Към Bard.bg
Адски свестен тип (Криминални разкази)

Адски свестен тип

Криминални разкази
Откъс

 

 

 

АДСКИ СВЕСТЕН ТИП

Златна колекция криминални разкази

КРИМИНАЛЕТО НИКОГА НЯМА ДА УМРЕ

Криминалето не е долнокачествен литературен жанр.

Категорично твърдение, нали?

В този сборник ще откриете достатъчно изненади и динамика, изобилие от смайващи обрати, страници, препускащи с вълнуваща бързина.

Всичко, което съдържат най-добрите литературни образци.

Затова, да живее криминалето!

На първо място искам да развенчаем мита, че криминалето е нисша форма на изкуство, обратната страна на литературата, такава, каквато я познаваме. Преди кинорежисьорът Куентин Тарантино така зрелищно да си присвои това название, най-невежите критици и случайни обитатели на литературния свят пращаха криминалето в съмнителния килер на тайните ни удоволствия, които се срамувахме да си признаем публично. Наричаха го "глупост". Най-долен боклук. Каква арогантност презрително да отхвърлят нещо, което за мнозина беше идеална форма на развлечение!

Жанрът, който днес наричаме и познаваме като "криминале", се е оформил в списанията, в които са се появили първите му бисери: пъстрите издания, толкова често наричани с гальовни и същевременно ужасни имена, които свидливи издатели упорито печатали върху възможно най-евтината хартия. За съжаление това е поредната причина за отношението към тях, тъй като те почти не са оцелели от разрушителната сила на времето и редките запазени екземпляри стават все по-ценни обекти на колекционерство, макар и изключително често в ужасно състояние.

Не всичко, което са публикували, е било чиста проба злато. Нищо подобно. Тук става дума за популярна проза, която общо взето може да се сведе под най-ниския общ знаменател. Но нима всичките ни днешни издания имат възвишени стремления и първокласно качество?

Онова, което ги кара да изпъкват обаче, е фактът, че криминалетата имат едно златно правило, на което издателите строго са държали и което с религиозно усърдие са спазвали добри и слаби писатели: придържане към разказваческото изкуство. Всяка история си има начало и край, отчетлива икономическа характеристика, действие, чувства, динамичен сюжет. Целта им е да задържат вниманието на читателя, да го пренесат в по-интересен свят на фантазия и измислици, да го откъснат от сивите хоризонти на ежедневието (спомнете си, че по онова време не е имало телевизия, видео и други съвременни средства за развлечение).

Това съобразяване с потребителя може да изглежда очевидно и то наистина представлява развитие на викторианския булеварден криминален роман, публикуван в притурки на вестници и списания от писатели като Конан Дойл, Чарлз Дикенс и много други пренебрегвани ранни творци само няколко десетилетия преди това, но за съжаление тази традиция впоследствие беше унищожена от Литературата с главно "Л" и нейните имитации. Днес донякъде сме забравили удоволствието от някогашното радио, но поне криминалните списания са ни оставили множество прекрасни, сензационни, евтини и вълнуващи четива. И това наследство не само ни доставя огромна наслада, но и може да се каже, че е повлияло на мнозина популярни писатели дълго след буквалното изчезване на криминалните списания по време на дефицита на хартия през Втората световна война. Духът на криминалето продължи да съществува след войната и се пренесе на страниците на книгите, които поеха литературната диригентска палка в Англия и Америка. Петдесетте години всъщност бяха нова златна ера за криминалния жанр. Бумът на пазара на евтини издания осигури плодородна почва за оцелелите автори на криминалета и по-новите поколения популярни писатели, мнозина от които, особено в областта на мистериите и научната фантастика, се усъвършенстваха и впоследствие стигнаха до уважаваните скъпи издания с твърди корици. Тези автори допринесоха и за възраждането на популярните списания, които днес излизат в дайджест формат, като публикуваха разкази, често представляващи варианти на техните романи. Те са представени в настоящия сборник.

Тази антология се ограничава до криминалната и мистериозната тематика в традициите на криминалето. Строго погледнато, криминалните списания са имали по-широк обсег и са публикували научна фантастика, фентъзи, хорър, шпионски, авиационни и пиперливи истории (от които днес не би се изчервила дори девойка), уестърни и разкази за супергерои като Сянката, Док Севидж, Паяка и други образи, с маски и без маски. Но историите за опасни улици, разкошни проститутки и мрачни злодеи, биещи се със съмнителни ченгета и не особено положителни герои, са архетипове на криминалето в неговата най-добра форма.

Днес са останали съвсем малко популярни литературни списания и те обикновено предпочитат по-фин тип истории, но криминалето продължава да съществува в творчеството на много писатели. Защото криминалето е психическо състояние и цели да забавлява. Литературата щеше да е много по-бедна без него, без неговата увлекателност, бързина и ритъм, нагъл ентусиазъм и директен подход към разказвачеството.

Избраните разкази обхващат седем десетилетия популярно творчество - от Дешиъл Хаметовия Сам Спейд до съвременни майстори като Доналд И. Уестлейк, Лорънс Блок и съвсем нови творци като Томас С. Рош. Освен това ще откриете велики имена от миналото и света на популярните издания. Тръпката е абсолютно гарантирана. И когато прелистите последната страница, ще повторите: криминалето никога няма да умре.

