Обратими грешки

Скот Търоу

Обратими грешки

Скот Търоу

Обратими грешки

Обратима грешка - процесуална грешка, извършена от първоинстанционен съд, която е толкова значителна, че апелативният съд, извършващ преглед по реда на надзора, трябва да спре изпълнението на постановената присъда. На първоинстанционния съд се препоръчва да отмени присъдата, да преразгледа делото или да промени предишното си решение.

Първа част

Следствието

20 април 2001

1.

Адвокат и клиент

Клиентът, както повечето клиенти, беше заявил, че е невинен. Смъртната му присъда трябваше да бъде приведена в изпълнение след трийсет и три дни.

Артър Рейвън, неговият адвокат, бе решил да не се безпокои. В крайна сметка, мислеше си Артър, той дори беше доброволец. Вместо това, след десет години съдебна процедура, федералният апелативен съд бе избрал него, за да се увери, че не са останали значими аргументи, позволяващи спасяването на живота на Роми Гандолф. Така че всякакви безпокойства просто биха били непрофесионални.

Само че той се безпокоеше.

- Извинявай, не те чух - обади се от седалката до него Памела Таунс, младшата му помощничка. Защото, без сам да съзнава това, Артър бе издал страдалчески стон след поредния сблъсък със съвестта си.

- Няма нищо - отговори Артър. - Просто мразя ролята на губещия.

- Ами тогава да не губим. - На руменото, достойно да бъде показвано по телевизията лице на Памела разцъфна широка жизнерадостна усмивка.

Вече се бяха отдалечили от града и се носеха със сто и трийсет километра в час на включен круиз-контрол в новата немска лимузина на Артър. По тези места пътят беше толкова равен и прав, че дори не му се налагаше да държи волана. Край тях се бяха ширнали ниви, осеяни с буци чернозем и набодени със стърчащи царевични стебла, притихнали и вечни под мъждивото утринно слънце. Бяха тръгнали от центъра още в седем заранта, за да избегнат сутрешното задръстване. Артър таеше надежди да се запознае набързо с новия им клиент Роми Гандолф и да се прибере в офиса не по-късно от два или най-много три следобед, за да събере кураж да рискува да покани Памела на вечеря. По никакъв начин не можеше да извади от съзнанието си младата жена до себе си: светлокестенявата й коса, падаща меко по раменете й, и ръката й, прокрадваща се през няколко мили да придърпа върху коленете набиращата се нагоре карирана пола.

Макар да бе готов да й се притече на помощ за това, в случая Артър можеше да й предложи само малко утеха.

- На тази фаза - каза той, - съгласно закона, единственото, което може да доведе до обратима грешка, е евентуално ново доказателство за невиновност по същество. Което просто няма откъде да го изровим.

- Откъде знаеш? - попита Памела.

- Откъде знам ли? Знам, просто защото този човек си е признал вината пред всеки с изключение репортерите на "Дейли Планет". - Преди десет години Гандолф бе задържан от полицията, бе дал на прокурора Мюриъл Уин саморъчно написано признание и на всичко отгоре бе повторил признанието си пред видеокамера. И в двата случая бе потвърдил, че е застрелял двама мъже и една жена и ги е оставил в хладилната камера на един ресторант. Благодарение на склонната към използване на "сдържан" речник преса, случаят бе станал известен под името "Клането от 4 юли".

- Добре, само че той не спря да ни повтаря по телефона, че е невинен - напомни Памела. - Значи е възможно, нали така?

За Артър, който бе минал през поста заместник главен прокурор, преди да постъпи в "О'Грейди, Стейнбърг, Маркони и Хорган", такава възможност не съществуваше. Но за Памела, която бе на двайсет и пет или шест, това бе самото начало на адвокатската й практика. Нямаше никакво съмнение, че спасяването на невинно дете бе именно онова приключение, за което си бе фантазирала по време на следването, носейки се в мечтите си като някаква Жана д'Арк към сияйната Справедливост. Вместо това се беше примирила с работата в голяма правна кантора и заплата от сто и двайсет хиляди годишно. Само че... защо да няма и едното, и другото? Е, не можеш да виниш хората за фантазиите им. Бог беше свидетел, че Артър Рейвън отлично съзнаваше това.

- Чуй какво открих в досието на Роми във връзка с условното му освобождаване - продължи Памела: - На пети юли деветдесет и първа той е бил осъден на фактическо излежаване на присъдата, заради нарушаване условията на условното му освобождаване. Убийствата са станали на четвърти юли, нали така? Значи думите "фактическо излежаване" би следвало да означават, че вече е бил в затвора, нали?

- Означават, че в един момент са го прибрали, да. Но не непременно на четвърти юли. Пише ли в досието, че е бил в затвора на четвърти юли?

- Не... Но все пак това е някаква отправна точка. Или бъркам?

Би било нещо заслужаващо разследване преди десет години, когато е имало шанс да се намерят документи, които да го опровергаят. И все пак... все пак... това обстоятелство можеше да даде на федералния апелативен съд основание да отложи за кратко изпълнението на екзекуцията на Гандолф, през което време Артър и Памела да си скъсат задниците в потвърждение на предварително обречената теория.

Подразнен от перспективата да прахоса повече от нужното време, Артър побутна с пръст нагоре лостчето на круиз-контрола и с мрачно задоволство усети мигновената реакция на мощната си кола. Беше я купил само преди два месеца, донякъде като трофей, когато го бяха избрали за пълноправен съдружник в кантората. Беше един от малкото луксове, които си бе позволявал, но още с първото завъртане на ключа на запалването бе почувствал, че предава паметта на неотдавна починалия си баща - мил човек, една от чиито много ексцентричности беше безкомпромисното скъперничество.

- И още нещо... - продължаваше неуморната Памела. Бе извадила от дебелата папка в скута си криминалното досие на Роми Гандолф и четеше избрани пасажи. Гандолф бе крадец и пласьор на крадени вещи. Имаше зад гърба си половин дузина присъди: за взлом, за кражба и няколко пъти за притежание на крадени вещи. - Думата "оръжие" не се споменава нито веднъж - подчерта Памела. - Нито прояви на насилие. Нито има жена сред потърпевшите. Как така този човек изведнъж се превръща в изнасилвач и убиец?

- Опит, опит, опит - отговори изразително Артър.

Видя с периферното си зрение, че ъгълчетата на пълните устни на Памела обезсърчено се извиват надолу. Разбра, че проиграва шансовете си. Впрочем... както винаги. Артър нямаше ясна представа в какво точно бърка с жените, за да продължава да е самотен на трийсет и осем. Съзнаваше, че едно от обясненията е външният му вид. Само че още от юношеска възраст изглеждаше унил и болнаво бледен. По време на следването бе имал кратък и болезнен брак с Маря, румънска емигрантка. След това бе последвал период, през който не бе имал нито желанието, а още по-малко времето да започне отново. Да, беше дал на правото толкова много... във всяко свое дело бе влагал толкова страст и ярост, бе прекарал толкова много нощи и уикенди в концентрация - концентрация, донесла му огромно удовлетворение. Към всичко това следваше да се прибавят влошаващото се здраве на баща му и терзанията какво ще стане със сестра му - все отвличащи вниманието и изцеждащи силите му фактори с по-висок приоритет. Но сега, докато търсеше с надежда признаците на някакъв интерес към особата си у Памела, той се почувства унизен от собствената си глупост. Защото надеждите му по отношение на нея имаха толкова шанс, колкото и нейните по отношение на случая Гандолф. Почувства, че се налага да обуздае и двете.

