Изпепелена сряда

ИЗПЕПЕЛЕНА СРЯДА

ИТЪН ХОУК

ЗАПОЗНАНСТВО С ДЖЕЙМС ХАРТСОК

Карах четирицилиндрова "Чеви Нова" '69 с лети джанти и двоен ауспух. Това е кола убиец. Бях свалил гърнето, за да издава звук като "Харли". Хората си падат по нея. Оглеждах се в страничното огледало откъм шофьора. Непрекъснато го правя. Оглеждам се във всяка лъскава повърхност. Не е нещо, с което се гордея, и ми се ще да не го правя, но не мога да се сдържам. Суетата ми няма граници. Отвратително е. През повечето време, когато се гледам в огледалото, проверявам дали все още съм си аз, или си мечтая да съм някой друг - мексикански бандит или нещо такова. Имам мустаци. Повечето мъже с мустаци приличат на обратни, но не и аз. Все пак си докосвам мустаците твърде често. През цялото време ги пипам. Дори не знам защо ви разправям това сега. Просто се оглеждам непрекъснато, а не искам, защото не ми носи никакво удоволствие.

Пръстите ми бяха се вдървили около волана. Олбани през февруари представлява една черна плоча лед. Говорителката по радиото съобщи часа и температурата: осем четирийсет и две и минус пет градуса. С Кристи бяхме скъсали преди петнадесет часа и аз се чувствах на дъното. Бях с униформа, парадната - внушителна гледка. Военните униформи те карат да се чувстваш специален, сякаш имаш мисия, дори да не е така. Чувстваш се специален, свързан с миналото. Не си просто обикновен човек, цивилен - ти си благородник. Обратната страна на тази алея на славата е, че всичко е лъжа.

Ето това е историята ми.

Заповедта направо не беше за вярване, лейтенантът е неуправляем надрусан катил. Това е негово задължение. Трябваше да уведомя една жена, че съпругът й е бил застрелян в главата. Името на войника беше редник Кевин Андерсън, убит пред "Парадайз" миналата нощ. "Парадайз" е бар, където висят черните момчета - вероятно заради наркотиците или други подобни лайна. Изобщо не познавах Кевин.

Да не говорим, че аз самият бях надрусан до козирката. Не бях спал, цяла нощ карах на чист метидрин. Скъсването с Кристи беше огромна грешка; разбрах го в мига, в който си тръгнах.

Не можеш да си представиш по-тъпо нещо от армията. Лейтенантът понякога ни заповядва да отидем в града и да караулим на някой паркинг: обезопасяваме периметъра. Записах се, защото исках да служа или нещо такова. Пробвах в колеж, "Кент Стейт", изкарах две години, но се издъних. На кого му дават пари само за да се налива с бира и да хваща венерически болести? Баща ми е бил в армията и докато растях, непрекъснато си представях автомати и войници, които се бият до смърт - все щуротии от този род, - затова си помислих, че трябва да вляза в армията. Бях решил, че това е съдбата ми, и наистина беше. Но ако дадено нещо е съдбата ти, това не означава, че ще ти донесе добро.

Представях си, че един ден случайно ще съм в супера, някакъв откачен ще извади автоматичен пистолет и ще започне да бастисва хората, а аз ще бъда единственият, който ще може да го спре. По света има много хора. Трудно е да намериш начин да се отличиш. Когато бях дванайсетгодишен, си измайсторих арбалет и стрели, които можеха да се забиват по дърветата. Това май е най-забележителното нещо, което съм направил.

Сега единственото интересно и достойно за отбелязване при мен е колата ми. Тя е върхът: сребриста с черни кантове през средата като на състезателна кола. Никога не съм имал проблем със свалянето на мацки.

Носех се през Олбани към "по-тъмната" част на града, търсейки адреса на хлапето Андерсън: "Хоторн" 2376 1/2, апартамент "Б". Цялата информация за него се намираше в папка на седалката до мен. Улиците бяха заледени, покрай пътя имаше купчини втвърден мръсен сняг. Лесно открих къщата - голяма стара сграда, разделена на осем апартамента. Всички къщи на улицата бяха еднотипни. Някога тази част от града е била доста лъскава - преди около осемдесет трилиона години.

Седях в моята "Нова" под грамаден стар чинар точно до алеята на семейство Андерсън. Дърветата са чудесни. Баща ми се занимаваше с дървета. Изкарваше си хляба, като ги садеше и подрязваше. Понякога се качваше на петдесет метра височина и обикаляше по дървото с резачката, а изсъхналите и болни клони се сипеха по земята. Обичах баща си. Ако можех да ти опиша усещането да си осемгодишен и да го наблюдаваш, покачен на някой великолепен клен да си тананика и да говори на клоните; ако можеше да го чуеш как ми подвиква "Джими, когато станеш на тринайсет и дойдеш да живееш при мен, много ще се забавляваме, приятел, можеш да се обзаложиш на каквото си искаш!"; ако можеше за момент да влезеш в кожата ми, щеше да разбереш точно какво изпитвах. През летата, докато растях, работех със секачите. Бях господин Всезнайко относно поддържането на тревните площи. Този чинар беше почти двестагодишен. Ако някой откачалник не го отсече, ще си бъде точно там, на "Хоторн драйв", много след като умра. Не мога да ти кажа защо, но от тази мисъл ми стана приятно.

Проверих си носа, за да се уверя, че не кърви. Преди четири часа смръкнах последната си линия с Тони, Ерик и Ед. Ед донесе кокаина. Нямах намерение да вземам, но те започнаха да го разпределят, а както ти казах, току-що бях скъсал с Кристи и - та-да-да-да! - говорих за Патрик Юинг, Джон Старкс и останалите от "Ню Йорк Никс" в продължение на девет часа. Тони, Ерик и Ед са група тъпаци, но така или иначе аз се мотая с тях. Натъжавам се, като си помисля, че съм като тях. "По-добре да си сам, отколкото да съжаляваш, че не си." Баща ми обичаше да го казва, но аз никога не се вслушвам в съветите на хората. А трябва.

За нищо на света не исках да сляза от колата. Лейтенантът е кучи син. Когато се сетя за него, разтрепервам се от ярост.

Часът бе едва осем и половина сутринта, а нещата вече вървяха наопаки. АРМИЯТА. СВЪРШВАМЕ ПОВЕЧЕТО РАБОТА ПРЕДИ ДЕВЕТ СУТРИНТА. Не беше ли това рекламна реплика от телевизията?

