Оцвети ме красиво

ОЦВЕТИ МЕ КРАСИВО

Катлийн Тесаро

Навън е мразовита февруарска вечер и аз и съпругът ми сме застанали пред сградата на Националната портретна галерия* на Трафалгар Скуеър.

- Пристигнахме! - обявява мъжът ми, но никой от двама ни не помръдва. - Виж какво - почва да се пазари той, - ако е чак толкова кошмарно, просто ще си тръгнем. Оставаме за по едно питие и след това си тръгваме. Можем да използваме като парола думата картоф. Щом ти писне, казваш картоф в някакво изречение и аз ще разбера, че повече не ти се стои. Става ли?

- Не мога ли просто да ти кажа, че искам да си ходя? - инатя се аз.

Той ми се мръщи:

- Луиз, знам, че не си падаш по такива събития, но поне направи някакво усилие. Тя ми е майка, за Бога, и аз й обещах да дойдем. Не посещаваш всеки ден такава голяма изложба. Освен това тя те харесва. Винаги е казвала колко иска ние тримата да се сближим.

Ние тримата.

Въздишам, забила поглед в краката си. Умирам да извикам: "Картоф, картоф, картоф, картоф!"

Знам колко е банално да мразиш свекърва си и не си падам по клишетата. Но когато свекърва ми е бивш модел от петдесетте години, чийто специалитет е да ме докарва до състояние на пълно видиотяване при всяка наша среща, то не ми идва наум друга дума освен картоф.

Той ме прегръща през раменете.

- Е, хайде, не е кой знае какво де, тиквичке.

Иска ми се да не ме нарича тиквичка.

Но има неща, които правиш, ако не от любов, то поне за да има мир. Още повече, че вече сме платили таксито, той се е избръснал, а аз съм облякла дълга сива рокля, която обикновено държа пъхната в найлонова торба. Стигнали сме твърде далеч, за да се връщаме.

Повдигам глава и се усмихвам насила.

- Добре де, отиваме.

Минаваме покрай двама едри охранители и влизаме вътре.

Събличам кафявото си вълнено палто и го подавам на гардеробиерката, като прокарвам дискретно ръка по корема си, за да проверя как е. Усещам го леко подут. Прекалила съм с макароните. Храна за разтуха. Хранене за разтуха. Как можах тъкмо тази вечер? Опитвам се да го глътна навътре, но това изисква прекалено голямо усилие и накрая се предавам.

Подавам ръката си. Той я поема и двамата пристъпваме в прохладния бял свят на "Туентиът Сенчъри Галъриз". Бръмченето на тълпата ни обгръща, докато си проправяме път по светлия мраморен под. Млади мъже и жени в колосани бели ризи се носят около нас, балансирайки подноси с шампанско, а в отдалечена ниша трио джазови музиканти подрънкват култивирания ритъм на "Мак Ножа".

Дишай, напомням си аз, просто дишай.

В този момент съзирам фотографиите: безкрайни редици от впечатляващи черно-бели портрети и снимки от света на модата - избрани творби на нашумелия Хорст, обхващащи период от тридесетте до края на шестдесетте години, окачени на чисто белите стени, гладки и сребристи в своя гланц. От тях ме гледат съвършени, отчуждени лица. Копнея да остана при тях, да се изгубя в света на снимките.

Съпругът ми обаче ме е сграбчил за рамото и ме избутва напред, махайки отдалеч на майка си Мона, застанала сред група изискани, поостарели дами до бара.

- Здравей! - виква й той с внезапно оживление, преливащ от радост. Умореният, мълчалив мъж от таксито се е превърнал в ослепителен, чаровен, общителен светски лъв.

Мона ни забелязва и ни махва в отговор с едва забележим, загребващ жест на кралица, давайки ни знак да се присъединим. Провираме се през тълпата с извити настрани рамене, като си вземаме напитки и палим цигари в движение. Приближавайки се, слагам на лицето си маска, която се надявам да мине за усмивка.

Мона е фантастично, невероятно, свръхчовешки запазена за годините си. Гъстата й сребристобяла коса е хваната назад в сложен кок, подчертаващ още повече скулите и котешките й очи. Държи тялото си безупречно изправено, сякаш е прекарала детството си, закована за дъска, а черният костюм с панталон издава небрежната елегантност на Дона Каран. Жените наоколо й са облечени в подобни кройки и скъпи материи и аз започвам да подозирам, че сме поканени на сбирка на застарели манекенки.

- Скъпи! - Тя улавя сина си за ръката и го целува по двете страни. - Толкова се радвам, че успя да дойдеш!

Съпругът ми я притиска леко към себе си.

- Не бихме го пропуснали за нищо на света, нали, Луиз?

- Естествено! - отвръщам с прекалено голямо оживление, за да звучи искрено.

Тя ме поздравява с енергично кимване и отново насочва вниманието към сина си:

- Как върви пиесата, скъпи? Сигурно си капнал от умора! Онзи ден срещнах Джералд и Рита. Казаха, че си бил най-добрият Константин, когото са гледали. Казах ли ти го? - Тя се обръща към колекцията от приятелки:

- Моят син играе в "Чайка" в Националния! Обадете ми се, ако ви трябват билети.

Той вдига ръце.

- Невъзможно. Всичко е продадено.

Долната й устна се нацупва.

- Дори и за мен ли?

- Е, мога да опитам - предава се мъжът ми.

Тя пали цигара.

- Доброто ми момче. Ах, пропуснах да ви запозная. Това е Кармен - от онази снимка със слоновете на стената в дъното, а това е Дориан - ще познаете поне гърба й на прочутата снимка с корсета, и Пени - ти беше лице на петдесет и девета, нали така!

Всички се засмиваме, а Пени въздъхва дълбоко и вади пакет "Дънхил" от чантата си:

- Какви времена, а? Мона, ще ми подадеш ли огънче?

Мона й подава златна инкрустирана запалка, а съпругът ми клати глава:

- Мамо, беше обещала да ги спреш.

- Ама, скъпи, това е единственият начин да поддържаш фигурата си, нали така, момичета? - Те кимат с глави нагоре и надолу зад гъст облак дим.

В този момент най-после съм забелязана.

- А това трябва да е жена т-хи-хи-хи-и! - задавя се Пени, насочвайки вниманието си към мен. Разперила широко ръце, тя клати глава в почуда и в миг на ужас решавам, че от мен се очаква да се хвърля в обятията й. Колебая се глупашки и тъкмо се наканвам да пристъпя към нея, когато тя внезапно плясва с ръце от възторг: - Ама ти си бижууу! - изгуква тя, обръщайки се към останалите за потвърждение - Не е ли бижууу?

Стоя и се хиля идиотски, докато те ме оглеждат.

Съпругът ми идва на помощ:

- Хей, дами, искате ли по още едно питие? - пита той и прави опит да привлече вниманието на келнерите.

- Ти си абсолютен ангел! - Мона оправя косата му с ръка. - Шампанско за всички!

- За теб? - обръща се той към мен.

- О, да, шампанско, защо не?

Мона ме хваща собственически подръка. Притиска ме лекичко към себе си - онзи вид притискане на най-добрата приятелка, когато сте били десетгодишни и сърцето ти е пърхало от радост. Сърцето ми наистина подскача при тая изява на любвеобилност и аз се намразвам. Не ми е за пръв път и знам колко е опасно да се оставиш дори за секунда да те прелъсти тази жена.

- А сега, Луиз - гласът й звучи с изненадваща властност и дълбочина, - кажи ми как я карате. Искам да знам всичко!

- Ами... - Мисълта ми препуска, отчаяно прехвърляйки фактите от живота ми, за да се хване за нещо съществено. Другите жени се вторачват очаквателно в мен. - Добре сме, Мона... така де.

- А твоите родители? Как е времето в Питсбърг? Луиз е от Питсбърг - обяснява тя полугласно.

- Ами, благодаря, добре са.

Тя кимва. Чувствам се като участник в телевизионно състезание в момента на представянето, при което тя като всеки добър водещ на шоуто, сменя темата, щом види, че съм се задръстила.

- И в момента работиш ли?

