Айсбергът на смъртта

Айсбергът на смъртта

Джеймс Ролинс

Архивен запис:

"Торонто Дейли Стар", 23 ноември 1937 г.

Ескимоско село изчезва!

ККП потвърждава разказа на трапера

Специално за вестника

Езерната територия, 23 ноември. Инспекторът от Кралската канадска полиция днес се завърна и потвърди изчезването на ескимоско село в района на Северните езера. Преди десет дни ловецът на кожи Джо Лабел се свърза с полицейското отделение и съобщи за смразяващото си откритие. Докато проверявал капаните си, Лабел се добрал до едно затънтено ескимоско селище на бреговете на езеро Анджикуни и открил, че всичките му обитатели - мъже, жени и деца - буквално са изчезнали от колибите и хранилищата си. "Сякаш всички нещастници се бяха вдигнали като един и бяха поели нанякъде само с ризите на гърбовете си."

Инспектор Пиер Менар от ККП потвърди, че селището било изоставено при извънредно странни обстоятелства. "Претърсихме го и намерихме недокоснати хранителни припаси, покъщнина и всякакви провизии, но от местните жители нямаше и следа. Не се виждаха дори отпечатъци от стъпки по снега." Дори впрегатните кучета на ескимосите били намерени затрупани под снега, умрели от глад. Най-потресаващото откритие обаче бе съобщено накрая - гробовете на предците на ескимосите били разкопани и празни.

ККП обещава да продължи издирването, но засега участта на жителите остава загадка.

Пролог

6 февруари, 11:58 ч.

538 километра северно от Полярния кръг

73 метра под полярната шапка

"Полярен страж" се плъзгаше през мрачния океан. Двете бронзови витла тихо скриптяха и тласкаха най-новата изследователска подводница на Военноморския флот напред под ледения покрив. Изведнъж по цялата дължина на съда се разнесе предупредителният вой на сирената.

- Майко мила, ама че чудовище! - промърмори лоцманът от мястото си, наведен над малкия видеомонитор.

Капитан Грегъри Пери стоеше на стенда на перископа в командната зала. Не възрази на квалификацията на командир Брат. Погледът му бе насочен през оптическата система на прибора към океана отвъд двойния титаниево-въглероден корпус на подводницата. Макар да бе средата на деня, в Арктика все още царуваше зимата. От месеци насам никой от екипажа не бе виждал слънцето. Водите около тях тънеха в мрак, докъдето стигаше погледът, разнообразявани тук-там от синьо-зелени петна на местата, където ледът бе по-тънък и пропускаше оскъдната лунна светлина на горния свят. Средната дебелина на полярната ледена шапка бе някакви си три метра, но това далеч не означаваше, че покривът на техния свят е гладък и еднообразен. Навсякъде се забелязваха нащърбени ридове, някои от които достигаха до 25 метра дълбочина и приличаха на гигантски сталактити.

Но нищо не можеше да се сравнява с обърнатата наопаки планина от лед, спускаща се към дълбините на Северния ледовит океан право пред тях - същински леден Еверест. Подводницата бавно заобиколи върха.

- Този дребосък сигурно продължава поне километър и половина надолу - продължи командир Брат.

- Всъщност два километра и двеста и петдесет метра - съобщи старшият вахтен от мястото си, което приличаше на същинско гнездо сред различни видове апаратура. Пръстът му премина по монитора на хидролокатора. Високочестотният уред очертаваше контурите на огромния лед.

Пери продължи да гледа през перископа. Предпочиташе да се доверява на собствените си очи, вместо на техниката. Включи ксенонните прожектори и светлината им възпламени ледената повърхност. Черните стени се обагриха в кобалтовосиньо и аквамарин. Подводницата бавно заобикаляше грамадата - достатъчно близо, за да предизвика протестиращия вой на хидролокатора.

- Няма ли някой да спре проклетата сирена? - измърмори Пери.

- Слушам, сър.

Възцари се тишина. Никой не проронваше нито дума. Единственият звук бе приглушеното бръмчене на двигателите и тихото съскане на кислородния генератор. Подобно на всички подводници, малкият ядрен "Полярен страж" бе проектиран да се движи безшумно. Изследователският съд бе едва наполовина на по-големите си събратя. Определяна на шега като клас "Попова лъжичка", подводницата бе миниатюризирана благодарение на ключови постижения в машиностроенето, и имаше по-малоброен екипаж. Това на свой ред означаваше по-малко място за жилищни помещения. Проектирана като чисто изследователски съд, тя бе освободена от въоръжение, с което пък се осигуряваше повече пространство за научна апаратура и персонал. Въпреки "оголването" на подводницата, никой не се заблуждаваше - "Полярен страж" беше и тестова платформа на новото поколение подводници - по-малки, по-бързи и по-смъртоносни.

От техническа гледна точка съдът все още бе в пробен период и бе прикрепен към дрейфаща станция "Омега" - почти постоянно обитаема изследователска база, построена върху полярната шапка в рамките на общ проект на няколко различни правителствени научни учреждения, сред които Националната научна фондация и Националната служба по океанография и метеорология.

Последната седмица прекараха в издигане на повърхността в откритите процепи между ледовете или в покритите с тънък лед езера, наречени полинии. Задачата на екипажа бе да разположи метеорологична апаратура на леда, която се използва от научната база. Преди час обаче се бяха натъкнали на този обърнат леден Еверест.

Брат подсвирна:

- Ама че грамаден айсберг!

- По-правилно е да се каже леден остров - обади се нечий глас. Пери отмести очи от перископа.

На входния люк откъм изследователския отсек стоеше сивокос мъж с грижливо подстригана брада. Това бе шведският океанограф доктор Оскар Уилиг. Съпровождаше го един мичман втори ранг. Възрастният, но жилав швед с остър поглед махна пренебрежително към видеомонитора и кимна на капитан Пери.

- Гледката е далеч по-величествена от "Циклоп". Всъщност доктор Рейнълдс ви кани да се присъедините към нас. Открихме нещо извънредно интригуващо.

След проточил се цяла вечност миг Пери кимна и сгъна ръкохватките на перископа. Завъртя хидравличния контролен пръстен и стоманеният прът с оптиката се прибра в гнездото си в пода.

- Командир Брат, поемете управлението - каза той, слезе от стенда и тръгна към доктор Уилиг.

Докато минаваше покрай Брат, помощник-капитанът повдигна рунтавите си вежди:

- Отивате в "Циклоп"? При всичкия този лед? Биете ме по храброст, капитане. Явно имате пиринчени топки.

- Не пиринчени - Пери почука плочата на корпуса. - Титаниеви.

Помощникът се засмя.

Очите на шведа горяха от въодушевление:

- През целия си живот не съм виждал по-забележителен леден остров.

Пери прокара длан по червената четина на главата си и направи знак на учения да върви пред него.

Като поклащаше глава, доктор Уилиг го поведе по главния коридор към изследователския отсек на подводницата и заговори като на лекция в Стокхолмския университет:

- Такива острови са много рядко явление. Те се образуват, когато гигантски айсберги се откъсват от континенталните ледове. Океанските течения повличат тези плаващи планини към полярната шапка. След дълги години топене и отново замръзване някои от тях се включват в самата шапка - нещо като бадем в парче шоколад, може да се каже.

Пети го последва приведен заради сто и деветдесет сантиметровия си ръст.

- Но какво толкова вълнуващо има в това откритие? Защо доктор Рейнълдс настоява да го изследваме?