Винаги съм обмислял военна кариера, но филмът "Топ Гън" ме убеди. Том Крус на онази "Нинджа" как чукаше онова момиче! Шибан американец. Това бях аз. Звучи идиотски, сега съм наясно, но на излизане от тъмното кино на паркинга под палещото августовско слънце почувствах, че съм развълнуван така, сякаш Бог ме е призовал.

Не е нужно да казвам, не бях в някоя от елитните военновъздушни части. Досега наркотиците са били най-вълнуващото нещо в живота ми. В началото имах амбиции. Исках да вляза в специалните части, въздушните рейнджъри, дори във ФБР. Увереността ми бе прекършена. Всичко най-хубаво в живота си дължах на Кристи. Тя ми липсваше. Да не бях я срещал никога. Исках да умра, така че неизбежността да я разочаровам да бъде избегната.

- Напускаш ме, нали? - попита Кристи.

Тя работеше в болница и ние седяхме на седемнайсетия етаж, в закусвалнята, разделяхме се, и двамата облечени в униформите си - тя беше със синя пола и бяла блуза с табела на Социалните служби с името й, а аз бях във всекидневната си зелена офис-униформа. Издълженото й стройно тяло не се чувстваше удобно в малкия червен метален стол, кожата й беше прозрачна, а големите й неспокойни сиви очи бяха очертани от овалните очила с костени рамки. Боже, не исках да я наранявам!

- Хайде, Джими, напускаш ме, нали? - отново попита тя.

- Да - казах аз.

- Става ми лошо - прошепна тя. - Много хора са ми описвали това чувство, но никога не бях го изпитвала. Ужасно е. - Говореше с празни очи, като че ли вече бяха минали две години от скъсването.

Ходехме от около година и половина. Не знам защо, но тя наистина ме обичаше.

- Когато кажеш на приятелите си с пилешките мозъци как си ме напуснал и колко съм неуравновесена, а те ти кажат каква побъркана кучка съм и други простотии от този род, спомни си, че са доволни само защото отново си имат компания за бирата. Те не те познават. Не дават и пукната пара за теб. За разлика от мен. Обичам те с цялата си душа и ако някога някой те заобича по същия начин, моля те, помни, че няма нужда да правиш нищо, просто го остави да те обича. - Тя се изсмя задавено. - Ти си най-голямото ми разочарование.

Не ме целуна за сбогом, само ми се усмихна с още една лишена от чувство полуизкривена усмивка, обърна се и тръгна по коридора, а черните й кожени обувки потропваха по лъскавия болничен под.

Цяло семейство излезе от една от съседните къщи и бавно се отправи по "Хоторн драйв" - всички облечени с костюми, рокли и подхождащи си малки сладки тоалети. Отиваха на църква и изглеждаха наистина щастливи. Харесах ги. Лесно е да харесаш непознати, но е трудно да харесваш хората, които познаваш добре. Сигурен бях, че ще харесам семейство Андерсън. Боже, не исках Кевин да е мъртъв!

Университетът в Айова, лейтенантът отиде в университета в Айова. Всеки може да отиде в университета в Айова. Това му беше работата.

С едно бързо движение слязох от колата и затворих вратата. Можех да разбера колко е студено само по звука на метала, когато вратата се тресна. Имах чувството, че тялото ми е много крехко и ако пръстите ми натиснат нещо, цялата ми ръка може да се разпадне. Усещах главата си така, като че всеки миг от носа ми щеше да изпълзи тарантула. Нещата ми изглеждат различно, когато въздействието на наркотиците започва да преминава, също както децата, които се катерят по дърветата, са свързани с клоните, а дървото е свързано с вятъра, който духа, а вятърът е свързан с мен. Ако някой ме попита дали вярвам в Бог, поклащам глава, като че ли изобщо не ми пука, но истината е, че ми пука. Просто не знам какво да правя.

Предният двор на семейство Андерсън изглежда като вледенен вариант на леговището на Сатаната. На места снегът се е разтопил, а после отново е замръзнал на тънки вълни от лед. Бурени са пробили през леда. Чувам противния подигравателен смях на Ед в главата си като прескачащ диск. Какъв глупак! Докато вървях по алеята, проверих още веднъж носа си, за да съм сигурен, че не кърви. Следващата проба за наркотици бе след няколко седмици. Винаги съм на косъм. Опитвах се да не се ядосвам твърде силно на себе си. По-късно щях да имам достатъчно време.

Алеята беше отрупана със зелени торби боклук. Чудя се дали фирмата за събиране на смет стачкува, или Кевин просто е пропуснал санитарния ден. Не ми се влиза вътре. Предната веранда е пълна със счупени играчки - камионче за возене с пробита пластмасова предна гума, пластмасови фигурки с крака, усукани около раменете им или омотани около телата им в невъзможни пози. В снега са полузарити всякакъв род жалки пособия за игра в електрикови цветове.

Верандата е дървена и е започнала да гние вероятно преди трийсетина години. Изглежда я държи около сантиметър лед. Няма начин някой да не се подхлъзне и да не си сцепи главата. Защо Кевин не си е изринал снега от пътеката? Очевидно не е бил изключително способен войник. Трябваше да се сетя - фактът, че е мъртъв, говореше достатъчно.

Необяснимо е, че се налага аз да върша това. Абсурдно.

Напоследък имам проблем - не мога да спра да плача, всъщност това е по-скоро ридаене. Разбирането, че не съм човек, с който бих се гордял, ме зашлеви в лицето. Често пъти в "Блу сънрайз" се смея, пия или пуша марихуана и дърдоря за лодки, коли, пистолети, мацки, а после просто отивам в банята, сядам на тоалетната чиния и си изплаквам очите. Искам да съм сам, но се хващам за всяка скапана възможност да съм заобиколен от много хора.

В гърдите ми има празна дупка, почти мога да я чуя. Понякога си мисля, че съм гладен или че ми се ходи по голяма нужда, или че ми се чука или пуши, или ми се ще да изпия пет чаши една след друга на екс, за да я запълня с течност, но съм пробвал всичко това и зейналата дупка под гръдния ми кош продължава да си стои: точно над стомаха ми, под сърцето.

Ако седя неподвижно и си поема дълбоко дъх, мога да я сграбча или да я докосна - почти. Обаче ме обхваща страх, като че ли някаква голяма лъжа е на път да излезе наяве.

