Коралайн

КОРАЛАЙН

Нийл Геймън

1.

Коралайн откри вратата малко след като се преместиха.

Къщата беше много стара – имаше таван под покрива, мазе под земята и буренясала градина с огромни стари дървета.

Семейството на Коралайн не притежаваше цялата къща – тя беше твърде голяма. Затова само част от нея беше тяхна.

В старата къща живееха и други хора.

Госпожица Спинк и госпожица Форсибъл живееха в апартамента отдолу, на приземния етаж. И двете бяха стари и закръглени и имаха няколко застаряващи шотландски териера с имена като Хамиш, Андрю и Джок. Някога госпожици Спинк и Форсибъл били актриси, така каза госпожица Форсибъл на Коралайн при първата им среща.

– Да, Каролайн – каза госпожица Спинк, бъркайки името на Коралайн, – с госпожица Форсибъл някога бяхме известни актриси. Професионалистки, миличка. Не давай на Хамиш плодов кейк, защото цяла нощ няма да спи от болки в корема.

– Казвам се Коралайн, а не Каролайн – каза Коралайн.

В апартамента отгоре, под покрива, живееше един побъркан старец с големи мустаци. Той разказа на Коралайн, че дресира цирк от мишки, но не позволяваше на никого да го види.

– Някой ден, малка Каролайн, когато ги подготвя, целият свят ще види чудесата на моя миши цирк. Попита ме защо не можеш да ги видиш сега, нали така?

– Не – тихичко каза Коралайн. – Помолих ви да не ме наричате Каролайн. Казвам се Коралайн.

– Не можеш да видиш сега мишия цирк – каза мъжът от горния етаж, – защото още не сме приключили с репетициите. Освен това отказват да свирят песните, които написах за тях. Всички песни, които пиша за мишките, звучат така: та-ра-ра-ра-рам, а те свирят на-на-на-на. Мисля да пробвам какво ще стане, ако ги храня с различни видове сирене.

Коралайн си мислеше, че няма никакъв миши цирк, че старецът вероятно си го измисля.

В деня, след като се нанесоха, Коралайн тръгна на изследователска експедиция.

Първо проучи градината. Беше голяма – най-отзад имаше тенискорт, но никой в къщата не играеше тенис, затова в оградата около него имаше много дупки, а мрежата беше почти напълно изгнила; имаше стара розова градина, пълна с подрязани и покрити с петна розови храсти; алпинеум, който се състоеше само от камъни и кръг тъмнозелена трева, очертан от жълтеникавокафяви отровни гъби, които миришеха ужасно, ако случайно ги настъпиш.

Имаше и кладенец. Още първия ден, когато семейството на Коралайн се нанесе в къщата, госпожици Спинк и Форсибъл се погрижиха да кажат на Коралайн колко е опасен кладенецът и я предупредиха да стои далеч от него. Затова Коралайн реши да го разгледа – трябваше да е сигурна къде е, за да не го доближава.

Откри го на третия ден на избуялата поляна до тенискорта, зад китка дървета – нисък тухлен кръг, почти невидим сред високата трева. Кладенецът беше покрит с дъски, за да не падне някой вътре. На една от тях имаше малка дупчица и Коралайн прекара цял следобед, като хвърляше камъчета и жълъди в нея и броеше, докато чуе как пляскат във водата долу.

Освен това потърси животни. Намери таралеж и стара кожа от змия (без змията), един камък, който много приличаше на жаба, и една жаба, която много приличаше на камък.

Видя и надменен черен котарак, който седеше по стените и дънерите на дърветата и я наблюдаваше, но се измъкваше, щом Коралайн поискаше да си поиграе с него.

Така прекара първите си две седмици в къщата – в изследване на градината и околността.

Майка ѝ я викаше за вечеря и обяд. Освен това Коралайн не трябваше да забравя да се облече топло, преди да излезе, защото тази година лятото беше много хладно; но тя правеше експедиции всеки ден, докато не заваля и трябваше да си остане у дома.

– Какво да правя? – попита Коралайн.

– Почети книжка – отвърна майка ѝ. – Гледай някоя видеокасета. Играй си с играчките. Иди да досаждаш на госпожица Спинк, госпожица Форсибъл или на побъркания старец от горния етаж.

– Не – отвърна Коралайн. – Не ми се прави нищо такова. Искам да изследвам.

– Не ме интересува какво ще правиш – каза майка ѝ, – стига да не разхвърляш.

Коралайн отиде до прозореца и се загледа в дъжда. Не беше от онзи дъжд, в който можеш да излезеш, а от другия, който се хвърля от небето и се разплисква върху всичко долу. Беше сериозен дъжд и очевидно се бе заел да превърне градината в кална супа.

Коралайн беше изгледала всичките си видеокасети. Играчките ѝ бяха омръзнали, а и беше прочела всичките си книги.

Включи телевизора. Минаваше от програма на програма, но навсякъде даваха само мъже в костюми, които говореха за стоковата борса, и предавания за възрастни с досадни гости. Най-после намери какво да гледа – втората половина от научнопопулярен филм за нещо, наречено защитна окраска. Видя животни, птици и насекоми, които се маскираха на листа, клончета или други животни, за да се скрият от враговете си. Стана ѝ интересно, но свърши твърде бързо, а след него започна филм за някакъв хлебозавод.

Време бе да поговори с баща си.