- Виж - обади се Артър, - нашият клиент Гандолф... как беше... Роми"... мм... Роми не само си е признал още в началото и го е потвърждавал при всяка възможност, но даже когато се е изправил в съда, тезата на защитата му е била "лудост". Това, разбира се, е наложило адвокатът му да признае, че Роми е извършил престъплението. Последвали десет години обжалвания, безчислен брой молби за преразглеждане, съдебни проверки на правомерността на задържането му, два пъти смяна на адвокатите и забележи - нито веднъж негов адвокат не е споменавал, че Роми е невинен. В това число и самият Роми, който внезапно си спомня, че не го е направил, когато остават четиридесет и пет дни до инжекцията. Слез на земята, Памела! Допускаш ли да е споменавал пред предишните си адвокати, че е невинен? Всеки мошеник познава добре правилата на играта: нови адвокати, нова история.

Артър се усмихна. Стараеше се да изглежда опитен и препатил, но истината бе, че така и не бе успял да се почувства комфортно с номерата, практикувани от криминалните адвокати. След като напусна прокуратурата, бе приемал да бъде защитник по наказателни дела само в случаите, когато фирмен клиент на кантората или неин бос се забъркваше във финансови машинации. Законът в ежедневието му на адвокат по гражданско право бе по-прибран, по-щастлив, това бе закон, при който и двете страни маневрираха енергично, а повдиганите съображения касаеха микроскопични нюанси на икономическата политика. Обратно, прокурорските години днес му се струваха време, когато ден след ден му се бе падало да почиства наводнено мазе, в което бактерии и канални води предизвикват гниенето на всичко потопено. Властта развращавала. Но това се отнасяше в равна мяра и до злото. И злото развращаваше. Една-единствена перверзия, един-единствен акт на психопатология, излизащ извън границите на онова, което обикновените хора можеха да си представят - откачен баща, изхвърлил детето си през прозореца от десетия етаж, смахнат ученик, насила излял луга в гърлото на учителката, най-сетне психар като клиента на Артър, който не само бе убил, но и бе изчукал единия от труповете - самото докосване до подобни деяния омърсяваше хората, имали нещастието да влязат в някакво съприкосновение с тях. Полицаи... прокурори... защитници... съдии. Никой, изправен през тези ужаси, не бе способен да реагира с изискваната от закона безпристрастност. Единствената поука бе: всичко се разпада. И Артър не бе изпитвал дори и мимолетно желание да се върне в този свят на предопределен хаос.

След петнайсет минути вече бяха пристигнали. Ръдярд бе малко градче, подобно на много други в Средния запад. В сърцето на града се намираха няколко тъмни сгради със стени, потъмнели от въглищни сажди, и няколко ламаринени хангара с прогнили пластмасови покриви, в които се помещаваха фирми със спомагателна фермерска дейност. В покрайнините се разгръщаше подобие на миниурбанизация, свеждаща се до изграждането на няколко пазарни комплекса и изолирани на големи разстояния един от друг домове - резултат от икономическата сигурност, предлагана от основната макар и необичайна индустрия в града: затвора.

След като взеха последния завой в квартал, напомнящ с кленовете си и спретнатите си къщурки на декор от холивудски филм, в края на пряката срещу тях се изправи комплексът на затвора, подобно на изскочило от дрешника чудовище в евтин филм на ужасите: половин миля безразборно свързани една с друга сгради от жълти тухли, забележителни единствено с малкото на брой тесни прозорци. Сградите на свой ред обграждаха монументална каменна постройка, достатъчно масивна, за да изглежда останка от Средновековието. Периметърът бе очертан не само от триметрова тухлена стена, но и от посипан с чакъл ров, от дъното на който стърчаха гъсто набодени метални шипове, а по външната стена на рова се издигаше последната бариера - ограда от бодлива тел, блестяща под слънцето спирала с диаметър метър и половина.

Отбиха се в караулката на портала, разписаха се в книгата и послушно седнаха, както им бе наредено, на изтърканата скамейка за посетители да чакат да доведат затворника. Артър използва времето, за да прегледа още веднъж писмото на Роми, получено по сложна мрежа от посредници в Апелативния съд. Самото писмо представляваше комбинация от заврънкулки, многоцветен текст и ред други характеристики, прекалено необичайни, за да бъдат наречени детински. Един поглед върху писмото стигаше, за да се разбере, че Роми е едновременно отчаян и побъркан.

Уважаеми Съдия,

Очаквам СМЪРТНА ПРИСЪДА за ПРеСТъПЛеНие, което не съм ИЗвършил. Казаха Ми че сЪм изчерпал жалбите си и че това е края за мен ВЪПРЕКИ че СЪМ НЕВИНЕН. авокатите дето държат папката ми казват че вече не могат да ме защитават поради ФеДералните зАКОНи. какво да прая сега? деня когато ще ме езекутират е 23 май!!! не мога да напрая нищо без хабеас, само че няам авокат. Какво да прая сега? не може ли някой там да ми помогне? Ще ме убият а аз никога не съм сторил на никой нищо лошо нито в този случай нито друг път доколкото си спомням ТочнО сегА. ПОМОГНЕТЕ МИ. НЕ СЪМ УБИВАЛ НИКОЙ никога!!!!!

Апелативният съд на Съединените щати бе постановил със заповед писмото на Роми Гандолф да се разглежда като поредна молба да отмяна на присъдата съгласно статута за habeas corpus и във връзка с това му бе назначил служебно адвокат - Артър. Съдиите имат навика да махват с магическата си пръчка по случаен начин и да превръщат несъгласната жаба - затрупан с дела адвокат - в pro bono принц, по-точно в слуга на взискателен и неспособен да плати клиент. Правилата на съда правеха невъзможно отклоняването на подобно назначение. Някои хора бяха склонни да гледат на това като на комплимент: виждате ли, Съдът моли уважаван бивш щатски прокурор да даде, така да се каже, правния еквивалент на "последно причастие". Истината бе, че това си беше чиста проба обременителна прибавка към едно претоварено с други задължения ежедневие.

Най-сетне чуха по уредбата името на Роми. Провериха и двамата без особени формалности дали не внасят скрити предмети, после първото от няколкото очакващи ги електронно задействани релета щракна и пред тях се разтвори врата от непроницаемо за куршуми стъкло, монтирано зад стоманена решетка. Минаха през нея, тя се захлопна зад гърба им със свиващ сърцето звук, и те последваха водещия ги надзирател. Много години бяха изтекли от последното посещение на Артър в затвора, но Ръдярд сякаш се намираше извън времето. Не и процедурите. Процедурите - онези, които помнеше - се сменяха едва ли не ежедневно. Властите - щатската магистратура, губернаторът, администрацията на затвора - бяха в непрестанен стремеж да подобрят дисциплината, да спрат контрабандата, да запазят контрол над бандите и да удържат затворниците - закоравели мошеници по природа - от мошеничества. Вечно се измисляха нови формуляри за попълване и нови места за оставяне на парите, ключовете и клетъчните телефони - най-забранените за внасяне предмети. Броят на вратите, през които трябваше да се мине, също винаги беше различен. Да не говорим за претърсването при влизане - то ставаше все по-подробно, а местата, където опипваха - все по-интимни.

Но настроението, атмосферата, хората - те бяха вечни. Боята по стените беше прясна, подовете лъщяха от чистота. Не че това помагаше. Управата можеше да нареди да ги мият и лъскат, колкото пожелаеше. Но при толкова много хора, затворени в толкова ограничено пространство, и при наличието на отворените тоалетни във всяка килия, беше неизбежно във въздуха да се носи миризма на изпражнения и еманацията на зловонни изпарения, от която на Артур му призля, както и преди години - още с първото вдъхване. В края на ниския тухлен коридор имаше врата, блиндирана с плоча от боядисан в зелено метал. На нея с шаблон бе нанесена единствена дума: "Смъртни". Съпроводиха ги до адвокатската стая, която на практика беше не една, а две отделни стаи, широки не повече от метър и половина, разделени от стена, която в горната си половина представляваше нещо подобно на гише в банка: стъклена плоскост, стигаща до вдлъбнатина, през която можеха да се промушват документи. И макар това да нарушаваше всички принципи на конфиденциалността на разговора между адвокат и клиент, управлението на затворите си бе издействало правото да държи на пост надзирател в ъгъла на онази половина, в която се намираше затворникът.