Боже, не искам да се променям, мисля си. Просто не искам.

Включи радиото, иди на кино, карай до отмаляване и скачай от проклетия самолет. Направи всичко, което ти хрумне. Само не бездействай.

Когато почуках на вратата с мрежата с голите си вкочанени кокалчета, болка преряза ръката ми. Чудех се какво бих направил, ако самият Исус Христос отвори вратата. Баща ми обичаше Исус, през цялото време говореше за него, за ползата от безсилието.

Огледах външния си вид, изтупах панталоните и куртката си, прекарах пръсти през ниско остриганата си коса, леко погладих мустаците си и пак проверих дали носът ми не кърви. Духна вятър и ме прониза през тънката униформа от изкуствен плат, а зъбите ми затракаха от студ. Пак почуках, този път с вътрешната част на дланта си. Отвътре се чуваше приглушен шум от детско предаване по телевизията. Когато бях малък, не даваха анимационни филмчета в неделя.

Вратата отвори възрастна чернокожа жена с дълга лилава шуба, облечена върху тъмночервена рокля, но остави затворена вратата с мрежата. Никой не си беше направил труда да постави допълнителни зимни прозорци. Изтривалката под краката ми носеше дружелюбния надпис "Махай се!". Жената беше обута с дебели сиви вълнени чорапи върху черен чорапогащник, без обувки. Беше пълна, със здрав тен на лицето. Очите й бяха странно светлокафяви, а бялото леко жълтееше. Две деца, момче на около четири години и момиче, което едва ли можеше да се храни самостоятелно, седяха зад нея в кухнята и хрупаха корнфлейкс, вперили очи в шестнайсетинчовия телевизор, поставен върху мушамена покривка на масата.

- Да? - изрече тя. Имаше мек плътен глас, навярно пееше в църковния хор.

Не казах нищо.

- Кой е? Кой е? - извика по-голямото дете.

- Никой! Яжте си закуската и гледайте телевизия. - Тя се обърна към мен и се усмихна. - Ако търсиш Кевин, няма го.

- Не - отвърнах аз. - Търся съпругата му. Вие ли сте?

- Не, сладък, аз съм майка му. Танжерин спи горе, но не ти препоръчвам да я будиш без причина - усмихна се тя, като очакваше да си тръгна.

- Добре. Предполагам, че мога да говоря с вас, ако нямате нищо против? - И представа си нямах как щях да се справя. Не беше мое задължение.

- Разбира се, влизай - каза тя и отвори вратата с мрежата. - Всичко наред ли е?

- Да, разбира се - излъгах и бързо скрих папката на Андерсън.

- Е, не изглеждаш много добре, миличък.

- О, не. Само ми е студено. - Отново проверих носа си. Все още не кървеше.

- Кевин не се е забъркал в някоя неприятност, нали? Ти да не си от военната полиция?

- Не, не. Не съм от военната полиция - засмях се аз, сякаш нищо чак толкова сериозно не се беше случило. Горещината в апартамента беше потискаща, помислих си, че може да припадна. Главата ми започна да се подува. Усещах тежестта й.

- Това значи ли, че не трябва да ходим на църква? - попита с надежда момченцето, извърнало глава от телевизора.

- Значи, че не трябва какво? - каза възрастната жена, като погледна към детето.

- Ти каза, че ако има кой да ни гледа, няма да се налага да ходим на църква - обясни простичко то.

- Този мъж няма да ви спаси. Единствената ви надежда е баща ви, но няма изгледи той да се появи навреме. - Тя хвана главата на детето и я завъртя обратно към телевизора. - Седни - обърна се към мен и махна вестниците от един стол.

Седнах до момчето. Масата беше отрупана с лотарийни билети.

- Как се казваш? - попитах детето.

То ме погледна - хубаво хлапе, с ниско остригана коса, светлокафява кожа и огромни черни очи.

- Харпър - отвърна то.

- Много хубаво име.

- Знам.

- Е, какво те води насам? - запита възрастната жена.

Стоеше до хладилника и леко разтриваше ръце върху шубата си. Кухнята беше много чиста. Стените бяха боядисани в синьо. Имаше твърде много дрънкулки и боклуци, но като цяло къщата беше добре поддържана.

- И аз мразех да ходя на църква - казах с усмивка.

- А сега ходиш през цялото време? - саркастично попита тя.

- Не, пак не ходя много често. Всъщност изобщо не ходя, но някой път бих искал да отида. - В този миг сериозно помислих за това.

- Не е лошо да пробваш - каза тя. Беше от Юга. Чудех се как е дошла толкова далеч на север. - За какво си дошъл, синко?

В гласът й се долавяше съвсем слаба нотка на нетърпение. Звукът от идиотското детско като че ли се засилваше. Удивително е колко погълнати могат да бъдат децата от анимационните филмчета, без изобщо да се смеят.

- Може ли да ми дадете нещо за пиене? Ако не ви затруднявам, разбира се - попитах, като докоснах лицето си.

Нещо не беше наред с устата ми. Винаги става така, когато съм взел наркотици, сякаш се опитвам да сдъвча лицето си отвътре навън. Не мога да спра да въртя челюстта си и да хапя бузите си отвътре.

- Имаме само доматен сок - отвърна тя, без да помръдва.

- Чудесно.

- Искаш доматен сок? - невярващо попита тя, принуждавайки ме да я погледна в очите.

- Ако нямате нещо против.

Тя извади от хладилника бутилка доматен сок и ми наля в малка синя чаша.

- Харпър, заведи сестра си в другата стая.

- Защо?

Баба му го стрелна с поглед.

- Няма ли да ходим на църква? - тихо попита той.

- Може би не - отговори тя, като ме гледаше.

- Да, да, да! - радостно възкликна той, грабна празните купи и ги остави в мивката. - Онче, бонче, счупено пиронче, риба, щука, махай се оттука! - завика на сестра си, после я хвана за ръката и я замъкна в другата стая, като през цялото време не спираше да бърбори за ползата църквата изобщо да я няма.