- Освен че подобни ледени острови са изключителна рядкост, техният лед е много стар и в някои има дори скали и части от terra firma. Същински замръзнали гледки от далечното минало. Можете ли да си представите?

Пери вървеше след него, като подтикваше учения да продължи напред.

- Нямаме право да изпуснем този шанс. Може никога повече да не открием подобен образец. Полярната шапка е два пъти по-голяма по площ от вашите Съединени щати. И тъй като повърхността й е изровена от зимните ветрове и летните разтопявания, подобни острови не могат да се различат. Дори сателитите на НАСА не са в състояние да ги засекат. Неочакваната ни среща с планината си е чист дар от Бога за науката.

- Не зная за Бог, но определено звучи интригуващо - призна Пери.

Беше получил командването на "Полярен страж" заради опита си и интереса към Арктика. Баща му бе служил на борда на "Наутилус" - първата подводница, прекосила Северния ледовит океан и минала през Северния полюс през 1958 г. Беше въпрос на чест да допълни завещаното от него - като поеме командването на най-новия изследователски съд на Военноморския флот.

- Елате - доктор Уилиг посочи люка в края на коридора. - Трябва да го видите със собствените си очи.

Пери му направи знак да продължи и хвърли поглед през рамо. "Полярен страж" бе разделена на две секции. Между мостика и кърмата се разполагаха жилищните помещения и машинните отделения. Напред се намираха изследователските лаборатории. А носът, където в една военна подводница клас "Вирджиния" би трябвало да се намират торпедният отсек и гикът на хидролокатора, беше странна модификация.

- След вас - покани го доктор Уилиг, когато стигнаха люка.

Пери отвори вратата и я бутна навътре. Заради приглушените светлини в останалата част на "Полярен страж" той не бе подготвен за ослепителната яркост на помещението. Наложи се да закрие очите си, докато влизаше.

Горната черупка на някогашния торпеден отсек бе заменена с покритие от лексанов поликарбонат с дебелина 30 сантиметра. Прозрачната пластмасова черупка се извиваше отгоре и напред, като предлагаше цялостен изглед към водите около подводницата - същински прозорец към водния свят. Погледнат отстрани, носът приличаше на едно-единствено стъклено око, откъдето дойде и прякорът му - "Циклоп".

Пери не обърна внимание на неколцината учени, наведени над апарати и монитори. Военните се изпънаха и кимнаха на капитана си. Той отвърна на поздрава им, без да откъсва очи от гледката навън.

- Впечатляващо, нали? - обади се нечий глас отпред.

Пери забеляза слаба фигура в центъра на помещението, обгърната в светлина от аквамарин.

- Доктор Рейнълдс?

- Просто не мога да устоя на гледката. - Почувства топлата усмивка в гласа на жената. Доктор Аманда Рейнълдс беше номинален шеф на дрейфаща станция "Омега". Баща й, адмирал Кент Рейнълдс, командваше Тихоокеанския подводен флот. Израснала като флотско дете, на борда на подводницата тя се чувстваше като стар морски вълк.

Пери пристъпи към нея. Бе срещнал Аманда за първи път преди две години, когато получи капитанските си нашивки, на един прием, даден от баща й. Тогава той обиди по най-тромавия начин картофената й салата, почти счупи палеца на крака й по време на един кратък танц и направи грешката да настоява, че "Кутретата" ще бият "Гигантите от Сан Франциско" на предстоящия мач, заради което изгуби заложените десет долара. Общо взето, вечерта беше страхотна.

Прочисти гърлото си и се увери, че Аманда го гледа.

- Е, какво мислиш за "Циклоп"? - попита той, като говореше ясно, за да може тя да разчете въпроса по устните му. Беше оглушала на тринадесетгодишна възраст след автомобилна катастрофа.

Аманда леко се извъртя напред.

- Точно за това мечтаеше баща ми.

Стоеше под свода, заобиколена отвсякъде от Северния ледовит океан, сякаш се носеше във водата. Беше се отпуснала на единия си хълбок, наполовина обърната настрани. Потокът гъсти черни коси бе стегнат в плитка. Носеше синя флотска всекидневна униформа, прилепнала плътно по тялото й.

Пери сякаш потъна в открития океан, когато приближи до нея. Като професионален подводничар той много добре разбираше дискомфорта, който това помещение предизвикваше у екипажа. Макар че най-големият ужас в подводница е пожарът, никой не се доверяваше напълно на дебелата пластмасова черупка, поставена на мястото на двойния корпус от титаниево-въглеродни плочи - особено при всичкия този лед наоколо.

Трябваше да положи усилие, за да потисне желанието да се махне от прозрачния мехур. Имаше чувството, че тежестта на целия Северен ледовит океан се стоварва отгоре му.

- Защо ме извика? - попита той и я докосна по рамото, за да привлече погледа й.

- За това... заради нещо невероятно.

Гласът на Аманда трепереше от възбуда. Тя посочи напред. Прожекторите на подводницата осветяваха ледената стена, бавно пълзяща пред "Циклоп". Оттук изглеждаше сякаш те са неподвижни, а леденият остров се върти пред очите им като гигантски пумпал. От това разстояние цялата повърхност блестеше под светлините на ксенонните прожектори. Ледът сякаш продължаваше безкрайно нагоре и надолу.

Гледката бе едновременно еднообразна и смразяваща, но Пери така и не разбираше причината да го повикат тук.

- Тествахме новата сонарна система "Дълбочинно око" - започна да обяснява Аманда.

Пери кимна. Беше запознат с изследователския проект. "Полярен страж" бе първата подводница, оборудвана с експерименталната система за проучване на леда - проникващ сонар, нещо като рентгенови лъчи за лед. Устройството бе изработено по схеми на самата доктор Рейнълдс. Квалификацията й бе в областта на геоложкото инженерство със специализация в полярните райони.

- Искахме да го изпробваме върху острова и да видим дали ще открием скали или земна материя вътре - продължи тя.

- И открихте ли нещо? - Пери не можеше да откъсне очи от бавно въртящата се ледена грамада.

Аманда пристъпи към двама мъже, приведени над уредите.

- Първите две сканирания не откриха нищо, но това е като белене на лук. Трябваше да бъдем внимателни. Звуковите вълни от "Дълбочинно око" причиняват незначителни вибрации в леда. Всъщност леко го загряват. Затова се наложи да сканираме острова пласт по пласт. Бавна и педантична работа. И тогава открихме...

Пери пръв видя опасността, когато подводницата заобиколи острова - от другата страна покрай повърхността му се носеха парчета лед с големина на скални отломки и се блъскаха в нея като лавина. А още по-нататък в ледената стена личеше тъмна цепнатина. Чудовищно парче лед полетя към бавно движещия се съд. Сблъсъкът бе неминуем.

Той рязко пое дъх и сграбчи интеркома.

- Капитанът до мостика!

- Действаме, капитане - разнесе се напрегнатият глас на командир Брат. - Пълним догоре.

Пери моментално усети познатия тласък, когато хиляди литри вода изпълниха аварийните резервоари на подводницата.

"Полярен страж" се спусна под остър ъгъл надолу.

Пери се взираше навън, без да мига, несигурен дали ще успеят да избегнат сблъсъка, докато ледената стена се носеше към тях като странна синя секира. Сега всичко се свеждаше до надпревара между плаваемостта на леда и тежестта на аварийния им баласт. Първи надолу се насочи носът на подводницата. Всички се вкопчиха в скобите. Някакъв бележник се плъзна по наклонения под.