Зад прозореца седеше Роми Гандолф - човешко привидение с кафява кожа и щръкнала във всички посоки коса, потънало в една от гънките на жълтия гащеризон, носен единствено от осъдените на смърт. Китките му бяха в окови и поради тази причина се наложи да протегне и двете си ръце, за да вземе телефонната слушалка, благодарение на която щеше да може да разговаря с адвокатите си. От другата страна Артър вдигна на свой ред единствената слушалка и я приближи на еднакво разстояние между себе си и Памела, за да могат да слушат и двамата. След това се представиха.

- Вие сте първите ми истински адвокати - започна Роми. - Останалите бяха щатски. Май вече имам шанс... - И Роми се наведе възбудено към стъклената преграда, за да обясни затрудненията си: - Аз съм следващият жълт, дето ще мине по коридора, нали разбирате? Сега всички гледат само мен. Сякаш съм по-различен, щом скоро ще съм мъртъв. - Памела се наведе над дупката за предаване на документи и каза няколко окуражителни думи. Обеща му, че още днес ще поискат отлагане на екзекуцията. - Да - съгласи се Роми, - щото съм невинен. Никой не съм убивал. Искам онзи ДМК тест, да видим тогава какво ще открият. - ДНК тестът, първата надежда за спасение в наши дни, беше безполезен в случая на Роми, понеже обвинението изобщо не бе твърдяло, че той е оставил на местопрестъплението някакъв идентифицируем генетичен материал - кръв, сперма, косми, люспици кожа или поне слюнка. Без никакво предупреждение Гандолф вдигна пръст пред очите на Памела. - Ти си толкова красива, колкото си мислех, като те чух по телефона - съобщи й той. - Мисля, че трябва да се оженим. - Появилата се за миг на устните на Памела усмивка помръкна, когато тя осъзна, че Роми говори съвсем сериозно. - Човек трябва да се ожени, преди да умре, нали? - осведоми се Роми. - Нали? - "Чудесно - помисли си Артър. - Вече имам конкуренция." - Ще можем и да си легнем - обеща й Роми. - Ще искам разрешение за свиждане. - Ако се съдеше по вдървената поза на Памела, тази перспектива не беше част от представата й за успешна кариера. Артър, който нямаше ни най-малка представа как да проведе предстоящия разговор, побърза да извади от папката присъдата на съдия Джилиан Съливан от 1992 и я зачете на глас. - Кой? - спря го Роми Гандолф.

- Огъстас Леонидис - повтори Артър.

- Познавам ли го? - поинтересува се Роми. Клепачите над притворените му очи потрепваха и издаваха усилието му да си спомни това име.

- Той е един от тримата - тихо му напомни Артър.

- Кои трима?

- Тримата, които според държавата си убил. - "Признал си, че си убил", помисли си Артър. Но прецени, че моментът не е подходящ за подобни уточнения.

- Ммм... - проточи Роми. - Май не го познавам. - И поклати глава като човек, съжаляващ, че не може да приеме покана за гости. Гандолф гонеше четиридесетте. В очите му имаше нещо жълтеникаво, а външният му вид издаваше, че предците му са живели на един от двата американски континента: беше си чернокож, но във вените му течеше и кръв на бели, индианци и латино. Косата му бе сплъстена, мръсна и неподстригана, липсваха му няколко зъба, но не беше грозен. Изглежда лудостта бе изяла същността му.

Докато наблюдаваше как погледът му се стрелка като буболечка под светлината на силна лампа, Артър разбра защо предишните му адвокати бяха съсредоточили усилията си върху психиатричните аспекти. Роми несъмнено отговаряше на онова, което хората влагат в думата "луд". Но не беше достатъчно луд. По-скоро бе социопат. Със сигурност бе на ръба на разстройствата на личността, може би бе откровено шизоиден. Но разумът му не бе потънал безвъзвратно в забравата, беше му останал онзи морален компас, позволяващ да разграничава доброто от злото, и това бе послужило на съда като мотив да не го оправдава поради невменяемост.

- Не съм от тези, дето убиват - наруши паузата Роми, сякаш отговаряше на мислите на Артър.

- Ами... осъден си за убийството на трима души: Огъстас Леонидис, Пол Джъдсън и Луиза Ремарди. Казват, че си ги застрелял и си заключил телата им в хладилна камера. - Обвинението твърдеше още, че е извършил содомистичен полов акт с Луиза след смъртта й, макар Роми, най-вероятно от срам, да бе отрекъл това. Съдия Съливан обаче, която бе провела процеса самостоятелно, без съдебно жури, го бе намерила за виновен и по това обвинение.

- Не знам такова нещо - измънка Роми и отмести поглед, сякаш очакваше заявлението му да сложи край на темата. Артър, чиято сестра Сюзан бе по-ненормална и от Роми, почука по стъклото, за да привлече вниманието му. Хора като Роми - като Сюзан, - понякога трябваше да те гледат в очите, та смисълът на думите ти да стигне в съзнанието им.

- Чий почерк е това? - с мек глас попита Артър и пробута саморъчно написаното признание на Роми в процепа под стъклото. Надзирателят скочи от стола си и поиска да прегледа всяка страница, отпред и отзад, за да се увери, че няма нищо скрито. Роми разглежда документа дълго време.

- Какво мислиш за акциите? - попита накрая. - Имал ли си някога акции? И какво са те? - Възцари се продължителна пауза. Накрая Памела започна да обяснява как работи фондовата борса. - Нее, исках да кажа, какво значи да кажеш, че имаш акции? Какво е това и така нататък? Вижте, ако някога изляза оттук, искам да си купя няколко акции. И тогава ще започна да слушам онези неща по телевизията... "повишение с една четвърт"... "Дау Джонс". И ще започна да разбирам какво казват.

Памела продължи с опит да очертае механизмите на притежаване на дял в компании и Роми послушно кимаше след всяко нейно изречение, но след малко вниманието му се отклони. Артър отново почука по стъклото.

- Обвинението казва, че сам си написал това.

Роми отмести тъмните си очи.

- Ами... и аз това си мислех - призна неохотно той. - Като го гледам, май съм аз.

- Добре, но документът казва, че си убил и тримата.

Роми прелисти обратно до първа страница.

- Това тук... - каза той - нещо не мога да го разбера.

- Не е ли истина?

- А бе беше толкова отдавна... Кога се случи? - Артър му припомни и Роми се облегна на стола си. - Толкова ли време съм в пандиза?

- Ти ли написа това самопризнание пред полицията? - попита го Артър.

- Знаех, че съм написал нещо в онзи участък. Само че никой не ми каза, че е за пред съда. - Сред документите, разбира се, имаше и такъв, съгласно който Роми бе уведомен, че всичко казано от него може да се използва пред съда. - Обаче никой не ми каза, че ме чака иглата - каза той. - Това е сигурно. Имаше един полицай, дето ми каза разни неща, и аз ги написах. Но не си спомням да съм писал това. И никой не съм убил.

- А защо написа каквото ти е диктувал полицаят? - поинтересува се Артър.

- Щото... щото... се насрах.