- Ъъъ, вижте, ето каква е работата - казах веднага щом останахме сами и отворих военната папка, която бях пъхнал под мишница. - Синът ви редник Кевин Андерсън беше прострелян и убит миналата нощ извън базата по време на спречкване на паркинга на бар "Парадайз". Тялото му е в Медицинския център, където ще получите информация за точния час на смъртта, медицинското заключение и подробности за случая. - Справях се добре, като четях от папката и от време на време поглеждах към нея. - На Кевин се полага военно погребение, осигурено от американската армия. Другите полагащи ви се привилегии и информация ще ви бъдат предоставени заедно с тялото. Приоритет и политика на армията е да информира най-близките при първа... възможност. И... ъъъ... това е днешната ми задача. - Всички тези глупости се изляха от устата ми. Достатъчно дълго бях живял в армията, та всички тези врели-некипели ми се отдаваха доста лесно, дори когато съсках с уста като някакъв зъл дух на кокаина.

Настъпи дълго мълчание. Жената ме гледаше право в очите. Опитах се да седя неподвижно.

- Това ли ти е работата през цялото време? - попита тя, без видима реакция към току-що съобщеното.

- Не. Сменяме се. Този месец задължението се пада на лейтенанта, който на свой ред ми го възложи. Честно казано, трябва да обясня, че по принцип това не е мое задължение. - Отново проверих носа си и отпих от доматения сок, който бе топъл и на бучки. Хладилникът сигурно беше развален. - Ужасно съжалявам - добавих аз. Чувствах се една идея по-добре.

- Вземаш ли наркотици?

Цялото ми тяло се стегна, сякаш всеки момент щях да получа пристъп. Поклатих глава в отрицание.

- Вземаш ли наркотици? - отново попита тя.

- Да - кимнах покорно.

- Синът ми наистина ли е мъртъв?

- Да - потвърдих.

- Веднага се махай от къщата ми! - изкрещя тя и запокити бутилката с доматения сок по главата ми. Тя се удари от масата и се търколи на пода, без да се счупи.

В истинския живот насилието е толкова кротко. Капачката беше паднала и навсякъде бе опръскано с доматен сок. Почистването на изцапаното щеше да отнеме цяла вечност. Двете деца тихичко се бяха промъкнали зад баба си и бяха сграбчили крака й и полите на шубата.

- Какво е станало, бабо? - попита Харпър, като ме гледаше.

- Махай се от къщата ми! - повтори тя, този път тихо и твърдо.

Не помръднах. Не можех. Исках да й кажа, че разбирам как се чувства - никога не съм искал да съм в армията, беше прищявка, която се превърна в две години и половина запой. Заслужавах нещо по-добро. Това беше най-лошият ден в живота ми.

Баща ми се самоуби и животът, който трябваше да водя, умря заедно с него. Обещах си, че ако дочакам утрешния ден и носът ми не окапе, ще се променя. Първото нещо, което ще направя, е да си върна Кристи, а тя ще ми помогне да намеря начин да оправя цялата тази каша.

Майката на Кевин отиде до вратата и я отвори, за да изляза. Все още с папката в ръка, тръгнах към вратата и спрях на прага. Обърнах се да й кажа още веднъж колко съжалявам, но тя ме зашлеви силно отстрани по главата. От носа ми потече кръв. Прекрачих прага, като бутнах вратата с мрежата. Студеният въздух вдърви пулсиращото ми лице.

- Ей, ти - провикна се тя през мрежата. В очите й плуваха гневни сълзи. Обърнах се. - Как се казваш?

- Какво? - попитах с ръка на носа. Още секунда и щях да се разхлипам.

- Така и не си каза името. Не се представи.

- Джеймс - казах. - Сержант Джеймс Хартсок Младши. - Баща ми щеше да е много разочарован от мен.

- Е, Джими Хартсок, никога няма да те забравя.

ЗАПОЗНАНСТВО С КРИСТИ АН УОКЪР

Студеният въздух ме удари в дробовете, докато прекосявах набития с камъчета асфалт. Прехапах устни и се покатерих на високото стъпало на автобуса на "Адрандак Трейлуейс".

Милостиви Боже, моля те, помогни ми!

Показах на водача билета си и се запитах дали може да познае, че съм бременна. Чувствах дъха на Джими зад гърба си. "Не си отивай, бейби", чувах го да шепне. "Хайде да се любим." Представях си как пръстите му сграбчват ръката ми над лакътя, теглят ме, завъртат рамото ми, за да се обърна към него. Минах по пътеката, крачка по крачка. Не се обади; мислех, че ще го направи. Не можех да плача повече. Питах се как ще реагира, когато разбере, че съм бременна; когато открие, че съм заминала.

Избрах си място в средата до прозореца. Пластмасовата седалка беше в избеляло синьо и зелено. Преди петнайсет години този автобус е бил чист, в свежи цветове. Сега всичко беше в убити тонове. Пепелниците висяха отворени от долната страна на облегалките. Пушеше ми се. Виеше ми се свят от желание за една цигара. Отворих си чантата, извадих парче ментова дъвка и го лапнах. Представях си как Джими ме целува, топлината на езика му. Той обичаше да подхваща целувката отстрани, като започваше с ъгълчето на устните ми. Усещах гъдел от меките косми на мустаците му, боцкането на брадичката. Вратът ми ставаше на червени петна винаги когато се целувахме.

Когато бяхме скарани или ме беше страх, че може да си тръгне, вземах юргана и възглавницата и спях на пода с гръб, подпрян на вратата. По дяволите, винаги ще ми липсва.

До мен се настани един мъж и седалката ми заподскача нагоре-надолу. Дори не го погледнах. Издаваше лека миризма. Исках да съм сама. Пластмасата на седалката беше твърда и студена. Възглавницата ми, помислих си, забравих си възглавницата. Двигателят на автобуса започна да издава шум, наподобяващ въздишки, колелата бавно се завъртяха, светът, който бях познавала, започна да се отдалечава и в този миг умрях.

Ти си нищо, монотонно си повтарях, и ми стана по-добре. Поех си дълбоко въздух и прокарах пръсти през косата си.

Всичко, което някога ще направиш, ще е безсмислено. Животът ти и този на хората в автобуса няма по-голямо значение от дърветата отвън. Няма разлика между теб и земния червей. Животът на всички е преходен. Животът на детето ми ще дойде и ще си отиде също като животът на баба ми. Някой ден този автобус ще ръждясва сред купчина други автобуси и никой няма да знае, че съм седяла тук. След смъртта ми, историята на живота ми ще се влее в потока от други истории и гласът ми ще заглъхне нечут. Ти си нищо. Нищо не е важно.