Чуха се сподавени викове, но Пери не им обърна внимание. Беше безсилен. Можеше само да гледа. Сблъсъкът щеше да е фатален. На километри наоколо нямаше подходящо място за издигане на повърхността. Макар че "Полярен страж" бе построена именно за суровите условия на Арктика, всичко си имаше граници.

Падащата ледена стена изпълни света пред тях. Подводницата продължи да се спуска. Сглобките започнаха да пукат и да скърцат от внезапната промяна в налягането, докато се носеха надолу към ледените дълбини.

Изведнъж непосредствено под бавно падащата ледена грамада се появи открито пространство. Подводницата се устреми към него.

Ледът се плъзна на сантиметри над тях. Пери вдигна глава и видя ледения ръб по протежение на прозрачния купол отгоре. Можеше да различи пиктографските редове от водорасли по повърхността. Задържа дъх, готов всеки момент да чуе писъка на метала и рева на сирените. Но единственият звук си остана равномерното съскане на генераторите на кислород.

След проточила се цяла вечност половин минута Пери си позволи да издиша и се обърна към интеркома.

- Капитанът до мостика - каза той. - Добра работа, момчета.

- Изпразвам резервоарите - отвърна командир Брат. В гласа му се усещаше облекчение и гордост. Подводницата бавно зае хоризонтално положение. - Надявам се да не ни се налага да повтаряме упражнението.

- И аз - съгласи се Пери. - Но ще се наложи да направим още една бавна обиколка и да огледаме района от безопасно разстояние. Обзалагам се, че срутването е причинено от "Дълбочинно око". - Той хвърли поглед към Аманда, спомняйки си тревогите й заради вибрациите и загряването. - Налага се да направим снимки, нали тестваме проклетото нещо.

Командир Брат потвърди.

- Кормчия, пълен десен двигател - нареди той. - Бавно напред. Заобиколи.

Подводницата се отдалечи от ледената планина в бавен кръг. Пери приближи до редицата видеомонитори.

- Можем ли да видим отблизо зоната на разцепването?

- Да, сър - кимна един от техниците.

Аманда заговори, като леко сливаше думите от вълнение:

- Не бяхме очаквали подобно нещо.

- Тъкмо затова сме на пробно плаване - потупа я по ръката той. - Ако не те раздруса веднъж-два пъти, значи не си свършил работата си.

Лицето й остана напрегнато въпреки тромавия му опит да се пошегува.

Неговото сърце също туптеше бясно от преживяното. Наведе се към монитора, докато техникът фокусираше външните камери. Грапавият леден ръб се очерта ясно на екрана.

- Какво е това? - попита Аманда и посочи към едно тъмно петно. - Можеш ли да увеличиш образа?

Техникът кимна и завъртя някакво копче. Петното се уголеми и изпълни екрана. Не беше лед или скала, а нещо необичайно. "Полярен страж" се завъртя и прожекторите го осветиха. Беше черно, ъгловато. Изкуствено.

Докато гледаше уголемения образ, Пери разбра какво вижда - носа на друга подводница, замръзнала като клечка в сладолед. Отиде до прозрачната стена и се загледа натам. Едва успя да различи стърчащия от леда нос. Подводницата беше стара, направо древна.

"Полярен страж" заобиколи на безопасно разстояние.

- Наистина ли е това, което си мисля? - едва успя да промълви доктор Уилиг.

- Подводница - кимна Пери. Можеше да разпознае всеки модел от пръв поглед. - Според мен е от Втората световна война. Руска, I-серия.

- Това потвърждава предишното ни откритие - обади се Аманда. Стоеше до двама други изследователи. Лицето й вече започваше да възвръща цвета си. - Заради което те повиках тук.

- И какво е то? - извърна се към нея Пери.

Тя посочи към друг монитор.

- Засякохме и очертахме това малко по-рано с "Дълбочинно око" - Екранът показваше триизмерно изображение на ледения остров. Разделителната способност бе перфектна, но Пери не забеляза нищо особено. - Покажи му - продължи Аманда и докосна рамото на единия от техниците.

Той натисна няколко клавиша и изображението на ледената грамада от плътно стана полупрозрачно. Във вътрешността на острова ясно се очертаха коридори и подобни на гигантски шайби помещения, издигащи се едно над друго нагоре към повърхността.

- Това пък какво е? - попита Пери.

- Смятаме, че е изоставена база, построена във вътрешността на айсберга - отвърна техникът.

Натисна още няколко клавиша и образът се центрира върху една от шайбите. Наистина имаше коридори и помещения. И дума не можеше да става за естествена формация.

- Руска база, ако си прав за подводницата - добави Аманда. - Съдът е на най-долното ниво.

Пери посочи няколко тъмни петна, разпръснати безразборно по екрана.

Техникът спря курсора на едно от петната и чукна един клавиш. Образът се уголеми. Очертанията бяха повече от красноречиви.

- Тела, капитане - отвърна той. - Мъртви тела.

Някакво мигновено движение в ъгъла на екрана привлече вниманието на Пери и изчезна. Той се намръщи и погледна останалите.

- Някой забеляза ли нещо?

Очите на Аманда се разшириха.

- Върни записа.

Техникът пусна записа назад и леко отдалечи образа. Когато стигна до размазаното движещо се петно, намали скоростта. Нещо се размърда на най-долното ниво на станцията, след което изчезна в плътните сенки на ледената планина отвъд обсега на локатора. Макар че се видя само за миг, нямаше място за съмнение.

- Там има нещо живо... - прошепна Аманда.

Част първа. Полет през снега

Кървава примамка

6 април, 14:56

Планински масив Брукс, Аляска

Винаги уважавай Майката Природа... особено когато тежи сто и осемдесет килограма и пази малкото си.

Матю Пайк наблюдаваше мечката гризли от разстояние петдесет метра. Тя също го погледна и изпухтя. Едногодишното й мече ровеше с нос в къпиновия храст, но сезонът на къпините още не бе дошъл. Малкото просто си играеше в тръните, без да забелязва високия близо метър и деветдесет горски служител, който стоеше и се потеше под следобедното слънце. Пък и нямаше от какво да се страхува в присъствието на бдителната си майка. Мускулестото й тяло, жълтеникавите зъби и десетсантиметровите нокти бяха достатъчно надеждна защита.

Влажната длан на Мат стискаше флакона със спрей . Другата му ръка бавно се плъзна към пушката на гърба. "Не ми се нахвърляй, скъпа... не скапвай допълнително и без това скапания ми ден." Сутринта имаше проблеми със собствените си кучета и се наложи да ги остави завързани в лагера.

Докато стоеше, ушите на мечката бавно се прилепиха към черепа. Задните й крака се свиха и тя леко изнесе тежестта върху предните си лапи. Беше си чиста поза за прогонване на досадници.

Мат потисна стона си. Искаше му се да побегне, но знаеше, че така само ще предизвика мечката да го преследва. Рискува и отстъпи бавно крачка назад, като внимаваше да не счупи някоя клонка. Носеше старите си ботуши от лосова кожа, ушити на ръка от бившата му съпруга - умение, което бе придобила от баща си. Макар и да бяха минали три години от развода им, Мат бе благодарен за сръчността й. Меките подметки му позволяваха да стъпва безшумно.

Продължи бавното си отстъпление.