Едно от най-противоречивите доказателства по делото бе, че Роми буквално се бе изпуснал в гащите, когато разследващият детектив Лари Старчек бе започнал да го разпитва. По време на слушането на прокуратурата бе разрешено да представи като доказателство за вината на Роми оплесканите му гащета. Това на свой ред се бе превърнало в едно от най-важните съображения в многобройните обжалвания на Роми, обсъждано впоследствие с откровена погнуса от всички по-висши инстанции.

Артър попита дали Лари, детективът го е бил, или е отказвал да му даде храна или вода, възпрепятствал ли го е да се свърже с адвокат. Макар да не отговори пряко на нито един от тези въпроси, Роми не се оплака в нарушаване на нито едно от тези му права. Единственото му оплакване бе, че е написал пространно самопризнание, което е абсолютна лъжа.

- Помниш ли случайно къде си бил на трети юли деветдесет и първа? - попита Памела. Роми разтвори очи в пълно неразбиране на въпроса и тя му обясни, че се интересуват дали вече не е бил в затвора.

- Никога не съм лежал сериозно преди това - отговори Роми. Явно мислеше, че става дума за това що за човек е.

- Знаем - успокои го Артър. - Интересуваше ни възможно ли е да си бил зад решетките, когато са извършени убийствата.

- Някой мисли така ли? - Роми се наведе напред с надежда. После постепенно смисълът на въпроса проникна в съзнанието му и той се засмя: - Аха... това ще е голям номер, а? - Идеята явно беше нова за него. Той им каза, че по онова време имал чести срещи с полицията и думите му дадоха искрица на надежда за Памела.

Макар по време на целия разговор да не можеше да предложи никакви аргументи в своя защита, Роми по същество отрече всички обвинения в акта на прокуратурата. Арестувалите го полицаи бяха заявили, че са намерили в джоба му огърлица, принадлежала на убитата жена, Луиза Ремарди. Според Роми и това беше лъжа.

- Тя вече си беше у тях. Няма начин да е била в мен, когато ме хванаха.

Артър даде телефонната слушалка на Памела за останалите въпроси. Роми разказа ексцентричната си версия на тъжната история на своя живот, разкривана от документите в папката. Бил незаконороден. Майка му го родила на четиринайсетгодишна възраст и не изтрезняла нито за миг по време на бременността. Не й пукало за малкия и го изпратила в Дюсейбъл при родителите на мъжа си - фундаменталисти, за които наказанието било важна част от религията. Роми не бил непокорен, но се държал странно. Бил бавноразвиващ се и изоставал в училище. Започнал да буйства. Крадял от малък. Вземал наркотици. Сдружил се с други пройдохи. Ръдярд беше пълен с такива като Роми - бели, черни и кафяви.

Когато изтече един час, Артър стана и обеща, че двамата с Памела ще положат всички усилия.

- Като дойдеш пак - обърна се Роми към Памела, - си донеси венчалната рокля. Тук има добър поп, ще ни спретне страшна сватба. - В мига, в който Роми също стана, надзирателят скочи и придърпа веригата, която обхващаше Роми през кръста и минаваше през белезниците на ръцете му и оковите на глезените му. Дори през дебелото стъкло се чу как Роми не спира да дудне: това са то истинските адвокати, момичето ще се омъжи за мен, ще ме извадят оттук, щото съм невинен. Надзирателят, който изглежда, харесваше Роми, се усмихваше и кимаше. Дори се съгласи, когато Роми поиска разрешение да се обърне. Гандолф притисна окованите си ръце с дланите в стъклото и каза достатъчно високо, за да го чуя: - Благодаря, че дойдохте, и за всичко, което правите за мен... наистина.

Артър и Памела не казаха нищо. Когато излязоха на чист въздух, Памела облекчено разкърши рамене. Тръгнаха към колата. Както можеше да се очаква, мислите на Памела бяха съсредоточени върху възможната защита на Роми.

- Прилича ли ти на убиец? - попита тя. - Да, странен е. Но така ли изглеждат убийците?

"Добра е - помисли си Артър, - добър адвокат ще стане от нея." Когато Памела сама се бе обърнала с предложение да помогне по случая, той си помисли, че е прекалено нова, за да му бъде наистина от помощ. Беше приел само заради вроденото си нежелание да разочарова хората, не че имаше нещо против да е по-близко до една грациозна и необвързана с друг мъж млада жена. Откритието, че в добавка е и талантлива, в никакъв случай не бе намалило привлекателността й.

- Ще ти кажа едно превъплъщение, в което не си го представям... - отговори Артър. - Като твой съпруг.

- Аа, това беше голяма работа! - засмя се Памела. Беше достатъчно красива, за да не се засяга от подобни предложения. В този миг Артър осъзна, че мъжете около нея сигурно често изпадат в неловки ситуации. Размениха си една-две шеги в същия дух и докато още се задяваха, Памела каза: - Напоследък не съм срещала свестен мъж, но това... - тя неопределено махна към далечната магистрала, - това ми се струва доста дълго пътешествие, за да се съглася да го правя всяка събота вечер.

Стоеше до вратата от другата страна на колата. Вятърът си играеше с косата й. Тя отново се засмя и Артър усети как сърцето му почва да бие по-силно. Даже на трийсет и осем години той все още вярваше, че вътре в него има един друг, живеещ в сянка Артър, който е по-висок, по-слаб, по-добре изглеждащ, човек с ласкав глас и безгрижни маниери, който би могъл да се възползва от подмятането на Памела за "сушавия сезон с мъжете", за да го превърне невинна покана за вечеря - или защо не многозначителна покана за нещо "по-така"? Но стигнал до вкаменяващата граница, където фантазиите му се сблъскваха с реалностите на живота, Артър осъзна, че както обикновено не е способен да направи последната крачка. Естествено, че се страхуваше от унижението на отказа, но ако отправеше поканата "между другото", тя също така невинно можеше - не можеше, а сигурно непременно щеше - да му откаже. Решаващото съображение обаче бе отрезвяващата мисъл, че всеки опит за свалка ще е недопустим. В крайна сметка Памела бе подчинена, несъмнено загрижена за служебното си израстване, докато той бе съдружник. Нямаше никакъв начин да забрави за неравностойното им положение, от което той не искаше да се възползва, защото бе от онези хора, за които душевният комфорт е мислим единствено когато знаеш, че си останал почтен. Но макар да разбираше тази логика на разсъждения, той съзнаваше, че в отношенията с жените непрестанно възникват едни или други препятствия, от което желанието му не намаляваше.

Той бръкна в джоба си и отключи вратата на Памела с дистанционното. Тя седна в лимузината, а той остана в прашния вихър, извил се на паркинга. Смъртта на надеждите му, колкото и неправдоподобни да бяха изглеждали, винаги му причиняваше болка. В този миг вятърът се обърна и нов повей откъм прерията изчисти въздуха и над земята отново се понесе ароматът на прясно изорана нива и дъхът на пролетта. Любовта - удивително сладката възможност за нея - се заби в гърдите му като нота с перфектна хармония. Любовта! По някакъв необясним начин Артър изпитваше сладостна възбуда от шанса, който бе опропастил. В същия този миг той за пръв път се запита за Роми Гандолф. Ами ако той наистина беше невинен? Тази възможност бе не по-малко сладко въодушевяваща от любовта. Ами ако Роми беше невинен!?

И тогава отново осъзна, че не е. Смазващата тежест на живота му се стовари отново върху него и в съзнанието му за пореден път изплуваха няколкото характеризиращи го категории: беше съдружник, нямаше кого да обича, баща му вече го нямаше, Сюзан още я имаше. Обмисли списъка, отново установи, че сумата е много по-малка, отколкото се бе надявал, или - още по-зле - от онова, което му се полагаше, след това отвори вратата от своята страна, качи се в колата и я подкара, за да се върне там, откъдето бе дошъл.

