Утопияленд

УТОПИЯ

Линкълн Чайлд

ПРОЛОГ

Кори знаеше, че е ударил в десятката. Не само беше спечелил фланелка с Джак Изкормвача, за която майка му от три месеца се кълнеше, че никога няма да му купи, а сега и цялото семейство щеше да посети атракцията "Преследване в Нотинг Хил". Всички знаеха, че това е най-страхотната обиколка не само в Газените фенери, но и в целия парк. Двама от съучениците му бяха идвали тук миналия месец, но не им бяха разрешили да се качат. Кори обаче беше твърдо решен. Беше забелязал, че родителите му се забавляват въпреки желанието си. Точно както беше предвидил - все пак това беше най-новият и най-интересен увеселителен парк в целия свят. Едно по едно малките семейни правила бяха отпадали и накрая той опита късмета си за голямата награда. Половин час непрекъснато хленчене се оказа достатъчен. И сега, докато опашката пред тях все повече намаляваше, Кори сияеше от задоволство, че е постигнал целта си.

Беше ясно, че "Преследване в Нотинг Хил" е изключителна атракция дори за Утопияленд. Намираха се на някаква лъкатушеща алея, от двете страни на която бяха разположени старинни къщи. Лекият студен ветрец носеше мирис на плесен - бяха се постарали дори за това. Малки пламъчета проблясваха на върха на железните улични лампи. Имаше и мъгла, разбира се, както навсякъде в Газените фенери. Той вече виждаше платформата за качване. Две жени със смешни шапки и дълги тъмни рокли помагаха на група хора да се качат в нисък вагон без покрив и с големи дървени колела. Жените затвориха вратите и отстъпиха назад. Колелата ритмично се завъртяха, вагонът се стрелна напред и изчезна в мъглата, а на негово място веднага се появи друг. Още една група се качи и се изгуби от поглед, още един празен вагон застана до платформата. Беше негов ред.

За един страшен миг Кори си помисли, че може би е много нисък и няма да го допуснат на обиколката, но с херкулесови усилия изпъна врат и главата му стигна до ограничителния белег. Докато дамата ги настаняваше във вагона, той трепереше от възбуда. Веднага се спусна към едно от предните места и здраво се вкопчи в облегалката.

Баща му се намръщи:

- Сигурен ли си, че искаш да седнеш там, шефе?

Кори храбро кимна. Нали именно това правеше пътуването толкова страшно. Местата бяха разположени едно срещу друго, а това означаваше, че двамата, които седяха отпред, щяха да се движат назад.

- Това не ми харесва - изхленчи сестра му и седна до него.

Той я сръга в ребрата, за да млъкне. Защо си нямаше готин голям брат, както Роджър Прескот, а му бяха натресли тази хленчеща сестра, която четеше книги за коне и смяташе, че видеоигрите са глупост.

- Дръжте ръцете и краката си в каретата през цялото време, моля - каза дамата със странен акцент. Кори реши, че е английски. Не знаеше какво е карета, но това нямаше значение. Щеше да пътува из Нотинг Хил и никой вече не можеше да го спре.

Дамата затвори вратата и предпазната преграда автоматично се намести пред гърдите му. Вагонът се разтърси и сестра му тихичко изписка от страх. Кори изсумтя.

Докато се изкачваха нагоре, той протегна врат през страничната стена и погледна първо нагоре, а после надолу. Майка му бързо го издърпа обратно, но той не успял да забележи, че ги теглят с някакъв ремък, хитро прикрит и почти невидим в полумрака, и че колелата се въртят само за ефект. Нямаше значение. Вагонът се втурна в тъмнината и внезапно се чу силен тропот на конски копита. Кори затаи дъх, неспособен да скрие възторжената си усмивка, когато започнаха рязко да се изкачват. Сега вече различаваше в мрака смътните очертания на града, който се разстилаше край него - хиляди островърхи покриви, трепкащи и пушещи в нощния въздух, а в далечината съзря зловеща кула. Но не забеляза малката инфрачервена камера, скрита зад най-горния й прозорец.

Дванадесет метра по-надолу Алън Пресли наблюдаваше разсеяно монитора, докато хлапето с фланелка с Изкормвача изкачваше склон Алфа. Тези фланелки бяха най-търсеният сувенир в Газените фенери през последните четири месеца, макар да струваха по двадесет и девет долара парчето. Забавно беше как щедро развързваха кесиите си хората, когато идваха тук. Челюстта на хлапето беше увиснала от възторг почти като на карикатура - главата му се въртеше насам-натам, оставяйки бледозелени топлинни следи върху инфрачервения монитор, докато вагонът се издигаше над многобройните покриви на викториански Лондон. Разбира се, хлапето нямаше и представа, че се изкачва през цилиндричен екран, на който се прожектира дигитален образ, излъчван от две дузини проектори, върху фиброоптичните светлини на градския пейзаж. Всичко беше илюзия, разбира се. В Утопияленд илюзията беше всичко.

Очите на Пресли бегло се спряха на момичето до хлапака. Твърде малка беше, за да представлява интерес. Пък и родителите им бяха с тях. Той въздъхна.