Ако в пущинака изневиделица ти се изпречи мечка, най-добрата защита е да започнеш да вдигаш шум - викове, дюдюкане, подсвирване - всичко, което би прогонило хищник единак. Но ако се сблъскаш с майка (по-висока от теб в изправено положение) и малкото й, ако се окажеш лице в лице с Ursus arctos horribilis, всяко рязко движение или шум ще я накара да нападне. Всяка година в Аляска се регистрираха хиляди нападения от мечки, като стотици от тях завършваха фатално. Само преди два месеца Мат и негов колега плаваха с каяк по един от притоците на Юкон в търсене на двама пътешественици със сал, които бяха закъснели да се върнат. Откриха полуизядените им останки.

Познаваше мечките. Знаеше, че при обиколките трябва да си отваря очите на четири за свежи следи - пресни изпражнения, разкъсани чимове, следи от нокти по пънове и дървета. Винаги носеше мечешка свирка на врата си и спрей с пипер в колана. Никой разумен човек не би се осмелил да излезе в пущинака на Аляска без пушка. Но както бе научил след десетгодишна работа като надзирател в парковете и горите, редовно се случваше най-неочакваното. Щатът бе по-голям от Тексас и до повечето места можеше да се стигне единствено с хидроплан. В сравнение с пустошта на Аляска дивите места в южните щати изглеждаха безобидни като пейзажи от Дисниленд - култивирани, претъпкани с хора и комерсиализирани. Тук обаче властваше природата с цялото си неподправено и брутално величие.

Разбира се, точно в този момент Мат се надяваше да се размине с бруталната част. Продължи да се оттегля възможно най-предпазливо. Майката остана на поста си. Точно тогава малкото мече (ако може да се нарече една седемдесеткилограмова топка козина и мускули "малка") най-сетне забеляза намиращия се недалеч натрапник. Изправи се на задните си крака и го погледна, сетне потрепери и тръсна глава. Мъжкарската му агресия изглеждаше почти комична. Последва онова, което Мат се молеше да не се случи - спусна се на четирите си лапи и се завтече към него, повече от любопитство и желание за игра, отколкото с някакви агресивни намерения. Въпреки това обаче ходът бе смъртоносен.

При все че Мат не се страхуваше от мечето (една доза от спрея със сигурност щеше да охлади намеренията му), реакцията на майката беше съвсем друг въпрос. За нея спреят щеше да е само слабо пикантна подправка, когато се стовареше отгоре му с цялата си сила. А и дума не можеше да става за изстрели в главата - дори с неговата спортна карабина "Марлен". Дебелият череп просто щеше да отклони куршума. Дори точно попадение в сърцето не би могло да промени нещата. Подобен изстрел би убил мечката най-рано след десет минути, а дотогава стрелецът щеше да се е превърнал в мечо лайно. Единственият истински начин да убиеш гризли бе да се целиш в краката й, да я свалиш на земята и да продължиш да я тъпчеш с олово.

Но въпреки че бе изложен на смъртна опасност, Мат не искаше да се стига дотам. Гризли бе неговият личен тотем. Те беше символ на тази земя. Броят на мечките бе намалял до по-малко от двадесет и пет хиляди и не можеше да си позволи да убие дори една-единствена. Всъщност бе дошъл на Хребета Брукс в свободното си време, за да помогне при регистрирането и ДНК-маркирането на тукашната популация гризли, току-що отметнала снежното одеяло на зимния сън. Събираше образци от козината им от разположените в затънтените краища на парка капани и сменяше отвратително смърдящите им примамки, когато се оказа в това затруднено положение.

Но сега Мат бе изправен пред избора да убие или да бъде убит. Мечето радостно подскачаше към него. Майка му предупредително изръмжа, но Мат така и не успя да разбере дали се отнася за него или за отрочето й. Ускори отстъплението си, свали пушката и приготви спрея.

Тъкмо се бореше с капачката на флакона, когато зад гърба си чу застрашително ръмжене. Хвърли око през рамо. По пътеката към него се носеше тъмен силует, вдигнал високо опашка.

Мат се ококори, когато разпозна фигурата.

- Бейн! Не! - Черното куче се носеше нагоре по склона с настръхнала по врата козина, без да престава да ръмжи гърлено. Чувствителният му нос явно бе усетил миризмата на мечките... както може би и страха на господаря. - На място! - рязко командва Мат.

Покорен както винаги, песът спря атаката си и се закова до него. Задните му крака бяха свити, беше готов за скок. Присви се до земята, излая и оголи зъби. Кръстоска между вълк и маламют, Бейн имаше широки гърди и на тегло достигаше четиридесет и пет килограма. От нашийника му висеше късо парче прегризана кожена каишка. Мат го беше оставил заедно с другите три кучета в импровизирания си лагер, когато тръгна да смени примамката на намиращия се недалеч капан. Примамката - смес от говежда кръв, разлагащи се рибешки вътрешности и масло от скункс - направо подлудяваше кучетата. Беше си взел поука сутринта, когато Грегър се бе овъргалял в току-що сложената примамка. Нужни бяха няколко бани, за да махне вонята от кучето. Не искаше следобед да се повтори същата случка и затова бе оставил кучетата завързани. Бейн обаче го следваше неотлъчно, явно бе прегризал ремъка и го бе открил.

Кучето излая отново.

Мат се обърна и видя, че двете мечки са замръзнали на място при внезапната му поява. Майката душеше въздуха. Като обитател на Хребета Брукс тя несъмнено добре познаваше вълците. Дали щеше да ги прогони?

Спрялото само на петнадесетина метра мече затанцува на лапите си. След това тръсна глава и се втурна към тях, без да обръща внимание на никакви заплахи. Майката вече нямаше избор. Отвори уста, изрева и се хвърли напред.

Мат съобрази моментално. Пъхна флакона обратно в колана и извади от раницата си буркана с кървавата примамка, замахна и го метна с всички сили. Съдът с размери на юмрук полетя с точността на бърз пас на питчър на "Янките" и се пръсна в ствола на канадската топола на тридесет метра нагоре по пътеката. Разхвърчаха се кръв и вътрешности. Само два напръстника от съдържанието бяха достатъчни, за да привлекат мечките в радиус от няколко километра. А сега концентрираната миризма моментално изпълни въздуха.

Мечето прекрати небрежния си ход и се закова на място, вдигна нос и започна да души въздуха и да сумти. Главата му се завъртя като радарна чиния към източника на омайното благоухание. Дори майка му забави крачка и погледна към миришещото дърво. Мечето се обърна и заподскача нагоре по склона. Беше гладно, току-що излязло от зимното си леговище след дългия сън и тази воня му бе хиляди пъти по-интересна от храстите с къпини или от някакви си горски надзиратели. Така че то се отдалечи с радост. Майка му ги изгледа все така враждебно, но се затътри назад да охранява отрочето си по пътя към омърсеното дърво.

Мат усети, че сега е моментът да си обират крушите.

- На място, Бейн - прошепна той. Кучето бе вдигнало нос нагоре във въздуха и трескаво душеше. Мат се пресегна и го хвана за прегризания остатък от каишката. - И през ум да не ти минава.

Отстъпи назад и надолу по хребета, отдалечавайки се от мечките и наградата им. Продължаваше да върви заднешком, като с едното око следеше пътеката, а с другото - да не би мамчето да реши да ги последва. Но двете мечки останаха на местата си. След около четиристотин метра Мат им обърна гръб и бързо извървя трите километра до лагера.