5 юли 1991

Детективът

2.

Лари Старчек чу за убийството на Гъс Леонидис, докато бе в леглото с прокурорката Мюриъл Уин, която току-що му бе признала, че връзката й с някакъв друг започвала да става сериозна.

- Тъп е като вицепрезидента Дан Куейл - отговори тя на въпроса му какво му е толкова на тоя тип.

Раздразнен, Лари разрови с палеца на крака си купа дрехи на пода на хотелската стая - търсеше слиповете си. Когато палецът му докосна бийпъра, той още вибрираше.

- Лоша работа - каза той на Мюриъл, след като свърши телефонния разговор. - Гъс току-що гушнал букета. Намерили го във фризера му - застрелян - заедно с двама от клиентите. - Той най-после изрови гащетата си и й каза, че се налага да тръгва, понеже началникът искал да разполага с всичките си хора.

Дребничката мургава Мюриъл седеше на колосаните хотелски чаршафи чисто гола, както майка я е родила.

- Има ли вече назначен прокурор?

Лари нямаше представа, но знаеше каква е процедурата. Ако се появеше тя, щяха да помислят, че я е изпратил някой отгоре. Това бе другото, което харесваше у нея - освен нея. Тази жена обичаше улицата така, както я обичаше той.

Отново я попита кой е другият.

- Исках да ти кажа, че търся развитие - уклончиво му отговори Мюриъл. - С него... с него мисля, че ще стигна донякъде. Кой знае, може дори да се омъжа.

- Да се омъжиш?

- По дяволите, Лари, това не е болест. И ти си женен, нали?

- А бе... - Той се запъна. Преди пет години се бе оженил за втори път, просто защото му се струваше, че така трябва. Нанси Марини, медицинска сестра и добра душа, радост за очите, беше мила и обичаше децата му. Но, както Нанси бе отбелязала вече няколко пъти напоследък, той така и не се бе сбогувал с нещата, довели до провала на първия му брак - с жените и с факта, че най-сериозните му отношения не бяха с хората, а с труповете, които изстъргваше от паважа. Така че брак номер две също вървеше към категорията "минало време", но дори когато бе с Мюриъл, Лари предпочиташе да не споделя проблемите си. - Нали винаги казваш, че бракът е катастрофа - напомни й той.

Беше уикендът на Четвърти юли и в ранния следобед хотел "Грешам" бе странно притихнал. Мениджърът беше задължен на Лари за няколкото ситуации, в които той се бе намесил - гости, които отказваха да се изнесат, професионален крадец, който си бе харесал фоайето. Когато Мюриъл мина покрай Лари на път за огледалото, той я хвана изотзад, отърка се в задника й и приближи устни до къдравите черни косъмчета зад ухото й:

- Дали твоят нов любимец е толкова забавен, колкото съм аз?

- Лари, това не е национален конкурс по чукане, на който току-що са те елиминирали. Двамата с теб винаги сме си прекарвали добре.

Срещите им приличаха на дуели. И това му доставяше може би по-голямо удоволствие от секса. Познаваха се от правния факултет, което означаваше вече от седем години, където и двамата бяха започнали вечерно. Мюриъл беше станала звезда и се бе прехвърлила в редовното. Лари пък реши да се откаже още преди да му бяха дали родителските права над синовете, защото прецени, че няма основания да е там. След развода се опитваше да повдигне духа си, да зареже кръчмите, дори да промени мнението на родителите и братята си, които смятаха, че полицейската работа е под достойнството му. В крайна сметка Мюриъл и епизодичните им срещи бяха може би най-доброто, което се бе получило от авантюрата със следването му. В живота му имаше жени, даже прекалено много, но макар да ги бе пожелавал, никога не бе изпитвал удовлетворение. Да, след всяко преспиване следваше неизбежният разговор колкото страхотно е било всичко, но искрената рекапитулация на случилото се по правило бе тъжна. Случаят с Мюриъл беше съвсем различен. С междините между зъбите си и с топчестия си нос Мюриъл едва ли щеше да попадне на страниците на някое списание. Но след като се бе оженил два пъти заради външния вид, Лари понякога усещаше някакво стягане около гърлото, когато бе насаме с нея, не за друго, а защото осъзнаваше колко слабо познава самия себе си.

Докато Мюриъл пудреше луничките си, Лари включи радиото. Новинарските станции вече бяха надушили събитието, но Гриър - началникът му - бе наложил вето върху подробностите.

- Наистина ми се ще да взема този случай - обади се Мюриъл. Имаше вече три и половина години стаж като прокурор и дори не се бе приближавала до убийство, та макар и като втори или поне трети помощник. Но не бе от онези, които биха приели съвет да не бързат. Малките й очи го откриха в огледалото. - Обичам историята - въздъхна тя. - Великите събития. Нещата с последици. Когато бях малка, мама винаги ми казваше: "Бъди част от историята".

Той кимна. Случаят обещаваше да е голям.

- Да пречукат Гъс - въздъхна Лари. - Някой яко ще го отнесе, не мислиш ли?

Капакът на несесера щракна и Мюриъл се съгласи с тъжна усмивка:

- Всички обичаха Гъс.

Огъстас Леонидис над трийсет години държеше ресторанта "Парадайз". Скоро след като го бе отворил, кварталът Норт Енд, където се намираше, бе западнал до пълна разруха, защото единственото препятствие пред упадъка - малкото градско летище "Дюсейбъл Фийлд" - бе изоставено от основните авиокомпании в началото на шейсетте, понеже пистите му бяха прекалено къси за кацане на големите самолети. Въпреки това Гъс, пълен с упорит емигрантски оптимизъм, бе отказал да се премести. Просто си беше патриот от вече изчезнал тип: може ли един квартал да бъде "лош", щом се намира в Америка?

Въпреки обкръжението бизнесът на Гъс все пак бе преуспял благодарение на изхода за източното направление на шосе 843, който съдбата бе решила да постави срещу входа на заведението му в добавка към легендарните му закуски, при които основното блюдо бе печен омлет с размера на балон. "Парадайз" бе знаменито сборище на околия Киндъл, където всеки посетител биваше лично приветстван от досадно словоохотливия собственик. Известен бе като Гъс Готиния от толкова отдавна, че вече никой не помнеше защо: дали заради безплатните ястия, които сервираше на изпадналите в беда, заради обществената му дейност или заради прочувствения му, възвишен стил на говорене. Каквато и да бе причината, името му неизменно присъстваше в годишната анкета на "Трибюн" за най-популярните граждани.

Когато Лари пристигна, патрулните полицаи вече бяха направили нужното, за да покажат колко са важни - бяха спрели колите си в черно и бяло напреки на платното с включена светлинна сигнализация. Това естествено бе привлякло вниманието на доста скитници и почтени граждани. Беше юли и всички бяха леко облечени, понеже старите жилищни блокове наоколо нямаха електрическа инсталация, способна да издържи включването и на климатици. Бедни момичета с прически в стил "аз съм бедно момиче" - подобна на таралеж корона от изправена коса, фиксирана с лак - стояха от другата страна на улицата с бебета на ръце. Вече пристигналите бусове на няколко телевизионни програми разпъваха подобните си на футуристично кухненско обзавеждане антени в подготовка за предаване на живо.

Мюриъл беше дошла отделно и сега се въртеше пред витрината на ресторанта - очакваше Лари да я привика за участие в следствието. Той се приближи до входа, престори се, че я забелязва едва сега, симулира, че смътно се досеща коя е, и я повика с едно късо "Ей". Макар и облечена неофициално, Мюриъл беше на висок ток. Обичаше да се прави на по-висока и не пропускаше възможността да изложи на показ стегнатото си дупе, което наистина бе привлекателно. Общо взето, Мюриъл гледаше да използва всичко, дадено й от природата. Докато наблюдаваше развяващите се от вятъра сини панталонки, Лари изпита сладка тръпка от спомена за плътта, скрита в момента от погледите на останалите.