При най-вълнуващите атракции камерите бяха стратегически разположени около финалното страховито спускане и запечатваха изражението на посетителите. За пет долара на изхода човек можеше да си купи снимка, на която се хили маниакално или е вцепенен от страх. По негласна традиция по-дръзките млади жени оголваха гърдите си пред камерата. Разбира се, тези снимки никога не ставаха обществено достояние. Но мъжете от екипа "зад кулисите" добре се забавляваха. Дори си бяха измислили име за тази практика - "бомбардиране". Пресли поклати глава. Екипът на канала в Дървени тротоари си пълнеше очите по десет-петнадесет пъти на ден, но тук, в Газените лампи, "бомбардирането" ставаше много по-рядко, особено толкова рано.

С нова въздишка той остави "Георгики" на Вергилий и бързо огледа останалите четиридесетина монитора, наредени по стената в контролната стая. Всичко беше спокойно, както обикновено. По стандартите на Утопия Преследването беше относително остаряла атракция, но все пак малко или много се управляваше автоматично. Единствените проблеми за Пресли се появяваха, когато някой глупак решеше да слезе от вагона насред обиколката. Но дори за такъв случай имаше установена процедура - аварийните сензори по трасето се активираха, той предупреждаваше оператора в кулата да спре атракцията, а после изпращаше диспечера да изведе госта от Парка.

Очите на Пресли отново се върнаха на четвърта камера. Хлапето вече беше на върха на склона. След миг и малкото светлина щеше да изчезне, вагонът щеше да полети в първото спускане и истинското забавление щеше да започне. Улови се, че наблюдава възторга, изписан на мъничкото личице - видим дори на инфрачервения екран, - и се опита да си спомни първия път, когато самият той беше направил обиколката на Нотинг Хил. Въпреки безбройните повторения, които беше направил като контрольор, все още можеше да я опише само с една дума - вълшебна.

Високоговорителят на командното табло изпращя.

- Здрасти, Елвис.

Той не отговори. Да си бял мъж с фамилия Пресли в Америка водеше след себе си неизбежни последствия. Все едно да се казваш Хитлер. Или може би Христос, ако някой имаше тази наглост...

- Елвис, чуваш ли ме?

Разпозна носовия глас на Кейл, който работеше на атракцията Стипълчейз.

- Да, какво? - каза Пресли в микрофона.

- Нещо интересно?

- Нищо. Мъртвило.

- Тук има. Е, почти. Тази сутрин петима повръщаха, един след друг. Трябваше да го видиш - площадката за слизане приличаше на военна зона. Трябваше да затворят за десет минути, за да я почистят.

- Страхотно.

Дълбок вътрешен трус разтърси контролната стая, когато един от вагоните се засили за последното отвесно спускане, с което завършваше обиколката. Докато вагонът се насочваше към площадката за слизане, Пресли автоматично погледна към моторите. Замаяни, щастливи лица.

- Обади ми се, ако ти се случи нещо интересно - продължаваше Кейл. - Един от заместник-шефовете ми каза, че очакват някакво женско дружество довечера. Може да намина след смяната.

На панела пред Пресли предупредително проблесна червена лампа.

- Трябва да приключвам - каза Пресли и натисна бутона за връзка с оператора на кулата. - Имам сигнал за проблем с предпазител на завой Омега.

- Да, виждам го - беше отговорът. - Къде да пратя пчеличките?

- При Призрачното езеро.

- Добре. Ще се обадя в "Поддръжка".

- Прието.

Пресли се облегна и отново загледа в мониторите. Предупредителните сигнали не бяха рядкост. Атракциите бяха така претрупани с излишни обезопасителни механизми, че нямаше сериозни причини за тревога. Пък и повечето пъти тревогата се оказваше фалшива. Най-голямата опасност беше за механиците, които трябваше да пазят главите и пръстите си от вагоните, докато атракцията работеше.

Кори отчаяно се беше вкопчил в предпазната преграда и крещеше от дъното на дробовете си. Усещаше как гравитацията притиска гръдния му кош и го дърпа под мишниците, сякаш се опитваше да го повдигне от вагона. На върха на хълма - според сценария - въображаемите им коне бяха подплашени от някакво привидение и сега каретата се носеше устремно надолу. Обкръжаваше го какофония от звуци - трополенето на каретата, тревожното цвилене на конете. И над всичко пронизителният писък на сестра му, който го изпълваше със задоволство. Това беше най-прекрасният миг в живота му.

Сега преминаваха през поредица от изключително реалистични местности, докато се спускаха по каменистия хълм - пусто призрачно езеро, лабиринт от тъмни и тесни алеи, изгнил дървен кей с призрачни кораби. Каретата подскочи веднъж, после втори път. Кори се хвана още по-здраво, защото беше чувал какво ги очаква в края на обиколката - вагонът щеше да се преобърне по склона и да пропадне надолу в пропастта.

- На предпазител 91 съм. Нищо му няма. Ей, Дейв, знаеш ли защо лекарят те кара да си обърнеш главата, когато ти преглежда оная работа?

- Не.

Пресли автоматично слушаше бърборенето на механика по радиостанцията, без да му обръща особено внимание. Огледа мониторите, после отново отмести поглед към "Георгики". Беше завършил семестриално старогръцки, латински и литература в университета в Бъркли и все се канеше да се дипломира, но не можеше да събере достатъчно сили да напусне Утопия. Сигурно беше единственият човек в целия щат Невада, който говореше латински. Веднъж се беше опитал да го използва, за да свали една мадама. Не се получи.