Беше се разположил до широк поток, все още замръзнал тук-там - тази година пролетта бе закъсняла. Въпреки това се виждаха признаци на затопляне и навсякъде около него бе пълно с цветя - синя Якова стълбичка, жълти теснолистни върбовки, кървавочервени диви рози и морави виолетки. Дори замръзналият поток, покрай чиито брегове върбите свеждаха клоните си, бе обрамчен с цъфтящ воден бучиниш.

Това бе един от любимите сезони на Мат, когато Арктическият национален парк се събуждаше от зимния си сън, но все още бе прекалено рано за туристи и водни пътешественици. Не че се стичаха множество посетители в поверените му тридесет и две хиляди квадратни километра - резерват с размерите на Върмонт и Кънектикът, взети заедно. За цялата година в дивия парк не дръзваха да навлязат и три хиляди души.

Точно сега обаче всичко това принадлежеше единствено на Мат.

Благополучното му завръщане в лагера бе отбелязано с обичайната какофония от скимтене и лай. Дорестата му кобила, наполовина арабска, наполовина западноамериканска, изпръхтя към него, тръсна глава и удари с копито земята - типична проява на женско раздразнение. Бейн изтича напред и поздрави събратята си. Мат освободи другите три кучета - Грегър, Саймън и Бътхед. Те започнаха да обикалят наоколо, да душат, да повдигат крак и да се оглеждат с изплезени до земята езици - типичните кучешки лудории.

Бейн се върна на мястото си и седна, като поглеждаше по-младите си другари. Козината му бе почти изцяло черна, тук-там прошарена от сребристо и с ярко бяло петно под брадичката.

Мат се намръщи към него, готов да го смъмри, но само поклати глава. Защо да го прави? Бейн бе водач на групата, реагираше бързо на командите, беше силен и пъргав, но и непреклонен инат и особняк.

- Знаеш какво ще ни струва онази бутилка - промърмори Мат. - Керъл ще източи нашата кръв, за да приготви нова примамка.

Керъл Джефрис бе шефката на изследователския екип за провеждане на ДНК-тестовете в Бетълс. Направо щеше да му съдере кожата заради прахосването на примамката. Беше му останала само още една бутилка, което означаваше, че ще успее да покрие само половината от останалите капани, ще му се наложи да се върне по-рано и така ще забави изследванията й с цял месец. Ясно си представяше как ще се разбеснее. Въздъхна и се запита дали нямаше да му е по-лесно да се пребори със сто и осемдесет килограмовата гризли.

Потупа Бейн и разроши гъстата грива на кучето, с което си спечели дружески удар с опашката.

- Хайде да измислим нещо за вечеря. - Денят така и така бе пропилян, поне можеше да се утеши с топла храна за края му. Макар че бе рано, небето започваше да се покрива с облаци, а далеч на север слънцето се готвеше да залезе. Нищо чудно и да превали преди да се спусне нощта.

Така че ако искаше да има огън за вечерта, трябваше да се захване за работа още сега.

Смъкна връхната си дреха - стара и посивяла от носене армейска канадка с кръпки на лактите, подплатена отвътре с вълна от лама. Беше му достатъчно топло в дебелата вълнена риза и плътните панталони, особено след дългия преход и неотдавнашния приток на адреналин. Отиде до потока с кофа в ръка и разби леда до брега. Макар че бе по-лесно направо да загребе вода, ледът определено бе по-чист. А и без това щеше да се разтопи бързо - нали смяташе да пали огън.

С придобита от продължителната практика лекота започна да приготвя лагера за вечерта. Имаше достатъчно дърва. Тиха започна да си подсвирква. Изведнъж наоколо се възцари странна тишина. Отне му миг, преди да я осъзнае. Кучетата се бяха смълчали. Дори бръщолевенето на златните калугерици по клоните на върбите бе секнало. Самият той не бе усетил кога е спрял да тананика.

И тогава го чу.

Двигател на самолет.

Звукът беше слаб до момента, в който едномоторната "Чесна" премина над хребета и се спусна към долината. Мат се напрегна. Още преди да го види разбра, че нещо не е наред. Звукът на двигателя не бе равномерно бръмчене, а по-скоро нещо като кашляне на астматик.

Самолетът се наклони на едната си страна, след това на другата. Височината му варираше, двигателят се давеше. Мат си представи как пилотът отчаяно търси място за кацане. Самолетът бе снабден с плъзгачи, подобно на повечето летателни апарати тук. Трябваше му само достатъчно широка река, в която да кацне. Но Мат знаеше, че тук няма такава. Малкият поток до лагера му се вливаше в по-широката река Алатна, която течеше през централната част на парка, но това бе на цели сто и шестдесет километра оттук.

Гледаше как "Чесна"-та се лута по пиянския си път над долината. След това моторът изрева и самолетът се издигна достатъчно, за да прекоси следващия хребет. Мат трепна. Можеше да се закълне, че плъзгачите закачиха върха на един смърч. После самолетът изчезна.

Мат продължи да се взира, напрегнал слух да чуе какво става. Не му се наложи да чака дълго. От съседната долина се разнесе трясък, подобен на тътена на далечна гръмотевица.

- Мамка му! - тихо изруга той.

Огледа хоризонта и след един дълъг миг забеляза издайническия стълб черен дим в мръснобялото небе.

- Мислех си, че аз имам лош ден. - Той се обърна към лагера. - Хайде, момчета. Вечерята ще трябва да почака.

Грабна армейското си яке и тръгна към кобилата, като клатеше глава. Навсякъде другаде по света това би било рядкост, но в Аляска митът за пилота единак бе жив и действаше. Имаше някаква надута и безполезна храброст в това да видиш докъде можеш да изстискаш самолета си и често водеше до поемане на ненужни рискове. Всяка година в пустошта на Аляска катастрофираха средно около двеста малки самолета. Спасителните екипи бяха затрупани с работа почти целогодишно. И това се бе превърнало в тенденция. Всяка година падаха все повече и повече машини. "На кого му е притрябвало да търси злато - бе казал веднъж един от спасителите, - когато парите направо се сипят от проклетото небе?"

Мат оседла кобилата си. Самолетите са едно, а хората - съвсем друго. Ако имаше оцелели, колкото по-скоро ги намери, толкова по-голям шанс имаха да оживеят. Аляска не бе благоразположена към слабите и ранените. Мат си преговори този урок днес, когато се оказа очи в очи с грамадното гризли. Законът тук бе ясен - изяж или ще бъдеш изяден.

Затегна ремъците на седлото и метна в чантата комплекта за първа помощ. Не взе ръчния радиопредавател - от три дни се намираше извън обсега на която и да било станция.

Пъхна обутата си в лосова кожа бота в стремето и скочи в седлото. Кучетата нервно подтичваха около лагера. Знаеха, че предстои излизане навън.

- Хайде, момчета. Време е да се направим на герои.

Военноморски комплекс Североморск

Мурманск, Русия

Виктор Петков стоеше на четвърти кей, загърнат в дълга кафява шуба и с мъхеста шапка на главата. Единствените отличителни белези за ранга му бяха червените еполети - четири златни звезди.