Показа значката си на двамата униформени, охраняващи главния вход. Вътре, отляво на пътеката, трима цивилни седяха на скамейка в едно от сепаретата: чернокож с престилка, измъчено изглеждаща жена с бежова домашна рокля и младеж с яки рамене и обеца, достатъчно голяма, та Лари да я види от десет метра. Правеха впечатление на живеещи в собствена вселена, изолирана от трескавата полицейска активност, развиваща се на само метри от тях. Служители или семейство, прецени Лари, очакващи или да бъдат разпитани, или да зададат някому въпросите си. Направи знак на Мюриъл и тя седна недалеч от тях, в съседство с монтираните на въртяща се стойка кранове за сода, разположени така, че да са леснодостъпни за сервитьорите.

Сцената на местопрестъплението вече се обработваше от десетки хора - поне шестима криминолози, разпознаваеми по униформените ризи в цвят каки, снемаха отпечатъци, - но като цяло цареше потисната атмосфера. При струпване на толкова много хора на едно място можеше да се очаква суетня, груб хумор и много оживление. Но днес хората бяха привикани извънредно по средата на четиридневната почивка - нали беше празник, - което обясняваше лошото им настроение, а може би просто още не се бяха разсънили. На всичко отгоре и самият началник бе сметнал за уместно да присъства лично. А той си беше мрачен по натура. Пък и престъплението си бе тежко.

Началникът на детективите Харолд Гриър си бе харесал малкия офис на Гъс зад кухнята и събираше за оперативка хората си там. Малко неочаквано за човек като Гъс, вътре бе подредено. На стената над бюрото имаше кръст, календар с красиви момичета от доставчик на хранителни продукти и семейни снимки, за които Лари реши, че са направени по време на екскурзия до Гърция. Снимките, на които бяха запечатани съпругата, две дъщери и син, изглеждаха поне на петнайсетина години, но пък това бе времето - Лари го знаеше от опит, - което Гъс предпочиташе да си спомня: прохождането в бизнеса, борбата за оцеляване, създаването на семейство. Съпругата, усмихната и нелишена от предизвикателност в набран бански костюм - вероятно съгласно модата от онези години - бе същата измъчена жена, която бе зърнал на влизане.

Гриър вече беше превзел телефона и запушил едното си ухо с пръст, обясняваше ситуацията на някой в кметството, а наобиколилите го детективи го гледаха в устата. Лари застана до Дан Липранзер, за да научи повече. Лип, с неизменния си зализан вид на малолетен престъпник от петдесетте, както винаги стоеше в един от ъглите. Изглеждаше като че ли вечно му е студено, дори през юли, и приличаше на птица с окапала перушина. Както се оказа, той бе първият пристигнал тук детектив и вече бе успял да разпита управителя на нощната смяна, Рафаел.

"Парадайз" не работеше само два дни в годината - Коледа по източноправославния календар и Четвърти юли: рождените дни на Бог и Америка, двете неща, в които Гъс се кълнеше. През всеки друг ден на входа имаше опашка от пет сутринта до обяд. Навалицата изчезваше през останалото време, когато основната клиентела се състоеше предимно от полицаи, таксиметрови шофьори и всевъзможни пасажери на авиолиниите, идващи или отиващи към летище "Дюсейбъл Фийлд", което се бе съживило, след като "Транснешънал Еър" преди няколко години бе възобновила обслужването на района.

От думите на нощния управител излизаше, че Гъс дошъл да прибере оборота и да изпрати служителите си в почивка малко преди полунощ, сряда, трети юли. Всеки служител бе получил по сто долара направо от касата. Тъкмо се готвели да окачат табелата "Затворено", когато в заведението влязла Луиза Ремарди, продавачка на билети в офиса на "Транснешънал Еър" на летището. Била от редовните посетителки. Понеже Гъс имал слабост към женската половина от клиентелата, освободил Рафаел - готвача на грила - и общия помощник и поел кухнята сам. По някое време през следващия час или два Гъс, Луиза и третото лице били убити. Последната жертва бил бял, малко под четиридесетте и засега - на основата на проверката на регистрационните табели на една от колите, все още под изгарящото юлско слънце на паркинга на Гъс и благодарение на молбата за издирване, заведена вчера от жена му - бил идентифициран като някой си Пол Джъдсън. Госпожа Джъдсън казала, че Пол трябвало да кацне по разписание на летище "Дюсейбъл" на четвърти юли в нула часа и десет минути.

В четири и половина сутринта Рафаел се върнал, за да отвори заведението. Безпорядъкът не му направил особено впечатление, защото сметнал, че след като изпратил клиентите си, Гъс просто заключил и си тръгнал веднага, за да не се налага да отказва на следващи навлеци. Към пет заранта госпожа Атина Леонидис се обадила обезпокоена, защото Гъс така и не пристигнал вечерта в бунгалото им край Скейджиън. Докато се оглеждал за някакво обяснение, Рафаел забелязал, че кадилакът на Гъс още е на паркинга, и едва тогава започнал да си мисли, че кървавата следа край касата може да не е от размразено месо, занесено от Гъс от фризера до кухнята на втория етаж. Когато на работа дошъл и готвачът, двамата взели решение да повикат полицията и след известно двоумене отворили вратата на фризера с надеждата да намерят вътре някой жив. Нищо подобно.

Когато Гриър най-после затвори телефона и обяви пред събралите се дванайсет детективи, че е време да започват, наближаваше три и половина следобед. Въпреки горещината - беше над трийсет градуса - Гриър бе с вълнено спортно сако и с вратовръзка: явно бе преценил, че няма начин да не го покажат по телевизията. Беше си приготвил бележник с щипка и започна да разпределя задачите, така че всеки полицай да знае задълженията си, докато оглежда сцената на местопрестъплението, Харолд възнамеряваше да ръководи операцията по военному и разпореди да се докладва лично на него. Това несъмнено щеше да впечатли репортерите, но Лари знаеше какъв щеше да е крайният резултат: шест детективски екипа щяха да се бутат един в друг, да си пречат, да разследват едно и също нещо и да пропуснат друго. След седмица Гриър щеше да забрави за добрите си намерения, защото на бюрото му щеше да се натрупа купчина необработени документи, и тогава детективите, като котки, щяха да тръгнат кой накъдето му скимне.

Лари се опита да не се намръщи, когато Гриър обяви, че е в екип с Уилма Еймъс. Уилма беше олицетворение на отношението "Слушам, сър" и вероятно най-добрият начин, по който можеше да бъде използвана, бе като закачалка за шапки. По-лошото бе, че Лари отиваше в маловажните направления на разследването, далеч от назначенията, изискващи инициатива и предполагащи ръководна роля - той веднага разбра това, когато чу, че двамата с Уилма трябва да проучат миналото на жертвата Луиза Ремарди.

- А сега обиколка с екскурзовод - съобщи Гриър и излезе от офиса.

Харолд Гриър беше способен да впечатли доста хора: с добра осанка, изискана за чернокож реч, спокоен и организиран. Лари нямаше нищо против него, защото шефът не се правеше на политик като повечето висши офицери в полицията: беше способен и бе един от малцината, за които Лари смяташе, че са умни поне колкото него.