М. Я.

Ню Йорк Таймс

 

Твърде много са живели

Дешиъл Хамет

Вратовръзката му беше оранжева като залез. Самият той бе едър мъж, висок и як, и много корав. Тъмната му коса, разделена по средата и зализана, твърдите му изпъкнали скули, дрехите, опънати по тялото му, дори малките розови уши, прилепнали към главата му - всичко това приличаше на различно оцветена част от една и съща гладка повърхност. Можеше да е на всякаква възраст между трийсет и пет и четирийсет и пет.

Той седна до бюрото на Самюъл Спейд, поприведе се над ратановия си бастун и каза:

- Не. Искам да разбереш какво му се е случило. Надявам се да не откриеш самия него. - Изпъкналите му зелени очи тържествено се взираха в Спейд.

Спейд се отпусна назад на стола си. Изражението му - на което ъгловатостите на костеливата му брадичка, устните, ноздрите и възгъстите вежди придаваха далеч не неприятен сатанински вид - беше учтиво заинтригувано, гласът му също.

- Защо?

- Защото мога да разговарям с теб, Спейд - тихо и самоуверено отвърна зеленоокият. - Ти имаш репутация, каквато ми трябва в един частен детектив. Затова съм тук.

Спейд неангажиращо кимна.

- И съм съгласен на всякаква разумна цена - прибави мъжът.

Детективът пак кимна.

- Аз също. Обаче трябва да знам каква стока търсиш. Искаш да разбереш какво се е случило с тоя... хм... Ели Хейвън, обаче не те интересува какво е то, така ли?

Зеленоокият сниши глас, ала в поведението му не настъпи друга промяна.

- В известен смисъл ме интересува. Например, ако го откриеш и се погрижиш той завинаги да остане надалеч, може би ще си струва да дам повече пари.

- Искаш да кажеш, даже той да не иска да остане надалеч ли?

- Особено, ако не иска - потвърди мъжът.

Спейд се усмихна и поклати глава.

- Сигурно недостатъчно повече пари. - Той вдигна дългите си ръце с дебели пръсти от страничните облегалки на стола и ги обърна с дланите нагоре. - Е, каква е тая история, Колиър?

Лицето на Колиър се позачерви, но очите му запазиха немигащия си студен поглед.

- Тоя човек е женен. Жена му ми харесва. Миналата седмица се скараха и той офейка. Ако успея да я убедя, че е заминал завинаги, има вероятност тя да се разведе с него.

- Искам да поговоря с нея - заяви Спейд. - Кой е тоя Ели Хейвън? Какво работи?

- Той е безделник. Нищо не работи. Пише стихове или нещо такова.

- Можеш ли да ми кажеш нещо за него, което да ми е от полза?

- Нищо, което да не може да ти каже Джулия, жена му. Ще имаш възможност да разговаряш с нея. - Колиър се изправи. - Имам връзки. Сигурно по-късно ще открия нещо чрез тях...

Отвори му дребна жена на двадесет и пет - двадесет и шест години. Носеше светлосиня рокля със сребърни копчета. Имаше едър бюст, но фигурата й бе стройна, с изправени рамене и тесен ханш, и се държеше с гордост, която щеше да мине за самонадеяност, ако не беше толкова изящна.

- Госпожа Хейвън? - попита Спейд.

Тя се поколеба, после потвърди:

- Да.

- Джин Колиър ме праща при вас. Казвам се Спейд. Частен детектив съм. Той иска да открия мъжа ви.

- И открихте ли го?

- Казах му, че първо трябва да разговарям с вас.

Усмивката й се стопи. Тя мрачно се вгледа в лицето му.

- Разбира се - отвърна накрая жената, отдръпна се и отвори широко вратата.

Когато се настаниха един срещу друг в евтино обзаведена стая с изглед към шумна детска площадка, Джулия Хейвън попита:

- Джин каза ли ви защо иска да откриете Ели?

- Според него, ако се убедите, че мъжът ви е заминал завинаги, може би ще се вслушате в предложението му.

Тя не каза нищо.

- Някога случвало ли се е да изчезва така?

- Често.

- Какъв човек е той?

- Страхотен е, когато е трезвен - безизразно отвърна Джулия. - А когато пие, пак си е наред, освен с жените и парите.

- Това пак му оставя достатъчно възможност да си е наред. С какво си изкарва прехраната?

- Поет е, но никой не може да се издържа от стихове.

- Е?

- А, от време на време припечелва по малко пари. От покер, конни надбягвания. Поне така твърди. Не знам.

- Откога сте женени?

- От почти четири години. - Джулия се усмихна подигравателно.

- Оттогава ли живеете в Сан Франциско?

- Не, през първата година живяхме в Сиатъл и после се преместихме тук.

- Той от Сиатъл ли е?

Тя поклати глава.

- Някъде от Делауер.

- Откъде точно?

- Не знам.

Спейд посвъси гъстите си вежди.

- А вие откъде сте?

- Вие не търсите мен - мило отвърна жената.