Пушеше кубинска пура, но напълно бе забравил за нея. Зад гърба му се издигаше военноморският комплекс Североморск - негов дом и царство. Ограден с бодлива тел и бетонни стени, малкият град приютяваше огромните корабостроителници, сухите докове, ремонтните съоръжения и оперативните сгради на руския Северен флот. Разположен на самия бряг, комплексът гледаше към Северния ледовит океан и храбро се изправяше срещу суровите зими на тези враждебни земи. Тук властваха само могъщите презокеански кораби и твърдите мъжщи характери.

Сивите като буря очи на Виктор се отделиха от океана и се насочиха по протежението на кея. Подводницата "Дракон" бе почти готова да потегли. Подсилените привързващи кабели вече бяха откачени и прибрани.

- Адмирал Петков - обади се младият капитан и отдаде чест, - "Дракон" е готова да отплава по ваша заповед.

Той кимна и погледна часовника си.

- Искам засекретена връзка със сушата преди да тръгнем.

- Да, сър. Оттук, моля.

Виктор изучаваше капитан Миковски, докато го водеха по кея към мостчето на подводницата. "Дракон" бе първият съд, чието командване му бе поверено. В походката му се усещаше гордостта от назначението. Капитан Миковски току-що се бе върнал от успешно изпитателно плаване с новите подводници клас "Акула II", а сега тръгваше с адмирала на Северния флот на мисия, подробностите за която все още не знаеше. Тридесетгодишният капитан - наполовина на възрастта на Виктор - крачеше по кея като излязъл на разходка петел.

"И аз ли съм изглеждал толкова глупаво?" - запита се Виктор, докато приближаваха мостчето.

До пенсионирането му оставаше само година и почти не си спомняше времето, когато е бил толкова млад и самоуверен. През последните десетилетия светът бе станал доста несигурно място.

Капитанът го изпревари и обяви пристигането на адмирала на борда, след което отново се върна при него.

- Моля за разрешение за отплаване, сър.

Той кимна и метна остатъка от пурата в черните води под краката си.

Капитанът започна да издава заповеди, които дежурният офицер на палубата предаваше по високоговорител на екипа на кея:

- Освободете моста. Приберете въже едно. Приберете въже две.

Кранът вдигна моста и го отдалечи. Техници се засуетиха около макари и въжета.

Миковски се закатери по стоманените скоби на командната кула. Когато се озова на върха й, даде последни заповеди на дежурния палубен офицер и помощника му, след което поведе Виктор надолу в сърцето на подводницата.

Бяха изминали почти две години, откакто адмиралът не бе стъпвал на борда на подводница, но все още знаеше на пръсти устройството й - до последното винтче и плоча. Самият той навремето бе подводничар и всички нови чертежи минаваха през кабинета му за преглед и оценка. Все пак позволи на Миковски да го разведе из оживената командна зала и до капитанската каюта, която му бе преотстъпена за пътуването.

Всички присъстващи го проследиха с поглед и бързаха да извърнат очи, когато се обърнеше към тях. Знаеше какво впечатление създава. Малко необичайна гледка за подводничар - жилав и въздълъг. Косата му бе почти изцяло побеляла и необичайно дълга - стигаше почти до яката му. Тя, безстрастното му изражение и леденосивите очи му бяха спечелили прякора. Чу как матросите си го прошепват един на друг.

Белият призрак.

Най-сетне се добра до каютата си.

- Комуникационната линия е все още активна, както пожелахте - каза пред прага Миковски.

- А сандъците от изследователската лаборатория?

- Прибрани са в каютата, както наредихте - капитанът махна към отворената врата.

Адмиралът пристъпи.

- Много добре - каза той и свали шапката си. - Свободен сте, капитане. Ще се видим по-късно на мостика.

- Слушам, адмирале. - Миковски се завъртя кръгом и тръгна.

Виктор затвори вратата на каютата и я заключи отвътре. Личният му багаж бе оставен в спретнат пакет до койката, а в дъното на малкото помещение лежаха струпани една върху друга шест титаниеви кутии. Приближи до червената папка, оставена отгоре, и провери с пръст дали печатът е непокътнат. Всичко бе както трябваше. Върху папката бе изписана една-единствена дума.

ГРЕНДЕЛ

Име от древна легенда.

Пръстите му се свиха в юмрук. Името на мисията бе взето от древната скандинавска сага за Беовулф. Легендарното чудовище Грендел тероризирало северните брегове, докато не било победено от митичния герой Беовулф. За Петков обаче името означаваше много повече. То бе неговият личен демон, източник на болка, срам, унижение и горест. То го бе създало такъв, какъвто бе сега. Юмрукът му се стегна още повече.

"След толкова време... почти шестдесет години..." Помнеше как отвеждат баща му под дулото на пушката посред нощ. Тогава бе едва шестгодишен.

Впери поглед в кутиите. Мина време, докато поеме отново дъх. Извърна се. В боядисаната в зелено каюта имаше една единствена койка, лавица за книги, бюро, умивалник и комуникационна станция - състояща се от високоговорител, видеомонитор и телефон.

Пресегна се и вдигна слушалката, забързано изрече нещо, след което заслуша как думите му се предават, кодират и препредават. Изчака. Не след дълго сред пукота на статичното електричество се разнесе познат глас:

- Тук Леопард.

- Състояние?

- Целта е поразена.

- Потвърждение?

- В момента се провежда.

- Знаете заповедта.

Пауза.

- Без оцелели.

Последното нямаше нужда от потвърждение. Адмирал Петков прекъсна връзката и остави слушалката на вилката. Започна се.

17:16

Планински масив Брукс, Аляска

Мат пришпорваше коня нагоре към хребета. Катеренето бе тежко. Съседната долина бе с триста метра по-висока. Там по земята все още имаше сняг, по-дебел под сенките на дърветата. Четирите кучета подтичваха напред, душеха и сумтяха с наострени уши. Подсвирна им, за да не се отдалечат прекалено.

От билото Мат се загледа към долината. Димната спирала вече бе изтъняла, но въпреки това показваше мястото на катастрофата. Гората от смърч и елша скриваше от поглед разбития самолет. Заслуша се. Не се чуваха никакви гласове. Лошо. Намръщи се и потупа с пети хълбоците на кобилата.

- Да тръгваме, Марая.

Не пришпорваше животното, за да не се подхлъзнат по снега и леда. Тръгна покрай дълбок поток, лъкатушещ през гората. Над водата се стелеше мъгла. Тишината все повече го изнервяше. Облаците комари бръмчаха така пронизително, че едва не го заболяха зъбите. Единственият друг шум бе от стъпките на коня - рязко хрущене, когато копитото пробиваше ледената кора над снега.

Дори кучетата загубиха от темперамента си, започнаха да се навъртат все по-наблизо и често спираха с вдигнати високо носове.

Бейн бдеше на петдесетина крачки напред. Тъмният полувълк се спотайваше в сенките и почти се губеше сред тях. Като помощник на горски надзирател Бейн бе обучен за спасителни операции. Кучето имаше остро обоняние и сякаш усещаше накъде се е запътил Мат.

Стигнаха долината и ускориха крачка. Мат вече надушваше горящото масло. Тръгнаха напряко, доколкото им позволяваше теренът, но въпреки това им трябваха около двадесет минути, за да стигнат до мястото на катастрофата.

Гората се разтвори в малка поляна. Очевидно пилотът се бе насочил към нея с надеждата, че ще успее да приземи самолета и почти беше успял. Дълга бразда в млечния фий пресичаше поляната през средата. Но мястото за кацане се бе оказало прекалено късо.

