оуин се зае да рови в торбата си.

- Имам тук нещичко, подходящо за рани - рече той. - Свали си жакета.

Локлир смъкна наметалото и жакета, а през това време Оуин извади от торбата превръзки и някакъв мехлем.

- Леля ми настоя да ги взема за всеки случай. Стори ми се глупаво, но ето, че не било тъй.

Локлир понесе стоически усилията на момчето да му промие раната - очевидно от удар със сабя в ребрата - но потръпна, когато му слагаха мехлема. Докато го превръзваше, Оуин подметна:

- Приятелят ти май не е от приказливите?

- Не съм му приятел - отвърна Горат. Той показа окованите си китки. - Аз съм негов пленник.

Опитвайки се да разгледа скритото под сянката на качулката лице Оуин попита:

- Какво е извършил?

- Нищо, освен че се е родил от неподходящата страна на планината - обясни Локлир.

Горат си свали качулката и надари Оуин с любезна усмивка.

- Резци Божии! - възкликна Оуин. - Ами че той е от братята на Тъмната пътека!

- Моредел - поправи го Горат с нотка на иронична горчивина. - Тъмен елф, на вашия език. Поне така щяха да твърдят нашите братовчеди в Елвандар. Вие хората знаете толкова малко.

- Тъй като в момента не бързаме за никъде - подметна нехайно Локлир, - защо не вземеш да ни просветиш?

Горат изгледа младия скуайър сякаш се опитваше да прецени нещо, след това потъна в кратко мълчание.

- В жилите на тези, които вие наричате "елфи" - заговори той, - и на моите сънародници, тече една и съща кръв, но ние живеем различен живот. Ние сме първата смъртна раса след Великите дракони и древните.

Оуин погледна Горат с любопитство, но Локлир само скръцна със зъби и рече:

- Хайде, младежо, привършвай с превръзката.

- Кои са тези древни? - попита шепнешком Оуин.

- Властелините на драконите - отвърна Локлир.

- Валхеру, господарите на силата - добави Горат. - Когато напуснали този свят, те оставили съдбата ни в нашите собствени ръце и ни обявили за свободни същества.

- Чувал съм тази история - промърмори Локлир.

- Това е нещо повече от история, човече, защото съгласно нея този свят е завещан на моя народ. А после сте се появили вие, човеците, както и джуджетата и другите. Този свят е наш свят, а вие ни го отнехте.

- Не съм студент по вероучение - поде Локлир, - а и познанията ми по история са доста оскъдни, но струва ми се, че каквато и да е причината за появата ни на този свят, ние сме тук и няма къде другаде да идем. Така че, щом вашите роднини, елфите, са преглътнали този факт и дори извличат полза от него, защо да не го направите и вие?

Горат втренчи поглед в младия скуайър, но не отговори. След това се надигна и тръгна бавно и решително към него.

Оуин тъкмо бе приключил с превръзките и отхвръкна настрана, когато Локлир го избута, опитвайки се да се изправи и да извади сабя срещу приближаващия се Горат.

Но вместо да се нахвърли върху Локлир, тъмният елф се метна над главата му, размахвайки веригата, с която му бяха оковани ръцете. Звън на стомана накара Локлир да се отдръпне встрани и в този миг отекна викът на Горат:

- Убиец в лагера! - После Горат срита Оуин и му кресна: - Не ми се мотай в краката!

Оуин не знаеше откъде се е взел този убиец, допреди миг край огъня бяха само тримата и си говореха спокойно, а ето че сега Горат бе вкопчен в схватка на живот и смърт с друго същество от неговата раса.

Двете фигури се счепкаха под трепкащата светлина на огъня, лицата им бяха изкривени от гняв и омраза. Горат бе успял да избие сабята от ръката на другия моредел, а когато непознатият тъмен елф се опита да измъкне кинжала, той се промуши зад него и усука веригите на оковите си около врата му. Достатъчно бе само да напъне мишци и очите на среднощния нападател изхвръкнаха.

- Не се бори с мен, Хасет - прецеди през стиснати зъби Горат. - Ще го направя бързо, заради старата ни дружба - При тези думи Горат дръпна рязко ръце и вратът на другия се прекърши, а тялото му увисна.

Горат го положи на земята и произнесе:

- Нека Богинята на Мрака се смили над теб.

Локлир се изправи.

- Мислех си, че сме им се измъкнали.