Тя произнася думата работиш с многозначително натъртване, характерно за всички хора от шоубизнеса; в края на краищата, когато си в "професията" разликата между работя и имам работа" е от земята до небето.

Всичко това ми е известно, но отказвам да й играя по свирката.

- Ами да. Още съм в театър "Фийникс".

- Като актриса ли? И нашата Луиз се води нещо като актриса - обяснява тя услужливо.

- Е, бях актриса - издънвам се аз. Не знам как, но винаги успява да ме хване натясно. Колкото и да внимавам, накрая се набутвам в капана. - Искам да кажа, че от доста време не съм работила. Тоест не става дума за актьорска работа. Всъщност съм на театралната каса.

- Да, разбирам - усмихва се тя, сякаш е доловила много по-дълбок смисъл, който ми е убягнал. В този момент Дориан задава въпроса, от който най-много се боя:

- Гледали ли сме те в нещо?

- О, да, разбира се, участвала съм в разни реклами по телевизията. - Свивам рамене, като се мъча да прозвуча нехайно - един вид "че кой не е".

- Наистина ли? - Тя повдига вежди като олицетворение на впечатлена жена.

- Какви телевизионни реклами?

По дяволите.

- Ами - правя опит да мисля, - например онази с лотарията от рекламната кампания на "Рийдърс Дайджест". Може би сте ме виждали в нея.

Тя ме гледа безизразно.

- Нали се сещате, онази, дето всички летят насам-натам из Англия в балон с нагорещен въздух и пият шампанско, докато търсят печелившите. Аз бях онази отляво, която държеше картата и посочваше на нея Лутън.

- Аха - произнася тя само от учтивост. - Звучи доста забавно.

- А сега работиш на театралната каса. - Мона завива цялата история в спретнато малко пакетче.

- Ами да, от време на време изпада по нещо и за мен, така да се каже... но в момента се занимавам с това. - Изпитвам остра нужда да си издърпам ръката.

Тя отново я стисва лекичко.

- Това е трудна професия, скъпа. Хубаво е човек да си знае възможностите. Винаги съветвам младите жени да бягат от нея като от чума. Простата истина е, че тя изисква повече дисциплина и жертви, на каквито днешните млади момичета не са склонни. Видя ли моята фотография?

Продължавай да се усмихваш, повтарям си аз. Ако продължаваш да се усмихваш, тя няма никога да разбере, че ти идва да я убиеш.

- Ами не, още не съм успяла да разгледам изложбата, току-що влизаме.

- Ето, позволи ми. - Тя ме издърпва до една грамадна нейна фотография от петдесетте години.

На нея е невероятно млада, почти неузнаваема, освен по характерната бадемова форма на очите и прословутите скули, които са останали недокоснати от времето. Притиснала е гръб до класическа колона, с лице, обърнато към камерата, половината в сянка, половината в светлина. Русата й коса пада на изкусно подредени букли върху раменете и е облечена в рокля без презрамки на плътно прилепнали волани от копринен шифон. На етикета пише: "Вог", 1956".

- Какво ще кажеш? - пита тя, фиксирайки ме изпитателно.

- Мисля, че е красива, тоест наистина.

- Имаш вкус - усмихва се тя.

Фотограф от пресата я разпознава и я пита ще му позира ли за снимка.

- Ето, това е историята на моя живот! - засмива се Мона снизходително и аз бързам да се скатая, докато тя позира.

Оглеждам се за съпруга си из препълнената зала. Съзирам го да се смее сред някаква група в ъгъла. В ръцете си държи две чаши шампанско и докато си проправям път към него, той улавя погледа ми.

Усмихвам му се, а той произнася нещо, обръща се и тръгва към мен, преди да съм ги наближила.

- Кои бяха онези? - питам, докато той ми подава чашата.

- Никои, просто от някакъв театрален клуб. Гледали са ме в пиесата. - Той ме насочва обратно към фотографиите. - Как се разбирате с мама?

- О, чудесно - лъжа аз, - нормално. - Обръщам се назад и се заглеждам, но групата е изчезнала, погълната от непрекъснато менящата се тълпа. - Нямаше ли намерение да ме запознаеш?

Той се засмива и ме потупва по задника, което ненавиждам и което той изглежда прави само на публични места.

- Как не! Не ставай параноична. Честно казано, те са малко нещо прекалено ентусиазирани. Няма защо да досаждат на очарователната ми съпруга, нали така?

- Че коя ли пък е тая? - изричам доста по-грубо, отколкото възнамерявам.

Той отново потупва задника ми и не отговаря.

Спираме се пред фотографията на жена, която пуши цигара, а очите й са скрити от периферията на шапката. Облегнала се е на една врата в тъмна пуста уличка. Трябва да е била правена веднага след края на Втората световна война. Контрастът между мизерния декор и съвършената кройка на костюма й внушава чувство на безпокойство.

- Това се казва стил - въздъхва мъжът ми.

Изведнъж усещам, че ми става горещо. Чувствам се смазана от напора на тълпата, от дима и шума на безбройните, прекомерно оживени разговори. Мона отново ни маха, но аз оставям съпруга ми да се приближи до нея и си проправям път към един по-малък и не толкова оживен салон встрани от главната галерия. В центъра му е поставена семпла дървена пейка. Сядам и затварям очи.

Глупаво е да се натоварвам. След около час всичко ще е свършило. Мона ще е изживяла своите мигове на слава, а ние по живо, по здраво ще сме си тръгнали към къщи. Най-доброто за момента е да се отпусна. Да се забавлявам. Отварям очи и поемам дълбоко въздух.

Стените са покрити с фотопортрети - Пикасо, Коко Шанел, Катрин Хепбърн, Кари Грант - безкрайни редици от педантично заснети лица на знаменитости. Очите им са по-тъмни и по-изразителни от обикновените, носовете са по-прави и по-изящни. Позволявам си да се отдам на нещо като медитация, като замаяна съм от изобилието на толкова красота.

Погледът ми се спира върху портрет на непозната жена с блестяща тъмна коса, разделена на път по средата, обрамчваща лицето й в буйна маса от черни къдри. Чертите й са впечатляващи - високи скули, изящно извити устни и много тъмни, интелигентни очи. Наведена напред, подпряла леко брадичка с ръка, тя изглежда като уловена в момент на най-увлекателния разговор в живота й. Дрехата й - семпла, веревно скроена роба, е ушита от лека сатенена материя, която блести на фона на матовото канапе, и единственият й накит е колие от един ред съвършено еднакви перли. Не е от най-прочутите лица в залата, нито е от най-красивите, но по някаква причина несъмнено е най-завладяващото. Ставам и прекосявам салона. Чета името: Женевиев Дарийо, Париж, 1934.

Усамотението ми обаче трае кратко.

- Ето къде си била! Мона ни изпрати да те открием. - Пени се появява със съпруга ми, който, макар и неохотно, се е оставил да го хване подръка.

Запази спокойствие, напомням си аз и отпивам от шампанското, от което имам остра нужда.

- Здравей, Пени, разглеждам изложбата.

Тя се накланя напред и размахва пръст пред лицето ми.

- Ах, ти, Луиз, голяма си палавница! - И намига на съпруга ми. - Не знам как така я оставяш да пие! Ама и двамата сте си лика-прилика!

Споглеждаме се с мъжа ми. Да дойда втори път?!

Тя се накланя още по-напред и снижава глас до висок шепот:

- Трябва да ти кажа, че изглеждаш великолепно! А това - продължава тя, разтривайки плата на роклята ми между пръстите си - никак не е лошо. Искам да кажа, че тези рокли ми приличат на палатки, но тази наистина е много шик. Дъщеря ми ще ражда през юни и умира да се увие в подобно нещо.

Усещам как кръвта се изцежда от лицето ми.

Тя се усмихва и на двама ни:

- Трябва да сте мнооооого щастливи!

Преглъщам тежко:

- Не съм бременна.

Тя сбърчва вежди объркано:

- Моля?

- Не съм бременна - повтарям, този път по-силно.

Съпругът ми пуска нервен смях:

- Ти ще узнаеш първа, когато това стане, бъди сигурна!

- Не, мисля, че аз ще съм първата - поправям го, а той пак се засмива, вече истерично.