Отляво в зелените смърчове лежаха смазаните останки на "Чесна 185 Скайвегън". Носът й се бе заклещил между две дървета, крилете бяха отчупени и изкривената опашка стърчеше нагоре във въздуха. От разбития двигателен отсек се виеше черен дим, а долината се изпълваше с миризмата на гориво. Всеки момент можеше да избухне пожар.

Докато прекосяваше поляната, Мат погледна тежките сиви облаци, надвиснали почти над дърветата. Е, в този случай дъждът нямаше да навреди. А още по-добре щеше да бъде, ако забележи някакво движение.

Когато до самолета останаха няколко метра, Мат дръпна юздите и скочи от седлото. Известно време остана неподвижен, загледан в останките. Беше виждал трупове и преди, дори прекалено много. Шест години като зелена барета бе участвал в мисии в Сомалия и Близкия изток, преди да се уволни, за да завърши колежа благодарение на сумата, която му изплатиха военните. Така че не погнусата го спираше. Смъртта го бе докоснала прекалено дълбоко и лично, за да може просто да се разрови из останките.

Но ако имаше оцелели...

Мат пристъпи към разбилата се "Чесна".

- Хей! - извика той и се почувства като глупак.

Отговор не последва. Нищо чудно.

Промъкна се под едното крило. Разпиляното нечупливо стъкло хрущеше под краката му - от сблъсъка прозорците се бяха пръснали. От двигателя отпред продължаваше да излиза задушлив пушек, който пареше на очите. Под краката му течеше поточе керосин.

Мат закри носа и устата си с длан. Опита да отвори вратата, но тя бе силно огъната и заяждаше. Протегна се и пъхна глава през страничния прозорец. Самолетът не беше празен.

Пилотът седеше привързан с коланите на мястото си, но доколкото можеше да се съди по отпуснатата глава и по пръта, пронизал гърдите му, бе мъртъв. Съседната седалка беше празна. Мат понечи да се обърне към пътническото отделение, но спря поразен. Бе разпознал пилота. Рошавата черна коса, рунтавата брада, сините очи... сега изцъклени и безжизнени.

- Брент... - промърмори той.

Брент Къминг. Редовно играеха покер по времето, когато Мат и Джени бяха все още заедно. Джени бе шериф на племената нунамиут и инупиат и тъй като повереният й район бе огромен, тя бе по необходимост и умел пилот. Ето защо познаваше други пилоти в района, сред които и Брент Къминг. Двете семейства бяха прекарали едно лято на къмпинг, децата им лудуваха и играеха заедно. Как щеше да съобщи на жена му Шерил?

Отърси се от шока, пъхна глава през задния прозорец и вцепенено огледа останалите седалки. Видя някакъв мъж, проснат по гръб. Не се движеше. Мат тъкмо се канеше да въздъхне, когато ръката на непознатия се стрелна напред. Държеше пистолет.

- Не мърдай!

Мат се стресна - повече от неочаквания вик, колкото от дулото.

- Сериозно! Не мърдай! - Мъжът седна. Беше блед, зелените му очи бяха широко отворени, а русата му коса бе просмукана с кръв от лявата страна. Сигурно бе ударил главата си в рамката на прозореца. Въпреки това ръката му не трепваше. - Ще стрелям!

- Стреляй де - спокойно отвърна Мат и леко се облегна на фюзелажа.

Отговорът очевидно обърка непознатия. Веждите му се събраха. Ако се съдеше по чисто новата му канадка "Еди Бауър", човекът явно бе абсолютен новак в този край. Въпреки това бе куражлия. Макар че току-що бе преживял самолетна катастрофа, очевидно бе останал с ума си. Мат не можеше да му го отрече.

- Ако разкараш този сигнален пистолет, може и да реша да завърша спасителната операция - каза Мат.

Мъжът остана неподвижен няколко секунди, после отпусна ръце и се облегна назад.

- Аз... извинете.

- Няма за какво да се извиняваш. Току-що падна от небето. В такива редки случаи съм склонен да прощавам липсата на добри обноски.

Думите предизвикаха уморена усмивка на лицето на мъжа.

- Ранен ли си? - попита Мат.

- Здраво си праснах главата. И кракът ми е заклещен.

Мат се наведе през прозореца. Наложи се да се повдигне на пръсти. Носовата част на самолета се бе смачкала и кракът на мъжа се бе оказал заклещен между седалката на втория пилот и неговата. Дотук с надеждата да го накара да се измъкне през прозореца.

- Пилотът... - започна мъжът. - Той...

- ... е мъртъв - довърши Мат. - Нищо не можем да направим за него.

Напъна с всички сили вратата. Нямаше да успее да я освободи само с груба сила. Почука по металния корпус, докато мислеше.

- Изчакай секунда.

Върна се при Марая, хвана поводите и я отведе до разбития самолет. Кобилата протестира с тръскане на глава. Не стига че я отдалечаваше от вкусната паша, ами я водеше към плашещия горящ двигател.

- Няма страшно, момиче - успокои я Мат.

Кучетата останаха по местата си. Бейн се изправи с наострени уши, но Мат направи знак на вълка да седне.

Когато доближиха на достатъчно разстояние, Мат прехвърли въже от седлото до вратата на самолета и го завърза. Не вярваше, че дръжката ще се окаже достатъчно сигурна. Върна се при кобилата и я подкани да тръгне. Тя го стори с готовност, радостна, че се отдалечава от вонящия двигател, но щом въжето се изпъна, се закова на място.

Мат започна да я приканва и да дърпа поводите, но тя не се подчини. Мина зад нея, промърмори една ругатня, след което сграбчи опашката й и я дръпна. Мразеше да прави това, но трябваше да я накара да дръпне. Тя изцвили от болка и го ритна. Мат залитна назад, пусна опашката и се приземи на задника си. Поклати глава. Все не успяваше да намери общ език с представителките на женския пол.

Тогава се появи Бейн, залая и оголи зъби към глезените й. Марая може и да не уважаваше Мат, но един полувълк бе съвсем друго нещо. Инстинктите надделяха. Кобилата се хвърли напред и задърпа въжето.

Зад гърба му се разнесе вой на метал. Мат се претърколи. Целият корпус на чесната се наклони. Отвътре се разнесе вик. След това вратата се откърти със звука от отваряне на кутия сода.

Марая се изправи на задните си крака, но Мат се върна да я успокои. Освободи въжето от седлото и отпрати Бейн с ръка. Отведе кобилата до края на поляната и я потупа по хълбока.

- Добро момиче. Тази вечер си спечели допълнителна порция овес.

Закрачи обратно към самолета. Непознатият почти бе успял да се измъкне навън. Бе съумял да плъзне крака си между на двете седалки.

Мат му помогна да слезе.

- Как е кракът ти?

Мъжът внимателно го опипа.

- Здравата натъртен, мамка му, но май няма нищо счупено.

Едва сега Мат си даде сметка, че пътникът е по-млад, отколкото му се бе сторило в началото. Сигурно още нямаше тридесет.

Докато се отдалечаваха от останките, Мат протегна ръка.

- Аз съм Матю Пайк.

- Крейг... Крейг Тийг.

Когато стигнаха на безопасно разстояние, Мат настани мъжа на един дънер и пропъди кучетата, които се бяха приближили да подушат непознатия. Разкърши рамене и хвърли поглед към самолета и мъртвия си приятел.

- Е, какво стана?

Известно време мъжът запази мълчание. Когато най-сетне проговори, почти шепнеше.

- Не зная. Пътувахме към Дедхорс...