- Аз пък знаех, че не сме - отвърна Горат.

- А защо не ме предупреди? - попита Локлир, докато нахлузваше жакета върху току що превързаната си рана.

- Все някога трябваше да се изправим срещу него - рече Горат, докато се връщаше на предишното си място. - Можехме да го направим сега, или след няколко дни, когато щеше да си далеч по-изтощен от кръвозагуба и недояждане. - Горат погледна към мрака, откъдето се бе появил убиецът. - Ако убиецът не беше дошъл сам, щеше да отнесеш на принца трупа ми.

- Виждам, че не се отказваш лесно, моредел. И по-добре стана, след всички усилия, които положих, за да ти спася кожата. Този последният ли е?

- Почти със сигурност не - отвърна тъмният елф. - Но е последният от този отряд. Ще дойдат още. - Той погледна в обратната посока. - Други може да има пред нас.

Локлир пъхна ръка в малката кесия на пояса и извади отвътре ключ.

- В такъв случай най-добре да ти сваля веригите - заяви той. Докато отключваше оковите на ръцете, Горат го наблюдаваше с равнодушно изражение. - Вземи сабята на убиеца.

- Дали да не го погребем? - предложи Оуин.

Горат склони глава.

- Това не е по нашия обичай. Тялото му не е нищо повече от тленна обвивка. Нека нахрани мършоядите, да се върне в земята, да натори растенията и да обнови света. Духът му вече е поел своя път през тъмнината и с милостта на Богинята на Мрака може би ще стигне до Благословените острови. - Горат погледна на север, сякаш диреше някакъв знак в нощта. - Той беше мой роднина, макар и да не го обичах. Но в моя народ кръвното родство се цени високо. Преследваше ме, защото бях низвергнат и обявен за предател на своята раса. - Той погледна към Локлир. - Сега с теб имаме обща кауза, човече. Щом съм решил да доведа докрай замисленото, заради което бях прокуден от собствения си народ, значи трябва да оцелея. Двамата с теб сме обречени да си помагаме. - Горат взе сабята на Хасет. - Не го заравяй, само го изтикай настрани - рече той на Оуин. - До заранта гледката ще е доста неприятна.

Оуин изглежда не гореше от желание да докосва трупа, но премълча, наведе се и хвана моредела за китките. Трупът се оказа изненадващо тежък. Докато го влачеше надалеч от огъня Горат каза:

- И виж къде си е хвърлил торбата. Трябва да е някъде там, в гората. Може вътре да има нещо за ядене.

Оуин кимна, питайки се що за странна прищявка на съдбата го бе докарала до там да влачи труп през тъмната гора и да тършува из вещите му.

Утрото завари изтощената тройка да си пробива път през горските шубраци - успоредно на пътя, но на достатъчно разстояние от него, за да не бъдат забелязани.

- Не виждам какво ни пречи да се върнем в Ябон и да вземем коне - мърмореше Оуин.

- Откакто напуснахме Тир-Сог ни нападнаха три пъти - отвърна Локлир. - Ако има още врагове, предпочитам да не им се навирам сам в ръцете. Освен това не е изключено докато се движим в посока за Ламут да открием някое селце, откъдето да вземем коне.

- И с какво ще платим за тях? - тросна се Оуин. - Нали сам каза, че при схватката, в която са те ранили, конете ви избягали в гората с всичките ви вещи. Предполагам, това касае и парите. Аз със сигурност нямам достатъчно средства, за да купя три коня.

Локлир се засмя.

- Аз пък не съм напълно лишен от ресурси.

- Можем просто да ги отнемем със сила - предложи Горат.

- И това е възможно - съгласи се Локлир. - Само че аз не нося никакви документи, които да удостоверяват високото ми положение при двора, нито че изпълнявам служебните си задължения. А това може да ни създаде неприятности с местната власт. Едва ли ще сме в безопасност от главорезите, ако ни тикнат в някой селски затвор.

Оуин млъкна. Бяха тръгнали още преди зазоряване и той вече се задъхваше от умора.

- Защо не спрем да си отдъхнем? - предложи не след дълго.

- В никакъв случай - поклати глава Горат и гласът му утихна до шепот. - Чуйте.

Тримата се смълчаха. Оуин пръв наруши тишината.

- Какво има? Нищо не чувам!

- Точно в това е въпросът - рече Горат. - Птиците по дърветата пред нас спряха да пеят.