Пени продължава да се пули в мен с изумление.

- Но тази рокля...Извинявай, исках да кажа, че просто е...

Обръщам се към съпруга ми:

- Скъпи?

Той изглежда не може да откъсне очи от някаква точка на пода.

- Ъ?

- Картоф.

Не знам какво точно съм очаквала да направи - може би да ме защити по някакъв начин или поне да си даде вид, че ми съчувства. Но вместо това той продължава да се взира в обувките си.

- Е, добре. - Обръщам се и тръгвам. Имам усещането, че съм напуснала тялото си, но някак успявам да се добера до сигурността на тоалетната. Когато влизам там, две момичета оправят грима си, тъй че се насочвам право към празната кабинка и се заключвам вътре. Чакам с гръб, опрян до студената метална врата, и затварям очи. От унижение не се умира, напомням си, инак отдавна да съм умряла.

Накрая момичетата излизат. Отключвам вратата и заставам пред огледалото. Като всяка нормална жена и аз се оглеждам в огледалото всеки божи ден, когато си мия зъбите и лицето или си реша косата. Но се оглеждам само на части и избягвам да ги сглобявам в едно цяло. Не знам защо, но може би защото така се чувствам по-сигурна.

Тази вечер обаче се насилвам и се поглеждам в пълния си блясък. Изведнъж установявам, че отделните части и парченца образуват някого, когото не познавам, когото не съм имала намерение да бъда.

Косата ми се нуждае от подстригване и боядисване, за да се избавя от тези преждевременно побелели кичурчета. Невероятно мека и пепелява на цвят, тя пада небрежно около лицето ми, заметната на една страна с помощта на шнола, имитация на черупка от костенурка. Лицето ми, по начало бледо, сега е неестествено бяло. Не като слонова кост или алабастър, а по-скоро лишено от цвят, като морско животно, обитаващо големите дълбочини, което никога не е зървало слънцето. На този фон аленото петно на червилото, което съм сложила уж за по-шик, изглежда крещящо и прави устата ми прекалено голяма - като рана, прорязваща долната част на лицето ми. Потна съм от горещината на тълпата, носът ми лъщи, лъщят и страните ми, по които има руж, но няма пудра.

А любимата ми рокля, макар и минала през химическо чистене, се е набръчкала безнадеждно на корема и ако трябва да си сложа ръка на сърцето, е безформена по начин, който преди пет години може да е бил модерен, но в момента е определено старомоден. Помня, че по-рано се чувствах уверена и секси в нея, тъй като едва загатваше очертанията на фигурата ми и намекваше за чувствеността на силфида. Сега, след като съм с четири кила по-тежка, ефектът е доста по-различен. Завършвам картината с обувките - удобните "Мери Джейнс" със закопчалки с лепенка правят глезените ми като два дебели дирека. Избелели и протрити, те са ми за всеки ден и са поне двегодишни. Всъщност са прекалено износени, за да се носят извън къщи.

Принудена съм да заключа, че крайният ефект направо крещи бременна жена.

Или по-точно: занемарена.

Вглеждам се в отражението си с тревога. Не, тази личност определено не съм аз. Това е някаква ужасна грешка - бермудски триъгълник, в който си правят среща лош ден за косата, лош ден за роклята и хипарски обувки направо от ада. Трябва ми време, за да се успокоя и овладея.

Правя малък експеримент:

- Здравейте, името ми е Луиз Канова. На тридесет и две години съм и не съм бременна.

Гласът ми отеква в празната тоалетна.

Не върши работа. Сърцето ми препуска и изпадам в паника. Затварям очи и си налагам да се окопитя, да мисля позитивно, но вместо това през ума ми преминават стотици лъскави черно-бели лица. Сякаш даже не съм от същата раса.

Неочаквано вратата зад мен се отваря и Мона нахлува вътре.

Троен шибан картоф.

Обляга се драматично върху умивалника.

- Луиз, току-що разбрах. Чуй ме, не е искала да каже нищо лошо. Сигурна съм, а освен това е сляпа като прилеп.

Защо синът й трябва да й казва всичко?

- Благодаря ти, Мона. Задължена съм ти.

- И все пак - тя се промъква зад гърба ми и отмята косата от лицето ми с два старателно маникюрирани пръста. - Ако желаеш, ще ти дам адреса на моя фризьор. Наистина много си разбира от работата.

Когато излизам, мъжът ми ме чака отвън. Подава ми палтото и напускаме купона в мълчание, като се озоваваме на същото място на Трафалгар Скуеър, където стояхме преди тридесетина минути на идване. Оглеждаме улицата за такси, той вади от джоба си пакет цигари и пали една.

- Какво правиш? - недоумявам аз.

- Пуша.

Съпругът ми не пуши. Все едно.

Жълтата светлина на едно такси се носи към нас отдалеч и аз започвам да му махам като луда. Паднала е мъгла. Таксито намалява скорост и ние се качваме. Мъжът ми се отпуска тежко на задната седалка, след което отново се навежда напред, за да свали прозореца.

Изведнъж ми се приисква да го разсмея, да го гушна или по-скоро той да ме гушне. В края на краищата какво значение има как изглеждам или какво мислят другите? Той все още ме обича. Пресягам се и поставям ръка върху неговата.

- Съкровище? Ти смяташ ли... изглеждам ли ти... нормално?

Той хваща ръката ми и я стиска.

- Чуй ме, тиквичке, изглеждаш си добре. Точно каквато си винаги. Не й обръщай внимание. Тя сигурно просто ревнува, че си млада и омъжена.

- Да - съгласявам се глухо, макар това да не е точно безбрежното море от комплименти, за които копнеех.

Той отново стиска ръката ми и ме целува по челото.

- Освен това, нали знаеш, че не ми пука за тези глупости.

Колата набира скорост в тъмнината и както съм седнала и студеният въздух блъска лицето ми, в ума ми проблясва една-единствена мисъл:

Само че на мен ми пука.

Какво е елегантността?

Това е вид хармония, подобна на красотата, но докато последната е дар от Бога, то първата е резултат от едно изкуство. Ако позволите да използвам по-силни думи за това недотам висше изкуство - бих казала, че да превърнеш една грозна жена в стилна, е мисия на моя живот.

Женевиев Антоан Дарийо

Книгата е тънка, сива на цвят и носи заглавието "Елегантност". Тикната е между един дебел, явно недокосван том по история на френската монархия и джобно издание с подвити краища на романа на Д.Х.Лорънс "Влюбени жени". Тъй като е по-висока и по-тънка от останалите книги върху лавицата, тя стърчи над скромните си съседи с пренебрежително достойнство и релефните букви на заглавието й изпъкват на фона сребристата, сатенирана подвързия като бляскави златни монети под повърхността на течащ поток.

Съпругът ми твърди, че страдам от болезнена пристрастеност към антикварните книжарници. И че въобще прекарвам твърде много време в празни фантазии. Но човек или има вроден вкус към ровенето по лавиците с прашни книги за някое скрито съкровище там, или го няма. Това е страст, граничеща с душевна болест, която не може да се обясни на незасегнатите.

Истината е, че тези книжарници не са за малодушни хора. Неуправляеми и хаотични, капризни, понякога отчайващи, те си имат свои физически закони, непреодолими като гравитацията. Така например джобните издания на Д.Х.Лорънс следва да съставляват не по-малко от 55 процента от книжния фонд на книжарницата. Същият закон диктува, че останалите 45 процента се състоят най-малко от две лавици литературна критика на "Изгубеният рай" и в сутерена им задължително се намира цяла стая с книги на военна тематика, където по чисто съвпадение ще се мотае някой, прехвърлил седемдесетте. (Личните ми проучвания доказват, че това е един и същ човек. Независимо колко бързо се придвижвам от една книжарница в друга, той винаги е там. Забравил е нещо за войната, което го няма в никоя книга, но като герой от гръцката митология е осъден да прекара дните си, бродейки от сутерен в сутерен, ровейки се из мемоарите за най-добрите или най-лошите времена от живота си.)