Бащата на Коралайн си беше у дома. И двамата ѝ родители работеха с компютри, което означаваше, че често си бяха вкъщи. Всеки си имаше собствен кабинет.

– Здравей, Коралайн – каза баща ѝ, когато тя влезе. Без да се обръща.

– Пфу – каза Коралайн. – Навън вали.

– Да – съгласи се баща ѝ. – Вали като из ведро.

– Не – възрази Коралайн. – Вали си от небето. Мога ли да изляза?

– Какво казва майка ти?

– „Не можеш да излезеш в такова време, Коралайн Джоунс“.

– Значи не може.

– Но аз искам да продължа с изследването.

– Ами тогава изследвай апартамента – предложи баща ѝ. – Ето ти лист и химикалка. Преброй всички врати и прозорци. Запиши всички сини неща. Направи изследователска експедиция до кухненския бойлер. И ме остави да работя.

– Може ли да отида в гостната? – В гостната семейство Джоунс държаха скъпите (и неудобни) мебели, които бабата на Коралайн им беше завещала. Не разрешаваха на Коралайн да влиза там. Никой не влизаше в гостната освен при тържествени случаи.

– Стига да не разхвърляш. И не пипай нищо.

Коралайн внимателно обмисли това, после взе листа и химикалката и тръгна да изследва апартамента.

Откри кухненския бойлер (беше в един шкаф в кухнята).

Преброи всичко синьо (153).

Преброи прозорците (21).

Преброи вратите (14).

От всички врати, които откри, тринайсет се отваряха и затваряха. Последната – голяма резбована врата в ъгъла на гостната – беше заключена.

Тя попита майка си:

– Накъде води тази врата?

– Наникъде, миличка.

– Трябва да води нанякъде.

Майка ѝ поклати глава, после каза:

– Виж.

Взе връзка ключове от касата на кухненската врата, внимателно ги прегледа и избра най-стария, най-големия, най-черния и най-ръждясалия. Отидоха в гостната и майка ѝ отключи вратата.

После я отвори.

Беше права. Вратата не водеше наникъде. Зад нея имаше тухлена стена.

– Когато къщата е принадлежала само на едно семейство – каза майката на Коралайн, – тази врата е водела нанякъде. – Но когато са я разделили на апартаменти, просто са зазидали вратата. Зад нея е празният апартамент в другата част на къщата; онзи, който още не е продаден.

Тя затвори вратата и върна ключовете на мястото им.

– Забрави да заключиш – каза Коралайн.

Майка ѝ сви рамене.

– Защо да я заключвам? Нали не води наникъде?

Коралайн не отговори.

Навън почти се беше смрачило, но дъждът продължаваше да вали, трополеше по прозорците и замъгляваше светлините от фаровете на колите на улицата.

Бащата на Коралайн спря да работи и им приготви вечеря.

Коралайн се нацупи.

– Татко – каза тя, – пак си сготвил рецепта.

– Задушени картофи с праз, гарнирани с розмарин и топен кашкавал – призна той.

Коралайн въздъхна, отиде до хладилника и си извади чипс и минипица, които се приготвяха в микровълновата фурна.

– Знаеш, че не обичам рецепти – каза тя на баща си, докато вечерята ѝ се въртеше, а малките червени цифри върху микровълновата фурна намаляваха до нула.

– Ако ги опиташ, може и да ти харесат – каза бащата на Коралайн, но тя поклати глава.

Същата нощ Коралайн лежеше будна в леглото си. Дъждът беше спрял и тя почти бе заспала, когато внезапно чу туп-туп-туп. Седна в леглото.

Нещо каза скръъ...

...ъъъц.

Коралайн стана и надникна в коридора, но не видя нищо необичайно. От спалнята на родителите ѝ се дочуваше тихото хъркане на баща ѝ, а от време на време майка ѝ бълнуваше насън.

Коралайн се чудеше дали не е сънувала.

Нещо помръдна.

Приличаше на сянка, която хукна бързо назад по тъмния коридор като малко късче от нощта.

Надяваше се да не е бил паяк. Паяците я караха да се чувства много неспокойна.

Тъмният силует влезе в гостната и Коралайн го последва малко уплашена.

Стаята беше тъмна. Единствената светлина идваше от коридора и Коралайн, която стоеше на вратата, хвърляше огромна и разкривена сянка върху килима – приличаше на гигантска кльощава жена.

Тъкмо се чудеше дали да запали лампата, когато видя тъмния силует да се измъква изпод канапето. Той спря, после тихо притича по килима към най-далечния ъгъл на стаята.

В този ъгъл нямаше мебели.

Коралайн запали лампата.

В ъгъла нямаше нищо. Нищо освен старата врата, която водеше към тухлената стена.

Помнеше, че майка ѝ затвори вратата, но сега тя беше открехната. Едва-едва. Коралайн отиде до процепа и погледна през него. Оттатък нямаше нищо – само стена от червени тухли.

Коралайн затвори старата дървена врата, угаси лампата и си легна.

Сънува тъмни сенки, които тичаха насам-натам, криейки се от светлината, докато всички не се събраха под луната. Малки черни сенки с червени очи и остри жълти зъби.

После те запяха:

– Малки сме, ала сме много.

Много сме, макар и малки.

Бяхме тука преди теб

и след тебе ще останем.

Гласовете им бяха тънки, шепнещи и леко виеха. Това караше Коралайн мъничко да се страхува.

После Коралайн сънува няколко реклами, а след това изобщо нищо не сънува.