- Не иска да го опръскаш със слюнка, когато се изкашляш.

- Сериозно, това ли било? А аз винаги съм мислел, че има някаква анатомична причина, защото... Господи, предпазител 94 е изгорял!

Пресли се изправи и се заслуша внимателно.

- Как така изгорял? Това да не е електрическа крушка?

- Сериозно ти говоря, пуши и вони ужасно. Сигурно се е претоварил. Не съм виждал подобно нещо даже в симулатора. Изглежда и 95 е в същото положение...

Пресли рязко скочи, столът му се завъртя и се понесе назад. Погледна към диаграмата на обиколката. Предпазители 94 и 95 контролираха финалното вертикално спускане след завой Омега.

Това не беше на добро. Разбира се, аварийните механизми щяха да спрат движението, но той никога досега не беше чувал предпазители да отказват, особено два поредни, и това никак не му хареса. Грабна радиостанцията и се свърза с оператора в кулата.

- Франк, спри обиколката. Веднага.

- Вече действам. О, Боже, един вагон тъкмо минава оттам...

Тренираният поглед на Пресли се плъзна по мониторите. От това, което видя, кръвта във вените му се смръзна.

Един вагон поемаше последното отвесно спускане на Нотинг Хил. Но това не беше плавното контролирано движение, което беше наблюдавал безброй пъти. Вагонът се беше наклонил и шасито му се тресеше ужасяващо. Притиснати до предпазните прегради, пътниците се бяха вкопчили един в друг, бялото на очите им и розовото на езиците изглеждаха бледозелени на монитора. Нямаше звук, но Пресли виждаше, че крещят от ужас.

Когато набра скорост, вагонът се наклони още повече напред. Последва рязко друсване и един от пътниците увисна през стената. Малките му ръчички трескаво се опитваха да се вкопчат в нещо, но гравитацията беше твърде силна - плъзнаха се по предпазната преграда, по ръцете на възрастните, които отчаяно се опитваха да ги хванат. Докато посетителят се премяташе във въздуха надолу към камерата с убийствена скорост, Пресли едва успя да различи фланелката с Джак Изкормвача, преди видеовръзката да прекъсне от удара.

7.30

ДВЕ СЕДМИЦИ ПО-КЪСНО

След като тръгне от булевард Чарлстън, който се намира над главната улица на Лас Вегас, "Ранчо Драйв" небрежно завива наляво и се насочва право към Рино. Върви право на северозапад, без да се поддава на нито едно естествено или изкуствено изкушение да завие, сякаш бърза да остави неона и зелените мокети далеч зад себе си. Кънтриклубове, търговски центрове, най-накрая дори омърлушените предградия с фалшиви тухлени фасади остават зад него. Пустинята Мохаве, затисната от асфалта и бетона, отново властва. Фини пясъчни паяжини се простират върху онова, което знаците обявяват за Шосе 95. Клонести диви рожкови се мяркат тук-таме из голата пустиня. Кактуси стърчат наперено като знаменосци в пустошта. След трескавия блясък на препълнените улици огромното празно пространство изглежда нереално. Ако не беше шосето, ще имаш чувството, че човешки крак никога не е стъпвал тук.

Андрю Уорн рязко завъртя огледалото за обратно виждане нагоре и вдясно и въздъхна с облекчение, когато заслепяващата светлина помръкна.

- Как можах да дойда във Вегас без тъмни очила! Тук слънцето пече 366 дни в годината.

Момичето до него се усмихна и намести слушалките си.

- Типично за баща ми, разсеяния професор.

- Искаш да кажеш бивш професор.

Пътят напред приличаше на нажежена до бяло черта. Пустинята наоколо сякаш беше избеляла под блясъка на слънцето, дори храстите приличаха на безплътни привидения. Уорн лениво допря дланта си до прозореца и бързо я отдръпна. Седем и половина сутринта, а навън сигурно вече беше 40 градуса. Дори взетата под наем кола сякаш се беше приспособила към пустинните условия - плъзгачът на климатика се бе заклещил в максимално положение.

Когато наближиха Индиан Спрингс, на изток се появи ниско плато - въздушна база Нелис. На всеки няколко мили изскачаха бензиностанции, странна гледка сред пустошта, блестящо чисти и толкова нови на вид, сякаш току-що са ги отворили. Уорн погледна схемата, прикрепена към папката между двете седалки. Още малко. И ето го знакът за отклонение, пряснобоядисан в светлозелено. Утопияленд. Една миля.

Момичето също го забеляза.

- Там ли сме вече? - попита то.

- Много смешно, принцесо.

- Знаеш, че мразя да ме наричаш така. Аз съм на четиринайсет, а това е галено обръщение към малко момиченце.

- Понякога се държиш точно така.

Тя се намръщи и усили звука на дискмена. В резултат ритмичният тътен от слушалките се чуваше ясно дори през бръмченето на климатика.

- Внимавай, Джорджия, ще оглушееш. Какво слушаш всъщност?

- Суинг.

- Е, това е напредък. Миналия месец беше готически рок. А преди това... какво беше?

- Еврохаус.