Съвременните продавачи на книги изобщо не могат да се мерят с ексцентричните чудатости на антикварите. Те си имат работно време, централно отопление и обикновено са свежо изкъпани младоци, облечени в черни тениски. И са лишени не само от сутерените, но и от падналите гръцки герои в миризливи туидени костюми. При тях няма да видите нито куче, нито котка, свити като фамулуси край допотопни отоплителни уреди, нито да усетите упойващия мирис на мухъл и плесен, който се разнася както от неравните редици с томове, тъй и от самия собственик. Хората минават и заминават през "Уотърстоунс". Докато антикварните книжарници си имат своите пилигрими. Думите изчерпана книга са призив за война за онези, които търсят Свещения Граал, изработен от хартия и мастило.

Пресягам се и внимателно свалям книгата от лавицата. Сядам върху купчина книги с военно-историческо съдържание (внимавам как седя, за да не се катурне) и я отварям на първата страница.

Елегантност

Женевиев Антоан Дарийо

гласи заглавието, изписано с калиграфски шрифт, и под него:

Пълно ръководство за всяка жена, която иска да бъде добре и подходящо облечена при всякакви случаи

Дарийо. Името ми е познато. Да не е същата онази жена от фотографията? Разлиствам книгата, от чиито жълтеникави страници лъха неуловимо ухание на жасминов парфюм. Писана е през 1964 г. и прилича на енциклопедия, с встъпителни думи за всевъзможен вид модни дилеми, от а до я. Не съм срещала подобно нещо. Прелиствам страниците, опитвайки се да открия снимка на авторката. На гърба на корицата усилията ми се възнаграждават.

Изглежда ми към края на петдесетте, с чисти, класически черти и силно лакирана побеляла коса - прическа а ла Маргарет Тачър преди да направи собствена кариера. Но от снимката ме гледат същите блестящи, интелигентни, тъмни очи. Разпознавам характерното властно очертание на устните и изведнъж на фона на прилепналата черна жилетка виждам сиянието на перфектния наниз от перли. Мадам Жорж Антоан Дарийо, гласи надписът под снимката. Тя не гледа право в обектива, но има същата завладяваща прямота на погледа от по-ранния портрет, само дето отива още по-далеч - все едно е твърде учтива, за да отвърне на погледа ни. Вече поостаряла, тя естествено е по-дискретна, а в крайна сметка дискретността е крайъгълен камък на стила.

С нетърпение отгръщам страницата на предговора.

В днешния свят стилът е рядкост, преди всичко защото изисква прецизност, внимание към детайла, както и старателно развиване на деликатен вкус към обноските и всичко останало. Накратко казано, стилът не се удава лесно на повечето жени и някои никога не успяват да го постигнат.

Но през тридесетгодишната ми кариера като завеждаща салона за клиенти на "Нина Ричи" в Париж животът ми е бил посветен на това да съветвам клиентите и да им помагам да изберат онова, което най-много им подхожда. Някои от тях са надарени с изящна красота и въобще не се нуждаят от моята помощ. Изпитвам удоволствие да им се възхищавам като на произведения на изкуството, но не те са клиентите, които най-много обичам. Не, онези, към които изпитвам най-силна привързаност, нямат нито времето, нито опита, за да успеят в изкуството да се обличат с вкус. Именно за такива жени съм склонна да преобърна въображението си наопаки.

Имате ли желание да си поиграем на "Пигмалион"? Ако поне малко ми вярвате, позволете ми да споделя с вас някои практични идеи върху това кой е най-сигурният начин да извлечете максималното от себе си чрез стила, вашия стил.

Най-сетне открих своя Граал.

Часът е едва четири следобед, но вече се стъмва, когато излизам от книжарницата. Удължавам пътя си, като първо минавам по Бел Стрийт, насочвам се към Марбъл Арч, пресичам Сейнт Джеймсиз в посока към Уестминстър, стискайки вълшебния пакет. Чувам ударите на Биг Бен, докато отключвам вратата, и още от прага ме посреща бученето на прахосмукачката ни "Хувър".

Мъжът ми си е вкъщи.

Има нещо в упоритата, изтощителна безконечност на домошарството, което винаги изправя съпруга ми на бойна нога. (Онези, които го познават само като изгряваща звезда на лондонската сцена, всъщност са в неведение за най-изумителните му таланти.) Всеки ден го заварва в храбра битка с врагове като мръсотията, безпорядъка и гниенето, винаги с подновена решителност. Изобретателна душа, той е в състояние да превърне всеки вид безредие в чиста и уютна среда, и то за нула време.

Не ме чува като влизам, тъй че мушвам глава в дневната, където той ожесточено чисти с прахосмукачката пода от дървен паркет (твърди, че просто вижда как праха се трупа по него, дотам стига чувствителността му към тези неща) и му виквам:

- Ей!

Изключва прахосмукачката, а ръката му си почива върху дръжката й с онази мъжка лекота, с която телевизионен каубой се обляга на ограда. Той е мъж в своята стихия, заел се да оправи света.

- Ти си ей. Какво пак си правила?

- Ами нищо особено - извъртам аз, криейки зад гърба си пакета в кафява хартия. Пред лицето на поредната му неуморна битка за домашен уют моето следобедно размотаване по книжарниците ми изглежда като предателство.

- Върна ли абажура на лампата?

- Ах, да... само че не успях да намеря нищо по-подходящо и ми издадоха чек за сумата.

Той въздъхва и двамата поглеждаме опечалено към настолната лампа от светъл мрамор, която Мона ни подари преди месец.

Във всеки брак съществуват връзки, които те обвързват. Много по-съществени от дадените брачни обети, те са неписаните житейски сили, които слепват брака ден след ден, година след година, през безкрайните изпитания и беди. За някои хора това са социалните им връзки, за други са децата. Но в нашия случай върши работа и идеалният абажур.

Ние (аз и моят съпруг) сме свързани от неуморимата отдаденост на вътрешната украса на дома ни. А тази лампа е малолетният нехранимайко, тинейджърът наркоман, който заплашва да разруши безоблачното ни домашно щастие чрез отказа си да пасне на който и да е купешки абажур от магазин с прилични цени. Тя е невероятно тежка и е невъзможно да бъде повдигната. Отредена ни е съдбата на Сизиф - завинаги да купуваме абажури и да ги връщаме още на следващия ден.

Съпругът ми клати клава:

- Ще се наложи да ходим до "Хародс" - обявява той мрачно.

"Хародс" винаги е последното убежище. В "Хародс" няма да има сносни абажури.

- Но знаеш ли какво? - добавя той с разведрено лице. - Ако искаш, можеш да дойдеш с мен и да си направим един специален ден.

- Ами да - усмихвам се аз.

Ден на абажура - чака ни със сигурност както Голямата екскурзия за решетка за увивни растения и Следобедът на дузината маркучи за поливане.

- Не бих го пропуснала за нищо на света.

Той отваря един от прозорците и вдишва с наслада студения въздух.

- Със сигурност ще се зарадваш, като разбереш за моите постижения в твое отсъствие.

- Така ли?

- Нали се сещаш за гълъбите, дето кацат по олука точно над прозореца на спалнята?

- А, да...

- Навих бодлива тел около олука. Повече няма да припарят!

Опитвам се да асимилирам гълъбите.

- Браво на теб!

- И това не е всичко. Имам страхотни идеи за оттичането на градинската алея. Ще ги начертая през антракта довечера. Искаш ли по-късно да ти ги покажа?

- Звучи фантастично. Виж, ще взема да почета малко в другата стая. Нали ще наминеш при мен, преди да тръгнеш?

Той кима, оглеждайки стаята със задоволство:

- Всичко си идва на мястото, Луи. Тоест стаята започва да придобива някакъв вид. Липсва само абажурът.

Наблюдавам как отново включва прахосмукачката.

Винаги не достига още един абажур, още един псевдоавтентичен комплект прибори за камина от джорджианската епоха, още една есенска пътека за коридор от естествена материя. Като зеленото фенерче на Дейзи от "Великият Гетсби" тези неща ни примамват с обещание за окончателно и вечно щастие, но си остават недостижими.

Оттеглям се в спалнята, затварям вратата, изхлузвам обувките си и се свивам на леглото.