- Обаче се държите така, все едно търся вас - изсумтя той. - Е, има ли приятели?

- Не ме питайте!

Детективът нетърпеливо махна с ръка и настоя:

- Все трябва да познавате някои.

- Естествено. Има един тип, Минера, някакъв Луис Джеймс и друг, на когото той вика Кони.

- Какви са?

- Мъже - любезно отвърна Джулия. - Не знам нищо за тях. Обаждат се по телефона или се отбиват да го вземат. Или пък ги срещам из града с него. Не знам нищо повече.

- С какво си изкарват прехраната? Не може всички да пишат стихове.

Тя се засмя.

- Могат да опитват. Единият, Луис Джеймс, е... от хората на Джин, струва ми се. Честно ви казвам, не знам нищо повече за тях.

- Смятате ли, че знаят къде е съпругът ви?

Джулия сви рамене.

- Ако знаят, значи ме заблуждават. Защото от време на време пак се обаждат да проверят дали се е появил.

- Не споменахте за жени.

- Не знам за такива.

Спейд замислено се намръщи и се вторачи в пода.

- С какво се е занимавал преди да започне да не си изкарва прехраната с поезия?

- С всичко - продавал е прахосмукачки, скитал е, ходил е на морето, бил е крупие, пътувал е по влаковете, бил е дървосекач, работил е във вестник - всичко.

- Имаше ли пари, когато си тръгна?

- Три долара, които взе назаем от мен.

- Какво ви каза?

Тя се засмя.

- Каза, че ако използвам връзките си с Бог, докато го няма, щял да се върне за вечеря и да ми донесе изненада.

Спейд вдигна вежди.

- В добри отношения ли бяхте?

- А, да. Два дни преди това се бяхме сдобрили след последния ни скандал.

- Кога си тръгна той?

- В четвъртък следобед, към три часа, струва ми се.

- Имате ли негови снимки?

- Да. - Жената отиде до масичката при един от прозорците, отвори чекмеджето и се върна при Спейд с фотография в ръка.

Детективът разгледа слабото лице с хлътнали очи, чувствени устни и чело с дълбоки бръчки, увенчано с рошава твърда руса коса.

Прибра снимката на Хейвън в джоба си, вдигна шапката си, обърна се към вратата и спря.

- Що за поет е той? Много ли е добър?

Джулия сви рамене.

- Зависи кого питате.

- Имате ли негови стихове?

- Не. - Тя се усмихна. - Да не си мислите, че се крие между страниците?

- Човек никога не знае докъде ще го доведе нещо. След известно време пак ще ви посетя. Обмислете нещата и вижте дали няма да се сетите за още нещо. Довиждане.

Спейд отиде по Поуст Стрийт до книжарницата на Мълфорд и попита за стихосбирка на Хейвън.

- Съжалявам - отговори продавачката. - Миналата седмица продадох последния брой. - Тя се усмихна. - На самия господин Хейвън. Мога да поръчам.

- Познавате ли го?

- Само от продажбата на книгите му.

Детективът прехапа устни.

- Кога беше това? - Той й подаде визитката си. - Моля ви. Важно е.

Продавачката отиде при бюрото си, прелисти страниците на счетоводна книга с червена подвързия и я донесе при него.

- Миналата сряда. Доставихме стихосбирката на някой си господин Роджър Ферис, Пасифик Авеню номер хиляда деветстотин осемдесет и едно.

- Много ви благодаря - каза Спейд.

Взе такси и даде на шофьора адреса на господин Роджър Ферис...

Къщата на Пасифик Авеню бе четириетажна, от сив камък, разположена зад тясна морава. Стаята, в която го въведе закръглената слугиня, беше просторна и с висок таван.

Детективът седна, но когато прислужницата излезе, се изправи и започна да обикаля помещението. Спря при масичка, върху която лежаха три книги. Върху розовата подвързия на едната имаше червено очертание на мълния, която се забиваше в земята между мъж и жена. Надписът с черни букви гласеше: "Пъстра светлина. Ели Хейвън".

Спейд вдигна книгата и се върна при стола си.

На форзаца имаше посвещение - тежки, неправилни букви, написани със синьо мастило:

На милия Бък, който позна пъстрата светлина,

за спомен от някогашните дни.

Спейд прелисти няколко страници и наслуки прочете едно от стихотворенията:

Показание

Твърде много са живели,

както живеем ние,

за да бъде животът ни

доказателство за туй, че сме живели.

Прекалено много са умрели,

както умираме ние,

за да бъде смъртта им

доказателство за туй, че сме умрели.

В стаята влезе мъж в официално облекло и той вдигна глава. Човекът не беше висок, но изправената му стойка го правеше да изглежда такъв дори в сравнение с високия над един и осемдесет Спейд. Имаше ясни сини очи, непомътнени от петдесетината му години, загоряло лице, без нито едно увиснало мускулче, гладко широко чело и гъста, почти чисто бяла коса. Целият му вид излъчваше достойнство и приветливост.

Той кимна към книгата в ръцете на детектива.

- Харесва ли ви?

Спейд се ухили.