- При Прудоу?

- Да, към Прудоу Бей - кимна мъжът и предпазливо опипа главата си. Дедхорс бе летище, което обслужваше нефтените находища и градчето при Прудоу Бей. Намираше се в най-северната точка на Аляска, където нефтените находища на Северния склон стигаха до океана. - Бяха минали около два часа откакто излетяхме от Феърбанкс, когато пилотът съобщи, че нещо не е наред с двигателя. Май губел гориво или нещо подобно. Което изглеждаше невъзможно, тъй като бяхме заредили преди да тръгнем.

Мат още можеше да усети миризмата на керосин - определено не бяха останали без гориво. А и Брент Къминг винаги бе поддържал самолета си в пълна изправност. Преди да стане пилот единак, той беше механик и познаваше идеално двигателя с мощност триста конски сили. Имаше жена и две хлапета и от самолета зависеше както семейството му, така и животът му и затова машината работеше прецизно - същински "Ролекс".

- Когато двигателят започна да се задавя, опитахме да намерим място за кацане, но наоколо бяха само тези проклети планини. Пилотът... той... опита се да потърси помощ по радиото, но сякаш и то не работеше.

Мат разбираше каква е причината. През тази седмица имаше магнитни бури, които объркваха всички съобщения в северните региони. Хвърли поглед към катастрофиралия самолет. Можеше да си представи ужаса на последните мигове - паника, отчаяние и потрес.

Гласът на мъжа леко трепна. Наложи му се да преглътне, за да продължи да говори.

- Нямахме друг избор, освен да кацнем тук. И тогава... и тогава...

Мат се пресегна и го потупа по рамото. Останалата част от историята бе повече от очевидна.

- Всичко е наред. Ще те измъкнем оттук. Но първо трябва да видя раната ти.

Отиде до Марая и извади медицинския пакет. Можеше да осигури наистина пълна първа помощ. Мат лично го беше приготвил, като използва опита си на зелена барета. Освен обикновените марли, бинтове, лепенки и аспирин, в него имаше малка аптечка с антибиотици, антихистамини, антипротозоли и активен въглен. В пакета бяха включени местна упойка, спринцовки, шини за обездвижване и дори стетоскоп. Извади шишенце с кислородна вода и проми раната на главата.

- Е, Крейг, защо си се запътил към Прудоу? - попита Мат, без да прекъсва работата си.

Човекът определено не приличаше на работник на нефтена сонда. При онези хора черният петрол и машинното масло просто не можеха да се измият от гънките на ръцете и се бяха превърнали в нещо като татуировки. Дланите на мъжа обаче бяха съвсем чисти, а ноктите му - добре оформени и поддържани. Мат предположи, че е инженер или геолог. Всъщност имаше вид на учен човек и с доста проницателен поглед оглеждаше коня, кучетата, поляната и околните планини. Единственото, което избягваше да гледа, бе разбитият самолет.

- Не пътувах до Прудоу Бей. Там само щяхме да заредим и да продължим към една изследователска база на полярната шапка. Дрейфуваща станция "Омега", част от изследователската програма НАЛЕДЕКС.

Мат намаза раната с антибиотичен крем и я покри с марля.

- НАЛЕДЕКС ли?

- "Научни ледови експедиции" - обясни Крейг и трепна, докато Мат поставяше лепенката. - Петгодишен съвместен проект на Военноморския флот и цивилни учени.

- Май съм чувал нещо за това - кимна Мат. Групата използваше подводниците на флота, за да събира данни на хиляди километри извън обичайните морски пътища, и се ровеше на места, които не бяха посещавани никога дотогава. Сети се обаче още нещо и сбърчи вежди. - Мислех, че проектът е завършил през деветдесет и девета.

Думите му привлякоха изцяло вниманието на мъжа. Очите му леко се бяха разширили от изненада, когато се обърна към Мат.

- Не гледай външния ми вид, аз съм наблюдател на дивеча и рибата - обясни Мат. - Затова съм запознат в една или друга степен с по-големите изследователски проекти в Арктика.

Крейг го изгледа изпитателно с преценяващите си очи, след което тръсна глава.

- Е, прав си. Официално НАЛЕДЕКС завърши, но една от станциите - тази "Омега" - се озова в Зоната на сравнителната недостъпност на полярната шапка.

Където няма хора, помисли си Мат. ЗСН бе най-отдалечената част на полярната шапка, най-трудна за достигане и почти напълно изолирана.

- Заради възможността да се изследва районът отпуснаха допълнителни средства само за нея.

- Значи си учен? - попита Мат, докато затваряше медицинския пакет.

Мъжът се разсмя, но в смеха му не се долавяше истинско веселие.

- Не, не съм никакъв учен. Командироваха ме от вестника. "Сиатъл Таймс". Политически репортер съм.

- Политически репортер ли?

Мъжът сви рамене.

- Но какво...

Мат внезапно млъкна, когато чу шум на самолетен двигател. Погледна нагоре. Небето бе покрито с ниски облаци. Бейн заръмжа, когато шумът се засили.

Крейг се изправи на крака.

- Друг самолет. Може някой да е уловил сигнала за бедствие.

От облаците се появи малък самолет и се спусна към долината, но запази височина. Мат го изгледа, докато прелиташе над тях. Също "Чесна", само че по-голяма от самолета на Брент. Май беше "Скайвегън" 206 или 207, пригоден за осем пътници.

Свирна на Марая да се приближи и извади бинокъл. Отне му миг, за да намери самолета и да го фокусира. Изглеждаше съвсем нов... или прясно боядисан. Нещо рядко срещано по тези краища. Теренът не бе особено благосклонен към летателните апарати.

- Дали са ни видели? - попита Крейг.

Самолетът се наклони и започна бавно да кръжи над долината.

- При този пушек трябва да са слепи, за да ни подминат.

Въпреки това Мат бе обхванат от безпокойство. През изминалата седмица не бе забелязал нито един самолет, а днес виждаше цели два. А и вторият бе прекалено чист, прекалено бял. Докато го наблюдаваше, вратата на товарното отделение отзад се отвори. Това им беше хубавото на по-големите модели. Такива самолети се използваха, за да превозват ранени до най-близката болница. Задната врата бе идеална за товарене и разтоварване на носилки, или в най-лошия случай - на ковчези. Но можеше да се използва и за още нещо.

От багажния отсек се отдели малко петно, последвано бързо от второ. Парашутисти. Мат едва успяваше да ги проследи с бинокъла си. Спускаха се бързо надолу. Накрая над тях се отвориха парашутите и забавиха падането им. Вече можеше да ги фокусира по-лесно. Парапланери, разпозна той. Използваха се за прецизно кацане на сложен терен. Двамата едновременно се завъртяха и се насочиха към поляната.

Мат се взря в самите фигури. Подобно на самолета, парашутите и облеклото им бяха бели, без никакви отличителни знаци. На гърбовете им имаше пушки, но не можеше да различи вида и модела им.

Докато ги следеше, усети как го обзема ужас. Не оръжията бяха причина кръвта на Мат да се смрази, а онова, което се виждаше под парашутистите. Бяха привързани към седалките на мотоциклети. Около гумите бяха вързани метални вериги. Снегоходи. Мощни машини, способни да проникнат навсякъде и да преследват всичко живо из тези планини.

Мат свали бинокъла. Изгледа репортера, след което прочисти гърлото си.

- Надявам се, че си добър ездач.