- Еврохаус. Не можеш ли да решиш кой стил харесваш?

Джорджия сви рамене.

- Прекалено интелигентна съм за това.

Когато стигнаха до отклонението, пейзажът рязко се промени. Вместо напукания сив асфалт на щатско шосе 95, нашарен като змийска кожа от многобройните ремонти, пред тях се простираше гладка червена настилка с повече платна от магистралата, която току-що бяха напуснали. Декоративни лампи грациозно се привеждаха над макадама. За пръв път от двадесет мили Уорн видя коли по пътя пред себе си. Последва ги по шосето, което започна плавно да се изкачва нагоре. Знаците тук бяха бели със сини букви и на всички пишеше едно и също: Паркинг за посетители.

Почти празен в този ранен час, паркингът беше смайващо голям. Следвайки стрелките, Уорн премина покрай група огромни туристически автобуси, които изглеждаха дребни като мушици на фона на огромното асфалтово поле. Беше изсумтял недоверчиво, когато някой му беше казал, че всеки ден седемдесет хиляди души посещават парка, но сега беше склонен да повярва. Джорджия се оглеждаше. Въпреки отработения израз на тийнейджърска досада, тя не успяваше напълно да прикрие вълнението си.

След два километра стигнаха до предната част на паркинга и дълга ниска сграда, на чийто покрив с букви в стил арт деко беше написано ВХОД. Тук имаше повече коли, край които се въртяха хора по шорти и сандали. Когато стигнаха една от бариерите, служител от паркинга се приближи и даде знак на Уорн да свали прозореца. Носеше бяла риза с висока якичка, на левия му джоб имаше стилизирано лого с някаква малка птичка.

Уорн бръкна в папката и извади ламинирана карта. Служителят я огледа внимателно, после извади дигитална писалка от колана си и погледна екрана й. След малко върна пропуска на Уорн и му направи знак да мине.

Уорн паркира до редица жълти трамваи и прибра пропуска в джоба на ризата си.

- Пристигнахме - каза той. После, загледан в сградата с надписа, за миг се замисли.

- Няма да се опиташ да се сдобриш със Сара, нали?

Изненадан от въпроса, Уорн погледна дъщеря си. Джорджия издържа на погледа му.

Наистина беше забележително как понякога четеше мислите му. Може би защото прекарваха много време заедно и до голяма степен бяха свикнали да разчитат един на друг през последните години. Каквато и да беше причината, понякога това го вбесяваше. Особено когато изкажеше на глас най-болезнените му мисли.

Момичето свали слушалките.

- Татко, не го прави. Тя е истинска мъжемелачка.

- Внимавай какво говориш, Джорджия. - Той извади малък бял плик от папката. - Струва ми се, че няма жена на този свят, която да отговаря на изискванията ти. Да не искаш да остана вдовец до края на живота си?

Каза го малко по-рязко, отколкото би искал. Единствената реакция на Джорджия беше да извърти очи и да сложи отново слушалките.

Андрю Уорн обичаше дъщеря си до болка, но никога не беше предполагал колко трудно ще му бъде да се справя с живота и с Джорджия съвсем сам. Понякога се чудеше дали успява. Точно в такива моменти жена му Шарлот му липсваше най-много.

Той погледа Джорджия още малко, после въздъхна и отвори вратата.

Нажеженият въздух моментално нахлу вътре. Уорн тресна вратата, изчака Джорджия да сложи раничката на раменете си и да излезе, после пое по блестящата настилка към Транспортния център.

Вътре беше приятно хладно. Центърът беше блестящо чист, функционален, обзаведен със светло дърво и полиран метал. Отдясно и отляво в безкрайни редици се простираха остъклени гишета за билети, празни с изключение на едно в дъното. Отново проверка на ламинираната карта и те тръгнаха по яркоосветен коридор. Той знаеше, че след час-два тук ще бъде претъпкано с притеснени родители, вилнеещи деца и бъбриви екскурзоводи. Но засега единственият звук беше шляпането на подметките му по чистия под.

На площадката за качване вече чакаше ниско увиснало сребристо влакче с отворени врати. Огромни прозорци покриваха двете му страни, които образуваха купол към транспортиращия механизъм, захванат за висяща във въздуха релса. Уорн не беше се возил на въздушно влакче досега и перспективата не го радваше. Вътре се виждаха неколцина души, главно мъже и жени в делово облекло. Разпоредител ги насочи към първия вагон. И той беше безупречно чист. Единствените пътници бяха набит мъж най-отпред и друг - нисък и очилат - на най-задната седалка. Макар влакчето още да не беше напуснало центъра, набитият мъж вече се оглеждаше с интерес и по бледото му лице с дебели вежди личаха нетърпение и възбуда.

Уорн остави Джорджия да седне до прозореца и се настани до нея. Едва бяха седнали, когато прозвуча тих звън и вратите безшумно се затвориха. Вагонът леко се наклони и плавно набра скорост. Добре дошли във въздушно влакче Утопия, произнесе женски глас, който идваше отвсякъде и отникъде. Не беше обичайният тип глас, който Уорн беше чувал по високоговорителите - беше мек и изтънчен, с лек британски акцент. Пътуването до Нексус ще трае осем минути и тридесет секунди. За вашето удобство и безопасност ви молим да останете по местата си по време на пътуването.