- Е, аз нищо не разбирам от тия неща. - Той остави томчето. - Обаче това е причината да дойда при вас, господин Ферис. Познавате ли Хейвън?

- Да, естествено. Седнете, господин Спейд. - Домакинът седна на един стол. - Познавам го от малък. Нали не е загазил?

- Не знам - отвърна детективът. - Опитвам се да го открия.

- Може ли да попитам защо? - колебливо рече Ферис.

- Познавате ли Джин Колиър?

- Да. - Той пак се поколеба, после прибави: - Между нас да си остане. Притежавам верига киностудиа в Северна Калифорния, нали знаете, и преди две години, когато имах известни неприятности с профсъюзите, научих, че трябва да се свържа с Колиър, за да уредя нещата. Оттам го познавам.

- Ясно - сухо каза Спейд. - Много хора познават Джин оттам.

- Но какво общо има той с Ели?

- Иска да го открие. Кога го видяхте за последен път?

- Миналия четвъртък беше тук.

- По кое време си тръгна?

- Към полунощ... малко по-късно. Дойде следобед към три и половина. От години не се бяхме виждали. Уговорих го да остане на вечеря - изглеждаше доста опърпан - и му дадох малко пари назаем.

- Колко?

- Сто и петдесет - колкото имах вкъщи.

- Каза ли ви къде отива?

Ферис поклати глава.

- Каза, че щял да ми се обади на другия ден.

- И обади ли ви се?

- Не.

- И го познавате от малък, така ли?

- Не точно, но преди петнайсетина-шестнайсет години той работи при мен, когато за известно време заедно с един мой съдружник, а после и сам имах компания за карнавали - "Грейт Истърн енд Уестърн Комбайнд Шоус". Винаги съм харесвал тоя хлапак.

- Откога не го бяхте виждали преди да ви се обади в четвъртък?

- Бог знае - отвърна Ферис. - От години му бях изгубил дирите. После в сряда не щеш ли се появи тая книга, без адрес, без нищо, само с това посвещение отпред, и на другата сутрин той ми се обади. Страшно се зарадвах, че още е жив и е постигнал нещо. Та той пристигна следобед и цели девет часа си приказвахме за едно време.

- Значи ви е разправил с какво се е занимавал оттогава?

- Само каза, че се мотаел насам-натам, вършел едно-друго. Не се жалваше много, насила трябваше да му натикам в ръцете сто и петдесетте долара.

Спейд се изправи.

- Много ви благодаря, господин Ферис. Аз...

- Няма нищо и ако мога да помогна, разчитайте на мен - прекъсна го домакинът.

Детективът си погледна часовника.

- Може ли да се обадя в офиса си, за да проверя дали не е изникнало нещо?

- Естествено. Телефонът е в съседната стая, надясно.

- Благодаря - отвърна Спейд и излезе. Когато се върна, държеше цигара. Лицето му бе сковано.

- Нещо ново? - попита Ферис.

- Да. Колиър е отменил поръчката. Намерили трупа на Хейвън в някакви храсталаци от отсрещната страна на Сан Хосе, с три рани от куршуми. - Спейд се усмихна и меко прибави: - Той наистина ми каза, че може би ще успее да открие нещо чрез връзките си...

Утринната светлина, която се процеждаше през завесите в офиса на Спейд, очертаваше два големи жълти правоъгълника на пода и придаваше на всичко в стаята жълтеникъв оттенък.

Спейд седеше на бюрото си, замислено вторачен във вестника. И не промени позата си, когато Ефи Перин влезе във външния офис и съобщи:

- Госпожа Хейвън е тук.

Спейд вдигна глава.

- А, добре. Дай я тук.

Госпожа Хейвън бързо влезе. Лицето й беше бледо и тя трепереше въпреки коженото си палто и топлия ден. Отиде право при Спейд и попита:

- Джин ли го е убил?

- Не знам - отвърна той.

- Трябва да науча! - извика жената.

Спейд я хвана за ръцете.

- Елате да седнете. - Заведе я при един стол. - Колиър каза ли ви, че отменя поръчката?

Джулия го зяпна изумено.

- Какво?

- Снощи оставил съобщение тук, че съпругът ви бил открит и вече нямал нужда от мен.

Главата й клюмна и думите й едва се чуха.

- Значи е бил той.

Спейд сви рамене.

- Възможно е само невинен човек да е в състояние да си позволи да отмени такава поръчка, а може и да е виновен, обаче да има достатъчно акъл и кураж, за да...

Тя не го слушаше. Беше се навела към него и му говореше сериозно.

- Но, господин Спейд, вие няма да се откажете така, нали? Няма да му позволите да ви спре!

Телефонът иззвъня.

- Извинете - каза Спейд и вдигна слушалката. - Да?... Аха... И? - Детективът прехапа устни. - Ще ти съобщя. - Спейд бавно остави телефона и отново погледна госпожа Хейвън. - Колиър е отвън.

- Знае ли, че съм тук? - бързо попита жената.

- Нямам представа. - Той се изправи, като се преструваше, че не я наблюдава внимателно. - Това интересува ли ви?

Джулия прехапа долната си устна и отвърна колебливо:

- Не - колебливо отвърна тя.

- Добре. Ще го доведа.