- Засада? - попита Локлир.

- Най-вероятно - отвърна Горат и извади сабята на убития си роднина.

- Раната ме боли, но мога да се бия - заяви Локлир и се обърна към Оуин. - Ами ти?

Оуин вдигна дървения си жезъл. Беше издялан от дъбов клон, със заострен, метален наконечник.

- Ако се наложи, ще се развъртя с тази пущина. Владея и някои заклинания.

- Можеш ли да ги накараш да изчезнат?

- Не - отвърна Оуин. - Това не го мога.

- Жалко - рече Локлир. - В такъв случай гледай да не ни се пречкаш.

Продължиха да напредват предпазливо и когато приближиха мястото, посочено от Горат, Локлир успя да различи една тъмна фигура между дърветата. Човекът или моределът - това Локлир не можа да определи - се размърда леко, но и това бе достатъчно да издаде позицията си. Локлир никога нямаше да го забележи, ако бе останал неподвижен.

Горат махна на Локлир и Оуин да заобиколят отдясно и да излязат в тил на противника. След като не знаеха какви са силите срещу тях, оставаше им да се уповават само на предимството на изненадата.

Горат се прокрадваше през гората като призрак, безшумен и почти невидим, след като Оуин и Локлир се отдалечиха от него. Локлир даде знак на Оуин да го следва отзад и вдясно, за да знае къде е, когато се изправят срещу неприятеля.

Когато наближиха, двамата дочуха шепот, но Локлир знаеше, че дебнещи елфи никога не биха произнесли и думичка. Въпросът сега беше дали това са обикновени разбойници, или агенти, пратени да спрат Горат по пътя.

Ръмжене малко встрани от тях им подсказа, че Горат вече е забелязал противника. Последва вик и Локлир и Оуин се втурнаха напред.

Очакваха ги четирима мъже, един от тях вече издъхваше. Останалите трима бяха заели позиция в отсрещния край на полянката, между два реда дървета - идеално място за засада. Локлир долови някакъв странен повей зад гърба си и нещо профуча покрай него, сякаш някой бе изстрелял стрела, но освен усещането за движение не забеляза нищо друго.

Един от тримата дебнещи в засада извика уплашено и вдигна ръце към очите си.

- Нищо не виждам! - изрева той завладян от панически ужас. - Ей, ослепях!

Локлир реши, че Оуин се е намесил в подходящия момент и мислено благодари на Богинята на късмета, че момчето е понаучило това-онова.

Горат вече си разменяше удари с единия от мъжете и Локлир избра другия. Внезапно разпозна облеклата им и извика:

- Квеганци!

Мъжете носеха къси туники, гамаши и кожени сандали. Противникът на Локлир бе завързал на главата си червена кърпа, а на увесения през рамото ремък държеше окачена своята рапира. Точно в този момент острието на оръжието свистеше из въздуха пред погледа на младия скуайър.

Той парира удара и от сблъсъка ръката му се разтърси чак до раната. Стиснал зъби, за да преодолее болката, Локлир премина в атака и пиратът отстъпи назад. Сподавен вик му подсказа, че и вторият пират е бил повален.

Край него отново профуча невидимата стрела и мъжът срещу Локлир потрепна и вдигна ръце, сякаш да закрие очите си. Локлир не се поколеба и веднага го промуши.

Горат доуби и последния пират и изведнъж в гората се възцари тишина.

Локлир се намръщи от парещата болка в раната, но за щастие този път нямаше допълнителни поражения. Той прибра сабята в ножницата и промърмори:

- Проклет да съм.

- Ранен ли си? - попита Оуин.

- Не - отвърна Локлир.

- Тогава какво те мъчи?

Локлир огледа полянката.

- Тези тук, ето кой ме мъчи. Някой е пратил вест, че идваме. Можем да сме сигурни в това.

- Но как? - учуди се Оуин.

- Тези бяха квегански пирати - посочи Локлир. - Виж им оръжията.

- Не бих познал квеганец дори да се препъна в него - призна Оуин. - Но съм готов да ти повярвам.

- Пиратите не дебнат ли плячката си в морето? - попита Горат.

- Така правят - кимна Локлир, - освен ако някой не им плати да завардят пътя и да причакат трима пътници. - Той коленичи до един от убитите пирати и продължи: - Погледнете ръцете му. Има мазоли от корабните въжета. Но най-сигурният довод са рапирите. - Той претършува мъртвия, търсейки кесия или портмоне. - Дирете нещо, което да прилича на послание - подсказа им той.