Повторих си го много пъти. Нямах чувство за самоличност. В този миг бях мъртва.

Гадното е, че и преди съм умирала.

Излизахме от града. По бордюрите още имаше купчини сняг, черен и опушен от изгорелите газове на колите, и други боклуци. Пътните знаци се полюшваха от вятъра. Целият Олбани беше покрит със зимен слой мръсотия.

От седем часа бях будна и още не бях пушила.

Мъжът до мен се размърда на седалката си. Беше привлекателен, с много тъмен цвят на кожата. Наистина миришеше леко, не неприятно, а деликатно и на солено, както си представях, че мирише пустинята. Кожата му беше черна като нощта, ръцете му бяха силни, нашарени с широки вени, които леко пулсираха от движението на кръвта му. Носеше слънчеви очила с тревистозелени огледални стъкла. Бялата февруарска светлина обливаше лицето му, но очите изобщо не се виждаха, само високите скули и отразяващите се в стъклата образи от движещата се отвън светлина.

Придвижвахме се бавно. Изглеждам спокойна и някаква кротост облекчава сърбежа под кожата ми единствено когато се возя. В това отношение съм като бебе. Някои от любимите ми спомени са как седя на черната винилова седалка в колата на Джими, докато отиваме да си вземем филми. В колата му няма какво друго да се прави. Чува се бръмченето от асфалта под нас и вибрациите на двигателя. Всичко останало може да почака, докато отидем до видеотеката.

Автобусът спря за малко на будката за пътни такси, после направи кръгче и се качи на междущатска магистрала 87.

Поех си още веднъж дълбоко въздух, опитах се да отпусна раменете си, обърнах се и се загледах през прозореца. Колата на Джими е сребриста с две черни състезателни ленти през средата. Трудно ми е да не го търся с поглед. В стъклото пред мен отражението ми се вижда едва-едва. Подстригах си косата и я боядисах гарвановочерна. Така изглеждам по-зряла, но вътрешно все още се чувствам като тийнейджър. Опитах се да стоя съвсем неподвижно и да не говоря. Взех решение да мълча през цялото пътуване.

Мъжът до мен свали една от връхните си дрехи, мушна ръка в раницата под седалката си, от което моята подскочи силно няколко пъти.Извади еднолитрова бира, увита в кафява книжна кесия. Между палеца и показалеца му върху черната кожа имаше татуировка на полумесец със зелено мастило. Човек трудно можеше да я забележи.

Той промърмори едва доловимо няколко думи, които прозвучаха като благодарствена молитва, и отвори бирата. Тя изпука, преля и напръска скута му, но той не се впечатли и небрежно избърса панталоните си.

Гледаше право пред себе си, но усети, че го наблюдавам.

- Чак до Манхатън ли сте? - попита.

Гласът му беше по-висок, отколкото си мислех, не деликатен или крехък, но уязвим и топъл. Носеше дебела вълнена шапка на едра плетка и елече върху брезентово яке. Ципът на якето беше вдигнат чак до брадичката му; отдолу се виждаше ръб на бежово поло. Имаше малък белег на челото над дясното око. Върховете на рошавите му вежди се подаваха над очилата. На един от пръстите му имаше широк сребърен пръстен с надпис "ЗАЩИТИ МЕ ОТ ТОВА, КОЕТО ИСКАМ". Лицето и тялото му бяха широки и масивни, но също така нежни и закръглени. Беше едър, по-висок от мен. От пръв поглед се виждаше, че тежи доста. Имаше къси подрязани мустаци като на Джими, само че със съвсем различен тип окосмяване. Мустаците на Джими бяха малко редки. Човек не може да му го каже, но е вярно.

- Отивам първо в Манхатън - отвърнах кратко, като се опитах да не звуча враждебно. Светлината се бе преместила и сега блестеше право в лицето ми.

- А след това? - попита той.

- Тексас - казах, изоставяйки обета си за мълчание.

- Няма да ви притеснявам, ако не ви се говори - продължи той. - Искам да кажа, че не изпитвам потребност да говоря. - Той се обърна и ме погледна. Все още не виждах очите му. - Ако можех да променя само едно нещо в себе си, щях да престана изобщо да говоря.

Той замълча. Отворих и затворих с щракане пепелника.

- Защо? - попитах накрая.

Ръцете ми не можеха да се стоплят. Топлех ги, като ги притисках към шията си, сякаш се опитвах да се удуша.

- Ами защото през целия си живот не съм казал нищо стойностно - усмихна се той. - Мога да дрънкам, да обяснявам на хората как се чувствам, да ги питам те как се чувстват, но това е само запълване на света с още шум. - Седеше напълно неподвижно с ръце в скута, като внимателно придържаше кутията с бира.

Веднъж правих секс с чернокож. Беше кльощав и невротичен, не като този мъж.

- Приятно е да те разбират - отбелязах тихо.

- Благодаря - отвърна той. Не бях наясно защо го каза.

Извадих кибрит и започнах нервно да чопля зъбите си с картончето. Винаги правя така: чопля си зъбите с напълно неподходящ предмет. Джими се дразнеше от този мой навик. Той си бърка в ухото и си мирише пръста. Това е най-чудатият навик, който някога съм виждала.

- Ако можех, дори нямаше да мисля - казах тихо аз.

- Като животно? - Той се обърна и отново ме погледна. Виждах само зелените стъкла на очилата и изкривеното си отражение.

- Ами да - като добро животно. Бухал или нещо подобно.

- Бухалите добри ли са? - попита той.

Кимнах. Настъпи продължително мълчание. Той се обърна и се загледа пред себе си. Движенията му бяха спокойни и целенасочени. Имаше красиви устни.

- Бухалът е мъдър, нали? - попита той.

- Точно така - потвърдих. - Мъдър и добър.

- Аз бих бил мечка - категорично заяви той. - Никой не яде мечки. Върхът на хранителната верига.

- Никой не яде бухали. Така мисля. - Никога не бях чувала за животно, което се храни с бухали. Отново замълчахме. Явно разговорът беше приключил.

Съжалявам, че нямам повече приятели. Не знам какво стана; в гимназията ми се струваше, че имам много. Единственият близък човек в Олбани, освен Джими, беше старата ми съквартирантка, Чанс. Сега е омъжена, има момченце и приятелството ни се е видоизменило в нещо, което не мога да определя.