Госпожа Хейвън вдигна ръка, сякаш за да възрази, после я остави да падне и бялото й лице се успокои.

- Както искате.

Спейд отвори вратата.

- Здравей, Колиър. Влизай. Тъкмо говорехме за теб.

Колиър кимна и влезе в офиса: държеше бастуна си в една ръка и шапката си - в другата.

- Как си днес, Джулия? Трябваше да ми се обадиш. Щях да те закарам в града.

- Не... Не знаех какво върша.

Той продължи да се взира в нея, после насочи безизразните си зелени очи към лицето на Спейд.

- Е, успя ли да я убедиш, че не съм го направил аз?

- Още не бяхме стигнали дотам - отвърна детективът. - Тъкмо се опитвах да установя има ли основания да те подозирам. Седни.

Колиър седна малко прекалено предпазливо и попита:

- И?

- И после дойде ти.

Колиър навъсено кимна.

- Добре, Спейд, пак те наемам да докажеш на госпожа Хейвън, че нямам нищо общо с тая история.

- Джин! - задавено възкликна тя и умолително протегна ръце към него. - Не мисля, че си го извършил ти... не искам да си мисля, че си го извършил ти... обаче много ме е страх. - После захлупи лицето си в шепи и заплака.

Колиър отиде при нея и каза:

- Успокой се. Ще се справим двамата.

Спейд излезе във външния офис и затвори вратата.

Ефи Перин спря да пише на машината.

Той й се ухили.

- Някой трябва да напише книга за хората. Адски са странни. - Отиде при бутилката с вода. - Имаш номера на Уоли Келог. Обади му се и го попитай къде мога да намеря Том Минера.

После се върна във вътрешния офис.

Госпожа Хейвън бе спряла да плаче.

- Извинете - каза тя.

- Няма нищо - отвърна Спейд и погледна Колиър. - Поръчката остава ли в сила?

- Да. - Колиър се прокашля. - Но ако в момента няма нещо важно, предпочитам да заведа госпожа Хейвън у дома.

- Добре. Обаче искам да изясним нещо. Според "Кроникъл" ти си го разпознал. Как се озова там?

- Когато чух, че са открили труп, веднага отидох - решително отвърна Колиър. - Нали ти казах, че имам връзки. Научих за трупа чрез тях.

- Добре. До скоро - рече Спейд и им отвори вратата.

Когато вратата на коридора се затвори зад посетителите, Ефи Перин съобщи:

- Минера живее в "Бъкстън" на Арми Стрийт.

- Благодаря - отговори Спейд, влезе във вътрешния офис, за да си вземе шапката, и на излизане подхвърли: - Ако не се върна до няколко месеца, кажи им къде да търсят трупа ми...

Мина по занемарен коридор и спря пред очукана зелена врата с номер 411. Отвътре се разнасяха тихи гласове, ала не се чуваха думи. Той се отказа да се вслушва и почука.

- Какво има? - попита очевидно преиначен глас.

- Търся Том. Казвам се Сам Спейд.

Пауза. После се чу:

- Том го няма.

Детективът постави длан върху бравата, разклати паянтовата врата и изсумтя:

- Хайде, отваряй.

Отвори слаб тъмнокос мъж на около двайсет и пет години. Опитваше се да придаде на кръглите си очички простодушен вид.

- А бе не те познах по гласа. - Безволевата му уста правеше брадичката му да изглежда още по-малка. Разкопчаната му зелена раирана риза беше мръсна. Сивите му панталони бяха грижливо изгладени.

- Напоследък трябва да си много предпазлив - официално заяви Спейд и влезе. Двама мъже в стаята се мъчеха да изглеждат безразлични към появата му.

Единият се бе облегнал на перваза на прозореца и си пилеше ноктите. Другият се беше отпуснал в стола си, изпружил крака на ръба на масата, с разтворен пред себе си вестник. Двамата едновременно хвърлиха поглед на Спейд и се върнаха към заниманията си.

- Винаги се радвам да се запозная с приятели на Том Минера - весело каза детективът.

Минера затвори вратата и неловко отвърна:

- Хм... да... господин Спейд, запознайте се с господин Конрад и господин Джеймс.

Конрад, мъжът до прозореца, направи разсеяно учтив жест с пилата. Бе няколко години по-възрастен от Минера, среден на ръст, як, с едри черти и тъпи очи.

Джеймс свали вестника си за миг, колкото да погледне Спейд студено и оценяващо.

- Как е, брато? - измърмори той и се върна към четивото си. И той беше як като Конрад, но по-висок, и лицето му притежаваше интелигентността, която липсваше на другия.

- А, и приятели на покойния Ели Хейвън - прибави Спейд.

Мъжът до прозореца се убоде с пилата и грубо изруга. Минера облиза устни и бързо заговори с хленчещ глас:

- Честно, Спейд, не сме го виждали от цяла седмица.

Поведението на мургавия, изглежда, развесели детектива.

- Защо според теб са го убили?

- Знам само онова, дето го пише във вестника: всичките му джобове били обърнати наопаки и в него не открили даже кибритена клечка. - Устата му увисна. - Само че, доколкото знам, той нямаше сухо. Поне във вторник вечерта.