Всичко, което намериха обаче, бяха малко златни монети, два кинжала и четири рапири. Никакви бележки, нищо, което да ги

насочи към онези, които бяха наели пиратите.

- Не сме чак толкова близо до Илит, че цяла група пирати да се е промъкнала далеч на север за краткото време, от когато напуснахме Ябон.

- Някой трябва да е пратил вест на юг още щом съм напуснал Северните земи --отбеляза замислено Горат.

- Но как? - дивеше се Оуин. - Нали ми казахте, че сте прекарали само няколко дни в Тир-Сог и че сте тръгнали от там едва вчера.

- Странен въпрос за студент по магьосничество - подсмихна се Горат.

- Ох - изчерви се видимо Оуин.

- И вие ли имате Тъкачи на заклинания, които могат да правят подобни неща? - учуди се Локлир.

- Не точно такива, които при еледелите - или онези, които наричате "елфи" - са известни като Тъкачи на заклинания. Но ние също разполагаме със собствени майстори на магията. Освен това мнозина твои сънародници са готови да продават уменията си за пари.

- Не съм присъствал на подобно нещо, но съм чувал за един талант, наричан "мислена реч", който позволява на заклинателите да разговарят помежду си на огромни разстояния. Съществува още едно умение, известно като "съновна реч". И в двата случая...

- Някой много държи да ти види сметката, а? - прекъсна Локлир момчето, втренчил поглед в Горат.

- Делекан - отвърна Горат. - Напоследък привличаше около себе си всички, които притежават подобни таланти. Знам какви са целите му, но не и същината на неговия план. Боя се, че шансовете ни значително намаляват, щом срещу нас се използват и заклинания.

- Напълно те разбирам - съгласи се Локлир. - Имал съм вземане-даване с хора, владеещи заклинания не по вкуса ми. Той погледна към Оуин и добави: - Номерът със заслепяването си го биваше, момко.

- Помислих си, че може да ви е от полза - отвърна смутено Оуин. - Знам няколко подобни номера, но нищо, с което да надвия и най-слабия враг. Все пак ще гледам да съм ви от полза, когато мога.

- Не се съмнявам - отвърна засмяно Локлир. - Да тръгваме за Ламут.

Ламут запречваше южния път и то по такъв начин, че всеки тръгнал от Ябон за Илит трябваше да премине през портите му, или да рискува със стръмните и опасни склонове от двете му страни.

Градът се беше разраснал бързо и във всички посоки, оставяйки във вътрешността старите и безполезни крепостни стени, а някои от къщите бяха толкова високи, че биха позволили на потенциалните нападатели да се покатерят на покривите им и от там да прехвърлят стените.

Наближаваше залез слънце и тримата пътници бяха уморени и изгладнели.

- Утре ще се представим на граф Касими.

- Защо не сега? - попита Оуин. - Добре ще ми дойде топла храна и чисто легло.

- Защото гарнизонът е там горе - отвърна Локлир и посочи крепостта на един далечен хълм. - Което означава още два часа път, докато до първата евтина страноприемница има само пет минути. - Той кимна към портата.

- Твоите сънародници няма ли да се възпротивят при появата ми? - попита Горат.

- Ще го сторят само ако заподозрат истинската ти принадлежност. Но сметнат ли те за елф от Елвандар, няма да ти обърнат кой знае какво внимание. Хайде, тръгвай. Имаме достатъчно злато, благодарение на пиратите, да прекараме времето до сутринта в относителен комфорт. Утре ще се представим на графа и ще поискаме да ни осигури безпрепятствено придвижване до Крондор.

Те влязоха в града под бдителните погледи на часовоите. Сред видимо скучаещите войници се открояваше един, който бе по-нисък, но се държеше далеч по-наперено. Локлир се усмихна и кимна на стражите, но никой от тримата пътници не спря да размени думичка с тях. На кратко разстояние след портите имаше страноприемница, с окачено пред вратата, боядисано в яркосиньо, колело от каруца.

- Ето там - посочи им Локлир.

Вътре имаше доста посетители, но помещението не беше препълнено. Тримата заеха една маса до отсрещната стена. Веднага щом се настаниха към тях се приближи млада и напета ханджийка, попита ги какво ще желаят и отиде да изпълни поръчката. Локлир забеляза, че някакъв тип от другия край на помещението ги гледа.