Автобусът се движеше надолу през щата Ню Йорк. От дясната страна на магистралата се виждаха старите ерозирали планини Катскилс. Понякога порив на вятъра удряше толкова силно автобуса, че усещах как ни изтласква на няколко сантиметра в другото платно. Отминавахме крайпътни ферми. В края на миналия век осемдесет процента от американците са се занимавали със селско стопанство. Сега са по-малко от десет процента. Джими говори за това непрекъснато. Той обича историята.

- Мислите имат стойност - мъжът до мен наруши тишината. - Придават форма на постъпките ни. Не бих се отказал от мисленето. Човек никога не прави нещо, преди първо да си го помисли.

- Все пак ако можех, щях да се държа по-спонтанно, а не през цялото време да премислям нещата, нали разбирате?

- Благодаря - отново каза той, този път малко прекалено високо, като провлачваше леко думите си. После отново замълча. Така и не разбрах защо го каза.

Поседяхме доста време, без да говорим, докато минавахме през изходите на магистралата. Автобусът беше почти наполовина пълен. Изведнъж ми стана топло, затова си свалих якето и памучното горнище. Те изпукаха от статичното електричество. Нищо чудно това да беше гореща вълна. Единственият истински признак на бременността беше неудобството, което изпитвах при каквото и да е положение на тялото без видима причина. Освен това всичко ми миришеше лошо и имаше вкус на развалено, ако не беше леденостудено. Свалих си обувките и обвих ръце около коленете си. Както и да се намествах, все не беше добре. Съжалих, че си забравих възглавницата.

Стотици коли профучаваха целеустремено в обратната посока: червени коли, бели коли, микробуси, спортни коли, коли с деца и специално изработени за собствениците им номера, и камиони, огромни камиони. Автомобилите са водещата причина за смъртността в тази страна, въпреки това всеки иска нова кола.

Имах усещането, че магистралата е река, която се вие покрай Хъдсън, като ни подхвърля по пътя си, сякаш сме листа. Минахме покрай бензиностанции, ресторанти за бърза закуска с техните билбордове, рекламиращи щастие. Знам, че образите в списанията и телевизията не дават реална представа за света. Искам да кажа, че е очевидно. Въпреки това всеки път ме свива под лъжичката от разочарование, като че ли това е светът, който трябва да виждам.

На около всеки пет минути мъжът до мен отпива спокойно от бирата си на малки глътки, а после отпуска ръце в скута си. Това не може да се види често - някой да седи така мирно без никакво излишно движение. Главата му се полюшва леко с поклащането на автобуса. Вперих поглед в него. Седеше си все така, без да сваля очилата и плетената си шапка, дори не си беше разкопчал якето.

- Сляп ли сте? - попитах аз.

- Не забелязахте ли? - широко се усмихна той.

- Не. - Огледах лицето му. Чувствах се така, сякаш някой ме беше измамил.

- Вие сляпа ли сте? - попита той и се засмя самодоволно.

- Не, просто самовглъбена - отвърнах.

- Благодаря! - отново се засмя той и два пъти плесна коленете си с длани.

Пуснах краката си на пода в обичайното им положение. По някаква причина слепите ме карат да се чувствам неловко.

Когато бях на тринайсет, баща ми ме накара да заведа онова сляпо момиче Алисън, от младежката група в църквата, във "Воден свят". Това беше парк за забавления, пълен с водни пързалки, басейни и стотици полуголи тийнейджъри, които се щураха наоколо и пиеха газирани напитки. Освен че не можеше да вижда, Алисън беше изключително ниска. Двете неща може би бяха свързани - бъбречни проблеми, струва ми се, - но аз вече бях висока и това засилваше неловкото усещане, което изпитвах в нейно присъствие. Държах я за ръка, докато вървяхме из парка, като се пускахме заедно на всички по-малки пързалки. Тя беше сладка, но досадна; искаше единствено да гази из детския басейн и да нагласява вагината си точно над малкия клокочещ фонтан. "Усещането е фантастично! - повтаряше на висок глас тя. - О, Боже! - възкликваше. - Уха, трябва и ти да пробваш!"

Изведнъж бизнесменът, който седеше пред мен, пусна докрай облегалката на седалката си. Оплешивяващото му теме се подаваше нахално отгоре. Толкова ми бе неудобно, че ми идваше да закрещя. Взех якето и фланелката и се опитах да ги наместя под краката си и отстрани на облегалките, за да омекотя пространството между себе си и ръбовете. В никакъв случай нямаше да издържа в седнало положение до Тексас.

- Много ли сте красива? - попита ме слепият мъж.

- Какво имате предвид?

- Представям си, че сте много красива.

- Защо? - поинтересувах се. Не можех да определя дали не се опитваше да ме сваля. Исках да го харесам.

Той направи дълга пауза и поглади мустаците си с длан.

- Просто съм изградил определен образ в ума си и си представям, че сте привлекателна. Не искам да ви обидя или да ви притесня - обясни той с променен тон и отпи от бирата си.

- Няма нищо - казах аз и се преместих по-далече от него.

Джими ми липсваше. Не исках да отивам в откачения Тексас. Баба вече беше много стара. Тя е единственият човек, когото исках да видя, но знаех, че ще бъде потискащо. Всеки път, когато й се обаждах по телефона, тя ми говореше само за времето, когато се запознала с Елинор Рузвелт.

Баба била учителка по музика на шести клас в Абилин, Тексас, и се говорело, че госпожа Рузвелт ще посети училището й като част от някаква образователна обиколка. Баба си ушила нова рокля и ревностно я обличала всеки ден в очакване да се появи първата дама. След единайсет дни носене на един и същи тоалет Елинор наистина дошла, забелязала баба и обърнала внимание точно на роклята, като казала, че десенът й прилича на "пустинни цветя". С напредването на възрастта на баба, важността на това преживяване се разду. То беше единственият й контакт с нещо, което беше "истинско" за нея.

Опипах корема си. Още не ми личеше, но ако човек ме познава добре, би разбрал. Задникът ми се уголемяваше. Ако Джими имаше поне малко мозък, щеше да забележи. На ден поглъщах средно по три сладоледа.

Загледах се през прозореца и мислите ми се насочиха към майка ми Мери. Оставила ме на съседите, когато съм била на единадесет месеца, и никога не се върна. Те се обадили на татко, който ме спаси и ме заведе вкъщи при баба. Винаги съм мислила, че няма извинение за такова поведение. Но сега, когато очаквах свое собствено дете, не се чувствах достатъчно уверена, за да съдя когото и да било.