Техниците вече бяха оградили пътека за минаване и Харолд инструктира детективите да го следват в колона по един с ръце в джобовете. Човек с научна степен в сферата на криминологията би казал, че Харолд е ненормален да води повече от десет души през сцената на местопрестъплението. Това несъмнено бе свързано с риск от увреждане на възможни улики и макар всички да бяха обули пластмасови калцуни, всеки адвокат на защитата щеше да представи огледа като похода на Ханибал със слоновете през Алпите. Харолд обаче знаеше, че никой следовател не може да се почувства част от следствения екип, без да е огледал местопроизшествието. Дори хрътките имат нужда от истинската миризма.

- Работни хипотези - започна Харолд. Стоеше зад касата, поставена върху остъклен шкаф, в който на монтирани под наклон лавици бяха подредени пури и опаковани сладкиши. По повърхността на шкафа ясно личаха алени петна, оставени от екипа, свалящ отпечатъците. - Хипотеза номер едно, която е доста правдоподобна: въоръжен грабеж, развил се не по плана. Касата е празна, торбичката за инкасото я няма, трите жертви са без часовници, портфейли и бижута... Хипотеза номер две: днес ще кажа "единствен извършител". Това е доста предпазливо предположение - уточни той, - но ми допада все повече. Куршумите, които открихме, като че ли до един са 38-и калибър и поне на пръв поглед изглеждат изстреляни от едно и също оръжие. Почти сигурно става дума за единствен стрелец. Може да има съучастници, но това не е типичният начин на действие... Гъс е бил убит точно тук, докато е стоял зад касата, и доколкото може да се прецени, се е опитвал да вдигне телефонната слушалка. Един изстрел в лявата част на черепа. На база предварителния оглед Пейнлес казва, че дистанцията е била между един и два метра, което означава, че стрелецът също е бил непосредствено до касата. Въоръжен обир, развил се не по плана - повтори Гриър, извади от вътрешния си джоб тънка сребърна химикалка и посочи с нея кръвта: изсъхналата на линолеума локвичка и капките, опръскали телефона върху зелената стена. След това продължи: - След като застрелва Гъс, убиецът се изправя пред сериозен проблем, тъй като в ресторанта има още двама души. Това е моментът, когато обикновеното углавно престъпление се превръща в брутално гнусно убийство. - Думите не бяха случайно употребени, защото охарактеризирането на едно убийство като "брутално" и "гнусно" в този щат автоматично водеше до искане на смъртна присъда. - Вместо да побегне към вратата като всеки нормален пънк, нашият човек решава да се справи със свидетелите. Госпожица Ремарди е убита тук, с един изстрел в корема. - Харолд бе извървял двайсетина крачки до сепарето срещу входната врата в първоначалната част на ресторанта. Когато Гъс бе закупил заведението, много преди да се разшири в складовете на изток и на запад, бе оставил стария интериор - две редици сепарета с прегради от здрави и вече потъмнели от времето дъски, тапицирани с листове уретан, се събираха в централната част. В двата ъгъла като военни кули се издигаха четвъртити закачалки за дрехи. - Има признаци, които ни карат да предполагаме, че госпожица Ремарди се е опитала да отнеме пистолета. По ръцете й има охлузвания, един от пръстите й е счупен. Не е успяла. Платът около раната обгорял, а около самата рана се забелязват набити изгорели барутни частици, следователно изстрелът е бил от упор. Ако се съди по изходната рана, Пейнлес смята - това подлежи на уточнение, - че куршумът е минал през черния дроб и аортата, така че тя е умряла за минути. - Техниците бяха извадили куршума от мястото в централния панел, където се бе забил. Не бяха имали проблем с откриването му: неравен кръг от засъхнала кръв очертаваше дупката, около която ламперията се бе напукала и през пукнатините се виждаше чамовата дървесина. Това означаваше, че Луиза бе умряла седнала. Чаша за кафе, по ръба на която се виждаше полумесец, оставен от червилото й, още стоеше на масата до пълен с фасове пепелник. - Ако е била изправена пред съучастник на убиеца, няма логика, че се е съпротивлявала. Това е още една причина да смятаме, че става дума за дело на един човек. - Харолд посочи една от масите, под която се виждаше изцапана със сос чиния, счупена явно по време на борба. Сред парчетата имаше остатък от дебела говежда пържола, полупразна кутия цигари и запалка-еднодневка. - Господин Джъдсън се е хранил в ъгъла до прозореца. Тази сутрин Рафаел е прибрал оттам чиния, чаша и кутия "Севън Ъп". Дясната страна на костюма на господин Джъдсън е изцапана с прах, което подсказва, че той вероятно се е пъхнал под масата. Може би просто е искал да се скрие. Но убиецът го е намерил... От отпечатъците от подметка в кръвта, посоката на провлачването и разпределението на трупните синини при Гъс и Луиза може да се заключи, че господин Джъдсън е бил принуден под заплаха да бъде застрелян да пренесе двете тела във фризера в мазето. - Харолд поведе детективите като първолаци покрай касата и покрай чакащата Мюриъл. Минаха под тясна арка, излязоха на осветеното от единствена лампа стълбище и се спуснаха по дъсчените стъпала. Озоваха се в иззидана с тухли изба, където имаше и други хора. Три носилки на колела чакаха телата, които още не бяха извадени, понеже бяха дълбоко замразени. Полицейският патолог Пейнлес Кумагаи трябваше да направи доста изследвания, преди да остави труповете да се размразят. Когато приближиха, Лари чу Пейнлес да заповядва рязко на помощниците си. Харолд предупреди всички да внимават за преплетените по пода електрически кабели, отиващи до мощните халогенни лампи, докарани от хората на Пейнлес, за да направят снимки. Като използва химикалката си, Харолд отвори вратата на фризера по-широко. Най-близко до входа бе тялото на Джъдсън - единият му крак беше почти върху прага. Харолд посочи обувките му и обърна внимание на подметките, които бяха кафяви от кръв. Шарката по тях съответстваше на отпечатъците горе.

Пейнлес и екипът му работеха в най-вътрешната част на фризера - с гумени ръкавици.

- След като Джъдсън завлича телата във фризера, той е завързан с електрически кабел, устата му е запушена с кърпа за подсушаване на измитите съдове и накрая е застрелян в тила, в стил екзекуция. - Сребристата химикалка на Харолд плуваше из въздуха и посочваше ключовите моменти на уликите. Виждаше се, че силата на изстрела е отхвърлила Джъдсън настрани. - И тогава, предполагам за да отпразнува успеха, нашият герой се гаври с трупа на госпожица Ремарди. - Единият от патолозите се отмести встрани, за да видят трупа на Луиза Ремарди. След предварителния оглед я бяха нагласили в положението, в което я бяха намерили, а именно по очи върху двайсеткилограмови чували със замразен чипс. От кръста нагоре все още беше облечена в ръждивочервената униформа на "Транснешънал". Изходната рана бе оставила съвсем малка дупка в плата, сякаш беше скъсала сакото си на нещо остро, но около него се виждаше копие на кървавия червен кръг от сепарето горе. Полата - в същия цвят - и червените й бикини бяха смъкнати до глезените и под колосаната й бяла блузка стърчаха заоблените очертания на задните й бузи, някак изтикани нагоре и застинали в това положение. В средата се виждаше тъмната елипса на сфинктера й, разтеглен след смъртта. Някой я бе "работил" веднага след като я бе убил, което личеше от запазената червенина - последна автоматична реакция на вече умиращия организъм. - Тестът за изнасилване е отрицателен, но ще забележите разкъсаната опаковка на презерватив в гънките на свалените й гащи, както и следи от лубрикант около ануса. - По знак на Гриър един млад патолог освети задника на убитата с фенерчето си. Поради студа гелът не бе успял да се изпари. От десетина години изнасилвачите се плашеха от СПИН и дори бяха чували за ДНК. "Няма никакъв съучастник" - помисли си Лари. - Ако, разбира се, това е истинската история. Никакъв некрофил или обирджия няма да прави подобно нещо пред публика. Дори изродите имат чувство за срам."