Изминаха няколко секунди, преди да си даде сметка, че мъжът отсреща е джудже. Джуджето стана и си запробива път през страноприемницата. Лицето му бе разсечено от дълъг белег, който преминаваше чак през лявото му око. То се изправи пред тях и каза:

- Локи, ти май не ме позна?

Локлир си даде сметка, че последния път, когато бе срещал джуджето, лицето му още не беше разкрасено по този начин.

- Дубал! - възкликна той. - Без превръзката на окото не те познах веднага!

Джуджето заобиколи масата и седна до Оуин и срещу Горат.

- Този белег ми е от една битка с неговата рода - той посочи Горат. - По-скоро ще стана майка на дракон, отколкото да го крия от хората.

- Дубал ме намери в едно мазе, където се бях спотаил след Битката за Сетанон - обясни Локлир.

- В компанията на една доста засукана мома - засмя се джуджето.

- Беше случайна среща - сви рамене Локлир.

- Я кажи сега, какво дири тук един скуайър от двора на принца, при това в компанията на моределски вожд? - джуджето говореше тихо, но Оуин се огледа подозрително, сякаш някой можеше да ги чуе.

- Познаваш ли ме? - подскочи Горат.

- Достатъчно добре познавам твоя народ, защото сте ни кръвни врагове, та да различа какъв си по ризницата. Не всеки човек би забелязал, но ние, от Сивите кули, си имаме стара вражда с вас и не бихме сбъркали което и да било отроче на Елвандар. Ако не беше в компанията на тия хора досега да съм ти видял сметката.

Локлир вдигна ръка.

- Ще го сметна за любезна и лична услуга, също както и принц Арута, ако продължаваш да се преструваш че тази личност тук е елф.

- Мисля, че ще мога да се справя. Но бих искал да отскочите до Сивите кули и да ми разкажете какво се крие зад този маскарад.

- Ще го сторя, стига да мога - отвърна Локлир. - Кажи ми сега, какво те води в Ламут?

- Имаше срутване в една от нашите мини. Някои от нас останаха от тази страна на Сивите кули и аз слязох до града да купя продукти. Утре сутринта ще наема една каручка и потеглям обратно нагоре. Но тази вечер ми остана свободна и реших да поседя в кръчмата и да си побъбря с някои от тези цурани в Ламут. През войната се бих срещу тях, а като ги опознах по-после отблизо, оказаха се юначни мъже. - Той посочи към бара. - Онзи, високият... - Локи се разсмя, чул джуджето да нарича някого "висок", - е Сумани, собственикът. Пълен е с истории за времето, когато е служил на цуранския свят и да ме заплюят в лицето, ако повечето от тях не са самата истина!

Локлир прихна.

- Дубал, всеки знае, че цураните ги бива да разправят небивалици.

- Може и тъй да е, но човек никога не знае. Бил съм се с големите буболечки чо-джа, но някои от другите същества, за които разправя, направи ти вземат акъла.

Появи се ханджийката, с храна и ейл и всички залапаха лакомо.

- А сега - рече по някое време Дубал, - разправи ми вас. Какво ви води насам?

- Всяко нещо с времето си - отвърна уклончиво Локлир. - Вместо това ще те попитам: да си виждал квеганци да се навъртат тъдява?

- Чух да се говори, че преди два дни трима-четирима обикаляли наоколо - рече Дубал. - Не са ли малко далеч от дома?

- Има нещо такова - отбеляза Локлир. - Имахме си работа с неколцина, та се питаме, дали си нямат приятелчета.

- Според слуховете са потеглили на север, тъй че ако не сте попаднали на голяма група, вероятно приятелите им още са наблизо.

- Така предположих и аз - кимна Локлир.

Известно време се хранеха мълчаливо, а Дубал надигаше халбата с ейл. След това джуджето каза:

- Не сте ли срещали случайно по тия места някои от онези арменгарски ловци на чудовища от севера?

- Ловци на чудовища ли? - повтори Оуин.

- Има пред вид звероловците - обади се Локлир. - Веднъж срещнах един. - Споменът го накара да се засмее. Заедно с принц Арута бягаха от банда моредели и се натъкнаха на звероловец от Арменгар с неговата зверохрътка. Оказа се клопка, но пък ги спаси от преследващите ги моредели. - Не, мисля че малцината останали сега обитават хълмовете на север от Ябон.