Ярка светлина обля вагона, когато центърът остана зад тях. Напред и отгоре двойни релси плавно се извиваха из тесен каньон от пясъчник. Уорн погледна надолу и едва не вдигна крака от изненада. Онова, което беше взел за твърд под, всъщност представляваше стъклен панел и в момента можеше да наблюдава безпрепятствено от около тридесет метра дъното на скалистия каньон. Той пое дълбоко дъх и отмести поглед.

- Супер! - каза Джорджия.

Каньонът, през който преминаваме, е много стара геоложка структура, гладко продължи гласът. По ръба му можете да видите хвойна, пелин и испански бор, характерни за високите пустинни области.

- Можете ли да повярвате? - прошепна в ухото му някакъв глас.

Уорн се обърна и видя, че въпреки нареждането да останат седнали набитият мъж беше минал назад, за да седне срещу тях. Носеше яркооранжева риза на цветя, имаше бляскави черни очи и усмивка, която изглеждаше твърде голяма за лицето му. И той като Уорн стискаше малък плик в ръка.

- Пепър, Норман Пепър. Господи какъв изглед! Особено в първи вагон. Ще видим и Нексус добре. Досега не съм бил тук, но съм чувал, че е изключително. Изключително! Представете си да купиш цяла планина или плато, каквото и да е, за увеселителен парк! Това дъщеря ви ли е? Хубаво момиче.

- Кажи "благодаря", Джорджия - рече Уорн.

- Благодаря, Джорджия - послушно повтори момичето.

... На дясната страна на каньона можете да видите поредица от пиктограми. Тези червенобели изображения са дело на праисторическите обитатели на района през Втория кошничарски период преди почти три хиляди години...

- Каква е вашата специалност? - попита Пепър.

- Моля?

Мъжът сви широките си рамене.

- Очевидно не работите тук, след като се возите с въздушното влакче. Но паркът още не е отворен, следователно не сте и посетител. Това означава, че сте консултант или специалист, нали? Както всички останали в момента, обзалагам се.

- Аз... Занимавам се с роботика - отвърна Уорн.

- Роботика?

- Изкуствен интелект.

- Изкуствен интелект - повтори Пепър, пое си дъх и отвори уста за нов въпрос.

- Ами вие? - изпревари го Уорн.

Мъжът се усмихна още по-широко. После сложи пръст отстрани на носа си и заговорнически намигна.

- Dendrobium giganteum.

Уорн го погледна неразбиращо.

- Cattleya dowiana, нали разбирате. - Мъжът изглеждаше шокиран.

Уорн разпери ръце.

- Съжалявам.

- Орхидеи - подсмъркна събеседникът му. - Реших, че сте се досетил, когато ви казах името си. Аз съм специалистът по екзотични растения, който свърши цялата работа на миналогодишното Световно изложение в Ню Йорк - може би сте чел за него? Както и да е, трябват им специални хибриди за храма, който строят в Атлантида. Имат проблеми и с нощните растения в Газените фенери. Не понасяли влагата или нещо подобно. - Той разтвори широко ръце и бутна и двата плика на земята. - Поемат всички разходи, билет първа класа, тлъст хонорар за консултацията, пък и ще тежи в автобиографията ми.

Уорн кимна, когато мъжът вдигна падналите пликове и му подаде неговия. Вярваше му. Говореше се, че в Утопия са такива фанатици по отношение на точното пресъздаване на тематичните си светове, че от време на време тук могат да се видят учени, които обикалят с отворена уста и си водят бележки. Джорджия разглеждаше каньона и не обръщаше внимание на Пепър.

... Утопия заема двадесет квадратни мили, изпълнени с природни богатства и красота, включително два извора и водосборен район...

Пепър погледна през рамо.

- А вие?

Уорн почти беше забравил за слабичкия очилат мъж, който седеше отзад. Той примигна, сякаш обмисляше въпроса.

- Смайт. - В говора му се долавяше лек австралийски акцент. - Пиротехник.

- Пиротехник? Онези, които правят фойерверките?

Мъжът приглади с пръсти тънките щръкнали мустаци, които растяха в сянката на носа му.

- Аз организирам специалните тържества като празника по случай шест месеца от откриването. Отстранявам и повреди. Някои от фойерверките на закрито в късното шоу излитат твърде високо и чупят прозорци или стъклата на купола.

- Това не бива да става - обади се Пепър.

- А в "Кулата с грифоните" посетителите се оплакват, че "гръмотевиците" били твърде силни.

Мъжът рязко млъкна, сви рамене и обърна глава към прозореца.

Уорн също отправи поглед към ръждивите скали, после отново огледа вътрешността на влакчето. Нещо го притесняваше и той внезапно осъзна какво е. Обърна се към Пепър.

- Ами къде са героите? Оберон, Морфей, Пендрагон? Досега не съм видял нито един.

- О, тук са - в магазините и при някои от детските атракции. Но няма да видиш хора в костюми на плъхове да се разхождат наоколо. Казват, че Найтингейл много държал преживяването да е реалистично. Затова всичко - той махна с дундестата си ръка - Транспортният център, въздушното влакче, дори Нексус - е толкова скромно. Без комерсиализация. Така истинските светове изглеждат много по-реални. Или поне така съм чувал. - Той се обърна към тихия мъж зад тях. - Нали?