- Чух, че в четвъртък вечер обаче имал - меко възрази Спейд.

Застаналият зад него Минера ахна.

- Явно знаеш повече от мен - заяви Джеймс.

- Той работил ли е с вас, момчета?

Джеймс бавно остави вестника и смъкна крака от масата. Изглежда, проявяваше интерес към въпроса, но като че ли само от чисто любопитство.

- Какво искаш да кажеш с това?

Спейд се престори на изненадан.

- Но вие все трябва да работите нещо, момчета?

Минера го заобиколи и застана до него.

- Хм, виж сега, Спейд. Тоя Хейвън просто ни беше познат. Нямаме нищо общо с убийството му и не знаем нищо за него. Ти...

Някой решително почука три пъти на вратата.

Минера и Конрад погледнаха Джеймс, който кимна, но Спейд вече бързо се бе пресегнал и беше отворил.

На прага стоеше Роджър Ферис.

Спейд запремигва към Ферис, Ферис - към Спейд. После новодошлият протегна ръка.

- Много се радвам да ви видя.

- Влизайте - каза детективът.

- Вижте това, господин Спейд. - Ферис извади един доста мръсен плик от джоба си. Ръката му трепереше.

Върху плика бяха напечатани името и адресът на Ферис. Нямаше пощенска марка. Спейд извади тесен лист евтина бяла хартия и го разгъна. Машинописният текст гласеше:

"За тебе ще е най-добре да дойдеш в стая N 411, хотел "Бъкстън" на Арми Стрийт в пет следобед заради четвъртък вечерта".

Подпис нямаше.

- До пет има още много време - отбеляза Спейд.

- Така е - бързо се съгласи Ферис. - Дойдох веднага щом получих писмото. Защото Ели беше вкъщи тъкмо в четвъртък вечерта.

Минера сръга Спейд.

- Каква е тая работа?

Детективът му подаде листа. Мургавият го прочете и извика:

- Честно, Спейд, не знам нищо за това писмо!

- Някой знае ли? - попита Спейд.

- Не - припряно отвърна Конрад.

- Какво писмо? - поинтересува се Джеймс.

Спейд лениво погледна Ферис, после каза, сякаш говореше на себе си:

- Естествено Хейвън се е опитвал да ви изтръска.

Ферис се изчерви.

- Какво?

- Да ви изтръска - търпеливо повтори детективът. - Пари, изнудване.

- Вижте сега, Спейд - навъсено рече Ферис, - нали не говорите сериозно? С какво е щял да ме изнудва?

- "На милия Бък, който позна пъстрата светлина, за спомен от някогашните дни" - цитира Спейд посвещението на мъртвия поет и изгледа Ферис изпод леко повдигнатите си вежди. - Каква пъстра светлина? Как му викат в цирка и карнавалите на блъскането на човек от движещ се влак? "Червена светкавица". Ами че да, това си е червена светлина. На кого си пратил червена светкавица, Ферис, че Хейвън го е знаел?

Минера отиде до един стол, седна, опря лакти върху коленете си, стисна глава между дланите си и безизразно се вторачи в пода. Конрад се задъхваше, все едно че тича.

- Е? - Детективът впери поглед във Ферис.

Другият избърса лицето си с носна кърпичка, прибра я в джоба си и простичко отвърна:

- Наистина беше изтръскване.

- И ти си го убил.

Втренчените в жълто-сивите очи на Спейд сини очи на Ферис бяха ясни и твърди, също като гласа му.

- Не съм - заяви той. - Заклевам се, че не съм. Ще ви разкажа какво се случи. Той ми прати книгата, както ви казах, и аз веднага разбрах какво означава посвещението. Затова, когато на другия ден ми се обади и ми съобщи, че ще се отбие да си поговорим за едно време, а и че ми иска пари назаем заради старото приятелство, всичко ми стана ясно, отидох в банката и изтеглих десет хиляди долара. Можете да проверите. В "Сийменс Нешънъл Банк".

- Ще проверя - обеща Спейд.

- Оказа се, че не ми трябват толкова много пари. Той не работеше на едро и го уговорих да вземе пет хиляди. На другия ден внесох останалите пет хиляди в банката. Можете да проверите и това.

- Непременно - отвърна детективът.

- Казах му, че повече няма да му дам нищо, че тия пет хиляди са за пръв и последен път. Накарах го да подпише документ, че ми е помогнал в... в онова, което извърших... и той го подписа. Тръгна си някъде към полунощ и оттогава не съм го виждал.

Спейд посочи листа, който му бе дал Ферис.

- Ами това писмо?

- По обяд го донесе куриер и аз веднага дойдох. Ели ме беше уверил, че не е казвал на никого, но не бях убеден. Трябваше да реша проблема, какъвто и да беше той.

Спейд безизразно се обърна към другите.

- Е?

Минера и Конрад погледнаха Джеймс, който нетърпеливо сбърчи лице.

- Уф, добре де, ние му пратихме писмото. Защо не? Ние сме приятели на Ели и не можехме да го намерим, откакто той отиде да оскубе тоя сладур, пък после се появи убит, та затова искахме тоя тип да дойде и да ни обясни положението.