Харолд даде няколко последни инструкции относно спазването на процедурата и тръгна нагоре. Лари се задържа във фризера и поиска разрешение от Пейнлес да поразгледа.

- Не пипай - нареди му Пейнлес. Работеше в полицията вече от двайсет години и знаеше, че всяка следваща година на служба постъпват все по тъпи полицаи.

Лари усещаше присъствието на някаква свръхестествена сила, имаща пръст в процедурата на разследването, и знаеше, че не е единственият, който мисли така. Поне половината занимаващи се с убийства детективи, които познаваше, след едно-две уискита неохотно признаваха, че са усещали водещата роля на призраци. Не можеше да го разбере, но изглежда, злото в такъв мащаб предизвикваше някакъв космичен дисбаланс. Така че независимо дали имаше полза, или само си го внушаваше, той обичаше да започва с момент на единение с жертвите.

Остана изправен над Гъс за известно време. Ако изключеше гангстерите - един ден ги привличаха като заподозрени, а на следващия ги намираха убити, - за Лари бе изключение да познава жертвата. Всъщност и Гъс не познаваше чак толкова добре - беше го слушал да разказва за емигрантските си изпълнения и се бе наслаждавал на прословутия му омлет, винаги за сметка на заведението. Но Гъс имаше - досущ учител или проповедник - дарбата да осъществява контакт. Беше невъзможно да разговаряш с него и да не я усетиш.

"Аз съм с теб, приятелю", помисли си Лари.

Раната бе в тила на Гъс и куршумът бе пръснал тъкан и кости. Оставен както го бяха намерили, Гъс лежеше с лице в опаковка от говежди хамбургери... с отворена уста. Мъртва риба. Всички покойници изглеждаха като умрели риби.

Както винаги, в подобен момент Лари имаше чувство за изострено самосъзнание. Това беше професията му. Убийства. Както всеки друг човек и той си мислеше дали не е време да си купи нов градински маркуч, как ще завърши утрешният хокеен мач и има ли начин да отиде на двете футболните срещи с участието на синовете му. Но за разлика от другите хора, всеки ден идваше един момент, когато му се налагаше да влезе в пещерата на убийствата и да се потопи в сладостната тъмнина на витаещата идея.

Нямаше за какво да се извинява никому. Убийствата бяха част от човешката природа. И обществото съществуваше, за да ги възпира. За Лари единственото по-важно нещо на света от работата му беше майка му. Вземи прочети малко антропология, съветваше той всеки поинтересувал се цивилен. Чувал ли си за скелетите, изровени със забита в тях каменна брадва? Защо си мислиш, че това е белег на нашето време? Всеки носи убийството в себе си. И Лари беше убивал. Във Виетнам. Бог знае колко хора бе убил, като стреляше напосоки в тъмнината. Истината бе, че познаваше много по-добре мъртвите откъм своята страна. Но един ден - беше излязъл да патрулира - хвърли граната в един тунел и с удивление видя как земята се надига и от нея, сред фонтан от пръст и кръв, излитат тела. Първото беше на парчета - трупът беше само с една ръка, а краката излетяха отделно. Но другите двама изхвръкнаха от дупката цели. Лари все още помнеше хвърчащите във въздуха тела - единият продължаваше да крещи, а другият бе застинал със загадъчно изражение на лицето. Така значи ставало, сигурно си мислеше вторият, и това беше толкова ясно, че можеше направо да вдигне табела с този надпис. Много години бяха изтекли оттогава, но Лари все още помнеше това изражение. Виждаше го и сега върху лицето на Гъс - най-голямото нещо в живота, смъртта.

Такъв беше краят за жертвите, моментът на предаването, на отказа от живота. Макар че не всички умираха доброволно. Пред лицето на предстоящата, непредотвратима и неочаквано дошла смърт всяко човешко същество изпадаше в ужас и желание... в неистовото желание да продължиш да живееш и в неописуемото страдание, че това няма да стане. Никой - Лари беше абсолютно убеден в това - не би бил в състояние да умре с достойнство при тези обстоятелства. Пол Джъдсън, свлякъл се до прага, определено не бе успял. Беше представител на възможно най-обикновен жител от предградията, - кротък наглед, започващ да оплешивява, ако се съдеше по оредялата му, фина като царевични реси коса. Със сигурност от онези, които са неспособни на силни емоции. Но този път бе намерил начин да ги изрази. Лари коленичи и можа да види засъхнали солни следи, тръгващи от ъгълчетата на очите му: Пол бе умрял, молейки се със сълзи за живота си.

Последната, която отиде да види, бе Луиза Ремарди. Тя влизаше в преките му задължения и следователно заслужаваше най-голямо внимание. Кръвта й бе изцапала големите чували, върху които бе просната, но беше умряла още горе. Разкъсани от куршума като сграда, в която е взривена бомба, артериите и органите й бяха изхвърляли кръвта, изпомпвана от глупавото й сърце. Със сигурност можеше да се каже, че на Луиза в началото й се е приспало, а след това с намаляване на оросяването на мозъка, са започнали халюцинациите, вероятно ужасни, докато накрая сънищата й са се разтворили в ослепителна бездънна светлина.

Когато патолозите му разрешиха, той се качи на чувалите, за да разгледа лицето й отблизо. Луиза беше красива. Плътта под брадичката й може и да бе поувиснала, но имаше високи, добре оформени скули. Беше боядисала косата си на светли кичури и макар да работеше нощна смяна, беше положила с много грижа голямо количество грим около големите си кафяви очи. На гърлото й можеше да се забележи границата, където свършване фон-дьо-тенът и започваше естествената й бледност. Беше от онези италиански красавици - Лари познаваше доста такива, - които започваха да се поразширяват в ханша в началото на трийсетте, но все още се мислеха за знойни мацета.

"Луиза, сега ти си моето момиче. И аз ще се погрижа за теб."

Лари се качи горе и тръгна да търси Гриър, за да види дали ще може да го убеди да включи Мюриъл в случая. Докато обикаляше из заведението, спря до масичката, на която едно момче от криминолозите, още хлапе, казваше се Браун, подреждаше съдържанието на чантичката на Луиза.

- Нещо интересно? - попита той.

- Адресната й книжка - отговори късо Браун и запрелиства с латексовите ръкавици страничките, за да даде на Лари възможност да разгледа.

- Красив почерк - отбеляза Лари. Останалото бе обичайната бъркотия: ключове, касови бележки, ментови бонбонки. Под корицата на чековата й книжка Браун посочи два презерватива с вазелин, в същата червена опаковка, каквато бяха намерили в гънките на бикините й. Какво, по дяволите, може да означава това - запита се Лари, - освен че Луиза е обичала да се чука? А може убиецът да ги е намерил, докато е ровил из чантичката й, й това да му е дало идеята, без да е имал това намерение преди."

Едва ли щяха да реконструират всичко до най-дребните подробности. Лари беше научил този урок. Миналото си бе минало и винаги убягваше както на паметта, така и на най-прецизните технологии на криминолозите. А освен това нямаше значение. Съществената информация бе достигнала до настоящето: трима души бяха убити. Без достойнство. В ужас. И някакъв жесток изрод бе изпитвал удоволствие при всяко натискане на спусъка.

Застанал точно там, където бе убита Луиза, Лари затвори очи, за да се пропие с атмосферата на това място. Беше сигурен, че някъде, със сигурност недалеч оттук, в същия този миг един човек е усетил мигновено пробождане в сърцето.

"Ще те намеря, мръснико", обеща му Лари.