Леглото е огромно. Всъщност това са две единични, събрани заедно легла. "Съединени с цип" ги нарече продавачът от магазина за мебели "Джон Луис". Трябваше ни достатъчно голямо легло, за да не си пречим един на друг нощем: съпругът ми се върти като шугав, а пък аз не понасям шума и всякакво движение. "Сигурни ли сте, че искате да спите заедно?" - ни запита продавачът от "Джон Луис", когато му изложихме накратко изискванията си. Но мъжът ми беше непреклонен: "Младоженци сме" - информира той зевзека високомерно, опитвайки се да му внуши идеята за неистов секс по време на меден месец, на който може да устои само солидно двойно легло. Тъй че сега той се изтърколва на запад от мен, а аз, потънала в дълбок като кома сън, съм някъде на около половин миля от него на изток.

Мушкам се под подпъхнатата завивка и изваждам деликатната книга от кафявата й обвивка. На ръба съм на нещо много голямо, много истинско. Това е то. Отварям на първа глава.

След което заспивам.

Когато се събуждам, той вече е тръгнал към театъра. На кухненската маса има бележка: "Похъркваше и не те събудих." Ако не е кратък, няма да е моят мъж.

Лошо.

Истината е, че спя прекалено много - събуждам се късно сутрин, следобед си поспивам и вечер си лягам рано. Живея, плацикайки единия си крак в тъмния топъл басейн на безсъзнанието, готова във всеки момент да изпадна в пълна забрава. Само че това спане е малко антисоциално и се опитвам да го скрия.

Препичам си филия. (Вярвам, че за някои хора под готвене се разбира тъкмо това.) След което отново се качвам на борда на леглото. Прелиствайки на първата буква от азбуката, се опитвам да не изцапам страниците с масло.

Аксесоари

Винаги можете да познаете характера на една жена по грижите и вниманието, които отделя на детайлите на своето облекло. Аксесоарите, които се носят към облеклото - ръкавици, шапка, обувки и чанта - са сред най-важните елементи на елегантната външност. Една скромна рокля или костюм могат да утроят действителната си стойност, когато се носят с елегантна шапка, чанта, ръкавици и обувки, и обратно - една оригинална рокля на моден дизайнер може да изгуби от престижа си, ако аксесоарите към нея са небрежно подбрани. Абсолютно задължително е да имате пълен комплект аксесоари в черен цвят и по възможност още един в кафяво, плюс чифт бежови обувки и бежова сламена чанта за лятото. С този основен минимум почти всяка комбинация е привлекателна.

Естествено, в идеалния случай би трябвало да имате всеки комплект в два различни варианта: спортен и елегантен. В това отношение не мога да се въздържа да не изразя ужаса, който изпитвам при вида на жена, която носи чанта от крокодилска кожа с елегантен тоалет, само защото е платила огромна сума за нея. Крокодилската кожа е подходяща изключително за спортни тоалети или за пътуване (както обувките, така и чантата) и трябва да позволите на това уважавано влечуго да се оттегля всеки ден след пет часа следобед.

И тук, както в никоя друга част, качеството е от основно значение. Проявете строгост към себе си. Пестете. Ако трябва, пестете от храната (повярвайте ми, ще ви се отрази добре!), но не и от чантата или обувките. Не се изкушавайте от нищо, което не е първо качество. Поговорката "Не съм достатъчно богата, за да купувам евтини неща" никога не е била по-вярна. Въпреки че далеч не съм богата, от години купувам чантите си от "Ермес", "Жермен Герен" и "Роберта". Накрая напълно изоставих всякакви чантички, последен каприз на модата, които в първия момент са ми се стрували неустоими. Същото се отнася и за обувките и ръкавиците.

Съзнавам, че всичко това може би звучи твърде строго и дори твърде скъпо. Но тези усилия са един от ключовете, един "Сезам отвори се!", които отключват вратата към стила.

Поглеждам към собствените си чанти, струпани на купчина на пода. Виждам тъмносиня раница без прегради - от онези, които събират по дъното си трохите от изсъхнали бисквити, дори и да не съм яла бисквита цял месец. Излишно е да казвам, че може да мине с измиване с вода.

Или с чаша мляко.

Чудя се дали се води спортна чанта. Спомням си, че си я купих от щанда "Върни се в училище" преди няколко сезона и бях много щастлива, че съм успяла да реша с един замах дилемата с чантите. Никога не би ми хрумнало да купя повече от една чанта в повече от един цвят.

Единствената друга, която имам, е дамска чанта от смачкана кафеникава кожа, която купих от разпродажбата в "Хобс" преди четири години. Кожата е толкова изтъркана, че се подава вътрешната поддържаща конструкция, но се чувствам твърде привързана към нея, за да я изхвърля. Продължавам да си вярвам, че ще я занеса на поправка, въпреки че отдавна е излязла от мода.

Колкото повече се замислям, толкова повече се принуждавам да призная, че всички аксесоари, които притежавам, могат да бъдат описани като далеч не стилни, да не говорим за първокласни. С положителност не и колекцията ми от кафяви плетени барети, в които се напъхвам и които са изключително практични поради това, че не могат да бъдат издухани от главата ми през ветровитите лондонски зими, както и защото са безценни през дните (чийто брой расте непрекъснато), в които не съм си измила или дори сресала косата. Харесва ми да мисля за тях като за "коса за спешни случаи".

Улавям се, че съм се загледала в краката си или по-точно в порядъчно износените бежови гуменки, които ги украсяват. Беше валяло и гуменките са прогизнали. Платът над големия ми пръст се е протрил и съзирам късче от зелено-червените ми къси коледни чорапки под тях. (Мама ми ги изпрати.) Помръдвам големия си пръст нагоре-надолу.

Носът ми тече и ровейки за хартиена кърпичка в джоба на шлифера си, откривам чифт различни черни ръкавици, които бях намерила на пода в едно кино преди две седмици. Тогава ми се сториха добра находка, но изведнъж става ясно дори и за мен, че явно не отделям достатъчно грижи и внимание на детайлите в облеклото си.

Елегантността може да е в детайлите, но моят случай е малко по-тежък. Необходими са определено драстични мерки. В безпрецедентен прилив на ентусиазъм решавам да започна трансформацията с основно подреждане на гардероба ми. Като си проправям систематично път през него, ще изхвърлям елементите, които не ми отиват. След което ще съм свободна да си създам нов, по-хубав външен вид с онези, които ми отиват.

Добре, да действам! Отварям вратата на гардероба с драматичен замах и едва не припадам от отчаяние.

Оказва се, че притежавам цяла колекция от всевъзможни дрехи, които съм събирала от магазини за облекла втора употреба из цялата страна. Всичко пред мен символизира елемента на компромиса. Поли, които са ми добре на талията, но надолу се разширяват като нещо, което може да носи само Мария фон Трап. Купища бодливи или тук-там проядени от молци джемпъри, от които нито един не е моят размер. Палта от странни материи или сака без съответните поли, купени само защото ми стават или заради самото купуване.

Но не това е най-ужасното. Не, онова, което напълно ме зашеметява, са цветовете. Или по-точно липсата на такива. Как съм могла да реша, че кафявото е нов вид черно, сиво, червено, тъмносиньо или почти всякакъв друг нюанс, който може да се измисли? Какво биха казали за това от "Калър ми бютифул"? Или да речем Фройд?

Зазяпвам се с копнеж към ярката, червена всекидневна в къщата на отсрещната страна на улицата, докато моите стени са с цвят на магнолия. Убита магнолия, ако трябва да бъда точна. Ето ги последиците от това да залагаш на сигурното. Имам гардероб на осемдесетгодишен ирландец. При това осемдесетгодишен ирландец, който не го е еня как изглежда.

Това обаче няма да ме отклони.

Отварям чекмеджето с бельото.

Изтърсвам цялото съдържание на пода.

Пресявам купищата от чорапогащи с бримки и с не толкова големи бримки (единствения вид, който имам), разтегнатите кюлоти, онези с ластик, който се показва, сутиените, които не трябваше никога да слагам в пералнята, защото острите им метални банели вече опасно стърчат оттук-оттам. Старателно ги разделям на такива, които мога да запазя, и такива, които няма да запазя.