- Знаели сте за оскубването, така ли?

- Естествено. Бяхме заедно, когато му хрумна тая идея.

- И как му хрумна тая идея? - попита Спейд.

Джеймс разпери пръстите на лявата си ръка.

- Пиехме и си приказвахме - нали знаеш за какво си приказват приятелите, какво са видели и направили, - и той ни разправи, че веднъж видял някакъв тип да блъска друг от влак в един каньон. И между другото спомена името на човека, дето блъснал другия - Бък Ферис. И някой вика: "Как изглежда тоя Ферис?" Ели го описа и после каза, че не го бил виждал от петнайсет години. Някой подсвирна и вика: "Басирам се, че това е същият Ферис, дето има половината киностудиа в щата. Басирам се, че ще даде нещичко, за да замаже следата!"

- Е, тая идея допадна на Ели - продължи той. - Личеше си. Той се замисли, после попита как е малкото име на оня кинаджия Ферис и когато разбра, че е Роджър, се престори на разочарован. "Не, не е той - вика. - Малкото му име е Мартин". Всички му се изхилихме и накрая той призна, че мисли да отиде при него. Когато ми се обади в четвъртък по обед и каза, че вечерта щял да вдига купон при Поуги Хекър, веднага чатнах как стоят нещата.

- Как се казва човекът, който е бил блъснат от влака?

- Не щеше да каже. Не можем да го обвиняваме, нали?

- Аха - съгласи се Спейд.

- И после нищо. Не се появи при Поуги. Потърсихме го по телефона към два през нощта, обаче жена му каза, че го нямало, та затова останахме до четири-пет и накрая решихме, че ни е вързал тенекия ,и накарахме Поуги да му прати сметката. Оттогава не съм го виждал - ни жив, ни мъртъв.

- Възможно е - меко отвърна Спейд. - И не сте намерили Ели по-късно същата сутрин, за да го заведете на разходка, да го натъпчете с олово за петте хилядарки на Ферис и да го изхвърлите в...

На вратата рязко се почука.

Лицето на Спейд грейна и той отиде да отвори.

Влезе млад мъж, изключително спретнат и с отлично телосложение. Носеше шлифер и държеше ръце в джобовете си. Когато прекрачи прага, се отдръпна надясно и застана с гръб към стената. В това време вече влизаше втори младеж, който застана отляво. Въпреки че всъщност не си приличаха, общата им спретнатост, сходната им идеална физическа форма и почти еднаквите им пози - с гръб към стената, с ръце в джобовете, със студен, спокоен поглед, изучаващ хората в стаята - за миг им придадоха вид на близнаци.

След тях влезе Джин Колиър. Той кимна на Спейд, ала не обърна внимание на другите, макар че Джеймс го поздрави.

- Здравей, Джин.

- Нещо ново? - попита Колиър детектива.

Спейд кимна.

- Изглежда, че тоя господин - той посочи Ферис с палец - е...

- Можем ли да поговорим някъде насаме?

- Отзад в кухнята.

Колиър изсумтя през рамо:"Ступайте всеки, който мръдне" на двамата спретнати младежи и последва Спейд в кухнята. Седна на единствения стол и втренчи немигащите си зелени очи в частния детектив, който му разказа какво е научил.

- Е, какво мислиш? - попита зеленоокият, когато Спейд свърши. Спейд го погледна замислено.

Спейд замислено го погледна.

- Попаднали сме на нещо. Искам да разбера на какво точно.

- Намерили са оръжието в един поток на половин километър от мястото, където са открили трупа. На Джеймс е - има следа от куршума, с който веднъж го избиха от ръката му във Валехо.

- Страхотно - отбеляза Спейд.

- Слушай сега, един хлапак, Търбър, казва, че миналата сряда Джеймс отишъл при него и го накарал да следи Хейвън. В четвъртък следобед Търбър тръгнал след него, проследил го до дома на Ферис и се обадил на Джеймс. Оня му наредил да чака и да му съобщи къде ще отиде оттам Хейвън, обаче някаква нервна съседка вдигнала шум, че хлапакът се мотае наоколо, и към десет часа ченгетата го изгонили.

Спейд прехапа устни и замислено се вторачи в тавана.

Погледът на Колиър бе безизразен, но кръглото му лице лъщеше от пот.

- Ще го предам, Спейд - прегракнало каза той.

Частният детектив откъсна поглед от тавана и го насочи към изпъкналите зелени очи.

- Никога не съм предавал свой човек, обаче сега ще го направя - продължи Колиър. - Джулия трябва да повярва, че нямам нищо общо с тая история, щом става дума за мой човек и аз съм го предал, нали така?

- Да, струва ми се - бавно отвърна Спейд.

Колиър рязко се извърна и се прокашля, после пак каза:

- Ще го предам.

Спейд и Колиър влязоха при другите. Минера, Джеймс и Конрад седяха. Ферис крачеше нервно. Двамата спретнати младежи не бяха помръднали.

Колиър отиде при Джеймс и попита:

- Къде ти е оръжието, Луис?

Джеймс повдигна дясната си ръка няколко сантиметра към гърдите си, спря и каза:

- А, не го нося.