Видях се с майка ми едва когато станах на четиринайсет, в Остин, в "Улуърт". "Улуърт" на "Конгрес авеню" беше грамаден магазин, не малък и сбутан като онези, които отвориха накрая, а наистина голям - нещо като по-луксозен "Кмарт". Понякога баща ми ме оставяше там за малко, за да ми запълва времето, ако имаше обяд по работа или друга среща. Това ми харесваше; времето се изнизваше неусетно. Когато влезеш за първи път, усещаш единствено миризма на пуканки и бонбони. Докато се разхождаш по излъсканите като в болница подове, започваш да долавяш различните миризми на всеки отдел: козметика, железария, дрехи - всички те притежават собствена миризма. Имах навика да се мотая наоколо, да разглеждам списания или просто да се разхождам между рафтовете и да се наслаждавам на климатика.

В дъното имаше малък луксозен ресторант, който миришеше на бъргъри и пирожки с кренвирши. Една неделя си седях там и пиех ванилова кола, когато една жена с кестенява коса, навита в стегнат кок, се приближи и застана пред мен. Беше висока. Носеше дълга тъмножълта рокля на червени цветя. Аз бях облечена в кафявожълта пола и синя блуза, от църковните дарения.

- Кристи? - попита тя.

Кимнах.

- Здравей. Аз съм Мери Ларсън. Аз съм твоята майка.

- О! - казах аз.

Настъпи продължително мълчание. Изведнъж се вцепених от страх. Като нищо можеше да бъде и Джак Изкормвача.

Майка ми беше много привлекателна жена. Красиви сини очи и издължено чувствено тяло. Нищо не би й попречило да бъде модел.

- Какво правиш тук? - попитах аз.

- Баща ти ми каза, че ще бъдеш тук.

Хитър като лисица беше този мой баща.

- Можеш да седнеш, ако искаш - казах аз. - Това ли искаш? Имам предвид, искаш ли да седнеш?

- Да, с удоволствие - отвърна тя. Говореше със силен южняшки акцент. Усмихна се, прибра полите на роклята си и седна.

Извади малка кутийка, опакована като подарък, и ми я подаде. Не я отворих. Мразя да отварям подарък пред човека, който ми го подарява. Започнах да я местя по пластмасовата маса, чувствах се объркана.

- Баща ти май ще стане важна клечка съвсем скоро, а? - попита тя с пресилено сърдечна интонация. Баща ми беше избран в тексаския щатски законодателен орган.

- Защо си дошла? - попитах аз.

Усмивката на майка ми се стопи. Тя започна да трие длани една в друга, все едно, че ги миеше.

- Исках да те видя.

- О!

- Сигурно ти е трудно - каза тя, докато чоплеше яркочервения си лак. - И за мен е трудно. - Изглеждаше ми позната, не че я разпознавах като майка ми, по-скоро като някой, когото бях виждала по телевизията.

- Къде беше? - попитах, докато си събувах и обувах сабото под масата.

- Живея тук, в Остин.

- Така ли? Защо? - не можех да повярвам на ушите си.

- Не знам. Тук е домът ми.

- Мислех, че си се преместила в Калифорния или нещо такова.

- Преместих се, но се върнах - обясни тя. Престана да нервничи с ръцете си и явно полагаше усилия да остане неподвижна.

- О! Изглеждаш ми толкова позната - казах аз.

- Аз съм твоята майка.

Пак замълчахме. Мери протегна ръка и нежно погали моята. Прииска ми се да я ударя.

- Спортуваш ли нещо? - попита тя.

- Какво?

- Изглеждаш такова голямо силно момиче.

- Глупаво е да се каже такова нещо.

- Извинявай. - Тя отдръпна ръката си.

- Просто е глупаво да се каже такова нещо.

- Извинявай - повтори майка ми. - Права си.

- Исках да кажа, не, не спортувам. А ти? - продължих аз. Собствената ми враждебност ме изненада.

- Имаш ли си приятел? - попита тя.

Не можех да я погледна.

- Не - отговорих.

- Ще имаш, много си красива.

- Благодаря, ти също.

Беше вярно. Кожата й блестеше на светлината, а ръцете й бяха дълги като моите, но по-женствени. Само зъбите я загрозяваха. Бяха пожълтели, а покрай венците имаше малки черни ивички.

- Благодаря ти - каза тя и замълча. - Харесваш ли мащехата си?

- Да - отвърнах, което не беше истина. - Забавна е. Разказва много смешни истории. - Реших да опитам да й помогна в разговора. - Понякога изтърсва нещо глупаво, някаква двусмислица и после казва: "Каламбурът беше неволен." Забавно е. - Дрънках безсмислици. - Нали разбираш какво искам да кажа?

- Не. Какво искаш да кажеш?

Втренченият поглед на майка ми ме плашеше. Изглеждаше малко луда. Очите й се движеха твърде бързо. Пресъхна ми устата. Тогава я познах. О, Боже мили, тя работеше тук! Майка ми работеше в козметичния отдел в "Улуърт". Бях я виждала десетки пъти. В продължение на пет месеца баща ми ме оставяше тук, докато "ходеше по задачи", за да може майка ми хубавичко да ме огледа.

Този ден си поговорихме известно време - доста безсъдържателен разговор. Тя се местеше в Хюстън. Имаше приятел. Подаръкът, който ми даде, беше медальон със снимка на нас двете, когато съм била на около три месеца. Излезе с няколко неубедителни обяснения защо ме е оставила. Самата тя била бебе. Била идиотка. Преживявала нервна криза и т.н. Не се опита да ми се извини. Знам го със сигурност, защото именно това чаках да чуя.

- Знам, че си мислиш, че изобщо не се познаваме - каза ми Мери, когато си стиснахме ръце за сбогом. - Много дълго сме били разделени, но аз те познавам. Ти си точно такава, каквато очаквах да бъдеш. Винаги си била страхотно хлапе.

Изхвърлих медальона на секундата щом излязох. Не знам защо, дори не помислих. Точно там, на "Конгрес авеню", го набутах в едно препълнено кошче за боклук.