Готово.

Отивам в кухнята, вземам голяма найлонова торба за боклук и започвам да я тъпча. Преизпълнена съм от странна, неподозирана енергия и преди да се усетя, вече си пробивам път през останалите дрехи.

Камарата от грозни, безлични кафяви облекла бързо се топи. Изхвърлям костюмчета, сака и всички до една поли в стил "Звукът на музиката". Напълних още една торба за боклук: в нея отидоха износените обувки, гиздавите шалове. Дойде ред и на кафявата чанта от "Хобс". Мога да си купя нова. По лицето ми са избили капки пот и в гардероба ми празните закачалки тракат една в друга като верижни камбани. Завързвам торбите заедно и ги довличам до кофите за смет зад къщата. Тъмно е и се чувствам като престъпник, заличаващ следите на кърваво престъпление.

Накрая заставам пред почти празния гардероб и оглеждам резултата от това огромно усилие. На закачалките се полюляват бледорозова оксфордска шемизета, една единствена черна пола и тъмносин сукман. На пода пред мен стои малка купчина бельо, което горе-долу може да се носи.

Това е. С това полагам основите на новия си гардероб, на новата си самоличност и на новия си живот.

Вземам листче-лепенка от бюрото в ъгъла, пиша върху него с яркочервен маркер и го залепвам на огледалото в гардероба ми.

"Не се изкушавайте от нищо, което не е първо качество", напомня ми то.

Никога повече.

Взела съм влака на метрото към Бромсбъри Парк, за да ида при моята психотерапевтка. Идеята за психотерапевт е на мъжа ми, който смята, че не съм съвсем наред.

След като се оженихме, започнах да сънувам едни и същи кошмари. Събуждам се с викове, убедена, че в долната част на леглото откъм краката ни има някакъв мъж. Стаята си е същата както в действителност, но изведнъж той се появява и се навежда над мен. Правила съм опити да го прогоня, но той се връща отново и отново, без да пропуска нито нощ. След време мъжът ми свикна да спи и по време на нощните ми ужаси, но когато започнах да плача и през деня, без да мога да спра, той тупна с юмрук. Обясни ми, че съм прекалено емоционална и трябва да се вземат мерки.

Пристигам в къщата на моята психотерапевтка, натискам звънеца, след което съм пропусната в чакалнята, която представлява част от коридор със стол и ниска масичка. Върху нея има три списания, които са там откакто започнах лечението си преди две години: "Къща и градина", пролет, 1997 г., и два броя на "Нашънъл Джиографик". Знам съдържанието им наизуст. Въпреки това вземам броя на "Къща и градина" и отново разглеждам виличката, превърната в ценно находище на шведски антики, като са използвани само мебели на "Икеа" и няколко цветни ефекта. Почти заспивам, когато вратата най-сетне се отваря и госпожа П. ме кани в кабинета си.

Събличам си палтото и присядам на ръба на болничната кушетка, която е нейната версия за диван. Стаята е обезшумена, стерилна. Дори пейзажите по стените внушават зловещо спокойствие, сякаш са от Ван Гог, претърпял лоботомия - никакви необуздани, шеметни страсти. Обичам да си представям, че зад остъклената врата, която разделя кабинета от останалата къща, се крие истинско пиршество на примитивно фалическо изкуство и щури модернистични мебели, в някаква стихия от ярки тонове. Шансовете са нищожни, но аз продължавам да се надявам.

Госпожа П. е германка на средна възраст. И на нея, както и на мен, й липсват някои познания (savoir-faire). Днес е облечена в кремава пола и е обула тънки чорапи до коляното и когато седне, мога да видя резката, оставена от ластика върху крака й, който се е издул като салам точно под коляното. Това, че е германка, не помага. При всеки неин въпрос изпитвам чувството, че разиграваме зле написана сцена с разпит от филм за Втората световна война. Може в това да е причината за проблемното ни общуване, но може и да не е в това.

Седя пред нея, а тя ме зяпа иззад правоъгълните си очила.

Отново стигаме до задънена улица - част от редовната ни седмична програма.

Усмихвам се глуповато.

- Днес мисля да остана седнала - заявявам.

Госпожа П. премигва невъзмутимо.

- И защо искате да сте седнала?

- Искам да ви виждам.

- И защо искате да ме виждате? - Всички искат да знаят защо; не виждам особена разлика между психотерапевтите и едно четиригодишно дете.

- Не обичам да се чувствам сама, а когато лежа, се чувствам сама.

- Но вие не сте сама - отбелязва тя. - Аз съм тук.

- Да, но не ви виждам. - Започвам наистина да се дразня.

- Значи - тя намества очилата на носа си - ви е необходимо да виждате някого, за да не се чувствате сама?

Тя разговаря с мен в курсив, като взема думите ми и ме замерва обратно с тях, каквато практика имат психотерапевтите. Няма да търпя този тормоз.

- Не, не винаги. Но когато разговарям с вас, предпочитам да ви гледам. - При тези думи се отблъсквам назад върху кушетката и се облягам на стената.

Започвам да си играя с ресните на бялата плюшена покривка, метната върху нея. (Ресните са ми познати до болка.) Три-четири минути се изнизват в мълчание.

- Вие не ми се доверявате - отсича тя накрая.

- Да, не ви се доверявам - съгласявам се, не толкова защото го вярвам, а защото тя го казва, а пък в края на краищата ми е терапевт.

- Мисля, че имате нужда от още сеанси - въздъхва госпожа П.

Винаги когато не желая да правя онова, което тя иска, имам нужда от още сеанси. Случвало се е по цели месеци да идвам всеки ден. И обикновено не сме стигали по-далеч, отколкото днес. В продължение на две години спорим дали да ми позволи да седя на леглото или не. Но днес имам да й казвам нещо.

- Вчера си купих една книга. Озаглавена е "Елегантност".

- Роман ли е?

- Не това е нещо като самоучител, като ръководство, което ти помага да придобиеш стил.

Тя повдига едната си вежда.

- И какво означава за вас да придобиете стил?

- Да съм елегантна, изискана. Нали знаете, като Одри Хепбърн или Грейс Кели.

- И защо това е важно за вас?

Неочаквано ме връхлита лекомислие - чувствам се като дете или като функционерка на компартията, която са хванали да чете брой на списание "Вог".

- Ами не знам дали е важно, но си заслужава човек поне да се стреми към него, не мислите ли? - Тогава съзирам бежовите й ортопедични обувки.

Надали.

Сменям тактиката.

- Искам да кажа, че такива жени винаги са сдържани, небрежността им е непозната, не можеш да ги видиш раздърпани. Където й да се появят, видът им е безупречен.

- И такава ли искате да бъдете - сдържана, никога небрежна или раздърпана?

Замислям се за миг.

- Да - отговарям накрая, - бих искала да бъда спретната и шик, а не да ходя все като някаква ужасна повлекана.

- Разбирам - кимва тя. - Вие не сте спретната. Това ви прави повлекана. Не сте шик. Значи не сте модерна. И сте ужасна повлекана. Не просто повлекана, а ужасна. Значи се чувствате непривлекателна.

От нейната уста всичко звучи много по-зле, отколкото е в действителност. Макар че все пак има право.

- Е да, не се чувствам много привлекателна - признавам, като се мръщя вътрешно при тези думи. - Истината е, че се чувствам обратното на привлекателна. Все едно, че няма значение как изглеждам.

Тя ме поглежда над очилата си.

- И защо да няма значение как изглеждате?

Към мен приижда някаква сънна вълна и почвам да губя съзнание.

- Защото... не знам... защото няма значение. - Правя безуспешен опит да скрия прозявката си.

- Но вашият съпруг сигурно го забелязва - настоява тя.

Чудя се какво иска да каже с това забелязва. Да не е някакъв евфемизъм? Дали съпругът й я "забелязва" с нейните три четвърти чорапи и тази пола?

- Не, не, той не е такъв - обяснявам, като пропъждам от ума си отблъскващата картина как те двамата се забелязват един друг. - Такива неща не го интересуват. - В момента клепачите ми като на полусвалено платно. Имам усещането, че тежат цял тон.

- И какви са тези такива неща?