Смайт кимна. Пепър се приведе по-близо до Уорн.

- Лично аз никога не съм харесвал произведенията на Найтингейл - онези анимационни филмчета, "Хроники от Фивърстоун", направени по старите му фокуси. Твърде мрачни са. Но децата ми са луди по тях. Гледат ги всяка седмица. Едва не ме убиха, когато разбраха, че идвам тук, а те не могат да дойдат с мен.

Пепър се засмя и потри ръце. Уорн беше чел книги, в които хората нетърпеливо потриваха ръце, но не беше сигурен дали досега е виждал някой наистина да го прави.

- Дъщеря ми щеше да ме убие, ако не я бях довел - отвърна той и изохка, защото Джорджия го срита под седалката.

Настъпи кратка тишина. Уорн разтриваше прасеца си.

- Мислите ли, че наистина имат ядрен реактор под парка? - внезапно попита Пепър.

- Какво?

- Така говорят слуховете. Само си представете електрическата инсталация. Това място е самостоятелна обществена единица, за Бога! Помислете колко електричество е нужно, за да функционира - климатична инсталация, обиколки, компютри. Попитах една от служителките в Центъра и тя ми каза, че използвали водноелектрическа енергия. Водноелектрическа! Насред пустинята! Аз... Ей, вижте - ето го!

Уорн погледна напред и застина. Чу как Джорджия рязко си пое дъх.

Влакчето току-що беше взело един особено остър завой и отпред каньонът рязко се разшири. От стена до стена, от горе до долу, се издигаше фасада с меден цвят, която ярко блестеше на утринното слънце. Сякаш каньонът внезапно свършваше, преграден от тази масивна стена от полиран метал. Разбира се, това беше илюзия - голямата скалиста долина под тях обграждаше целия парк, - но беше смайваща и красива по особен аскетичен начин. Единственото, което нарушаваше гладкостта на фасадата, бяха две малки квадратчета в средата близо до върха, където влизаха релсите на влакчето. На горния ръб една-единствена дума УТОПИЯ, изписана с огромни букви от някакво вещество, подобно на слюда, примигваше и блестеше, появяваше се и изчезваше, в зависимост от ъгъла, под който я осветяваше слънцето. Отгоре и отвъд нея огромен кръгъл купол - сложна мрежа от кристални полигони и метални паяжини - покриваше всичко. На върха му се вееше флаг със стилизирано лого - виолетова птица на бяло поле.

... Пожелаваме ви приятно прекарване. И помнете - ако имате въпроси или притеснения, посетете някой от салоните ни за обслужване на гостите в Нексус или в самите светове. Моля, останете по местата си, докато влакчето спре.

Във вагона цареше мълчание, когато се плъзнаха напред в сянката.

8:10

Нексус беше огромна елегантна сграда, изградена от метал и дърво, както Транспортния център. Ресторанти, магазини, бутици за сувенири и салони за обслужване на гостите се редуваха отдясно и отляво и се простираха сякаш до безкрая. Уорн последва другите пътници и слезе от рампата заедно с Джорджия, която любопитно се оглеждаше. Таванът беше отворен към стъкления купол високо над тях, през който се виждаше безоблачното небе. Гишета за информация и ниски красиви фонтани блестяха под косите лъчи на слънцето. Големи, но дискретни знаци насочваха посетителите към четирите свята на парка: Камелот, Газените фенери, Дървените тротоари и Калисто. Въздухът беше хладен, леко влажен и изпълнен с приглушени звуци - гласове, ромолене на вода и някакъв неясен по-тих шум.

Група млади мъже и жени чакаха на рампата. Носеха еднакви бели блейзъри и държаха еднакви папки. Всъщност изглеждаха като роднини. Уорн се зачуди не на шега дали за служителите в парка не съществуваха ограничения за височината, теглото и възрастта, но пропъди тази мисъл, когато видя, че една от жените енергично се отправи към него.

- Доктор Уорн? Аз съм Аманда Фрийман - каза тя и разтърси ръката му.

- Виждам - отвърна Уорн, кимайки към табелката с името, прикрепена към ревера й. Чудеше се как го е познала.

- Аз ще ви разведа из Утопия, за да се ориентирате. - Гласът й беше приятен и почти толкова енергичен, колкото походката й. Тя кимна към неговия плик. От едната му страна беше отпечатан миниатюрен код.

- Мога ли да го взема?

Уорн й го подаде, тя го разкъса и изсипа съдържанието му в дланта си. Беше друга стилизирана птичка, този път зелена. Аманда я прикрепи към сакото му.

- Моля ви, носете тази значка, докато сте тук.

- Защо?

- Тя показва, че сте външен специалист. Носите ли пропуска си? Добре. Той и значката ще ви осигурят необходимия достъп. Това дъщеря ви ли е?

- Да, Джорджия.

- Не знаех, че ще идва с вас. Ще трябва да намерим значка и за нея.

- Благодаря ви.

- Няма проблеми. Може да изчака в Детския център, докато ви развеждам. После ще я вземете.

- Детския център? - попита Джорджия и гласът й беше пълен с нескрито възмущение.

Фрийман отново се усмихна.