- Защото в мината се е завъдил Брак Нур та ни трябва някой, който да го улови. Бихме могли или да я прокопаем отново, или да прогоним чудовището, но и за двете неща сме твърде малко на брой.

- Какво е Брак Нур? - попита Оуин. - Не бях чувал за такова същество.

- По-скоро е досадно, отколкото опасно - обясни Дубал. - Доста е глуповато, повечето се придържат към най-дълбоките галерии под планините. Има приблизително човешка форма, но прилича на ходеща купчина камъни. Това му е скритата опасност, момче. Не можеш го видя, преди да си го настъпил по палците. Движенията им са бавни и несигурни, но инак са яки и с един удар трошат човешки череп. Този, нашичкият, мисля се появи след едно свличане, но каквато и да е причината, вече се опита да сгащи някои от моите момчета. Прогонихме го, но нямаме нито време, нито сили, за да се справим с него напълно. Ако ви е доскучало, мога да ви взема с мен, а помогнете ли да се отървем от него, ще ви възнаградя.

- Възнаграждение? - попита Локлир. - Тази мелодия винаги звучи приятно за ухото, само дето този път нямаме време. С радост бихме ви помогнали, но трябва да бързаме на юг.

Дубал се надигна.

- Разбирам. Свършим ли с прокопаването на тунелите ще се заемем с онова чудовище. Аз ще ида да се изопна, че утре ще трябва да ставам раничко. Радвам се, че пак се видяхме, скуайър, макар и в подобна компания - той погледна изпод вежди Горат. - Сполука на всинца ви.

- И на теб, Дубал.

След като се нахрани Локлир отиде да си поговори със съдържателя.

Ханджията носеше туника, скроена по кралска мода, а панталоните му бяха затъкнати във високите ботуши от телешка кожа. Освен това се беше заметнал с дебело, вълнено наметало, макар че в страноприемницата бе доста горещо.

- Да, господине? - обърна се той към Локлир с осезаем акцент, който прозвуча чудновато в ушите на Локлир.

- Почести за вашия дом - отвърна Локлир на цурански.

Мъжът се усмихна и отвърна нещо неразбрано. Локлир на свой ред се засмя и сви рамене.

- Съжалявам, но това бяха всички цурански думи, които зная.

Усмивката на ханджията се разшири.

- И това не е малко - рече той. - Вие не сте от Ламут.

- Вярно. Научих малко от езика ви при Сетанон.

- Аха - възкликна ханджията и кимна в знак, че е разбрал. Никой от онези, които са били при Сетанон, не говореше за случилото се там, най-вече защото никой не го разбираше. В разгара на битката страхотен катаклизъм бе прогонил и двете армии, на нашествениците и защитниците, далеч от града. Блесналата зелена светлина и появата на нещо в небето, последвана от разрушаването на градския център, бе парализирала повечето от хората, а някои направо бяха оглушали. Никой не знаеше със сигурност какво се е случило, но хората смятаха, че се касае за магия с грандиозни мащаби. Говореше се, че магьосникът Пъг, приятел на принца, имал пръст в тази работа, но и това не бе потвърдено.

Скрит в едно мазе Локлир бе пропуснал заключителната част на битката, но бе чул след това предостатъчно разкази на очевидци за да нарисува сравнително точна картина в представите си. Съществуваше някаква особена връзка между всички оцелели след Битката при Сетанон, независимо от месторождението им, защото рамо до рамо цурани, поданици на кралството и дори кешийски войници бяха прогонили моределите и техните съюзници, таласъмите, обратно в Северните земи.

- Това, което казах - обясни ханджията, може да се преведе като:"Почести и за вашия дом и добре дошли в страноприемница "При синьото колело".

- Синьото колело? Това не беше ли една от вашите цурански партии?

Лицето на ханджията отново се разцепи в широка усмивка, при която блеснаха зъбите му. Черните му очи святкаха на светлините на свещите.

- Вие знаете толкова много за нас! - рече той и протегна ръка, както бе обичаят в Кралството. - Аз съм Сумани - добави той. - Ако има нещо, с което мога да ви бъда от полза, само ми кажете.

Локлир разтърси десницата на ханджията и отвърна:

- Стая за тази нощ, след като приключим с вечерята. Утре от рано трябва да сме в замъка по работа.