- Не знам... тела, външност, дрехи.

- И как ви кара да се чувствате това? - упорства тя. - Това, че не се интересува от вашето тяло, външност или дрехи?

Млъквам за момент.

- Уморена - пояснявам аз, - кара ме да се чувствам уморена. Така или иначе, защо трябва да се интересува от тези неща? Той ме обича заради самата мен, а не заради това как изглеждам. - Потъвам все по-дълбоко и по-дълбоко в кушетката като балон, на който му излиза въздухът.

- Да, но любовта не е само чувство - продължава да каканиже тя - или идея. Съвсем естествено е да има и физическа страна. Вие сте млада. Вие сте привлекателна. Вие... заспивате, права ли съм?

Подскачам стреснато.

- Не, не, добре съм. Само съм малко сънлива. Снощи си легнах късно. - Не знам защо си правя труда да лъжа. Май това, което каза, е вярно: не й се доверявам.

- Е, във всеки случай времето за днес изтече.

Веднага щом го произнася, се разсънвам.

Тръгвам си и се запътвам право към будката за вестници на ъгъла, откъдето купувам два десерта "Кит Кат". Бързо ги изяждам един след друг, докато чакам влака. Никога няма да разбера що за терапия е това. Вече едва трая всичко да свърши и да получа някаква тапия за пред съпруга ми.

По високоговорителя се чува безличен глас, който съобщава, че поради проблеми в сигнализацията следващият влак, който се движи в южна посока, ще пристигне след дванадесет минути. Сядам на една пейка в ъгъла и изваждам от чантата си книгата "Елегантност". Вятърът разлиства страниците й и тя се отваря на страница от предговора.

Още от най-ранно детство мое основно занимание бе да се обличам добре - малко преждевременна амбиция, насърчавана от майка ми, която имаше изключителен усет към модата. Ходехме заедно на шивачка и избирахме такива комбинации от платове и модели, които ни гарантираха, че дрехите ни са абсолютно оригинални и че никой не ще успее да ги изкопира.

Замислям се за собствената ми майка и как тя мразеше да купува дрехи, да се гласи и да се оглежда. Тя не само че не се стремеше към елегантност, но дори мисля, че

я подлагаше на съмнение. Елегантността беше в разрез със строгото й католическо възпитание и имаше място само в света на филмовите звезди, дебютантките в обществото и парясниците.

Бледа, с очила и къса тъмна коса, която подстригваше сама, тя предпочиташе да прекарва повечето време обута в "Биркенстокс" и облечена в обикновени, свободни панталони, може би защото в доминирания от мъжете свят на науката, в който тя ги превъзхождаше, модата имаше малко практическо значение. Само че, както пише в учебниците, погледнато чисто фройдистки, тя раздели между сестра ми и мен своите неизживени блянове и амбиции. Мечтаеше да станем професионални балерини, образец на грация и дисциплинираност, и за целта трябваше да се упражняваме по цели часове след училище. Водеше ни на шантави обиколки по магазините (с нея обикаляхме магазините като откачени), още по-сюрреалистични поради факта, че рядко изобщо купувахме някакви детски дрехи. Изглежда ни е водила, задоволявайки своето второ аз.

Съботен предобед е. Майка ми току-що ме е взела от класа по балет и се намираме в универсалния магазин "Кауфман" в Питсбърг. Аз съм на дванадесет години, но вече нося обувки на висок ток, по-точно с подметка танк, и дънкова пола, която се замята, точно като на моята идолка Фара Фосет от "Ангелите на Чарли". Както всички момичета от балетното училище и аз искам да приличам на прима балерина. Слагаме си тонове фон дьо тен, очна линия и туш на миглите и въртим очи наляво и надясно като дрогирани кинозвезди от нямото кино. Правим се на умиращи лебеди с неестествените си стойки, смешно обърнатите навън пръсти на краката и опънатите назад прически. И през ум не ни минава, че гримът на сцената е предвиден да се вижда чак на последния ред на "Метрополитен" и не е съвсем подходящ за улицата.

Аз и майка ми пазаруваме на щанда за вечерни тоалети. Часът е 10,30 сутринта и ние разглеждаме тафти и пайети. Тя ще ходи на официално коледно тържество с баща ми и ние сме тук да пазаруваме за нея, но тя не понася да пробва нищо или да се оглежда. Нося й рокля след рокля в пробната, където тя се е отпуснала тежко върху една табуретка по сутиен и ластичен колан и подпира глава с двете си ръце. "Ти ги пробвай", нарежда ми тя и аз изпълнявам. Кипря се и позирам като някакво миниатюрно копие на Мария Калас. А на фона на моето продължително изпълнение майка ми прилича на невзрачен, остриган призрак. "Толкова си слаба", казва тя, когато започвам да кърша рамене в тясна розова рокля с пайети. "На теб всичко ти стои."

Минават часове, докато ние се ровим в камари от коприна и сатен, и накрая тя ми купува официално черно сако с пайети и кремаво сако с пухена яка, които струват цяло състояние и които аз нося над училищната униформа, независимо от факта, че това ми коства цял месец задържане в училище след часовете.

Майка ми не си купува нищо.

След пазаруването отиваме на щанда за шоколадови изделия и купуваме половинкилограмова кутия шоколади "Годайва", които изяждаме по пътя към къщи в колата. Майка ми и аз не обядваме - нали от обяда се пълнее. Тъй че вместо обяд двете седим на предната седалка и тъпчем в устите си шоколад след шоколад, без да се поглеждаме.

Докато се приберем вкъщи, вълнението е преминало. Изпарило се е. Майка неочаквано побеснява от яд, а аз се изпълвам със страх и срам. Тя излиза от колата, затръшва вратата и прекосява гаража, за да влезе вкъщи, където я чувам да крещи на брат ми. Крещи без определена причина - защото хавлията е сгъната лошо и защото телевизорът е пуснат. Тя крещи, защото се мрази, защото изхарчи 300 долара за вечерни тоалети на едно дванадесетгодишно момиче, защото е толкова бясна, че вече не може да се сдържа. Запокитва някакъв предмет, но нищо не уцелва.

Чувам я да фучи на горния етаж и да затръшва вратата на спалнята си. Аз излизам от колата с торбите, взимам и вече празната кутия от шоколади. Много е важно никой да не я види. И пристъпвам, или по-скоро се полюлявам като балерина, вкъщи. Вътре брат ми плаче. Около него на пода са пръснати парчета стъкло и пластмаса, които някога са били стенен часовник. Той измерва с поглед мен, торбите от "Кауфман" и кутията шоколади и аз знам, че ме мрази. Вирвам брадичка и отминавам. Аз съм лош човек. Аз съм много лош човек.

Майка ми не отива на коледното тържество. С баща ми имат скандал и тя прекарва вечерта заключена в стаята си.

Изправям се, затваряйки книгата, и отивам до края на платформата. В ъгъла, където циментът е поддал и има натрошен чакъл и поникнала трева, повръщам двете блокчета "Кит Кат".

Неочаквано ми хрумва, че може би аз и майка ми имаме нещо общо.

Може би то идва от многото поколения жени, които са се чувствали като ужасни повлекани.

Красота

Откакто свят светува жените се стремят към красотата със страстта и енергията на Менелай, преследвал Елена чак до Троя, при това често пъти със същите незадоволителни резултати. И защо не? Да си красива, винаги е било равносилно на това да водиш света, завързан на каишка, а кое момиче не мечтае за такова нещо?

За съжаление само Бог и природата могат да създадат красивата жена, а ако трябва да сме искрени, повечето от нас не попадат и никога няма да попаднат в тази изключителна категория. Може би ме мислите за прекалено сурова? Може и така да е. Но аз поддържам философията, че е най-добре да приемете фактите за себе си, особено най-неприятните, още в ранна възраст и да се примирите с тях вместо да пилеете години в нервно напрежение и преследване на цели и очаквания, които са далеч над възможностите ни.