- Всъщност това е младежкото отделение на Детския център. Мисля, че ще бъдете приятно изненадана.

Джорджия го погледна мрачно.

- Дано да си заслужава, татко - промърмори тя. - Няма да си играя с "Лего".

Уорн погледна покрай нея към рампата. Специалистът по пиротехника Смайт вървеше решително към вътрешността на Нексус. Норман Пепър оживено разговаряше с един от мъжете в бели блейзъри. Двамата тръгнаха нанякъде, Пепър потриваше ръце и широко се усмихваше.

- Имате красива дъщеря - забеляза Фрийман, докато вървяха.

- Благодаря, но моля ви, не й го казвайте. Достатъчно си вири носа.

- Как беше въздушното влакче?

- Високо.

- Обичаме да водим за първи път външните специалисти с него. Така могат по-добре да усетят онова, което изпитват посетителите на парка. След като ви разведа днес, ще ви обясня къде се намира служебният паркинг. Е, пътят оттам не е толкова живописен, но съкращава с петнадесетина минути времето за пътуване. Освен ако няма да отседнете тук.

- Не, имаме резервация в Луксор.

За разлика от повечето увеселителни паркове Утопияленд залагаше на пълнотата на еднодневното преживяване, тук нямаше хотели за туристите. Но Уорн знаеше, че съществува малък хотел - първокласен курорт за знаменитости, звезди и други важни личности, към който имаше и по-скромни апартаменти за външните консултанти, оркестрите и сезонния персонал.

- Какво им е на часовниците? - попита Уорн, мъчейки се да не изостава. Беше забелязал, че в 8:15 електронният часовник на високата стена на Нексус показваше 0:45.

- Четиридесет и пет минути до час Нула.

- Моля?

- Паркът работи всеки ден от девет сутринта до девет вечерта. При затварянето му часовниците започват да отброяват назад дванадесет часа. Така актьорите и персоналът знаят колко време имат до отварянето. Разбира се, в самите светове няма часовници, но...

- Искате да кажете, че за да подготвите парка за работа, са нужни дванадесет часа? - невярващо запита Уорн.

- Има много работа - отвърна Фрийман с лека усмивка. - Хайде, ще минем напряко през Камелот.

Тя го насочи към голям портал в близката стена. Над него блестеше думата Камелот, изписана с черни букви на староанглийски. Този шрифт беше единственото отклонение от стилизирания дизайн на Нексус, което Уорн беше забелязал; дори табелките на вратите на тоалетните и указателните знаци за аварийния изход бяха в сдържания стил арт деко.

Тримата служители с бели сака, които стояха пред вратите на Камелот, се усмихнаха и кимнаха на Фрийман. Тя преведе Уорн покрай тях през гора от преплетени релси в просторна и празна чакалня. На отсрещната стена имаше дузина метални врати. Една от тях се отвори и Фрийман го въведе в просторен асансьор с тъмни стени.

Вратите отново се затвориха и познатият копринен женски глас каза: Вие влизате в Камелот. Приятно прекарване. Дочу се приглушен металически звук и асансьорът сякаш оживя. Само че, забеляза Уорн, не се изкачваше, нито слизаше, а се движеше хоризонтално напред.

- Дълъг ли е пътят до самия парк? - попита той.

- Всъщност ние не се движим - обясни Фрийман. - Това е само илюзия за движение. Изследванията показват, че за гостите е по-лесно да се адаптират към световете, ако повярват в необходимостта да пътуват - макар и за кратко, - за да стигнат до тях.

После вратите плавно се отвориха и за втори път през последния половин час Уорн спря изненадан.

Пред него се простираше широка улица, застлана с тъмен паваж. Старинни сгради със сламени покриви се издигаха от двете й страни. В далечината се виждаше някакъв площад. Отвъд него павираният път заобикаляше външния зид на замък - монолитен и с пясъчен цвят. Върху високите му назъбени стени се вееха стотици многоцветни знамена. В далечината се виждаха още кули и скалистите стръмни склонове на планина със заснежени върхове, която се издигаше над тревист хълм. Още по-далеч напред извивката на купола създаваше илюзия за безкрайно пространство. Въздухът ухаеше на земя, на прясно окосена трева, на лято.

Уорн бавно тръгна напред, чувствайки се донякъде като Дороти, която излиза от своята сива къщичка и попада в страната Оз. Джорджия трябва да види това, помисли си той. Ярко слънце огряваше цялата сцена, придавайки й свеж и бляскав вид. Градинари тичаха насам-натам по пътя, но не в униформите, които беше видял досега. Тук мъжете носеха разноцветни панталони, а жените - широки роби и забрадки, имаше и рицар в броня. Само малка група надзорници с бели блейзъри, ръчни компютри и радиостанции, както и един чистач, който миеше пътя, разваляха илюзията.

- Какво мислите? - попита Фрийман.

- Забележително е - искрено отвърна Уорн.

- Да, така е. - Той се обърна и видя, че тя се усмихва. - Обичам да наблюдавам хората, които за пръв път влизат в някой от световете. Не мога да го преживея отново, а това е единственото, което се доближава до усещането.

Тръгнаха през широкия площад. По пътя Фрийман му показваше забележителностите. Когато минаха покрай пекарната, един прозорец се отвори и отвътре лъхна неустоим аромат. Някъде бард настройваше лютнята си, пеейки старинна балада.