Колиър го зашлеви през лицето с облечената си в ръкавица дясна ръка и го събори от стола.

Джеймс се изправи.

- Не исках да се случи нищо лошо - промърмори той и докосна бузата си. - Знам, че не биваше да го правя, шефе, обаче когато той ми се обади и каза, че не искал да се изправя срещу Ферис без нищо, а си нямал патлак, му рекох: "Добре" и му го пратих.

- И освен това си пратил Търбър да го следи - заяви Колиър.

- Просто искахме да видим дали ще го използва - отвърна Джеймс.

- И не можеше да отидеш сам или да пратиш някой друг, така ли?

- След като Търбър вдигна на крак целия квартал ли?

Колиър се обърна към Спейд.

- Ще ни помогнеш ли да ги предадем, или да повикаме ченгетата?

- Ще го направим както трябва - отговори частният детектив и тръгна към стенния телефон. Когато свърши разговора и се обърна, лицето му беше безизразно, очите му гледаха лениво. Извади цигара, запали я и попита Колиър:

- Глупаво ли е да смятам, че тоя твой Луис казва истината?

Джеймс свали ръка от насинената си буза и го зяпна смаяно.

- Какво ти става? - изсумтя Колиър.

- Нищо - тихо отвърна Спейд. - Само дето ми се струва, че много бързаш да му лепнеш това убийство. - Той издуха дима. - Защо например му е било да захвърли пистолета си там, след като по него е имало следи, за които някой е знаел?

- Толкова му стига акълът.

- Ако тия момчета са го убили и са знаели, че е мъртъв, защо са чакали да открият трупа и положението да засмърди, а не са отишли веднага при Ферис? Защо са му обърнали джобовете, щом са го отвлекли? Това е много труд и го правят само хора, дето убиват поради друга причина и искат да инсценират грабеж. - Спейд поклати глава. - А ти бързаш да им лепнеш убийството. Защо им е...

- Това няма значение - прекъсна го Колиър. - Въпросът е защо непрекъснато повтаряш, че бързам да им лепна убийството.

Спейд сви рамене.

- Може би, за да се оневиниш пред Джулия колкото може по-бързо и чисто, може би даже за да се оневиниш пред полицията. Пък и имаш клиенти.

- Какво?

Спейд разсеяно махна с цигарата и невъзмутено заяви:

- Ферис. Той го е убил, разбира се.

Клепачите на Колиър трепнаха, въпреки че не мигнаха истински.

- Първо, той е последният, за когото знаем, че е видял Ели жив, а това винаги е сигурен белег - продължи Спейд. - Второ, той е единственият, с когото разговарях преди да намерят трупа на Ели, който го беше грижа дали смятам, че крие нещо от мен. Всички останали просто си мислехте, че търся човек, който е заминал. Той обаче знаеше, че търся човек, когото е убил, затова трябваше да си измие ръцете. Даже го е било страх да изхвърли оная книга, защото беше пратена от книжарницата и можеше да се проследи, а можеше да има и продавачи, които са видели посвещението. Трето, той е единственият, който смяташе Ели за мило, невинно и симпатично момче - поради същите причини. Четвърто, оная история за изнудвача, който се появява в три следобед, преспокойно гепва пет бона и после виси там до полунощ, направо си беше тъпа, колкото и качествена да е била пиячката. Пето, историята за подписаното от Ели признание беше още по-кофти, въпреки че такъв документ лесно може да се подправи. Шесто, доколкото ни е известно, той има най-сериозно основание да желае смъртта на Ели.

Колиър бавно кимна.

- Обаче...

- Никакво обаче - прекъсна го Спейд. - Може да е направил номера с изтеглянето на десет и внасянето на пет хиляди в банката, но това не е проблем. После е замъкнал тоя слабоумен изнудвач в дома си, размотавал го е, докато прислугата си легне, отнел му е взетия назаем пистолет, натикал го е в колата си и го е завел на разходка - може би вече го е бил убил или го е застрелял при храсталаците - изпразнил му е джобовете, за да затрудни разпознаването му и да инсценира грабеж, хвърлил е оръжието във водата и се е прибрал вкъщи...

Прекъсна го вой на сирена, който се разнесе от улицата. За пръв път, откакто бе започнал да говори, той погледна Ферис.

Лицето на Ферис беше мъртвешки бяло, но изражението му продължаваше да е самоуверено.

- Имам предчувствие, Ферис, че ще научим и за оная история с червената мълния - каза Спейд. - Ти ми спомена, че когато Ели работил при теб, известно време си имал компания за карнавали заедно с някакъв твой съдружник, а после и сам. Не би трябвало да се затрудним много, за да установим какво се е случило със съдружника ти - дали е изчезнал, дали е умрял от естествена смърт, или още е жив.

Ферис, изгубил донякъде изправената си стойка, облиза устни.

- Искам да се срещна с адвоката си. Няма да говоря преди да се срещна с адвоката си.

- Нямам нищо против - отвърна Спейд. - И аз не обичам изнудвачите. Мисля, че Ели им е написал достойна епитафия в книгата си: "Твърде много са живели".