Освен това красотата не е гаранция за щастие на този свят. Познавам много красиви жени, чиято липса на стил и възпитание са ги правили толкова безнадеждно непривлекателни, че за тях би било по-просто и не така болезнено, ако бяха се родили грозни. Една жена трябва да притежава много силен характер, за да не бъде заслепена от собствената си прекомерна власт да привлича вниманието навсякъде, където отиде. И няма нищо по-тъжно от въздишката на остаряваща красавица, на която не се е налагало да развива своето остроумие и въображение, за да забавлява своите познати, и която винаги е разчитала повече на съвършената си фигура, отколкото на елегантността на облеклото, за да направи впечатление. Такива жени не стават за компания и почти неизменно придобиват недоволно изражение.

Докато красотата в най-чистата й физическа форма е дар, който се дава само от природата, то елегантността, грацията и стилът са безкрайно много по-демократични. Малко самодисциплина и наблюдателно око, заедно с щедра доза добро настроение и усилие, са всичко, от което се нуждаете, за да култивирате тези чудесни качества. Едно некрасиво момиче, което отделя по малко време за самонаблюдение и което се заема да усъвършенства своя ум и характер с необходимото старание, много скоро като се събуди, ще открие, че се е превърнало в истински лебед. Времето, прекарано в усамотение, без светът да отвлича вниманието й, ще я направи силна, а дисциплината, на която се е научила, ще я отведе в старостта с грация и смелост и, което е най-важно, тя ще е придобила състрадателност, която неизменно прави жената по-привлекателна за околните.

Пресягам се през нощната ми масичка и вземам листчетата-лепенки, отпивайки още една глътка чай. От всички удоволствия на този свят четенето в леглото сутрин с димяща чаша току-що запарен чай, е може би най-разкошното. Нагласям камарата възглавници зад гърба си, за да ми е по-удобно, и се облягам назад.

Да бъдеш красива. Има дни, когато се чувствам достатъчно сигурна, че съм привлекателна, но съм ли и мога ли да бъда красива? Или съм от онези жени, за които е по-добре да приемат "неприятните факти от живота"?

Явно това не е въпрос, над който едно момиче трябва да размишлява преди девет часа сутринта, с все още замаяна от съня глава и облечено в любимата си раздърпана, избеляла пижама. (Все не мога да се наканя да я изхвърля.) Пропъждам го от мислите си и решително отлепвам още едно листче от топчето. "Красотата не е гаранция за щастие - написвам убедено аз - вместо това, стреми се към елегантност, грация и стил" и залепвам листчето до другото върху огледалото на гардероба. Съпругът ми, който в момента се облича за някаква радиопиеса в БиБиСи, въздиша тежко.

- Искрено се надявам да не станем от онези тъпанарски семейства, които си лепят сладурски бележчици тук и там за вдъхновение. - Той се пресега към чифт тъмносини дънки и поизносена оксфордска риза, купена от майка му преди две години. - Нямам никакво желание домът ни да се превърне в църковна стая за сбирки на неделното училище.

- Че къде ли пък си виждал стаи за сбирки на неделното училище? - парирам аз полека. - Във всеки случай, като затвориш вратата на гардероба, дори не ги виждаш.

- Въпреки това - упорства той, нахлузвайки чифт стари мокасини - мисля, че толкова стига. Не желая сутрин да се обличам и да гледам хиляда лозунга от сорта на "Достатъчна съм си" и "И това ще мине" и тем подобни жаргони за самопомощ, които се спрягат в последно време.

- Добре - казвам, по-скоро за да сложа край на разговора. - Ще си ги държа при мен.

При което ми хрумва, че ако няма да го има през целия ден, това би било прекрасна възможност да подновя членството си в местната фитнесзала. Навеждам се надолу и търся под леглото, докато намирам стария ми спортен сак, потънал в прах, в който се мъдрят чифт изкривени стари гуменки.

Идеално.

Но съпругът ми още не е свършил. Той отлепя последното листче и му хвърля по-внимателен поглед.

- "Красотата не е гаранция за щастие, вместо това, стреми се към елегантност, грация и стил." Това пък какво е, Луи? Да не си превъртяла? Как вървят нещата при психотерапевтката?

Сигурна съм, че тук някъде все още притежавам гимнастическо трико, както и още един чорап към този. Тършувам из коша за мръсните дрехи.

- Не, не съм превъртяла - уверявам го, докато преглеждам купища дрехи за пране. - И нещата при психотерапевтката вървят добре. Просто се опитвам да изкарам най-доброто от себе си, това е всичко. Правя го за себе си.

Не ми изглежда убеден, затова сменям тактиката.

- Мисълта ми беше, че просто искам да се гордееш с мен.

Физиономията му омеква.

- Ама, тиквичке, аз и така се гордея с теб. Ти си ми добро момиче. - Той ме целува по челото и леко ме потупва по главата. - Ти си ми много добро момиче и много добра тиквичка.

- Ах, благодаря - отвръщам му и се усмихвам. - Само че имаш ли нещо против да не ме наричаш тиквичка?

Той ме поглежда, като че ли току-що съм му зашлевила плесница.

- Да не те наричам тиквичка? Че какво лошо има в това?

- Добре де, знам, че го използваш на галено, само че ми звучи някак дебелашко. Тиквата е толкова е грамадна и тежка. Не може ли да измислиш друг прякор? Например съкровище, или слънчице, или... или, и аз не знам, какво ще кажеш за хубавице? - Той се намръщва. - Добре, тогава какво ще кажеш за хубавелке? Хубавелке моя? Звучи добре, нали?

- Винаги съм те наричал тиквичке. Ти си моята тиквичка - отсича той.

- Да, знам, но нали не е забранено прякорите да се сменят? - Опитвам се да го успокоя, като увивам ръцете си около него, но той се отдръпва и се пресяга да си вземе сакото от облегалката на стола в спалнята.

- Не мога просто така да измисля нов прякор само защото на теб ти е скимнало. В края на краищата, аз съм този, който го използва. Хубавелке моя ми звучи пасторално.

- Да, добре. Всъщност само ми се искаше да имам по-привлекателен прякор, ако може... Не знам... Но ако ще е нещо за ядене, тогава не може ли да бъде сладко грахче например? Грахчето е много по-малко от тиквата.

- Луиз, аз да не съм някой застаряващ южняшки любовник, за Бога? - И той въздиша, като притиска пръсти към челото си и затваря очи, за да се съсредоточи. - Добре - произнася накрая. - Какво ще кажеш за наденичка? Това е последната ми оферта.

- Наденичка!

- Аз съм англичанин. Ти го знаеше когато се омъжи за мен. Не мога да наричам жена си сладко грахче, захарче, малката ми бисквитка или каквито са там международните кулинарни термини за галени имена.

- Но можеш да ме наричаш "наденичка"?

- Е, не "наденичка", а "моята малка наденичка". - Той се усмихва. - Мисля, че е миличко.

Сега беше мой ред да не изглеждам убедена.

Той свива рамене.

- Освен това, точно сега наистина нямам време за такива неща. Трябва да тръгвам. - Той се запътва към антрето и грабва сценария си от малката кръгла масичка до вратата. Навеждайки се, докосва набързо челото ми с устни. - Ще говорим, като се върна довечера, наденичке.

Вратата се затръшва след него.

Връщам се в спалнята и се вторачвам в прашния спортен сак и прегънатите стари гуменки. Какъв смисъл има от всички тези усилия, щом накрая пак не съм хубава и най-ласкавото нещо, което мъжът ми може да измисли, е да ме нарече наденичка?

Приспивната песен на завивките почва да ме зове и мами обратно в леглото, далеч от гимнастическия салон и безсмисления стремеж към самоусъвършенстване. В края на краищата имам на разположение само няколко скъпоценни часа, които да прекарам сама, в състояние на пълна забрава, преди мъжът ми да се е върнал. Дишането ми се забавя и клепачите ми натежават.

И тогава го съзирам - малкото жълто листче-лепенка, което мъжът ми разглеждаше преди малко, се носи като пеперудка към възглавницата ми. "Красотата не е гаранция за щастие, вместо това, стреми се към елегантност, грация и стил." Вдигам го и отново го залепвам върху огледалото...

- Не съм нито тиквичка - казвам на отражението си, - нито наденичка.

Вдигам сака и напускам спалнята по най-бързия възможен начин.

Докато не съм се отказала.