- Процедурата в четирите свята е една и съща - каза Фрийман. - Първо посетителите преминават през декора - в Камелот това е селцето, в което сме сега. Това им помага да се ориентират, да се настроят. Наричаме го декомпресия. Има ресторанти, магазини и заведения, разбира се, но в същността си това е място, където посетителите разглеждат и се аклиматизират. Когато навлезеш по-навътре, атракциите - обиколки, представления, холографски прожекции, каквото и да е - се добавят към обстановката. И всичко върви без грешка.

- Сигурно.

Уорн забеляза, че с изключение на табелите на магазините и заведенията никъде не се виждаха съвременни знаци: стаите за отмора и умело вписаните в декора информационни гишета бяха посочени с изключително реалистични холографски символи.

- Тук идват и учени, защото мястото, през което минаваме, е точна възстановка на Нюболд Соси, английско селце, обезлюдено през четиринадесети век - каза Фрийман. - Посетители идват и защото Драконовият шип е най-вълнуващата атракция в парка след "Машината за писъци" в Дървените тротоари.

Когато наближиха площада, замъкът се извиси над тях.

- Точно копие на Карнарвън в Уелс - каза Фрийман. - Разбира се, доста умален на места и с изкуствена перспектива.

- Изкуствена перспектива?

- Най-горните етажи не са в пълния си размер, а умалени. Това създава илюзията за правилни пропорции, пък и така са по-уютни и по-малко застрашителни. Използваме тази техника на различни нива в Утопия. Например онази планина е умалена, за да създаде илюзията за разстояние. - Тя кимна към вдигнатата решетка на крепостната врата. - В замъка се появява Омагьосаният принц.

Песента на барда отдавна беше заглъхнала зад тях, но Уорн долавяше други звуци - песен на птиците, ромолене на фонтани и същия тих шум, който беше чул в Нексус.

- Какъв е този шум? - попита той.

Фрийман го погледна.

- Много сте наблюдателен. Нашите изследователи проведоха революционни проучния за майчината утроба. Когато Камелот се напълни с посетители, шумът няма да се чува. Но пак ще го има.

Уорн я погледна объркан.

- Това помага за възпроизвеждане на част от условията, характерни за майчината утроба, която заобикаля зародиша - температура, околен шум, - за да се внуши подсъзнателно чувство за сигурност. Имаме пет патента в тази област. А иначе "Утопия холдинг къмпани" има над триста патента. Даваме лицензи на химическата, медицинската и електронната промишленост. Останалите са наша собственост.

Три от които са разработени от мен, помисли си Уорн с леко самодоволство. Чудеше се дали жената знае за приноса му към ежедневната дейност на Утопия - компютърната мрежа, която координираше дейността на роботите в парка. Вероятно не, като се има предвид начинът, по който го развеждаше и му обясняваше - сякаш той беше обикновен помощник-програмист. Отново се зачуди защо Сара Боутрайт го беше повикала толкова спешно.

- Оттук - каза Фрийман и зави по една странична алея.

Мъж с виолетова пелерина и черни бричове до коленете мина покрай тях, упражнявайки английско произношение. Отпред двама яки техници носеха голяма метална клетка. В нея седеше драконче, опашката му се извиваше, алените му люспи блестяха на слънцето. Уорн го загледа. Влажните ноздри се разширяваха, докато си поемаше дъх. Можеше да се закълне, че жълтите очи на създанието проблеснаха, когато спряха върху него.

- Отиват да го монтират в "Кулата на грифоните" - обясни Фрийман. - Паркът е още затворен, затова не се движат под земята. Какво има, доктор Уорн?

Уорн още гледаше след дракончето.

- Просто не съм свикнал да ги виждам с кожа - промърмори той.

- Моля? О, да, това е във вашата област, нали?

Уорн облиза устни. Костюмите, диалектът, зашеметяващата достоверност на обстановката... Той леко поклати глава.

- Сигурно е още по-реалистично, когато наоколо няма посетители, за да развалят илюзията. - Гласът на Фрийман беше по-тих и не толкова рязък. - Нека отгатна. Когато пристигнахте, помислихте ли, че Нексус изглежда твърде семпло?

Уорн кимна.

- Хората често се чувстват така, когато влязат в Утопияленд за пръв път. Веднъж една посетителка ми каза, че Нексус й прилича на терминал на голямо летище. Нарочно е проектиран така и това е причината. - Тя посочи с ръка наоколо. - Понякога реализмът дезориентира посетителите. Затова в Нексус обстановката е неутрална, той е нещо като буферна зона, проход между световете.

Тя се обърна към двуетажна сграда от дърво и вдигна желязното резе на вратата. Уорн я последва вътре. За негова изненада това беше само корпус, отворен отгоре. На задната стена имаше обикновена сива врата, а до нея апарати за разчитане на карти и пръстови отпечатъци. Фрийман отиде до скенера и постави палеца си на определеното място. Вратата рязко се отвори. Зад нея се виждаше хладният зелен проблясък на флуоресцентни светлини.

- Обратно в реалния свят - каза Фрийман. - Или поне толкова близо, колкото сме до него тук.

И тя го подкани с жест да влезе.