През зацапаните прозорци на автобуса се виждаха стотици кафяви дървета на сивия фон на падналия преди една седмица сняг. Пред една фермерска къща в далечината, видях самотно, подобно на койот куче, завързано с верига за голяма червена кучешка колиба. Мръсотията пред него беше осеяна с ями и дупки, които сигурно само беше изкопало. Животното седеше спокойно върху покрива на колибата, загледано в преминаващите автомобили с провиснала от врата му верига.

Един мотоциклет се изравни с автобуса точно под моя прозорец. Мъжът, който го караше, имаше окаян вид. Не беше облечен добре.

- Допускате ли, че съм и нещо друго? - попитах слепия мъж. Нямах представа дали е изминала секунда, или час. - Имам предвид - освен красива?

- Какво искате да кажете? - Той наведе глава към мен, сякаш за да чува по-добре.

- Хората могат само да изглеждат мили или честни, просто да имат измамнически вид. - Продължавах да седя обърната към прозореца, загледана безучастно в мъжа на мотоциклета и сменящия се пейзаж.

- Мога ли да ви докосна? - попита тихо той. Седеше си все така кротко, с лице, обърнато право напред, хванал с две ръце кутията с бира в скута си.

- Къде? - Изведнъж се изплаших. Винаги при всяка нова ситуация реагирам с една и съща телесна химична реакция: адреналин.

- Лицето, гръдния кош, кожата. - Той говореше с напълно нормален тон - нито лукав, нито агресивен.

- Гърдите ми? - попитах аз.

- Сърцето ви - отвърна той.

- Да не би да флиртувате с мен? - Не можах да сдържа усмивката си.

- Да не би вие да флиртувате с мен? - Сега той се усмихваше.

- Може да ме докоснете, ако искате - казах, като се опитвах думите ми да прозвучат непринудено.

Помислих си, че може би трябва да се обърна повече към него, но не исках да изглеждам като мръсница. За първи път от седмици настроението ми се повдигаше. Това беше ново преживяване. Беше вълнуващо, сякаш се събуждах.

Той потри длани една в друга, за да ги стопли, и духна силна струя влажен дъх между тях. Кожата на дланите му беше с почти същия розов цвят като на моите. Отначало той се протегна - беше от лявата ми страна - и постави дясната си ръка на лявото ми рамо, сякаш за да ме задържи неподвижна.

- Дишай - каза той и положи лявата си ръка извънредно внимателно върху лицето ми.

Плъзна пръст около орбитите на очите и го прокара по носа ми, сякаш четеше по лицето ми брайлово писмо. Кожата ми настръхна, като че ли никога преди не ме бяха докосвали. Единственото, което можех да направя, беше да оставя ръката му там. Всяко незначително движение на върховете на пръстите му ме гъделичкаше като лек ветрец върху оголен нерв.

- Имаш издаден нос - забеляза той.

- Очевидно, дори за слепец - изсмях се притеснено. Това печели купата, помислих си.

Той задържа длан върху бузата ми. Вгледах се в него. Исках да видя очите му, да хвана погледа му. Представих си, че ирисите му са сиви и мъртви или може би бистри и излъчващи светлина като очите на светец.

След като Джими каза, че не ме обича, плаках цели осем дни. Ходех на работа, бях любезна, но плачех в банята и на задното стълбище в болницата, където имахме навика да пушим. Бях куха стъклена скулптура на самата себе си. Малко по-силен шум би ме разбил на хиляди парчета.

Не знаех за какво ще живея. Преди си мислех, че Джими ще ме освободи от егоизма ми. Жадувах за някакъв център, някаква начална точка, която да ми послужи като критерий как се справям. Колко дълго можеш да живееш, като отваряш сутрин очи, отиваш в банята, слушаш чуруликането на птичките и шума от колите и си мислиш: "Какво да направя днес, за да си доставя удоволствие?"

Нито един човек не ме беше докосвал, откакто скъсахме с Джими преди осем дни. Черната ръка пареше върху кожата около устата ми. Сигурна съм, че лицето ми стана аленочервено, а по шията ми сякаш залазиха мравки.

Той докосна устните ми. Стомахът ми се сви.

- Бременна съм - обявих аз.

- Поздравления - отвърна тихо той.

- Съвсем сама съм.

Беше толкова смущаващо. За миг и двамата застинахме, без да говорим. Тогава той отново докосна единия клепач, после се протегна през лицето ми и докосна другия, като избърса влагата.

- Ще се справиш - каза той. - Всичко ще се оправи.

В известен смисъл не възприемах този мъж като истински, като човек, а по-скоро като дух или видение. Чудех се дали ако протегна ръка, тя ще премине през гръдния му кош. Чувствах, че ако отместя очи от него дори за секунда, магията ще се развали и от празното му място ще отлети гълъб.

Като събрах цялата смелост, която имах, казах:

- Много съм изплашена.

- Няма защо - успокои ме той и отпусна ръката си надолу. Бях сигурна, че може да почувства шумното биене на сърцето ми. - Няма никаква причина за страх.

Ръката спря над гърдите ми, а дългите му пръсти заиграха около гърлото ми. Притеснявах се, че хората може да ни видят. Слънцето започна да се скрива зад планините, разпръсвайки златни струи светлина, които прострелваха автобуса, удряха се в косите на хората и сякаш главите им светваха в пламъци. Други оставаха студени в сянката. Никой не ни забелязваше.

Навън цареше противен студ.

Сега той свали ръката си през ръба на памучната ми фланелка и я намести точно между гърдите. Кожата му беше гореща и топлината ме обгръщаше като електрическо одеяло.

Скоро ще пристигнем в Кингстън.

Чувствах пулса си чак във върховете на пръстите, а кръвта шуртеше през камерите на сърцето ми. Като си поех дълбоко дъх, започнах да докосвам с пръсти нокътя на палеца си, чудейки се колко молекули, колко атоми в мен някога са били част от тялото на друг човек.

Чувах дишането му. Чувствах се добре. Наистина. Давах си сметка за дремещата увереност вътре в мен. Не бях умряла, бях жива. Имаше живот и след Джими и той беше започнал сега. Опитах се да се изплъзна от ръката, но мъжът я държеше здраво на мястото й и я прокара по гърдите ми, като мина през настръхналите зърна и я отпусна точно на лявата ми гърда върху сърцето.

- Ще се притесниш ли, ако спомена Бог? - попита шепнешком.

- Да - отвърнах. - Нищо друго не би ме изплашило повече.