Мъжът с телосложение на бивш борец кимна.

- Имаш късмет, приятелю. Предната вечер щях да изразя съжаление и да ти откажа засрамено. Всичко беше заето, но тази сутрин една доста голяма група освободи повечето от стаите. - Той се пресегна под бара и извади масивен, железен ключ. - На родния ми свят това щеше да е цяло състояние, тук е само инструмент.

Локлир кимна, защото бе чувал колко са редки и ценни металите на Келеуан. Той пое ключа.

- Голяма група, казваш?

- Аха - отвърна Сумани. - Чужденци. Квеганци, струва ми се. Говорът им ми се стори чудноват.

Локлир се огледа. Страноприемницата показваше явни признаци на просперитет.

- И как един цурански войник стана ханджия в Ламут?

- След войната граф Касими даде на тези от нас, които бяха изолирани от тази страна на разлома, възможността да заживеят като граждани на Кралството. След повторното отваряне на Коридора на световете той ни позволи да изберем - да останем, или да се върнем в Шинцавайското имение на Келеуан. Повечето останаха, но някои напуснаха служба и се върнаха при бащата на Касими, лорд Камацу. Една малка група, между която и моята особа, се засели в Ламут. Нямах останали живи роднини у дома. - Той се огледа. - Да ти кажа правата, тук си живея по-добре, отколкото в моята родина. Там можех да стана фермер, или ратай в Шинцавайското имение. - Той посочи през отворената врата на кухнята, където една едра жена приготвяше блюдата. - Тук си имам жена от Кралството. Роди ми две дечица. Животът е хубав. Членувам в градското опълчение, тъй че все още не съм забравил как се върти сабята. Да държиш страноприемница не е по-малко забавно, отколкото да си на война.

Локлир се усмихна.

- Не разбирам кой знае колко от търговия, но и друг път съм чувал, че приличала на войната. Какви са новините?

- Има ги много, както винаги. Миналия месец доста пътници се отбиха в Ламут. Предната седмица от тук мина група Велики. Говори се, че са зърнали и сиви войни от моя роден свят в градските околности.

- Сиви войни? - повтори Локлир. - Бездомници? Какво ще дирят чак тук, в Ламут?

Сумани сви рамене.

- Нищо чудно да са чули, че по тези места човек може да се издигне благодарение на своите познания и умения и да не бъде съден по положението, което има по рождение. А може да търсят нови богатства? Кой би могъл да знае със сигурност, когато става въпрос за сиви войни? - По лицето на Сумани премина сянка.

- Какво има? - попита Локлир.

- Сетих се още нещо: разломът е под контрола на онези, които служат на Великите от Келеуан, а кралските войници охраняват вратата от тази страна. За да преминат тези сиви войни е трябвало да имат документи, или съмишленици сред охраната.

- Подкуп? - попита Локлир.

- Не е изключено. Представата за чест и достойнство в Кралството е различна от тази в моя свят. Но предателство от служителите на Великите? - Той поклати глава. - Това е невъзможно.

- Благодаря за сведенията - рече Локлир. - Ще си държа очите и ушите отворени.

Цуранецът се засмя.

- Смешни работи говориш - отбеляза той. - Ако мога пак да ти услужа с нещо, само ми дай знак.

Локлир кимна. Взе кандилото и се върна при спътниците си. Горат и Оуин станаха и го последваха на горния етаж, където им бяха отредили неголяма стая с четири легла и скромна подредба. Той даде знак на Оуин да преместят едно от леглата до вратата, запречвайки я в случай, че някой реши да ги нападне.

- Оуин - рече той, - ти ще спиш до прозореца.

- Защо? - попита младият мъж. - Там сигурно духа.

- Защото - отвърна бавно Локлир, - ако някой реши да влезе през прозореца, ще се спъне в теб и виковете ти ще ни предупредят.

Оуин изсумтя недоволно, загърна се по-плътно с наметалото и се изтегна на леглото. Горат вече си бе избрал легло. Локлир приседна на неговото и духна пламъчето в кандилото. Стаята потъна в мрак. Чуваха се гласове от съседните стаи и горния етаж, но мислите на Локлир бързо отлетяха другаде. Присъствието на чуждоземци и атаката на квеганците го безпокояха, както и вестите за появата на сиви войни в околностите на града, но умората и изтощението бързо го приспаха.